Любов във тишината

ЛЮВОВ ВЪВ ТИШИНАТА
ПОСВЕЩАВАМ НА ЛОРА ЙОРДАКИЕВА (МАХАТМАДЕВИ)
Световно известна писателка, философ и духовен учител

БЛУС ЗА ФИЛОСОФ – ЖЕНА
/на Лора Гарвана/

Дарлинг,
твоята мисъл
е твоята беда.
Бог е написал
да бъдеш Жена.
Ала твоята природа
го отрече сама.
Във Философа, Ти
погреба Жената.
Танцуваме блус,
но не влизаш във ритъм
със своя блестящ,
възвишен интелект.
О, Дарлинг,
Tи, мой Свръхчовек!
Танцуваме блус.
Обичах те лудо.
И ти ме обикна дори.
Погребахме Чудо.
Във твойте дълбоки
интелектуални води …

гр. София, 1996 г.
www.papa-jan.com
http://www.mahatmadevi.com/

БОГИНЯ
/на Лора Йордакиева – (Махатмадеви)

Като икона лицето ти видях във мрака,
А исках да се моля.
На кой ли Бог?!
Когато няма богове! Аз пак оставам.
Ръцете си протягам,
за да ти дам надежда.
Мечта желана!
В огън изгоряна…
Аз искам да остана само с теб.
Плачеща вселена! И пламтяща обич…
Само с теб.
След края на света.
До теб Лора… моя красота!
www.papa-jan.com
http://www.mahatmadevi.com/

МОЯ МУЗА
на Лора Йордакиева – (Махатмадеви)

О, моя музо, мой кошмар,
вино приятел и другар,
цветя и маслени платна,
кристален ручей в утринта.
От болката на изгрева съм в пурпур,
в несрета и във щастие живея,
разбит по пътища и пътища разбил,
по тебе, скъпа Лора, аз копнея…
Копнеж по твойта гръд
и хубавата ти глава
и женствената свежа плът.
Копнеж по нежния ти глас
и мойта власт над твойта страст…
Копнеж по твоите криле
и твоите ръце,
и твоята копнееща душа
и твойто име на жена…
Гръдта ти, откровено уморена,
от страстни истини ранена,
и пак с омайващ аромат
устните в целувка се топят…
В очите ти видях и красота и лудост
и лунен глас в нощта,
отново си от слънчеви лъчи обляна,
но аз обичам те, Жена Желана…
www.papa-jan.com
http://www.mahatmadevi.com/

ОГНЕКОСАТА
/НА ЛОРА ЙОРДАКИЕВА (МАХАТМАДЕВИ)

Лъчезарна, обич, огнекоса,
грей в денят във който слънцето се затъмни,
грей в денят във който мрак земята омагьоса,
грей и в мрачните очи…
Грей в мъглата,
грей в житата,
грей в затънтени гори,
грей и във фантазиите далечни,
и с озарение ги вдъхнови…
Грей когато пътят няма изход,
пътепоказател верен ми бъди.
Над гнева изгрей лъчисто
и в любов го превърни.
Грей над пътища мъгливи,
и страха с надежди ободри,
тегобите със лъчи игриви,
както знаеш ти развесели…
Грей когато слънцето залезе,
грей над тъмното небе,
затъмни и всичките звезди,
грей във моето сърце!

www.papa-jan.com
http://www.mahatmadevi.com/

СЪВЪРШЕННА

/на Лора Йордакиева – (Махатмадеви)

Съвършенна открих те във своите видения Лора.
Съвършенна открих те във своите пространства Лора.
Съвършена ти бе преди онзи оргазъм на тяхното сътворение,
преди и след първото грехопадение…
Роза рацъфнала, пак откровена,
мида, душата бранеща алчно…
Сълза върху песъчинки от отлив,
сенки безкрайни в живота,
отражения нежни, платинена утрин,
стълби зовящи към звездният купол,
секунда разбита в секунди,
дълги дихания в трънливият плащ на нощта.
Повече обич!
Повече мисъл!
Повече удари на печелившо сърце!
Повече вятър!
Повече дъжд от сърца!
И всичко по пътя
по листата на розата!
Разтворени бедра!
Обич родила!
Любов сътворила!
Безкрайна и чиста!
Като света!

www.papa-jan.com
http://www.mahatmadevi.com/

ЛЮБОВ
/на Лора Йордакиева – (Махатмадеви)

От таз любов и вечността е сляпа,
дори и Господ времето е спрял,
не иска да дочака, да почака,
защото би със нея остарял…

От таз любов и тръпките замръзват,
дори сърцето губи ориентир,
а тя с коса във цвят на жътва,
огряла е вселенския всемир…

От таз любов земята спира,
дори компасите мълчат,
и в твойте устни я откривам,
а тя към моето сърце е път.

www.papa-jan.com
http://www.mahatmadevi.com/

УХАЕ НА ЖЕЛАНИЕ ПЛЪТТА
/НА ЛОРА ЙОРДАКИЕВА (МАХАТМАДЕВИ)

Когато вярваш още в красотата,
дори след преживените злини,
щом вярата не си изгубил,
щастливец можеш да си ти…

Вечерта ухае на топяща се свещ
и думите не стигат радостта да управляват,
а лятото е с нежност на девойка,
окъпана от нощен дъжд.

И каца любопитната луна
във чашите със сребърни кристали,
ухае на желание плътта,
на прелести непреживяни…

Без стрес, без страх, без суета
вселени нови в себе си откриваш
и тайнствената екзотична топлина
попива в нежната снага.

Без омраза, зъби свити и корави рамене
в този миг единствено живееш,
целуваш лунни колене,
изсмукваш сок от страстни плодове…

Без цел и без амбиция, а за мига
твориш от себе си различно
тяло, възвисено в красота,
чело, събрало много суета и мисли.

И губи се в мъгла светът,
изчезват злото и лъжата,
в мелодия разтваря се страхът,
плътта се люби със душата…

Ноща догаря с лоената свещ.
Плътта ми се разтваря във милувки,
щастлив съм бил със теб днес,
а утре в вечноста с целувки…

www.papa-jan.com
http://www.mahatmadevi.com/

РОЖБИ НА ХАОСА
/на Лора Йордакиева – (Махатмадеви)

О, тез 17години на мълчание
е вечността,
посипана с желание…
И краят на света настъпва,
щом нямам твойта топлина.
О, моя скъпа!
Приятелко – Богиньо,
жена, благосновена и невинност…

Виенско колело животът ни беше.
Изкуство, любов, философия, плът…
В ръцете си моето сърце ти държеше
и двама въртяхме Млечния път….

Кръгово време, кръгови мисли,
роса, въздух, лед, тържество,водопад…
Толкоз жестоки и толкова чисти –
любими си бяхме, горяхме екстаз….

Кръгови краски, ледовита самотност,
дни на поезия, на очакване – зов.
Дни на възторг, отчаяние, нежност,
дни на безумната наша любов.

Дни, рожби на Хаоса,
пренареждащ се в форма,
Пукнат петак,
станал златен бокал…

Дни незалязващи,
слепи картини
в оргазма лунен
на първородния грях.

Комети изпуснати,
кошмар и блян чуден…
Ти, несънувана наша мечта.
Нощ безкрайна Лора,
нощ кратка и бурна,
звезден възторг
на мойта душа.

Време забързано,
време запряло,
гушнато кротко
във твойте коси…

Изгрев ненавистен,
Екстаз пред раздяла,
Коренът плаче,
сърцето пищи.

После – пак пладне.
Денят се повтаря.
Кой ще нахрани
душата с любов?

Тихи свещици
трептят пред олтара
с молитва за обич
пред Бога жесток.

В олтара на залеза
дебне присъда.
Нощта недолюбена
Пак ще заспи.

Побързай, слънце!
Аз съм осъден
да скъсам наниза
от звездни мечти.

www.papa-jan.com
http://www.mahatmadevi.com/

ПЛЪТТА НА КРАСОТАТА
/на Лора Йордакиева – (Махатмадеви)

Лора,бъди звезди и пътищата звездни,
бъди и лъчезарен, дълго чакан век,
бъди и революция метежна,
бъди утеха на тревожния човек…

Лора, бъди сезоните, в които
отлитат тягостните дни,
след твойто заминаване е пусто,
но моля те, отново се върни!

Лора, бъди пътека към доброто,
бъди разголени гърди,
бъди дървото на живота,
и ако можеш се върни.

Лора, бъди и храмови портали,
бъди опиващи лози,
бъди и булчини воали,
и ако можеш се върни.

Лора, бъди плътта на красотата,
бъди уханна на липи,
бъди и тръпка по бедрата,
и ако можеш се върни.

Лора, бъди обречената нежност,
бъди най-милите черти,
ако можеш превърни се в вечност
и в себе си ме въплъти.

Лора, бъди сред джокерите на живота,
Сред най-прелестни съдби,
бъди най-чувствените ноти,
най-нежната мелодия с дихания свири,
ако можеш,
ако можеш,
можеш, можеш…
при мен се завърни!

Лора, бъди всичко, до което се докосвам:
с кожа, устни, сълзи и душа,
от което обич търся…
…обич моя,
обич, моля…
Което бих могъл и не бих могъл да нарисувам,
което имам и което нямам,
което може да се пропилее,
което заслужава да се изживее,
което не може да те пресити,
което ни прави честити,
за което тача всеки миг,
което разцъфтява,
пониква,
бликва,
плаче,
което съществува!

Стъбло на невъзможни
плодове бъди,
светлинни тайни,
звън камбанен,
време за любов, мечти
време за смърт,
за прераждане
и нова душа…

Лора,бъди всичко, което
не мога да изрека,
а безкрайно желая…

Ако не, ще те намеря и във рая даже,
защото грешната душа,
може във рая да открие
и ад в името на любовта…

Ще те намеря и във космоса бездънен,
или в гората замечтана,
ще бъда твоята сянка,
обречената вечност…

Ще те намеря и във самотата
и в твоите фантазии дори,
ще стъпя, ако трябва на луната,
узная ли, че там си ти…

Ще те намеря и във корените на брезата,
в най-черната, бездънна нощ,
ако трябва ще се бия със сатаната,
ако трябва ще изгубя, за да спечеля мощ!

www.papa-jan.com
http://www.mahatmadevi.com/

ТВОИТЕ УСТНИ
/на Лора Йордакиева – (Махатмадеви)

По твоите устни Лора, аз искам да бродя,
като скитник обречен, изгубен в света,
утихнал в прегръдките, търся вулкана,
облял ме с текила, лимон, огън, сол…

По твоите устни умирам с жената,
с която заспивам с последния сън,
с която умирам, възкръсвам с която…
Отново умирам, о, обич, о сън!

По твоите устни и ром и уиски,
и дъх на любов и море…
Със бънжи душата ми в тебе се спуска,
размахваш над мене криле!

По твоите устни и мед и отрова,
по твоите устни са мойте зъби…
По твоите устни…О, обич, о моля…
Моята тръпка във тях запази…

www.papa-jan.com
http://www.mahatmadevi.com/

ПОСЛЕДЕН МИГ
/на Лора Йордакиева – (Махатмадеви)

За последен път прегърнах те, трептящо чудо,
бял призрак, стон от рая,
със звънче на шут прогонвах тишината,
кикотеща Горгона замазваше краски по стената,
дочувах стонове, агония на плътта…
Долиташе в съня ми с плясък на крило
и змийски съсък, глас на славей…
В прегръдката ти да умирам бавно,
да се руша в ръцете ти като варовик.
Захапал нежно клиторна омая,
пресъхващ семенната течност,
в агония се гърчат умиращите сперматозоиди
и шибат тялото като камшици.
Заровил се в кристалната въздишка,
изпразва се плътта…
С игли във мозъка жадувам до дъното да падам,
във теб да срещна изгрева,
парещо пустинен…
И пак да се възземам,
за някаква минута прояснение…
В оргазъма лицето ти видях
прекрасно и красиво.

www.papa-jan.com
http://www.mahatmadevi.com/

НАБЪБНАЛА ГРЪД
/на Лора Йордакиева – (Махатмадеви)

Останала е в мен искрата.
Тази, която лудуваща пада в сеното.
Която краси нощта с пламъци.
Която нагарча и във въздуха, и във виното.
Която примирява видението и жената,
а те се унасят, а унесът е трагично сладък
и разсъблича… Къса със зъби първо корсета,
впива под него език и целува зърната,
а в тях океаните са алени
и пурпурно торнадо
като знаме се вее
над огнените вълни,
сред тях си ти Лора.
Момиче, което се превръща в жена.
Видение, което от мен се отрича.
Мит: барелеф върху мрачното ми създание.
Барелеф на жрицата на Изкушението.
Барелеф на змията на Откровението.
Трагичната мисъл и война.
Останала е в мен лудуващата ласка
на тринадесет фатални картини, достигащи до теб
с върха на побеснелите си от страст езици.
Милиметри дели трепета им от разголената ти гръд.
Милиметри и светлинни години ги делят от нея,
а тя е набъбнала.
Готова е за следваща експлозия.
Тринадесет бяса в нея забиват зъби в шиите си,
а вместо кръв от тях потича нектар.
Онзи, божественият, блаженият опиум, който не убива,
а преизпълва с живот.
Стича се по снежните върхове,
а камъните под лавините се топят
и човекът оживява.
Оживява, оживява.
Оживява, смален в малкото си тяло,
а то е вдъхновено и възбудено,
то е безумно влюбено и пияно от трепети.
То е тъй побъркано и жадно, че изпива цялата вселена.
То е умопомрачено от вкуса й на шампанско.
То е вече криле над злото и доброто.
То е мост между истината и лъжата.
То е свят между небесния и скотския.
То е просто човекът.
Човекът, Лора!

www.papa-jan.com
http://www.mahatmadevi.com/

НЕСТИНАРКА
/на Лора Йордакиева – (Махатмадеви)

