Книга на любовта

ПРИНЦ ПАПА ЖАН

КНИГА НА ЛЮБОВТА
ПОСВЕЩАВАМ НА ЛОРА ЙОРДАКИЕВА (МАХАТМАДЕВИ)
Световно известна писателка, философ и духовен учител

Не твоята гримаса познавам,
познавам пълзящия по кожата ти сластен демон,
преливащата се по нея лунна светлина,
мъждукащото отражение на свещи седем,
познавам търсещата ме жена,
познавам непокорния гребен
на убиващи се във брега вълни,
познавам твоето излъчване,
познавам звездния танц по челото ти,
валса на болидите, лудуващи под костите ти,
познавам бликащото шампанско на излъчващата се
от порите ти виталност,
познавам опиума на устните ти,
познавам отчаянието на изписаната съдба,
познавам те, познавам те Лора…

Останало е в мен зрънцето,
обляно от светлина, което се пръска
и ражда в цветове небето,
а то ръси златния дъжд,
който обладава земната ми плът,
за да разцъфти във вдъхновение,
а вдъхновението да се превърне в лабиринт,
в който те търся
и знам, че и ти ме търсиш…
Знам, че ме търсиш.
Без разум, без памет, без воля, без себе си дори,
като изгубено във тайнствена страна сияние,
като блуждаещ огън всред тресавище,
като очи, залутани след носена от вятъра прашинка,
като несъзнателния път към истината,
като Тибетско откровение,
като грях,
като видение.
Видение, вселено във жена.
Жена, воюваща със своето видение.
Като съдба.
Като съдба, като съдба.

Там, където несъществуващата бездна
разголва своите гърди,
където си болезнено съществена
и единствено реална ти,
където чезна,
където пак си ти,
единствена, божествена,
взрял се във духовната хазна
на жена с прекрасно тяло,
живееща единствено във словеса,
одухотворена в тяхната душа се бори
за капка въздух и за истинска съдба
и отново се превръща в прекрасни думи
и в беззвездни небеса.

Ако беше разголената бездна, която обещава,
ако бе жената, която пожелава,
ако бе слънчевите съсци, от които пиех
млякото на свенливата реалност,
ако беше виртуален образ,
или образа на братовчедка ми, с която съгрешил съм
в ранна възраст,
или образа на туй, което все наричам тръпка,
или моята поредна стъпка…
Стъпка е на нестинарка!

Останала е в мен искрата.
Тази, която лудуваща пада в сеното.
Която краси нощта с пламъци.
Която нагарча и във въздуха, и във виното.
Която примирява видението и жената,
а те се унасят, а унесът е трагично сладък
и разсъблича… Къса със зъби първо корсета,
впива под него език и целува зърната,
а в тях океаните са алени
и пурпурно торнадо
като знаме се вее
над огнените вълни,
сред тях си ти.
Момиче, което от мен желае.
Видение, което от мен се отрича.
Мит: барелеф върху мрачното ми създание.
Барелеф на жрицата на Изкушението.
Барелеф на змията на Откровението.
Трагичната мисъл и война.
Война, война.

Останала е в мен лудуващата ласка
на тринадесет фатални картини, достигащи до теб
с върха на побеснелите си от страст езици.
Милиметри дели трепета им от разголената ти гръд.
Милиметри и светлинни години ги делят от нея,
а тя е набъбнала.
Готова е за следваща експлозия.
Тринадесет бяса в нея забиват зъби в шиите си,
а вместо кръв от тях потича нектар.
Онзи, божественият, блаженият опиум, който не убива,
а преизпълва с живот.
Стича се по снежните върхове,
а камъните под лавините се топят
и човекът оживява.
Оживява, оживява.

 

……. (ТАЗИ ЧАСТ ОТ КНИГАТА СЕ НАМИРА В ОРИГИНАЛНИЯ ДИСК)

 

Нарисувах те като богиня.
Нарисувах те като светиня.
Нарисувах те като жена.
Нарисувах те и край брега.
Брега между богинята и светинята.
Брега между светинята и жената.
Брега на истината, голотата.
Брега и на който, аз те прегръщам.
Прегръщам сянката ти,
прегръщам тялото ти,
прегръщам всяка твоя мечта,
освен нелепата – да те забравя!
Няма да го сторя. Няма да го сторя.

Отново сключвам ръце и се моля!
Отново те търся в молитва!
Отново изгарят летоброения!
Отново времето престава!
Отново си моята свръхнова!
Отново се нося със вятъра!
Отново целувам те с него!
Отново съм свел лик до земята!
Отново дъхът ми се рее в небесата!
Отново ти си молитвата!
Отново при мен си. При мен си!

Отвъд слабостта и силата,
отвъд копненията и терзанията,
отвъд нощния ми глас,
отвъд и най-горещата ми страст,
отвъд страданието и недоверието,
отвъд мисълта и транса,
отвъд всичко обяснимо,
там, където е най-чист гласът ми,
там някъде отново се прегръщаме,
там някъде сме още заедно…
Заедно сме, заедно!

Кладоносна светлина ни облива,
защо отново ме питаш?
– “Какво от теб е останало в мен?”
Останала си красива
мелодия от строшена плоча.
Недокосната искричка, непорочна,
останала си спомени, носени от ухания,
време на безвремие,
празник на безсловесното,
премиера на творбата, наречена Любов,
страстна луна, луна в оргазъм.
Цветни личинки които се пръскат в звезди.
Скални барелефи които шептят.
Утрини, които нещо намекват.
Болка в сърцето, която проектира мисли.
Енергия, която продължавам да желая, да овладявам.
Мисъл в транс! Прелюдия за следваща поема