Научни теории

Всички текстове и Гениални теории и най – вече НОВООТКРИТАТА теория през 1994 година на „ЛОГИЧЕСКАТА ВЕРИГА – ИМПЛИКАЦИЯТА НА ОТКРИТИЯ ЕНЕРГЕТИЧЕН ЛИЗИЗЪМ – НОВ СТИЛ В ЖИВОПИСТА И ФИЛОСОФИЯ НА ЖИВОТА“ СА създадени от Световно известният художник и писател Академик Професор Принц Папа Жан и СА побликувани в книгата «Галерията Принц Папа Жан» първа и втора книга » и първа и втора книга «Лунен Оргазъм» издадени в България  и защитени с Авторски права.

 

Картините, които се рисуват по кръговото време и метода на Енергетичния Лизизъм, представляват безначалното, безкрайно, Абсолютно време. А Всемирната галерия е линейното време, пресичащо кръговото време. И попадането във Всемирната галерия е попадане във Вечното настояще и абсолютното време!”

 

   Всемирната галерия Принц Папа Жан

   

                        ЕНЕРГЕТИЧЕН ЛИЗИЗЪМ

            НОВ СТИЛ В СВЕТОВНАТА ЖИВОПИС

(И ФИЛОСОФИЯ НА ЖИВОТА) – ОТКРИТ ОТ    МЕЖДУНАРОДНО-ИЗВЕСТНИЯ ХУДОЖНИК АКАДЕМИК ПРОФЕСОР ПРИНЦ ПАПА ЖАН –

БЪЛГАРИЯ, НОСИТЕЛ НА ОРДЕН „НОВ ЕЛИТ”

НА РУСИЯ

 

Енергетичният Лизизъм — Разтворител-Разложител-Различител-Анализатор-Диференциатор-Превръщател-Трансфигуратор: на  всяко  във  всяко  (omnia  in  omnibus – лат.). Лизизъм – от гр. ез. lysis – разтваряне.

Целта  на  логическата  верига  на Енергетичния Лизизъм е да се покаже как той е едновременно  всеобщ  разтворител (разложител} и всеобщ трансформатор на всичко във всичко. Ако е  всеобщ трансформатор, то е и всеобщ синтезатор (еквивалентатор-изравнител  на всичко).

Той  не  е  само  всеобщ  анализ,  а  и   всеобщ синтез.

Енергетичният Лизизъм е като всеобщия разложител — всеобщия анализатор — всеобщия различител на всяко от всяко: той различава всяко от всяко, а различава и нещото от самото него.

Енергетичният  Лизизъм е една постоянна всеобща потребност на всяко нещо да бъде различно от самото себе си, но да бъде нещото различно от самото себе си, по дефиниция означава да включва в себе си другото. А  то  ще  може  да  включва  (съдържа) в себе си другото, само ако в природата му е вложено (да превръща) всяко във всяко и следователно Енергетичният Лизизъм може да бъде всеобщ диференциатор — различител, само ако той е всеобщ трансформатор — превръщател на всяко във всяко.

Като писател-изследовател Материус  Розенкройцер  (Тимен Тимев) вече се е заел да докаже връзката на Енергетичния Лизизъм и контекстуализма (неговата модерна теория за литературата и текста въобще). Това предстои да  бъде афиширано в западните литературни  и научни среди и да даде основата за анализи и дискусии на езика, текста и когито (мисленето).

Енергетичният Лизизъм  в  живописта, създаден в моето творчество –  на Принц Папа Жан, е философска концепция, въплътена композиционно в конкретна техника на изграждане на живописните платна: преминаване на точката в линия; на линията в повърхнина; на повърхнината — в обем; обемът,  в многомерни пространства (многомерните неевклидови геометрии).

Многомерното пространство по дефиниция, събрано в безразмерната точка, е конструкцията на абстракционизма. Ако съберем всички родове конкретности в една безразмерна точка — получаваме абстракционистичност. Ако разложим кой да е абстрактен образ — получаваме  всички   родове   конкретности.

Следователно Енергетичният Лизизъм показва генеалогията на абстракционизма като всеобщо вместилище на всички възможни настоящи и бьдещи стилове и техники на рисуване.

Ето защо само във Всемирната галерия може да се покаже Енергетичният Лизизъм, и обратно — само Енергетичният Лизизъм може да строи Всемирната галерия: защото той не би бил

 

 стил на всички стилове,

 

ако със своя метод на всеобща разтворимост така не разрушава всяко нещо вътре в себе си в собствената му структура. И чрез това разрушаване — деконструиране на нещата, да покаже връзката на всяко от тях с всяко друго. Т.е. Енергетичният Лизизъм  доказва, че всяко деконструиране е ново конструиране. Сами  бяхме удивени, когато осъзнахме, че Енергетичният Лизизъм сочи всеобщата връзка на един живот — на картини и книги и Всемирната галерия „Папа Жан“ — Жаноизма, като всеобщ мироглед!

Опитвайки се да  живея , аз, Папа Жан,  превърнах живота си в книга. Опитвайки  се да я прочета, аз я нарисувах. Опитвайки се да я разгледам като картина — аз се отдръпна достатъчно  далече  от  нея,   за  да  се  появи  тя  като  мисъл.

Жаноизъм — Енергетичен Лизизъм ,  и когато излезеш вън от Света — Наречен — Себе си, тогава аз се обърнах назад и видях, че всичко е събрано в една Всемирна галерия, вътре в която беше затворен светът, нарисуван от мен. Но само вън от него аз присъствах като дух и като непомислимост. Ето защо  този, който успее да нарисува всичко и построи Всемирна галерия, сам е осъден да стои вън от нея ненарисуван.

Така  и  Бог, който твори света, Сам е длъжен да бъде вън от него. Вечният  рефрен на всички философски религии.

Бог  беше   природата,

Бог  беше душата,

Бог   беше  езикът,

Той   е неоценим.

Богът е непомисленото мислещо.

Неизговоримото   говорещо.

Непочувстваното  чувстващо.

Духовното битие да бъдеш  и  материалното битие да имаш.

Ако търсите аргументация, ето я: Който сътвори ябълковото дърво,   може  ли  да се  появи  сам   като  дърво  във  Вселената?

Не,   естествено.

Напразно Витгенщайн преразказва и резюмира всички трансцедентални  философии:

„Смисълът на света е длъжен да стои вън от света.“ Защото този,  който е сътворил дървото, ако сам се появява като дърво — той самият ще се нуждае отново, от своя страна, от Творец и Сътворител,  и за да  прекъснем  нескончаемия логичен  кръг на Творец   и   Творение,   ние   сме   длъжни   да   изковем   неизходима бездна   между  двамата.   „На  Творящото   му  е   забранено  да  се

появява като сътворено.“

По сътвореното не можем да съдим за Твореца, но в него не  виждаме  самия  Творец.

 

        За да бъде една галерия Всемирна, е задължително не само всички факти в нея да се появяват като картини, но и всяка една картина да съдържа в себе си всички останали като свои елементи: именно подобно умствено събитие се случи в главата на Лайбниц, което доведе до създаването на монадологията — единствената от хипотезите на миналото, която не се нуждаеше от нов гений (както Нютон се нуждаеше от Айнщайн), за да даде началото на модерното естествознание в света на всички възможни светове в квантовата механика до семантиката на всички възможни семантики. А модерната логика и лингвистика, в този общ код на знанието, в който се събираха науките и изкуствата като алгорометична стъпка за създаване на всяка една бъдеща теория на метафизиката, дефинирана от Материус Розенкройцер  ОМНИСЕМАНТИЗЪМ.

Този омнисемантизъм в своята дейност художник и писател, аз, Папа Жан осъществявам в изкуството си като форма на една друга активност, разнасяща  очарованието на Енергетичния  Лизизъм.

Постоянно чрез годините осъзнавах, че Енергетичният Лизизъм като разтваряне на всичко във всичко е възможен, само след като той –  като стройна философия и логика, е доказал взаимната прозрачност и взаимосвързаност на нещата. — С други думи, всяко не би било свързано във всяко (омнисемантическата модификация на Лайбниц, която въведе Материус Розенкройцер), ако те предварително не бяха взаимно разтворими, което в създадения от мен нов стил в живописта –  Енергетичния   Лизизъм,  се осъществява творчески, на практика.

Така и старите представи на алхимията бяха доказани чрез модерната транспонтация на частиците, която направи явно извеждането на един елемент чрез всеки друг. Както от всеки химически елемент днес може да се добие злато, така и от всяко понятие могат да се изведат всички останали категории и във всеки нарисуван образ, да се разчетат всички останали.

Моята основна мотивация и вдъхновение е да си представя света като Всемирна галерия — нещо, което преди години Борхес си представяше като Всемирна космическа библиотека, в която от всяка книга може да се научи за всички останали. Като  художник аз, съчетавайки медитация, интуиция,  ерудиция и творчески заложби, започнах да конструирам картините си така, че дори и  картините ми да изгорят, то само от една останала картина могат да бъдат реставрирани всички останали!

 Величественото на този метод е във взаимопрозрачността (интерпенетрационността — Interpeation). Ho фактите един за друг имат своето голямо доказателство във факта, че в различните епохи се появява една и съща логика на взаиморазтворимост, имаща за задача да компенсира недостатъците на секуларните еднозначни формални логики, които всеки век препоръчва и с които комично се гордее. За тези, които нямат ерудиция, можем да напомним основната концепция иа Лайбниц „За света на всички  възможни светове“.  За Лайбниц така нареченият „действителен свят е само един от възможните светове, които могат да се построят от изходните монади, а истинският действителен свят е „Сумата на всички възможни светове“, които могат да се конструират от комбинацията между монадите, следователно реален е не нашият макроскопски свят, който е само един от възможните, а реален е само континиумът от всички възможни светове, получени чрез комбинацията на всички   възможни   семантики.

Пример: Така например идеята, която носи в себе си една картина, може да бъде нарисувана по множество възможни начини, които различните начини на една и съща картина Eidos {Ейдос) наивните векове  приписваха на най-различни  гении.

Тези скептични гении не подозираха, че това, което наричат собствено творчество, е тяхна различна интерпретация на един и сьщи сюжет; те са всъщност Великата различна самоинтерпретативна способност на картината да се самоизобразява, сама, заблуждавайки човечеството, че се твори от различните гении. Както една картина носи в себе си всички останали картини, така и езикът е континиум от текстове, в които всеки текст носи всички  останали  текстове  за  себе си  в  себе  си.

Но само и Единствено Божественото и Боговдъхновеното носи всичко в себе си.

Всемирната галерия е модерното, живописно изображение на Лайбницовата монадология: както в една монада се изобразяват всички останали, така и в една картина на Всемирната галерия се отразяват всички останали Неща като ненарисувани, защото само като  ненарисувани  те  могат  да  бъдат  отразени.

Монадата е духовният атом, който взаимодейства с всички останали атоми във Вселената не посредством причинна връзка, а дистанционно — „per distantionem“ — като телепатично взаимодействие: Стохастичният метод на нелокалността, върху който е основана цялата квантова механика, и съвременният възглед за строежа на Вселената като непартикуларизъм (съвременният възглед за Вселената като непространствена вънвременна енергетична същност).

Защото различията на нещата като факти и нещата като образи {“Имаго“) са тези, че нещата като факти изискват физическо взаимодействие, а нещата като образи се основават на стохастичната квантово-механична връзка, която в старите епохи винаги са наричали телепатия. С естетическа ирония можем да кажем, че гаранция един факт да добие квантово-механичен телепатичен статус е той да се появи като естетическа енергетика в съзнанието, която енергетика е светлината, която носи енергията  на  Вселената и твори Вечния Живот.

Енергетичният Лизизъм

като стил на всички стилове

 пресъздава Творящата светлина. Разлагането на светлинния спектър разлага енергията под формата на цветове. Всеки цвят носи чистотата на основната тухличка на Вселената (Всемирната галерия). Разлагането на светлинния спектър е естественият анализ на световната енергия. Световната енергия, самоанализирайки се, поражда цветовете като презентация.

Цветовете са екзистенциите на естествения самоанализ на Вселената. „Другото име”, дефиниращо Енергетичния Лизизъм  е: Човешкото Субективно Повторение от Художника на Световното обективно Самоанализиране на Вселената, чрез която тя самоизобразява Себе Си като   Цветове и като Животворящ Принцип.

Енергетичният Лизизъм е стил за всеобщата Енергетична всеразтворимост на цветовете и формите помежду им, открит от мен, Принц Папа Жан и реализиран в картините ми, които, приемайки Енергията от екстрасензорната ми активност, продължават да я предават като Арт-Терапи-комуникация с положителен лечебен, естетически и духовен ефект.

Това е и моят  Манифест към човечеството за усъвършенстването му по модела, Образа и Подобието на Твореца!

                         От  световноизвестния художник и писател   академик   професор  Принц  Папа Жан

 

All texts and theories of genius, and above all the NEWLY DISCOVERED  theory of 1995  abouth the LOGICAL CHAIN – THE IMPLICATION OF OF THE DISCOVERED ENERGETIC LYSISM – A NEW STYLE OF PAINTING AND PHILOSOPHY OF LIFE  are the invention of the world renowned artist and author  Academician Professor Prince Papa Jan and have been published in the book „The Papa Jan Gellery“ – book 1 – „A Shop for Airy Towers“  as well as books one and two of „The Lunar Orgasm“ which have been published in Bulgaria  and protected by copyright.

 

        THE UNIVERSL GALLERY OF PAPA JAN

 

        ENERGETIC LYSISM – A NEW STYLE IN WORLD PAINTING (AS WELL AS IN PHILOSOPH Y OF LIFE)  DISCOVERED BY THE INTERNATIONALLY RENOWNED ARTIST ACADEMIC PROFESSOR PRINCE PAPA JAN (BULGARIA) WHO HAS BEEN AWARDED THE  „NEW ELITE“  MEDAL OF RUSSIA

                      

Energetic Lysism – a Dissolvent – Decomposer – Distinguisher – Analyser – Differentiator – Converter – Transformer – Transfigurer of everything  into everything (omnia in omnibus). Lysism is from the Greek lysis , i.e. „dissolution“

 The aim of the logical chain of Energetic Lysism is to show it simultaneously as a universal dissolvent (decomposer) and a universal transformer of everything into everything. Being a universal transformer, it is also a universal synthesizer (equivalenter-equalizer of everything).

It is universal analysis,  but  it  is universal synthesis, too.

Energetic Lysism is like the universal decomposer – universal analyser – universal distinguisher of everything from everything: it distinguishes everything from everything, as well as the thing from the thing itself. Energetic Lysism is a constant universal need of every thing to be different from itself, but being the thing different from itself means, by definition, including the other one. And it will be able to include (contain) in itself the other one only if its nature implies its ability to convert everything into everything, therefore Energetic Lysism can be a universal differentiator – distinguisher only if it is a universal  transformer – converter of  everything   into  everything.

Materius Rosenkroyzer (Timen Timev), being a writer and researcher, has already tried to prove the connection between Energetic Lysism and Contextualism (his modern theory of literature and text in general). Its publication in Western literary and schloarly circles is forthcoming and it is on the way of becoming the basis of future literary discussions on language, text and the cogito (thinking).

In my art of drawing – that of Prince Papa Jan, Energetic Lysism is a philosophical concept embodied compositionally in the specific technique of crating paintings: turning a point into a line, a line into a surface, a surface into volume, volume into multidimensional space (the multidimensional non-Euclidean geometry). Multidimensional space by definition, when gathered into a dimensionless point, is the construction of abstractionism. Gathering all genera of concreteness into a dimension-less point, we get abstractionism. Decomposing any  abstract   image,  we get  all genera of concreteness.

Therefore, Energetic Lysism presents the genealogy of abstractionism as a universal receptacle of all possible, present and future, drawing styles and techniques. That is why Energetic Lysism can only be shown in the All-World gallery, and vice versa, only Energetic Lysism can build the All-World gallery: since it would not be

 the style of all styles

 if, by means of its universal dissolubility method, it did not destroy every thing in itself in the thing’s own structure so that, through that destruction-deconstruction of the thing, it might show the thing’s relationship to any other thing. That is, Energetic Lysism proves that every destruction is new construction. We ourselves have been amazed to realize that Energetic Lysism pointed at the universal relationship of a life: of pictures and of books, and of the Papa Jean All-World gallery – Jeanoism as a universal world-view. In my attempt to live, I, Papa Jean, turned my life into a book. In my attempt to read it, I painted it. In my attempt to view it as a picture, I withdrew far enough for it to appear as a thought.

Jeanoism – Energetic Lysism, and when you go out of the World-Called-itself, then you turn back and see everything gathered into an All-World gallery where the world painted by me  is closed, but only out of it I amd present as a spirit and unthinkability. That is why he who has succeeded in painting everything and building up an All-World gallery is doomed to remain outside unpainted. Like God, who creates the world has to stay out of it. Here  is  the  eternal  refrain  of  all  philosophic  religions:

God  was  Nature,

God was Soul,

God  was  Language,

He  is  inestimable,

God is the unthought thinking one.

The   unspoken  speaking   one,

The   unfelt   feeling   one.

The spiritual life of  being,

And   the  material  life  of  having.

If you want an argument, here it is: „Could he who created the apple tree appear himself as a tree in  the Universe?“

Certainly not.

Vainly does Wittgenstein relate and summarise all transcendental   philosophies:

„The meaning of the world has to stay outside the world.“ Since he who has created the tree, in case he appears as a tree himself, will in his turn need a Creator and a Maker, and in order to break the endless Creator-Creation logical circle, we have to mould an impassable abyss between the two. „The Creator is forbidden to    appear as a creation.“

We could judge of the Creator by the Creation but in it we do not see the Creator himself.

For a gallery to be an all-world one, not only should all facts in  it appear as  pictures,  but each  picture  should  contain all  other pictures as its elements: a similar mental event occured to Leibniz and brought about the creation of monadology – the only hypothesis of the past which did not need a new genius (as Newton needed Einstein) to start modern natural science in the world of all possible worlds in quantum mechanics to the semantics of all possible semantics in modern logic and linguistics, in the general code of knowledge where sciences and arts gather as an algorithmic step towards the creation of any future metaphysical theory defined by Materius Rosenkreuzer as OMNISEMANTICISM; that Omnisemanticism was interpreted by me, Papa Jean, in my activity as an artist and writer, as a form of another activity distributing the same enchantment  –  Energetic  Lysism.

Over the years, I gradually realized that Energetic Lysism as dissolution of everything into everything is possible only if an orderly science and logic have proved the intertransparency and relationship between things: in other words, everything would not be connected into everything (the omnisemantic modification of Leibniz introduced by Materius Rosenkreuzer) had they not been previously interdissoluble, which is demonstrated by the new technique  of  Energetic  Lysism created by me.

Thus, all the old alchemy notions not been proved then by the modern transpontation of particles which has made evident the deduction of an element from any other one? Just as gold can be obtained from any chemical element nowdays, all other categories can be deduced from any notion, and in any drawn image all the rest can be read: my chief motive and inspiration of representing the world as an All-World gallery – what Borges imagined years ago as the All-World Cosmic Library where any book could give information of all the others. As a spontaneous artist, I, Jean, through combining meditation and erudition, started constructing my pictures so that even if all my pictures burnt up, it would be possible for them to be restored out of one picture only. The greatness of this method of intertransparency and interpenetration of facts one for another has its confirmation in the presence in different epochs of the same logic of interdissolubility aiming at the compensation of the shortcomings of secular monosemantic formal logic recommended, and comically prided on, by each century. Those who lack erudition could be reminded of Leibniz’s basic concept of ‘the world of all possible worlds’. The so-called ‘real world’ is to Leibniz just one of the possible worlds that can be built out of the initial monads, and the real world is actually ‘the Sum of all possible worlds’ that can be constructed out of the combination between the monads, hence, it is not our macroscopic world, just one of the possible worlds, that is the real one; what is real is the continuum of all possible worlds achieved through the combination of all possible   semantics.

Example:   thus   the   idea  of   a  picture  can   be  depicted   in  a variety   of   ways,   and   those  various   ways   of   painting   a   picture, Eidos, have been ascribed to various geniuses by the naive centuries.

Those sceptical genius had no idea that what they called their own art was their different interpretation of the same subject; the Great different self-interpretative quality of the picture to depict itself, thus deceiving mankind that it is created by various genii. Just as a picture carries in itself all other pictures, so is the language a continuum of texts where each text carries in itself all other texts about it. But only the Sole Divine and Divinely Inspired carries everything in itself.

The All-World gallery is the modern depiction of Leibniz’s monadology: just as in one monad all the rest are depicted, so are all other things reflected as unpainted in one picture of the All-World gallery  since  they can  only  be reflected  as unpainted  ones.

A monad is the spiritual atom interacting wilh all other atoms in the Universe not via a causal connection but from a distance, ‘per distantionem’, like a telepathic interaction: „The stochastic method of nonlocalily which has served as a basis of all quantum mechanics and the modern view of the structure of the Universe, as nonparticularism (the modern view of the Universe as a  nonspacial  extratemporal  energetic  being).

Since the difference between things as facts and things as images (‘Imago’) is that things as facts require physical interaction, while things as images are based on the stochastic quantum-mechanical link, in ancient times always referred to as ‘telepathy’. With aesthetic irony, we might say that a fact is guaranteed to acquire a quantum-mechanical telepathic status by its appearance in the mind as aesthetic energetics which is the light carrying the energy of   the  Universe and creates eternal Life.

Energetic Lysism as a style of all styles reproduces the light carrying the energy of the Universe. The light spectrum decomposition decomposes energy in colours. Each colour contains the purity of the essential brick of the Universe (the All-World’ gallery}, the light spectrum decomposition is the natural analysis of world energy. Analysing itself, world energy originates colours as a presentation. Colours are the modes of existence of the natural self-analysis of the Universe. If Energetic Lysism is to bear the name of a style or a drawing technique, it will be the Artist’s Human Subjective Repetition of the World Objective Self-Analysis of  the  Universe  through  which   It  Depicts  Itself  as  Colours and a Life-Creating Principle.

Energetic Lysism as a style of the universal Energetic All-Dissolubility of colours and shapes in one another discovered by me, Papa Jean and realized through my pictures that, receiving the Energy of his extrasensory activity, keep transmitting it as Art-Therapy-communication with positive remedial and aesthetic effects.

This is my  Manifesto to humanity for the purpose of humanity’s perfection in the way, iamge and model of the Creator!

This is from the world-renowned artist and author academician professor Prince Papa Jan.