Останало е в мен зрънцето,
обляно от светлина, което се пръска
и ражда в цветове небето,
а то ръси златния дъжд,
който обладава земната ми плът,
за да разцъфти във вдъхновение,
а вдъхновението да се превърне в лабиринт,
в който те търся Лора,
и знам, че и ти ме търсиш…
Знам, че ме търсиш.
Без разум, без памет, без воля, без себе си дори,
като изгубено във тайнствена страна сияние,
като блуждаещ огън всред тресавище,
като очи, залутани след носена от вятъра прашинка,
като несъзнателния път към истината,
като Тибетско откровение,
като грях,
като видение.
Видение, вселено във жена.
Жена, воюваща със своето видение.
Като съдба.
Като съдба Лора.
Там, където несъществуващата бездна
разголва своите гърди,
където си болезнено съществена
и единствено реална ти,
където чезна,
където пак си ти,
единствена божествена,
със ледени и огнени черти,
описани от психопатичен дявол,
взрял се във духовната хазна
на жена, умъртвена тялом,
живееща единствено във словеса,
изкривена, в тяхната душа се бори
за капка въздух и за истинска съдба,
а отново се превръща в мъртви думи
и в беззвездни небеса.
Ако беше разголената бездна, която обещава,
ако бе жената, която пожелава,
ако бе слънчевите съсци, от които пиех
млякото на свенливата реалност,
ако беше виртуален образ,
или образа на братовчедка ми, с която съгрешил съм
в ранна възраст,
или образа на туй, което все наричам тръпка,
или моята поредна стъпка…
Стъпка е на нестинарка, твоята стъпна Лора!

www.papa-jan.com
http://www.mahatmadevi.com/

СЪРЦЕ НА КРЪСТОПЪТ
НА ЛОРА ЙОРДАКИЕВА (МАХАТМАДЕВИ)

Дивна, огнена и зла съдба,
изписана върху челото ми
с тринайсет знака.
Любовта – с разчупени криле.
Хазартна е играта.
Тринайсет залпа
и тринайсет грехове.
Съдби тринайсет
и тринайсет цвята
два дроба
и едно сърце,
послания хиляди
и една съдба за две очи,
сърце на кръстопът
и обич,
и една луна,
едно лице –
безброй гледащи очи!
Пред зората на една картина
дълъг мост от мен към теб,
под него бездна,
звяр озъбен
и паднало от грях небе…
Протегнати ръце
от тоз и онзи свят са мостът.
През тоз и онзи свят вървя,
без цел и без въпроси
във твое име, Красота!
Изгряващи слънца
челата бият,
избухват нови светове.
И стари идоли умират,
прераждат се във Богове!
От камъка
сърце ще сторя.
От себе си – незнам какво!
От грешен помисъл –
икона.
От себе си, не знам какво!
От въздух ще направя песен!
От теб, любов,
причастие на свойте грехове.
От своите страхове –
храна за разума.
От себе си, не знам какво!
От свойто вдъхновение –
изгнание,
от свойта участ –
избор свой,
и философия от своето незнание.
Ала от себе си – не знам какво!…

www.papa-jan.com
http://www.mahatmadevi.com/

ОТ СИЛА
/НА ЛОРА ЙОРДАКИЕВА (МАХАТМАДЕВИ)

ОТ СИЛА…
груба хаоса в материя се сви,
а аз разтварям с четката юмрука,
през пръстите ми светлина струи,
процежда се във пурпурни бои,

и те очите ти рисуват, и рисуват,
за да останат тука…
И те потъват в нежността на неизмерното,
където езерата нямат брегове,
където се простираме до абсолюта си,
процеждаме се като светлини,
и потъваме във четката,
и рисувам устни които с плач изричат:
“Обичам те!”

Юмрукът ми все още се разтваря,
и светлина огрява в мрак лицата…
Моето, което е в картината
и твоето, с което ти се взираш в нея…

Лазурни лъчи галерията огряват,
а юмрукът все повече се отваря,
докато загаснат светлините във залата,
и всичко започне отначало:
“От свитият юмрук,
През моята четка,
До твоите очи!”
До очите на Бога.

www.papa-jan.com
http://www.mahatmadevi.com/

ШАМПАНСКО ЗА МЕН И ЗА ТЕБ
/НА ЛОРА ЙОРДАКИЕВА (МАХАТМАДЕВИ)

Дали допихме чашите шампанско?
Реколта златна е нашата любов.
Удавихме се в сладострастна пяна.
И срещнахме се в спалнята на Бог!

Сърцата ни, обречени на странство,
пътуваха към странни светове!
И пак към недопитото шампанско
отново връщаха ни нежни бесове.

Оставихме шампанско недопито,
преминахме световен и духовен път,
погълнати от утро сиво,
любов, изправена на съд!

И пак по чудо оправдана,
празнуваща победата -Жена
със страстите обвързаха се двама,
но трайна бе до утре радостта.

А утрото във чашите гореше,
искреше като зли очи,
злокобни клетви ни шептеше
и със жестока власт ни раздели.

Но идва вечерта пенлива,
със брошката на златната луна,
превръща теб във самодива
и пак преплитаме тела…

И чашите са пълни със шампанско,
отново оправдани във съда.
В света за любовта ни няма място,
но тя е по-голяма от света.

Искри със сипещите метеори,
изгарят в порива на скоростта,
присмива се на своите мойри,
твори различни небеса…

И пак осъдена и оправдана,
и пак свещена в своя грях,
буреносна и блуждаещо необуздана,
феникс, прероден от своя прах…

Сърца, обречени на странство,
раздяла с философски имена,
искрици в чашите шампанско,
любов, пенлива като чудеса…

www.papa-jan.com
http://www.mahatmadevi.com/

ИСКРА
/НА ЛОРА ЙОРДАКИЕВА (МАХАТМАДЕВИ)
Копита се извиват във спирала остаряла,
то беше младост,
то беше страст и бяг,
и наранени колене по речни камъни,
гърди одраскани по горските бодли,
Копита се извиват във спирала остаряла,
то беше младост,
то беше страст и бяг,
и наранени колене по речни камъни,
гърди одраскани по горските бодли,
стъпала искрящи,
по нощите на непокорно търсене,
искряха милиони искри и горски шепот
и бягащи коне в първичен стрес,
то беше, ала времето отмина!

С копита бесни
утрото отмерва вечността
и младостта в спирала се оттича,
дълбоко нейде да познае вечността.
Спиралата на спомена,
държаща за ръка,
блажената минута,
към дебрите на мрака отминава.

За кратко ще проблесне тя,
изгарящия огън да запали
в очите ти искра…Кога?

www.papa-jan.com
http://www.mahatmadevi.com/

\
ЖЕНA
/НА ЛОРА ЙОРДАКИЕВА (МАХАТМАДЕВИ)

Не твоята гримаса познавам,
а теб – истинската,
теб, която не притежавам и проумявам,
която съм докосвал,
която съм целувал,
която съм давил в океана си от чувства,
с която съм се носил по ръба на бръснача,
с която споделих шеметни мигове,
която всячески любех,
която можех да видя и без интелектуалните й одежди,
с която споделях тяло,
която сподели с мен тяло,
която често грешеше,
която е и видение, и жена,
в която още съм до болка влюбен,
жена, която може да прегръща,
която може да целува,
която няма да изгубя в интелектуална импотентност,
която няма да обезобразя в лингвистично лицемерие,
която няма да нарека светица и пратя в пустинята,
жена, която може да поиска от мен най-святото,
жена, на която бих дарил и живота си.
Дори живота си, живота си Лора.

www.papa-jan.com
http://www.mahatmadevi.com/

ОТВЪД
/НА ЛОРА ЙОРДАКИЕВА (МАХАТМАДЕВИ)

Отвъд измисленото,
отвъд нормите,
отвъд шепота на капките и на философите,
отвъд всяко начало и всеки край,
отвъд злото и доброто,
отвъд красивото и грозното,
отвъд истината и лъжата,
отвъд мрака и светлината,
отвъд словото,
отвъд непомислимото,
отвъд бъдещето,
отвъд сянката и блясъка,
отвъд колесницата на Хелиос,
отвъд хоризонта на Икар,
отвъд желанията и отекчението,
отвъд всичко, което има смисъл,
отвъд всичко, което е изгубило смисъла си,
отвъд изгубените чувства,
отвъд чувствеността,
отвъд греха и светостта,
отвъд телата и духа,
отвъд уловеното от очите ни,
отвъд чутото от ушите ни,
отвъд всеки трепет на кожата ни,
отвъд сладостта и забравата,
отвъд космическата яма на бездушието ни,
отвъд самотата и суетата,
отвъд празничните забрави,
отвъд световните трагедии,
отвъд всичко онуй, което таим в сърцата си,
отвъд онова, което си мислим,
отвъд и онова, което сме забравили,
отвъд моретата и океаните,
отвъд преброените звезди,
отвъд всички мъгли,
отвъд лингвистичното ни лицемерие,
отвъд юношеските копнения,
отвъд всяко озарение,
отвъд откровението и страховете,
отвъд нежеланото и желаното,
отвъд копняното и недокопняното,
отвъд демоничното и истинското,
отвъд недостижимото и тревожното,
отвъд упрека на всяка дума,
отвъд безумието на гордостта,
отвъд горестта,
отвъд бягството от всяка реалност,
отвъд изкушенията на Фауст,
отвъд звуците на света,
отвъд градините на интелекта,
отвъд пустинята на духа,
отвъд всемирната галерия,
отвъд ужаса от смъртта,
отвъд иронията на съдбата,
отвъд представите за сатаната,
отвъд изкуплението и престъплението,
отвъд страданията и търсенията,
отвъд възможното,
отвъд това, което изобщо можем да си представим,
отвъд всичко това, което правим,
отвъд забавленията на ума,
отвъд сезоните и мелодията им,
отвъд вдъхновението и творенията,
отвъд свещеното и низкото,
отвъд материята и разрухата,
отвъд лутанията ни из света,
отвъд мечтите ни по космоса,
отвъд лъжите ни и авантюрите,
отвъд написаното и недописаното,
отвъд рисувано и ненарисувано,
отвъд композираното и недосвирено,
отвъд зенита, дълбоко под мрачната гръд на невидимото,
отвъд всяко сетиво, с което осъждаме света на различаване,
отвъд всички цветове и всички палитри,
отвъд критичния ни дух,
отвъд ценностните системи,
отвъд границите и безсилието ни,
отвъд безверието и вярата,
отвъд безвремието и времето,
отвъд разбитите илюзии,
отвъд болезнените ни копнежи,
отвъд старанието ни да постигнем нещо,
отвъд способността да го губим,
отвъд раните по перисталтиката ни,
отвъд талантите си и бунта им,
отвъд изгубеното чувство за реалност,
отвъд постигнатите истини,
отвъд всички измерения,
отвъд всички посоки на света,
отвъд всички преброени секунди,
отвъд всичко отшумяло,
отвъд нестихващите потоци на силата ни,
отвъд порока и непорочното,
отвъд блясъка на славата,
отвъд изреченото от пророците,
отвъд лудуването ни в пороците,
отвъд глада и преситата,
отвъд жаждата и утоляването й,
отвъд пустошта и върховете,
отвъд всеки спомен,
отвъд всяка картина, в която вградих светлина,
отвъд всичко, до което се докосна ръката ми,
отвъд всичко, до което се е докоснала ръката ни,
отвъд ръцете, които отделихме,
отвъд пътищата, които разделихме,
отвъд кошмарите, които не споделихме,
отвъд всичко онова, за което се замисляме,
отвъд всичко това, което отхвърляме,
отвъд и това, което няма да допуснем,
отвъд всяка мъст и всяка прошка,
отвъд всяко послание и разочарование,
отвъд пределите и непреодолимото,
отвъд разделите и срещите,
отвъд сблъсъците на атоми и звезди,
отвъд разпада на материята,
отвъд това, по което сме стъпвали,
отвъд това, което не сме престъпили,
отвъд законите и моралите корсети,
отвъд знаците и понятията,
отвъд огорченията и лишенията,
отвъд гордостта и предразсъдъците,
отвъд иронията и ласкателствата,
отвъд мира и войната,
отвъд всичко това, което мога да нарека с име
и отвъд всичко това, което няма имена,
там навярно сме двама.
Двама с теб Лора. Двамата.

www.papa-jan.com
http://www.mahatmadevi.com/

ЛЮБОВ ВЪВ ТИШИНАТА
АКТОВ ПОРТРЕТ НА ЛОРА ЙОРДАКИЕВА (МАХАТМАДЕВИ)
ОТ ПРИНЦ ПАПА ЖАН

Летувай слънце по тръпнещата кожна тишина,
във всяка своя клетка,
ще те приютя,
ще търся обичта ти Лора,
и в твойта дреха,
ще се облека, за да я сгрея,
да се отдам на есента,
и всичко да тече по мократа трева,
където бягат твоите очи,
да обладая есента,
когато аз те срещнах,
дете невинно беше ти.
Когато аз те срещнах
звукът трябва да се споделя с тишината!
Звукът трябва да се люби с тишината!
Пръстите му да галят нейните клавиши!
Летувай слънце в тази любов…
Това е мелодия!
Ти свиреше със пръстите на Бах.
Но аз се влюбих в теб
чрез Лунната соната.

www.papa-jan.com
http://www.mahatmadevi.com/

ПРЕЧАСТИЕТО
/на Лора Йордакиева – (Махатмадеви)

След толкова много материални несгоди и неволи
пари, храна, секс, борби, слава, мъка, страдания и разочарования,
се появи във мен желанието за Причастие.
Не защото всички започват да се пречистват
от безумието на човешката безпределна алчност,
а защото пред мен остана само това изпитание на духа и тялото.
Малко преди въскресението на Христос, във времето
след загубата на голямата, истинска Любов,
бях изкушен от Дявола, за да нося проклятие.

Тялото ми се превърна
в биологична машина без съдържание.
Душата ми стана пристан на прекомерна мъка и тъга.
От очите ми изтече море от горчиви сълзи,
от Ероса изчезнаха понятията за секс.
Рецепторите ми умъртвиха нерва на чувствителността.
Превърнах се в едно мъртво тяло
без чувства и понятия.
Издигнат на пиедестала на славата
се превърнах във статуя.
Дърво без корени, приемах енергия от Космоса.
Раздадох всичките си пари на бедните.
Изгубих документите си за самоличност
и останах без права човешки.

