Лунен оргазъм – книга втора

ЛУНЕН ОРГАЗЪМ
или
историята на една самоубийствена любов
книга втора
Серия: „Нощ на еротика и лудост“ N 2
БЕЗУМНА СТРАСТ

НЕПОВТОРИМ СВЕТОВЕН БЕСТСЕЛЪР
EROTIC TRILER MULTIROMANCE – PRINCE PAPA JEAN

© Принц Папа Жан – автор 2001година
© Арт Папа Жан 20013 – издателска компания
© Принц Папа Жан – художник на корицата
Светла Вучкова – редактор
Таня Панова – редактор
Костадин Кутрянов – дизайнер
Борислав Ардев – фотограф

ISBN: 954 8840 – 01 – 4

Всички права по издаването, превеждането и разпространяването
в страната и чужбина на тази книга принадлежат на автора и
издателска компания Арт Папа Жан – 20013

12.

Приказна нощ в която тя, облечена в своя халат, ме желаеше. Луната като илюминация се бе скрила наполовина в прерията. Тя беше сама в своята стая и ме желаеше. Силно ме желаеше, както дните, в които още си мислехме, че любовта ни ще остане завинаги духовна и няма да докоснем никога телата си. Погали гърдите си и се обърна. Тогава видя старинната кула с часовниковия механизъм, а луната – високо над него. Обърна се стреснато. Същата разполовена в прерията луна. Същата трева, оцветена в пурпур, преминаващ в охра. Отново се обърна пред огледалото, за да види призрачната кула със спрелия минута преди полунощ часовник и мъжа-звяр с крила-облаци, да я прегръща…
– Ти ли си, Жанино?
– Нима не позна по докосването?
– Но аз не съм тук! – обърка се.
– Не вярвай на сетивата. Когато тогава на Витоша едва не замръзнахме, аз ти казах, че трябва да затвориш очите на сетивата си, за да отвориш свръхсетивното, което без да чувства – съпреживява…
– Тогава замръзвах.
– И аз, но не замръзнахме. След това страдах, но сега съм щастлив.
– Но ти не си тук.
– Защото не си затворила очите на сетивата си и не съпреживяваш, макар да преживяваш истинската любов.
– Знаела съм винаги това, което ми каза, но не знаех, че ще го преживея по този начин.
– Навярно винаги си знаела и това, че за любовта няма разстояния, а за истинската раздяла. Измисляни са и граници, и стени между тях, а тя напук само ги е калявала. Любейки се, мъже и жени напук на всичките забрани са калявали това, което ги е разделяло – чрез раздялата и забраната да направят любовта по-силна…
– Помниш мавзолея, нали?
Ирина се засмя кратко. Дишаше възбудено.
– Къде сме сега?
– В сърцата си!
– А в пространството?
– Ти си при мен, а аз съм при теб! Това е нашето лично пространство. Друго измерение…
– Просто фантазирам. Утре ще отида при психоаналитика си.
– Съпругът ти е психиатър…
– Да, а ти си луд, за да дойдеш чак дотук за една-единствена нощ, след като ти казах, че след няколко месеца аз ще дойда при теб!
– Ти си при мен, а не аз при теб. Не виждаш ли в огледалото часовниковата кула и спрялата преди полунощ стрелка?
– Май винаги е била спряла. Мислили сме си, че сме се любили сред механизмите и сме пуснали стрелката, но просто сме фантазирали. Спрели сме времето, а бъдещето което си спомняме сега, е било фантазия…
– Уви, не! За щастие, не! После се разделихме и аз разсяках търбуха на една крава и заех поза на ембрион. Простихме си и щях да те забравя, но нещо ме накара в онази вечер да изключа телефона и да чета „Балчик“ и „Селистар“, да рисувам едно дъждовно момиче и накрая да включа телефона. От тогава повтарям всичко, което някога сме вършили, но единствено със спомена си. Скоро ще бъдем заедно, а ти ще си вратата от тази тъй красива, но тъй опасна за истинския живот „Галерия на спомените“.
Ирина понечи да се обърне.
– Недей! Гледай в огледалото. Обърнеш ли се ще видиш пак онази пуста прерия.
Галех гърдите й, а тя все по-възбудена отпусна ръцете си така, че да падне халатът й. Заиграх с език по гърба й. Игра, напомняща на спущащ се от планините бързей, докато не стигне до вира, където е най-дълбоко, за да потъне. Ирина без да иска бутна огледалото и както тогава четири ръце го хванаха във въздуха. Когато се обърна ме видя, макар зад мен да не беше старинната кула с часовника, а прерията, която отдавна я беше отегчила, както й бе омръзнала насладата от чувството за волност.
– Това е някакъв фокус, нали, Жанино?
– Повярвай ми, не е! Най-сетне разбери, че книжните измислици не са книжни измислици, а реалността понякога е по-романтична от романс. Повярвай, че мъжете могат да станат призраци когато обикнат, а жените – демони, когато се борят с чувствата си. Повярвай, че сенките, които вграждахме в картините си, ни срещат отново.
– Ти си фантазия!
– Любовта е фантазия!
– Не бягай в поетични метафори, те са моя запазена марка, аз съм поетесата. Исках да кажа, че плътта на Папа Жан, която е сега при мен, е фантазия на болния ми разум.
Проникнах дълбоко във вира след бързея. Ирина задраска стената. Ноктите й рисуваха йероглифите, които видях тогава на двете врати. Пищеше неистово и драскаше по стената.
– Тотаааааално! – крещеше тя, съживявайки огнените кръгове в кошарата, Варненския бряг, който никога след онази нощ нямаше да бъде същият.
Пищеше и отново изпитваше онази забравена отдавна наслада. Свлече се обезсилена по колене на пода.
– И това ли беше фантазия?
– Не знам! Вече не знам. Поетесата вярва в любовта – тоталната. Зрялата вече жена понякога се съмнява. Като се видим след няколко месеца, Жанино, трябва да променим нещо. Трябва да не сме повече луди. Може би, дори да станем семейство. Желаеш го още, нали?
Не й отговорих. Не знаех какво да й отговоря. Не знаех, защото узнах много неща по времето на нашата раздяла. Някога се чувствах интелектуално миньонче пред нея. Един житейски човек, с изграден мироглед и генетична мъдрост, но не и рицарят застанал на метафизичния праг, като самоубиец на покрива на небостъргач, съзирайки в обятията на необятното бебето на световното съществуване. Раната, която ми причини, ме направи по-проницателен, дързък и възвисен. Сега не знаех, самоубийствената любов може ли да се утеши със семейни милувки? Престъпната любов може ли да се узакони като съмнителна фирма? Любовта, която бе прекрачила всички разстояния, може ли да бъде същата, когато телата са близо?
Чрез Ирина опознах много от тайните на вселената. Посветих й цялата си лирична необузданост. Написах стотици стихотворения и поеми, които ще излязат под общ код „Бисерна полуда“. Нарисувах стотици пъти образа й. Той оживяваше милиарди пъти в съзнанието ми. Все пак младият, бягащ от мен рицар, не бе успял да скрие формулата за всеразтворимостта на всичко във всичко. Химичното съединение, което беше открил, всъщност хиляди години реактираше в телата ни. Името на формулата бих нарекъл Любов, ако някой друг преди мен, преди хиляди години не бе я нарекъл така…
– Не ми отговори трябва ли да променим нещо?
– Сега трябва да чакаме и да се надяваме!
– Защо, нали имаме силата? Нали се обичаме?!
– Имаме силата над света и бариерите над мъдростта и всичко друго, но не и над страстта! Тя ни води някъде. Не можем да я обуздаем, а обуздаем ли я може и да я убием. Тогава наистина ще остана само проникваща в стаята стара фантазия…
Ирина заспиваше в прегръдките ми. Когато се събудеше, щеше да съжали, че прекрасният сън е отминал, но когато видеше йероглифите, които бе изрисувала с нокти по стената, щеше да застине от удивление, а може би дори от ужас.

13.

Жена върху маса, приличаща и на семейна трапеза и на приспособление към инквизиторски уред за мъчения. Около нея са застанали седемнадесет мъже с домина, плешиви глави и рижи бради. Нарязват я със сатъри, чийто сапове са членовете им. Така изглеждаше подаръка, който получих от побърканата феминистка. Вече не ми беше забавна. След последната нощ, която прекарах с Ирина и сам се уверих, че когато има истинска любов стават необясними чудеса, пред които разстоянията не значат нищо, закачките й ми се сториха по-арогантни от тези на най-арогантния мъж. Не нарисувах този път нищо. Пратих й писмо, в което написах:
„Не знам защо символът на цялата световна арогантност е мъжът, без който ти не би могла да си жена! Не знам защо символът на цялата мъжка арогатност виждаш в мен. Не те познавам, дори и няма да те лъжа, че обожавам творчеството ти. Не приемай думите ми за акт на безсилно отмъщение. Пиша ти, за да ти кажа, че съм влюбен в една жена. Толкова съм влюбен в нея, че незнайно как се озовах отвъд океана, като носех със себе си символите на наши скъпи спомени. Не бяха кой знае колко огромни. Една изгряла високо пълна луна и една часовникова кула. Правихме любов цяла нощ. Тя заспа в прегръдките ми щастлива и навярно си е мислила, че всичко е било сън, но скоро ще се увери, че сънят е бил реалност! Любехме се истински. Искам да те попитам, ти любиш ли се или се сношаваш? Ако се любиш си лицемерка, щом правиш подобни провокационни творби. Ако се сношаваш, трябва да се научиш да се любиш! И престани да ме боготвориш! Не съм цялата световна мъжественост!
Обичам само една жена! Обичам само една Вселена! Искам да опозная и едната и другата, а познанието е рана преди всичко за този, който го има. При истинската обич една рана не може да не бъде споделена! Съгласен съм, че този жесток, мъжки свят е изпълнен с насилие и вулгарност! Спомни си обаче, че ти си тази, която със своята женска нежност можеш да го промениш! Бай, непозната. Беше за мен чест да се дуелирам с теб, но дуелите също са измислени от мъжете и е време да счупим шпагите и да погледнем в луната. Ти в своята, а аз – в моята! Изпращам една книга, която ще промени съществуването ти. Там ще намериш себе си като дух и непомислимост. Тя се нарича „Лунен оргазъм“.
P. S. Преди час смятах да ти пратя едно платно, покрито с килограми различни червила, целунати от хиляди жени. Под червилата е изобразен един светец. Въздържам се да кажа името му. Имам един приятел, който често казваше: „Най-големият майтап, е когато няма майтап!“ Според писанията на вестник „Шок“ – Папа Жан – българският Пикасо, е спал с над десет хиляди жени. Между тях можеш да откриеш и себе си. Мисля, че прекалихме със закачките си и не виждам никакъв майтап в това платно, което все още пазя. Обикновено горя съвършените си творби. Тази нощ ще запаля това, защото е пошло. Много пошло! Мисли, чакай и се надявай. Чакай истинския свой любим. Скоро моята Ирина ще е отново при мен, аз очаквам…“

14.