 

ИМИПЛИКАЦИЯ НА КРЪГОВАТА ТЕХНИКА НА РИСУВАНЕ

                             И « МОЗЪЧНИЯТ ОМНИЖАНОИЗЪМ »

 

Всичко произхожда от кръговата техника на рисуване, която може да се формулира по следната логичност.  

Забравили сте феникса на древните египтяни, змията, захапала своята опашка, при маите, създаването и унищожаването на света от бог Шива в древноиндуската митология… Това е цикличният порядък на кръговото движение!

Аз движа четката по посока на часовниковата стрелка, за да уловя времето.

Традиционната представа за времето е била свързана с неговата необратимост. А необратимостта на времето носела усещането и чувството за съдбовното и невъзвратимост на преживяното. Линейната представа за времето разкъсва връзката между минало и бъдеще, линейната логика ни изправя пред катаклизмите.

Естественото състояние на симетрията е нищото. Естественото състояние на асиметрията е битието. Това изисква сложна верига от философски тези и антитези.

Ще продължа, че кръговата природа на времето е изобретила цикличната техника, за която можем да добием представа чрез движението на часовниковата стрелка. Аз използвам този метод на рисуване. При старите, дори авангардни художници движението на четката е линейно. Те попадат в плен и на линейната логика, в плен и на необратимостта…”

Тази техника ми служи, не само да рисуваш, но и да живееш по нов начин.

Рисувайки с помощта на кръговата техника, ти се връщаш назад във времето… Това едно. Второто е, че ти можеш и да пътуваш в бъдещето и да избегнеш опасностите, които те грозят сега. Тях можеш да ги изживееш просто като спомен от миналото…

Кръговата техника ти позволява да не бъдеш пленник на времето. Тя е този шеметен кръг, който превръща нищото в нещо… Вие  можети ли да си представите нищото?

 Кръговото движение и непрекъснатото изпомпване и преливане на минало и бъдеще въвежда абсолютната симетрия, то обезсмисля и анулира времето…

 Но аз говоря за сливането между картината и рисувания предмет. Сливане! Което ражда шедьоври. Кръговата техника на рисуване забранява изкуството като дейност, различна от живота. Това е твоето сливане на Изкуството и Живота. Това е естетическият начин на живот…

Изкуството е изчезнало като изкуство, за да се превърне в логика, изграждаща действителността…

С Енергетичния лизизъм доказах, че съм на прага на кръговата техника. А да рисуваш кръгово, значи да рисуваш всемирно.

Да, наистина получих озарението за Всемирната галерия, точно защото поисках в едно платно да нарисувам всичко… Това е възможно само с кръговостта… Цикличната необходимост може да те отведе навсякъде Omnia in omnibus…Немския фантаст Волфганг Йешке предлага връщането в миналото да става с помощта на гравитационен механизъм. Знаменитият математик Курт Гьодел вижда в общата теория на относителността гравитационен механизъм, с който става връщане в миналото… Проектът му си остана само в идеален вид и не е намерил още физична интерпретация…Но, Аз видях преминаване на времето, чрез моят пра- пра- пра- внук, монитора на бъдещето Дейв Рийс.

 Картините, рисувани с помощта на кръговата техника, са вечни чрез своята едновременност, постигната чрез изравняването на минало и бъдеще.

 Пък и знакът на безкрайността не е ли два кръга, свързани един с друг?  Безкрайността е полегнала осмица…

 Енергетичен лизизъм е почти входът към техниката на кръговото рисуване. Почти!

Енергията на неговата логика може да отлее Времето в две форми – едната е линейна, а другата е кръгова. Класическата физика е безсилна да го обясни. Физиците улавят само линейната природа на времето. Единствено медитацията, мистиката и изкуството, живописта и музиката, преди всичко, притежават рецептори за кръговото време. Те могат да работят с него и кръговата логика.

Традиционната представа за времето е винаги свързана с необратимостта. А необратимостта носи чувството и усещането за невъзвратимост на преживяното, за неговата съдбовност.

Именно линейната природа на времето е виновна за различието между бъдеще и минало. Линейната логика е тази, която определя това различие.

Задачата на кръговата логика е да обезсмисли илюзията на Линейната логика, че е възможно да има време и битие. Защото битието и времето се продуцират само от Линейната логика. Само асиметрията позволява битие и време, докато Симетрията забранява и анулира времето, посредством изравняването на потенциалите и тъка, забранява произтичащото от него Битие. Защото естественото състояние на симетрията е нищото. Естественото състояние на асиметрията е Битието. Доколкото течението на Асиметрията е време, а изкристализиралото и спряло течение на Асиметрията е Битие.

Симетрията и кръговата логика е тази, която обезсмисля битието, защото прави всеки опит за асиметричност, и оттам за време и битие, нереален и несериозен. Самата кръгова природа на времето е изобретила цикличната техника, за която можете да придобиете представа от движението на часовниковата стрелка.

Но ако времето е кръгово, то става обратимо. И целият ужас от съдбата се анулира, изчезва…

Новата техника служи не само за рисуване, а и за да живееш по законите на кръговата логика. Защото, започвайки да рисуваш по кръговата техника, ти вече се връщаш назад по моментите и пътуваш назад във времето. Кръговото време чрез кръговата техника на рисуване ти позволява да избегнеш опасностите в Бъдещето, като ги изживееш предварително като минало.

Сюблимността на кръговото време е, че в него се помнят еднакво силно и едновременно и миналото, и бъдещето. А това едновременно помнене на минало и бъдеще възвръща абсолютната симетрия и обезсмисля, анулира времето.

Линейната техника държи картината и художника вън от действителността и между плода и натюрморта съществува дистанция – те са две различни събития. А именно тази дистанция векове наред раждаше изкуствоведството и интерпретациите, високопарно наречени естетики. Докато кръговата логика не оставя никаква дистанция между плода и натюрморта и никаква разлика между картината и рисувания предмет, които се сливат, и от двете се получава едно-единствено събитие. Кръговата техника на рисуване забранява изкуството като дейност, отлична от живота, и разрешава единствено естетическия начин на живот.

Не е необходимо повече в един момент да живеем, а в друг да рисуваме, защото, посягайки да рисуваме ние вече живеем. Изкуството е изчезнало като изкуство, за да се превърне в логика, изграждаща действителността. Но ако съзерцаването на плода е и едновременно негово създаване, то тук дейността на художника е идентична с активността на Бога. Път до кръговата логика е извървян чрез Енергетичния Лизизъм. Щом от всяко достигаш до всяко (omnia in omnibus), това е кръговостта.

Докато Линейната логика забранява достигането на всяко до всяко, като позволява само от някои събития да се достига до други. Принципът за непротиворечивост, типичен пример за линейност в логиката, забранява връзката на всичко с всяко и отразява необратими реалности. Обратно на него Принципът на противоречивостта е нелинеен и кръгов. Той разрешава връзката на всичко с всичко…

“А Всемирната галерия, която разширявам в себе си – рисувам ли всемирно, когато рисувам кръгово?”

“Само когато рисувам линейно, не рисувам всемирно. Получих озарението на Всемирната галерия точно защото поисках в едно платно да нарисувам всичко…”

А да нарисуваш чрез едно кое да е нещо, всичко друго е възможно само ако се движиш по кръговостта.

Движи се по кръга, мисли кръгово, рисувай кръгово и силата на цикличната необходимост ще те отведе навсякъде, където си поискал да бъдеш. Кръговата техника доказва: Едното място е мястото на всички други, необходимостта на единия предмет е свободата на всички други предмети. Ако чрез кръговата логика, бидейки на едно място, си навсякъде, то тогава чрез кръговата техника ти си във Всемирната Галерия, защото и кръговостта, и всемирността постигат само едно нещо (omnia in omnibus), сиреч всичко във всичко.”

Картините, рисувани по Линейната техника, имитиращи линейното време, са осъдени на преходност и гибел, защото са временни. За разлика от тях картините, рисувани по Кръговата техника, която повтаря кръговото време, са вечни чрез своята едновременност, постигната чрез изравняване на минало и бъдеще. Защото кръговото време, превръщайки миналото в бъдеще и бъдещето в минало, обезсилва временността и трансформира времето във вечност. Тогава картините, следващи течението на кръговото време, въртящи се в кръга на едновременността, не могат да излязат от този кръг и да разкъсат еквивалентирането на моментите, за да влязат в линейния порядък на моментите, наречен време. И това ги спасява от преходност.

“Тогава достатъчно ли е аз, художникът, да взема една картина, нарисувана линейно, и да я прерисувам по кръговата техника, за да й придам едновременност и тя да влезе във вечността?

“Да!” – бях категоричен.

“Но нали картините, както и да са нарисувани, след около 10 хиляди години се разрушават… Значи всички са белязани от преходността?!”

“Запомни отговора ми, и ако можете го предайте на всички художници: Вътре в своята краткост плодът на истинския художник крие кода на творчеството… Картините, нарисувани линейно, не достигат до Идеята на картината, а остават само в човешкото обожание на творбата. Единствено картините, рисувани по кръговата техника, успяват да преодолеят това обожание и да се доберат до Идеята на картината, която единствено може да им придаде Вечност…”

“Това  ми напомня Платонизма?! 

« Според него светът е нарисуван два пъти: Веднъж от Бога, нарисуван чрез идеите и затова идеален, и втори път, нарисуван от човека чрез нещата, които са копия на идеите, и следователно не нарисуван, а изкопиран…”

“Картините, рисувани кръгово, не са обикновени картини: те не са картини на нещата (каквито са линейните картини), нито пък са картини на идеите (защото “картини на идеите” би следвало да наречем теориите), а те улавят идеите на картините, и това им позволява да носят Вечността на нещата. Защото имаме и временна красота, и вечна красота. Временната красота е човешки постижима, а вечната красота е красота сама по себе си. Независимо от това дали съществува, или са я постигнали хора, ангели, богове, демони или кучета…

Идеите на картините ми и идеята  за Всемирна галерия, а и основният ми девиз: “На красотата с любов”, са по-важни от всичко, което съм създал до тук, за да достигна Вечността…”

“И аз винаги съм смятал, че не е важно колко и какви картини съм нарисувал… По-важна е идеята за тяхното създаване, продиктувана ми от вечната идея за сътворяване на света. Защото дори светът да изчезне, ще остане идеята за неговото създаване и той отново ще бъде създаден. . По този начин се чувствам едновременно ученик на Платон (Plefon), Николо Козански (Nicolaus Cusanski), Лайбниц (Leibnitz), Хегел (Hegel), Хусерл (Husserl), Уайтхед (Whithead), Материус Розенкройцер (Materius Rosencroyzer), Николай Бердяев, Ницше, Леонардо да Винчи, Ван Гог, Пикасо, Реноар, Салвадор Дали, Айвазовски, Бах, Вивалди, Бетовен, Вагнер, Моцарт, Шастакович и достигам до тяхното верую: Да се освободиш от чувството за притежание и собственост върху идеалните продукти и творението на Духа и да се издигнеш до прозрението, даващо власт над Духовните Вселени… Че всичко написано, нарисувано и композирано от мен е написано, нарисувано и композирано от тях и всичко написано, нарисувано и композирано от тях е написано, нарисувано и композирано от мен. И с цялата мъдрост на всички е нарисуван светът – свят от красиви идеи, цветове и мечти!

Значи картините, които се рисуват по кръговото време и метода на Енергетичния лизизъм, представляват безначалното, безкрайно, Абсолютно време. А Всемирната галерия е линейното време, пресичащо кръговото време. И попадането във Всемирната галерия е попадане във Вечното настояще и абсолютното време!”

Започнах да рисувам, мозачно омнижаноистични картини, които са всепомислещи, всепочустващи, всеобхватни, всеобразни, всецветни. Те се рисуват в мозъчната плазма с участието на 100 милиарда клетки, химични елементи и енергии свързани с енергетиката на 100 милиарда звезди от цялата Вселена и се пресъздават, комбинации сюжети от историята на създаването на Всемира. Те не могат да бъдат измерени като количество, за да участват в Гинес рекорди, понеже са създадени от комбинацията на 100 милиарда по 100 милиарда сюжета. Тъй като всяка клетка в мозъка е носител на цялата информация на Вселената и умножена по всички останали клетки се получават “ен” брой от минус до плюс безкрайни картини. Тези картини са продукт на кръговата техника на рисуване, Енергетичния лизизъм и Юниверсализма, които се превръщат в Мозъчен Омнижаноизъм. В момента работя по създаване на мозъчен принтер, който освен телепатично, може и чрез очите, като монитор да отпечатва в пространството мозъчните картини. В близко бъдище ще бъде изключена възможността за рисуване с непохватните ръце, а тяхните функции ще бъдат предназначени само за милувки. Милиони картини, които се образуват  в мозъчната плазма, се разлагат на квантово микроскопично ниво около 10 на минус 34 степен и като такава форма се уеднаквяват с останалата материя. Идеята на мозъчно омнижаноистичните картини е да се разпостраняват по телепатичен път, направо в мозъците на милиони хора, като видео филм или като изображение на бъдещето.

 

 

 

  Принц Папа Жан саздава нова  философия чрез  изгаряне                      Главата на Дявола

 

 

Изгаряйки  Главата на Дявола чрез идеите на маестро Принц Папа Жан е трансформиирането на Лубовта на Бога във  „Всичко е любов”, преобмислено и пресъздадено в „Книгата на любовта”

Голямата любов на Бога – Дявола( най – светлият бял, от всички любими, паднал Ангел превърнал се в изчадие. Но щем има светлина има и голямо изкуство, прозренията на Дънов за бялото и Божествената светлина която ражда основа на моята философия, пресъздадена в новият ми стил в живописта „Енергетичният лизизъм’ стилът за всеобщата всеразтворимост на цветовете и формите помежду им. Енергетичният Лизизъм е стил за всеобщата Енергетична всеразтворимост на цветовете и формите помежду им, открит от мен, Принц Папа Жан и реализиран в картините ми, които, приемайки Енергията от екстрасензорната ми активност, продължават да я предават като Арт-Терапи-комуникация с положителен лечебен, естетически и духовен ефект. И след като говорим за магията на светлината ще спомена и това: Енергетичният Лизизъм, като стил на всички стилове, пресъздава Творящата светлина. Разлагането на светлинния спектър разлага енергията под формата на цветове. Всеки цвят носи чистотата на основната тухличка на Вселената (Всемирната галерия). Разлагането на светлинния спектър е естественият анализ на световната енергия. Световната енергия, самоанализирайки се, поражда цветовете като презентация. Цветовете са екзистенциите на естествения самоанализ на Вселената. „Другото име”, дефиниращо Енергетичния Лизизъм  е: Човешкото Субективно Повторение от Художника на Световното обективно Самоанализиране на Вселената, чрез която тя самоизобразява Себе Си като   Цветове и като Животворящ Принцип.

Това е и моят  Манифест към човечеството за усъвършенстването му по модела, Образа и Подобието на Твореца!

Понеже Бога е:

Непомисленото мислещо.

Неизговоримото   говорещо.

Непочувстваното  чувстващо.

Недокоснатото докоснато

Духовното битие да бъдеш  и  материалното битие да имаш.

Чрез „Енергетичният Лизизъм” открит от Принц Папа Жан:

„Смисълът на света е длъжен да стои вън от света.“

На творящото му е забранено да се поевява като сътворено.

С този физически и творчески акт – Изгаряне  Главата на Дявола се  докосваме до Всемирната Любов. Вече десетки хиляди хора се подписват върху „Картината на хилядолетието”. Идеята на Принц Папа Жан е цялото човечество да бъде съавтор на платната, които ще полетят във Вселената заедно с „Книгата на Любовта” ПОСВЕТАНА НА ЛОРА ЙОРДАКИЕВА (МАХАТМАДЕВИ) Световно известна писателка, философ и духовен учител

Принц Папа Жан създава нова егоцентрична философия на понятията. Въвежда нова омнилексика на красноречието. Открива нова поетична алхимия и поетично омнисемантично кредо. Работи върху създаванието на моноперсонална изказност и реторичен патос. Създава нови техники на медитация и съзерцание: «Вдишвам Вселената – Издишвам Живописта», «Вдишвам Битието – Издишвам Познанието», Вдишвам Красотата – Издишвам Поезията», Вдишвам Философията – Издишвам Посланията», Вдишвам Женската Красота – Издишвам Ероса», Вдишвам Атома – Издишвам Мощта», Вдишвам Злобата – Издишвам Добротата», „Вдишвам Дявола – Издишвам Бога”, “Вдишвам Изкуството – Издишвам Вечността».

Принц Папа Жан създава Ново квантово микроскопско биосъзнание в изкуството – «Мозъчен Омнижаноизъм» – техника за рисуване в мозъка на милиарди картини и телепатичното им прехвърляне в пространството. Разработва проекти: за клониране на свръх хора – андроиди, със свръх сетивен биопродукт; проект за продължаване на живота, чрез техники на медитация и съзерцание; проект за трансформиране на памет и съзнание « Вечен живот ».

«Юниверсализмът» е нов прочит и доказателство за вселенската логика и експерименталното отношение на Принц Папа Жан към света, който ни заобикаля. Кръговата техника на рисуване – успешен опит на Папа Жан за смесване на кръговото време, Биоенергията, Вечността на Вселената и Енергията на цветовете.

Изначалността на кръговата техника на рисуване се полага от „Картината на хилядолетието“, с която започва безкрайният цикъл „ВЕЧНО ТВОРЧЕСТВО“, при който във всяка следваща творба се съдържат елементи от предходната картина като спираловидната възходяща повторяемост на кръговото време.

Вече десетки хиляди хора се подписват върху избрани картини на маестрото. Идеята на Принц Папа Жан е цялото човечество да бъде съавтор на платната, които ще полетят във Вселената. Духовното обединение на човечеството чрез голямото изкуство е основната мотивация на Принц Папа Жан за  живота в  ХХI век.

«Идеите на картините ми и идеята  за Всемирна галерия, а и основният ми девиз: “На красотата – с любов.”, са по-важни от всичко, което съм създал до тук, за да достигна Вечността…”

“И аз винаги съм смятал, че не е важно колко и какви картини съм нарисувал… По-важни са идеите за тяхното създаване, продиктувани от Вечния творец. Защото дори светът да изчезне, ще остане идеята за неговото създаване и той отново ще бъде създаден. По този начин се чувствам едновременно ученик на Платон (Plefon), Николо Козански (Nicolaus Cusanski), Лайбниц (Leibnitz), Хегел (Hegel), Хусерл (Husserl), Уайтхед (Whithead), Материус Розенкройцер (Materius Rosencroyzer), Николай Бердяев, Ницше, Леонардо да Винчи, Ван Гог, Пикасо, Реноар, Салвадор Дали, Айвазовски, Бах, Вивалди, Бетовен, Вагнер, Моцарт, Шостакович и достигам до тяхното верую: “Да се освободиш от чувството за притежание и собственост върху идеалните продукти и творението на Духа и да се издигнеш до прозрението, даващо власт над Духовните Вселени… Че всичко написано, нарисувано и композирано от мен е написано, нарисувано и композирано от тях и всичко написано, нарисувано и композирано от тях е написано, нарисувано и композирано от мен. И с цялата мъдрост на всички е нарисуван светът – свят от Любов, красиви идеи, цветове, музика и мечти!

 Значи картините, които се рисуват по кръговото време и метода на Енергетичния лизизъм, представляват безначалното, безкрайно, Абсолютно време. А Всемирната галерия е линейното време, пресичащо в кръговото време. И попадането във Всемирната галерия е попадане във Вечното настояще и в Абсолютното време!”

Принц ПапаЖан в своя живот помогнал на хиляди хора да оцелеят физически и духовно.

С любов към всички!!!

 

Всемирната Галерия е Всемирна Любов.

Всемирната любов е всемирно тяло.

Обичай го като душа, за да бъдеш Дух.

Здравей, ПРЕРОДЕН Принц Папа Жан!
СЛЕД откриването и изгряне главата на Дявола

СВЕТОВНА СЕНЗАЦИЯ

ПРИНЦ ПАПА ЖАН ОТКРИ  ГЛАВАТА НА ДЯВОЛА
На 23 06 2013 год. (Петдесятница) световно известният художник и писател Академик Професор Принц Папа Жан – Главен Светъл Маг на България, след дълги търсения по манастири и най-вече с медитация откри главата на ДЯВОЛА в България, край Банкя близо до манастир в дупка.
От 19 години Папа Жан е по следите, но след консултация с пророчицата Ванга и собствени прозрения се изпълни пророчеството. Амбицията на Гьоте, Хитлер, Сталин и Материус Розенкроицер е вече артефакт. Принц Папа Жан получи цялата сила и могъщество на Вселената и безкрайната отговорност пред света. Вече се предлагат милиони за находката, но маестрото би заменил главата на Дявола само срещу външния дълг на България. За да може страната ни отново да си върне силата и мощта на народа.
За първи път, в света от гр. Варна , жилищен комплекс , „Чезарино” ,започват тринадесет мистериозни изгаряния на Главата на Дявола с изгаряния на ритуални картини на Маестро Принц Папа Жан. Изгарянията започват на 06.07.2013 год. и ще продължат до 13.12.2013 год. , като те ще се осъществят в различни точки по света
Предсказанията на пророчицата ВАНГА и на Принц Папа Жан, които бяха направени за Великото Чудо преди 19 години се сбъднаха…
На присъстващите на изгарянията хора с по слаби нерви и здравословни проблеми се препоръчва да вземат предварително медицински мерки.Но Принц Папа Жан е направил специална енергетична защита и всички могат да са спокойни и щастливи.
С първото ритуално изгаряне на 06.07.2013 год. в жилищен комплекс „Чезарино” се слага великото начало и започва нова епоха в развитието на човечеството , която ще донесе на всички хора по света позитивна енергия , вдъхновение и божествена сила с добронамереност и с любов да бъде сразена окончателно мощта на злото идваща от тъмните дебри на лукавия . Тази нова епоха ще ознаменува победата на доброто и възвишената любов. Като символ на тази победа и като израз на обединението на човечеството вече работи силата на мисълта чрез гениалната творба на маестро Принц Папа Жан „Картината на хилядолетието” , която се подписва от милиони хора по света с положителни послания и която ще полети в космическата изложба заедно с магията запечатана в „Книгата на Любовта” .
„Предстоят тринадесет нощи, в които греховно влюбените ще преминат през всичките адски кръгове и ще достигнат Абсолюта, в който трагедията е Рай, а адът е скучното топло, пред жаркото легло на ЛЮБОВТА …..”
На 06.07.2013 год. в гр.Варна в ресторант „Чезарино”, местност ”Св.Никола”60г, /спирка почивка/ откриването на „СИНЬО ЛЯТО 2013” ще се проведе под формата на спектакъл – МИСТИЧНА ИМПРЕСИЯ „АЗ, КРЪСТЪТ И ДЯВОЛЪТ” със специалното участие на Принц Папа Жан .
Ще имате възможност да видите :
Сензационна изложба с литературно четене на”КНИГАТА НА ЛЮБОВТА”, която участва за Нобелова награда, посветена на голямата любов на Принц Папа Жан-световно известната писателка, Философ и Духовен учител Лора Йордакиева (Махатмадеви).
Всеки ще може да постави енергетични послания и мотиви за победата на доброто върху бели еротични самодивски роби, които ще бъдат изпратени като част от космическата изложба на маестрото.
Сакрално пречистване и отваряне на сетивата за благодатно приемане на космическа позитивна енергия чрез мистичен ритуал с новооткрития артефакт от вселенско значение – ГЛАВАТА НА ДЯВОЛА Автор и главен изпълнител на проекта, е Главен Светъл Маг на България Световно известният Художник и Писател Академик Професор Принц Папа Жан. Откривателят, на Главата на ДЯВОЛА.

