Книга на любовта

ПРИНЦ ПАПА ЖАН

КНИГА НА ЛЮБОВТА
ПОСВЕЩАВАМ НА ЛОРА ЙОРДАКИЕВА (МАХАТМАДЕВИ)
Световно известна писателка, философ и духовен учител

Не твоята гримаса познавам,
познавам пълзящия по кожата ти сластен демон,
преливащата се по нея лунна светлина,
мъждукащото отражение на свещи седем,
познавам търсещата ме жена,
познавам непокорния гребен
на убиващи се във брега вълни,
познавам твоето излъчване,
познавам звездния танц по челото ти,
валса на болидите, лудуващи под костите ти,
познавам бликащото шампанско на излъчващата се
от порите ти виталност,
познавам опиума на устните ти,
познавам отчаянието на изписаната съдба,
познавам те, познавам те Лора…

Останало е в мен зрънцето,
обляно от светлина, което се пръска
и ражда в цветове небето,
а то ръси златния дъжд,
който обладава земната ми плът,
за да разцъфти във вдъхновение,
а вдъхновението да се превърне в лабиринт,
в който те търся
и знам, че и ти ме търсиш…
Знам, че ме търсиш.
Без разум, без памет, без воля, без себе си дори,
като изгубено във тайнствена страна сияние,
като блуждаещ огън всред тресавище,
като очи, залутани след носена от вятъра прашинка,
като несъзнателния път към истината,
като Тибетско откровение,
като грях,
като видение.
Видение, вселено във жена.
Жена, воюваща със своето видение.
Като съдба.
Като съдба, като съдба.

Там, където несъществуващата бездна
разголва своите гърди,
където си болезнено съществена
и единствено реална ти,
където чезна,
където пак си ти,
единствена, божествена,
взрял се във духовната хазна
на жена с прекрасно тяло,
живееща единствено във словеса,
одухотворена в тяхната душа се бори
за капка въздух и за истинска съдба
и отново се превръща в прекрасни думи
и в беззвездни небеса.

Ако беше разголената бездна, която обещава,
ако бе жената, която пожелава,
ако бе слънчевите съсци, от които пиех
млякото на свенливата реалност,
ако беше виртуален образ,
или образа на братовчедка ми, с която съгрешил съм
в ранна възраст,
или образа на туй, което все наричам тръпка,
или моята поредна стъпка…
Стъпка е на нестинарка!

Останала е в мен искрата.
Тази, която лудуваща пада в сеното.
Която краси нощта с пламъци.
Която нагарча и във въздуха, и във виното.
Която примирява видението и жената,
а те се унасят, а унесът е трагично сладък
и разсъблича… Къса със зъби първо корсета,
впива под него език и целува зърната,
а в тях океаните са алени
и пурпурно торнадо
като знаме се вее
над огнените вълни,
сред тях си ти.
Момиче, което от мен желае.
Видение, което от мен се отрича.
Мит: барелеф върху мрачното ми създание.
Барелеф на жрицата на Изкушението.
Барелеф на змията на Откровението.
Трагичната мисъл и война.
Война, война.

Останала е в мен лудуващата ласка
на тринадесет фатални картини, достигащи до теб
с върха на побеснелите си от страст езици.
Милиметри дели трепета им от разголената ти гръд.
Милиметри и светлинни години ги делят от нея,
а тя е набъбнала.
Готова е за следваща експлозия.
Тринадесет бяса в нея забиват зъби в шиите си,
а вместо кръв от тях потича нектар.
Онзи, божественият, блаженият опиум, който не убива,
а преизпълва с живот.
Стича се по снежните върхове,
а камъните под лавините се топят
и човекът оживява.
Оживява, оживява.

Оживява, смален в малкото си тяло,
а то е вдъхновено и възбудено,
то е безумно влюбено и пияно от трепети.
То е тъй побъркано и жадно, че изпива цялата вселена.
То е умопомрачено от вкуса й на шампанско.
То е вече криле над злото и доброто.
То е мост между истината и лъжата.
То е свят между небесния и скотския.
То е просто човекът.
Човекът, човекът!

