Любов във тишината

ЛЮВОВ ВЪВ ТИШИНАТА
ПОСВЕЩАВАМ НА ЛОРА ЙОРДАКИЕВА (МАХАТМАДЕВИ)
Световно известна писателка, философ и духовен учител

БЛУС ЗА ФИЛОСОФ – ЖЕНА
/на Лора Гарвана/

Дарлинг,
твоята мисъл
е твоята беда.
Бог е написал
да бъдеш Жена.
Ала твоята природа
го отрече сама.
Във Философа, Ти
погреба Жената.
Танцуваме блус,
но не влизаш във ритъм
със своя блестящ,
възвишен интелект.
О, Дарлинг,
Tи, мой Свръхчовек!
Танцуваме блус.
Обичах те лудо.
И ти ме обикна дори.
Погребахме Чудо.
Във твойте дълбоки
интелектуални води …

гр. София, 1996 г.
www.papa-jan.com
http://www.mahatmadevi.com/

БОГИНЯ
/на Лора Йордакиева – (Махатмадеви)

Като икона лицето ти видях във мрака,
А исках да се моля.
На кой ли Бог?!
Когато няма богове! Аз пак оставам.
Ръцете си протягам,
за да ти дам надежда.
Мечта желана!
В огън изгоряна…
Аз искам да остана само с теб.
Плачеща вселена! И пламтяща обич…
Само с теб.
След края на света.
До теб Лора… моя красота!
www.papa-jan.com
http://www.mahatmadevi.com/

МОЯ МУЗА
на Лора Йордакиева – (Махатмадеви)

О, моя музо, мой кошмар,
вино приятел и другар,
цветя и маслени платна,
кристален ручей в утринта.
От болката на изгрева съм в пурпур,
в несрета и във щастие живея,
разбит по пътища и пътища разбил,
по тебе, скъпа Лора, аз копнея…
Копнеж по твойта гръд
и хубавата ти глава
и женствената свежа плът.
Копнеж по нежния ти глас
и мойта власт над твойта страст…
Копнеж по твоите криле
и твоите ръце,
и твоята копнееща душа
и твойто име на жена…
Гръдта ти, откровено уморена,
от страстни истини ранена,
и пак с омайващ аромат
устните в целувка се топят…
В очите ти видях и красота и лудост
и лунен глас в нощта,
отново си от слънчеви лъчи обляна,
но аз обичам те, Жена Желана…
www.papa-jan.com
http://www.mahatmadevi.com/

ОГНЕКОСАТА
/НА ЛОРА ЙОРДАКИЕВА (МАХАТМАДЕВИ)

Лъчезарна, обич, огнекоса,
грей в денят във който слънцето се затъмни,
грей в денят във който мрак земята омагьоса,
грей и в мрачните очи…
Грей в мъглата,
грей в житата,
грей в затънтени гори,
грей и във фантазиите далечни,
и с озарение ги вдъхнови…
Грей когато пътят няма изход,
пътепоказател верен ми бъди.
Над гнева изгрей лъчисто
и в любов го превърни.
Грей над пътища мъгливи,
и страха с надежди ободри,
тегобите със лъчи игриви,
както знаеш ти развесели…
Грей когато слънцето залезе,
грей над тъмното небе,
затъмни и всичките звезди,
грей във моето сърце!

www.papa-jan.com
http://www.mahatmadevi.com/

СЪВЪРШЕННА

/на Лора Йордакиева – (Махатмадеви)

Съвършенна открих те във своите видения Лора.
Съвършенна открих те във своите пространства Лора.
Съвършена ти бе преди онзи оргазъм на тяхното сътворение,
преди и след първото грехопадение…
Роза рацъфнала, пак откровена,
мида, душата бранеща алчно…
Сълза върху песъчинки от отлив,
сенки безкрайни в живота,
отражения нежни, платинена утрин,
стълби зовящи към звездният купол,
секунда разбита в секунди,
дълги дихания в трънливият плащ на нощта.
Повече обич!
Повече мисъл!
Повече удари на печелившо сърце!
Повече вятър!
Повече дъжд от сърца!
И всичко по пътя
по листата на розата!
Разтворени бедра!
Обич родила!
Любов сътворила!
Безкрайна и чиста!
Като света!

www.papa-jan.com
http://www.mahatmadevi.com/

ЛЮБОВ
/на Лора Йордакиева – (Махатмадеви)

От таз любов и вечността е сляпа,
дори и Господ времето е спрял,
не иска да дочака, да почака,
защото би със нея остарял…