 

 

ПРИНЦ ПАПА ЖАН

 

ВСЕМИРНАТА ГАЛЕРИЯ “ПРИНЦ ПАПА ЖАН”

трилогия

книга втора

 

В ОЧАКВАНЕ НА ДУХОВНАТА ЖЪТВА

 

 

6.“ОТНОВО СЪМ ВЪВ ВИЛАТА НА ПРИНЦ ПАПА ЖАН,

 скъпи приятели, и ако съм напълно искрена, веднага би трябвало да ви заявя, че го правя не само заради професионалните си задължения.

Ще разтегна малко своето индивидуално време, уважаеми дами и господа, това е отдавна мечтана от човечеството операция, носеща векове наред закодираното от един поет философ название “О, миг поспри, ти тъй прекрасен си”<Става дума за Гьоте и нашата бележка под линия е почти излишна, когато имаме работа с образовани читатели. – Б. р.>…

Макар че заварих и Папа Жан, затворен в себе си, потънал в собствените си гениялни мисли, чувства и спомени, творящ нови светове и Нов стил в живописта …

Може би спомените са именно стрити на прах мисли и чувства от миналото, които употребяваме като хапчета три пъти на ден. След ядене. Или след пиене, по-точно. Защото на перваза на прозореца виждам отворена бутилка и много самотна чаша.

Навън вали дъжд. И тягостно настроение. Ако и то може да вали капка по капка, а не да ни облее целите… Като мен…”

– Добър вечер, Жан – казах.

– Не беше ли утро, когато беше при мен? – попита.

Някои хора блестят със своето отсъствие. Забелязали са отсъствието ми!

– Беше – рекох. – Хубавите неща се случват три пъти дневно. И се казват “Добро утро”, “Добър ден” и “Добър вечер”…

– Добре го каза – усмихна се уморено Жан.

– Отговори на поздрава ми тогава – настоях.

– Добър вечер, Силвия – рече.

Да, за него бях само Силвия и вечерта можеше наистина да бъде добра и хубава.

– Чувствам се Божествен откривател на нещо уникално, Силвия – каза Жан. – Ако знаеш какво е това…

О, боже!

– Нещо за Всемирната галерия ли? – нагло попитах.

– Всемирната галерия я няма, Силвия – рече Жан. – Аз се лутам в галерията на спомените сред толкова много сенки…

– Искаш ли да ти помогна да ги разпознаеш? – рекох. – Не ставай, сама ще намеря чаша и за себе си… Нали така е прието?

Кимна вяло, взех чаша, изплакнах я и седнах до прозореца. Навън продължаваше да вали. Жан отмери няколко добри глътки и за чашата ми. Ако до него седеше Дейв Рийс, като нищо биха постигнали консенсус с формулата “Аз съм супермен и нищо суперменско не ми е чуждо. Нищо не може да ни се случи на нас. А ако все пак се случи – ще го снимаме или нарисуваме…”

– Вероятно виждам нещо.. Виждам те в твоята галерия на спомените да се спираш пред картините на Жул Паскин и Николай Гешев, пред платната на Виктор Бугай, на Грегориаш и Южаков…

– Откъде знаеш всичко това? – събуди се любопитството у Жан.

– Знам! – рекох и чукнах чашата си о неговата. – Знам достатъчно… Ако не и всичко…

– Никой не знае всичко – рече горчиво Жан. – Човек не

познава дори самия себе си…

Това ми беше познато до болка. Или Жан ще ми се прави на Жана д’Арк…

– Светът е пълен с лъжи, полуистини и приемливи истини – горчивината му поне беше неподправена.

– Не те разбирам съвсем – потърсих извинение за нахалното

си любопитство.

– Човек се ражда и започва да подражава на родителите си – въздъхна Жан. – После негов пример стават учителите му и големите имена. Той се самозаблуждава, че открива нещо ново, а просто повтаря всичко преди него… Докато остане самотен, много самотен с приемливите истини…

– Тоест? – любопитството огъна веждите ми. Както и тази въпросителна.

– Някои по-рано, други по-късно разбират, че има абсолютна и приемлива истина… Приемливата истина не горчи, тя е нещо като благородната лъжа – еднакво е удобна и за говорещия, и за неговите слушатели…

– Приемливите истини ли разрушиха твоята вяра в изкуството?… И в теб самия, Жан?

– И те – рече вяло, като в унес. – Ние превръщаме в угодна святата истина. Лицемерничим пред краката й. Измиваме ги със сълзите си, а после ги избърсваме с косите си. Угодничим пред святата истина, за да отнесем със себе си като спомен или като истинско преживяване поне един флирт с приемливата истина… Угодничим пред разните истини – светите и удобните… Докато се превърнем в нейни жертви…

Мълчах дълго. За две глътки.

– Ще наречеш ли съмнението лицемерие? – попитах с най-истинския си, но вече дрезгав глас. – От съмнението се ражда горчилката… И тя кара творците да застават пред листа или пред платното отново и отново…

– Никога ли не те е ритала или удряла истината в лицето? – Жан ме изгледа с истинско любопитство. Дори симпатия долових в очите му.

– Не! – отвърнах.

Исках да слушам него.

– И не си се оказала нито веднъж сред дванадесетте апостоли и поне седем юди?…

Това бях чела някъде в неговите стихотворения. Запомних цифрата 7. Не му стигаше на него образът на “тринадесетия апостол ”Силвия Алисън явно познава добре поезията на ХХ век. Този образ срещаме и у Маяковски. – Б. р.>…

– Не прехвърляш ли своята омраза не само върху юдите, но и към всички, които правят своите опити в изкуството?

– Разбирам хромите, които прегръщат изкуството като спасителен пояс… Разбирам и “надничарите”, които работят изкуство и създават халтура, но…

Жан спря. Не ми ли интерпретираше и предъвкваше отново някои от своите ранни стихове?

              

     

                   

                 

От своят земен дял съзнал,

че злото и доброто са химери

и Бог и Сатана познал

по пътя си към ветрогонски цели.

 

Загубил и печелил съм какво ли не,

какво ли не постигнах и открих,

разбивах във желания сърце,

изтръгвах болки от нозе. Но победих.

 

Разбих коли,сърца и вагини море.

Опитвах елексир, с отрова се поих

и влюбен в обожествената от мен Ирин,

обрекох се на болки нови…

 

Галерия със ръст на Вавилон градих,

звездите хващах във ръката,

от себе си се отегчих,

но никога от Красотата.

 

Бях принц и дявол, и човек,

художник, скитник и несретник,

наивник, мечтател и поет,

вярващ и невярващ проповедник.

 

Бях облак сив и слънчев лъч

и авантюра дива,

бях шепот вездесъщ,

роса на утринта красива.

 

И своя земен дял съзнал,

живот е – ще го изживея,

едно е за просяк и крал,

смъртта да мами никак не умее.

 

 

              х  х  х

 

Вселената е част от мен,

и аз съм част от силата, която

пресътворява изгрев откровен 

и пролет, есен, зима, лято.

 

И вкусил съм от  старо вино,

и сол в момичешки сълзи,

разцветка на морето синьо,

ухание на влюбени души.

 

И час от пътя си абсурден,

и стих през векове изпят,

отломка от дворец порутен,

любовник на поклонничка на сатана.

 

И лист от есенно огнище,

и еротична пъпка в пролетта,

и силует, откроен в нищото…

Наследник съм на всички времена.

 

И капката дъждовна на прозорец,

и ледено кристалче по стъкло

в стихия буреносна миротворец,

и крехко, ала гъвкаво стебло.

 

Плакат рекламен и икона,

търсач на нови върхове,

понякога извън закона

излиза моето сърце.

 

Любовник, ненаситно пъргав

попивах с устни любовта,

повтарях “Кама Сутра” с чувство,

жребец, пърхащ над страстта.

 

Бутилка отлежало вино

и нрав улегнал, но чудат.

Послание, вградено във картина… 

Дарил съм себе си на Красотата.

 

               х  х  х

 

АЗ съм Човекът – Галерия,

а всеки удар на моето сърце

картина е и цветове…

 

АЗ съм Човекът – Изложба,

а всеки израз на моето лице

е други светове.

 

АЗ съм Човекът – Четка,

рисувам върху времето със плът,

а всеки образ  е нови светове…

 

АЗ съм Човекът – Пластика,

любимите от мойта плът творят,

идола на своите мечти…

 

– И в какво вярваш?

– Вярвам във фаталната предопределеност да се служи на изкуството с обич – все така занесено отговаряше Жан. – Затова и моите послания са точно 13, 13 са и етажите на всемирната ми галерия…

Дая е останала на 13 години без баща, помислих си. На 13, да точно на 13 етажа е и блокът, който тя иска да подпали, за да запази в тяхното съвършенство всички изваяни от нея приятели и жертви…

– Папа Жан – рекох, – аз съм виждала и репродукцията на твоята картина “Сладострастницата Дая”… Мога да кажа, че знам нещичко и за самата Дая… Кой ти внуши идеята за тази картина?

Нима Дая можеше да внушава и на Жан мисли и идеи от такова огромно разстояние? И как се нарича пренасянето на образи и внушения през времето и пространството – телепатия или телепортация? Имат ли нашите внушения плът?<Вестник “Марица”, а и други вестници съобщиха, че на 20 август 1995 г. Папа Жан се бе заканил да запали и своите картини в Асенова крепост. На рождения си ден – 8 септември. През юли 1996 г. той също пали картина. – Б. р.> Трябваше да измисля още нещо, трябваше да го накарам да ми каже още нещо. За себе си, за своите идеи, за изкуството си…

Трябваше!

Станах от стола край прозореца, доста свободно размятах възкъсичките си дрешки из стаята, измих чашата и я поставих на мястото й. После застанах пред един статив с обтегнато платно…

– Само това ли са цветовете на твоята палитра? – посочих няколко смачкани като фасове тубички.

– В бюфета, където отнесе чашата, има и бои… От всички цветове на дъгата – рече. – Останалите можеш да получиш сама…

Добре го каза: това, което е непостижимо за дъгата, човек може да сътвори сам… Стихове ли съчиняваше този път? Днес ми вървеше все на поети… Може и да му кажа после да ги обтегне за стени на шибаната си вила “Уморените истини на прозряната лъжа”<Дори Силвия Алисън от 201 век познава много добре първия том на “Галерията Папа Жан”. А вие? В “Магазин за въздушни кули” предлагат и удоволствие. – Остроумна реклама и бележка на автора.>…

Мъжете са понякога истински животни… Но този поне реагираше. Не го съблазни младата ми плът, но реагира на миризмата на терпентина. И цъфна зад гърба ми.

Вероятно това се нарича спортна страст. И спортна злоба. Държах четката като рапира. Знаеха го и децата от 201 век – изстискваш цялата си вътрешна енергия, потапяш върха на четката в нея, после избираш един от цветовете на палитрата и нанасяш удара… Не, не – полагаш първите мазки върху платното.

– Как го правиш това? – попита изненадан.

– Кое? – най-после нещо го бе заинтересувало.

– Движението с четката – рече. – Защо я движиш само по посока на часовниковата стрелка?

– Исках да настигна времето – рекох.

– Гледай само – подхванах. – Ще го разбереш… Нали и Енергетичният Лизизъм разтваряше всичко във всичко?… Значи и едно време, една епоха, един век може да се разтвори в друг…

“Дами и господа, тук ще ви стане малко скучновато… Налага се да обясним нещо на нашите прадеди. Древните творци са грешали и заради това, че са работели срещу енергията на времето… Макар и да са се носели по течението на времето. Включително и Папа Жан. За да се оставиш на течението на времето, трябва да знаеш, да познаваш Енергията на неговата Форма. Защото Енергията на тази Форма може да приеме две направления. Или две измерения, ако щете. Едната е Линейна, а другата Кръгова.

Класическата физика е безсилна в своето обяснение на времето, защото долавя само неговата Линейна природа. И днес е винаги между вчера и утре. И винаги в строго определен порядък: вчера, днес, утре. Календарната логика е била преодоляна единствено от медитацията, мистиката и изкуството – преди всичко от живописта и музиката. Те имат рецептори за кръговото време. Прекъсвам за миг своята скучновата лекция. Трябва да дам един пример на Папа Жан…”

– Жан – казах, – ти можеш ли да танцуваш?

– Мога – рече, – но нямам никакво настроение.

– Ще пренебрегнем настроението – рекох. И го прегърнах през кръста.

После затананиках някакъв валс.

– Танцувай с мен и повтаряй: вчера, днес, утре, вчера, днес, утре.Уж танцуваше, но искаше да ме притисне и повече се интересуваше от деколтето и краката ми. В това беше цялата многозначителност, с която стискаше ръката ми.

– Вчера, днес, утре – тананиках и се въртяхме в кръг, –

вчера, днес, утре, вчера, днес, утре… Стоп!

– Какво има? – попита ме изумен.

– Последното “утре” къде се намира?

– Къде се намира ли? – смутолеви той. – Между “днес”

и “вчера”.

– Значи може да има такъв отрязък от времето, където “утре” да се намира между “днес” и “вчера”?

Някаква усмивка изпълзя от очите му и се свлече по лицето.

– А според линейната логика е невъзможно “вчера” да е след “днес” и преди “утре”, нали?

Той беше готов да ме разцелува.

– После – рекох. – Внимавай в моята лекция…

И налях две питиета – за него и за мен.

– Вие, хората от ХХ век – казах, – забравихте фугите на Бах заради центрофугите на пералните си машини…

Той се опита да протестира, аз чуках чашата си о неговата, отпих и продължих:

– Забравили сте феникса на древните египтяни, змията, захапала своята опашка, при маите, създаването и унищожаването на света от бог Шива в древноиндуската митология… Това е цикличният порядък на кръговото движение!

В очите му прочетох разбиране и бих изпила чашата на екс.

– И ти движиш четката по посока на часовниковата стрелка, за да уловиш времето? – ликуваше и беше готов да ме целува до полуда.

“Дами и господа, не пращайте децата да си лягат. Няма да последва нищо непристойно.

А и те ще могат да си припомнят и преговорят своите уроци.

Традиционната представа за времето е била свързана с неговата необратимост. А необратимостта на времето носела усещането и чувството за съдбовното и невъзвратимост на преживяното. Линейната представа за времето разкъсва връзката между минало и бъдеще, линейната логика ни изправя пред катаклизмите.

Естественото състояние на симетрията е нищото. Естественото състояние на асиметрията е битието. Това изисква сложна верига от философски тези и антитези – нещо, за което сега нямаме време…

Да, позволих си да използвам философския термин в неговото битово и тривиално значение.

Ще продължа, че кръговата природа на времето е изобретила цикличната техника, за която можем да добием представа чрез движението на часовниковата стрелка. Този метод на рисуване показвам сега на Папа Жан. Той е бил непознат като техника през ХХ век. При старите, дори авангардни художници движението на четката е линейно. Те попадат в плен и на линейната логика, в плен и на необратимостта…”

– Следиш ли ръката ми? – попитах.

– Да – изсумтя Жан.

– Тази техника ще ти послужи, Папа Жан, не само да рисуваш, но и да живееш по нов начин – давах го загадъчна.

– Това пък какво е? – заби спирачки на острите завои на мисълта ми маестрото.

– Рисувайки с помощта на кръговата техника, ти се и връщаш назад във времето… Това едно. Второто е, че ти можеш и да пътуваш в бъдещето и да избегнеш опасностите, които те грозят сега. Тях можеш да ги изживееш просто като спомен от миналото…

Тук Папа Жан позакъса, този път той наля питие в двете чаши. Накрая рече:

– Разбрах… На това са способни мониторите от 201 век… Като се разхождам спокойно в миналото и бъдещето, аз ще мога да действам почти като монитор…

И Жан, щастлив и захилен до уши, отиде до библиотеката, избра едно томче и ми го подаде.

Беше втората книга от “Всемирната Галерия Папа Жан” – романът “В очакване на духовната жътва”. И бяха готови вече не само двата варианта на ръкописа, сглобени след това и рендосани от редактора, но и печатарското мастило бе отдавна изсъхнало.<Тук, драги читателю, става дума точно за книгата, която държиш в ръцете си. Никакво затруднение не е за Принц Папа Жан да предвиди и твоите реакции, но да не прекаляваме. – Б. р.>

– Благодаря – рекох. – Но аз просто не мога да бъда първата читателка на тази книга.

– Достатъчно е да бъдеш най-умната й и най-красивата читателка. – рече Жан. – Впрочем какво ли ще стане по-нататък?

И се разкикоти.

– Защо се смееш? – попитах.

– Защото най-сетне разбрах какво означават думите “авторът се върти в омагьосан кръг”… Ха-ха-ха… И го учат да танцува…

Вчера, днес, утре, вчера, днес, утре…

– Стоп! – рекох му.

– И това го знам – рече Папа Жан. – “О, миг поспри, ти тъй прекрасен си!…”

– Кръговата техника ти позволява да не бъдеш пленник на времето – продължавах да го гоня с думите си. – Тя е този шеметен кръг, който превръща нищото в нещо… Ти можеш ли да си представиш нищото?

– Мога! – рече Папа Жан. – Българинът казва дори “нищо и половина”<Ех, колко несръчен кавалер е все пак Папа Жан. Тук той е готов да нарече и своята половинка, т. е. гадже, нищо, само и само да се предпази от евентуалните нападки на Силвия Алисън. – Б. р.>. Той е способен да си представи и нищото, и неговата половинка…

Засмях се. Той се и страхуваше от мен. Но знайно е, че младите момчета се влюбват най-напред в какички. Как тогава един мастит художник и писател от ХХ век, като се влюби в момиче от 201 век, може да бъде напълно спокоен и уверен в неговото отношение?

– Но ние имаме да помислим върху нещо твърде сериозно – рекох. – Кръговото движение и непрекъснатото изпомпване и преливане на минало и бъдеще въвежда абсолютната симетрия, то обезсмисля и анулира времето…

Май попрекалих. Папа Жан, който беше толкова близо с Енергетичния Лизизъм до тези принципи, ме гледаше малко объркан. И понечи пак да си налее алкохол.

– Алкохолът не може да ти помогне – казах. – Линейното движение държи картината и художника вън от действителността и тогава между плода и натюрморта съществува дистанция. При кръговото движение плодът и натюрмортът се сливат…

– Ха-ха-ха – засмя се Папа Жан. – Искаш ли да ядеш круши, просто си ги изрисуваш… Искаш ли красиво маце – изобразяваш го на платното. Така ли?

– Пародираш ме великолепно – рекох. – И аз не ти се сърдя. Възможна е и подобна профанация. Но аз говоря за сливането между картината и рисувания предмет. Сливане! Което ражда шедьоври. Кръговата техника на рисуване забранява изкуството като дейност, различна от живота. Това е твоето сливане на Изкуството и Живота. Това е естетическият начин на живот…

Папа Жан въздъхна уморено. После рече:

– И ОТ СРИНАТИТЕ СИ МЕЧТИ ИЗГРАДИ ХРАМА НА ЧОВЕШКОТО ЩАСТИЕ…

– Какво е това? – попитах.

– Едно от новите ми послания – обясни просто. – Ще го произнеса пред теб във втората книга на “ВсемирнатаГалерия Папа Жан”…

– Благодаря – рекох. – Че ми доверяваш и ненаписаното… – Моля – рече Папа Жан. – Щом разходките между минало и бъдеще са толкова проста работа, то не ми струва нищо… Или почти нищо.

Мълчах. Пародираше ли ме?

Не, беше ме разбрал. Защото каза:

– Изкуството е изчезнало като изкуство, за да се превърне в логика, изграждаща действителността…

Принц Папа жан с  Енергетичният Лизизъм” доказва, че той е на прага на кръговата техника. А да рисуваш кръгово, значеше и да рисуваш всемирно.   Всички текстове и Гениални теории и най – вече НОВООТКРИТАТА теория през 1994 година на „ЛОГИЧЕСКАТА ВЕРИГА – ИМПЛИКАЦИЯТА НА ОТКРИТИЯ ЕНЕРГЕТИЧЕН ЛИЗИЗЪМ – НОВ СТИЛ В ЖИВОПИСТА И ФИЛОСОФИЯ НА ЖИВОТА“ САсъздадени от Световно известният художник и писател Академик Професор Принц Папа Жан и СА побликувани в книгата «Галерията Папа Жан» първа  и втора книга, и втора книга «Лунен Оргазъм» издадени в България  и защитени с Авторски права.

 Картините, които се рисуват по кръговото време и метода на Енергетичния Лизизъм, представляват безначалното, безкрайно, Абсолютно време. А Всемирната галерия е линейното време, пресичащо кръговото време. И попадането във Всемирната галерия е попадане във Вечното настояще и абсолютното време!”

 

 

 

              Всемирната галерия Принц Папа Жан

   

 

– Да – въздъхнах, – ти получи озарението за Всемирната галерия точно защото поиска в едно платно да нарисуваш всичко… Това е възможно само с кръговостта… Цикличната необходимост може да те отведе навсякъде. Omnia in omnibus…  Ти пръв откри как човечеството да избяга от необратимостта на линейното време…

– Учил съм се преди всичко от Вселенският разум – рече Папа Жан. – Може би знаеш нещичко и за немския фантаст Волфганг Йешке. Той предлага връщането в миналото да става с помощта на гравитационен механизъм. Знаменитият математик Курт Гьодел вижда в общата теория на относителността гравитационен механизъм, с който става връщане в миналото… Проектът му си остана само в идеален вид, по мое време той не бе намерил още физична интерпретация…

– Важното е, че ти направи първите крачки – усмихнах му се широко и спокойно.