Отново се завръщам към “Потъването на “Титаник”, една твърде експлотирана във всевъзможни творчески интерпретации тема.
Навярно след много, много векове, когато технологичният прогрес ще бъде достатъчно напреднал, за да се осъществи, на някой артист ще му хрумне да създаде своя планета с изкуствени живи същества, която ще нарече Титаник и ще захвърли дълбоко във вселената.
Когато рисувах своята картина: “Потъването на “Титаник”, чувствах сърцето си като “Титаник” – огромно, нескромно, усъвършенствано от всевъзможни духовни техники, сърце, което не би трябвало да потъне в бурния океан на световния душевен срив.
Едва ли е имало артист, който да не е преживял подобни чувства в живота си.
Един се самоубива. Друг се пропива. Трети започва бавно, бавно да потъва, без дори да го разбере, докато накрая почувства труса и стане късно, за да се направи каквото и да е. Има и артисти с потъващи сърца, които за да спасят сърцето си се отричат от изкуството си, по този начин се отричат и от себе си. Други посипват с пепел очите си и просто отказват да видят света по друг начин освен през тази пепел и намразват всичко, което има форма и цвят. Има и такива които, полудяват. Един ще си извади гениталиите пред органите на властта и ще изръмжи на стреснатия горкичък представител на репресивния апарат: “Ето ти паспорта ми!”. Друг, за да бъде по-убедителен, ще захапе мишка на компютър и ще започне да ръмжи като котка. Има и артисти с потъващи сърца, които не могат да си позволят дори да полудеят и виждат цялата си трагедия. Как сърцето им потъва. Как хилядите мечти, надежди и ценности се давят, разкъсват ги акули, приличащи на хора и на кучета. Чувстват цялата болка на всяка своя погиваща мечта, а понякога се случва да преживеят и действителна, освен метафоричната катастрофа…
За щастие катастрофите в повечето случаи доказват, че нито природата, нито неразумното човечество могат да са разрушителни за силата на човешкият дух. Повечето от артистите, които чувстват крушението на сърцето си в социума и онтологичната реалност, чрез това крушение намират сили да оцеляват и да творят…
Чувствам, че дори да съм изкуствено същество от далечното бъдеще на планета, създадена с една-единствена цел – да бъде наречена “Титаник” и взривена, пак ще намеря сили, за да оцелея и оцеляването ми няма да бъде просто “кофти начин на живот, /цитирам твърдението на мнозина за оцеляването, но и за нов порив за изкуство/.
Писал съм за картината си “Потъването на Титаник”, ала сега отново се връщам към нея, защото има нещо любопитно, /какво говоря?!/, нещо странно и страшно, което тогава не забелязах, а нямаше и как да забележа. Сега, когато пиша тези редове, над Русия отново е ден с черна траурна забрадка. Ден преди да започна “Потъването на Титаник”, сънувах серия от апокалиптични сънища, повечето от които забравих, а и елементите им трудно могат да се опишат, та и дори трудно да се нарисуват.
Едно полумомче в червена риза върви из пусти улици, които по нещо напомнят и на Московски и на древноримски. Хвърля една черна роза и тя се възпламенява. Вдига се огнен стълб до зенита, а зенитът започва да ври и да кипи, прилича на каймак на мляко с какао, който ще се излее по котлона. И завалява дъжд от камъни…
Събуждам се, давещ в пот. Минава ми несериозната мисъл, че някое говедо, живеещо наблизо е пуснало онази известна, стара, глупава чалга “Камъните падат от небето”, а това си е истински духовен апокалипсис за изтормозения от интелектуалност българин.
Унасям се отново. Не ми се иска да мисля за Ирина, но мисля за нея. Нещо ме дави. Бих могъл да живея дори и без богове, дори и без хора, какво толкова като загубя въздигнатата в кумир женска плът? Какво пък толкова! И какви са тези сънища?! Кошмарите понякога могат да бъдат и приятели. Когато човек свикне с тях и особено, ако ги използва в своите дела, както често правим писателите и художниците, кошмарите са дори полезни. Понякога, обаче, ползата е най-малкото, което желаем от живота. Понякога и най-будните сърца желаят повече от ползата. Спокойствието. Едно халюциногенно, тихо, резедаво спокойствие, в което нищо от живота не е от значение, освен тишината на предстоящия миг. В такива моменти кошмарите са истински, защото връщат спомена за остротата на истинското съществуване в живота. Унасям се и се опитвам да не се поддавам на кошмара, за да не ми върне болката по Ирина.
Потъвам. Потъвам в сън, но и в нещо друго. Не е ясно какво.
Виждам Баба Ванга – пророчицата.
Когато я видях за първи път тя, ми рече: “Ке те бъде и другите ке те следват!”
Сега шептеше нещо друго. Пламъци горяха над затворените клепачи на слепите й очи. Пророчицата говореше за нещо страшно, което ще се случи.
След това тя изчезна.
И тогава започна истинското пътуване. Видях странното плавателно средство, напомнящо за готически замък с лъвове по стените, изковани от злато и с гълъби от слонова кост върху парапетите, напомнящо и за космически кораб, носещ се в звезден тунел със свръхсветлинна скорост, да потъва. Чуваха се крясъци на всевъзможни езици. Срутваше се сякаш Вавилонската кула и всеки преставаше да разбира езика на ближния. Чувах крясъци на руски, украйнски, английски, иврит. Крясъци на непознати езици. Плавателното средство – замък или космолет – потъваше между огромните гранитни изображения на четиримата американски президенти на планината Ръшмор. Потъвахме, давехме се, а зли кучета разкъсваха телата ни. Струваше ми се, че това се случва някъде в Русия…
– Ирина! – изкрещях и се събудих от вика си. Видях я между озъбените полукучета-полуакули. Станах от леглото. Нямаше смисъл повече да се опитвам да спя. Истинско мъчение е сред тези кошмари.
“Защо ти трябваше, Папа Жан, да се влюбваш толкова. Влюбване не до смърт, а до апокалипсис. “Титаник” не е потънал със заминаването на Ирина към Америка…”
– ТИТАНИК!!! – изрекох на глас и съвсем забравих, че потъването от съновидението ми подсказваше с нещо, че се случва в Русия, а и не мислех толкова за едно истинско бъдеще потъване, колкото за духовното потъване на едно влюбено сърце в океана на унинието, сред злите демони, отричащи се с омраза от любовта.
Няколко дни, преизпълнен с енергия и страх от кошмарите си, работих над “Потъването на Титаник”.
Ледено студените води се превръщаха в демоните на страха, студа, самотата и смъртта…
Започнах да забравям потъването от кошмара си. Струваше ми се, че съм сънувал “Титаник” и метафорично съм изживял последните мигове на една от камерите на сърцето ми. Картината трябваше да стане един надгробен паметник. Надгробен паметник на един значителен период от живота ми, след който да заживея отново. За нещо друго, за някоя друга, за други картини и за строежа на нов кораб, които някога ще потъне или може би най-сетне няма да потъне. В началото лицата на полукучетата-полуакулите приличаха на мои врагове и хора, които са измамили очакванията ми и от тях за мен са останали само надрасканите им телефонни номера в моя бележник. Малко по-малко, отърсвайки се от отровното жило на себичността си, прикрих чертите, напомнящи тези личности. Забравих дори, че в един момент съм искал те да бъдат хищните, мародерски същества, които се хранят с нещастие. Лицата на загиващите в ледените води и сред острите челюсти хора пък напомняха лицата на мои приятели, но и тях промених. Не съм суеверен, но понякога ставам. Не е шега да опишеш или да нарисуваш смъртта на жив човек, когото обичаш. Нещо в картината все липсваше, но това малко ме тревожеше. Отърсил се бях от кошмарите, с все по-малко горест мислех за Ирина, картината се получаваше. Знаех и предварително, че ще се получи, но вече ясно се виждаше, че това ще е един от върховете в творчеството ми…
В последвалите дни сънищата ми се обагриха в розово. Не бяха ясни и широкоекранни сънища като кошмарите, които имах преди започването на “Потъването на Титаник”. Някак витални, безобразни, сънища на други сетива, а не на зрението, те бяха чувствени, но не можеше да се извади нищо от тях, което да се нарисува или дори да се опише. Имаха някаква еротична насоченост. Възмургаво момиче с чудата красота, заметнало около кръста си лека, резедава рокличка. Прилича на Ирина, но е много, много по-млада и с по-перверзна нотка в усмивката. Тя беше единственият ясен елемент в съня, но макар толкова лъчезарен да бе облика й, около нея се чувстваше потъващата трагедия…
Това крехко създание като че ли ми помогна за завършването на творбата ми…
Изобразеният на картината ми “Титаник” потъваше, но нещо липсваше в тази картина. Една скала може би. Или едно момиче. Или скала-момиче. Седнало на скалата момиче. Момиче, падащо от скала, но вдигащо предизвикателно пролетната рокля, за да открие прелестите си и преди да се удави – да се усмихне перверзно. Не! Тотално не! Момичето си е момиче. Скалата си е скала. Заради жена може да се потъне. Но не това липсва в картината ми. То се чувства в цветовете й. Липсва една скала! Една скала, напомняща слабо на това момиче…
Нацапах се целия от главата до петите с маслени бои. Приличах на палитра или на индианец и ако някой точно сега ме потърсеше, щеше да внесе в трагедията комичната нотка…