От таз любов и тръпките замръзват,
дори сърцето губи ориентир,
а тя с коса във цвят на жътва,
огряла е вселенския всемир…

 

 

……. (ТАЗИ ЧАСТ ОТ КНИГАТА СЕ НАМИРА В ОРИГИНАЛНИЯ ДИСК)

 

3.ТОВА СЪМ АЗ
/на Ирин/
Летящ по-високо от всяка изказаност,
търсещ просторите на освободната душа,
прелитаща през Дебрите на Духовните потайности
За много обич – нови висини!
За теб : АЗ!…
ТОВА СИ ТИ
Най-светлото дете на Бога!
Княгинята на моите очи!
Докоснала вълшебството на любовта,
отразена в кристалите на мъдростта.
Поезия, вълшебство и мечти!…
За мен: ТИ!…

4.ЛОРА

Потръпва времето в бедрата ти,
опънат лък, изпуснал палаво стрелата си,
забила се в красива плът
и теква вино, сластни семена,
от порите ни жадни.
Изтича свят по мигли от листа,
изливат се стенания във песни,
примигва палава луна,
потръпва времето объркано.
В бедрата ти назад тече
Немереното време,
но щом душата е осъдена,
ще го почувства без да разбере.
И текват кръв, сълзи, мастило
и времето в сърцето ми единствено трепти,
страстта с ума сменило.
Завръща се закрито във онези дни
в които гола, откровена,
изпусна своята стрела
и бе богинята свещена,
която е лице на любовта,
а после утеши във плът човешка,
във хитри фрази охладня.
Изрече: “сбогом”, без да ме прегърнеш,
във своята гротеска отлетя…
Богиня отпътува, за да се превърнеш във жена,
но времето ще тръпне във бедрата ти,
и ще се връща винаги назад
и пак до мене ще достигнеш със стрелата си,
ще бъда Аз, макар и непознат.

Една единствена стрела има богинята.
Стотици имат всичките жени,
от всичките – една е на богинята,
веднъж улучва тя измежду сто стрели.

И времето ще тръпне във бедрата ти,
и пак секундата ще се забива в мен,
и мен ще търсиш със стрелата си,
защото в болката си само аз съм бил блажен!

5.АЗ И ТИ

/На Рина Делина/

Коя си ти?!
Прозрачен лъч от бяла свелина,
датираща от незнайни времена.
Природата се вля във майката земя,
да се родиш като безумна красота.
Измислена или от Бога сътворена,
се радваш ти на всичко земно и неземно…
Прокудена или олицетворена,
замислена се взираш във нощта.
Аз търсих те по звездната пътека,
открита към прищявките на случайността,
в живота мой звезда една ми светеше,
за да се слеят две аури в една мечта.
Дойде при мен със плетени коси от горски теменуги,
с очи, горящи като огнени кълба.
Магьоснически ти забърка отровната отвара
и аз изпих до глътчица сместа на любовта.
Светкавици докосваха плътта и дъждове ни ляха.
Бодли и храсти разкъсваха на спомените ни страстта.
Но ние продължихме да вървим
по пътя на греховната съдба.
Телата омагьосани се сливаха, деляха…
Втвърдените меса изсипваха семената на сладострастието.
Чувствителността откриваше поривите на съвършенството.
Мракът се превръщаше в безумна светлина,
огрян от лицата ни.
Полетели във вихъра на емоционалността си,
забравяхме реалността.
Миговете и дните отлитаха
към времоядите на спомени.
Боите засъхваха по платното
във докоснатата форма на изумителност.
Думите отразяваха прозрачността на всемира.
Измислената илюзия
на съществуване се преплиташе с вечността.
Анализаторите на телата показваха своята изказност.
Тръпки пълзяха по чувствителните ерогенни зони.
Еросът очакваше “Тоталното оплождане преди появата на Месия”.
Превърна се във кръстница на картината от
змийското оплождане.
Медитирайки, превръщахме страстта в излишество,
в съвършената промоция на екзотичната наслада.
Потопени от вихъра на изчезващата действителност
понякога излизахме от съноподобната нирвана.
Лутахме се и пропадахме в реалността на живота.
От стъпките ни се издигаха вкаменени статуи.
Мъглата заличаваше сенките
на раждащите се прозрачни духове.
Картинната галерия се превръщаше
в храм на влюбените.
Като свещи телата ни се разтапяха във времето.
Енергия свише доминираше над препятствията.
Насочваше ни лъчът
на телепатичното, биоенергетично взаимодеиствие.
Като кръстница на “Енергетичният лизизъм”
ти се чувстваше във пълната си всеразтворимост.
Сокове, цветове, багри, тела, природа и любов
се разтваряха пред погледа на твореца Бог.
И така, стъпка по стъпка, стигнахме
до базиликата на обречените.