Останаха ми тринадесет фалоса
от които се лее плазма и сперма.
Възбудените фалоси на тринадесет нощи.
На тринадесетте нощи,
в които греховно влюбени ще преминат
през всичките адски кръгове
и ще достигнат Абсолюта,
в който трагедията е Рай,
а адът е скучно топлото,
пред жаркото легло на Любовта.
Леглото, в което интелектуализмът самотен сънува
Величието на импотентната статуя на своето падение.
В която поривът е заменен с навика.
Свободата се е облякла като куртизанка
и прислужва на отекчени перверзници.
Останаха ми широко разтворени, като устни клетки.
Те бълват фурии и харпии.
Еринии размятат над тях омагьосани бичове
и след всеки замах реалността се променя.
Променя се, променя се!

Останал ми е пътуващият сал на тръпката.
Посветената на всички нимфи тръпка.
Тръпката, затворена в ковчеджето им,
в съкровищницата им
Тази, която откраднах.
Тази, която пазачите на митовете
се опитаха да ми отнемат.
Тази, която опазих.
Тази, която ме опази.
Същата, с която те облях.
Малка като квант, в която се скрихме
и заживяхме в нея,
далеч от суетната гордост на преситените богове.
Същата, с която заедно се леех по картини.
С която създавах светове.
В която нямаше омраза.
Която не разбрах и не разбра.
Живеехме в прекрасния й вариант и родихме себе си
и изгряхме, като миг и вечност,
напомнящи на малките ни тела Лора.
Малките ни тела, малките тела!

Останал е златистият пашкул от сърцето ти.
Този, в който се скривам от световната суета.
Този, който ме връща в битието ти.
Този, в който скривам очите си от тъжната сивота
на време, в което шансът да оцелееш, е хищнически,
в което няма място за откровеност,
което понасяме стоически,
което напомня за нероденост,
което е жестоко езическo,
което ни оковава в подреденост,
което е най-цинично, когато е най-изтънчено,
което е най-безлично, когато се опита да открие лице,
което е най-космично, когато ни затвори
в зандана на откровението си,
което те кара да наречеш сянка жената.
Жената, жената!

Останала ми е и луната,
онази същата, която нощем идва в леглото ми и шепти,
която има твоите черти,
която, неподозирайки, се трансформира и става любима,
която ме обзема и променя,
спуща ме с лъчите си от небето към природата,
а отразените й от природата лъчи ме връщат там високо,
където сме само заедно,
далеч от перверзния карнавал на световното.
Там, където нормите са различни,
където хармонията е страст,
където разумът се забавлява,
където тялото е дух,
където си врата към други измерения,
където съм врата към висше сътворение,
където екстазът е разум,
където в забрава си припомняме истината,
а тя е голи вакханки на жребци.
Нашите клетки, нашите клетки.

Останала ми е една духовна раковина,
която крия в джоба си,
с която вечер разговарям,
а разговорът ни носи в пространството
и там себе си сътворявам –
отново да достигна, отново до теб,
да проникна през огледалния ти образ тайничко
до най-скритите и потайни кътчета на съзнанието ти,
да спущам пръсти от пръски на спомени по него,
да чуя признанието ти,
това, което силното ти “Его”,
попречи да изречеш,
смелото,
бунтовното,
единственото,
последно.
Последно, последно.

Останаха несъзерцаемите ти трепети.
Те, който ме докосваха.
До които се докосвах.
Които ме обладаваха и обладавах.
Преминаваха през тежките стени.
Късаха дрехите и топяха кожата.
Стигаха до свят, какъвто няма,
а ние пожелахме да има.
Там ставаха птиче ято
и фуга, изпълнявана от оркестъра
на всички земни и небесни ветрове.
Носехме се в транс
и сами се превръщахме в мелодия.
Нямахме минало, нямахме и бъдеще.
Имахме себе си изцяло.
Имахме себе си изцяло. Имахме се изцяло.