Вече можех да му налея чашата за тоста:

– Картините, рисувани с помощта на кръговата техника, са вечни чрез своята едновременност, постигната чрез изравняването на минало и бъдеще.

Чукнахме се.

– Пия за твоите картини, Жан. С тях ти прекрачи прага на бъдещето…

Папа Жан се замисли:

– Те ли ти позволяват да се връщаш в миналото? – попита. – Те! – усмихнах му се.

– Тогава заслужаваш този тост – рече Жан. – И дори една целувка.

После ме целуна.

Малко бързо и малко неловко, та нямаше нужда да затъмнявам екраните на зрителите от 201 век.

– Пък и знакът на безкрайността не е ли два кръга, свързани един с друг? – забрави целувката Папа Жан и отново потъна в своите размисли. – Безкрайността е полегнала осмица… – и се усмихна, защото се сети за нещо свое: – Като полегналата Тодора в една знаменита нашенска песен…

“Дами и господа, ние нямаме право да се намесваме в живото минало дори със съвети. Не се знае какво може да повлияе на посоката на човешкото развитие. Аз нямам право да кажа дори като учителка на невръстното хлапе: “Ето така, дай си ръката”…”

– Какви ръце имаш, Силвия! – рече Жан и взе дясната ми ръка. Помислих, че ще я целуне, но той само се взираше в линиите на съдбата и живота, зацапани с кармин като с кръв. – Какви ръце само…

Каквито и комплименти да чуе една жена, тя предпочита те да бъдат подкрепени и с действия. С едно неловко погалване макар.

Дъждът продължаваше да вали.

А Жан се върна на прозореца. За да е по-близо до него.“Уважаеми дами, аз няма да се обидя, ако сега по време на моето предаване някой от уважаемите кавалери ви погали или дори повали на дивана…”

Няма да го възприема като неуважение към моето изкуство на монитор…

Просто ще се радвам за вас.

Както вие можете да се ядосате на Жан или да се смилите над Силвия Алисън и да изгасите своя телевизор.

Аз съм длъжна да продължа…”

– Няма ли и ти да застанеш пред платното? – попитах го. Все пак трябваше да кажа нещо. Или да го откъсна от прозореца, където времето рисуваше своите дъждовни пейзажи. – Не искам – отвърна. – А и май не мога вече да рисувам…

– Не си загубил уменията си, нали? – продължавах да питам.

Все пак някои от моите зрители може би са останали пред телевизионните си приемници и искат да видят какво ще стане.

Аз – също.

– Уменията са почти механични – рече. – Изгубих стойностите на моите творби… По-точно, съмнявам се в стойността на всичко, което създавам…

Аз мълчах, дъждът ръмеше, Папа Жан продължи със същата вяла монотонност:

– Защо трябва да остана роб на уменията си единствено? – питаше сякаш себе си, но ми подхвърляше и на мен интересна тема за размишление.

– Станеш ли роб на уменията си единствено, много лесно можеш да станеш и робот на безсмислието…

Засмях се:

– Нима безсмислието може да накара един робот да върши нещо? Нали преди това е нужен програмист…

Май се заслуша в думите ми.

– Бедата ни е в това, че правим от себе си и програмисти, и роботи, а после вече механично продължаваме по избрания уж от нас път. Наля си чашата.

– И тогава я забележим, я не, че програмиста вече го няма, останал е само роботът…

Да, слушал ме е. И то внимателно.

– Робот, който има чувства? – попита той и себе си. –

Звучи нелепо…

Това бе за мен. Чакаше нови аргументи.

– Говориш с носталгия – рекох. – Това също е чувство.

– А може би е само навик…

Не се предавах.

– Защо по навик не застанеш пред статива? – рекох. – Отстъпвам ти го… Имаш и грундирани платна…

– Хитруваш ли? – попита ме усмихнат, но все пак се надигна.

– Рисувай и мълчи – рекох. – Знаеш ли колко много неща може да каже мълчанието на истинския художник?

Сложи платното на статива, изстиска няколко тубички върху едно парче стъкло и замахна с четката.

– Има думата мълчанието – рече.

Но като нанесе няколко мазки, подсвирна с уста, после отстъпи няколко крачки, едва не ме настъпи.

– Извинявай – рече.

– Моля – отвърнах. – Ако ти преча…

– Не ми пречиш – извика. – Ти ме накара да рисувам…

После замълча отново, но явно му вървеше, защото дори тананикаше някаква мелодия.

Внезапно спря.

– Мълчанието може да ни нашепне прости и истински неща – рече. – Ще го запомня… А ако поискам да те целуна? – попита внезапно.

– Целуни ме – рекох го много спокойно, но едва не изкрещях.

И той ме прегърна, прегърна ме с ръката, в която стискаше четката.

– Стига да не се смята любовта за намеса…

Явно съм го казала гласно, защото попита:

– Какво?

– Говорех със себе си…

– И на мен ми се е случвало – засмя се. – Но да говориш със себе си, е по-добре… – и завърши с една почти елегантна

фраза: – Отколкото да мълчиш с другите…

– Това пък аз ще го запомня – рекох.

И бях щастлива, че съм тук, че съм при него. И че аз съм само Силвия Алисън и не играя никаква роля…

Когато разтегнатото индивидуално време на Силвия Алисън свърши, когато любовната игра – разбрахме се, че това е ненамеса – също изтля и Папа Жан заспа, блажен в своите мечти и спомени, Силвия стана, намери няколко къса хартия и реши да запише за себе си и за хората от своето време преживяното.

Беше нещо повече от любовна изповед – бе трактат или репортаж, зрънца афоризми или скица за бъдещ очерк.

Това нямаше да го чуят и видят нито хората от ХХ, нито телезрителите от 201 век.

И ние им връщаме този текст.

Ето го!

“Древните творци са грешали, защото са работили срещу енергията на времето. Постарах се да покажа на Папа Жан нов метод на творчество. И той засия като дете, макар да беше 180 века и нещо отгоре по-възрастен от мен.

Но и аз запомних нещичко. По-добре е да говориш със себе си на глас, отколкото да мълчиш пред другите.

Сега ще помълча със себе си, Жан. И ще напиша нещо, което трябва да говори много на хората.

Твоят Енергетичен Лизизъм е почти входът към техниката на кръговото рисуване. Почти!

Но ти, Жан, си се оставил на течението на Времето. Написах го неволно с главна буква. В ХХ век емоциите са пренебрегвали логиката. Пишат с главна буква и обожествяват това, което почти не познават.

Енергията на неговата логика може да отлее Времето в две форми – едната е линейна, а другата е кръгова. Класическата физика е безсилна да го обясни. Физиците улавят само линейната природа на времето. Единствено медитацията, мистиката и изкуството, живописта и музиката, преди всичко, притежават рецептори за кръговото време. Те могат да работят с него и кръговата логика.

Традиционната представа за времето е винаги свързана с необратимостта. А необратимостта носи чувството и усещането за невъзвратимост на преживяното, за неговата съдбовност.

Именно линейната природа на времето е виновна за различието между бъдеще и минало. Линейната логика е тази, която определя това различие.

Задачата на кръговата логика е да обезсмисли илюзията на Линейната логика, че е възможно да има време и битие. Защото битието и времето се продуцират само от Линейната логика. Само асиметрията позволява битие и време, докато Симетрията забранява и анулира времето, посредством изравняването на потенциалите и тока, забранява произтичащото от него Битие. Защото естественото състояние на симетрията е нищото. Естественото състояние на асиметрията е Битието. Доколкото течението на Асиметрията е време, а изкристализиралото и спряло течение на Асиметрията е Битие.

Симетрията и кръговата логика е тази, която обезсмисля битието, защото прави всеки опит за асиметричност, и оттам за време и битие, нереален и несериозен. Самата кръгова природа на времето е изобретила цикличната техника, за която можете да придобиете представа от движението на часовниковата стрелка.

Но ако времето е кръгово, то става обратимо. И целият ужас от съдбата се анулира, изчезва…

Новата техника служи не само за рисуване, а и за да живееш по законите на кръговата логика. Защото, започвайки да рисуваш по кръговата техника, ти вече се връщаш назад по моментите и пътуваш назад във времето. Кръговото време чрез кръговата техника на рисуване ти позволява да избегнеш опасностите в Бъдещето, като ги изживееш предварително като минало. Ето например, според Линейната логика на Времето, движейки се линейно, след три дни ти предстои да бъдеш разстрелян, но ти, прехвърляйки се чрез кръговата техника на рисуване в кръговото течение на времето, започваш да се движиш от бъдещите дни към настоящето и предварително узнаваш замисленото срещу теб. Това обяснявах на Папа Жан…

Сюблимността на кръговото време е, че в него се помнят еднакво силно и едновременно и миналото, и бъдещето. А това едновременно помнене на минало и бъдеще възвръща абсолютната симетрия и обезсмисля, анулира времето.

Линейната техника държи картината и художника вън от действителността и между плода и натюрморта съществува дистанция – те са две различни събития. А именно тази дистанция векове наред раждаше изкуствоведството и интерпретациите, високопарно наречени естетики. Докато кръговата логика не оставя никаква дистанция между плода и натюрморта и никаква разлика между картината и рисувания предмет, които се сливат, и от двете се получава едно-единствено събитие. Кръговата техника на рисуване забранява изкуството като дейност, отлична от живота, и разрешава единствено естетическия начин на живот.

Не е необходимо повече в един момент да живеем, а в друг да рисуваме, защото, посягайки да рисуваме ние вече живеем. Изкуството е изчезнало като изкуство, за да се превърне в логика, изграждаща действителността. Но ако съзерцаването на плода е и едновременно негово създаване, то тук дейността на художника е идентична с активността на Бога. Обясних на Папа Жан, че неговият път до кръговата логика е извървян чрез Енергетичния Лизизъм. Щом от всяко достигаш до всяко (omnia in omnibus), това е кръговостта.

Докато Линейната логика забранява достигането на всяко до всяко, като позволява само от някои събития да се достига до други. Принципът за непротиворечивост, типичен пример за линейност в логиката, забранява връзката на всичко с всяко и отразява необратими реалности. Обратно на него Принципът на противоречивостта е нелинеен и кръгов. Той разрешава връзката на всичко с всичко…

“А Всемирната галерия, която разширявам в себе си? – ме попита Папа Жан. – Рисувам ли всемирно, когато рисувам кръгово?”

“Само когато рисуваш линейно, ти не рисуваш всемирно – успокоявах го аз. – Ако си спомняш, Папа Жан, ти получи озарението на Всемирната галерия точно защото поиска в едно платно да нарисуваш всичко…”

А да нарисуваш чрез едно кое да е нещо, всичко друго е възможно само ако се движиш по кръговостта.

Движи се по кръга, мисли кръгово, рисувай кръгово и силата на цикличната необходимост ще те отведе навсякъде, където си поискал да бъдеш. Кръговата техника доказва: Едното място е мястото на всички други, необходимостта на единия предмет е свободата на всички други предмети. Ако чрез кръговата логика, бидейки на едно място, си навсякъде, то тогава чрез кръговата техника ти си във Всемирната Галерия, защото и кръговостта, и всемирността постигат само едно нещо (omnia in omnibus), сиреч всичко във всичко.”

Картините, рисувани по Линейната техника, имитиращи линейното време, са осъдени на преходност и гибел, защото са временни. За разлика от тях картините, рисувани по Кръговата техника, която повтаря кръговото време, са вечни чрез своята едновременност, постигната чрез изравняване на минало и бъдеще. Защото кръговото време, превръщайки миналото в бъдеще и бъдещето в минало, обезсилва временността и трансформира времето във вечност. Тогава картините, следващи течението на кръговото време, въртящи се в кръга на едновременността, не могат да излязат от този кръг и да разкъсат еквивалентирането на моментите, за да влязат в линейния порядък на моментите, наречен време. И това ги спасява от преходност.

“Тогава достатъчно ли е аз, художникът, да взема една картина, нарисувана линейно, и да я прерисувам по кръговата техника, за да й придам едновременност и тя да влезе във вечността?” – запита ме Папа Жан.

“Да!” – бях категорична.

“Но нали картините, както и да са нарисувани, след около 10 хиляди години се разрушават… Значи всички са белязани от преходността?!”

“Запомни отговора ми, Папа Жан, и ако можеш го предай на всички художници: Вътре в своята краткост плодът на истинския художник крие кода на творчеството… Картините, нарисувани линейно, не достигат до Идеята на картината, а остават само в човешкото обожание на творбата. Единствено картините, рисувани по кръговата техника, успяват да преодолеят това обожание и да се доберат до Идеята на картината, която единствено може да им придаде Вечност…”

“Това като че ли ми напомня Платонизма?! – колебаеше се Жан.

– Според него светът е нарисуван два пъти: Веднъж от Бога, нарисуван чрез идеите и затова идеален, и втори път, нарисуван от човека чрез нещата, които са копия на идеите, и следователно не нарисуван, а изкопиран…”

“Картините, рисувани кръгово, не са обикновени картини: те не са картини на нещата (каквито са линейните картини), нито пък са картини на идеите (защото “картини на идеите” би следвало да наречем теориите), а те улавят идеите на картините, и това им позволява да носят Вечността на нещата. Защото имаме и временна красота, и вечна красота. Временната красота е човешки постижима, а вечната красота е красота сама по себе си. Независимо от това дали съществува, или са я постигнали хора, ангели, богове, демони или кучета…

Идеите на твоите картини, Папа Жан, и идеята ти за Всемирна галерия, а и основният ти девиз: “На красотата с любов”, са по-важни от всичко, което си създал дотук, за да достигнеш Вечността…”

“И аз винаги съм смятал, че не е важно колко и какви картини съм нарисувал… По-важна е идеята за тяхното създаване, продиктувана ми от вечната идея за сътворяване на света. Защото дори светът да изчезне, ще остане идеята за неговото създаване и той отново ще бъде създаден. По този начин се чувствам едновременно ученик на Платон (Plefon), Николо Козански (Nicolaus Cusanski), Лайбниц (Leibnitz), Хегел (Hegel), Хусерл (Husserl), Уайтхед (Whithead), Материус Розенкройцер (Materius Rosencroyzer), Леонардо да Винчи, Ван Гог, Пикасо и Бугай и достигам до тяхното верую: Да се освободиш от чувството за притежание и собственост върху идеалните продукти и творението на Духа и да се издигнеш до прозрението, даващо власт над Духовните Вселени… Че всичко написано и нарисувано от мен е написано и нарисувано от тях и всичко написано и нарисувано от тях е написано и нарисувано от мен. И с цялата мъдрост на всички е нарисуван светът – свят от красиви идеи, цветове и мечти!

Значи картините, които се рисуват по кръговото време и метода на Енергетичния Лизизъм, представляват безначалното, безкрайно, Абсолютно време. А Всемирната галерия е линейното време, пресичащо кръговото време. И попадането във Всемирната галерия е попадане във Вечното настояще и абсолютното време!”

Това е в общи линии моят разговор с Папа Жан.”

След като записа всичко това, Силвия Алисън щеше да се опита да поспи.

  

                          EROTIK TRILER MULTIROMANCE

 

        НАЙ – ШОКИРАЩАТА КНИГА НА ХИЛЯДОЛЕТИЕТО                  

                                     ЛУНЕН ОРГАЗЪМ

                                            или

                       историята на една самоубийствена любов

       

                                          

                                           първа книга

 

                                       БЕЗУМНА СТРАСТ

 

                                       НЕПОВТОРИМ СВЕТОВЕН БЕСТСЕЛЪР

               EROTIC TRILER  MULTIROMANCE – PRINCE PAPA JEAN

                  Серия: „Нощ на еротика и лудост“ N 1

 

© Принц Папа Жан – автор 2001година

© Арт Папа Жан 20013 – издателска компания

© Принц Папа Жан – художник на корицата

            Светла Вучкова – редактор

   Таня Панова – редактор

   Костадин Кутрянов – дизайнер

   Борислав Ардев – фотограф

 

ISBN: 954 8840 – 01 – 4

 

Всички права по издаването, превеждането и разпространяването

в страната и чужбина на тази книга принадлежат на автора и

         издателска компания Арт Папа Жан – 20013

           

                                        EROTIK TRILER MULTIROMANCE

 

                                  НАЙ – ШОКИРАЩАТА КНИГА НА ХИЛЯДОЛЕТИЕТО

 

                                                      ПРИНЦ ПАПА ЖАН

                   

                                          ЛУНЕН ОРГАЗЪМ

                                                         или

                        историята на една самоубийствена любов

                                                 

                                                  втора книга                                                                                                                                 

                                                                                                                                                                 

                

                                                 ОТВЪД ТРЪПКАТА

 

 

                                   НЕПОВТОРИМ СВЕТОВЕН БЕСТСЕЛЪР

                          EROTIC TRILER  MULTIROMANCE – PRINCE PAPA JEAN

                              Серия: „Нощ на еротика и лудост“ N 2

 

          © Принц Папа Жан – автор 2001година

          © Арт Папа Жан 20013 – издателска компания

          © Принц Папа Жан – художник на корицата

             Светла Вучкова – редактор

    Таня Панова – редактор

    Костадин Кутрянов – дизайнер

    Борислав Ардев – фотограф

          ISBN: 954 8840 – 27 – 8

 Всички права по издаването, превеждането и разпостраняването в страната и чужбина на тази книга принадлежат на автора и на издателска компания Арт Папа Жан – 20013

Принц Папа Жан – философ, поет, писател, експериментатор

                               Научно-теоретични достижения:

За краткия си досегашен живот написва повече от 20 хиляди страници философия, поезия, проза, хайку-жаноизми, научни теорий. Под литературния псевдоним ПРИНЦ ПАПА ЖАН, НАПИСВА НАЙ – ШОКИРАЩАТА КНИГА НА ХИЛЯДОЛЕТИЕТО, СВЕТОВНИЯТ БЕСТСЕЛЪР, ТРИЛОГИЯТА ЕРОТИЧЕН ТРИЛЪР МУЛТИРОМАН «ЛУНЕН ОРГАЗЪМ», която се издава на български, руски, англйиски и други езици. Написва поетичния сборник «БИСЕРНА ПОЛУДА», книгата «ХАЙКУ – ЖАНОИЗМИ» и трилогията „Галерията Папа Жан“ Предстоящо е излизането на първия аудио роман в България „Галерията Папа Жан“ –  книга, която се превежда на пет езика.

                         Посланията на Принц Папа Жан към света:

Ако имаш една картина, нарисувай още няколко… Ръката трябва да свикне да гали и да изгражда.

Ако имаш един приятел, нека всички останали бъдат негови приятели… До безкрайност лично.

Имаш ли едно дете, приеми всички останали за негови братя и сестри.

Ако имаш една любов, нека бъде за всички.

Ако имаш парче хляб, раздай го на враговете си.

Ако имаш много пари, раздай ги на бедните… Към самия себе си.

Ако търсиш славата, остави я да те намери.

Ако имаш цел, прокарай и пътя към нея. Не всички пътища водят към целта и не всички пътища са твои…

Ако си повярвал в Господ, вярвай и в себе си. Той е в теб… Той с това е велик и въздесъщ…

Ако таиш омраза, превърни я в любов… и я раздай на всички. Съдбата е поредица от причини…

Ако си самотник, нека всички самотници бъдат твои братя…

Ако познаваш истината, не прикривай лъжата. Истината е пробен камък и за самата себе си, и за лъжата…

Ако построиш една галерия, нека бъде всемирна… АКО ПОСТРОИШ ЕДНА ГАЛЕРИЯ, НЕКА БЪДЕ ВСЕМИРНА.
(от книга Първа „Всемирната Галерия Папа Жан“

Академик Професор Принц Папа Жан създава нови открития в световното познание. Въвежда ново духовно учение „Жаноизъм“, същността на което се разкрива чрез посланията в неговите книги и картини. Създава ново направление в литературата «ХАЙКУ – ЖАНОИЗМИ». Ново направление в поетичната прозата «МУЛТИРОМАН». Ново направление в киното «АРТМУЛТИГЕН ИМПРЕСИЯ»,филми.

                                           ХАЙКУ – ЖАНОИЗМИ

                                                   Случайности

                                              Разумът е сияние.

                                              Щастието – крила.

                                              Животьт – яма.

                                              Принц Папа Жан

                                              Родих се, за да бъда.

                                              А да бъда – трябва.

                                              Значи съм се родил.

                                                     Памет

                                              Ако не ти хареса

                                              каквото си,

                                              спомни си кой си!

Създава нова егоцентрична философия на понятията. Въвежда нова омнилексика на красноречието. Открива нова поетична алхимия и поетично омнисемантично кредо. Работи върху създаването на моноперсонална изказност и реторичен патос. Създава нови техники на медитация и съзерцание: «Вдишвам Вселената – Издишвам Живописта», «Вдишвам Битието – Издишвам Познанието», Вдишвам Красотата – Издишвам Поезията», Вдишвам Философията – Издишвам Посланията», Вдишвам Женската Красота – Издишвам Ероса», Вдишвам Атома – Издишвам Мощта», Вдишвам Злобата – Издишвам Добротата», “Вдишвам Изкуството – Издишвам Вечността».

Принц Папа Жан създава Ново квантово микроскопско биосъзнание в изкуството – «Мозъчен Омнижаноизъм» – техника за рисуване в мозъка на милиарди картини и телепатичното им прехвърляне в пространството. Разработва проекти: за клониране на свръх хора – андроиди, със свръх сетивен биопродукт; проект за продължаване на живота, чрез техники на медитация и съзерцание; проект за трансформиране на памет и съзнание « Вечен живот ».

«Юниверсализмът» е нов прочит и доказателство за вселенската логика и експерименталното отношение на Принц Папа Жан към света, който ни заобикаля. Кръговата техника на рисуване – успешен опит на Папа Жан за смесване на кръговото време, Биоенергията, Вечността на Вселената и Енергията на цветовете.

Изначалността на кръговата техника на рисуване се полага от „Картината на хилядолетието“, с която започва безкрайният цикъл „ВЕЧНО ТВОРЧЕСТВО“, при който във всяка следваща творба се съдържат елементи от предходната картина като спираловидната възходяща повторяемост на кръговото време.