Свещеникът магьосник изпиваше кръвта от жертвоприношението.
Изправени пред олтара на свещенодействието
повтаряхме заклинателни мантри.
“Изгоряна любов,
изгоряна любов,
изгоряна любов!”
Разтопени от магията на свещеника
излязохме от трансбитието.
Отворих очи.
Прекрасната плът я нямаше.
Ти изчезна и споменът
като пареща лава изтече между шепите ми.
Единствено остана
картината на стената с образа мил.
Има ли те или те измислих?!
Във сънищата на моите мечти
паметта за твоето присъствие
отново ме връща във скръбта.
Изживяна радост, мъка, болно време,
засадено цвете, попарено от житейската слана.
Отшумяла тръпка, огънят не ще изгасне
в трепета на моята душа…

6.ГРЕШНИЦА

/НА ЛОРА ЙОРДАКИЕВА (МАХАТМАДЕВИ) /

О, грешнице, живееща във ада,
осквернителнице на чистилището и плътта!
Магьоснице на словестната омая,
с гордост ти превземаш мъжките сърца.

Попарена сега душата ми агонизира,
изпълнено със мъст е мъжкото сърце.
Наивен бях и вярвах на думите лъжливи,
последвах коварството на бленувани мечти.

Във мъртвите полета на душата ми
безумното страдание стана спътник мой
и чашата горчилка от любовната отрова
излях до дъно в парещата плът.

И никога покой не ще намеря в дните си,
да диря изкуплението на греховете мои.
Обезверен от черни гадости и подлости,
изцелението от Бога, прошката – не знам.

Безмилостно потули, обрече на забрава
Щастливи спомени от изживяни красоти.
Със страст забързана към нови преживявания,
гордо и достойно крачиш ти.

Помни, че ще дойде ден прокобно черен
и ще потърсиш прошката на невиността.
Във сънищата ще се гърчиш, мяташ, стенеш,
за да докоснеш частица от моята добрина.

7.БИСЕРНА ПОЛУДА
поема
/на Ириния /

Земята се разцепи и роди дъщеря.
И огнени езици избърсаха плацентата.
И въздуха целуна новата жена,
водата я понесе, понесе я към времето,
в която малката кралица,
за пръв път опознала любовта,
разбра, че може да обича,
и обичана да бъде тя,
че можеше да мрази диво,
в поезия да впряга сатанински студ
и по момичешки щастливо,
да се смее с детски глас,
че можеше да е съпруга,
че можеше да има няколко сърца,
че можеше да ражда, да убива,
ала все пак най-щастлива беше с мене тя.
Но щастие тъй много,
не всеки би могъл да понесе
и колкото по-беден е човекът,
би разбрал го по-добре…
И тъй, богатата кралица
при среща с мене не разбра,
че е дарена на който тя обича
от разпукналата се земя…
Казват, скитник бил съм,
но скитницата беше тя
и когато бях далече,
тя още по-далече полетя.
Тъй дълго и какви ли не надежди,
аз имах, но накрая ги надви
времето което всичко побеждава,
ако няма обич да го победи…

И все назад се връщам без сълзи,
макар и с горест,
аз стих по стих изливам болестта.
А дъщерята на земята
потъна нейде в дън земя…
От целувки ми остави язви,
от думи нежни – спомен чер,
от любовните копнежи – самотата,
увяхнали цветя безмер.
Ателието празно във красота без радост,
Душата ми – по-пуста от пожар,
а споменът за мойта радост
остана в мене като дар.
Тя бе родена от земята,
погалена от всички ветрове,
обречена на красотата,
ръка опита се,
но не успя да ми даде…
А, аз ту принц, ту скитник,
лицата виждах и в стотици градове,
единни и различни в свойта нежност,
и в склоността към грехове.
Така и повече не я докоснах.
Докосвам белите листа
и май във мъката пораснах
и знам, че мога пак да я докосна със стиха.