Вече никой не знаеше кой съм.
Не ме приемаха в полицията, в затвора и в лудницата.
Сега съм сам, самотен и изоставен
от хората и света.
Дори и гълъбите които се храниха от ръцете ми,
отлетяха да търсят храна другаде.

Христос е издържал четиридесет дни
гладен в пустинята,
но все пак жив…

Не се страхувам от Смъртта,
понеже я видях преди години в стаята си.
Със собствената си енергия и мисли
искам да нахраня всички бедни.
Оставих величието на славата си
запечатано в сейфа на Световната Памет.
Постояното превъплъщение в мен
на Бога-творец и страдалник,
изгори бушоните на развинтената ми фантазия.
Мръсното тяло изхвърляше клетъчните фекалии.
Душата разиграваше театър с чувствителността.
Спомените ми се разминаваха
със светлинни години от действителността.
Реалността на моето усамотение
игнорираше появата на случайности.

Парламентаристът гений,
изкушаваше във мен съблазните за диалог.
Декорите на луната и слънцето
отчитаха летоброенето.
Мирисът на терпентин и бои
потопиха съзнанието ми в нирвана.

Да се пречистиш значи
да се освободиш от мизерията на злото.
Да се пречистиш значи да се освободиш
от собствената си мръсотия.
Да се пречистиш значи да освободиш
цялата си енергия към доброто.

Тръпките от желанието ми да те видя отново Лора
се потопиха в изсъхналата лава на забравата.
Животът ми се превърна
във едно вечно очакване на Смъртта!
Толкова много Космическа памет се отключва
във Божествената игра на Словото и Понятията.
Чрез мълчанието говорех
на всички езици с природата.
Изучавах болката на безумието и страданието,
цялата мъка на хората,
от откъсването на плода
до убиването и изяждането на всички животни,
предсмъртните им писъци отзвучаваха в паметта ми.
Те отмъщаваха на моето самовлюбено човешко Его.
Земята и Вселената се разтварят,
за да приберат омърсеното ми тяло.
Последната частица съзнание изгаряше
в Чистилището на самонадеяната ми съвест.
Точно затова е причастието,
за да усетиш колко болки,
злини и страдания си нанесъл на другите.
Да поискаш изкупление и прошка от твореца Бог.
Безумието на човешката самовлюбеност,
излишеството от напудрено величие
отнемат от нас правото да разберем
колко сме смешни и жалки в търсене на истината.
Надпреварата в търсенето на пари,
слава и власт над другите
отнемат от нас последната надежда,
че увълченият човек ще оцелее….

Природата ще отмъсти за постоянният терор,
който й нанасяме.
Когато стигнеш до съвършенството
на безкрайната чистота на душата,
трябва да умреш.
Смъртта е последното изкупление на греховете.

Но аз, дори и пречистен в смъртта си,
ще те обичам за винаги Лора!!!

www.papa-jan.com
http://www.mahatmadevi.com/

ПОСРЕБРЕНА
/на Лора Йордакиева – (Махатмадеви)

Но съмна се, а устните ти още жадни Лора,
все търсят тръпката на пролетта,
зелените поляни,
които, посребрени от снега,
са толкоз мъртви и красиви,
като мраморна усмивка на жена,
като залезите пропиляни,
като измамите на сатана…
И като мислите измамни
и следващи самият хоризонт,
като воини славни,
идея защитили,
като вечността
когато думи безпощадни,
гримирани във хубав стих,

както душите гладни,
във реквиема безпощадно са дошли
и като тропота на влак среднощен,
с пръските слана по тъмните стъкла
въпросите:
“Защо, къде, изобщо,
и как така си тръгнала сама?”

Тъй както устните на страстен спомен,
са впити в твоите бедра,
тъй както спомена прогонваш,
а ще се върнеш ли? Кога?!

Като измислена и горда самота,
като поезия в решетки
и арфа заглушена от мотор,
и като снежни статуетки,
и като обич във позор,
и като тяло на обичана жена,
и като снимка на дете,
и като вятъра различен,
който жажда даде, извор – не!

Като стъклени пространства,
свили тъжна топлина,
спомен от безбрежни странства,
като скреж на изгнаническата съдба,
но все пак върни се!!
Като куртизанска роба,
пурпур див под девственни очи,
като сладката отрова,
във бетона: борови игли!
Като свлачище по пътя,
вълни-усмивки сред асфалта чер,
като сладостната мъка
на низвергнатия пер.

Като съмване в което
още дириш с устни пролетта,
но безкрайното зелено,
посребрила е скрежта!

www.papa-jan.com
http://www.mahatmadevi.com/

ЧОВЕКЪТ ЧЕТКА
/на Лора Йордакиева – (Махатмадеви)

От своят земен дял съзнал,
че злото и доброто са химери
и Бог и Сатана познал
по пътя си към ветрогонски цели.

Загубил и печелил съм какво ли не,
какво ли не постигнах и открих,
разбивах във желания сърце,
изтръгвах болки от нозе. Но победих.

Разбих коли,сърца и вагини море.
Опитвах елексир, с отрова се поих
и влюбен в обожествената от мен Лора,
обрекох се на болки нови…

Галерия със ръст на Вавилон градих,
звездите хващах във ръката,
от себе си се отегчих,
но никога от Красотата.

Бях принц и дявол, и човек,
художник, скитник и несретник,
наивник, мечтател и поет,
вярващ и невярващ проповедник.

Бях облак сив и слънчев лъч
и авантюра дива,
бях шепот вездесъщ,
роса на утринта красива.

И своя земен дял съзнал,
живот е – ще го изживея,
едно е за просяк и крал,
смъртта да мами никак не умее.

Вселената е част от мен,
и аз съм част от силата, която
пресътворява изгрев откровен
и пролет, есен, зима, лято.

И вкусил съм от старо вино,
и сол в момичешки сълзи,
разцветка на морето синьо,
ухание на влюбени души.

И час от пътя си абсурден,
и стих през векове изпят,
отломка от дворец порутен,
любовник на поклонничка на сатана.

И лист от есенно огнище,
и еротична пъпка в пролетта,
и силует, откроен в нищото…
Наследник съм на всички времена.

И капката дъждовна на прозорец,
и ледено кристалче по стъкло
в стихия буреносна миротворец,
и крехко, ала гъвкаво стебло.

Плакат рекламен и икона,
търсач на нови върхове,
понякога извън закона
излиза моето сърце.

Любовник, ненаситно пъргав
попивах с устни любовта,
повтарях “Кама Сутра” с чувство,
жребец, пърхащ над страстта.

Бутилка отлежало вино
и нрав улегнал, но чудат.
Послание, вградено във картина…
Дарил съм себе си на Красотата.

АЗ съм Човекът – Галерия,
а всеки удар на моето сърце
картина е и цветове…

АЗ съм Човекът – Изложба,
а всеки израз на моето лице
е други светове.

АЗ съм Човекът – Четка,
рисувам върху времето със плът,
а всеки образ е нови светове…

АЗ съм Човекът – Пластика,
любимите от мойта плът творят,
идола на своите мечти…

www.papa-jan.com
http://www.mahatmadevi.com/

СВИДНА КРАСОТА
/на Лора Йордакиева – (Махатмадеви)

Някъде в небитието
слънцето несретно
с миражи пръснало
душите сродни…
Пръснало сърцето,
от кръвта творяло
маслени платна.
Скитания в духа ни,
вселени в кръвта ни
във сложни анаграми
твореше светове.
Ти впи се във плътта ми
в прегръдка нежна.
Беше път прокълнат,
път на кръстопътя
във приказка нежна,
философия метежна.
Обречена на обич
на страстните тела.
Разпятие Божие
в словесно множество,
велика като древност,
вековна насладност…
Лора, приятелко моя,
Ти стих мой и горест!
Лора, югоизточна лагуна,
най-нежната в живота струна,
най-нежната балада ще изсвиря
о, моя мила, свидна красота!

www.papa-jan.com
http://www.mahatmadevi.com/

КАТАРЗИС
/на Лора Йордакиева – (Махатмадеви)

От изгрева катарзис преживял,
след грешният живот съм снежнобял,
по пладне натоварен с нови грехове
се боря днес със своите бесове.

А нощем тръпна ужасен:
ще има ли за мен пореден ден?
Сърцето ми в дуел със сатаната,
дочаква изгрева и нова чистота.

Животът ми е колело…
Понякога съм плевел, а понякога – жито.
Това е смисълът на вечното добро,
разпятие в духовното бистро.

Животът ми е днес рулетка…
Успехи следвани в несрета,
залогът е да бъда жив,
макар нещастен, пак щастлив…

Животът ми е път към хоризонт,
понякога е фронт, понякога – купон,
понякога е рицарски турнир
във чест на нежния кумир…

Кумир е име на жена –
Лора, моя красота,
след грешния живот съм снежно бял,
катарзис с нея преживял…

www.papa-jan.com
http://www.mahatmadevi.com/

МАДАМ ФИЛОСОФИЯ
/на Лора Йордакиева – (Махатмадеви)

От тялото на Бога сътворена
семантика със тяло на жена,
във свойта прелест откровена,
любов си и война…

И шепот от брега на Селистар,
и мой пожар и мой кошмар,
и гъба ядрена и знаме,
и прелест на жена…

И път, обречен на далеч,
молитвена църковна свещ,
первезница, любима и момиче,
прегръдка в моите ръце…

Мадам Философия и Холивуд,
съпруга си на друг,
но моята любов си ти,
чуй ангелът какво шепти…

Лора: раздор, война…
Лора: раздрани знамена…
Лора: раздрана гръд…
Лора: ти си кръстопът!…
Вратите се отварят,
зад тях очи отваря детски блян,
щурмувал чуждоземни измерения
със дух на завоевател,
със съзидателна душа
и порив на мечтател.
С оръжие на седем воини
и седем смъртни грехове
и седем постулата стройни –
Красота, Любов и Свобода,
и Истина и Сила и Мечта
И ПЪТ КЪМ ТЪЖНА СУЕТА…

Зад тези седем постулата –
седемнадесет по седем цветове,
разтворени във необята
на толкова Абсурдно Битие…

В което синьото прелива в моите очи
и устните приличат на целувка,
и ромът има вкус на гръд,
и сам във себе си си друг…

Различен и разкъсан в думи,
сред милион понятия си сам,
самотен скитник в прашни друми,
истинност, разтваряща се в блян…

В които битието е себично,
Любима нежна – утринта,
със пладне жарко садистично,
аз отстоявам с кръв честта.

А вечер, губил и печелил,
събличам нежната луна
и в голотата й намирам
изгубените в път неща…
Изгубени при битки и дарени
на приятели, любими, врагове,
омърсени в грях, светини,
къс минало, безценни мигове.
Отвъд мига, часа, века,
в стена от вятър наредил съм
тез видения на своята душа.
Галерия от спомен изградил съм.
А в нея, беден и богат,
принц, скитник,
славен, непознат,
всесилен и признат.
Всеславен, прокълнат,
духовно гладен, но телесно сит,
за някои отрова, а за другите мехлем,
величие, прославна тръпка,
вина и образ свят,
разтворена боя във есента,
рая разтворена във свят,
забит в стена юмрук,
неверен на природата съпруг….
Понявга сатир разюздан,
понявга ангел строг и нежен,
понявга призрак невидян,
понявга дух метежен.
Понявга с четка пред платно,
понявга – тялото на Бога,
понявга – розово петно
и цвете, разцъфтяло в смога…
Понявга извор с ром и лед,
дърво, разгънало листата,
в прегръдката със следващия век,
в целувка страстна със луната.
Понявга – по човешки уморен,
загубил силите в борбата
и звяр по-късно разгневен,
загубил битката, но не войната…
Мечтател, с мелници в война,
градител на въздушни кули,
едно сърце сред чудеса,
след единицата безбройни нули…
Несретник със оловен кръст,
венец от скорпиони по челото,
със равен на титана ръст
и верен дух в доброто…
Вдъхновител на бури и зефир
на нежността на топлата лагуна,
в душата ми – война и мир,
пътеката ми – тайна чудна…
Как бих могъл да бъда друг?
Живота кротко да живея,
да бъда в този свят и тук,
когато върхове копнея…
Копнея орлово гнездо
и полет сред светкавици и урагани,
короната от слънчево злато
и тайни за призвани…
Как бих могъл да съм тълпа?
Когато я събирам в личността си,
от нея чудеса творя,
вселявам ги във огнени платна.
Как бих могъл да съм човек?
Моста аз преминах
и отправен към пореден век,
повече от себе си постигнах.
Как бих могъл да съм художник?
Не рисувам, а извършвам ритуал
на най-модерният магьосник
учение от чудеса съм дал.
Как бих могъл да съм ласкател?
Със ласки да покрия твоя свят
и уморен от скитане далечно
при тебе да намеря бряг…
Как бих могъл да съм поет?
Със рими да опиша красотата,
битие да вкарам във словесен ред,
извън думите да търся свободата…

www.papa-jan.com
http://www.mahatmadevi.com/

МИЛОСЛИВАТА СВЕТУВКА
/на Лора Йордакиева – (Махатмадеви)

Аз помня,
беше милостивата светулка,
проблясваща в отчайващия мрак,
надежда за несрета и сполука,
която губех и откривах пак.
Загубих скритите копнежи,
и вярата в любовният екстракт.
Остана славеят със нежен глас,
и демонът прокуден в звезден прах.