Вече десетки хиляди хора се подписват върху избрани картини на маестрото. Идеята на Принц Папа Жан е цялото човечество да бъде съавтор на платната, които ще полетят във Вселената. Духовното обединение на човечеството чрез голямото изкуство е основната мотивация на Принц Папа Жан за  живота в  ХХI век.

«Идеите на картините ми и идеята  за Всемирна галерия, а и основният ми девиз: “На красотата – с любов.”, са по-важни от всичко, което съм създал до тук, за да достигна Вечността…”

 Виждах тринадесетте картини. Все още не във всичките им детаили, но почти завършени. Трябваше просто да ги нарисувам за да прекъсна и последната нишка на паяжината която все още ме свързваше с ада, като с пъпна връв…

Първата: „Демонът в мен“, вадих мозъка си от отвореният си череп и го мачках превръщайки го в пихтия. Демонът който насочи револвера в главата ми. Демонът който не искаше да мисля. Демонът който ми помагаше да чувствам. Да мразя, да

обичам. Да се самоунищожавам. Да бъда мозъчна пихтия. Жива леш с допрян до главата револвер. Демонът който ме побеждаваше. Демонът който смазвах на ринга. Демонът който със забранен удар под кръста вместо да ми причини болка ми доставяше наслада която нанасяше травмата в мозъка и болката бе толкова голяма, че ръцете разчупваха черепа и изваждаха мозъка за да го превърнат в пихтия и разп

ръснати мисли и може би от тази пихтия с ръцете на скулптор да направят пластика символ на печалното съществуване и краха на волята за власт…Сигурно пластиката щеше да преставлява гола жена в кървав цвят с широко разтворени бедра на трона на света, а между тях главата на роб в чийто гръб тя забива кинжал…

Разтворен череп и пихтия…

„АКО ДЕМОНЪТ ТИ ТЕ ПРЕВЪРНЕ В ПИХТИЯ, ОТ ПИХТИЯТА ИЗВАЙ ПРЕКРАСНАТА ПЛАСТИКА

НА СЕБЕ СИ, КАКЪВТО ЩЕ СИ В БЪДЕЩЕ!“

Втората: „Човекът свещ“ Главата ми се разтапяше като свещ. Като статуята на пагода, като Буди от восък, като потъващо слънце, като залез на боговете, като реалност в съня, като силно чувство в безразличието. Ярки цветове и най-голямо

вдъхновение при навлизането в дебрите на безкрайната страна на печалното. Като жажда за живот. Като дробове търсещи глъдка въздух в мъгла от зарин. Като изливащ се напалм. Като догаряща цивилизация. Като мечта която остарява и се превръща в реалност. Като фантазия която загасва за да се превърне в лъжа. Като всеки човек. Като не всеки човек, а само като себе си. Като целият свят. Човекът свещ. Топим, нещастен, раним, а с тази топимост, нещастност ранимост даряващ топлина. Восък от човешка плът, човешка плът от маслени бои. Вдъхновена от болката, посветена на Виделина картина…

Момичешки сълзи. Течаща пот в първата любовна нощ. Угасваща в луната ярка луна. Топящи се листа на късната есен. Безбройни пропилени чувства. Топяща се свещ! Восък. Човек.

„АКО ЧУВСТВАТА ТИ ТЕ СТОПЯТ, ОЗАРИ СВЕТА С ПЕЧАЛНО ГУБЕЩОТО СЕ ТВОЕ ТЯЛО!“

“АКО СЕ ТОПИШ, ДАРЯВАЙ СВОЙТА ТОПЛИНА!”

“АКО СИ СЛОМЕН, ТОПИ СЕ, НО НАПРАЗНО НЕ УМИРАЙ!”

“АКО УМИРАШ, ДАРЯВАЙ И ДО СЕТНАТА МИНУТА СВОЙТА СВЕТЛИНА!”

Третата картина: „Виделина“ Със затворени очи съм. В сън в очакване на светлината. Виждам свои фантазии за светлината, но не нея. Сънувам я. Творя я и искам като отворя очите си да я създам. Боя се, но лицето ми е спокойно. Не се боя защото спокойните ми черти проникват в съзнанието ми. Мракът се разсеива. През затворените си клепачи виждам светлината която озарява света. Изглежда непознат но той е открил другите си черти. Нежен е, а нежността не сладни, не горчи и

не носи порочност. Тя е само нежност без никакви други понятия около себе си.Формите са странни, но те не са гравитационно изкривяване и окови, а пръсти които галят очите. Формите са светлини. Дъги. Впиващи се в целувки очи. В целувки без излишна сласт. В целувки без желание на захапят. Целувки които не свършват и които не могат да се откраднат нито от похотлив прелюбодеец, нито пък като картината на Паскен от моя офис. Светлината озарява безкрайни поляни. По тях препускат бизони и жребци. Облаците са слънчеви сърни които препускат по небето. Слънчевите сърни са пречистените души. Свещта се стопи и остави светлината си да пътува в мрака, а тя след тринадесеттрилиарда години пътуване ще достигне планетата над която ще възцари като царица на Виделината, за да отвори

очите ми…

„АКО СИ ЗАТВОРИЛ ОЧИ И В МРАКА СЪЗДАВАШ СВЕТЛИНА, ОТВОРИ ГИ ЗА ДА Я ДАРИШ НА

ЗЕМЯТА“

“АКО СИ ЗАТВОРИЛ ОЧИ, СЪНУВАЙ СВЕТЛИНА ЗА ДА РАЗКАЖЕШ НА ТОЗИ КОЙТО НЕ МОЖЕ ДА Я СЪНУВА!”

“АКО СИ ЗАТВОРИЛ ОЧИ, СЪЗЕРЦАВАЙ СВЕТА С ОЧИТЕ НА СЪРЦЕТО СИ!”

“АКО СИ ЗАТВОРИЛ ОЧИ, НЕКА ТОВА НЕ СА ОЧИТЕ НА СЪРЦЕТО ТИ!”

Четвъртата картина: „Пред прага на реалността“. Паднал съм на пясъка по очи с гръб към избухналата в морските вълни атомна бомба. В пулсиращата, тръпнеща,гърчеща се, изхвърляща се в оргазъм, изкривяваща обема на пространството, поглъщаща облаците, изгаряща небесата, изпълваща се с всички стихии, атомна гъба а в гръдта й между натежаващият в еротизъм скепсис на женската плът е Ирина. Чиста, свята и гола! Около гъбата витаят буди, ангели и пророци. Размишляват, тъгуват, стахуват се, искат да променят нещо, искат да свият това което вече изпуснаха от ръцете си. Женската плът и страстта…

„АКО ПОЧУВСТВАШ СИЛНА СТРАСТ, ЗАКАЛИ РЪЦЕТЕ СИ! ПРЪСТИТЕ ТИ НЕ БИВА ДА Я ИЗПУЩАТ!“

“АКО ПОЧУВСТВАШ СИЛНА СТРАСТ, ПОМОГНИ НА ЩАСТЛИВАТА ТИ СЪДБА ДА Я ОБУЗДАЕ!”

“АКО ПОЧУВСТВАШ СИЛНА СТРАСТ, НЕКА БЪДЕ ТВОРЧЕСКА, А НЕ КРУШИТЕЛНА!”

Пета картина: „Медитация“. С едно-единствено око съм. Ръцете ми са завързани, ала чувствам туптежа на вселената. Тръпката на атомната експлозия между бедрата надвиснала като опасност над цял свят, красотата на земята по която над зелените безкрайни поля тичат коне и бизони, а из небесата препущат слънчеви сърни, а всяка от сърната е човешка душа, демонът извадил мозъка и превърнал го в пихтия за да може човека от него да извая пластика на гола, невинна и чиста

жена, която по-късно да съзре в сърцето на атомната гъба. Отново да види прекрасните поля с препускащи волни същества и небеса със слънчеви човешки души. Догарящата свещ която праща посланието си дълбоко в космоса за да открие в приказната планета. Тя да се пръсне пред прага на своята реалност и измама на две, като разбиващ се атом…Кръгове, кръгове, кръгове. Пулсацията на цялата вселена. От големият взрив, до земята обсипана в лава. От първият жив организъм, но виртуалният разум…От голямата експлозия, до голямата експлозия. Всичките думи, всичките ноти, всичките багри, всичките играещи си с тях пръсти, очи, сърца…Всичките клетки. Живи и неживи. Умрели и възкръснали. Всичките мрачни и преизпълнени с надежди пророчества. Всичкото в сърцето което бях отдал на Вселената, връзвайки ръцете си и затваряйки действителните си очи, за да отворя сънуващото, а сънуващото око е окото на твореца. Окото на този който бе умрял за да изкупи греха на своята любима, но бе възкръснал за да създаде отново своята любима. Окото което отваряйки се ражда. Окото с което истински се съзира. Сляпото око което съзерцава. Око несвързано с измамите на останалата сетивност. Око

необъркано в лабиринтите на лингвистичната изофреничност, демоничната необузданост на свръхсетивните усещания. Медитативното око в което наистина може да се побере цяла вселена. Стига да знаеш как да затвориш другите две и в тях създадеш „Виделина“. Стига да можеш след туй да го потърсиш и откриеш, след това да използваш опита си като шперц и да отключиш вратата му клепач. Стига да можеш да

я бутнеш с любов, а не с ритник. Тогава ще се открият безкрайните огнени кръгове на всички стихии, безкрайните кръгове на всички времена, безкрайните мигове, всеки от който равен на вечността и всеки от който също кръг от самата вечност. Всеки от които нищожен като един кратък човешки живот. Всеки един величествен като един човешки живот. Огнен кръг в овчарска колиба около две голи тела…

Догарящи в кръгове пагоди. Объркани ангели, демони и буди. Вселени в телата. В средата на огнените кръгове. Изпусната страст и облекчения. Махало люлка, което те отвежда в следващият миг, които е предишен. Кръгово движенние на четка та. Кръгово движение на вселената. Пулсация. Всеобщ оргазъм! Облекчение и отново сън и творба и борба, и молба…Клатушкащ се въжен мост…Зъвртяна рулетка.

Завъртян барабан на револвер…Златен куршум…Светкавица, ангелски меч, разсичащ паяжината на преизподнята…Златни кръгове…Огнени кръгове..До безкрайност…До пълно изпразване! И отново кръг и безкрайност!

„АКО МОЖЕШ ДА ЗАТВОРИШ ОЧИТЕ СИ, ТЪЙ, ЧЕ В МРАКА ДА ТВОРИШ СВЕТЛИНА, ЩЕ ОТВОРИШ

ОКОТО НА СЪЗИДАТЕЛЯТ В СЕБЕ СИ!“

Шеста картина: „Вечният фалос“? Ако, аз съм вечният мъж? Ако съм мъжествена вечност? Ако съм вечен? Ако съм мъж?…А, аз съм мъж и съм вечен! И видях как златният куршум пръска черепа ми и стената е украсена с обица от мозък, кръв и злато. И тогава стената излезе от себе си за да отиде на вечерният бал на звездите и да покаже новият си накит. И всички звезди бяха очаровани от красотата й. И

всички звезди пожелаха да имат този накит и блъскайки се една в друга ме създадоха. Създадоха едно полубожество с еректирал фалос. Полубожество което желаеха.

Обичаха и искаха да правят любов с него. Искаха да бъдат оплодени от него. И престанаха да бъдат звезди, а жени, а аз гол и с хиперболизирана мъжественост на картината ги оплождах всички. Тотално…Тоталнооооооо…За да премина през вечният кръг. За да се върна във вечният кръг. За да бъда в средата на огнения кръг с единствената от всички и от множествено полубожество да се превърна с човек с една душа, психичност и любов. Огненият кръг да обхване телата ни и отново да ги превърне в свръхчовешки. Отново да ги превърне във взрив, ангели и затворени очи които творят светлина в мрака. Под тях да е догарящата свещ, зад догарящата свещ демонът. И отново кръг…Вечен кръг…Вечна любов и оплождане. Дъжд по прозореца. Дъжд обладаващ земята…Светкавица биеща дърветата. Ангелски меч късащ паяжината на чистилището, паяжината на познанието…Смърт и възсресение. Възкресение, чрез оплождането. Това което ще изходи от теб, ще носи твоят ген и тежкото бреме на интелектуалното наследство което си му оставил. Объркано

от твоите маниакални състояние в които си творял, утешено от своята душевност, потиснато от деприсивността, вдъхновено от вдъхновението. Рожба на възбуденните

жени и веченият фалос…

Седма картина: „Магазин за въздушни кули“. Някога беше книга. Книга на моите спомени. Опитвах се да подредя в нея разхвърления си в приключения и вдъхновение живот. Някога беше едно случайно запознаване с Брат Стивън, с който от този момент започнахме да работим над трилогията Галерията „Папа Жан“, а „Магизин за въздушни кули“ беше първата книга. Изследване на стойностите и спомени. Лутане в галерията на спомените. Лутане в галерията на спомените в книгата. Лутане в галерията на спомените и в живота. Спомените продължаваха да се наслагват с настоящето. Книгата престана да бъде книга, а борба с настоящето което не можех да удържа и за миг, защото само след миг то се превръщаше в спомен. „Магазин за въздушни кули“ престана да бъде книга и се превърна в човек. Аз престанах да бъда човек и се превърнах в текст от „Магазин за въздушни кули“. Трактат върху стойностите от плът и кръв. Не можех да достигна до спомените си, чрез текста, защото между тях и него бях застанал Аз. Като туптящо сърце. Туптящо сърце което по време на написването на първите двеста страници на книгата се влюби в Ирина. Не можех да достигна до сърцето си, защото пред него бе преградата на текста на „Магазин за въздушни кули“. Не разбрах как се случи, но от прототип на книгата се превърнах в герой който се всели в нея. Не разбрах как се случи, но заживях текстуално, художествено, литературно, но не екзистенциално в огромната книга и все повече се залутвах в „Галерията на спомените“, докато

най-накрая успях да излеза от нея и отново да вдъхна въздух, а не прах от спомени. Някога това беше книга. Сега самата, тя, се превърна в част от „Галерията на спомените“ в която се съзрях в нощта в която очаквах златният куршум да пръсне главата ми. Някога беше книга, но се превърна в картината: „Магазин за въздушни кули“ Лицето ми беше изобразено в полуанфас, под него, над него и около него бяха пръснатите стари платна. Държаха ги връхчетата на ноктите на жестокият

паяк с човешко лице. С лицето на Черната вдовица. С лицето на настоящето, превръщащо се в следващият миг в спомен. Насладило се на чувствата ти и умъртвило те в спомена. Долу от мен беше еректиралият дявол който ме изкушаваше към гре

ховете. Обещаваше ми неземни наслади и ме караше да върша чудеса от своите спомени. Пръснатите картини обаче бяха разтворилите се врати, разтворени от жестокият паяк за да видя за миг настоящето преди да ги затвори отново, ала

ги изпускаше и наистина успя да ги изпусне. Не нарисувах на картината, че еректиралия пенис на дявола е спаднал. Нека да си остане на картината в ерекция за да напомня на мен и на всички останали, че изкушението е винаги около нас, а няма по-голямо изкушение от това да се изгубиш в „Галерията на своите спомени“

„АКО ПОПАДНЕШ В ПРЕКРАСНАТА ГАЛЕРИЯ НА СПОМЕНИТЕ, НЕ СЕ ПОДАВАЙ НА ВНУШЕНИЕТО

НА КАРТИНИТЕ, ЧЕ НАСТОЯЩЕТО Е САМО МИГ ПРЕМИНАВАЩ В СПОМЕН, А ОТВОРИ ВРАТИТЕ

КЪМ НАСТОЯЩЕТО КОЕТО Е СВОБОДНО ОТ ВСИЧКИ СПОМЕНИ“

“АКО НЯМАШ ГАЛЕРИЯ НА СПОМЕНИТЕ СИ, СЪГРАДИ СИ, НЕ ЗА ДА ЖИВЕЕШ С ТЯХ, ЗАРАДИ ТЯХ, ЗАПЛЕНЕН ОТ КРАСТОТАТА ИМ, НЕСПОСОБЕН ДА ДОСТИГНЕШ НАСТОЯЩЕТО, А ЗА ДА ЗАПАЗИШ ЖИВА, ПОНЕ ИСКРИЧКА ОТМИНАЛО!”

Осма картина: „Последният император“. Когато се сринат всички империи. Когато няма крепостни стени между душите. Когато няма войски и философи. Когато няма в крайна сметка и история, а само приказка за миналото. Тогава единствената

необходимост ще е необходимостта от още и от още, и от още, и от още красота. Император без тога и трон. Без войска и приближени му. Император на империята на свободата. Абсурдно звучи, но това е художника. Малко нескромно е, но в своя образ обобщих Художника. Нарисувах се в облика на римски император, такъв какъвто всъщност нямаше да изглежда последният император.

„АКО ТВОРИШ, ВЛАСТВАШ НАД НАЙ-СИЛНАТА И НЕПОДИМА ИМПЕРИЯ. ТАЗИ КОЯТО НЯМА ДА

СЕ СРИНЕ! ТАЗИ КОЯТО ДОРИ НЯМА ВРАГОВЕ! ИМПЕРИЯТА НА КРАСОТАТА! ПРИЕМИ ПОЧИТА

МИ ИМПЕРАТОРЕ! АЗ СЪМ ТИ И ТИ СЪМ АЗ!“

“АКО СИ ИМПЕРАТОР, ОБАЧЕ НЕ СИ ПОЗВОЛЯВАЙ ДА УНИЩОЖАВАШ НЕЗАВИСИМО С КАКВА ВЛАСТ РАЗПОЛАГАШ ДРУГИТЕ!”

Девета картина: „На покер със смъртта“. Играя карти. До смърт, залагам дъх по дъх живот. За озарение, залагам душа. За красота, здраве. За преживявание, вдъхновение. За мъдрост, болка. За утеха, безсъние. Залагам, залагам, залагам. В същото време на картината играя на карти. Играя на карти с няколко бандюхи, сякаш живи персонажи а ла Христо Калчев. Стара история. Обрах ги дошуш. В същата нощ, чух, че един приятел се самоубил при самотна игра на руска рулетка. Може би влюбен, може би просто лишен от разум, може би отегчен от живота, а може би търсещ истинска тръпка, защото е нямало кой да го обикне. Същата нощ в телефонен разговор с Брат Стивън, разбрах, че е загубил приятел попаднал в секта.

Обесил се бил. В игра на покер с дявола момчето бе търсило бога и бе изгубило играта. Познавах го и аз. Прекрасно момче беше. Тогава с Брат Стивън, решихме да напишем книга посветена на всички жертви на гибелните религиозни култове и от внезапните емоции, сякаш на рулетка спечелихме вдъхновението с което написахме, за по-малко от месец хоръртрилъра: „На покер със смъртта“…Години след написването на книгата си мислех, че никога не бих заложил най-скъпото, макар да съм хазартна натура. Книгата просто ме беше освободила от силната хазартна страст, надскачаща всяка спортна страст и алчност, всяко алкохолно и наркотично опиянение. Ето, обаче, че книгата не бе ме освободила апълно.

Някакъв тузар заложи на своя цвят. Рулетката се завъртя и се превърна във въртящ се барабан в който липстваше само златният куршум за да е сигурна смъртта. Рулетката в казиното спря. Тузара само за един-еиднствен миг се беше превърналв клошар. Излиза от казиното. Допира револвера в главата си и куршума оцапан от кръв и част от мозък се забива във сърцето на случаен минувач. Моят револвер не произвежда изстрел…

Виждам лицето на Александър и Роси. Спомням си как и с него обичахме да играем на покер, но залагахме стотинки, копейки, центове или бири…

Вместо да изобразя револвери и блеснали от лудост очи, нарисувах блеснали от опиянение очи на няколко картоиграчи играещи на по-ниски залози които бяха дребната насалда от самият живот, а не голямата, алчната, ненаситната хищна наслада каквато е покера със смъртта, покера със дявола в търсене на Бог, руската рулетка в търсене на тръпка в претръпналата от презадоволеност душа. Залагане то на живот срещу краткотрайната забрава на самотата и липсата на истинска обич. Който не умее да се наслаждава на малките облози, губи големите. Който не може да се наслади от това да нахрани гълъбчето кацнало на прозореца му ще остане недоволен дори да е построил Космически Трансгалактичен Титаник…

Покера със смъртта е за тези които отдавна са престанали да се наслаждават на живота. Не, нарисувах тях, а другите. Щастливите картоиграчи…

„АКО ТЪРСИШ НЕПРЕСТАННО БОГ, ПОМНИ, ЧЕ ИГРАЕШ НА ВИСОК ЗАЛОГ С ДЯВОЛА!“

“АКО ПОВЯРВАШ НА НОВОИЗЛЮПЕН ПАСТЕР ВСЕ ЕДНО, ИГРАЕШ ПОКЕР СЪС СМЪРТТА!”

“АКО СИ СЕ ОТРЕКЪЛ ОТ РОДНАТА СИ РЕЛИГИЯ ВСЕ

ЕДНО СИ СЕ ОТКРЕКЪЛ ОТ СЕБЕ СИ! ДОРИ ДА НЕ ОТГОВАРЯ НА УБЕЖДЕНИЯТА ТИ, ВЯРАТА В БОЖЕСТВЕНОТО, ДОРИ ДА СИ ПЪЛЕН АТЕИСТ: ПРЕКЛАНЯЙ И СЕ! ТОВА Е РЕЛИГИЯТА НА ДЕДИТЕ ТИ!”