Ако още раждането й вълшебно
е оставило прашинка от плътта,
от нейде ще ме чуе за последно
и нека си припомни любовта.
Любов, която няма повече да има,
макар кралица – ще живее в самота,
кралицата като кучето умира,
щом няма кой да я изпрати със сълза.
А щом любимия напусна,
на кой ли свойта обич ще дариш,
че обичта без искреност е тъй безвкусна,
тъй както в театър – слаб артист…
И всеки може да усети
по слабата игра каква е любовта
и всеки ще те изостави,
когато ти останеш във беда…

* * *

Ти беше изкушение, ти бе предателство,
ти си сезони, червено лале,
и обвинение черно и нежно ласкателство,
и въглен, изгарящ мойте ръце.
И рана, възбуда и въздух, и астма,
и думи безбрежни в библейският ред,
и пъпка разцъфнала, шпага, закана,
и купен на черно към рая билет.
Сипещи тръни от коша космичен,
тайнствени стъпки към мойто сърце,
дъх поетичен, ден прозаичен,
въздух, пулсиращ под мойте криле.
Черната скука на моите радости,
вечния блян от съня на нощта,
отшумялата песен на потока клокочещ,
целувка във мрака от гореща уста.
Отшумялата радост на безумната вечност,
пулсиращо щастие на крилати мечти,
галеща тръпка на екзотичното тяло,
бленуван трепет на мисли добри.
Лудост, екстаз и разум, земя,
пустош и цветна градина,
искаш да имаш света,
изгуби го без мен, Лора.

* * *
Искаш вятър в косите,
в този философски задух,
убежище срещу бедите,
чувствата ги пази разумът.
Искаш вятър в косите,
аз ще го създам,
че съм вдъхнал висините,
в път във обич разпилян.
Искаш вятър във косите,
аз ще ти го дам,
ще изместим висините
и ще ни прегърне плам.
На светкавица и на камина,
на живот и смърт, живот,
на вина-невинна,
под която плаче Бог…

На жаравата на нестинарка,
и на феникс: гроб,
вечна и безкрайно кратка,
като целият живот…
Искаш вятър във косите,
имай свойта свобода,
ала възел са съдбите,
опознали любовта…
Искаш вятър във косите,
вдъхнах ти го, друг избра…
Живей във дните ветровити,
че изгуби любовта…

* * *

Жестоките истини в черна забрава,
във изповед нежна, стопена в платна,
връщам се във утрин неизживяна,
като гълъб кацнала на мойта ръка…
Птичият глас неразбран ме попитва:
-Къде ли съм тръгнал, защо е така?
И Господ с пагони старшински разпитва:
-Папа Жан, где е любовта!
-Лора, Глориния, да бъде…Блаженна!
Във твоите устни е целият свят,
в гръдта ти – пустиня, любов съкровенна,
очите-мираж, като рози цъфтят.
Богиньо езическа, бавно залязва
зад хълма земята, топи се в жарава,
лъч последен небето прорязва,
Ирин твоя жертва оставам!!!

* * *
Съвършенна открих те във своите видения.
Съвършенна открих те във своите пространства.
Съвършена ти бе преди онзи оргазъм на тяхното сътворение,
преди и след първото грехопадение…
Роза рацъфнала, пак откровена,
мида, душата бранеща алчно…
Сълза върху песъчинки от отлив,
сенки безкрайни в живота,
отражения нежни, платинена утрин,
стълби зовящи към звездният купол,
секунда разбита в секунди,
дълги дихания в трънливият плащ на нощта.
Повече обич!
Повече мисъл!
Повече удари на печелившо сърце!
Повече вятър!
Повече дъжд от сърца!
И всичко по пътя
по листата на розата!
Разтворени бедра!
Обич родила!
Любов сътворила!
Безкрайна и чиста!
Като света!

* * *

Любовта на другите е лично чувство.
Моята е всемирно изкуство.
В епидермиса на грешният си ген
останах аз до болка откровен.
Раздрах го и извадих тринадесет хиляди сърца.
Със пипер посипах всеки облак, за да люти,
като пироните във раната Христова,
като светкавица във есен,
по нас полепналата плесен,
върху забравена, загубена или неродена
от Пикасо картина вдъхновена.
Ти като бягаща по урвите сърна,
раздра зениците на мислещите ми очи,
потекоха от там триста по триста на триста сърца.
Изля се във боя неуловима,
сърна, снага извила, вдигнала си таза…
Открила женска прелест,
плюеща ракети и целувки,
върху оплешивялата глава.
Снага на толкова преструвки
и дипломатка във война,
оставила ме сам самичък във нощта.
Аз въплътих се в уморените картини.
Принц-Скитник, пътуващо сърце!
От утринта си тръгнах да те диря.
Отдал живот на красота!
Отдал живот на красота!
Преди да те познавам още, казах:
“Обичам те, Ирин!”
Отдал любов на красота!
Дори когато във калта умирах,
умирах,
и все пак доживях.