Ти си милостивата светулка,
премигваща във непрогледен мрак…
И лястовица прелетна,
и влажен охлюв,
и блатна птица, сълзи, звезди,
и песента последна,
и моите изплакани очи…

И думите игриви…
И надежда…
Усмивка, парнала ме в асансьор…
Очите живи с жаждата последна,
в които аз съзрях любов…

www.papa-jan.com
http://www.mahatmadevi.com/

НЕЗНАЙНАТА
/на Лора Йордакиева – (Махатмадеви)

Защо ли те измислих?
Навярно аз те имам в паметта си.
Понеже туй е вечно тленно,
божествено и необикновено.
Защо си тъй безценно съкровена?
А искам да те любя сред звездите,
измъчена, но съвършена.
Любящо нежна, искрена и жрица
от творчество богата, вдъхновена…

Обезумяла нощ на изпепеляващи поля,
прокуден кладенец, пустинна жажда
за устните ти ненаситни…
Докосвам боговете в твойта пазва
и гмуркам се в прекрасните очи.
Напукани от слънцето нозе,
пребродили безбройни светове
да стигнат скута, нежно скътан
в дъното на твоя океан.
Измъчена, но съвършена,
неонно светеща в нощта.

Затворена във електронната пустиня
се взираш във крайбрежната река.
И всичко туй е вродена Красота,
обляла крехката снага.
А твоите коси се стичат тъй пенливи,
сълзят очите нежни за любов
и много обич Лора…
А облаците пурпурни в нощта
забулват бавно екранната тъга…

www.papa-jan.com
http://www.mahatmadevi.com/

РИСУВАМ ТЕ
/на Лора Йордакиева – (Махатмадеви)

> > > > Пълзящи светлинки
> > > > разливат се,
> > > > разливат…
> > > > по клепки на очи –
> > > > отворени
> > > > до взор!
> > > > Със четки
> > > > топли
> > > > устни,
> > > > палитра – време,
> > > > цветове,
> > > > през утро
> > > > с багри
> > > > цяр …
> > > > Стените са платната,
> > > > а стаята
> > > > искри –
> > > > залята е,
> > > > залята,
> > > > с искри
> > > > от думи три –
> > > > Обичам тебе Лора, обичам те…
> > > > Постранството
> > > > трепти…
> > > > По фигурки ефирни
> > > > и живи
> > > > цвят
> > > > пълзи.
> > > > По всички светлосенки
> > > > със пръсти –
> > > > дъх
> > > > гори …
> > > > От звучност
> > > > в сън
> > > > сънуван
> > > > пространството шепти…
> > > > Навярно
> > > > те целувам
> > > > във този миг …
> > > > Мълчи!
> > > > Усещай как се ронят
> > > > по теб –
> > > > лъчи,
> > > > лъчи …
> > > > Пространството от обич –
> > > > трепти,
> > > > трепти,
> > > > трепти…
> > > >

www.papa-jan.com
http://www.mahatmadevi.com/

ПРОЛЕТНА КАРТИНА
/на Лора Йордакиева – (Махатмадеви)

По тънки стебълца на дъхава иглика
се стича синеока струйка нежност.
Към теб сърцето ми през цвят извика,
а ти откликна в тиха неизбежност.

Преди да вдъхна до духа от аромата ти
очи притворих и аязмо пих.
От шепите – разтворена дъга в дъгата,
в очите цветове за тебе свих.

Сега разтварям клепки в топла мекост
над сенките менливи на деня
и сгушвам се в игличината нежност
на тичинковия прашец в съня.

През венчелистчетата с багри съвършенство
разливам мисли – изгревна вълна
и чувам стъпките ти в миг блаженство
от ехо – звън, с копитца на сърна.

Препускат звуците, а вятърът ги носи.
Отключват се през обич сетива
и пиша върху листа … с рими боси –
копитца от белязани слова…

(Чертая път –
с мастилени реки … от светлина …)

www.papa-jan.com
http://www.mahatmadevi.com/

ПТИЦА
/на Лора Йордакиева – (Махатмадеви)
Идва залезът на думите,
зад които не остана нищо,
освен вика на онова “обичам те”,
което разкъса завесата на прозореца
и надникна в очите ми.
Не беше жена, а птица,
която ме погали
с крилете си. И отлетя…

www.papa-jan.com
http://www.mahatmadevi.com/

НЯМА ТЕ

/на Лора Йордакиева – (Махатмадеви)

Няма те. Няма ме…

Пак преминах един кръстопът,

ненамерил вярна посока.

Помъдрях или само без дъх

просто тихо умирах от болка?

Утаени в душата тежат

думи страстни и сипеща обич,

а под тях светли спомени спят

с избелели копнежи завити.

Уморих се, а в мене трепти

пеперудено нежно безумие

и ме галят твоите устни,

от красиво изпредени думи.

Доизпивам докрай, като в транс,

тъмна чаша жадувани грешки,

и, пиян от свян и от срам,

пак флиртувам със истини тежки.

Аз кой съм , защо моят път

се разлива в различни посоки,

по които мечти ме зоват

и ме сриват усмивки жестоки.

Ала знам, че във краткия срок,

отреден ми от вечното време,

ще изкупя вините с любов

и по млечния път ще поема,

с тебе Лора до Край…..

www.papa-jan.com
http://www.mahatmadevi.com/

ОРИСВАШ МЕ
/на Лора Йордакиева – (Махатмадеви)

Орисваш ме с бялата си обич
и очертаваш пътя ми с бяла молитва.
Ще се прекръстя тихо….и тихо
ще се помоля с бяла надежда:
Позволи ми да бъда цветен за теб.
ЗАЩО НЕ МЕ НОСИШ В СЕБЕ СИ…

Орисваш ме с бялата си обич
и очертаваш пътя ми с бяла молитва.
Ще се прекръстя тихо….и тихо
ще те помоля с бяла надежда:
Позволи ми да бъда цветен за теб.
ЗАЩО НЕ МЕ НОСИШ В СЕБЕ СИ…

не мога да заспя…
Опитвала ли си някога да освободиш духа от тялото си,
Да разпериш ръце и да почувстваш,че летиш,
Да си свободна,истински свободна,
Да разчупиш ограничителните бариери и да бъдеш ти,самата ти.
Да си там някъде в безкрая,във Всемира,
Там някъде, откъдето можеш да виждаш всичко и всички,дори себе си.
Красиво е Лора, нали?
Няма ги оковите на телесата,няма я нуждата да храниш плътта,
Там можеш да усетиш докрай свободата, да бродиш безпирна в безкрайната шир…
АЗ БРОДЯ В БЕЗКРАЙНАТА ШИР, В КОЯТО СИ ТИ Лора???

www.papa-jan.com
http://www.mahatmadevi.com/

ШЕПОТ НА МУЗАТА
/на Лора Йордакиева – (Махатмадеви)

Покорна луна,
врата към простори невиждани.
О, миг луминесцентна самота!
Шепот на музата.
Весла
на вдъхновение.
Бездна без дъно
към себе си…
Докосвам се до теб
и отчаяно сричам
имената на всички звезди
и свръхнови галактики.
И се докосвам до тях
и се докосвам до теб Лора,
във всемира на безсмъртните нощи.
О, миг с обгорени клепачи
от пламтящи зеници….
О, миг когато всяка мисъл е закон!
И всеки страх – насилие.
И всичко, до което се докосваш
е любов Лора.
И всяка глътка въздух –
съществуване.
Защото всяка чаша със шампанско
е любов!
О, врата към простори невиждани.
Покорна луна
на моето и твоето безсъние.
Позволи ми да заспя
в твоята луминисцентна светлина.

www.papa-jan.com
http://www.mahatmadevi.com/

МЪЛЧАНИЕ
/на Лора Йордакиева – (Махатмадеви)

Когато устните мълчат
и обвиняват смъртоностно
и демони заключени скърбят
и в кожата се впиват нокти злостни.

Под гилотината са струпани тела,
кръвта се стича с шепот нежен
и смърт, облечена във тишина
пропива този ден чудесен.

Ти можеше да ми простиш,
да се засмееш, без да си простила
с лъчисти думи да освободиш
душата, що си наранила…

Във нощ, в която можеше да се гневиш,
със остри думи да ме съдиш,
но ти мълчиш, но ти мълчиш,
вината ми на кръст разпъваш.

Вината на голготата на любовта,
на хълма от проклятия за двама,
и пада гилотина връз тела
когато в своя гняв си няма.

Крещи, любима, о, крещи,
не ми прощвай лесно,
проклинай ме и ме мрази,
презри ме до последно.

Строши и кулите със дъх,
които съградихме от туптежа,
на нашите сърца по този път,
който опозна ни със копнежа.

Строши и вятъра дори,
строши дори и светлината,
красивите ни нощи овъгли,
със чук разбий сърцата!

Строши виновното сърце,
измачкай нашата градина,
със злоба бий цветя с нозе,
и обич превърни в пустиня.

Размахай сърп над пълната луна,
от зениците нека кръв се стича,
но моля те недей мълча,
о, мое горестно момиче.

www.papa-jan.com
http://www.mahatmadevi.com/

ВРЕМЕТО
/на Лора Йордакиева – (Махатмадеви)

Потръпва времето в бедрата ти,
опънат лък, изпуснал палаво стрелата си,
забила се в красива плът
и теква вино, сластни семена,
от порите ни жадни.
Изтича свят по мигли от листа,
изливат се стенания във песни,
примигва палава луна,
потръпва времето объркано.
В бедрата ти назад тече
Немереното време,
но щом душата е осъдена,
ще го почувства без да разбере.
И текват кръв, сълзи, мастило
и времето в сърцето ми единствено трепти,
страстта с ума сменило.
Завръща се закрито във онези дни
в които гола, откровена,
изпусна своята стрела
и бе богинята свещена,
която е лице на любовта,
а после утеши във плът човешка,
във хитри фрази охладня.
Изрече: “сбогом”, без да ме прегърнеш,
във своята гротеска отлетя…
Богиня отпътува, за да се превърнеш във жена,
но времето ще тръпне във бедрата ти,
и ще се връща винаги назад
и пак до мене ще достигнеш със стрелата си,
ще бъда Аз, макар и непознат.

Една единствена стрела има богинята.
Стотици имат всичките жени,
от всичките – една е на богинята,
веднъж улучва тя измежду сто стрели.

И времето ще тръпне във бедрата ти,
и пак секундата ще се забива в мен,
и мен ще търсиш със стрелата си,
защото в болката си само аз съм бил блажен!

www.papa-jan.com
http://www.mahatmadevi.com/

УХАЕ НА ЖЕЛАНИЕ ПЛЪТТА
/НА ЛОРА ЙОРДАКИЕВА (МАХАТМАДЕВИ

Когато вярваш още в красотата,
дори след преживените злини,
щом вярата не си изгубил,
щастливец можеш да си ти…

Вечерта ухае на топяща се свещ
и думите не стигат радостта да управляват,
а лятото е с нежност на девойка,
окъпана от нощен дъжд.

И каца любопитната луна
във чашите със сребърни кристали,
ухае на желание плътта,
на прелести непреживяни…

Без стрес, без страх, без суета
вселени нови в себе си откриваш
и тайнствената екзотична топлина
попива в нежната снага.

Без омраза, зъби свити и корави рамене
в този миг единствено живееш,
целуваш лунни колене,
изсмукваш сок от страстни плодове…

Без цел и без амбиция, а за мига
твориш от себе си различно
тяло, възвисено в красота,
чело, събрало много суета и мисли.

И губи се в мъгла светът,
изчезват злото и лъжата,
в мелодия разтваря се страхът,
плътта се люби със душата…

Ноща догаря с лоената свещ.
Плътта ми се разтваря във милувки,
щастлив съм бил със теб днес,
а утре в вечноста с целувки…

www.papa-jan.com
http://www.mahatmadevi.com/

МОЛИТВА
/НА ЛОРА ЙОРДАКИЕВА (МАХАТМАДЕВИ)/

Моля се със ужас,
че век отмина, а още те няма…
Моля се на стрелките да спрат!
Моля им се да избързат!
Моля се светът да свърши и превърне всичко в Рай!
Моля се раздялата да свърши и да те докосна!
Моля се да бъдеш хляб на участта ми!
Моля се да бъдеш вино на духа ми!
Моля се да бъдеш кармата на любовта ми!
Моля се да си до мене…
Моля се със ужас!
Моля се със стих и екзалтация!
Репрезентирам се в слово! Молитвено слово!
Давам го на вятъра и го превръщам в пощенски гълъб!
Моля се да кацне на рамото ти!
Моля се да не се загуби!
Моля се…Моля се…Моля се…

Ела при мен като настъпващо царство!
Ела като армия с развети знамена!
Ела и убий лукавият скорпион на горестта ми!
Ела, скъпа моя! Моя скъпа Виделина!

В любовна плетка с мен се заплети,
тъй както някога!
Безумно моля!
До нерв се нека разплетем!
До атом нека да се пръснем!
Да остане вечният спомен и Вярата!

ОБИЧАМ ТЕ ЗАВИНАГИ, ЛОРА!
ДО СВЪРШВАНЕ НА ДНИТЕ СИ! АМИН!

www.papa-jan.com
http://www.mahatmadevi.com/

БЪДНИ ВЕЧЕР
/НА ЛОРА ЙОРДАКИЕВА (МАХАТМАДЕВИ)/

Във края на самотната душа,
остават страшни сенки,
преливащи от ъгъла на всички измерения
върху умореното ми тяло,
огледало на обречена душа,
миг топлина преди снегът да я скове,
във всички хладни имена…

И срещнах ангел паднал,
на моите гърди!

Останал кичур паднал,
от хубавите ти коси.
или била си наивно приключение,
постелка от мечти:
и красота роди се в “Тялото на Бога”
каквато беше ти неповторима Лора.
2.

Изтерзана душа,
какво щастие ,
какво правя…

Съществувам в безкрайна Бъдни вечер,
в която всеки е мое семейство
и обречен е изгубил своето семейство
във традицията…
Суета!

3.

Самотната ми мъка взе заложник!
Мъка потайна! Опразнена душа!
Скитник! Любовник! А още мъжа!
Аз бях по скулите на абсолюта!

Постлала си семейната трапеза,
на нея седнах сам
без татуировката на топлината,
ударена като печат от Зевс
по плътския талант да се обича:
мъжа –жената,
и жената – мъж,
и двама да споделят Самотата!

4.