Десета картина: Кръгове, кръгове, кръгове…Огнени кръгове…Две голи тела в средата. Две вплетени в кръгове тела. Въртяща се в кръг часовникова стрелка.Кръгово време. Спомени от бъдещето. Неизживяно изживяно. Аз не съм това, което съм бил, а което ще бъда когато се завърна в това което съм бил. Аз съм вечен стремеж. Аз съм този който сее. Който запложда земята за да дочака жита, а те дали ще дочакат времето за жътвата си за да се превърнат в хляб. Може да падне град или зла ръка да ги опожари…Аз съм този който посява семената в жената и чака тя да дочака жита, а дали ще дочакат времето за жътва в което ще дадат духовен хляб на цялото човечество или ще ги смачка внушението на големият

град или хищна любов ще ги вкара в средата на огненият кръг…

„Ще дочакаме ли жътвата“. Втората книга от трилогията галерията. Аз бях този който палих картините си, но в нея едно травмирано от живота момиче правеше това и възприело се като завършена своя картина реши да се взриви с жилищен

блок…Всъщност да се взриви с целият си свят. Травмиран непознат гении готов да взриви целият свят, защото го намира съвършен, а чувствайки все още творческият порив превръща съзидателната енергия в разрушителна. Милиарди не биха

дочакали жътвата. А, аз отново се питам: „Къде си тръгнал, Къде отиваш ти, човеко…“ Това е първият и последен постулат на Жаноизма, а Жаноизма не е Хитлеризъм, Сталинизъм или каквото и да е друго, завършващо на „…зъм“. Жаноизма

е моето движение и моята енертия която препредавам на други за да има още и още движение и света да открива нови черти на красотата, а красотата не е Съвършенството, следователно творческият порив може само да се стреми към нея, а не да се трансформира в разрушителен. За да можем да дочакаме жътвата…

След Лунният оргазъм и насладата от самоубийствената страст, да се изпита следващата по-голяма. Оцеляването. Падналият револвер с неизстрелян златен патрон. Жаноизма е златният патрон който винаги може да влезе в барабана на револвера, но никога няма да бъде изстрелян. Стремежа към съвършенство, който на крачка от самото Съвършенство, пада пред него на колене…

Картината „Ще дочакаме ли жътвата“ изобряваше трошащо се сухо дърво, единият от клоните е разбиващият се атом. Другият завършваше със странен плод: „плодът на познанието“, моят мозък! Връху нея оставих маслените отпечатъци от дланите ми. Всичко зависише от мен. Зависише от мен, дали ще дочакам жътвата!

„АКО ЧАКАШ ЖЪТВА, ДОЧАКАЙ Я ТЪРПЕЛИВО ЗА ДА НЕ СЕ ПРЕВЪРНЕШ В ЗЛОДЕЙСКАТА РЪКА

КОЯТО ЩЕ ИЗПЕПЕЛИ РЕКОЛТАТА“

“АКО ЧАКАШ ЖЪТВА, БДИ ДЕНОНОЩНО!”

“АКО ЧАКАШ ЖЪТВА, ВСЕЛИ ВЪВ НЕЯ СВОЙТА ПЛЪТ И ДУХ!”

Единадесетта картина: „Птицата-феникс. Минало, настояще, бъдеще“

Бях статуя на древен скулптор. Древният скулптор бяп сам изваял своето минало.

Бях в рицарски доспехи и разперил крила се готвих да полетя от пепелта на своето минало към настоящето. Да полетя към разтвярящите се алени врати на утрото, а утрото беше моето неясно бъдеще…Крилат във рицарски доспехи, над жарава

та и шедьоври над стари скулптори, зад мен огън и видения на ангели и бесове, безкрайни врати към стотици непознати пространства. Възкръсвам от огнената стихия. Възкръсвам след пламъците и окървавените стени, след отровата и стопената пагода. Възкръсвам, всъщност се прераждам от пепелтта си. От пепелта на недочаканата жътва, от овъглените в огненият кръг тела, от изпепелените от гръмотевиците дървета…

„АКО СИ В ПЕПЕЛ ПРЕВЪРНИ СЪРЦЕТО СИ В ПТИЦА-ФЕНИКС!“

Дванадесета картина: Тя щеше да е наследство което нямаше да оставя на света.

Тя щеше да бъде нещо което щях да се опитам да взема със себе си оня свят, макар никой да не е успял да вземе нещо от този свят за онзи. „Палитрата в гроба ми“. Палитра, но всъщност беше картина, картина която щях да подаря на мъртвата си плът която щеше да нахрани червея, защото и той е част от вечният, сияен кръг и го видях с единственото си око, когато затворих очите на сетивата си.

Почувствах го като свят. Всъщност този червей навярно дори преди Адам и Ева е опитал от плода и затуй е побързал да се скрие под земята, където най-лесно се затварят очите на сетивата и се отваря единственото с което се чувства цялата

вселена. С „Палитрата в гроба ми“, се надявах да подкупя червея и да се вселявъв него за да продължа да съществувам като плът и пак да чувствам цялата вселена и вечният и кръг като дух. Помолих приятелите си, децата си, приятелите

на децата си, записах го като част от завещанието си, това, че трябваше картината да бъде погребана с мен. А самата картина представляваше дъги от тринадесет планети всяка от която бе в близост до тринадесет слънца. Върху дъгите

вградих сянката на моят образ…

„АКО СИ СМЪРТЕН, УМРИ КАТО СМЪРТЕН, ДОРИ ДА ВЯРВАШ В БЕЗСМЪРТИЕТО СИ!“

“АКО СИ СМЪРТЕН, ЖИВЕЙ КАТО СМЪРТЕН И ПОМНИ,

НЕИЗБЕЖНИЯТ МИГ!”

Тринадесетатата картина: Самото съвършенство. Пророчицата Ванга. Третото й око. Разтвореният като спирала неин череп, а аз и Ирина като духове държим част от черепа-спирала. Готически-митични същества надникват. Момиче наднича иззад дърветата. В тази картина вложих цялата си енергия и с

тази картина възкръснах…Вградени като каменни статуи в главата на пророчица та. Аз и Ирина. Цветнокожо момиче под лицето на пророчицата. Страховити същества надникват от дървесата на призрачна гора разстила ща се зад ликовете…Девойка свири на пияно…

Виждам пръстите й, че се движат. Движи се и ръката на Франц, един мой приятел, който свиреше на цигулка. Един портрет, а един милион картини. Всички познати и непознати стилове и школи използвах за да нарисувам тази картина. Тъжно ми беше, скоро бяхме при пророчицата и тя предсказа славно бъдеще и на двама ни и нищо за това което е между нас двамата, но бяхме щастливи. Тъжно ми бе, че рисувам картината сам…Когато картината свърши, импресионистична и експрениостична, сюреалистична и реалистична, готическа и футуристична, с приказни и виртуални ефекти, романтична и натуралистична бях пречистен…Тази картина беше стила „Енергитичен лизизъм“-стила за всеобщата всеразтворимост на цветовете и формите по между им. Мое и на Ириния, откритие…

Свеж и Жив. Оцелял. Простил. Надсмиващ се без злоба на това което беше сторил и се бе опитал да стори със себе си преди няколко дни…

„АКО ОЦЕЛЕЕШ, ОЦЕЛЕЙ НАПЪЛНО! ЗАБРАВИ, ЧЕ Е ТРЯБВАЛО ДА ОЦЕЛЯВАШ И ПОМНИ, ЧЕ ТРЯБВА ДА ОЦЕЛЯВАШ“

“АКО ОЦЕЛЕЕШ, ОЦЕЛЯВАНЕТО НЕКА ДА НЕ ТИ СЕ ПРЕВРЪЩА В НАЧИН НА ЖИВОТ, А В НАЧАЛО НА РАЗЛИЧЕН ЖИВОТ!”

“АКО ОЦЕЛЕЕШ, ОЦЕЛЕЙ ИСТИНСКИ И НЕ ОСТАВЯЙ СЛЕД СЕБЕ СИ ПЕЧАЛ!”

Тогава мъртвата пророчица се спусна като сияние над нас. Слепите й някога очи виждаха… ни в снега на Витоша?“

„Басеина със свещите под формата на сърце?“

„Блатото и дървото изпаднало в оргазъм?“

„Фитнесзалата?“

„Когато правехме любов във слънчогледите?“

„Падането ни от въжения мост?“

„Стига с тези спомени…Да поплуваме, Островитянке…“

Откакто живеехме на острова не обличахме дрехи. Тя ме наричаше „Дивако“, а аз „Островитянке“. Всяка вечер удължавахме любенето си под вода и един ден щяхме

наистина да се превърнем в риби…

-По дяволите тези спомени!!!

Безумната нощ, отдавна отшумя! Затвори се нейде из потайните кътчета на “Галерийте на спомените”

 Когато докосвам с четка платното?

Докосвам девствена гръд и летя, ставам алфата и омегата на всички неща. Шептя с дървесата и тревите. Попадам в бездната на паметта си и лудувам с нищото. Разширявам вселената и създавам планета на мечтите си. Планетата на красотата. Планетата, на която няма болести и войни. Планетата, на която съм сам, а съм милиарди души. В пустиня съм, а съм градина. Разтърсвам устоите на материята и поемам в душата си души. Извършвам магически ритуал, чрез който изживявам сънищата на човечеството. Нося виденията на капката роса и тишината, на гръмотевицата и снега, на новороденото и всички отдаващи последно дихание на абсолютното, на червея и орела, на ягодата и розата, на морската пяна и невидимите лунни оазиси, на забравените изгреви и облаците, на безкрая, приютен в малкото сърце, на слънчевият лъч, надникващ в пещерите, на гладният дух и на плодовете в градината на мъдростта. Всичко и всички съм. Изживявам всички изживяни мигове, с всички живели и неродени сърца. Разтварям лавата на гнева в нежност, а в кратерите на душевната смърт посявам розите на любовта. Летя по магистралата към абсолюта и танцувам със съвършенството. Губя живот и печеля животи. Съществувам успоредно на съществуването си. Сънувам вън от съня си. Градя замък на битието. Коронясвам живота и той е единственият ми господар. Този, пред когото мога да падна на колене. Този, на когото съм верен и се подчинявам. Този, за който мога да воювам с всички други, освен със Свободата…

Когато докосвам с четка платното?

Припомням си първият слънчев лъч, който посрещат зениците ми.

Украсявам времето с ново пространство.

Шия нови одежди на Бог.

Създавам нов Символ на Нова Вяра.

Зениците ми целуват милиарди зеници. Ръката ми гали милиарди ръце. Клетките ми стават безброй. Чувствата ми – толкова, колкото кванти има вселената. Пътувам в тайните на всички измерения. Пиша милиард томове едновременно и пея с гласовете на цялото човечество. Сменям тринадесет хиляди кожи за миг. Тринадесет милиона години изживявам с едно докосване с четка по платното. Диханията ми са тухлите на крепостта на вечността. Вдъхвам уханията на всичко съществуващо.

Когато докосвам с четка платното?

Тогава съм аз, макар да нямам Аз, а Азове.

Падащ ангел съм, но и възнасяща се към небето душа.

Дърво с безброй плодове съм.

Храна съм за сърцата, които обичат да обичат.

Вино съм за душите, които живеят щастливо.

Път съм, където няма път за мисълта.

Творчество на самия себе си съм.

Игра с нови правила съм.

Аз съм светлата страна на всички човешки общувания. Любовник съм, Аз на вечноста…

Апокриф на гениални тълкувания.

Форма на безформието, цветове.

Нося своето име, но мога да се нарека с името на всеки и на всичко.

Имам своето лице, но под него са скрити всички лица на видимото.

Моята памет е световната памет.

Моите грехове – греховете на цялото човечество, а платното

е изкуплението. Изкупление без болка и проливане на кръв.

Изкупление чрез ново рождение.

Когато съм с четка опожарявам себе си. Раждам се от разнесената си от вятъра пепел. Ставам по-голям от себе си. Змия, захапала опашката си. Линия без начало и без край. Контурите на огледалото, в което сияе образът на любовта. Когато съм с четка съм прастара история. Притча с много послания. Вечен скитник в странната страна. Нечута от никого реч, попила в копнеещите кожи на всички живи твари. Любов, която побеждава всичко, към всичко, отдадена на всичко. Която е всичко.

Търсеща милувка там, където няма пепел. Женска истина, любов, екстаз, дрехи, сплетени от боговете. Това съм аз!

Това съм АЗ!

Сърцето ми е нешлифованият и невинен камък на младостта.

Опитът на моята зрялост не го е направил по порочен, а само се е украсил с чистия му блясък.

Преживявам катарзис и сам съм катарзис.

Разтварям бои и сам съм бои.

Преплитам измерения и се превръщам в ново измерение.

Мечтая и съм мечта. Превръщам мечтите в реалност и съм реален.

Вея хоругвите на времето с дъха си.

Призрачен, витая из кулите на порутеният замък на чистата истина.

Търся светлина в мрака и паля факли, които веднага угасват, докато сам се превърна във факла и дам дори за миг светлина.

Когато съм с четка съм дете. Което знае, че иска да Бъде и да Притежава. Не си задавам въпроси, а пришпорвам коня си към следващата и следващата битка. Търся края на безкрая. Ръба, зад който вечността се е разпростряла. И зная и искам да Бъда отново, и да Бъда, и да Бъда…

Екстаз и лунно спокойствие съм.

Чувство утвърдено и отречено от разума.

Много съдби, слети в една. Моята.

Възел от избори и паяк, който плете от светлини кръвоносната система на Живата Красота.

Червей в плода на познанието, угоен от нови въпроси по стари грехове.

Изкусител с желязно търпение, който разрушава устоите на душевното спокойствие, но съм и душевно спокойствие, застрашено от своите собствени изкушения.

Жив плет между Щастието и Зверството.

Човек, но не съвсем човек.

Дълъг разказ, започнал преди думите, който не свършва и когато са свършили понятията.

Когато съм с четка?

Тогава съм ремък на двигателя на живота.

Копнение по некопняното.

Видение за невидимото.

Мисъл за непомислени неща.

Правда за неща, които не се нуждаят от справедливост, а от любов.

Логика на абсурда.

Приключение в приключението.

И отново химични реакции, живи клетки и ръка. Пред платното удивени очи.

Сеяч в райската градина.

Търсач на Бог, но преди всичко на Човека.

Изменник на трагичната участ.

Дълго сбогуване със стари любови.

Страстно сияние във влажна и тежка нощ.

Зограф, ваещ образи върху купола на небесният свод.

Дива, непомрачена свобода.

Първично решение.

Черно разкаяние.

Бунт на невинното и нова вина.

Какъв ще бъда когато изпусна четката?

Когато пръстите на мрака разтрият слепоочията на умореното слънце?

Когато от гърдите ми последното мое дихания като фанфар оповести на мрака, че едно сърце е замлъкнало?

Когато дойде мигът на нейзбежното, за което знаем, ала в което никога не вярваме напълно?

Когато се сринат стените на моята памет и тя се слее с безгласното?

Когато кошмарите се уморят и настъпи безпаметност?

Когато в охладнялата ръка започне да хладнее и четката?

Когато светът затвори портите си за мен?

Не! Няма да затворя очи. Ще надниквам от миговете, в които съм с четка. Тайничко ще надничам от картините си и ще се смея на опулените очи на всички, които имаха много пари, но не искаха да ги купуват. Ще бъда всичко онова, което съм бил. Ще продължавам да тръпна, както съм тръпнал. Защото съм си позволил да бъда толкова недопустими неща. Защото съм имал дързостта да съществувам и извън съществуването и когато то е приключило, макар и вън от него, отново ще съществувам. Като отпечатък, който сам оставих върху времето. Като цвят и мисъл, в която впрегнах жребците на своите страстни дихания. Като послание, което изрекох и като всички послания, които нямах време да изрека, но вселих в цветове. Като спомени, попили в платното. Като чувството, с което му се отдадох. Като това, което съм бил и което не познава времето, което отмерва правото му на живот, защото е било извън времето.

Познавам   всемирната печал, но не съм печален. Не мога да приема, че някога всичко ще свърши, след като съм способен само в един миг да свия безкрайното. Мигът, в който съм с четка. Мигът,в който съм бил истински щастлив!

„АКО И В ЕДИН ЕДИНСТВЕН МИГ СИ БИЛ ИСТИНСКИ ЩАСТЛИВ, ЗА ТЕБЕ КРАЯТ НЕ СЪЩЕСТВУВА!“

 Когато съм с четка?

Обличам с божествени дрехи празнотата.

Къпя се в гордостта на росата.

Пристанище съм на всяко вдъхновение.

Прозрение съм, облечено в тяло.

Сърцето ми е слънчево докосване.

Чертите ми са маска, под която е скрито всичко и всички.

Път съм на себе си. Пътник съм в себе си. Пътувам безкрайно от себе си, през себе си, към себе си.

Криволичеща река съм. Брод през нея. Въжен мост на който се срещат мъката и радостта. Понякога съм пропаст и ронещи се скали. Падащ алпинист. Предсмъртен вик. Възнесение на всички твари. Победа на любовта. Грива на огнен кон в нощта и цвилещи гърди. Скулптура от мълчание. Свой автопортрет, а не аз самият.

Девети бал на разбунтувалия се мой душевен океан. Тринадесета степен по Рихтер на моето равновесие в ежедневието. Стихия и разрушение, но и творец и творба. Слепец за видимото, поглед в невидимото. Плясък на ангелски крила. Загадъчно насроение. Екваториален зной и проливен дъжд от чувства. Самотник сред милиарди самотници. Свой учител и свой ученик. Търсач из тайните на спектъра. Нокти, раздиращи сивотата на битието. Гигантски топуз в ръката на бляновете на човечеството, стоварващ се върху всемирната печал. Сам съм печал. Сам се разрушавам и от своите руини отново се творя. Същият, макар и различен. Различен и отново Аз. Единствен и множествен. Лице, съшито от лицата на всяко човешко същество. Фибри, през които преминават страстите на всяка жива твар. Частичка мисъл, ръка, четка, платно. Всичко това съм самият АЗ. Сам рисувам върху себе си. Сам съм четката, с която рисувам.

Когато съм с четка?

Разбивам веригите на окованите духове.

Въстаналите страсти претворяват мисълта ми.

Докосвайки платното, свиря на Давидовата лира псалма на живота. Псалма за човека. Псалма за любовта. Единственият и безкраен псалм. Диханието. Това, което затихвайки в дробовете на някого, продължава да бушува в дробовете на другиго. Обичащото и страстно дихание. Разрушаващото. Прекрасната мелодия, посветена на откровението.

Когато съм с четка?

Пиша безкрайно дълго изречение, което не може да се изрече, а единствено да се почувства.

Учител съм на света и съм ученик на душевните си стихии.

Тайнствен татуиран знак върху майчината гръд на земята.

Милувка по бедрата на Любимата, Природата.

Пътешественик в загадъчни страни.

Неоткрита територия, съновидение и извор.

Жажда и пустош.

Горчиво вино.

Жрец, посветил се на Красотата с любов. Изкупителна жертва пред достополепния й кумир. Екзотично растение. Беснееща пепел. Междинна спирка между битието и отвъдното.

Актьор в Театъра на Вечността.

Библиотекар в Библиотеката на световете.

Алхимик на чувствата. Философ на Мълчанието. Атлет на духа. Алената роза в ръката на Женствената богиня.

Въздух от алпийски върхове.

Въздишките на всички влюбени сърца.

Сардоничният смях на всички, борещи се за оцеляване, души раними, въоръжени с цинизъм.

Любовник на горски полубогини.

Магьосник черен, бял и пъстроцветен.

Сочни плодове в градините на интелекта. Изкусителни форми. Кроеж на всеобхватното.

Цветно петно върху черната качулка на смъртта.

Смях и радост, сълзи и горест. Прозрени лъжи и уморени истини. Блокада пред психотерор. Щастлива трагедия. Есенни и пролетни листа. Есени и пролетни милувки. Зимна приказка и лятна свобода. Дълга зимна нощ и дълго лятно пладне.

Когато съм с четка?

Разтварям света в светове. Световете събирам в световна картина. Всемирна галерия. Милиард удари на сърце сливам в един.

Чувствам неща, които не могат да се почувстват.

Мисля неща, които не бива да се помислят.

Дочувам в космическата тишина лирична песен и танцувам с отдавна угаснала далечна звезда.

Воювам и с демони, и с ангели.

Гощавам се и с демони, и с ангели.

Пием от извора на безкрайното прозрение и се храним с мъртвата материя.

Често спорим и водим по цели хилядолетия полемики.

Състезаваме се в конкурси, даващи право на победителя да сътвори проекта си.

За части от секундата се събуждам отново човек.

Обикновен. Само след миг отново забравям Веселата си кукла и отново пътувам в приказните безбройни измерения на Страната.

Когато съм с четка?

Аз съм Горещата дреха на космоса и плътта ми, която екстазно се мята между ада и рая, докосва висшите откровения на възможното.

Свежестта на новородената прелест е моя същност.

Ръката ми е върху гръдта на любимата непозната.

Сърцето ми се взривява, за да сътвори отново света.

Сълзи, пот, кръв, сперма, роса и океан след експлозивна реакция се превръщат в цветове и в образа който търся, за да открия себе си.

Ласките и юмруците на живота се превръщат в мелодия от светлина.

Целувам Евината ръка, поднесла греховният плод към устните ми.

Изкушавам змията на безсъзнателната си мисъл.

Бягам към победа.

Превръщам мрака в арфа и пробуждам с мелодията изгрева.

Любя огнекосата луна.

Разделям се на милиони Азове.

Шептя си с вятъра и с тревите.

Напоявам земята с щастливите си сълзи и тя ражда Любов.

Айсберги разтапям в шепите си.

Светлината лудува във вените ми.

Спущам се по безкрайната спирала на съзнанието към най-потайните кътчета на Вселената.

Ръцете ми са веслата на мисълта.

Връщам се преди началото на безкрая, за да го поставя.

Лудувам във фантазии. Превръщам лудостта си в реалност. Реалното става фантазно. Злото умира в прегръдките на красотата.

С дните украсявам нощите.

Звездите са перли в косата на жената, която обичам и благославям.

Спирам времето. Ускорявам го. Пренасям се в миналото и в бъдещето. Разбърквам историята. Раждам с болка и с наслада.

Кипя в болка и наслада.

Живея отвъд болката и насладата.

Рисувам болка и наслада.

Връщам детските копнежи на застаряващи човечества.

Смело изпитвам и най-дръзките чувства.

Интимно галя несъществуващи неща. Възбуждам ги и в оргазма си, те се превръщат във факт.

Изпепелявам се и се раждам от пепелта си.

Когато съм с четка?

Изричам поредното послание на своето сърце.

Когато съм с четка, те търся, за да ти го изрека. Приятелю мой, ти, който също си се посветил на Красотата с любов. Ти който също пътуваш в дълбините на душевността. Ти, който пришпорваш мисълта си, за да опознаеш тайните на вселената. Ти, който също мечтаеш за деня на Виделина…

Знам, че те открих, но продължавам да те откривам.

„АКО ПОТЪРСИШ КРАСОТАТА, ЩЕ ТЕ ОТКРИЕ  ТЯ!“

 

!“ Крехка е мечтата на можещия – да овладее целия всемир. Ние сме една малка частица във Вселената… Ала тази частица носи спомените на цялата Вселена!