Липсва една скала. Една скала, на която в еротична поза е седнал някой! Някога в Синеморец се любехме с Ирина на подобна скала. Дълго след Синеморец виждах как философският паяк оплита в мрежата си невинността ни, докато накрая ни разкъса, за да се нахрани с нас. Прииска ми се отмъщение. Индианско-художническо отмъщение. Отмъщение към Мадам Философия! По-скоро към някой неин жигул! Към някое сърце, което тя е превърнала в разум! Към някой философ, които може да обясни законите на вселената, а не може да спаси един кораб от потъване!
Първият ми прицел беше Розенкройцер, защото е най-гениалният. Не беше кавалерски, обаче. Все пак той ми е съперник в любовта и нямах право на забранени удари. Да се върна назад. Може би Сократ! Сократ щеше с чувството си за хумор да срине скалата на която е седнал. Диоген? Щеше да ми се изсмее. Него малко неща могат да го смутят. Епикур? Той не е там, където е смъртта, а там където е смъртта го няма Епикур. За Платон и дума не може да става! Него ще нарисувам в потъваща държава, а не на потъващият ми “Титаник”, защото не искам да тълкуват картината ми, че съм се опитал да предам един умален модел на държава като кораб. Не че не може да се изтълкува и така, но благодаря…Демокрит? Би му отивало, но в една разголваща се малолетна с перверзна усмивка, приличаща на скала, няма нищо сериозно и всичко е едно празно движение на атоми. Картината обаче би загубила ужаса който е част от моето послание. Щом няма нищо сериозно и всичко е само движение на атоми и безкрайност, смъртта на корабокрушенците не е никаква трагедия. Трагедия обаче има! Нито Демокрит, нито който и да е друг философ може да ме убеди в обратното. Не може с образа му върху скалата да се отправи послание хората в смисъл, че това което се е случило е незначително. И Хераклит не мога да изобразя по подобни причини. Ако една трагедия е толкова незначителна, каквато е в думите, не бихме имали кошмари, а и презрението му към Божественото не приемам. Божественото не е просто безсмъртие, а е и световен промисъл в сблъсъка, с които нашите мисли и планове, колкото и велики да са, претърпяват крушение. Подобно на “титаничния” “Титаник”!
Не! Древните са мъдри, но не могат да бъдат образ в картината ми. Твърде се древни, а “Титаник” е трагедия на ХХ век, макар да не е имало век, който да не помни подобна участ. Отново се върнах в античната философия. Реших, че виновни са не живите, а безсмъртните. Отново отхвърлих всеки от великите учители като неподходящ за картината си. Философа, когото исках да нарисувам на скалата еротичен и разголен, трябваше едновремено да е безсмъртен, и да е по-близък до истерията и трагедията на съвремието. Както духовно, така и хронологично близък. За Ницше и дума не може да става. Той е мъченик. Полусветец. Сигурно щеше да бъде канонизиран, ако сам не се беше нарекъл антихрист и не беше започнал да воюва с христианството, вместо да го защитава… Ницше! Грабнах четката и използвайки тялото си като палитра, започнах да рисувам Ленин, седнал гол на скалата. Седи, а цялото му тяло излъчва хиперсексуална, незадоволена страст. Такава страст прави революции. Аз нарисувах Ленин еротический гол на една скала!
Философският диктат на чувствата е диктат над цял свят. И това е част от посланието на скандалната ми картина… Нарисувал бях един философ гол…
Буквалните изображения в картината “Потъването на Титаник”, са свързани конкретно с трагедията на епохалното творение на технологичната мисъл на ХХ век, наречено “Титаник”…
Душевното ми послание е свързано със сърцето ми, което чувствах като потъващ кораб при поредния удар, който понесе заради любовта си към Ирина…
Философският разказ в картината е за печалната част в мисълта на ХХ век, съзираща разрухата на своите творения и смъртта на милионите хора, повярвали в нея…
Тези три цели преследвах в творбата си. Коренно различни, но не самоизключващи се. Тогава, когато нарисувах картината, не знаех, че е имало и една друга, неподозирана за мен цел, която съм преследвал: пророческата…
Докато рисувах картината съвсем забравих за първите ми съновидения, подтикнали ме да се хвана за четката…
Това което сънувах приличаше на кораб, но не беше кораб. Повечето от отчаяните викове бяха на руски език, а и сънувайки знаех, че се намирам в Русия.
Сънувах и Ванга, която преди години е предсказала трагедията с руската подводница “Курск”, като казала, че ще потъне Курск и ще потопи цяла Русия в сълзи.
Както хората, които тогава са я чули не са повярвали в пророчеството и дори са се присмивали защото край град Курск няма море, така и аз не повярвах, че това което съм сънувал не е нещо, което се е случило, а нещо, което ще се случи… А то се оказа че “Курск” е името на потъналата подводница, трагедия, която разтърси целия свят.
Нарисувах “Курск” като “Титаник”!
Има нещо сходно в двете големи трагедии и то не е само водата, а и безсилният мислител на ХХ век, който стои на еротичната си скала възбуден, без да може да стори нищо повече от това да вярва в своята божественост, която да доведе до нови трагедии…
Не повярвахме ли и аз, и Ирина, там в Синеморец, в своята божественост на мислитили? Не стояхме ли на еротичната си скала като олимпийци? И какво постигнахме с нашата интелектуална възвисеност, освен горести и раздели, без тази наша жертва да е помогнала да бъде възпрепятствана и една от големите трагедии “на по-неразумния от нас ХХ век”?
С потъването на Титаник признавам, че съм виновен!
Виновен съм в миговете, в които изглеждам велик, защото съм човек, а да си човек означава да си безсилен.
Виновен съм, че вярвам в интелекта, когато се самовъзбудя от игрите му.
Виновен съм, че превъзнесох дребната си любовна трагедия и си помислих, че картина като “Потъването на Титаник” може да бъде надгробна плоча на погубено душевно чувство, когато тя трябва да се посвети на всички нелепо загинали в катастрофите хора.
Виновен съм, че рисувам пророчества, които понякога не мога да разбера.
Виновен съм, че когато ги разбера, не винаги успявам да предотвратя това, което знам, че трябва да се предотврати.
Виновен съм, че не съм един от тези, които са намерили смъртта си при корабокрушението!
Виновен съм, че не мога да открадна от Боговете огъня и да го даря на хората, за да ги направя по-разумни. Достатъчно разумни, че да преценяват точно риска на всяко свое начинание.
Виновен съм, че макар и неоткраднал огъня, често давам искри, които не могат да се разгорят, а вярвам, че се разгарят!
Виновен съм, повече или по-малко от вас всички, които сега четете и които размишлявате, когато някъде някой в нещо потъва!
Виновен съм и искам да изкупя поне част от вината си, а епитимията, която съм си наложил е да нарисувам поне още тринадесет картини за големи катастрофи и да ги посветя на невинните жертви на прекомерния риск на прогреса, зад който се крие неразумен и гол като охлюв философ!
Винаги когато погледна репродукция на първият вариант на “Потъването на Титаник” чувствам нещо противоречиво и различно от това, което съм чувствал когато предишният път съм я погледнал…
Понякога си мисля, че не съм рисувал “Титаник”, а един друг ковчег, подобен на Ноевия и построен от друг човек, подобен на Ной, и е трябвало в този ковчег да се спасят и други хора, ала е потънал, защото този подобен на Ной човек е допуснал дребната човешка слабост да вземе със себе си нещо нетолкова ценно колкото е животът. Може би Гордостта, може би Злато, може би остарелите си учебници по философия, може би флага на отминала отдавна революция, в която е участвал, може би Самоубийствена любов…
Понякога си мисля, че онзи на скалата на е “великият вожд”, а съм аз. Имаме известна прилика, но аз съм по-малък от образа на картината. Защото колкото по известни и големи стават картините, толкова самият ти ставаш все по-малък.
Понякога си мисля, че все пак съм нарисувал истинския “Титаник”, но не толкова впечатлен от трагедия, която вече се е случила и вече не може нищо да се стори, а защото съм искал да подаря картината на Леонардо Ди Каприо.
Не, не съм имал такива намерения, но понякога искам да си представя, че съм ги имал и да приемам по-просто обикновените житейски истини като тази, че това, което е потънало преди деситилетия, наистина е потънало.
Понякога пък си позволявам да си мисля, че като “Титаник” съм нарисувал сърцето си!
Ще се завръщам към тази картина винаги с различни погледи, както човечеството се завръща винаги с нови очи към старите си катастрофи.
“ПРЕДИ ДА Я ИМА КАТАСТРОФАТА, ОБАЧЕ, ВИНАГИ Е БИЛА ТВОРБАТА! ЗАТУЙ, ПРИЯТЕЛЮ, ВНИМАВАЙ КОГАТО ТВОРИШ! ЗНАМ, ЧЕ СИ ИЗПЪЛНЕН С БЛАГОРОДНИ ТРЕПЕТИ И ОБИЧ! ЗНАМ, ЧЕ СВЕТЪТ СЕ НУЖДАЕ ОТ ТВОИТЕ ТВОРЕНИЯ! ЗНАМ, ЧЕ ЧОВЕЧЕСТВОТО Е ДОСТАТЪЧНО ДОРАСЛО ДА ГИ ИЗПОЛЗВА ЗА ДОБРО! ЗНАМ, ЧЕ ТО ЩЕ УЛЕСНИ НЯКОГО, НА ДРУГ ЩЕ ДАДЕ ЕСТЕТИЧЕСКА НАСЛАДА, НА ТРЕТИ – ХЛЯБ! ЗНАМ, ЧЕ СЪРЦЕТО ТИ ТОЛКОВА ЖЕЛАЕ ТОВА ТВОЕ ДЕТЕ ДА Е СЪЗДАДЕНО, ЧЕ НЕ СЕ ЛИ СЛУЧИ МОЖЕ БИ ТОВА ТВОЕ ТРЕПЕТНО СЪРЦЕ НЯМА ДА ОЦЕЛЕЕ И ЩЕ ЗАПРИЛИЧА НА ПОТЪВАЩ КОРАБ! ЗНАМ, ЧЕ ТОВА КОЕТО ИСКАШ ЗА СЕБЕ СИ Е ТВЪРДЕ МАЛКО СПРЯМО ТОВА, КОЕТО ИСКАШ ДА ДАДЕШ НА СВЕТА! ЗНАМ, ЧЕ СТРАДАШ ОТ НЯКОЕ НЕСЪВЪРШЕНСТВО И ТОВА ТЕ КАРА ДА СЕ СТРЕМИШ КЪМ СЪВЪРШЕНСТВОТО! ЗНАМ, ЧЕ ЗА ЖИВОТНИТЕ Е ТИПИЧНА ЕВОЛЮЦИЯТА, А ЗА ЧОВЕКА – РЕВОЛЮЦИЯТА!
ВЯРВАМ, ПРИЯТЕЛЮ В ТЕБ И В ТВОЯТА РОЖБА, НО НЕ ЗАБРАВЯЙ, ЧЕ ДОРИ ТИТАНИТЕ СА ПОДЧИНЕНИ НА МОЙРИТЕ! НЕ ЗАБРАВЯЙ, ЧЕ АБСУРДЪТ Е ЗАРАДИ ТОВА, ЧЕ ЖИВОТЪТ ИМА ЕДНИ ПРАВИЛА, А ИНТЕЛЕКТА – ДРУГИ!”