Бавно търся лика ти под изкривената гримаса,
която нарисува с думи върху своето тяло.
Мъча се да я изтрия, а тя е татуирана.
Тя е гравирана дълбоко в духа ти.
Да я отстраня, значи да те счупя.
Да те изгубя.
Търся лика ти и отново го откривам,
а той е изпълнено с небесно мляко тяло,
тяло, по което танцуват малки огнени духове,
гонят се и с танца си, рисуват милувките ни,
вселяват се в ръката ми,
а ръката – под езика ми,
езикът – под очите ми,
очите ми – под битието,
битието – под съзнанието ми,
съзнанието – под собствената ми тайна.
Собствената ми тайна се превръща в поема,
поемата се превъплъщава в картина,
картината потъва в леда на сърцето ми
и то потича и ме кръщава отново.
Кръщава ме. Отново ме кръщава.

Кръщава и твоето лице
и то отново блясва без гримаса.
Усмихва ми се слънценосещо,
леко, игриво, живо и щастливо,
както беше някога…
Отново е някога и имам теб.
Имам теб.
Макар че не си при мен.

Потъвам дълбоко под понятията, под виденията…
Под натоварените с бетон и неон скули…
Под мултимедийната реалност…
Под световните знамения…
Под мрачните кули…
Под неистовата, истерична,
свръхмодерна баналност
на разумността…
Под театралните копнения…
Под подправения огън,
под подправената светлина,
под подправената буря…
Под масажиращите истините философи…
Пад греховните очи
на луминесцентната действителност…
Под маската от слово върху лицето ти…
Там някъде е кожата ти,
непорочно чиста, неопетнена, неподправена.
Там някъде е магията,
която промени живота ми.
Там някъде е енергията,
която не направлявам,
а се оставям да бъда воден от нея,
защото вярвам в чистотата й.
Там си гола и ранима.
Гола и необяснима.
Там си пръстенът на моето съществуване.
Там пируват вълшебствата
и от небето се лее целуващ дъжд.
Там нощта струи от лицето ти
и отмята черната коприна,
покрила голи, мраморни торсове.
Там премигват две сърца,
две бездни в нежнокафяво.
Там през миглите
се процеждат лъчите на звездите.
Там е истината, лишена от дявол.
Там сме ние самите.
Ненабедени и заключени
в подредената в безбройните ситноизписани редове
за световното съществуване вселена.
Там са игрите на олимпийците.
И бисерната полуда е там.
Докосвам нежност
и ме докосва нежността.
Плувам в нея,
а тя подскача над моето вълнение: полуриба, полужена.
Там е изворът на всичко туй,
което погубваме в изкривените понятия.
Призрачно е, но и реално.
Там си ти.
Огледай се.
Това е лице на жена.
Това е лице на жена. Твоето лице Лора.

Там, където демоните не губят своя образ
и не се превръщат в пластмасово усмихнати сектанти,
където ангелите не се превръщат в падащи знамена,
там, където цялостта не се топи в пошлост,
там, където да правиш любов,
значи да си любов.
Там, по върха на твоята козина,
където с език описвам печалното си съществуване,
там, където печалното ми съществуване
се описва по моя език,
там, където за пръв път те разголвам,
за да те сътворя с милувките си различна
и от мраморния идол на безсмъртната
да извлека с нейното единствено стенание
душата на тленната,
а тя да ме възкреси,
там, отново заедно…

Стражи с пики бяха твойте думи,
а по пиките течеше
сладострастният сок на безумието…
Този, в който да се отровим.
Този, който да ни зароби
с наркозата на интелектуалното ни самоопиянение,
в което е, разбира се, твоят дявол,
твоят любовник, който се опитва да те разкъса от мен,
ала той няма ни физиката ми,
ни перисталтиката ми,
ни моята виталност, която значи живот.
Там някъде си святата мадона,
отдадена и на фараона, и на последния
изпълнен със сила Богоизбран,
който трябва да преведе народа си
през душевната пустош.
През душевната пустош. През нея към тебе.