Повтаря формите й в своето невъобразимо изкуство. В своите сънища. В своя стремеж за всеобхватност. Костенурките не пишат фантастика. Живеят фантастично дълголетния за човека живот в дълбините на своята черупка. Орлите не рисуват. Виждат далеч това, което желаят да видят, тъй мъдро сътворените далекогледи очи. Те виждат плячката. Същото, което вижда и художникът. Ала те имат крила, а художникът – ръка, която е повече от крилете, тъй като една ръка може да сътвори криле, а крилете не могат да сътворят ръка… Плазмата не изпитва желание да се лее. Тя просто се лее. Аз понякога съм плазма, ала повече от плазма, защото извършвам действието си с желание… Понякога съм плазма!

Плазма, която попива в облака. Вдъхновение, вещаещо буря.

Буря в багри.

Гняв от любов. Размиваща се ярост в нежност. Съноподобен потоп върху четирилистната детелина в твоята ръка, Любима!

Звездите не даряват светлината заради амбиции да бъдат обожествявани, нито пък заради това, че желаят да извършат благодеяние, а защото такава им е природата. Художникът трябва да има нещо повече от природа, за да дари светлина. Трябва да притежава част от природата на костенурката, орела, плазмата и звездата. Освен, че извършва това, той и мисли.

Да извършиш нещо, значи да посветиш себе си. Да мислиш, значи да знаеш или поне да имаш стремеж да знаеш на какво си посветен. Това вече е нещо непосилно трудно за звездите.

Колкото по-малък си, толкова си по-голям от звездите. Когато в малките неща са свити големи същности, те са скъпоценни, всъщност това са големите неща. Да имаш крехката мечта на малко творение, а да твориш, това е да си с четка в ръка!

Отново аз съм плазма!

Плазма, попила в палитрата, от която я изливам върху всички измерения. Плазма, която изтича през пръстите на сътворителя, за да се превърне в немислимо творение. Изтичам през буреносните облаци в пустинните извори.

Лея се по жадните устни на душата.

Опивам сърцата и ги разтварям в себе си.

Изливам ги чрез себе си. Горя, като целувка на любима под гръдта на мечтателя. Горча като вино и отрова по езика на мислителя. Паря като сълзи в очите на затрогнатите. Попивам под грешната плът на земята, за да достигна до костите й. Костите на всички, които са били преди мен.

За да ги стопя и разтворя в себе си. За да нося една възкресена част от тях в себе си. И с тази част да обогатя своя живот. Тази част да прибавя към своето творчество. Отново съм плазма и неразбрано знамение. Предтеча на времето, в което светлината ще премине през всички прегради. Ще разтвори всички тях в себе си, както аз разтворих костите на старите майстори.

Плазма съм, която не познава ограниченията на тялото. Огнена змия,  мятаща се из космическия хлад!

Къшей небесна страст в земният дух. Бич, свистящ над суетата. Бяс в гърдите. Леещи се истини и страст. Мечтание в гриви на препускащи коне. Преброяване на капките в океана. Огнен миг във вечност от лед. Ухание на рози в прашни томове. Епизод на огледалото. Дълъг смях на всички земни и небесни богове. Отново огнен дъжд от небесните отвори. Огнен потоп. Сърце. Ноев ковчег.Нося се из едно непознато небе. Черепът ми е разтворен, а от него се леят плазма и картини. Леят се над земята. Приличат на падащи звезди и мъх от златисти тополи.

В началото бях удивление. Удивявах се на красотата. Опитвах се да я запазя в картини. Да я консервирам за вечни времена. После започнах да размесвам в красотата своя акт и разсъждения. Красотата не се култивира, но я култивирах в творбите си. Накрая превърнах всичко това в част от своята природа. Живеех в съновидение и творях реалности. Реалности от светлина, страст, любов и красота. Реалности, които изливах в други. Реалности, падащи от черепа ми. Реалности от плазма. Реалности на моето сърце… Докосвам платното, всъщност докосвам теб, любима.

Разтварят се вратите на Страната. Тръгвам из нея на дълъг път. Искам да виждам невидимото виждащо, непочувстваното чувстващо, недокоснатото докосване. Да виждам очите на Ирина… Неусетно започвам да разбирам скритите послания на битието. То е мъдър старец. Много сладкодумен. Видял е през живота си и много зло, и много добро. Държи се с мен бащински, но не и покровителствено. Радва се на вдъхновението и на младостта ми. Знае, че няма да запомня всичките му мъдри приказки, но пък знае, че да си вдъхновен, значи да имаш своя собствена мъдрост…Научавам много неща за живота, ако не беше какъвто е, а ако беше по-различен?

По-различният живот се е превърнал в картина. Затварям вратите към Страната и отново съм в ателието си. Ръката ми оставя четката, но сърцето ми продължава да рисува. Приятно изтощен съм. Като след оргазъм. В ателието ми идва призрак. Човек от този свят, от света, от който отсъствах за няколко кратки века. Купува картината ми без да знае, че всъщност е получил подарък от Страната… Кратък миг и отново съм с четка. Отново съм плазма, изливаща се от черепа ми и от небесните отвори.

Изливаща се плазма по тялото на дъгата. Целуваща ерогените й. Превръщаща се в лунно езеро, загърнало глезените й. Плазма, оформяща се в любещи се тела. Трансформиране на дух в тяло.Трансформиращи се светлини в платна. Обречени на слава светове. Вълшебен пръстен с формата на змия, захапала опашката си. Ритуално жертвоприношение на себе си. Плазма, добиваща формата на любимото.

Вселена, превръщаща се в жена. Мъж – във вятър, които ще я прегърне и в единствената си прегръдка ще се обрече на смърт и на безсмъртие. Дъжд от страст и нежност. Ураган от диви звуци в нощ на еротика и лудост. Още удари с четката по платното… Още удари на съдбата върху тялото… Приключения на тялото. Приключения на духа… Съдбовна нощ. Откровения и ужас. Леещи се тръпки по пръстта, която ражда ярки цветя. Надбягване на дихания, докато въздухът свърши. Термоядрен синтез. Възнесение. Чувство, че си картина сред картините, милувка сред милувките, красота сред красотата, откровения в единственото, велико, всеобхватно откровение… Крехки са мечтите на този, който желае. Крехки са, ала тъй силно е желанието, че те оцеляват и се сбъдват с тъй силното желание. Когато го чувствам, съм плазма. Огнен кръговрат. Безкрайност с всички имена. Когато съм с четка съм плазма!

„АКО ИМАШ КРЕХКИТЕ МЕЧТИ НА ЧОВЕК, ИМАЙ СИЛНОТО ЖЕЛАНИЕ НА ЧОВЕК! ТОГАВА ТЕ ЩЕ ОЦЕЛЕЯТ И ЩЕ СЕ СБЪДНАТ!“

Отворих очи. Сякаш сътворих небето. Изтласкан от трансбитието отново се оказах в Света.

И видях, че това е добро, и реших да тръгна бос по земята, за да я почувствам. И тръгнах бос, и когато почувствах земята, сякаш я сътворих. И видях, че това е добро, и реших да разделя небето от земята, за да се различават. Небето нарекох дух. Земята нарекох тяло. Полетът – душа. И видях, че това е добро, и реших да разделя всичко от всичко. Разделих го с имената. Безбройните имена нарекох език, а те нарекоха всичко останало. И започнаха войните и страданията. И започнаха раните и болестите. Не приличаше на добро, ала не аз бях създал обратната страна на доброто и не аз бях този, който създаде стойностите и сравненията. Те причиниха злото. Ако нямаше и една стойностна система, нямаше да наречем злото – зло. Нямаше и да се нуждаем от дявола, за да разберем за добротата на Бога. Бихме били невинни като скотове, ала и щастливи, като живите клетки, които живеят без да се замислят и умират без да наричат болката. Страдание и с това да я преувеличават стократно. Когато разделих всичко от това с езика си, последвах потомствения съвет да създам зло, за да го изследвам чрез доброто. Измъчих се. Страдах. Пренасях се от форма във форма за да търся по-добро и по-добро. В мечтите си откривах реалности. В реалността – повече болка, необходима за моето лечение.

Болката сложи четката в ръката ми.

Болката реши да ме сравни с другите. Болката роди Красотата. Спомням си, една вечер бях сам в караваната си в Края на Всички неща, някъде в ледниците на Северният полюс и на Сърцето. Бях пропътувал всички разстояния, които може да пропътува човек. Бях убедил всички човешки желания, че са изпълнени. Бях унесъл Разума си в бяла дрямка. От блюдото на спомена си изливах страстно вино в несъществуващото Бъдеще. Тъгувах сам. Празнувах сам. Слушах вопъла на разнасящите се от бръснещият вятър снежни дюни, грохота на падащите глетчери, саксофона на воплите на хлада,  Исото на самотното сърце, гласът на разбиващите се в айсберги кораби, смеха на дете, облизващо сладолед, песента на безмълвието, обричащата се нежност. Тогава, самотен, реших да заспя, но в караваната ми влезе Болката. Красива. С дълги черни къдрици, падащи до тънкия й кръст. Неествено големи гърди за крехкото й тяло. Тъмно лице. Лице на мулатка. Светлозелени огромни очи. Бисери в Тихи Океан. Разтвори халата си. Снегът се срина под краката ни. Легна до мен и горещо ме целуна. Мъртъв от Снежна болест, но превъзбуден заиграх с език по горещото й тяло. Видях стотиците дула, насочени в мене. Видях стотиците хиляди картини, които щях да нарисувам. Видях милионите послания, които щях да излея върху света. Видях милиардите дихания, които щях да вдъхна. Видях безбройните желания, които щях да породя. Като картина ги видях. Като картина в Галерията на ледниците.

Картина на едно дърво и поляна в четирите годишни времена. И зачена Болката от мен, и роди дъщерите ми Лидия и Гергана. И зачена Болката от мен, и роди Красота, наречена Жена. И зачена Болката от мен, и роди Ирина. И видях, че това е добро, и реших  да докосна всички живи същества, и с това да се вдъхновя от живота им, и да ги създам отново. И докоснах с ръка бялата лястовица, дорестата кобила, пъстрото куче и черната пантера. Те бяха едно същество. Същество, чиято дясна гръд бе лимон, лявата – портокал, а над тях се спускаше уханието на лозата. Спускаше се надолу по лъкатушещ път до Езерото на забравата… Езеро, обгърнато от меланхолична гора. Езеро, до което стигаме сред безброй авантюри. Езеро, ухаещо на живот. Езерото, в което се гмуркаме без да съзнаваме, че се давим. Умираме. Ражда се друг живот. Потънал в призрачната му Гора, лутам се, за да открия Свят. Просто целувка върху женска гръд!

Просто целувки, върху женски гърди… Обречени! Изпепелени! Изпепелени, обречени, страстни земни гърди!

Докосвах всичко живо и сякаш отново го създавах с ръката си. И видях, че въпреки всичките болки, които изпитва живото, всичко това е добро!

И реших да създам себе си. От бои и думи се съдадох. Със своята шепа се създадох. Мъж на име Принц Папа Жан и живеех в Градината на прелестта. Ала скучна ми беше и най-красивата градина без Нея… Коя ли беше?

Преди да докосна с четката първото си платно ми се стори, че надниквам зад завесата на тайнствената бяла празнота. Ухаеше на жена и на любов. Страстно присъствие на непозната и позната прелест. Непрочетен знак в дълга и нежна поема. Природа с много чудеса. Естество на преплитащи се стихии. Еротика през безкрайно отчаяние. Пробуждащ се вулкан някъде в света. Нежна голота. Тропане по вратата на душата. Прелитаща лястовица в пролетното чувство на преломната крачка към нов живот. Любов. Любов към непознатата. Срещах я в женски лица, които приличаха на нейното. Сърцето ми римуваше любовни послания, а тя оставаше непозната. Бавно, ден подир ден, разкриваше лика си в картината. Наричах я фантазия… Обвинявах я с името Идеал. Създавах хипотетичния й образ с боите. Грабих страсти от сърцето си. Късах го и извайвах от плътта му и това което мислех, е че може би беше тя. Разговарях с ехото на забравените стихове, посветени на нея. Един образ от хилядите, които съм обиквал и единственият, които никога нямаше да престана да обичам. Защото беше невъзможен. Защото беше недостижим. Докосван от мечти, но недокоснат от ръка. Послания от измерения, изгубени в гъсти мъгли. Забулени багри, отвъд това, което може да се види като материя. Облик от вълшебна страна. Омайно биле от фантазии. Стремеж към сюркрасота. Надскачащо се желание. Неопетненост. Абсолют. Абстракция. Символ. Жена, а всъщност – Божественост. И ето че къс по къс, създавайки я като фантазии  и загубвайки я като надежда, че ще я срещна като реалност, вече примирил се със самотата в Градината на прелестта, я срещнах.

Срещнах я в един асансьор. Съвсем истински и дори малко тромав, като всичко, създадено от човешките ръце. На мен ми се стори, че ни издига над зенита. През невидимите небеса… Тя струеше лъчисти вълни. Кожата й попиваше всичките ми желания. Моята фантазия беше истина. Не беше никакъв абсолют, а жена от плът и кръв. Грешна. Откъсната от реброто на Адам. Жена, която ражда и която убива. Жена, която прави мъжа щастлив и може да бъде направена щастлива от мъжа. Жена, все още с непознато име. Абаносова кожа. Плътни, разтворени в лека усмивка устни. Дъщеря на Марта и на Магдалена. Жената, която среща всеки мъж в един от дните си, и с когото тъй често се разминава. Тази, която може да направи мъжа нещастен и да бъде направена нещастна. Жената, която иска и която дава. Дива амазонка. Красива зла вещица. Майка и любовница. Метреса и монахиня на съдбата. Камък и огън. Лед и ласка. Дъжд и озон. Плод на живота, плод на греха. Змия и домашна котка. Лунно вдъхновение. Космически оргазъм. Жарко пустинно слънце. Ухание на съдба. Свещенна крава и фантазия в еротична рамка. Тотално оплождане.

Да я докосна ли?

Това ли реших?

Щеше ли да бъде добро?

Щях ли да я сътворя с това докосване, или да я изгубя завинаги?

Сякаш отново бях пред въртящия се револверен барабан. Аз срещу своята съдба!

Да заложа ли?

Щях ли, докосвайки я, да се доближа до нея или да я загубя?

Имах ли шансове да я спечеля?

Имаше ли начин да я изгубя?

Тя искреше. Искрите потъваха като еротични сънища във фибрите ми. Рисуваха ненарисувани картини. Всяка от искричките беше жена. Всяка от искричките беше моя любовница в дългата нощ на съновиденията на художника. Всяка от искричките беше първото и последното докосване до тялото ми преди моето рождение и след края на безкрайното монашество, на моето черно Его. Потъваше искра по искра в мен. Раздаваше се клетка по клетка чрез искрите. А искричките бяха ноти на безкрайно красив романс и реквием.

Асансьорът ни издигаше над небесата. Разтърсваше се, сякаш подът му щеше да се продъни под краката ни.

Отдолу беше жаркото гърло на ада. Огнен език сладострастно галеше стъпалата ни. Паст с метални зъби се затваряше и отново се отваряше. Някъде между ада и рая се носехме. Някъде между стихиите, тъй близо и безкрайно  далеч, бяхме пред своя жребий. Тя се питаше дали да ме докосне. Аз се питах дали да я докосна. Сърцата ни се разбиваха челно с ветровете на света.

Някъде свещената змия на сладкото падение искаше новите си жертви. Да убия ли с прегръдка любимата?

Да я създам ли за себе си, след като тя е създадена за абсолют!

Дали?

Дали!

Къде пътят на страстта се пресича от пропастта на болката… Могат ли да имат край мечтите и като осъществим най-голямата от тях свършват ли те?

Рулетката се въртеше. Рулетката на страстите. Рулетката – револверен барабан. Рулетката на сменящите се часове. Рулетката на късмета и малшанса.

Рулетката на любовта и страданието. Нямаше начин да разбера какво ще стане. Нямаше начин да разбера, дали това е зло или добро. Без да знам какво е все пак, уж случайно докоснах пръстите си до нейните. Очите ни се срещнаха. Изборът и за двама ни вече беше ясен. Обичах непознатата. Непознатата ме обичаше. Не можехме да избягаме един от друг. Не можехме да избягаме и от себе си. Асансьорът отдавна беше спрял… Отвел ни беше в една овчарска колиба. Любехме се страстно. Сякаш за последно и за първи път. После колибата пламна. Любехме се между пламъците в огъня… Оцеляхме! Ливна дъжд и телата ни сякаш се родиха от пепелта. Огънят и водата се сляха с телата ни… Асансьорът ни бе отвел навътре в морето. Плувайки се любехме и изведнъж разбрахме, че нямаме сили да се върнем до брега. Вълните ни помилваха. След като огнената стихия ни прости, прости ни и водната. Летяхме с моноплан. Скалите бяха близо, а аз бях загубил управлението на летателния апарат. Не се разбихме в скалите. Прости ни и въздухът. Асансьорът ни бе отвел в дълбока пещера. Сами с мрака, разбирахме, че приживе няма да се разделим. Чувствата ни един към друг ни убиваха… Те ни правеха живи. Вдъхновяваха ни, разкъсваха ни… Аз и Ирина!

Някога се казвахме Адам и Ева!

Дългата история на една самоубийствена любов беше започнала преди  първата ни тръпка, а чрез нас се преразказваше отново… Разделихме се. Свих се в утробата на една жертвена крава и исках да забравя всичко. Разбрах, че това не е добро. Отворих очите си, а светът беше вял и неистински. Сънувах, че съм ги отворил и трябваше да ги затворя отново. От черепа ми валяха картини върху света. Намирах се в състояние на анабиоза, а Веселата ми кукла крачеше из света. Не! Това е съновидение! Фантазия! Ухапа ме отровна змия и съм някъде из Витоша! Чакам да ме спасят!

Не! Това отдавна е преживяно! Застанах пред платното и се пренесох в едно духовно измерение наречено Всемирна Любов!

Къде е Ирина?

Къде е светът, който създадох за очите си!

Кой съм истинският аз? Истинският, който направих от себе си!

Пред платното ли съм още?

Ухапан от отровна змия, в безсъзнание ли съм?

В анабиоза и в плен на един зъл гений ли съм?

Кое е реалността?

Кое!

Отворих очи. Видях ранното утро на Виделина. Видях портрета на Ирина. И разбрах, че това е реалността!

„АКО ПОЗНАВАШ РЕАЛНОСТТА, ЗНАЧИ ПРЕДИ ТОВА СИ ОПОЗНАЛ МНОГО СВОИ ИЛЮЗИИ ЗА НЕЯ

37.

         АНАЛИЗ НА КАРТИНАТА „ПОРТРЕТ НА ИРИНА – МАДОНАТА  НА ТРЕТОТО ХИЛЯДОЛЕТИЕ – ВЕЛИЧИЕ, ВЪЗВИШЕНОСТ, ЕКСТАЗ“

Паяжината бавно ме оплиташе. Паяжината от думи, напоена със сладостна, лепкава халюциногенна отрова. Самата Ирина ми шепнеше страстно и ме оплиташе със сива прежда. Измислихме си поредната опасна игра. Тя играеше ролята на Черната вдовица. Женският паяк, който след любовния акт убива партньора си. Искахме да почувстваме екстаза на тези същества, за които любовта води до самоубииство. Може би възвисена, а може би брутална е тази страст. Преди всичко обаче тази игра е перверзна. Ирина ме оплиташе с нишките и не преставаше да шепти протяжно, чувствено, нежно и неописуемо жестоко:

– Това е вече краят на играта ни, приятелю. Сладко е, нали? Нелепо и жестоко. Аз се въплътих в нея. В Черната вдовица! Обичам те, тъй че ще те задуша! Обичам те тъй, че вече е късно да почувстваш каквото и да е било друго. Унеси се в прегръдките ми! Превърни се във вечност…

Опитах се да скъсам с тяло нишките. Изведнъж се ужасих, че тя се е вселила в ролята си, вярва на това което говори и не ще ме освободи.

– Ирина, хайде! Играта свърши! – опитах се гласът ми да прозвучи леко, ала в него трептеше ледената нотка на ужаса.

Не ми отговори нищо. Само се засмя и излезе от стаята. Напрегнах всичките си сили, за да се освободя от леглото, към което бях прикован с хиляди тънки нишки, но те само се впиха по-дълбоко в тялото ми. От последвалите усилия нишките направиха стотици малки прорези по кожата ми. Болеше. Кървяха. Задушавах се и продължавах да се боря докато бях способен. Когато се предадох, увиснах в мрак. Пред мен на трон, напомнящ огромна раковина от злато, стоеше Голямата Черна Вдовица, кръстосала по неотразимо изкусителен начин шестте си крака. Нима тя беше едно от лицата на Ирина? После от раковината и Черната Вдовица се разнесе дим и миг по късно те се стопиха, за да се превърнат в картината“Портрет на Ирина – Мадоната на третото хилядолетие – Величие, Възвисеност, Екстаз“.

– Говори! – чух глас от отвъдното, който искаше от мен да дам обяснение за творбата си.

Тогава дойдох на себе си. Ирина беше прерязала нишките, целуваше наранените места и нежно ми шептеше, а аз си мислех какво щях да кажа за нея и за картината на гласа от отвъдното…

Всичко в тази картина е направено по системата три, по три, по три… Мадоната на 21 век – третото хилядолетие.

Трите състояния на тялото и на духа на Ирина.

Най-устойчивата геометрична фигура е триъгълникът. Египетските пирамиди и логиката на тяхното изграждане и съществуване.

Трите състояния на образа на Ирина:

Царствената хубост – величие.

Философският интелект – възвишеност – огледалния образ.

Чувствената наслада – екстаз – от картина в картината.

Получава се Мадоната на третото хилядолетие. Всички аргументи и доказателства на твърдението ми са:

Свещникът тройка в три състояния:

– горящият пламък на духа;

– царственото спокойствие на цветето, което винаги има нужда от светлина, вода и любов – то е разцъфнало;

– прекършеният от насладата разум.

Земни неща:

– керамичният съд;

– мраморният  бюст;

– отчупената глава на бюста.

Картината няма център. Също както картината на Андрей Рубльов „Света Троица“.

Центърът става  зрителен.

– очите на статуята;

– очите на Ирина;

– очите на Ирина в огледалото.

Трите обици, които са разположени почти на една права линия.

Космос на гръцки език означава „блестящ“.