“Дори и титаните са подчинени на мойрите! Дори влюбените на прозаичният свят! Безброй фантазии и картини! Самозабравяне и доверяване на несъзрели мисли, превърнали се за кратко в нови критерии за истинско щастие! Шепот на халюциниращи пред прага на “Галерия”, която нарекохме “Всемирна”! Прекомерна жажда по още и още живот! За мен и за нея! За мен и за теб! За теб и за мен! За нея и мен! Различен живот за две сърца, които искат два различни пътя! Нови фантазии, с които да отречем, че пътищата са различни! Ти, тя, твоите семейство и кариера! Аз, той, моят път във всички човешки предизвикателства! И ето, че сме на кръстопътя! На самият кръстопът на раздялата! Сега копнея повече от всякога за теб, защото побеждавам и искам да ти посветя победите си!”
Допирам лице до прозореца. Виждам живота. Кипи. Всеки живее и може би само фантазьорите, които не могат да се справят с живота, са осъдени да бъдат бавно изядени от света, до който се докосват само чрез словесната измислица и четката…

15.

Афродита се ражда от морската пяна.
Зевс ражда от бедрото и от черепа си.
Гергана роди Мария.
Папа Жан ще роди, чрез своята Гергана. Всъщност ще роди тя. Част от бедрото и черепа му. Част от генетичната му същност. Част от цялата му обич към света.
Исус се ражда непорочно.
Принц Папа Жан-младши ще се роди без тайнства и мистериозност, също толкова порочно, колкото порочно се ражда всяко дете.
Макар и принц, няма да се роди на пиратски кораб или в замък, обграден от ясновидци, астролози, тринадесетте най-добри лекари на земята, и тринадесетте най-опитни акушерки.
Макар и част от Божията любов и също предопределен да носи своят кръст, няма да се роди и в кошара.
Ще е в родилен дом в София, а преди това майка му, моята скъпа дъщеря, ще е при мен в ателието-апартамент, на онзи петнадесети етаж, на който всичко се бе случвало, но това не. Изглежда толкова обикновено. Толкова ежедневно. Човешко. Природозаконно. Логично. Ясно. Изглежда тъй, а се изпитва като чудо…
Апартаментът се превръща в кошара, в пиратски кораб, в замък…
Полумомичето-полужената, която ще роди е Афродита и Дева Мария, а бившата съпруга е сребриста пяна, въплътила духа си в тръпнеща плът и неспокойна душа.
Черепът се пръска, сякаш той ще роди. Стара травма в бедрото напомня за себе си, сякаш ще родиш.
Стаята си чувстваш като Олимп, а толкова силен е страхът, че всичко ще се срути.
“Е, какво пък!” – мисля си. – “Дете като дете. Плодът е нормален. Гери е в по-добро здравословно и духовно състояние от всякога. Малко бях шокиран като разбрах за преждевременото зачатие. Изпитах едновременно ярост и радост. Имах други планове за дъщеря си. Бог е различен за всяка човешка душа. Любовта е по-силна от всякаква родителска опека, а и от разумното решение. Понякога твърде разумните момичета стават твърде неразумни жени, а често твърде поривистите момичета са най-добрите жени. Шокът ми трая кратко. После я обикнах повече от всякога. Ако може да се обича повече, разбира се! Нещо в отношенията ни без съмнение се промени. Нещо и в чувствата ми към нея се промени. Станахме по-близки от всякога. Разговорите ни станаха като разговори на възрастни. В очите й долавях някаква странна загадъчност. Не точно онази женска загадъчност, която познавам и никога напълно няма да опозная, но приличаща на нея. Момичето ставаше жена. Може би бе възрастта, а не бременността. Може би беше съвсем различна тази загадъчност. Чувство за покаяние пред родител, когото не си послушал, смесена с гордост, че все пак си направил свой избор на възрастен човек, че не си го послушал. Чувство на сантимент към детството, което неизбежно ще напуснеш, смесено с чувство на радост, че живота разкрива нова и по-интересна страница? Чувство на носталгичност, че малко след раждането ще напусне родината, смесено с чувство на удоволетвореност, че пред детето ще се открият и пределите на нова родина? Странен, загадъчен блясък…
“Какво пък. Нормално раждане на 16. 07. 2000. Ще бъде момче. Нормално момче! И името му е ясно: Принц Папа Жан-младши!”
Защо ли си набивах утешителните мисли в главата? Не бях спокоен и това е! Няма нищо нормално в най-нормалното: дъщеря ти да роди!
Няма нищо нормално в това да си дядо на четиридесет и три или на седемдесет и шест! Нито пък на двадесет или на осемдесет! Няма нищо нормално в това да станеш дядо! Бих застрелял всички дядовци от двадесет до осемдесет годишни! Защото в това да станеш дядо има нещо митологично и не би трябвало да има на земята и един жив дядо! Всички трябва да са на Олимп или при Дядо Господ!
Налудничаво, ала налудничаво беше и това, че обикновено край родилката трябва да е съпруга бил той баща на детето или не, или пък бащата на детето, бил той съпруг или не. В случая беше второто, но моят невръстен зет трябваше да изпълнява гражданският си и служебен дълг към родината зад стените на родната казарма. В последните месеци бях като един младеж, който чака появата на първата си рожба с всички трепети и сривове на бъдещият млад баща. Налудничаво беше и това, че виждах, че Гергана, макар и превръщаща се в жена, все още е дете. Някой може и да не го забележи, но аз съм художник и познавач на нежната половина, и преди всичко съм баща и имам право да твърдя, че макар да се превръщаше в жена, тя все още беше дете. Някой ще ми каже:
“Така си мислиш, защото главата ти пуши! И след двадесет и след четиридесет, а ако ти даде Господ и след четиридесет и една година, дъщеря ти пак ще ти изглежда дете!”
Не че не е вярно и това, че главата ми пуши. Не че не е вярно и това, че Гергана винаги ще бъде за мен дете. Не е обаче съвсем вярно, приятел! Тя наистина е дете!
И чувствах, че освен млад баща, трябваше да бъда и млада майка.
И това не е всичко. Бившата ми съпруга е при настоящия си съпруг в Германия.
В двадесет и един и десет имах неясното чувство, че нещо се случва. Отивам в стаята на дъщеря си.
Гери ми се усмихва. Странно. Някой ден ще нарисувам тази усмивка, да видите колко загадъчна е била.
До раждането на Принц Папа Жан-младши оставаше около месец.
– Дъще, хайде да направим една партия шах.
Единадесет часа през нощта е. Нареждаме фигурите. Тя ми се усмихва и започва играта…
Виждах в унес трите мойри. Всяка по свой начин пишеше съдбата ми. Клото предачката, разплиташе пъпната връв на неродения принц, за да преде моята съдба. Лахезис хвърляше черния ми жребий, за да се превърне в белия кон в ръката на Гергана. Атропос ме гледаше в упор…
Трите мойри: Усмивката на Гергана. Трите мойри с лицето на моята дъщеря. Защото няма други богове съдбата, освен жътвата, която чакаме, освен децата, които осмислят и ще отхвърлят или ще оценят като достойно днешното творчество.
“Трите мойри: Усмивката на Гергана”. Ще нарисувам тази картина. С прежда, излизаща от издутият и корем, с бял кон на черно поле, представляващи жизнения жребий и с неотвратимо предизвикателно лице на шахматистка в началото на партия. Ето това е съдбата, ако съдба има, а всичко не е само избор и воля!”
Тръгвам с конски гамбит. Дори не разбрах как изгубих единият си тур. Винаги съм подценявал Гери, а виждам, че не бива…
Усмихваше ми се като мойра, а имаше още нещо неразбираемо чудато, нещо, което знаеше, но аз не знаех и тя не намираше начин как да ми го съобщи.
Играхме до около нула часа. Едва успях да удържа реми.
Към три след полунощ започнаха конвулсиите й. Още щом чух стенанията й, вече разбирах усмивката й. Къпех се в пот, така сякаш навън дъжда изтичаше от мен…
– Хайде, Гери… – рекох й. – Всичко е нормално!
“Не! Не беше! Имаше още един месец, но има ли нещо напълно в график според стандарта в живота на Папа Жан, има ли и нещо, което е изобщо стандартно в рождеството на Принц Папа Жан-младши? Има! Изключителните лекари, които през цялото време на бремеността се грижеха за Гери. “
Вече знаех, че всичко най-сетне ще е наред. Бях се изтощил от емоции и вече беше време да се успокоя.
Като в унес чувах поздравленията.
“Честито ти внуче, Папа Жан! Честито…”
Малкият принц се роди!
Оказа се 2000-то дете на 2000-та година и таблоидите отбелязаха това.
Роди се мъничък. Едва два и половина килограма. За разлика от детето-гигант, което бях аз, когато се родих пет и половина килограма.
Това се казва жътва!
Само след година и три месеца, в един ноемврийски ден, намираики се в Москва, мобилният ми телефон извъня. Беше Мария, бившата ми съпруга, която с особена загриженост крещеше по телефона, за раждането на вторият ми внук Майкъл-Принц Папа Жан-младши, когото току що Гергана беше родила. За радост, принцовете, започнаха бързо да се размножават. Винаги съм знаел, че Гергана е мъжко момиче и може да ражда само мъжки наследници.
Това се казва жътва!
Знаех, че ще я дочакам!
“АКО ЧАКАШ ЖЪТВАТА, ВЯРВАЙ, ЧЕ ЩЕ Я ДОЧАКАШ!”

16.

Случвало ли ти се е, читателю мой, да ти се стори, че съзнанието ти е небосвод, който изведнъж събира всичките си мрачни мисли, цялата си горест, възможната си ненавист към себе си и живота, всички мътни спомени, всички страхове от бъдещето, цялата си слабост и ярост, която може да се пробуди и в слабостта, в цялата си неспособност да даде пред себе си и пред всички останали обяснение, което би било все някакъв слънчев лъч в мрачния пейзаж. Преживял съм го. След него често не се оживява или по-късно не може да се опише, защото всеки разумен човек таи страх от суисидното преживяване. То само по себе си е способно да убие буквално човек и без други средства, а средствата са много. Куршум, въжета, вода, огън, отрова, просто свада или самоубийствен кратък начин на живот. Идва момент на прояснение. Бурята е отминала. Опустошила е каквото е успяла, но все пак е останало нещо. Дори да е само едно прекършено дърво, в което е останало малко живот и което пак някой ден ще разцъфти и върже плодове. Не е редно при прояснение да си спомняме за бурята.
Може би, защото и в чистото ми сега съзнание е останала частичка от онази буря. Бурята на самоубийственото чувство. Разбира се, истинска случайност при хипотетично отсъствие на висш промисъл е, че съм жив. Съзнанието ми беше напълно помръкнало. Виждах само своята Любов, своята Убийца. Чувствах, че не мога без нея, а тя ме убива. Не ми оставаше много. Една, плът желаеща да престане да чувства. Една мисъл, желаеща да угасне. Сърце, нежелаещо повече да бие и сребърните куршуми. Някога ги излях на шега. Нещо като приложно произведение на изкуството. Куршуми, които пазех за сексуалния и емоционален вампир Папа Жан.
Взирах се в снимката от онази нощ, в която бях предизвикал съдбата…
Мога много да пиша за буреносните облаци и за самата буря. За изтерзаната природа на човека, от помръкващата му в някои мигове памет…
Мога много да размишлявам дали изобщо трябва да се размишлява.
Да пиша още много любовни послания за Ирин или за някоя друга Ирин.
Да съжалявам може би, за това, че не живея във вечна буря, мълнии и светкавици като някои артисти, които познавам.
Да разкривам галерии и сред този мрак, защото мракът е част от Виделина.
Смятам, че по-редно е да си направя някои по-прости, по-твърде човешки равносметки.
Нямаше да дочакам завършването на настоящата книга.
Нямаше да нарисувам още стотици картини като да речем: “Слънчево момиче”, “Старинният пловдив”, “Персей”, “Даная и златният дъжд”…
Нямаше да направя още много, много, много изложби.
Преди всичко нямаше да опитам тези глътки въздух, които дишам сега.
Глътката въздух на поредният миг, по-скъпа от златото и от всяко признание.
Глътката въздух, без която няма обич, а често заради самоубийствената страст я проклинаме.
Нямаше да правя и някои други щуротии, които ще опиша в еротичният трилър “Апартаментът”, като решението ни за масов свободен полет от петнадесеттия етаж, с Гал Гръби и Жорж.
И като казах Гал Гръби, не мога да не избухна в силен експлозивен смях…И сега трия сълзите си от смях, като се сетя как си показал на полицаите “паспорта”. А за него най-истинският паспорт си остава надървеният хуй.
Да, нямаше да се смея, приятели!
Заради този смях понякога заслужава човек да надмогне бурята. Само заради този смях, дори да го няма всичко останало…
Мога и да не размишлявам дали изобщо трябва да се размишлява.
Да не пиша още много любовни послания за Ирин или за някоя друга Ирин.
Да не съжалявам може би, за това, че не живея във вечна буря, мълнии и светкавици като някои артисти, които познавам.
Да не разкривам галерии и сред този мрак, защото мракът е част от Виделина.
И да продължа да бъда жив! Като птица небесна, но някак в живота на небесна птица не мога да живея, защото човешкият живот има съвсем различни стойности.
Хвърлих снимките в жабката на колата, но споменът от буреносната нощ продължаваше да изгаря слепоочията ми и да се разтваря в други, по-стари спомени, споделени с Ирина.
Съзнанието ми – ведро, радостно самостоятелно същество от съществото в човешка обвивка, танцуваше в космическия хаос. Влюбено и бавно помрачаващо се, разбирайки всичко останало освен себе си. Спомнях си, то възторжено крещеше:

“С цялото си сърце и душа.
С всяка фибра.
С всеки удар на сърцето си.
С всичките си чути и нечути мечти.