През милионите картини,
през стотиците куршуми,
и жестоки думи,
и бодливите градини,
за да достигна бос, кървящ,
До Теб!
До Теб!
До Теб, Лора!
Изтерзанието грозно помни…
Бях скитник, меценат, монах, отшелник.
Бях вярващ и невярващ!
Защо ли аз възкръснах!
За да спечели любовта към теб, Ирин!

* * *
Потънал в езерата на кристалните очи,
аз се докосвам до дъха на мозъчната плазма,
изпил до дъно вихъра на твоята чувствителност,
попадам в царството на еротичните мечти,
съзирайки реалното безмълвие,
се спускам в градивната фантазия на чувствата.
Там където пътищата водят в безпътие
и остава вярата от спомена за любовта,
тишината на една реалност във която няма мрак,
се носи сред въздуха, напоен от бели теменужки…
Изгонил облака от своя прах,
отвъдно се пречиствам от цветната дъга.
Потулен под маската на себедоволството,
се взирам във незрими светове
и искам да целуна вятъра,
пребродил бездната на твоето лице.

* * *
Понякога бохем, понякога монах,
понякога приличен и космичен,
открих ли в твоята прегръдка бряг,
полужена-полумомиче.
Открих ли в тебе бряг,
полужена-полумомиче,
или каприз на тялото ти бях,
макар че толкоз те обичам…
Макар, че толкоз те обичам,
полужена-полумомиче,
останах аз, самотен и космичен,
макар, че толкоз те обичам…

* * *
По мравките на кожата ми стара,
в нюансите на болката и сладостта,
безпринципната моя вяра,
сърце и сламка, и весла…
По мравките на кожата ми стара,
която като змия аз смених,
завръщам се при тебе, обич наболяла,
простих ти, и не ти простих….
По мравките на кожата ми стара,
припомням си онез звезди,
на твойта свята изневяра,
в която свойта обич преоткрих…

По мравките на кожата ми стара
помня, че реших така,
избрах леда, избрах пожара…
Самотен се пробудих в утринта…

* * *

Аз дишах твоя дъх
и до плътта ти многократно се докосвах.
Неведнъж съм пил от твойте устни сокове омайни.
Обичам те,
в безкрайния си стих те съзерцавам.
В очакване на тялото ти ще умра!!!
С мечтата си да те докосна се събуждам,
В очите парещи светлината се изпразва
и като кристална капчица роса
една сълза ми загорча.
Сълза, изтичаща от спомена,
а мислите ми развълнуваха скръбта,
сълза, попарила отровата
на чашата излята във плътта.
А мойта мъка?
Тя е пресъхнал кладенец.
Душата ми превърна се в удавник,
попила спомена от лудостта.
Прокуден от човешките надежди,
останал сам самотен на света,
се приближавам до смъртта.
На моят гроб китайска роза посади,
която в стаята сега цъфти
и във плача си удави,
забравата на нашите мечти.

* * *
Дойде при мен
със спуснати коси, откраднати от здрача.
Забравила погубените в черна месса дни,
с пламтящият си поглед на две вглъбени в космоса очи…
Брилянтено красива и пърхаща от сила.
Раздвоена във мислите, които като река текат.
Задъхано спокойствие
опря главата си на разума от миналите дни.
Обезверена в рухналата кула,
която дълго ний градихме
със страх и плахост на сърна.
Във устните ми ти изля поток от думи,
омайни сокове на любовта.
И виж – мигът превърна се
във вечност обладана.
Романтика погали мисълта
И уморените тела желаеха
докосването на страстта.
Дай да оставим тишината
като морски вълни,
да ни погали с нежността си.
Там където съзнанието изчезва в мрака,
в гонитбата от страсти
се вплитахме като морски водорасли.
В екстаза си политахме,
със скоростта на светлината,
в бездната на космоса.
Разлагащите атоми
на нашето любовно преживяване
пак се прибираха във ямата
на празното, на вечното небе.
Развихрила се чувственост
като вулкан заливаше плътта,
ръцете се изпразваха и гаснеха
с магьоснически танц на песента.
Обляни на утрото с цветната рапсодия…
Пространствено далечни,
с мисли натъжени,
отдалечени в своите две ъглови легла…
Останахме в мечтите си запазени,
като две влюбени деца.