Наливаш Бъдеще…
Отхапваш!
Предъвкваш, неотхапани мечти!

До мен си само тост със сълзи от шампанско,
искрили за секунда преди да станат пяна
във чашата кристална, изпита ненаситно,
запазвам спомен за пламтящата ти плът…

5.

Отново чакам те
в самотния си ъгъл,
разплитам призрачните ти коси,
протягам вледенените ръце,
за да докосна тишината,
в очите ми блестят сълзи,
в които отразява се душата ми.
Вълшебен глас преплитам с вятър снежен,
И стана стих: “Люби и забрави…”
Самотен дух разделя небесата
Със клетвата “Люби и забрави!”
Във огнен гърч отвръща им земята…
Кълбо от страсти, сплетени коси.

www.papa-jan.com
http://www.mahatmadevi.com/

ИМАМ ТЕ
НА ЛОРА ЙОРДАКИЕВА (МАХАТМАДЕВИ)/

Удавена в дълбока нощ,
и искрена под искрени сълзи,
ти, горда като любовта ми,
ти, фея, носиш се в тъми…

Пробуди се, ти, мое изпитание,
душата ми самотна озари.
Докоснах се до твоите гърди.
И пресуших с целувки устните.

Мое опиянение си сладострастно.
От него никога не отрезнявам,
а примката на свободата
изплита идната забрава …

Тази забрава обожава
очите приказно красиви,
пред нея слънцето е малко,
а нежността са рози диви.
Тъй както в гордата осанка
Трагедията – наша карма,
с цветя от устни аз посипвам ,
сънувам те и се усмихвам.
От огнените ни прегръдки
телата хищно експлодират,
а погледа – сърце изкусно
превръщат в сладострастна тръпка.

И две деца, избягали от думите лъжливи,
сърца обречени на скитане сме ние…
Във мрака сенките се сливат,
разделят се, за да се пак открият.
Все в този мрак на сенките се сливаме,
за да се скрием от окото на града
/на онзи злия, завистливия/
разкъсал на душите ни плътта…

Плът моделираме с прегръдки,
а искрите са нашите чувства,
водите пламнаха
и свърши всичко.
За да започне новото начало…

/…след последният оргазъм…/

И свърши сънят,
и Бог в реалност го превърна,
напред потегляме…
Нови изпитания!
И двехиляди карми
съпровождат ни, там където сме били!

Там където сме били –
камина, пустиня и обич,
родина, и сън, и мечти,
преродени за ново докосване …

www.papa-jan.com
http://www.mahatmadevi.com/

МАГИЯ
/НА ЛОРА ЙОРДАКИЕВА (МАХАТМАДЕВИ)/

Потъвам дълбоко под понятията, под виденията…
Под натоварените с бетон и неон скули…
Под мултимедийната реалност…
Под световните знамения…
Под мрачните кули…
Под неистовата, истерична,
свръхмодерна баналност
на разумността…
Под театралните копнения…
Под подправения огън,
под подправената светлина,
под подправената буря…
Под масажиращите истините философи…
Пад греховните очи
на луминесцентната действителност…
Под маската от слово върху лицето ти…
Там някъде е кожата ти,
непорочно чиста, неопетнена, неподправена.
Там някъде е магията,
която промени живота ми.
Там някъде е енергията,
която не направлявам,
а се оставям да бъда воден от нея,
защото вярвам в чистота й.
Там си гола и ранима.
Гола и необяснима.
Там си пръстенът на моето съществуване.
Там пируват вълшебствата
и от небето се лее целуващ дъжд.
Там нощта струи от лицето ти
и отмята черната коприна,
покрила голи, мраморни торсове.
Там премигват две сърца,
две бездни в нежнокафяво.
Там през миглите
се процеждат лъчите на звездите.
Там е истината, лишена от дявол.
Там сме ние самите.
Ненабедени и заключени
в подредената в безбройните ситноизписани редове
за световното съществуване вселена.
Там са игрите на олимпийците.
И бисерната полуда е там.
Докосвам нежност
и ме докосва нежността.
Плувам в нея,
а тя подскача над моето вълнение: полуриба, полужена.
Там е изворът на всичко туй,
което погубваме в изкривените понятия.
Призрачно е, но и реално.
Там си ти.
Огледай се.
Това е лице на жена.
Това е лице на жена. Твоето лице ЛОРА.

www.papa-jan.com
http://www.mahatmadevi.com/

САМООПИЯНЕНИЕ
/НА ЛОРА ЙОРДАКИЕВА (МАХАТМАДЕВИ)

Там, където демоните не губят своя образ
и не се превръщат в пластмасово усмихнати сектанти,
където ангелите не се превръщат в падащи знамена,
там, където цялостта не се топи в пошлост,
там, където да правиш любов,
значи да си любов.
Там, по върха на твоята козина,
където с език описвам печалното си съществуване,
там, където печалното ми съществуване
се описва по моя език,
там, където за пръв път те разголвам,
за да те сътворя с милувките си различна
и от мраморния идол на безсмъртната
да извлека с нейното единствено стенание
душата на тленната,
а тя да ме възкреси,
там отново заедно…
Стражи с пики бяха твойте думи,
а по пиките течеше
сладострастният сок на безумието…
Този, в който да се отровим.
Този, който да ни зариби
с наркозата на интелектуалното ни самоопиянение,
в което е, разбира се, твоят дявол,
твоят любовник, който се опитва да те разкъса от мен,
ала той няма ни физиката ми,
ни перисталтиката ми,
ни моята виталност, която значи живот.
Там някъде си святата мадона,
отдадена и на фараона, и на последния
изпълнен със сила Богоизбран,
който трябва да преведе народа си
през душевната пустош.
През душевната пустош. През нея към тебе.
Там, където няма похабяване, а телата се носят
по спирала към дъното на същността.
Където страстната взаимност е светостта.
Където прокобните маски на сериозността са комични.
Където страховитите лица, са лица на клоуни.
Където плътта е росата.
Където говорят листата.
Където е ранна пролет и пъпки.
Пъпки по клоните, пъпки на гърдите ти,
пъпки на вдъхновението,
от което разцъфтяват произведения,
които утре ще бъдат наречени “велики”
и ще останат неразбрани.
Нямам спокойствие там,
а имам буреносния си заряд,
който неочаквано се разтваря в най-широката прегръдка.
Нежни светлини закопняват над слепоочията ни,
разтварят широко скритите ни сетива.
Обричат ни и на терзания, разбира се,
но има ли святост без терзание?
Малко дете съм там.
Малко дете, което иска себе си.
Което знае да постигне себе си
и го постига с милувката.
С милувката, с милувката ЛОРА!

www.papa-jan.com
http://www.mahatmadevi.com/

ОТ НЕЩО – НИЩО
/НА ЛОРА ЙОРДАКИЕВА (МАХАТМАДЕВИ)

Грешката на вековете
е опъната в ръката ми,
до скъсване опъната,
насочена във Бъдещето…
В челото ми,
голямото чело,
по което не се гонят
океански вълни,
под което няма съкровища и болка.
Под което няма октопод и даже нимфи
няма и бисерни миди.
Което е по-гладко и от огледало
и в него се оглежда Нищото.
Което отразява само суетата
и трябва да го счупя бързо,
да чуя неговия звън камбанен.
А щом като ЧУВАМ,
значи знам, че съществувам…
Отвъд са всичките разпятия
единствено за теб и мен.
Последната прашинка на изтеклото
в отчаяние от времето сърце.
Ръката ми е прашка,
с нея стрелям и уцелвам
и съм право в десетката.
Камбанен звън.
И ново,празно огледало.
Божествен бряг е моят град.
Ала брегът е скучен
за сърцето – скитник.
Море и неизвестност,
пътувам в абсурдните води!
Вълни, грамадни като кораби,
природа луда,
риск, екстаз.
Безумна строгост на законите
и искрен глас.
За всички тях мечтае
скитническото сърце.
Затуй Божественият бряг е винаги далеч!
А всичко туй е Суета.
И значи, свършило е всичко.
И значи НИЩО.
И нищо повече от него.
Остава само “и”-то.

www.papa-jan.com
http://www.mahatmadevi.com/

ИМАМ ГО
/НА ЛОРА ЙОРДАКИЕВА (МАХАТМАДЕВИ)

Дали има нещо,извън представите,
които са думите.
Дали има история извън мастилото?
Дали има душа извън патоса на проповедника?
Сол извън лудостта на поета?
Студ извън имената на забравата?
Тяло Бог извън благовестията?
Дали има нещо извън средствата?
Дали го има? -питам.
Аз Го имам !
Имам това, което много хора нямат.
От мен остана
експлозията от безброй картини,
наредени върху разстоянието между
поезията и реалността…
И любовта ми към теб Лора….
Кортеж от недомлъвки
призраци в строй,
мълчания крещящи,
лишения безброй,
лишения от думи
и символи и форми…
Присъствие на нищо,
присъствие на Абсолют.
Когато съм със четка,
когато съм…
Тогава ще разцъфне
в реалност моя сън.
И було светлосиво
се спусне
над всеки миг назад…
И върху него с четка
създам различен свят…
О, вдъхновена четка!
В утробата на Нищото
е твоето Начало!
Галерия е юношеството,
а зрелостта е Радост…
О, вдъхновена четка!
О, воля за живот!

www.papa-jan.com
http://www.mahatmadevi.com/

ЖЕНА
/НА ЛОРА ЙОРДАКИЕВА (МАХАТМАДЕВИ)

Не твоята гримаса познавам,
а теб – истинската,
теб, която не притежавам и проумявам,
която съм докосвал,
която съм целувал,
която съм давил в океана си от чувства,
с която съм се носил по ръба на бръснача,
с която споделих шеметни мигове,
която всячески любех,
която можех да видя и без интелектуалните й одежди,
с която споделях тяло,
която сподели с мен тяло,
която често грешеше,
която е и видение, и жена,
в която още съм до болка влюбен,
жена, която може да прегръща,
която може да целува,
която няма да изгубя в интелектуална импотентност,
която няма да обезобразя в лингвистично лицемерие,
която няма да нарека светица и пратя в пустинята,
жена, която може да поиска от мен най-святото,
жена, на която бих дарил и живота си.
Дори живота си, живота си Лора.

www.papa-jan.com
http://www.mahatmadevi.com/

ПЛАЗМА
/НА ЛОРА ЙОРДАКИЕВА (МАХАТМАДЕВИ)

Каквото съм със четка то е всичко…
Сега отново аз съм плазма,
изливам своето лице
на облака потънал във земята,
за да се отрази във цветове,
сърце разбило богодаденото чело,
пожертвало се, за да се превърне в битие,
и в собствен изгрев теб да освети
с лъчите на божествена любов.
Аз ще се любя със росата,
прецеждана през твоите очи,
за да се възвися отново,
отразен в окото на всемира
между падащи звезди
по нашите длани.
Изливаща се плазма
във облак, който ще потъне във земята,
за да се отрази във цветове
и да се люби със росата
от която ти се сътвори…
Лора, Жена-зора на моите копнежи
и залез мой, покрил ме със любов…
Завъртат се зениците на логоса
и се превръщат в част от плазмата
която съм Аз,
която сме ние двамата,
която ще попие във картините
като в напукана земя от жажда
и ще се отразим във цветовете,
които са копнеещи за красота очи…
Сега отново аз съм Плазма.
Да бъда с теб,
да бъда с красотата ти,
да бъдеш с красотата си,
да бъде красотата.
Да бъдем двамата с тебе Лора.
Амин!
Сега отново,
пак сме Плазма
и вечното Сега…
Вечността на леещата се душа е миг.
Миг на безкрайност.
Вечно е сега!
Защото аз съм Плазма!

www.papa-jan.com
http://www.mahatmadevi.com/

ХИЛЯДОЛЕТИЕ САМОТА
/НА ЛОРА ЙОРДАКИЕВА (МАХАТМАДЕВИ)

Ново трето хилядолетие самота!
Надежди, мечти и букети очи
за новата среща Лора…
Кога ли? Къде ли?
Все питам, но
дори Нострадамус мълчи.
Опомням се сам!

Опомням се трезв. Боже!
Пак се моля пред измамна икона
със празни очи.
Тя е моята илюзия и неизбежност,
житие и копнежи,
изпепелени дни…
На среща със радост далечна,
отново скръбта си на точка пресечна
на Рая със Ада,
закъсняла безкрайна Секунда, ще чака…
Секунда със кестеняви къдрици,
недокосната гръд и сърце,
секунда на прелетни птици,
секунда на страстни ръце,
секунда-незавършени скици,
секунда- пропилени векове,
секунда-кокетни девици,
секунда-пленени мъже,
секунда безкрайно далечна
на точка пресечна на Рая и Ада,
безкрайно ще чакам,
ще дири пощада…
Ще дири пощада!
Лора не искам забрава…

www.papa-jan.com
http://www.mahatmadevi.com/

САМОТА
/НА ЛОРА ЙОРДАКИЕВА (МАХАТМАДЕВИ)

Ох как искам да забравя света
и тебе, и себе си дори,
да зазидам в мълчаливата крепост
теб, мое видение от красота ненагледна!

Видение от плът предсказано!
Отразено в невъзможни цветове…
Избухва нашето шампанско,
попиваме го в горестта си.

По туй, че ти си там,
а аз съм сам,
по туй, че ти сама си…
О, обич моя Лора, Самота си!

Сърцето ми е расо на инок
със дяволска качулка,
най-черният урок,
сатирова цигулка!
По-аскетично и от расо на светец!

Сякаш Фидий
е изваял моя череп.
Той ще ме посрещне в рая
сред Божии съдии…

Челюстта ми е по-здрава,
и от таз на доберман.
Скулите ми са корави,
Сгърчени са често в свян…

За теб, мила моя,
Дете и жена
душата си – сянка,
вградих в красота…

Съдбовен, малко невъзможен,
днес Папа Жан, а утре прах,
със дух възторжен, невъзможен,
на възраст, ала вечно млад.

Косата ми посрещна есента.
Но в зимата си с дива мощ ще грея.
И в тиха бяла пълнолунна нощ,
Последната си песен ще изпея.