17.

Гордото възприятие на нещата изключва Горестта.
Не я изпитвам, дори когато трябва!
Наранявала ме е често. В Китай-город, когато търсих Виктор Бугай, а той не дойде и едва не открих смъртта. Когато Витя, насочи револвера си срещу лицето ми. Всеки път когато се разделяхме с Ирина. Когато стисках изстиващата длан на баща си в своята. Когато приех в съзнанието си, че Геш е мъртъв. Когато, някога много отдавна, може би преди векове, а може би и повече, бях все още само меценат на изкуствата, защото не се беше пропукало яйцето, далечна планета в мен, от което трябваше да се роди художникът, а тогава вярвах силно, че може да се печели не само от износ на произведения на изкуството, а и от внасянето на такива в България, но имах не едно горчиво преживяване. Наранява ме и горестта в сивите есенни дни, в които виждам сиви горестни лица по улиците, по стадионите, по кафенетата, по офисите, по домовете и не мога да вселя част от себе си в тях, за да бъдат и те като мен наранени, но не и отдали се на тази горест. Наранява ме и от екрана, когато видя нехайни политици и хора на псевдоизкуството и лъжата. Наранява ме и вечер, когато част от мен тъжи по още един безвъзратно изгубен ден, независимо колко от него съм спечелил и колко удоволетворение съм чувствал и продължавам да чувствам. Наранява ме от спомените за “Титаник” или от всеки исторически ред написан от батални сцени и човешки трагедии. Рани, рани, рани, но не и отдаване на сивото чувство. Това е част от моят мироглед. Колкото и да трябва да бъда нещастен, не съм. И за да отмъстя напълно на Горестта я нарисувах.
Нарекох картината “Цветовете на горестта”.
Вазата, в която четен брой хищни цветя се хапеха и целуваха, приличаше на сърце, разкъсващо се на две. Сърце с човешки очи, а от едното течаха кървави сълзи, а във всяка една от тези кървави сълзи вградих мой спомени и радостни и горестни. Без да ги нарисувам ги вградих. Нарекох всяка от тези сълзи на името на мое преживяване:
“Двадесет и четири часа дъжд и шах преди Рождеството”
“Ирина в пещта”
“Ирина във водата”
“Ирина в пещерите”
“Ирина в небесата”
“Сълзата на Витя”
“Нощта в Китай-город”
“Смъртта на Геш”
“Шампанско за двама”
И още много, много, много картини…
И тъй да сетен път осъзнах, че мога да бъда наранен, но не и горестен. Така само можех да оцелееш.
“АКО ЖЕЛАЕШ ДА ОЦЕЛЕЕШ, БЪДИ НАРАНЕН ОТ ГОРЕСТТА, НО НЕ Й СЕ ПОДДАВАЙ!”

18.

Портретът на Филип Киркоров и портретът на Алла, са част от духовното шампанско, което съм издоил от небесните гроздове за моя и за радост на всички, които пият с мен на моята метафизична маса.
Много художници са подведени от внушението, че портретната живопис е занаятчийство. Между тях има и много добри които не биха били просто занаятчии, ако толкова лесно не се поддаваха на социални хипнози и стандартизирани транскрипции на всяка форма в битието, а вярваха повече на сърцата си. Тогава всички лица в картините, биха носили не само лицето на модела, а и част от неговата душа. Биха носили една премигваща искрица живот, която би надживяла всеки увековечен в картината и би го обезсмъртила…
Познавам блясъка на славата. Избухването на обикновен човек в свръхнова. Истеричното признание на тълпите. Повръхностната вяра в повръхностно безсмъртие. Общо взето празна суета, при това краткотрайна. За жалост нейната порочна и измамна милувка чувстват само хора, които наистина заслужават нещо повече от краткотраен блясък и мигновено опиянение. Хора талантливи, красиви, чаровни, които възхищават множеството. Които са част от вкуса на милиони. Които са личности, имена и лица които могат да говорят и да разказват…
Потентните!
Поети, музиканти, политици, спортисти, символи на времена и на народности. Добри или лоши! Чудати и не толкоз! Нанесли удар върху времето или засели го със свое жито. Тези, за които стадартният живот е скучен. Тези, които са го украсили със себе си или са оставили белег чрез себе си…
Потентните, ала потентността също не е вечна. Любовното изкуство на множествеността е еднозначно с модата и скоро една свръхлюбяща и свръхобичана личност остава изоставена в пустинята на забравата и своите спомени…
Един портрет би могъл да запази една такава достойна личност за по-дълго, а кой знае, може би дори и вечно.
Затуй вашият странен приятел Папа Жан е нарисувал толкова портрети. Затуй с цялата си отговорност казвам, че портретната живопис е последното, което би трябвало да се нарече занаятчийство.
И ето, разцъфтяха лицата върху платната ми на “Царят на България Симеон II”, “Баба Ванга”, “Ириния”- в безброй лица и въплъщения, «Бил Гейтс”, в тринадесет картини – “Мерилин”. Така върху платното ми разцъфтяха и лицата на Филип Киркоров и на Алла Пугачова. Не вградих гласовете им в цветовете, както мога отдавна да правя. Вградих блясъка им и душевната им красота. Слънчевите настроения на сцената. Славата не като мода, а като безсмъртие и изтънченост. Отдадените на светлините на прожекторите човешки недоизживени страсти като вечна младост. Блясъкът на светкавиците като душевна виделина. Фибрите като дух. Духът като фибри. Настроенията като разумност. Интелектът като страст. Песента не като звук, а като отражение на космическата хармония в хармонията на цветовете. Всичко това е заключено в портретите на Филип Киркоров и на Алла Пугачова. Тя пееше някога и още понякога пее, че е невъзможно час да се върне назад, ала аз го върнах в портретите. Върнах онзи, час в който хармонията на младостта е зряла и завършена. Облях портретите с лунна и звездна светлина, по-естествени от тези на прожекторите и светкавиците. Оцветих ги с нюансите, с които рисувах планини, гори и вълни, по-естествени от цветовете на гримовете на поп-звездите. И ето, че създадох портрети, които водеха свой собствен живот, можеха като другите ми картини да философстват, да преживяват авантюри на духа и да се преливат в цветовете на останалите картини в безкрайната галерия на спомените ми…
Но за портретите по-късно. Първо беше “Мастурбиращата Венера”, която подарих на Филип Киркоров в НДК, при една от неговите бляскави изяви в България. Зарадва се като дете. Сияеше и докосвайки възбудената богиня се възбуждаше.
– Това е невъзможно, Папа Жан! Невъзможното изкуство е да съживяваш, а ти съживи! Това е шедьовър! То е песен! Това е еротика…
Думите му се лееха. Изолира се от всичко обикалящо го и заживя в картината. По нашите часовници е траяло минути, ала сигурно той се е любил с “Мастурбиращата Венера” с часове. Последва купонът у Георги Христов по случай рождения ден на големият български певец. Филип Киркоров продължаваше да говори за невероятния подарък, който получи от мен. Чух го да говори за “Мастурбиращата Венера” и на Иво Карамански, който също присъства на купона. Неговият приятел, колега и рожденник го гледаше с известна незлоблива завист. Видял “Мастурбиращата Венера”, личеше, че също е влюбен в нея, ала Филип бе имал късмета измежду двамата да я притежава, да я докосва и да й се наслаждава за вечни времета. Купонът беше весел, артистичен и незабравим. Имаше повече знаменитости отколкото навярно бутилки. С кого ли не се сприятелих, от кого ли не чух одобрение за картините си и желание да притежава мое произведение. На първо място в моите планове обаче си остана Филип Киркоров. Беше най-напорист, а и скоро напускаше пределите на България. Поръча ми да направя два портрета. Негов и на Алла.
– Сигурно няма да ти е трудно, Папа Жан! След като правиш такива картини като “Мастурбиращата Венера”.
“Не, разбира се! Ще бъде за мен удоволствие! Няма обаче нищо лесно и леко, щом върху него стои подписа Папа Жан!”
И направих портретите. Такива каквито трябваше да останат за вечни времена, за да напомнят, че между двадесети и двадесет и първи век е имало двама знаменити певци, наречени Алла Пугачова и Филип Киркоров, и че Филип Киркоров се е познавал толкова добре с Папа Жан, че Папа Жан го е нарисувал такъв, какъвто е на портрета. С цялата знаменитост, която предполага и не предполага, че има. С цялата Божествена красота изписана върху лика му и всичко останало, което би могло да обезсмърти една картина.
Изненадата ми бе голяма когато Филип Киркоров не взе веднага поръчаните портрети, понеже ангажиментите му бяха безкрайни и все не можехме да се срещнем.
Почувствах, че ме избива хладна и студена пот, неразбиране, объркване. Залутах се в “Галерията на спомените” си, за да търся тълкуване на факта и поведението му и неоткривайки подобно бях изхвърлен като тапа навън, в реалното битие където много реални неща звучат абсурдно и не могат да бъдат изтълкувани.
Някаква ярост, но не убийствена, нито разрушаваща, а невинна и с право на съществуване. Неясни объркани мисли на руски и на български. Почувствах тялото си чуждо и дори двата портрета не мои, ненарисувани от мен, а от някой друг Папа Жан. Някой, който има право да създава безсмъртието и не се интерисува от човешките взаимоотношения. После градусите се смъкнаха. Чувствах лицето ми свито от онази полувидима усмивка на Човека. Абсурдният човек в абсурдния свят. Търсачът, който знае, че няма да открие. Метежникът, който знае, че няма да постигне друго, освен да умре. Писателят, който знае, че романът, който му е коствал младостта, няма да бъде издаден и прочетен от никого. Престъпникът, който знае, че няма да му се размине. Фауст, който знае, че с дявола сделките са губещи и все пак е готов да води бизнес-разговори с Лукавия. Момчето, което обличайки униформата знае, че сълзите в очите на момичето му не значат нищо друго, освен мода и то няма да го дочака. Сизиф, който бутайки камъка по стръмният наклон знае, че камъкът ще бъде изтърколен обратно. Усмивката на познанието към това, че избираме действието на волята си пред него. Усмивката на насмешката ни към познанието което, е толкова жалко в трагичното си послание. Усмивката, която наричаме сардонична, сатирична, саркастична, сатанинска, а няма общо със злите свръхестествени създания и е само човешка, твърде човешка.
Филип Киркоров бе твърде ангажиран с концертите си. Възможно беше да не е изпълнил ангажимента си случайно, по обективни причини.
И може би беше така!
Може би!
На овациите в Русия по награждаването на най-добрите естрадни певци, на които присъствах, Филип Киркоров взе седем статуетки. Там се видяхме за последно. Поздравих го. Аз заминах за Европа.
“АКО ЗАПАЗИШ САМООБЛАДАНИЕ, ИМАШ ВСИЧКИТЕ ИЗГЛЕДИ ДА ПОСТЪПИШ ПРАВИЛНО!”
“АКО СЕ УСМИХВАШ АБСУРДНО, ЗНАЕШ, ЧЕ НЕ ВИНАГИ МОЖЕ ДА СЕ ПОСТЪПВА РАЗУМНО, НО СЕ ПОСТАРАЙ ДОКОЛКОТО Е ВЪЗМОЖНО ДА ПОСТЪПИШ ТАКА!”
“АКО СЕ РАЗГНЕВИШ, ИМАШ ВСИЧКИТЕ ШАНСОВЕ ДА ПОСТЪПИШ ПОГРЕШНО!”
“АКО РИСУВАШ ПОРТРЕТ, НАПРАВИ ЛИЦЕТО, КОЕТО СИ ИЗОБРАЗИЛ БЕЗСМЪРТНО!”
“АКО ДАРИШ, ДОРИ И БЕЗ ДА ЖЕЛАЕШ НЕЩО, ЩЕ ПОЛУЧИШ!”
“АКО ПОЗНАВАШ ЗВЕЗДИ, ЗНАЙ, ТЕ ЩЕ УГАСНАТ НЯКОГА! БЪДИ АСТРОНОМЪТ, КОЙТО ЩЕ ГИ ЗАПАЗИ КАТО ПОЗНАНИЕ ЗА ВРЕМЕТО, В КОЕТО НЯМА ПОВЕЧЕ ДА БЛЕСТЯТ!”