* * *

След дългото гладуване
поисках малко хляб от теб,
а ти обърна се със строгост натежала
в измамената вечност на греха.
Навярно е за грижите,
които аз покорно ти дарих.
Скована лудост дни наред
попарва мозъка възбуден
и със чевръстата си шпага
отсече туй, което е било.
Безчувственост и студ
тъй лъхат от красивите очи!
Откровеност,
която не си ти!
Пътища трънливи
Препречват звездния ти миг.
Илюзията грешна
те обсебва в порив див.
Мъдри съветници
сплитат примки за твоите сънища.

Животът що е без теб?
Ще го изживея…

Горчиви сълзи, потънали в бездна!
И порив от заблуда разкъсан!
Останала добрина от световно безумие
отлитна със спомен за думите.
Остана горчивият хляб на несгодите.
И ранените шепи,
с които поднесох ти глътка вода,
а после с лека ръка прогоних
грабливите гарвани, твоите чувства.

Трудно е да си помислиш дори!
Трудно е да си помислиш:
Отлетяха мойте мечти!
Колко много от тях ти отне!
А колко изпусна?

Не искам на сила Любов!
И прошка насила не искам!
Потопи във забрава себе си,
Забрави, че аз съществувам
и друг като мен намери…

И с нови балони – надежди,
полети над Американската шир
със своите приятели снежни,
стопи всичко, което изживяхме сами!

Ти изгоря във пещта на добротата ми,
това е отплата, не диря повече мъст,
но пепел закътах в шкафа си…
Лети си с балони,
но помни,че носиш кръст!

Знам,
че още си същата…
Безкористна, с детски мечти,
мяташ се бодро на коня си
с одраната кожа
на стари мечти!!!

Благодаря ти за нещо,
поне него помниш,
свойте думи към мен:
“Ти ме направи жена,
ти ме направи жена…” – казваш.
Благодаря, за това!

Побързай! Като си такава,
превземай мъжките сърца,
пришпорвай жестоко жребеца
на поредната любовна игра.
Прелъсти дори сатаната
Препоръчвам ти, щом си жена.

Тревожа се малко.
Безвкусните думи аз помня,
изречени илюзии с неистов плам
“Вещици зли…свободната воля…”
Още ли си в лудницата
на своя жесток блян?
Още ли чакаш принца прелитащ?
Принца със звездния плащ?
Още ли се опитваш да литнеш
над пламтящият Ад?!
Адът е в тебе, любима!
Принцът единствен
бях АЗ!
Забрави го! Аз те имам
И знам, че съм! А не – бях.

Разкъсан е плащът!
Разбито сърцето !
Душата кърви!
Няма вече кой да прелети!

А ти тръгна.Не разбра,
че не можех да бъда кукла
на твойте капризи!

Щастлива
или начумерена…
Възвисена
или вдъхновена…
Уморена
или обезверена…
Безкрайна промяна,
безкраен каприз,
а аз не съм кукла!
Не съм вече твоят кумир!
Нито клоун или пък шут!
Отплата не искам от теб!
Дори да се мятам като ранена пантера!
В мравуняка вкарвам старата слава
и бързам да ръсна трошички на гладната птичка.
Аз съм вярност, която в милувка планинска
докосва душата и радва плътта…
Аз съм радост, която дарява блаженство
и пурпура внася в нощта на звезда.
Това търся,
а не скепсиса на надутите фрази:
“Зли вещици…воля свободна!”
Думи, думи…
Тръбиш ги, тръби ги…
Омагьосвай все другите.
И отново тръгни!

Сковано спокойствие,
охладняло присъствие,
безсърдечност попарена
в илюзии зли.
Позорно останали в моите мисли термити,
това ти остави в отплата, за мен.
А топлината,
що сгряваше дните ни
загаси въглена в твоите ръце.
Остани навеки богиня щастлива!
Такава те искам за идните дни…
Дали ще се върнеш?
Не зная. Не искам да мисля.
Открадната радост на друг подари.
И ако можеш понякога,
за мен си спомни…

* * *

Като икона лицето ти видях във мрака,
А исках да се моля.
На кой ли Бог?!
Когато няма богове! Аз пак оставам.
Ръцете си протягам,
за да ти дам надежда.
Мечта желана!
В огън изгоряна…
Аз искам да остана само с теб.
Плачеща вселена! И пламтяща обич…
Само с теб.
След края на света.
До теб Лора… моя красота!