Апокалипсис означава „откровение“.

Перпетуум мобиле –  вечно движение.

Трите предмета – купата, бюстът и свещникът могат да се приемат и като олицетворение на храната, творчеството и светлината.

Трите образа на Ирина:

 – на целомъдрието;

 – на възвишената красота;

– на еротичния екстаз.

Цветовете, които използвах за тази картина:

Белият

– белият – от огледалото;

– белият бюст;

– белите облаци.

Обикновената бяла светлина е съчетанието на всички цветове на дъгата, според Нютон.

Черният

– на роклята;

– на подписа;

– на рогата на Минотавъра.

Тъмнината на безкрайния космос.

Синьото

– в обиците;

– в небето;

– в покривката под свещника.

Огледалният – от цвета на моите очи.

Червен

– купата, в която е отчупената мраморна глава;

– роклята, свалена от обладаващия Минотавър;

– устните й сочни за целувки, изговарящи красиви думи;

Огледалният образ, превъплътеният Папа Жан в обладаващия Минотавър.

Земното:

– тялото, с цвят на раждащата земя;

– косата й – песента на галещия вятър;

 – патината на свещника.

Ръждясялите безкрайни дни до завръщането й.

Жълта охра

– пламъкът на свещта, догаряща в празните без нея нощи;

– трите ръце, които създаваха, пишеха, милваха и рисуваха, може би още;

– медальонът на гърдите й от злато, който брои и чувства ударите на сърцето й.

Огледалният образ:

От дългото очакване кафеникаво рижавата ми брада израсна и се вкорени в майката земя, за да оплоди и дочака завръщането й.

Трите състояния на дланите:

– приемащата и опрощаващата ръка на екстаза;

– благославящите и спокойни ръце, сплетени за молитва;

– невидимата ръката на Твореца.

Състояния: земя, въздух и огън.

Земя – планината и купата от глина;

Въздух – небето и огледалото;

Огън – горящата свещ.

А къде е водата? Всеки зрител може да се удави в очите на Ирина.

Светлина – огледалото.

Сянка – липсващата граница на двете фигури в черни рокли.

Блясък – в лицето на двете Иринии.

Трите усмивки:

– загадъчната тайнственост на красотата – по „Мона Лиза“;

– иронията на философския разум – по Ницше;

– грехът на екстаза – по „Кама Сутра“.

Всичко това – на фона на вечното, безизразно, мимолетно е неизменният поглед на отчупената глава на бюста, която дава спокойствието на времето и ни напомня, че понякога и хората могат да бъдат богове.

Трите свещени материала:

– благородният мрамор на бюста;

– кралското злато на медальона;

– бронзовият свещник, задаващ въпроса: „Къде отива светлината?“

– През моите очи – в божествената картина.

Форми на живот:

Минало, настояще и бъдеще.

Трите състояния на божествения образ на Ирина – от живата материя, през бързо преминаващия живот, до смъртта.

Мраморното лице на бюста – вечното изкуство, създавано от богоизбрания Творец.

Облаците, под формата на детско лице – най-бързо променящото се състояние на живота.

Миналото – в мраморната глава, която ще се променя много във времето.

Настоящето – изразено в трите лица на Ирина.

Бъдещето – в облаците, които за миг, но във вечността променят края на книгата.

Цялата книга е провокирана от любовния триъгълник – Аз, Ирина и Нихилус – краят на Лунния оргазъм.

Рисувайки тази картина, винаги си задавах вечния въпрос – кое е първичното? Дали самата тя като състояние, живот, трепетен ум, нежност, красота, любов и майчина ласка? Дали голямата любов, която изживяхме с Ирина? Дали мислите, които ме водеха при съставянето на милиардите съчетания от цветове, необходими при изграждане на образа й? И целият ландшафт, преплетен с реалистичния натюр в обкръжаващата я среда? Или цялото анализиране, синтезиране и обобщаване на философското осмисляне на триединството, което в последствие беше проанализирано от мен?

Преминаване на точката в линия, линията – в повърхнина,  повърхнината – в многомерни пространства.

Преминаването на плътта в изкуство, на изкуството – във вечност и на вечността – в дух.

В религии.

Светата Троица е:

– Бог Отец;

– Бог Син;

– Бог Дух. 

Но пак е необходимо да има смъртна жена за тотално оплождане. При картината – обратната, огледална страна.

Трите Иринии, като трите мойри, трите прелъстителни лица на съдбата. Клото, Лахезис, Атропос. Едната, която държи жизнените нишки, нишките, които се преплитат, а понякога и заплитат, но държат душата – връзката между Божественото и Земното. Другата, която отмерва нишката на живота. Третата, която безпощадно отрязва нишката на отредените дни и изпраща човека в отвъдното.

Съществуващите три състояния на Мадоната Ирина на 21 век -третото хилядолетие.

За жената Ирин – земната, в трите състояния.

– царствената сила и могъществото на майчинството;

– необятният дух на критичния философски разум;

– върховният екстаз на чувствената наслада, която е щастие и съвършенство.

И всичко това – само за нея.

Докато за създаването й и продължението на света е необходима намесата на Минотавъра Папа Жан, който извършва акта на сътворението.

Съпоставката на тези огледални образи – симетрични и асиметрични, води до извеждане на енергетично познание, разработено в „Енергетичния лизизъм“ и „Кръговата техника“ на рисуване, създадени от Папа Жан.

Тази картина е символ на новата религия на третото хилядолетие. Светата Мадона Ирина, нарисуваните три нейни образа олицетворяват продължението на духовната енергетика в съзнанието на милиарди мислещи същества, достигнали до съвършенството на познанието чрез голямото Божествено Изкуство!

Освен майсторството, душевността и любовта ми към Ирина, при създаването на картината използвах следните компоненти:

– маслени бои и кал;

– сперма и пот;

– кръв от ръцете ми и звезден прах.

ТОВА МИ СТИГА, ЗА ДА СЪТВОРЯ НОВА  ВСЕЛЕНА!

Как да се сътвори една такава картина,освен от вятър и огън!

Как да се съзре,ако не с безкрайно желание да се докоснеш до екстаза!

Как да се изпита този екстаз, ако не се докоснеш до него!

Как да се докоснеш до него, ако си нямал безсмъртна любима!

Как бих го изпял, ако бях труабадур!

Как бих го нарисувал, ако бях просто художник!

Не бих успял да  ви предам на вас този екстаз, ако го нямах запечатан и  затворен в килиите на моите умения и фантазия, омагьосан да бъде вечен, щастлив да експлодира ежесекундно.

Аз ви пресъздадох този екстаз!Този екс-Ад! Аз го осъществих разтваряйки я в боите които сам извлякох от природата.

Ще ви разкажа тяхната история.

Някога събирах мастилници от Велики поети. Имах тази на Бодлер и Вион! Имах мастилница и от Лермонтов и от Пушкин! Имах мастилница на безсмъртният романтик Пърси Шели и на любящата му съпруга Мери, която знам е носила душевността на моята Ирин! Дори и мастилницата на самият Едгар Алан По!  В тези мастилници прелях капки своя кръв, прахта от изсушените крила на прилеп, /който се е интересувал от магия знае, че тези крила са любовно вуду/, но аз прибавих и стърготини от кожата си и целунах тези мастилници с език, така, че слюнката ми да потече в тях. После посетих една руска кланница в която се убиваха стотици коне. Конят: най-красивото животно, символ на здравето, свободата и секса, на лекомислието и стадното благоразумие,на изтънчеността и върха на Красотата. Те бяха остарели коне, не ставаха ни за надбягвания, ни  за езда, но носеха сексапила на цялата природа която Бог им бе завещал във формата им. Изколиха тези коне, а аз събрах част от кръвта им в мастилниците на Великите Романтични Поети. Излях сместа върху палитрата си. След туй със своите ръце издоих отровата на кобра върху тях. Добавих масло и накрая въглена от плътта на хиляди умрели която събрах от един крематориум. Застанах пред сместа. Вдъхнах я.Навлезе в дробовете ми. Възбудих се. Възбузата попи духа ми, изсмука сърцето ми в магическата си колба, издои всяка моя капка пот за да я добави към магическата свръзка. Опомних се, че съм добавил и последният елемент. Своя собствена сперма!

С тази смес осъществих това което е неуписуемо, това което се нарича любов и строст, еротичен трилър и сладострастие, това с което Фидии създаде от студеният  камък статоята на Атина Партенос, а Шекспир с думите си –  Жулиета, а Леонардо Да Винчи нарисува загадката на любовта в портрета на Мона Лиза, а Праксител  извая очарованието на красотата на Афродита Книдоска….

Основната теза на суфизма е че бог и божествената същност могат да бъдат опознати и постигнати само в състояние на екстаз; висшата фаза на екстаза е съединението «иттихад».

Според Ибн Сина и арабската теория на любовта на суфистите, любовта към бога се достига, чрез посвещаване на любовни стихове на любимата жена. Навярно аз достигнах бога, почуствайки екстаза и «иттихада» на тялото и душата и той е вече в мен, със всичко което изживях и посветих на Ирина. 

Казано с други думи, просто с тази смес и чувства, нарисувах „Портрета на Ирина-Мадоната на третото хилядолетие“

„ОТКРОВЕН ЛИ СИ В ИЗКУСТВОТО, ОТКРОВЕН СИ В ЛЮБОВТА, В ЖИВОТА И В МАГИЧЕСКАТА СМЕС НА ВСИЧКО!“

 

В тази глава ще ви разкажа за тринадесетте казуса на моят мироглед. Те са част от посланията ми, но те не са самите послания. В тринадесет картини съм вградил своите казуси, тринадесет изображения съм попил в тринадесет платна, а всеки един казус и всяка една прилика с действителен образ и събитие е част от “силата, която все ме прелъстява, но все вдъхновение предизвиква в мен” –  последното, което изрекох, напомня знаменитите думи на Гьоте: “Час съм от силата, която все зло желае и все добро постига». Тринадесетте казуса в началото бяха тринадесет изкушения.

Първото започна с телефонно обаждане посред нощ. Вдигнах слушалката и чух на развален български.

– Самотна съм, галя бедрата си, прокарвам ръце по гърдите и лицето си. Пипам с малките си пръсти ушите си. Прокарвам пръсти по устните си и те желая, макар че не зная твоето име и не знам колко е часът на вашата територия. Не знам дори дали си мъж. Мъж ли си?

– И то какъв! – изкрещях по телефона. – Аз съм трансконтинентален хищник, палавнице. Почувствала си еротичната ми енергия и по телефонната жица.

– Кой си ти?

– А коя си ти?

– Черната котка на мълчанието и самотата, наречена още Дейзи Остин. Холивудска актриса съм.

– Аз пък съм Принц Папа Жан. Не се шегувам. Художник, поет и природолечител съм. Заради особените си заслуги в поезията и философията ме наградиха с титлата Принц. Има ли всъщност значение това? Може би да. И все пак защо ми се обади?

– Майка ми е българка. Покойната ми майка, чиито край беше печален с кармична незавършеност. Искам да те имам. Ти беше първия, на когото позвъних в България.

– «РОДИНА НА ВСЕКИ ПРОРОК Е ТРЪСТИКАТА!»

– Какво искаш да кажеш с това?

-Че тръстиката е тръстика докато е в природата, а не във вазата. Влюбих се в теб още като те чух, ала не мога да бъда украшение във вазата. Целта ми е да позлатя тръстиките.

Затворих телефона. Не исках да се изкуша от лекия начин на живот, който тя ми предлагаше. И в онази нощ изградих първият казус на моето житейско амплоа:

“РОДИНАТА НА ВСЕКИ ПРОРОК Е ТРЪСТИКАТА”.

Нарисувах непознатата американка като обетована земя, която ражда красиви плодове, но те не засищат. Картината нарекох: “Есента на илюзията”

Когато тръгвам по осовата линия, често се питам защо е всичко това, накъде съм тръгнал, защо трябва изобщо да вървя, защо постояно търся нещо, което дори ясно не знам как изглежда, ала трябва да го открия. Свивам в здравите си юмруци волана. Стискам агресивно устните си. Понякога пея. Понякога се разтварям в мелодиите на Хендел, Бах, Вивалди, Шомберг и Вагнер които пускам докато шофирам. Понякога се опитвам да забравя, че пътувам и пътуването често завършва с разочарования, но знам, че в основата на един успех има стотици разочарования. Знам, че ме води волята. В сърцето ми е силата, с която покорявам въпросите си без да им давам отговор.

Това е втория мой казус:

“ВСЯКА ВОЛЯ Е ОТКРОВЕНИЕ НА ОТЧАЯНИЕТО!

Нарисувах Отчаянието като монарх на престол, а в колената му седнала нежна, красива и крехка Волята. Казваме, че Волята за власт, самоличностната Воля, Волята за живот, Волята за любов, Волята на Аза, Волята на краля, кесаря и императора, Волята да бъдеш човек, Волята да победиш пороците си, Волята да бъдеш символ и кумир, Волята да бъдеш този, който си, Волята на генерала, който побеждава, Волята на Всичко е това, което стои на пиедестала. Заставам срещу всеки пълководец и Ницше и казвам.” Волята е слугиня на отчаянието.”

Защо пророците умират? Защо пророците са мъченици? Защо са неразбрани и защо са луди? Защо са престъпници в духовността на своето време? Защо са наказвани? Защо са в изгнание? Защо изгарят, или пращат картините си да летят към нови родини, или ги погребват в утробата на Майката-земя, или ги давят във водата? Защо огънят на Прометей е окови?

Защо плащаме плода на познанието с низвергване от Едем?

“ВСЯКО ВРЕМЕ Е УБИЕЦ НА ПРОРОЦИТЕ СИ!”

Това е истина, която трябва да знае всеки пророк, за да се научи красиво да страда.

Една утрин се събудих различен. Стори ми се, че ръцете са ми различни и ще нарисуват нещо различно. Стори ми се, че мисълта ми е различна и ще стигне до нещо ново, стори ми се, че съм по-богат откогато и да е било някога, стори ми се по-щастлив и от най-щастливите ми мигове. И ликът в огледалото ми беше различен, и дрехите, които облякох в този ден не бяха типичните, които обличам, че обичам една малко по-различна жена от Ирина и все пак тя беше самата Ирина, че моят живот е различен от този, който съм си представял винаги, че моите дихания имат различна мелодия, че моите очи виждат света и същия, но и различен, че от този ден нататък ще рисувам различно и друг ще бъда, ще разработвам стила си Енергетичен лизизъм и Юниверсиализъм. Стори ми се, че съдба няма, че съдбата е Кралица на моите робини, над които аз съм Господар. Стори ми се, че няма друга съдба освен тази която, ще избера измежду дванадесетте часа на моето съществуване, след които ще настъпи малката смърт: “СЪНЯ”

После разбрах, че във всеки един ден съм се събуждал по този и по един и същ начин.

Това е третият мой казус:

“ВСЕКИ ДЕН Е СЪЩНОСТ НА УНИКАЛНОТО!”

Всичко уникално и всяко уникално нещо е новият ден, но кой би го разбрал? Кой би го разбрал, ако не умее да го види? Кой би могъл да усети вкуса му, ако няма изтънчени устни за да го опита? Какво са изтънчените устни, ако не авантюристичен, но и изтънчен начин на живот? Какво са изтънчените устни, ако не тези, които умеят да цитират поезия и умеят да целуват? Какво са изтънчените устни, които не умеят да мълчат? Какво са устните, ако не умеят да се молят и да вкусват от живота всичко: грях да се покаят, святост за да я споделят? Какво са устните, ако не извор? Извор на мъдрост. Извор на откровения. Извор на любов. Четвъртият ми казус е:

“ВСИЧКИ УСТНИ СА ИЗВОР НА НАЧАЛОТО!”

Устните могат само да опитат. Устните могат да споделят. Устните могат да изконсумират, да сбъркат, да се каят, да фантазират, да се докосват до Всемирната галерия и Световната памет. Устните могат да нареждат в свои адекватен, но не и съвършен ред това, което е във Всемирната галерия. Могат да търсят по телефона своят избраник и да останат изгнаници в едно изгнание без начало и без край. Самите устни обаче не могат да достигнат до откровението на Всемирната галерия. Те са чувствени, но тяхната чувственост е еротична, в повечето случаи е консуматорска, а в гениалността им те са всеотдайни. Всички устни са извори на началото, ала трябва някой да се нуждае от жажда, за да пие от този извор.

Петият мой казус е, че:

“ВСИЧКИ ВИЖДАЩИ ОЧИ СА ГАЛЕРИЯ!”

Галерия са видеоекранът, виртуалният монитор, брезата, и цветето през изгнилата каска на загиналия войник, всеки изгрев и залез, всяко пладне с къси полички, всяка фитнесзала, и всяко момиче с мини рокля, застанало пред пианото, всяка картина на Папа Жан, всяко красиво лице, всяка усмивка на Джоконда, а Джоконда е всяко едно момиче, всяка изложбена зала, всеки еротичен акт, всяка поетична премиера, всяко ново издание на безсмъртна книга, аурата на всяка философска безсмъртна мисъл, “Баба Ванга, аз и Ирина”, всеки ГИНЕС рекорд, всяка сълза. Преди всичко Галерията е Всемирната Галерия. Галерията, която ще се построи от балони, пълни с хелии и фотонни кораби, галерията във виртуалното пространство и върху скалите на Родопите, Витоша, Скалистите планини или Хималаите, Галерията по стените на всеки един дом, но преди всичко Галерията Върху Космоса И Духа: Всемирната галерия, която рекох да построя, за да се превърне във Всемирна.

Трябва да има очи да я виждат. Другите сетива са недостатъчни, защото изкушението на очите е най-коварно, но дарът за очите е Най-благодатен.

Затова шестият ми казус е:

“ВСИЧКИ ОЧИ СА ГАЛЕРИЯ, А ЕДНА ВСЕМИРНА ГАЛЕРИЯ НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ ГАЛЕРИЯ ПРИ ДУХОВНО СЛЕПИ ОЧИ!”

Всяко око е сляпо, неспособно да види Всемирната галерия, а само своята печал. Всяко око е само миг в безкрайният тунел от трилиардите звезди, носещи се със свръхсветлинна скорост и когато казах, че окото е всемирна галерия и всемирната галерия е око, пропуснах да кажа, че очите са безсилни в своята налудничавост, крехки пред своето изкушение, твърде млади, за да удържат на своята илюзия. Очите са всичко, но очите биха могли да бъдат и нищо. Очите са алфата и омегата на човешата себереализация, ако знаят как да се държат, а ако са опиянени: то тогава те знаят, защото:

“ВСЯКА РАДОСТ Е МЕТАФИЗИЧНО ОПИЯНЕНИЕ!”

И след като ви говорих толкова за сетивата и за инструментите, с които постигам своето величие, и постигат величието си не един, и не двама като мен, трябва да ви разкрия, да разголя всички чувства над мен, за да открия под тях голотата си. Тя не е просто вдъхновение, озарение, гениална мисъл, дори Виделина не е! Става въпрос за голата гръд с огромни черни зърна и лунички около тях, за бялата й кожа и тежките й възбудени дихания. Тя се нарича: “МЕТАФИЗИЧНО ВДЪХНОВЕНИЕ”.

С нея се докосвам до Бог, до това което не познавам, а осъзнавам, с нея летя на крилата на беловласия брадат орел. Храня я с петите и дланите си. Защото имам волята да отделя част от Тялото си, за да нахраня не само другите, а и моето Метафизично вдъхновение. То рисува картините ми, то е част от физиката ми, част от прикритото от мен в океанските дълбини, част от страстта, която люби, част от усещането да обичаш и да бъдеш обичан, част от Родопския сфинкс и Ирина, час от Всички раждания и Умирания на Слънцето, след които се раждам нов!

Това е седмия ми казус:

“ВСЯКА РАДОСТ Е МЕТАФИЗИЧНО ОПИЯНЕНИЕ!”

Няма начин да добавя към седмия си казус и осмия.

Какво е геният?

Според материалистичните учения: полезен на обществото луд.

Фрнасоа Вийон е бил престъпник!

Ницше – умопомрачен сифилистик!

Мохамед – шизофреник!

Достоевски – епилептик!

Айнщайн е мислил само с едната си мозъчна половина!

Наполеон е бил психопат!

Какво мога да кажа, освен това, че:

“ВСЯКА ЛУДОСТ Е СБОР ОТ ГЕНИАЛНОСТИ!”

А какво е еуфорията? Сбор и взаимодействие на същности, които градят лудостта, а тъй като от своя страна гениалността твори Лунен оргазъм, аз съм верен на принципа си:

“ВСЯКА ЕУФОРИЯ Е НАЧАЛО НА БОЖЕСТВЕНОТО!”

Какво е еуфория и вдъхновение?

Какво е творчество и творчески акт?

Кое е проникновение в тайните?

Какво съм аз и кое е Папа Жан?

Издихание е Папа Жан. Извор на живота е Папа Жан. Извор, край който от жажда се раждат стотици, защото нямат устни с които да докоснат плътта му. Това е десетият мой казус на Всемирната Галерия:

“ВСЯКО ИЗДИХАНИЕ Е ИЗВОР НА ЖИВОТА, КРАЙ КОЙТО ОТ ЖАЖДА СЕ РАЖДАТ СТОТИЦИ!”

Когато подгоних момичетата с черепите, сложени на главата, когато пребих не един враг, когато преспах с не една жена, която обичам, аз извърших грях, но знам, че от моят грях водят началото си стотици, които могат и ще бъдат нарачени “светци:

Единадесетия ми казус е:

“ВСЕКИ ГРЯХ Е НАЧАЛО НА СТОТИЦИ СВЕТЦИ.”

И идвам до дванадесетия си казус. Няма ореол, който да не загасне. Няма светлина, която да не бъде опорочена. Няма миг, който да е по-свят, отколкото порочен. Няма живот, който би могъл да се дуелира със смъртта. Няма величие, което да не познава падение. Затова аз, Принц Папа Жан, казвам:

“ВСЯКА КОРОНА Е НАЧАЛО НА СВЕТОСТТА И ГРЕХОВНО НАЧАЛО!”

И да завърша, няма Всемирна Галерия без всичките казуси. Всемирната Галерия е Всемирна Любов. Всемирната любов е всемирно тяло. Обичай го като душа, за да бъдеш Дух. Това е моят тринадесети казус.

“АКО ИМАШ ПРИНЦИПИ, ИМАШ И ВСЕМИРНА ГАЛЕРИЯ!”