19.

Ако познаваш звезди, знай те ще угаснат някой ден…
Ала как пък преди това блестят!
Загубих цветове и чувство за реалност, земята под краката си, спомени, човешките усещания…
Чувствах влажна ръка в десницата си и неземно приятна слепота…
Не! Не, нарушавам уговорката си! В тази част няма да се лутам из галерии на спомени, магазини за въздушни кули, няма да ме преследват демони, нито пък зли гении да ме привеждат в анабиоза, за да си спомням кошмари и халюцинации, а ще бъда реалист. Не си мислете, че отново поетизирам съновидения, ако самата реалност на този спомен не е съновидение и би могла да се разкаже по-прозаично.
По-прозаично би звучало, че бе откриването на Световният кинофестивал в Сочи и хванати за ръце между многостотинте фотосветкавици, прожектори на фотокамери, илюминации вървяха Принц Папа Жан и Лидия Шукшина.
Вървяхме по звездната алея и преживявах една друга, различна от своята екзистенция. Екзистенцията на звездната слепота. Липсата на земно притегляне и реални ориентири. Заслепен вървях със знаменитата актриса и мисля, че в този спомен има нещо, което мога, а не искам да осъзная, нещо, което трябва, а не искам да разбера, и нещо, над което трябва да се замисля, ала нямам желание. На вас оставам да размислите, ако намерите, че това е удачно…
Случи се по време на една от най-успешните ми визити в Русия. Лето Господне 1998. Кацнах със самолета на летището в Москва за да открия Виктор Бугай, ала той не дойде на срещата. Объркан вървях из метрото, но все пак намерих начин да изляза от ситуацията, в която бях попаднал. Скоро следваха мои изложби и разпродажби на картини, както и личната ми среща с много деца на двадесети век, имали щастието да вървят по тази “звездна пътека на неземно приятната слепота”. Това беше и периодът в живота ми, в който станах княз, носител на ордена “Нов елит на Русия”, генерал-майор на казашката армия, професор в два руски университета. Още изложби, още разпродажби, още запознанства. И ето ме на откриването на Световния кинофестивал, хванал за ръка самата Лидия Шукшина.
Очите ми са слепи за времето, в което докоснах за пръв и втори, и стотен път платното с четка без да мисля защо и трябва ли, без да мисля и да мечтая дори, че това платно ще представлява духовна и материална ценност, че ще ме превърне в знаменитост, общуваща със знаменитости. Тогава вървях по една друга звездна пътека. Звездната пътека, в която тези човешки, макар и знаменни неща, бяха твърде скучни, макар и примамливи, за да си помисля, че някой ден ще ги достигна. Едната звездна алея преминава в друга. Беше вчера, когато не си и помислях, че може да има и такива мигове в живота ми. Ето днес е, и вече крача по другата звездна пътека, заслепен, съществуващ в друга реалност, несъзнаващ това, което съзнава, нечувстващ пълноценно това, което чувства, крачещ, макар и нестъпващ на земната твърд…
Едно единствено жило се заби в сърцето ми и ме отрезви, за да прогледна и да присвия зениците си от болка пред светлината, която не можеха вече да понесат очите ми.
Да! Вървях хванат за ръка с една знаменита жена по звездната алея, ала с друга дълбоко в себе си, бих желал да съм в този миг. Друга, с която бягащи по своя път, се разминавахме.
Зави ми се свят. Само за миг и в този кратък миг я видях в трите й състояния. Трите състояния на Ирина! Дух, плът, разпятие! Поезия, любов, мълчание! Величие, нежност, мрак! Джокери, вълни, бряг! Интелект, сърце и бягство…
“Ще я забравя! Ще забравя за картината сред тези прожектори! Трябва да я сътворя, но ще я забравя!”
Казах си, без да разбирам дали става въпрос, че ще забравя картината или Ирина.
Трите състояния на Ирина преминаха в трите състояния на Мерилин Монро.
“Ще запомня тази картина” – казах си, без да разбирам дали става въпрос за картината с трите състояния на Мерилин Монро или за прожекторите.
Трите състояния на Мерилин Монро преминаха в триста пеизажа.
Дойдох на себе си. Сред звездната слепота съзрях, че Лидия ме гледа въпросително. Нямаше какво да й отговоря.
Продължихме по звездната пътека.
“Звездната пътека за някои е Via dolorоsa, една преходна златна статуетка, за някои трънен венец. Възхитата в очите на милионите, вик за разпятие. Иначе защо би било толкова съдбовно преминаването по тази звездна пътека! Защо е неизбежно? Защо не аз, а някой друг върви по нея? Защо точно аз? Нима само аз съм художник или само Лидия е актриса? И защо е тази боязън когато си на върха на всяка мечта по земното съществуване?”
Огъваха ми се краката.
“Няма да повярват приятелите ми! Е, има фотокамери, видеозаписи. Всъщност те ще повярват, но аз ще си повярвам ли сам? Ще си видя лицето и тялото запечатани на лентата, но самите спомени дали са запечатани изцяло на лентата…Едва ли. При всички случаи Ирина изобщо няма да повярва, че в тези мигове съм мислил и за нея. Помислил съм си за нея и ми се е искало да крачим заедно по звездната пътека. Дали не ставам сантиментален? Дали не съм такъв изобщо?” На кинофестевала се запознах с колосите на руското и световно кино: Никита Михалков, Илина Бистрицка, Вячеслав Тихонов, Светлана Тома, Клим Лаврентиев.
След миг, звездната пътека изчезна. Бях вече на път към България. Струваше ми се, че преди секунда съм прекъснал най-приятният си сън и беше така, макар вече от събитието да беше се изтърколил месец и половина и то да се беше случило в страната на реалното, а не на съновидението. Така е със звездните мигове, но те са за звездите. Аз съм нещо различно. Твърде щастлив съм, за да бъда звезда. Светлината, тръгнала от тонове нажежена мъртва плазма, за да достигне до очите ни, идва до нас понякога след като тази звезда отдавна е угаснала. Твърде суетен съм, за да мога да изживявам всичко това по-често, без то да ме е убило. Твърде сантиментален съм, за да мога да го понеса без да го споделя. Твърде зареден със светлина, за да се нуждая от звездната слепота…
И все пак, щастлив съм, че изживях всичко това.
Звездно щастлив.
Някой ден ще нарисувам картината “Ръката на Шукшина”.
“АКО ПРЕЖИВЯВАШ ЗВЕЗДЕН МИГ, ЗАВРЪЩАЙКИ СЕ КЪМ НЕГО НЕ СЕ ОПИТВАЙ ДА ГО ОСЪЗНАЕШ, НЯМА ДА УСПЕЕШ!”
“АКО СИ ЖИВЯЛ НАПРАЗНО, ДОРИ И ЗВЕЗДЕН МИГ НЯМА ДА ТИ ВЪРНЕ ЩАСТИЕТО!”
“АКО ПРЕЖИВЯВАШ ЗВЕЗДЕН МИГ, НЕ МОЖЕШ ДА НЕ ИЗПИТАШ ПОНЕ МАЛКО ПЕЧАЛ, ЧЕ НЕ МОЖЕШ ДА ГО СПОДЕЛИШ С НЯКОГО, С КОГОТО БИ ЖЕЛАЛ ДА ГО БЕШЕ ИЗЖИВЯЛ!”
“АКО ИЗЖИВЯВАШ ЗВЕЗДЕН МИГ, ПОМНИ, ЧЕ ТОЙ НЕ СЕ ДЪЛЖИ НА ТВОИТЕ КАЧЕСТВА, А НА ТВОИТЕ ШАНСОВЕ!”
“АКО ИЗЖИВЯВАШ ЗВЕЗДЕН МИГ, ПОМНИ, ЧЕ ЗА НЯКОИ ТОЙ Е ГОЛГОТА!”
“АКО ИЗЖИВЯВАШ ЗВЕЗДЕН МИГ, ПОМНИ, ЧЕ ЗА ВСИЧКИ ТОЙ Е ТВЪРДЕ КРАТЪК!”

20.