Там, където няма похабяване, а телата се носят
по спирала към дъното на същността.
Където страстната взаимност е светостта.
Където прокобните маски на сериозността са комични.
Където страховитите лица са лица на клоуни.
Където плътта е росата.
Където говорят листата.
Където е ранна пролет и пъпки.
Пъпки по клоните, пъпки на гърдите ти,
пъпки на вдъхновението,
от което разцъфтяват произведения,
които утре ще бъдат наречени “велики”
и ще останат неразбрани.
Нямам спокойствие там,
а имам буреносния си заряд,
който неочаквано се разтваря в най-широката прегръдка.
Нежни светлини закопняват над слепоочията ни,
разтварят широко скритите ни сетива.
Обричат ни и на терзания, разбира се,
но има ли святост без терзание?
Малко дете съм там.
Малко дете, което иска себе си.
Което знае да постигне себе си
и го постига с милувката.
С милувката, с милувката!

Колосано слънце по ревера на мъдростта,
Книгите, които пишем,
за да съхраним по-скъпото от свещения прах,
останало ни от живота.
Колосано слънце на лицемерната подправа
на истинския живот,
а истинският живот има своята любовна история.
Как да я скрия, когато тя е истина?!
Как да я скрия, като с това бих убил
част от красотата, която можех да споделя
и да дам възбуда на безразличния,
зрънце надежда на отчаяния,
една искричка на изхабения,
някакво чувство на свръхбогатите,
преситени от истинския живот.
Не бих ли бил вампир?
Не бих ли убил това, което казваш,
че не ми е останало от теб?

Имам твоята светла същност,
Онази, чувствената,
онази, която издава възбудени стенания,
онази, скритата под интелектуалната ти външност,
скритата под изкуствената теб,
която може да изпитва и терзания,
която може да бъде и пантера,
и отвъдност на съществувания
отвъд доброто и злото,
отвъд истината и лъжата,
отвъд живота и смъртта,
отвъд войната на половете,
отвъд блясъка на светското злато,
отвъд себе си самата,
отвъд плодовете на мъстта,
отвъд жълтите и беззъби стенания,
на една свърхмодерна интелектуалност,
която се разтапя във восъчните сълзи,
над мъртви божества.
Имам те, макар да нямам притежание над теб,
макар че съм наричал “своя” и последната твоя частица,
която си осъдила на изгнание.
Имам те, макар че слепотата ми
те превърна в кула със знамена,
макар че душата ми береше тръпките ти като цветя,
макар че съдбата ми беше част от твоята съдба,
макар нищетата ми да беше и твоята нищета,
а загубата беше тъй жестока.
Имам те като усмивка на всеки изгрев,
като притча и като кошмар,
имам те като неовъгляващ ме пожар.
Имам те като ураган на своите утехи,
имам те като това, което скептично забравят боговете,
това, което губят и по което се погубват умовете,
миговете се превръщат в митове,
мълчат философите в най-бялото и искреното свое чувство,
като природата, която ни ухажва със снежинки,
като последното изкушение,
като лудуване, което ми връща свежестта на материята,
като летуване в празничен юг.
Като празничен юг. Като празничен юг.

Нощем си лунна дъга и със теб
разтварям се в своята палитра,
рисувам слънца върху дневния лед,
топят се, ухаят на мирта.
Нощем си лунна тъга и със теб
тихом пристъпям във мрака,
паля свещи пред отрочето – век
и с тебе дочаквам зората.
Нощем си лунна нега и със теб,
свирим балади на звездната арфа
и въздухът разтапя се в мед,
и лодка ни нейде откарва.
Нощем си лунна страна и със теб,
живеем различно от денем,
после сковава те лед…
От нощите сили да вземем…
Да вземем сили.
Сили от мечти красиви.

Имам те като нощ, като лунния характер,
който пробужда върколаците.
Като лунния образ, който предизвиква мечтателите.
Като лунната красота, която вдъхновява влюбените.
Като лунното мечтание, което предизвиква революции.
Като лунното знамение, което твори немислимото.
Като лунното копнение, което осребрява виденията.
Като лунната соната, която свири с дъха си откровеният.
Като лунната падина, към която протяга ръка възбуденият.
Като лунното безприсъствено, което твори философът.
Като лунното опиянение на поета.
Като лунното откровение за грешника.
Като лунната съдба за красавицата.
Като лунната голота за звяра.
Като лунна възбуда за готовия да вземе избор.
Като лунна полуда за този, който ще съгреши.
Като лунна одежда за душата, която ще сътвори.
Като лунен оргазъм те имам. Като лунен оргазъм.