В нощта на свещенният оргазъм
от всичките светии,
ще искам моят огън ален
за нея да гори.

Нощта на теб, Лора, давам.
От дивите стада
Аз знам, че идва есен, после зима,
Пролет и лято, като любовта.

И знам, че има нощ на нежни елфи,
а танцът им на теб е посветен.
Но кратък е. А розите красиви
цъфтят и ден и нощ,
и нощ и ден.

В нощта на моите кошмари,
настъпила Виделина.
В нощта на всичките пожари
любовта пази лудостта…

www.papa-jan.com
http://www.mahatmadevi.com/

СЪРЦЕ
/НА ЛОРА ЙОРДАКИЕВА (МАХАТМАДЕВИ)

По-черно и от нощ на убийство.
По-черно от отрова стара.
По-черно от изгубен грош.
По-черно и от хляб несподелен.

Ала по-бяло е сърцето
и от девствено лице,
и от сняг и от жарава,
и от твоите ръце,
и от булчина коприна…

По-черно от кафе горчиво.
По-черно и от черен ден.
По-черно от пустиня дива.
По-черно от араб.
По-черно и от конска грива.
По-черно и от глад.
Откакто залюбих те.

По-бяло е от девствен бяс,
от святост пред разстрели,
от моя аз,
преди пътя свой да намери…

По-черно е сърцето ми от туш.
По-черно е от зла шега.
По-черно и от тежък кръст.
По-черно от мастило и от мъст.

По-бяло и от папска дреха.
По-бяло и от бели рими,
По-бяло и от разум на глупец,
По-бяло от декемврийски ниви.
По-бяло е от коледната нощ.

По-черно от порочна слава.
По-черно от едно хилядолетие.
По-черно и от моите доспехи.
По-черно и от моята барета.
По-черно от отровно вино,
изтекло в мойта плът.
По-черно от ирония
и присмех над смърта.

По-бяло от пшеничен хляб.
По-бяло от любовни думи.
По-бяло даже и от дъжд.
По-бяло от дъха ми.

По-бяло и от расо на сестра.
По бяло и от мляко, и от сперма,
По-бяло може би от любовта.
По-бяло от крило на ангел.
По-бяло и от съвест верна.

Разлъката е в черно!
Сърцето ми е черно, не и скверно!

Ти беше бяла пеперуда,
ловецът черен бях,
Христова кръв,
Телата ни – Хоругва,
преливаше се светостта със грях.

Червена стана като метеори,
като кръвта на ангел паднал,
на бакъра на изгряващи луни,
като сънищата мои,
като вино за герой,
като плътта на сатаната,
и като войници в строй,
като устни на девица,
като рози,
и неспокойна съвест,
и като утрото прегърнало дъгата.

www.papa-jan.com
http://www.mahatmadevi.com/

МОЛЯ СЕ…
/НА ЛОРА ЙОРДАКИЕВА (МАХАТМАДЕВИ)

Няма да се моля на камъка,
отдавна езичник аз бях.
Няма да се моля пред икона,
моля се за грях…
Няма да се моля дяволу,
моля се за святост…
Няма да се моля на кралица,
много си обичам свободата…
Няма да се моля и на вятъра,
твърде смел съм, за да съм заробен…
Няма да се моля и на книгите,
твърде съм богат да ги чета и споря.
Няма да се моля на безумието,
твърде съм щедър…
Няма да се моля на бездната,
твърде съм духовен…
Няма да се моля на материята,
притежавам я…
Няма да се моля на нищото,
ала пак се моля…

Моля се с безумието на урагана
и смирението на есента,
може би на теб, Лора,
на твоята красота…

Може би на любовта:
Камъка…
Иконата…
Дявола…
Кралицата…
Вятъра…
Мъдростта…
Безумието…
Бездната…
Материята…
На Лора…

www.papa-jan.com
http://www.mahatmadevi.com/

ИДОЛ
/НА ЛОРА ЙОРДАКИЕВА (МАХАТМАДЕВИ)

Изправях се пред идола на твоят образ,
пред идола на твоя “Аз”,
пред идола на красотата съкровенна,
пред идола на голгота откровенна,
пред женственния сексапилен бяс…

Изправях се и падах аз пред идола,
пред сянката на твоята красота,
където и да си, аз виждам те,
лицето ти: икона, ронеща сълзи
от кръв, лъкатушеща лоза,
преплитащи се змии, преди да се докоснат
над бедрата и избухнат…

Изправях се като идол пред идола:
Кали си, Шива съм аз,
верна съпруга си, ангел си,
сгодена за огън,
сгодена за сняг,
вечна богиня
и страстна жена,
царица,
и моя съдба…
ангел си,
Кали си! Шива съм аз!
Приказка чудна!

Изправях се пред идола на образа ти Лора!
Където съзиданието е вечност,
гладът е ситост със безбройни имена,
и всичко е обречено на нищо!
Каквото е и моят Аз!

Изправях се пред идола, съзерцавам го…
Във твоя,
със твоя,
чрез твоя нежен образ,
аз намерих своето просвещение,
знамената изтлели пред словата на Фауст
“О миг, поспри! Ти толкоз си красив!”
В душата страдаща откривам Хаос,
отричам набедени карми,
откривам ги във теб Лора,
и зная:
Трябва да сме заедно!

Изправях се пред идола!
Изправях се! Красях…
Със страдание красях духа,
който исках в тебе да открия,
идентичен като любовта,
може би, дори химера,
който тайнствено шепти,
във преглътнати сълзи,
ме дави и със мен умира.
Гони ме и ме прибира…
Жената моя трябваше да бъдеш ти,
Затуй със обич те гримирах.
Гримирах ли? Не, аз те извайвах,
рисувах с бои мечти.
Като реалност, да се сбъднеш…
В реалността те преоткрих.

www.papa-jan.com
http://www.mahatmadevi.com/

“ВЪЗДУХ” “МОЯТА ИЗПОВЕД”

1.МОЯТА ИЗПОВЕД
/НА ЛОРА ЙОРДАКИЕВА (МАХАТМАДЕВИ) /
поема
Каквото съм със четка то е всичко…
Сега отново аз съм плазма,
изливам своето лице
на облака потънал във земята,
за да се отрази във цветове,
сърце разбило богодаденото чело,
пожертвало се, за да се превърне в битие,
и в собствен изгрев теб да освети
с лъчите на божествена любов.
Аз ще се любя със росата,
прецеждана през твоите очи,
за да се възвися отново,
отразен в окото на всемира
между падащи звезди
по нашите длани.
Изливаща се плазма
във облак, който ще потъне във земята,
за да се отрази във цветове
и да се люби със росата
от която ти се сътвори…
Жена-зора на моите копнежи
и залез мой, покрил ме със любов…
Завъртат се зениците на логоса
и се превръщат в част от плазмата
която съм Аз,
която сме ние двамата,
която ще попие във картините
като в напукана земя от жажда
и ще се отразим във цветовете,
които са копнеещи за красота очи…

Сега отново аз съм Плазма.
Да бъда с теб,
да бъда с красотата ти,
да бъдеш с красотата си,
да бъде красотата.
Да бъдем двамата.
Амин!

Сега отново,
пак сме Плазма
и вечното Сега…

Вечността на леещата се душа е миг.
Миг на безкрайност.
Вечно е сега!

Защото аз съм Плазма!

* * *

Понякога съм сабя,
която реже битието,
и проправя път отвъд
и пълня с мрак сърцето
и страдам там, където други спят…
Понякога съм сабя,
мечта без ориентири,
безбройни удари по дневното лице
отварят пътищата на стената
и търсят други светове.
Понякога съм сабя,
със дъха си всичко режа,
прекъсвам вените на историчен ред,
с кръвта си – роза свежа
поливам и разцъфва във цветя и нов човек…
Понякога съм сабя…

* * *

Зъл бяс съм
когато ме ранят,
но зъбите на бяс не вадя често,
бесът умира в любовта,
а туй да си бесен толкоз е човешко.

Зъл бяс съм,
когато неразбран,
отново бродя
без лице, без памет,
с метален звяр когато полетя,
когато опетнят ме думи скверни,
но злият бяс не може да ме изкриви,
макар и част от мене,
част от себе си да ме направи,
щом има любещи очи,
човек докрая аз ще бъда…

Зъл бяс съм,
ала само миг,
че бесовското в мене бе по-слабо,
отколкото е любовта,
която бяса претвори във ангел…

Тежко на ангелите без любов!

* * *

Демони любех
и любех жена,
любех и тяло,
но любех мечта,
падах пред нея,
но пак оцелях,
страдах по нея,
и с нея живях.

Падах пред нея,
въздигах духа,
умирах по нея,
възкресих светлина,
и дълго се лутах
във нейната душа,
дордето изтръгна
от нея сълза,

бисерна и чиста
на демон и жена,
с която двете души
залепихме в една,
и бяхме и плазма,
и саби,
и път,
в мига на оргазма –
духове в плът.

И бяхме вселена,
и песъчинка една,
земя надарена,
безброй небеса,

и бяхме вселена,
и бяхме весла,
красота неродена,
безброй знамена,

дордето накрая
сама ги свали,
а аз те желая…
Спомни си, спомни!

* * *

Кървят оковите на мрака върху моите пети.
Нощта, съновно непозната, повтаря ехо в тишината
по моите зеници и непозната светлина
в мелодията своя ражда след туй по моята ръка
върху платната непорочни изтича и превръща се в река,
която ражда непозната светлина.
Над всичките зеници във нощта се спущат пеперуди,
кървят оковите на мрака върху моите пети.

* * *
Сезони с нежни имена,
създават раковите клетки на света,
изгарят и умират с тях…
Летят ракети, а прокобната война,
разсича девствената ципа на нощта,
и това видях
и исках да се моля.

И исках да се моля,
не успях…
На кой ли Бог?!
Когато няма богове!
Като светулки в небесата,
злокобно се забиват самолети,
а тези кванти, те създават,
следващ по-неразбираем свят,
който пак да разрушат
в името на своя крах.
А исках да се моля!
На кой ли Бог?!Когато няма богове!
Не успях!

Върху руините рисувах и посях,
следващ по-неразбираем свят!
Както и да го разрушат,
няма да ме победят!
Защото го посях с
представата за истинска любов.

Това ми стига, защото теб те има, Лора!
И с никого не те деля!

* * *
От замъка тъговен и сиротен,
издигнат от човешка плът,
порутих кули до тревата,
в която тръните цъфтят.
И раждат елексирите на злото,
което впива зъби във света
и блясък мозъчен трамбова…
Живот умира в пропастта..

От замъка тъговен и сиротен,
издигнат от човешка плът,
боите си изцеждах като кули
и тръните поя със кръв,
та в други цветове да разцъфтят.
Аз вярвам, че ще могат,
отново замъка да съградят
във блясъка му стар отново.

От замъка тъговен и сиротен,
издигнат от човешка плът,
изтичам и творя самотен,
прелиствам следващия свят.

* * *
В недрата на болка родилна
сладостно чувство потръпва,
просто искричка,
а после пожар,
във който трябва да изгубиш нещо
и от пепелта да нахраниш любовта си,
във недрата на болката нова, родилна искра,
а после искра
по искра,
по искра,
по искра…
Тъй Аз творя!
Във недрата на болка родилна горя!
Като нощите в които луната пада в житата,
като слепите ракети на войната,
като кладите на безбройните вещици,
като гняв на бог и сатаната,
които също във недрата,
потръпват от сладостното чувство,
просто искричка,
а после изкуство…

* * *
Летя по-ниско от всяка изказност,
но по-високо от неизказността,
думите ме мамят в аромата си,
аз съм в аромата на цвета…

Във войната на светлинни амплитуди,
татуирана по кожата на атмосферната утроба,
попила се в газови коктейли
на празничната маса за очите,
където аз съм част от питието,
и аромат от битието…

Думите да кажат други,
тез които пият и празнуват с мен,
аз съм част от световете…

* * *

Лудувай, ангелче, в главата ми,
във своят карнавал,
със маската на демон,
вземаш душата ми,
а чувствам се забогатял.

Променяй се във още маски,
и хиляди Иринии бъди,
бъди дори сурови краски,
със свойта четка
ще ги превърна във мечти…

Изглеждай и перверзно страховито,
и облика, тъй чист, си промени,
заплашвай ме тъй както можеш, искаш,
но снежно бяла остани…

Разкрий ми се във ден отчаян,
такава каквото си, си ти,
без маски карнавални,
без делнично желаещи бои…

Тогава и последната ти маска
ще сложа върху чистото лице
и ангелът не може без украса,
един е Бог,
художникът е богове…

* * *

О, празник на самотна четка,
и много изработени платна,
душата ми вбесена
интимна е със вашата красота…

Когато няма кой да ви погледне,
Все още има богове,
които падат на колене
пред моите цветове…
Богини голи ми позират,
със миглите рисувам във нощта,
във човешките палати,
които ще рухнат в пропастта.

И моята самотна четка,
отнела много липсващи души…
Безсилно е да си вбесен,
когато няма кой да те погледне
и дяволът ще бъде отвратен…

Животът беше толкоз цветен,
тъй както свършва някой ден…
Богини голи ми позират,
със миглите рисувам във нощта,
когато рухнат вашите палати,
Аз следващия ще пресътворя!

* * *

Ако трябва да полея цвете,
в ателието да посадя луна,
или жадна гръд да нарисувам
по жадни, като плът платна…
Или пък да нахраня скитник-просяк,
и тръпка на душата да даря,
или пък слънцето с целувка да събудя,
и с песен да зарадвам пролетта.
Или да разсмея тъжен клоун,
нечий сън да оцветя,
камък със милувка да разнежа,
зной да трансформирам в любов.
Истина в годежна рокля
да облека със своите ръце…
От страданието свое да добивам сол
и мед от радостта на собствените си криле,
с които някой княз да нагостя,
усмивката му в свойта да посея,
и с нея пак да те даря…
Душа, о моя, на копнежа!
Да пием вино,
да се смеем с пълно гърло,
да пируваме в нощта!
Ако всичко туй със тебе преживеем,
право имаме на радостта.