Обещах да ти разкажа за постиженията ми в областта на нетрадиционната медицина. Редно е да разкажа първото преди да започна тръпна от вълнение и да се чувствам неспособен да опиша случката толкова въздействаща, колкото в действителност беше за мен, за да окаже този прелом в живота ми. Толкова въздействаща, че да я забравя, за да не се отчая пред мисълта за Бездната на непознатото, запазя рационалният си дух и да не полудея. Толкова въздействаща, че да ме измъчва безспирно чувството, че нещо съм забравил и нещо ми се губи, докато не дойде мигът на откровението. Редно ли е да казвам, че отново бях в прегръдките на Ирина, в лудостта на Лунния оргазъм, когато си припомних. Чувствах беса в привидното й спокойствие. Лежеше гола между слънчогледите, а една мравка пълзеше по нослето й. Златисти листа бяха разпилени по гърдите й. Усмихваше се. Тялото й сякаш се разливаше в космически океан от спокойствие. Изведнъж почувствах лудостта и демона. Не можеше да се види като потрепване, гримаса, искра в очите, ускорено дихание или пулс. Не можеше да се почувства от любовника, който безкрайно добре познава любовницата си и поради това усеща скритите неща. Не можеше да се прозре и от прозорливия. Да се долови от безкрайно чувствителния. Денят беше безкрайно лъчезарен, а Ирина разтворена в спокойно езеро човешка плът. Ала аз долових истерията под зърното й. Тя щеше да експлоидира и да овъгли и двама ни. Допрях пръст и започнах да суча с него болката. Като теленце от вимето на кравата. Болката изгаряше пръста ми. Щях да полудея от болка или да дръпна пръста си, а не биваше. Трябваше да издържа. Само секунда и тя щеше да отмине. Да остави и двама ни. Да отиде в дълбините на Ада, където й беше мястото. Само секунда. Безкрайна секунда от воля и страх. Една решителна секунда от която зависеше всичко. Не махах пръста си. Овъглявах го. Издържах. Болката бе унищожена.
– Какво ти е, Жанино? – попита Ирина.
– Какво да ми е?
– Блед си.
– Така ли? – засмях се.
– Сторило ми се е? – засмя се и тя. – Не си ми споделял откога лекуваш.
“Де да знаех?” – помислих си и изведнъж си припомних за началото.
Още в “Магазин за въздушни кули” разказах случката за падането ми от въжето във физкултурния салон. Споменавал съм често, по-късно в мемоарите си, за нея. Сега отново се налага да се върна към нея и за да не повтарям неща, които вече съм ти казвал, започвам от самото падане…
Бях на пода. Ръцете – широко разперени. Чувствах суетенето и паниката. Чувах и крясъците. Виждах ужаса в очите на всички. Бях в безсъзнание, но едни различни сетива долавяха всичко около мен. Някакво друго същество мислеше с главата ми. Говореше ми. Строго. С маниер на възрастен. С воля на силен, ТО ми говореше:
– Сега трябва да имаш сърце в ръцете си.
– Не те разбирам! – проплаках уплашен от присъствието му.
– Разбираш ме чудесно, защото трябва да ме разбереш или ще умреш. Трябва да имаш сили в ръцете си!
– Но те не ме слушат!
– Те ще те послушат. Трябва да ги събереш едни в други…
Едва сега видях, че имам четири ръце. Двете приличаха на огнени, без кости, по-скоро пипала, завършващи с пет израстъка. Витаеха около главата ми и също не ме слушаха.
– Заповядай им да те послушат! Аз ти заповядвам!
Трудно беше. Чувствах, че имам някакво въздействие върху тях, но не знаех добре как да го упражня. Беше все едно да придвижа предмет от разстояние и не знам как успявах, ала за да успея наистина да го преместя, трябваше да разбера как го правя.
“Ръчички мои, послушайте ме! Не знаех за вас, ала знам, че ви имам и трябва да ме послушате, защото сте мои!”
– Не така! Не ги моли! Заповядай им.
Паниката във физкултурният салон нарастваше.
Овладях ги. Придобих сила над тях. Те ме преизпълниха с една друга сила. Докоснах ги до главата си. Съзнанието, моето собствено,се съживи под черепа ми.
– Сега трябва да събереш лявата с лявата! Дясната с дясната! Да направиш от четирите си ръце две!
Беше трудно. Ръцете се разминаваха все едно измеренията не бяха три, а триста. Приличаха на съдби които си принадлежат, но злата им карма е повелила никога да не се срещнат. Докоснаха се. Раздалечиха се. Приличаха на влюбени, които се обичат и се нараняват. Милват се и се отблъскват. Докоснах ги. Помислих си, че съм ги събрал… Паниката в физкултурният салон растеше…Изпуснах ги отново една от друга, а гласът вече бе замлъкнал. Усещах, че отново започвам да губя съзнание. Огнените ръце витаеха около главата ми, другите – разперени и мъртви не ми се подчиняваха.
Край!
Помисляйки си го, разбрах, че е немислимо и тогава задвижих огнените си ръце. Слях ги с другите и отворих очи…
“АКО ИСКАШ ДА ИЗЛЕКУВАШ ДРУГИТЕ, ИЗЛЕКУВАЙ ПЪРВО СЕБЕ СИ!”
Забравих тази случка скоро, за да не ме тревожи необяснимото.
Не помнех имам ли такива способности, но ги развивах. В началото ми се струваше, че си въобразявам или ако има подобрение в някого, то се дължи на неговото самовнушение. Дойдоха годините, когато широко се заговори за екстрасенси. Завърших курсовете по нетрадиционна медицина и лечебен масаж. Много от моите учители бяха китайци с огромен опит и познания. След това започнах да правя експерименти върху животни и накрая, след като известно време, пребивавах в Китай и Тибет, започнах да лекувам хора. Бях в град Железногорск в Русия и вече отдавна знаех какво е да си екстрасенс. Идваха старци. Благославяха ме сетне. Сърцето ми се радваше. Лицето ми сияеше. Лекувайки другите, имах чувството, че лекувам себе си и продължавах ли продължавах да събирам две по две ръцете си, а те все да се разминават. Няма да забравя един случай!
Никой не би успял!
Нито мъж!
Нито човек!
Ни лечител! Никой не би успял!
Очите ми са препълнени със сълзи на благодарност към една по-висша сила, по-голяма от човек, от самата природа, а може би от съществуването изобщо! Тази висша сила, която ми даде да изживея това! Която ме благослови още веднъж да бъда щастлив! Която обогати сърцето ми с още радост…
Когато видях Ленна, тя не приличаше на човек. Не приличаше и на животно. Ленна беше тръпки ужас, сълзи в очите на майка си, най-нежната и безнадежда родителска любов към детето, което гасне. Самата Ленна представляваше средина между оголяло растение и изроден човек. Тринадесетгодишен огнен поглед на череп с виснала долна челюст, от която се точат лиги.
Стояха пред вратата ми и чакаха реда си след някакъв старец, болен от ендимична гушавост. В това време бях излязъл, за да вдъхна въздух, да се насладя на здравата природа на дърветата, след като видях толкова болести у хората. Беше пролет, гледах влюбени двойки и разтварящи се цветове. Говорех си със себе си и размишлявах над избор, който никога нямаше да мога да направя. Това не ми пречеше да съм свободен и да си мисля, че дори в момент, когато нямам избор, все пак съм пред него.
“Толкова е благородно, Папи! Ти лекуваш! Няма я болката! Има я светлината! Все пак, до края на живота си ли смяташ да правиш само това? Само това ли?”
“Нима може да се стори нещо повече?”
“Открий “Америка” или имай луната, или създай нова “теория на относителността”, или разсърди дявола…”
“Какво повече може да се направи?”
“Нарисувай тази бреза, например!”
“Не ме изкушавай! Та аз никога не съм рисувал, а как бих искал и как чувствам, че мога!” Беше времето, когато още нямах познания и увереност да започна дългият път на изграждане на художника в мен.
“Докторе, излекувай себе си!”
“Махни се от мен, лукави!”
Вдъхвах въздуха. Радвах се. Дишах красота и Виделина. Краката ме водеха към квартирата кабинет, към къшея дълг, след като се бях отърсил от всичко останало, което ме задължаваше и ми повеляваше…
Тогава за пръв път видях Ленна и се ужасих.
С майка й чакаха реда си след стареца и си говореха. Седнах до тях. Не ме познаваха и си мислеха, че също съм пациент, а не този когото тъй дълго чакат.
– Поне една вафличка няма ли да опиташ? – гласът на майката плачеше, а лицето й беше каменно.
– Н-н-н-не мо-га…- изрече на пресекулки, а от устните й се стичаха лиги…
Тя беше болна от анорексия и скоро щеше да умре.
– Ленна, когато получих онова писмо от Афганистан, онова с благодарностите и разбрах, че няма да видя повече тримата си сина, реших да живея защото… – тук прекъсна, щеше да се разридае. Разбра, че казва нещо, което не би трябвало да изрича на дъщеря си.
– Ти ще живееш, Ленна. – намесих се, без да обяснявам, че аз съм Папа Жан. Приближих ръце към лицето й. От самата близост щеше да се пръсне като стъкло, толкова бе крехко. Забих очи в тлеещите бездни в черепната кутия, които ме наблюдаваха. И започнах да се боря и да побеждавам.
Ленна идваше на сеанси всеки ден след това в продължение на три месеца. Тя искаше да се излекува и победи…
Бях получил от Джуна високото отличие Академик за всичките си постижения, когато съдбата отново ме срещна с Ленна.
Срещнах една, малко е да се каже красива жена, защото тази жена беше перфектна. Грациозна като антилопа, стройна бреза с карминени устни, сочни като райски плодове, с черни като смъртна присъда и откровени като любовта очи, с червени лъкатушещи до кръста къдрици. С нежен до невъзможност глас и усмивка на изкусителка промълви краткото:
– Папа Жан…- и не можа да изрече нищо, защото беше развълнувана.
Не я познах и се зачудих защо толкова се смущава. С тъжна и едновремено с това щастлива усмивка, разсея въпросите ми:
– Аз съм Ленна, помниш нали?
Как бих могъл да забравя онова същество!
– Ленна, какво правиш тук?
– Работя за една киностудия. Дават ми малки роли, очаквам и голямата, но засега съм по-скоро само манекен.
Прегърнах я. Не беше сексуална прегръдка. Прегърнах просто онази искричка живот, която видях за пръв път, чиято сламка исках да бъда, за да не се удави. Едва сега, след като Джуна ми връчи титлата академик в областта на нетрадиционната медицина, когато срещнах една красавица, която някога беше онова зомби, чакащо ме пред кабинета, разбрах колко съм се страхувал, че няма да успея да я спася. Едва сега си го признах.
Чувствах топлината й преминаваща в любовен сигнал. Лудата всеотдайна еротика, която излъчваше тялото й. Всеотдайна еротика на една жрица, която иска да се отдаде с всяка своя фибра на езическото си божество…
И го направи!
Всяка подобна вълшебна нощ е различна от другите и е несравнима.
Любехме се и поемах като секс трите въплъщения на живота:
Победата над смъртта
Красотата на модела
Любовта.
Тези три въплъщения бяха Ленна! Тези три въплъщения са МОЯТА ВОЙНА!
“АКО ПОБЕДИШ СМЪРТТА, ТОВА Е КРАСОТА! РАЗБЕРИ ГО, ЗА ДА ИМАШ ЛЮБОВТА!”

21.