Кобра хапе възглавницата ми.
Кобрата на самотата.
Кобрата, чийто език трепти по четката ми.
Кобрата, от която се боя и към която съм привързан.
Кобрата, която, заспя ли, се промъква и пълзи по кожата ми,
целува ме, подлудява ме с езика си.
Кобрата, която съблича дрехите си и винаги е непозната.
Кобрата която захвърля кожата си по чукарите,
а аз ги събирам и вграждам в картините си.
Кобрата, която, ако съм буден и ме ухапе, ще умра.
Кобрата хапе възглавницата ми.
Кобрата на мъстта.
Кобрата, която задушавам с възглавницата си.
Задушавам я, задушавам я.

Смалих те до тяло, смалих те.
Беше звездна мъглявина,
безчувствено небе ти беше по-преди,
по-голяма от китайската стена,
по-хладна и от нощи без луни,
по-дълбока от бездна,
по-объркана и от мъгли,
ала беше и жена,
и открих ти го,
но ти не признаваш това.
Рани ме, но мъст аз не търся.

Имам те като съдба в съня си,
като идея немислима, като греха си,
като кладата на съвестта,
като жар-птицата на нея,
като тази, по която вечно ще копнея,
като сълзите, с които напоявам своите рози,
като съкровените въпроси,
като живота, който имам, ала всеки губи,
като благородните подбуди,
като любов във космоса и под земята,
в облаците и отново на луната,
като всеки миг, във който се пилея,
като всичко, за което мисля и лудея,
като всичките картини, които съм рисувал,
като нощите, в които съм пирувал,
като всичко, лишено от интелектуална гордост,
като горест,
като болест,
като стремежите,
като копнежите,
като безкрайните си търсения,
като въплъщенията ти във всички форми,
като скритото под строги норми,
като свободата, като свободата…

Немислимо беше, когато ме упрекна,
когато вдъхновението ми пренебрегна,
когато посмя да посегнеш и на спомена ми за теб,
гримаса се нарече,
опита се да ми отнемеш сянката си
и да избягаш и с последната си форма…
като жива вода,
като призрак,
като мъждукаща светлина,
останала ми в дълбоката нощ
след раздялата ни,
когато лутах се из всички измерения,
когато болеех по теб,
когато копнеех,
когато поемата ми беше най-искрена и посветена на теб,
когато живеех в нея,
когато живееше в нея,
когато се лееше с думите ми,
когато копнежна премигваше с онази луна,
когато те оприличих с нея,
когато се ронеше с шепота ми,
когато исках да крещя от любов,
когато писах от любов,
когато прибирах света в шепата си,
когато те изпущах от шепата си,
когато раздялата на телата
се превърна в брак на духа ни,
когато отворих електронната си поща,
когато се надявах,
че ще си се подписала с усмивка,
когато словата ти бяха като кама,
когато ми притъмня,
когато проблясна мълнията,
дълбоко в духа ми,
когато нокти се впиха в мисълта ми,
когато всичко се обърка,
тогава, когато беше немислимо,
ти ме упрекна, а беше немислимо.