Поливам цвете във ателието,
а то е да садиш луна,
и жадна гръд да нарисуваш
върху жадни като плът платна…
Затуй да пием вино до зори
и да се смеем с пълна гръд,
животът като светкавица тече,
пробожда каменната плът…
И пак поливам цвете във ателието,
за да се почувства мислещо цветущо…

* * *

Тъй както златото разкрива свойта добродетел,
скрита преди това в стомаха на кестена
ще изгрея във света,
в сезоните на мечтите си.
Но преди това ще съм в стомаха на делника,
ще бъда беден и богат,
ще бъда благодетел и просяк,
ще бъда никой, което значи всичко,
мислител във мравуняк от понятия,
художник във калейдоскоп,
звяр във палитра,
замък в свят погребан,
страх във стършели и змии,
мечта за устни и небе,
просто лист хартия оцветен,
а всъщност – светове!
Окован и порочен в плътта си,
съд на всички светове,
буква във реда азбучен,
търсеща се в други редове,
стихия окована в ядрена централа,
рожба на безбройни мигове,
скитник в сивите площади,
цар на своите нозе,
душа възбудена, но бледа,
миг назад преди смъртта,
преди последната победа,
осъзнала низостта…
Низ минути съвършенни,
свършен хляб във гладен ден,
души разбити във проблеми,
рифове на край блажен…
Рими, биене и огън,
лудост, чесън и вампир,
и спокойствие огромно
и безсмъртен стих…
Виеща секунда по спирала,
сто любими, зли оси,
мяра собствена без мяра,
и премигващи очи…
Прелитащ през биещи сезони,
прелистващ се през всичките творби,
търсещ се във свойте аргументи,
и в истинските си съдби…
Кестените ще окапят есен,
ще разцъфнат във злато
миговете във живота,
изживяни със живот…

Стенописите във църква ще се срутят,
в шепота под моето седло,
после моите шпори ще пришпорят,
живота ми във следващото зло.
Във пореден кестен и в поредна есен,
дорде кръгът строши оста,
и златна есен,
ембрион във кестен,
словата ще творят света!

Във бодлите още крия злото,
и само смелата ръка,
може да се убоде в нощта,
но отново ще открие,
богатството на есента,
и когато моята кръв се влее
във вечното въртене на света,
мъдростта във вечността да оцелее,
трябва да се слее с мене тя!
Тъй както аз се влях във нея
и корена забих във зимната земя,
във пръста ръцете си да сгрея,
възкръснах после в кестенни стъбла.
Стъблата чакат свойта есен
някого да убоде,
да се разчупят нежно девствени
във напукани ръце
и във лоното на вечността,
да претворят света.
Но есента се крие в зима,
в корава като гняв земя,
и много обич трябва във сърцето ти да има,
за да се прероди във цветове и тя.

И следва неизбежно пролет,
кокетка нежна с девствен цвят,
разкъсващ с двойнственост копнежа,
с прокобна нежност и внезапен хлад…
И следва неизбежно лято,
и слънцето висящо в небесата,
в което крие се самото злато,
в живота то етап е предстоящ.

През всичките сезони да премина
днес денят ми повели,
видях ги в своята картина,
и с къс от песента ме тя дари.
Сега, о, обич, аз ти казвам:
“Нарани се в моите бодли!”
ще следва най-красивият оргазъм.
Детето, което обеща да ми дариш,
е плод на есента, която ще роди…
– Нараних се във бодлите ти!
– Достатъчно!
– Есента се губи през сезоните!!!
– Прогизнало във кръв е ложето ни брачно!
– Не съзря ли!
– Туй е любовта!
– Туй е любовта!
– Във ложето ни брачно!
– Дойде есента!
– Всичко се посипа във злато!

През всичките сезони да премина
днес светът ми повели.
Видях ги в своята картина,
и част от нея беше ти!!!

* * *

От пепелта аз вземам сили,
перверзно мятам торнадо в нощта,
и падат пеперуди обладани,
грешници на любовта.
Кървясалите ми крака измиват с крясък.
Умират с клетките безброй в нощта,
и отразяват се във звезден пясък,
в очите на света,
за да търсят мрак и светлина
във миговете на страстта,
кълняща се във свойта красота.
И там нейде между пламъка
изгаря един единствен и върховен нестинар,
умиращ като пламък хладен
в пожара на вашия кошмар..
Виновен и невинен,
аз излизам от стария пожар…
Лудувам в пламък,
мисионерствам над огън и печал.
Аз съм храм!
Наричаха ме Папа Жан!

* * *

Фар в премигващо море,
отчупена от дъб кора,
мигове самотни във нощта,
тръпка в каменни ръце,
червей похотлив в плода,
вирус във компютърна мечта…
Свят разкъсан в светове.
Цвят във цветове.
Пръстен в златни мигове.
Сянката на сладостта,
пес жесток на колене,
дъх на хиляди коне
във любовната игра
и порочен свян в момичешки коси,
знак по хиляди врати,
и космическа мечта върху маслени платна,
заслепен и див и сам,
виждащ, непознаващ самота
и с много други имена
Принц Папа Жан
оставам в вечността.

2.МЪЛЧАНИЕ
/На Лора Йордакиева (Махатмадеви) /

Когато устните мълчат
и обвиняват смъртоностно
и демони заключени скърбят
и в кожата се впиват нокти злостни.

Под гилотината са струпани тела,
кръвта се стича с шепот нежен
и смърт, облечена във тишина
пропива този ден чудесен.

Ти можеше да ми простиш,
да се засмееш, без да си простила
с лъчисти думи да освободиш
душата, що си наранила…

Във нощ, в която можеше да се гневиш,
със остри думи да ме съдиш,
но ти мълчиш, но ти мълчиш,
вината ми на кръст разпъваш.

Вината на голготата на любовта,
на хълма от проклятия за двама,
и пада гилотина връз тела
когато в своя гняв си няма.

Крещи, любима, о, крещи,
не ми прощвай лесно,
проклинай ме и ме мрази,
презри ме до последно.

Строши и кулите със дъх,
които съградихме от туптежа,
на нашите сърца по този път,
който опозна ни със копнежа.

Строши и вятъра дори,
строши дори и светлината,
красивите ни нощи овъгли,
със чук разбий сърцата!

Строши виновното сърце,
измачкай нашата градина,
със злоба бий цветя с нозе,
и обич превърни в пустиня.

Размахай сърп над пълната луна,
от зениците нека кръв се стича,
но моля те недей мълча,
о, мое горестно момиче.

3.ТОВА СЪМ АЗ
/на Ирин/
Летящ по-високо от всяка изказаност,
търсещ просторите на освободната душа,
прелитаща през Дебрите на Духовните потайности
За много обич – нови висини!
За теб : АЗ!…
ТОВА СИ ТИ
Най-светлото дете на Бога!
Княгинята на моите очи!
Докоснала вълшебството на любовта,
отразена в кристалите на мъдростта.
Поезия, вълшебство и мечти!…
За мен: ТИ!…

4.ЛОРА

Потръпва времето в бедрата ти,
опънат лък, изпуснал палаво стрелата си,
забила се в красива плът
и теква вино, сластни семена,
от порите ни жадни.
Изтича свят по мигли от листа,
изливат се стенания във песни,
примигва палава луна,
потръпва времето объркано.
В бедрата ти назад тече
Немереното време,
но щом душата е осъдена,
ще го почувства без да разбере.
И текват кръв, сълзи, мастило
и времето в сърцето ми единствено трепти,
страстта с ума сменило.
Завръща се закрито във онези дни
в които гола, откровена,
изпусна своята стрела
и бе богинята свещена,
която е лице на любовта,
а после утеши във плът човешка,
във хитри фрази охладня.
Изрече: “сбогом”, без да ме прегърнеш,
във своята гротеска отлетя…
Богиня отпътува, за да се превърнеш във жена,
но времето ще тръпне във бедрата ти,
и ще се връща винаги назад
и пак до мене ще достигнеш със стрелата си,
ще бъда Аз, макар и непознат.

Една единствена стрела има богинята.
Стотици имат всичките жени,
от всичките – една е на богинята,
веднъж улучва тя измежду сто стрели.

И времето ще тръпне във бедрата ти,
и пак секундата ще се забива в мен,
и мен ще търсиш със стрелата си,
защото в болката си само аз съм бил блажен!

5.АЗ И ТИ

/На Рина Делина/

Коя си ти?!
Прозрачен лъч от бяла свелина,
датираща от незнайни времена.
Природата се вля във майката земя,
да се родиш като безумна красота.
Измислена или от Бога сътворена,
се радваш ти на всичко земно и неземно…
Прокудена или олицетворена,
замислена се взираш във нощта.
Аз търсих те по звездната пътека,
открита към прищявките на случайността,
в живота мой звезда една ми светеше,
за да се слеят две аури в една мечта.
Дойде при мен със плетени коси от горски теменуги,
с очи, горящи като огнени кълба.
Магьоснически ти забърка отровната отвара
и аз изпих до глътчица сместа на любовта.
Светкавици докосваха плътта и дъждове ни ляха.
Бодли и храсти разкъсваха на спомените ни страстта.
Но ние продължихме да вървим
по пътя на греховната съдба.
Телата омагьосани се сливаха, деляха…
Втвърдените меса изсипваха семената на сладострастието.
Чувствителността откриваше поривите на съвършенството.
Мракът се превръщаше в безумна светлина,
огрян от лицата ни.
Полетели във вихъра на емоционалността си,
забравяхме реалността.
Миговете и дните отлитаха
към времоядите на спомени.
Боите засъхваха по платното
във докоснатата форма на изумителност.
Думите отразяваха прозрачността на всемира.
Измислената илюзия
на съществуване се преплиташе с вечността.
Анализаторите на телата показваха своята изказност.
Тръпки пълзяха по чувствителните ерогенни зони.
Еросът очакваше “Тоталното оплождане преди появата на Месия”.
Превърна се във кръстница на картината от
змийското оплождане.
Медитирайки, превръщахме страстта в излишество,
в съвършената промоция на екзотичната наслада.
Потопени от вихъра на изчезващата действителност
понякога излизахме от съноподобната нирвана.
Лутахме се и пропадахме в реалността на живота.
От стъпките ни се издигаха вкаменени статуи.
Мъглата заличаваше сенките
на раждащите се прозрачни духове.
Картинната галерия се превръщаше
в храм на влюбените.
Като свещи телата ни се разтапяха във времето.
Енергия свише доминираше над препятствията.
Насочваше ни лъчът
на телепатичното, биоенергетично взаимодеиствие.
Като кръстница на “Енергетичният лизизъм”
ти се чувстваше във пълната си всеразтворимост.
Сокове, цветове, багри, тела, природа и любов
се разтваряха пред погледа на твореца Бог.
И така, стъпка по стъпка, стигнахме
до базиликата на обречените.

Свещеникът магьосник изпиваше кръвта от жертвоприношението.
Изправени пред олтара на свещенодействието
повтаряхме заклинателни мантри.
“Изгоряна любов,
изгоряна любов,
изгоряна любов!”
Разтопени от магията на свещеника
излязохме от трансбитието.
Отворих очи.
Прекрасната плът я нямаше.
Ти изчезна и споменът
като пареща лава изтече между шепите ми.
Единствено остана
картината на стената с образа мил.
Има ли те или те измислих?!
Във сънищата на моите мечти
паметта за твоето присъствие
отново ме връща във скръбта.
Изживяна радост, мъка, болно време,
засадено цвете, попарено от житейската слана.
Отшумяла тръпка, огънят не ще изгасне
в трепета на моята душа…

6.ГРЕШНИЦА

/НА ЛОРА ЙОРДАКИЕВА (МАХАТМАДЕВИ) /

О, грешнице, живееща във ада,
осквернителнице на чистилището и плътта!
Магьоснице на словестната омая,
с гордост ти превземаш мъжките сърца.

Попарена сега душата ми агонизира,
изпълнено със мъст е мъжкото сърце.
Наивен бях и вярвах на думите лъжливи,
последвах коварството на бленувани мечти.

Във мъртвите полета на душата ми
безумното страдание стана спътник мой
и чашата горчилка от любовната отрова
излях до дъно в парещата плът.

И никога покой не ще намеря в дните си,
да диря изкуплението на греховете мои.
Обезверен от черни гадости и подлости,
изцелението от Бога, прошката – не знам.

Безмилостно потули, обрече на забрава
Щастливи спомени от изживяни красоти.
Със страст забързана към нови преживявания,
гордо и достойно крачиш ти.

Помни, че ще дойде ден прокобно черен
и ще потърсиш прошката на невиността.
Във сънищата ще се гърчиш, мяташ, стенеш,
за да докоснеш частица от моята добрина.

7.БИСЕРНА ПОЛУДА
поема
/на Ириния /

Земята се разцепи и роди дъщеря.
И огнени езици избърсаха плацентата.
И въздуха целуна новата жена,
водата я понесе, понесе я към времето,
в която малката кралица,
за пръв път опознала любовта,
разбра, че може да обича,
и обичана да бъде тя,
че можеше да мрази диво,
в поезия да впряга сатанински студ
и по момичешки щастливо,
да се смее с детски глас,
че можеше да е съпруга,
че можеше да има няколко сърца,
че можеше да ражда, да убива,
ала все пак най-щастлива беше с мене тя.
Но щастие тъй много,
не всеки би могъл да понесе
и колкото по-беден е човекът,
би разбрал го по-добре…
И тъй, богатата кралица
при среща с мене не разбра,
че е дарена на който тя обича
от разпукналата се земя…
Казват, скитник бил съм,
но скитницата беше тя
и когато бях далече,
тя още по-далече полетя.
Тъй дълго и какви ли не надежди,
аз имах, но накрая ги надви
времето което всичко побеждава,
ако няма обич да го победи…

И все назад се връщам без сълзи,
макар и с горест,
аз стих по стих изливам болестта.
А дъщерята на земята
потъна нейде в дън земя…
От целувки ми остави язви,
от думи нежни – спомен чер,
от любовните копнежи – самотата,
увяхнали цветя безмер.
Ателието празно във красота без радост,
Душата ми – по-пуста от пожар,
а споменът за мойта радост
остана в мене като дар.
Тя бе родена от земята,
погалена от всички ветрове,
обречена на красотата,
ръка опита се,
но не успя да ми даде…
А, аз ту принц, ту скитник,
лицата виждах и в стотици градове,
единни и различни в свойта нежност,
и в склоността към грехове.
Така и повече не я докоснах.
Докосвам белите листа
и май във мъката пораснах
и знам, че мога пак да я докосна със стиха.

Ако още раждането й вълшебно
е оставило прашинка от плътта,
от нейде ще ме чуе за последно
и нека си припомни любовта.
Любов, която няма повече да има,
макар кралица – ще живее в самота,
кралицата като кучето умира,
щом няма кой да я изпрати със сълза.
А щом любимия напусна,
на кой ли свойта обич ще дариш,
че обичта без искреност е тъй безвкусна,
тъй както в театър – слаб артист…
И всеки може да усети
по слабата игра каква е любовта
и всеки ще те изостави,
когато ти останеш във беда…

* * *

Ти беше изкушение, ти бе предателство,
ти си сезони, червено лале,
и обвинение черно и нежно ласкателство,
и въглен, изгарящ мойте ръце.
И рана, възбуда и въздух, и астма,
и думи безбрежни в библейският ред,
и пъпка разцъфнала, шпага, закана,
и купен на черно към рая билет.
Сипещи тръни от коша космичен,
тайнствени стъпки към мойто сърце,
дъх поетичен, ден прозаичен,
въздух, пулсиращ под мойте криле.
Черната скука на моите радости,
вечния блян от съня на нощта,
отшумялата песен на потока клокочещ,
целувка във мрака от гореща уста.
Отшумялата радост на безумната вечност,
пулсиращо щастие на крилати мечти,
галеща тръпка на екзотичното тяло,
бленуван трепет на мисли добри.
Лудост, екстаз и разум, земя,
пустош и цветна градина,
искаш да имаш света,
изгуби го без мен, Лора.

* * *
Искаш вятър в косите,
в този философски задух,
убежище срещу бедите,
чувствата ги пази разумът.
Искаш вятър в косите,
аз ще го създам,
че съм вдъхнал висините,
в път във обич разпилян.
Искаш вятър във косите,
аз ще ти го дам,
ще изместим висините
и ще ни прегърне плам.
На светкавица и на камина,
на живот и смърт, живот,
на вина-невинна,
под която плаче Бог…

На жаравата на нестинарка,
и на феникс: гроб,
вечна и безкрайно кратка,
като целият живот…
Искаш вятър във косите,
имай свойта свобода,
ала възел са съдбите,
опознали любовта…
Искаш вятър във косите,
вдъхнах ти го, друг избра…
Живей във дните ветровити,
че изгуби любовта…

* * *

Жестоките истини в черна забрава,
във изповед нежна, стопена в платна,
връщам се във утрин неизживяна,
като гълъб кацнала на мойта ръка…
Птичият глас неразбран ме попитва:
-Къде ли съм тръгнал, защо е така?
И Господ с пагони старшински разпитва:
-Папа Жан, где е любовта!
-Лора, Глориния, да бъде…Блаженна!
Във твоите устни е целият свят,
в гръдта ти – пустиня, любов съкровенна,
очите-мираж, като рози цъфтят.
Богиньо езическа, бавно залязва
зад хълма земята, топи се в жарава,
лъч последен небето прорязва,
Ирин твоя жертва оставам!!!

* * *
Съвършенна открих те във своите видения.
Съвършенна открих те във своите пространства.
Съвършена ти бе преди онзи оргазъм на тяхното сътворение,
преди и след първото грехопадение…
Роза рацъфнала, пак откровена,
мида, душата бранеща алчно…
Сълза върху песъчинки от отлив,
сенки безкрайни в живота,
отражения нежни, платинена утрин,
стълби зовящи към звездният купол,
секунда разбита в секунди,
дълги дихания в трънливият плащ на нощта.
Повече обич!
Повече мисъл!
Повече удари на печелившо сърце!
Повече вятър!
Повече дъжд от сърца!
И всичко по пътя
по листата на розата!
Разтворени бедра!
Обич родила!
Любов сътворила!
Безкрайна и чиста!
Като света!

* * *

Любовта на другите е лично чувство.
Моята е всемирно изкуство.
В епидермиса на грешният си ген
останах аз до болка откровен.
Раздрах го и извадих тринадесет хиляди сърца.
Със пипер посипах всеки облак, за да люти,
като пироните във раната Христова,
като светкавица във есен,
по нас полепналата плесен,
върху забравена, загубена или неродена
от Пикасо картина вдъхновена.
Ти като бягаща по урвите сърна,
раздра зениците на мислещите ми очи,
потекоха от там триста по триста на триста сърца.
Изля се във боя неуловима,
сърна, снага извила, вдигнала си таза…
Открила женска прелест,
плюеща ракети и целувки,
върху оплешивялата глава.
Снага на толкова преструвки
и дипломатка във война,
оставила ме сам самичък във нощта.
Аз въплътих се в уморените картини.
Принц-Скитник, пътуващо сърце!
От утринта си тръгнах да те диря.
Отдал живот на красота!
Отдал живот на красота!
Преди да те познавам още, казах:
“Обичам те, Ирин!”
Отдал любов на красота!
Дори когато във калта умирах,
умирах,
и все пак доживях.

През милионите картини,
през стотиците куршуми,
и жестоки думи,
и бодливите градини,
за да достигна бос, кървящ,
До Теб!
До Теб!
До Теб, Лора!
Изтерзанието грозно помни…
Бях скитник, меценат, монах, отшелник.
Бях вярващ и невярващ!
Защо ли аз възкръснах!
За да спечели любовта към теб, Ирин!

* * *
Потънал в езерата на кристалните очи,
аз се докосвам до дъха на мозъчната плазма,
изпил до дъно вихъра на твоята чувствителност,
попадам в царството на еротичните мечти,
съзирайки реалното безмълвие,
се спускам в градивната фантазия на чувствата.
Там където пътищата водят в безпътие
и остава вярата от спомена за любовта,
тишината на една реалност във която няма мрак,
се носи сред въздуха, напоен от бели теменужки…
Изгонил облака от своя прах,
отвъдно се пречиствам от цветната дъга.
Потулен под маската на себедоволството,
се взирам във незрими светове
и искам да целуна вятъра,
пребродил бездната на твоето лице.

* * *
Понякога бохем, понякога монах,
понякога приличен и космичен,
открих ли в твоята прегръдка бряг,
полужена-полумомиче.
Открих ли в тебе бряг,
полужена-полумомиче,
или каприз на тялото ти бях,
макар че толкоз те обичам…
Макар, че толкоз те обичам,
полужена-полумомиче,
останах аз, самотен и космичен,
макар, че толкоз те обичам…

* * *
По мравките на кожата ми стара,
в нюансите на болката и сладостта,
безпринципната моя вяра,
сърце и сламка, и весла…
По мравките на кожата ми стара,
която като змия аз смених,
завръщам се при тебе, обич наболяла,
простих ти, и не ти простих….
По мравките на кожата ми стара,
припомням си онез звезди,
на твойта свята изневяра,
в която свойта обич преоткрих…

По мравките на кожата ми стара
помня, че реших така,
избрах леда, избрах пожара…
Самотен се пробудих в утринта…

* * *

Аз дишах твоя дъх
и до плътта ти многократно се докосвах.
Неведнъж съм пил от твойте устни сокове омайни.
Обичам те,
в безкрайния си стих те съзерцавам.
В очакване на тялото ти ще умра!!!
С мечтата си да те докосна се събуждам,
В очите парещи светлината се изпразва
и като кристална капчица роса
една сълза ми загорча.
Сълза, изтичаща от спомена,
а мислите ми развълнуваха скръбта,
сълза, попарила отровата
на чашата излята във плътта.
А мойта мъка?
Тя е пресъхнал кладенец.
Душата ми превърна се в удавник,
попила спомена от лудостта.
Прокуден от човешките надежди,
останал сам самотен на света,
се приближавам до смъртта.
На моят гроб китайска роза посади,
която в стаята сега цъфти
и във плача си удави,
забравата на нашите мечти.

* * *
Дойде при мен
със спуснати коси, откраднати от здрача.
Забравила погубените в черна месса дни,
с пламтящият си поглед на две вглъбени в космоса очи…
Брилянтено красива и пърхаща от сила.
Раздвоена във мислите, които като река текат.
Задъхано спокойствие
опря главата си на разума от миналите дни.
Обезверена в рухналата кула,
която дълго ний градихме
със страх и плахост на сърна.
Във устните ми ти изля поток от думи,
омайни сокове на любовта.
И виж – мигът превърна се
във вечност обладана.
Романтика погали мисълта
И уморените тела желаеха
докосването на страстта.
Дай да оставим тишината
като морски вълни,
да ни погали с нежността си.
Там където съзнанието изчезва в мрака,
в гонитбата от страсти
се вплитахме като морски водорасли.
В екстаза си политахме,
със скоростта на светлината,
в бездната на космоса.
Разлагащите атоми
на нашето любовно преживяване
пак се прибираха във ямата
на празното, на вечното небе.
Развихрила се чувственост
като вулкан заливаше плътта,
ръцете се изпразваха и гаснеха
с магьоснически танц на песента.
Обляни на утрото с цветната рапсодия…
Пространствено далечни,
с мисли натъжени,
отдалечени в своите две ъглови легла…
Останахме в мечтите си запазени,
като две влюбени деца.

* * *

След дългото гладуване
поисках малко хляб от теб,
а ти обърна се със строгост натежала
в измамената вечност на греха.
Навярно е за грижите,
които аз покорно ти дарих.
Скована лудост дни наред
попарва мозъка възбуден
и със чевръстата си шпага
отсече туй, което е било.
Безчувственост и студ
тъй лъхат от красивите очи!
Откровеност,
която не си ти!
Пътища трънливи
Препречват звездния ти миг.
Илюзията грешна
те обсебва в порив див.
Мъдри съветници
сплитат примки за твоите сънища.

Животът що е без теб?
Ще го изживея…

Горчиви сълзи, потънали в бездна!
И порив от заблуда разкъсан!
Останала добрина от световно безумие
отлитна със спомен за думите.
Остана горчивият хляб на несгодите.
И ранените шепи,
с които поднесох ти глътка вода,
а после с лека ръка прогоних
грабливите гарвани, твоите чувства.

Трудно е да си помислиш дори!
Трудно е да си помислиш:
Отлетяха мойте мечти!
Колко много от тях ти отне!
А колко изпусна?

Не искам на сила Любов!
И прошка насила не искам!
Потопи във забрава себе си,
Забрави, че аз съществувам
и друг като мен намери…

И с нови балони – надежди,
полети над Американската шир
със своите приятели снежни,
стопи всичко, което изживяхме сами!

Ти изгоря във пещта на добротата ми,
това е отплата, не диря повече мъст,
но пепел закътах в шкафа си…
Лети си с балони,
но помни,че носиш кръст!

Знам,
че още си същата…
Безкористна, с детски мечти,
мяташ се бодро на коня си
с одраната кожа
на стари мечти!!!

Благодаря ти за нещо,
поне него помниш,
свойте думи към мен:
“Ти ме направи жена,
ти ме направи жена…” – казваш.
Благодаря, за това!

Побързай! Като си такава,
превземай мъжките сърца,
пришпорвай жестоко жребеца
на поредната любовна игра.
Прелъсти дори сатаната
Препоръчвам ти, щом си жена.

Тревожа се малко.
Безвкусните думи аз помня,
изречени илюзии с неистов плам
“Вещици зли…свободната воля…”
Още ли си в лудницата
на своя жесток блян?
Още ли чакаш принца прелитащ?
Принца със звездния плащ?
Още ли се опитваш да литнеш
над пламтящият Ад?!
Адът е в тебе, любима!
Принцът единствен
бях АЗ!
Забрави го! Аз те имам
И знам, че съм! А не – бях.

Разкъсан е плащът!
Разбито сърцето !
Душата кърви!
Няма вече кой да прелети!

А ти тръгна.Не разбра,
че не можех да бъда кукла
на твойте капризи!

Щастлива
или начумерена…
Възвисена
или вдъхновена…
Уморена
или обезверена…
Безкрайна промяна,
безкраен каприз,
а аз не съм кукла!
Не съм вече твоят кумир!
Нито клоун или пък шут!
Отплата не искам от теб!
Дори да се мятам като ранена пантера!
В мравуняка вкарвам старата слава
и бързам да ръсна трошички на гладната птичка.
Аз съм вярност, която в милувка планинска
докосва душата и радва плътта…
Аз съм радост, която дарява блаженство
и пурпура внася в нощта на звезда.
Това търся,
а не скепсиса на надутите фрази:
“Зли вещици…воля свободна!”
Думи, думи…
Тръбиш ги, тръби ги…
Омагьосвай все другите.
И отново тръгни!

Сковано спокойствие,
охладняло присъствие,
безсърдечност попарена
в илюзии зли.
Позорно останали в моите мисли термити,
това ти остави в отплата, за мен.
А топлината,
що сгряваше дните ни
загаси въглена в твоите ръце.
Остани навеки богиня щастлива!
Такава те искам за идните дни…
Дали ще се върнеш?
Не зная. Не искам да мисля.
Открадната радост на друг подари.
И ако можеш понякога,
за мен си спомни…

* * *

Като икона лицето ти видях във мрака,
А исках да се моля.
На кой ли Бог?!
Когато няма богове! Аз пак оставам.
Ръцете си протягам,
за да ти дам надежда.
Мечта желана!
В огън изгоряна…
Аз искам да остана само с теб.
Плачеща вселена! И пламтяща обич…
Само с теб.
След края на света.
До теб Лора… моя красота!