Отвъд измисленото,
отвъд нормите,
отвъд шепота на капките и на философите,
отвъд всяко начало и всеки край,
отвъд злото и доброто,
отвъд красивото и грозното,
отвъд истината и лъжата,
отвъд мрака и светлината,
отвъд словото,
отвъд непомислимото,
отвъд бъдещето,
отвъд сянката и блясъка,
отвъд колесницата на Хелиос,
отвъд хоризонта на Икар,
отвъд желанията и отекчението,
отвъд всичко, което има смисъл,
отвъд всичко, което е изгубило смисъла си,
отвъд изгубените чувства,
отвъд чувствеността,
отвъд греха и светостта,
отвъд телата и духа,
отвъд уловеното от очите ни,
отвъд чутото от ушите ни,
отвъд всеки трепет на кожата ни,
отвъд сладостта и забравата,
отвъд космическата яма на бездушието ни,
отвъд самотата и суетата,
отвъд празничните забрави,
отвъд световните трагедии,
отвъд всичко онуй, което таим в сърцата си,
отвъд онова, което си мислим,
отвъд и онова, което сме забравили,
отвъд моретата и океаните,
отвъд преброените звезди,
отвъд всички мъгли,
отвъд лингвистичното ни лицемерие,
отвъд юношеските копнения,
отвъд всяко озарение,
отвъд откровението и страховете,
отвъд нежеланото и желаното,
отвъд копняното и недокопняното,
отвъд демоничното и истинското,
отвъд недостижимото и тревожното,
отвъд упрека на всяка дума,
отвъд безумието на гордостта,
отвъд горестта,
отвъд бягството от всяка реалност,
отвъд изкушенията на Фауст,
отвъд звуците на света,
отвъд градините на интелекта,
отвъд пустинята на духа,
отвъд всемирната галерия,
отвъд ужаса от смъртта,
отвъд иронията на съдбата,
отвъд представите за сатаната,
отвъд изкуплението и престъплението,
отвъд страданията и търсенията,
отвъд възможното,
отвъд това, което изобщо можем да си представим,
отвъд всичко това, което правим,
отвъд забавленията на ума,
отвъд сезоните и мелодията им,
отвъд вдъхновението и творенията,
отвъд свещеното и низкото,
отвъд материята и разрухата,
отвъд лутанията ни из света,
отвъд мечтите ни по космоса,
отвъд лъжите ни и авантюрите,
отвъд написаното и недописаното,
отвъд рисувано и ненарисувано,
отвъд композираното и недосвирено,
отвъд зенита, дълбоко под мрачната гръд на невидимото,
отвъд всяко сетиво, с което осъждаме света на различаване,
отвъд всички цветове и всички палитри,
отвъд критичния ни дух,
отвъд ценностните системи,
отвъд границите и безсилието ни,
отвъд безверието и вярата,
отвъд безвремието и времето,
отвъд разбитите илюзии,
отвъд болезнените ни копнежи,
отвъд старанието ни да постигнем нещо,
отвъд способността да го губим,
отвъд раните по перисталтиката ни,
отвъд талантите си и бунта им,
отвъд изгубеното чувство за реалност,
отвъд постигнатите истини,
отвъд всички измерения,
отвъд всички посоки на света,
отвъд всички преброени секунди,
отвъд всичко отшумяло,
отвъд нестихващите потоци на силата ни,
отвъд порока и непорочното,
отвъд блясъка на славата,
отвъд изреченото от пророците,
отвъд лудуването ни в пороците,
отвъд глада и преситата,
отвъд жаждата и утоляването й,
отвъд пустошта и върховете,
отвъд всеки спомен,
отвъд всяка картина, в която вградих светлина,
отвъд всичко, до което се докосна ръката ми,
отвъд всичко, до което се е докоснала ръката ни,
отвъд ръцете, които отделихме,
отвъд пътищата, които разделихме,
отвъд кошмарите, които не споделихме,
отвъд всичко онова, за което се замисляме,
отвъд всичко това, което отхвърляме,
отвъд и това, което няма да допуснем,
отвъд всяка мъст и всяка прошка,
отвъд всяко послание и разочарование,
отвъд пределите и непреодолимото,
отвъд разделите и срещите,
отвъд сблъсъците на атоми и звезди,
отвъд разпада на материята,
отвъд това, по което сме стъпвали,
отвъд това, което не сме престъпили,
отвъд законите и моралните корсети,
отвъд знаците и понятията,
отвъд огорченията и лишенията,
отвъд гордостта и предразсъдъците,
отвъд иронията и ласкателствата,
отвъд мира и войната,
отвъд всичко това, което мога да нарека с име
и отвъд всичко това, което няма имена,
там навярно сме двама.
Двама с теб. Двамата.

Там ни облива кладоносна светлина,
там съществуваме,
там сме квинтесенция на себе си,
там сме искрени,
там сме тела,
там не живеем, а горим,
там не се любим, а летим,
там нямаме какво да губим и печелим,
там се имаме до последно,
там не тлеем, а се реем,
там сме двамата. Там сме заедно.

Не твоята гримаса познавам,
а теб – истинската,
теб, която не притежавам и проумявам,
която съм докосвал,
която съм целувал,
която съм давил в океана си от чувства,
с която съм се носил по ръба на бръснача,
с която споделих шеметни мигове,
която всячески любех,
която можех да видя и без интелектуалните й одежди,
с която споделях тяло,
която сподели с мен тяло,
която често грешеше,
която е и видение, и жена,
в която още съм до болка влюбен,
жена, която може да прегръща,
която може да целува,
която няма да изгубя в интелектуална импотентност,
която няма да обезобразя в лингвистично лицемерие,
която няма да нарека светица и пратя в пустинята,
жена, която може да поиска от мен най-святото,
жена, на която бих дарил и живота си.
Дори живота си, живота си.

Останало е в мен зрънцето,
което няма да изпусна от шепа,
което знам – ще разцъфти,
което някога ще разбереш и ти,
което не е мъст и самовлюбеност,
а начало. Наше начало. Ново.

Имам твойта светла същност,
с нея докосвам всяка картина,
нея оприличавам на всяка зора,
с нея започвам всяка поема,
с нея дишам
и с нея заспивам,
нея сънувам,
с нея съществувам,
с нея се връщам назад във времето,
с нея пътувам из света,
с нея не ще се разделя и в смъртта,
с нея ще се взирам във всяка вълна,
с нея ще побеждавам кошмарите си,
с нея ще наричам вдъхновението си.
Късно е вече да се отрека,
късно е вече да се отречеш от нея.
Късно е. Късно.

Лунното ти подобие е реално.
Лунната ти дреха е прекрасна.
Лунният ти лик е нежен.
В лунното ложе сме двамата. Сребърноснежни.
В лунната тишина се докосваме и си шептим.
Лунно сърце си. Лунно сърце.

Кобра хапе възглавницата ми,
Кобрата, която хапе и с език, и с думи,
Кобрата, която съм рисувал,
Кобрата, която и познавам, и не познавам,
Кобрата, която е душегубна,
Кобрата, която живее и под гръдта,
Кобрата, която се храни с въздух,
Кобрата на мъстта.
Побеждавам я. Побеждавам я.

Нарисувах те като богиня.
Нарисувах те като светиня.
Нарисувах те като жена.
Нарисувах те и край брега.
Брега между богинята и светинята.
Брега между светинята и жената.
Брега на истината, голотата.
Брега и на който, аз те прегръщам.
Прегръщам сянката ти,
прегръщам тялото ти,
прегръщам всяка твоя мечта,
освен нелепата – да те забравя!
Няма да го сторя. Няма да го сторя.

Отново сключвам ръце и се моля!
Отново те търся в молитва!
Отново изгарят летоброения!
Отново времето престава!
Отново си моята свръхнова!
Отново се нося със вятъра!
Отново целувам те с него!
Отново съм свел лик до земята!
Отново дъхът ми се рее в небесата!
Отново ти си молитвата!
Отново при мен си. При мен си!

Отвъд слабостта и силата,
отвъд копненията и терзанията,
отвъд нощния ми глас,
отвъд и най-горещата ми страст,
отвъд страданието и недоверието,
отвъд мисълта и транса,
отвъд всичко обяснимо,
там, където е най-чист гласът ми,
там някъде отново се прегръщаме,
там някъде сме още заедно…
Заедно сме, заедно!

Кладоносна светлина ни облива,
защо отново ме питаш?
– “Какво от теб е останало в мен?”
Останала си красива
мелодия от строшена плоча.
Недокосната искричка, непорочна,
останала си спомени, носени от ухания,
време на безвремие,
празник на безсловесното,
премиера на творбата, наречена Любов,
страстна луна, луна в оргазъм.
Цветни личинки които се пръскат в звезди.
Скални барелефи които шептят.
Утрини, които нещо намекват.
Болка в сърцето, която проектира мисли.
Енергия, която продължавам да желая, да овладявам.
Мисъл в транс! Прелюдия за следваща поема