Победата над смъртта. Това е първо.
Кой би го интересувала красотата на изгрева, ако човечеството се бе самоизтребило. Навярно един скучаещ и въздишащ бог, отпуснат по корем, клатещ глезени щеше да повтаря колко е отегчително това. Морският прибой нямаше да ражда мелодии и да вдъхновява разказвачите на приказки, романтиците и децата към подвизи, а щеше да сипе хладната си пяна по лицето на нащърбените скали на брега, без тази пяна да ражда Венери, а да се лее, следвайки никому ненужните физически закони. Есента щеше да настъпва без да свива сърца и да ражда поезия. Пролетта щеше да следва без да изкушава към любов. Лятото и зимата нямаше да напомнят за себе си, а просто бездушно да се сменят. Изобщо: Животът е красив преди всичко заради първата си и неокончателна победа във вечната си борба със Смъртта. Това е първият контур в портрета на лицето на красотата. Първия и най-важния, без който би се обезсмислело всичко. Проста истина, която ние артистите понякога забравяме. Саморазрушаваме се и с пороците си, а понякога дори със самото си творчество. Раздалечаваме се и се дистанцираме от самото преживяване, за да превърнем изкуството си в Живот. Самоубиваме се, за да осъществим Цел. Вграждаме красотата в дървени и златни рамки, рамки от словесно майсторство, рамки от мрамор, глина, бронз. Знаем накъде сме тръгнали и забравяме какво сме. Това вече не е победа над Смъртта. Това е бягство от страха от смъртта. Също е красиво, но не е първия контур по свежия лик на красотата, а последния в изтерзаният й уморен облик. Често сме лекари, неспособни да излекуват себе си. Въплъщения, изгубили плътта си. Деца остарели, които не могат да съзреят, защото вече са се погубили и лишили от бъдещето. Затворници-смъртници в килията на средновековното си, романтично и твърде агресивно схващане за нещата. Неуместност в уместното, хора, които не искат да живеят, а да творят живот, което не умеят.
И тъй, аз ти казвам приятелю, тъй както казвам на себе си.
“АКО ИСКАШ ДА СЪЗДАВАШ КРАСИВО, АКО ИСКАШ ТО ДА РАДВА, АКО ИСКАШ ДА ПРЕДИЗВИКВА ЕКЗАЛТАЦИЯ, ЖЕЛАНИЕ ЗА СЪЗЕРЦАНИЕ, ПОНЯКОГА ДОРИ И ИСТИНСКИ РАЗМИСЪЛ, И НОВОРОЖДЕНИЕ, И ЛЮБОВ, ПЪРВО И ПРЕДИ ВСИЧКО ПОБЕДИ СМЪРТТА, А НЕ СЕ ОПИТВАЙ ДА БЯГАШ В ТВОРЧЕСТВОТО СИ ОТ СТРАХА ОТ НЕЯ! АКО ИСКАШ ИЗКУСТВОТО ТИ ДА Е ЕКЗИСТЕНЦИАЛНО, ЛИШЕНО ОТ ЛЪЖА, ИСКРЕНО КАТО ЕРОТИКА, ЕДНА БЕЗКРАЙНА, ЛЮБОВНА ИНТЕЛЕКТУАЛНА НОЩ, ЗАПОЧНИ ОТ ПЪРВАТА СИ ПОБЕДА!”
Да, знам, тонът ми е твърде проповеднически. “Докторе, излекувай първо себе си…” Проповядвай, след като чуеш нашите проповеди. Внушавай истина, когато знаеш, че тя може да бъде чута чрез примера ти за възхищение, а не от покварените ти устни. Не бих могъл да го кажа, не бих могъл да го премълча. Защото те обичам, приятелю! Защото знам, че си като мен и сърцето ти е посветено на красотата с любов, а устните ти – на любовта с красота. Защото знам, че също като мен се луташ и скиташ. Понякога пълниш шепите си с живот, а той се изплъзва между пръстите си, защото сме хора и сме смъртни. Бебето, победило смъртта, вдъхвайки първата си глътка с плач, неочаквано се затичва, изпуснато от ръцете на майка си, а когато се обръща разбира, че е изтекъл земният му ден, преизпълнения с трудности грешен и нелек живот, в който е опознал всички или почти всички земни наслади и унижения. Не бих могъл да премълча, че нямаше да имам онези прекрасни мигове в Сочи. Преизпълнените с еротика и красота мигове с Ленна…
Прегърнах я във водата. Блъсна ни страстна вълна, като перверзник и перверзница, искащи да се включат в играта ни. Събориха ни. Плясъкът на вълната погълна смеховете ни. Устните ни се погълнаха една в друга. По бедрата на Ленна безумно тръпнеха мускули. Неочаквано си спомних за Тинка…
Защо ли точно в този момент?
Кой знае, защото първата обич е последна и въпреки това не може да се каже, че е последна най-малкото заради това, че има последици, а ако следващите любови са нейно ехо, то винаги има миг, в който ехото е по-силно.
Тя беше първата ми любов. Студентската. Чаках я всяка вечер. Изпращах я всяка вечер. Прегръщахме се и се целувахме. Държахме се за ръце и не бяхме сигурни в бъдещето. Може да се каже, че дори не го желаехме. Безизмерно приятно ни беше, че си държим ръцете, че енергията изтича от дланта на единия в тази на другия. Безизмерно приятно беше, че нещо споделяме. Мигове, плахост, първи трепети, чувства. От тази любов ми остана само една снимка. Чернобяла, избледняла, ретрочувствена, на която приличах на кинозвезда. Нежна, наивна звезда от епохата на чернобялото кино. Тогава понякога си и мечтаех да стана актьор. Сбъдна се всеки друг мой наивен юношески блян, но не и този. Всъщност – не и тези. Не станах кинозвезда и не споделих живот с Тинка, но имах живот…
О, Бога ми…Имах! Пропуснах в спомените си, тези за голямата любов, която изживях с Кети в юношеските си години. Малкото дете-чудо, световно известната акордеонитска, в която бях безумно влюбен преди Тинка.
С Ленна вече сме на брега. Чуваме глъчката на недалечен купон. Обсипвам с целувки гърдите й, сипя ги надолу, надолу, надолу…
Вариация на стара картина. Любимата моя картина. Картината с “технниката на плътта”. С любов и еротика: портрет на красотата.
И ето, победил смъртта, съм пред втората решителна битка в моята война: Красотата на модела.
Какво е моделът?
Всичко видяно, което може да се нарисува. От торнадото, до капчицата роса. От плода на познанието, през крушата, напомняща за женска гръд, до ябълката на раздора и разлагащата се смокиня, от очите на девойката, до лъжовната сълза в зениците на момиче, решило да изгради живот, разграничен от истината, от раждащия се живот, до умиращия живот, от света, видян през бръснещ полет на разбиващо се хвърчило, до същия, но видян през старчески очи които, скоро ще се склопят и виждат падащото хвърчило и умиращия, живот който носи то на себе си. Всичко, което може да се нарисува. Любов и омраза изписани върху едно и също лице. Безразличие, изписано на друго. Залез, на трето. Есен на съвсем друго лице. Лица на мулатки и квартеронки, лица на циганки и на евроазиатки, лица на приятели и на врагове. Нос, очи, чело… всъщност вселени в различни комбинациии и в различни цветове. Любов във всички възможни и невъзможни варианти. Грехове във всички възможни форми. Да, грехове! Всеки е безсилен пред греховете си. Дори светците са най-красиви когато са в борба в тях и дори когато им се поддават не загубват святата си красота. Имах предвид: Красотата на модела. Втората спечелена битка в моята война. Ленна на плажовете в Сочи, след като преживя… След като имах шанса отново да се докосна до този живот. Всичко, което може да се нарисува: мъхът от тополи и глухарчета над женските бедра, над мъжките бедра и онзи може би, който пулсира над бедрата над цялата вселена. Заспиващият изгрев, тръпките, които живеят, тръпките, които убиват. Заслепението на влюбването, водопадът и свадите на всички гълъби. Дори песента, която не се вижда, но отново може да се нарисува, защото и тя носи Красотата на модела в себе си. Еротиката на трепетността, която съзерцава, удивлява се, размишлява, експлотира и убива. Еротиката на душата и разума. Ленна, която прегръщах, а тя започна да се променя в прегръдката ми. Трансформираше се в нещо друго. В една различна красота с по-зрели и по-пластични гърди. Огнените й къдрици ставаха по-къси, прави и черни. Гласът й стана по-плътен, по-красив, някак хипнотичен. Променях я и я превръщах в друга, а това отново беше Ириния. Без да искам моделирах от една красота друга. Защо го правех? Нима не страдах достатъчно? Нима не живеех във вечен страх да не нараня, да не бъда наранен, да не изгубя и да бъда изгубен? Защо променях нещо, което ми отдаваше най-прекрасни усещания? Защо превръщах плажа на Сочи в плажа на Синеморец? Защо!
Беше неизбежно. Просто неизбежно. Втората битка преминаваше неизбежно в третата. Красотата на модела щеше да е недостатъчна, скоро щеше да се изчерпи и въпреки, че това е красотата на цялата вселена, тя щеше да се превърне в едно растение, което нито вижда, нито чува, ни сърце има, което да разбие и с което да се наслади на своите форми.
Победа над Смъртта!
Красотата на Модела!
Любовта!
Третата битка е решителна и най-страшна и тежко на победения. Стигнеш ли до нея е съдено всеки ден да я печелиш заедно с първите две. И един единствен ден да загубиш и една единствена от трите битки, то това значи една позорна, неизбежна смърт, която обезсмисля всички останали победи.
Ако се биеш на три фронта, а си сам, много е вероятно да загубиш, затова трябва да си толкова отчаян, че чак да се чувстваш щастлив.
“АКО СИ ТВОРЕЦ, НАПРАВИ ОТЧАЯНИЕТО СИ ЩАСТЛИВО!”

22.

Фантастичното е реалистичното за фантазьора. Аз не съм фантазьор, но съм извънземен. При това имам способността да се вселявам във всякаква жива и нежива материя. Няма да говоря за способността си да чета мисли, както и да се прехвърлям от единия в другия край на галактиката, напрягайки мисълтта си. Вродената ми скромност ми пречи да ви разкажа за това, че познавам лично Хубавата Елена и Ахил, Капитан Немо и Гъливер. Преследвал съм Моби Дик, а със Сияйна Зора сме дирили злато в суровата Клондайкска пустош. Да, имам способността да живея буквално в сюжетната условност на всяка една книга… Да се превръщам в текстуален, в част от текста.
Бил съм и атмосфера разум, общуваща и обожествявана от жителите на планетата си. Мислещ корен на дърво, което дава плодове, от които се мъдрее. Лудувал съм из галактиките с весели космически корсари, които нападат чуждопланетните кораби само, за да ги натъпчат с богатства, които другите не желаят. И същество, живеещо дълбоко в океанската бездна съм бил. И пустинна дюна, способна да чувства. И крилато безполово същество от Атлантида. И цар на човечество, хиляди пъти по-малко от мравуняк. И Пегас, който по изгрев се превръща в човек, по залез във вълк, преди полунощ в лъв, а след дванадесетия час отново Пегас. Прераждал съм се тринадесет хиляди пъти в най-различни същества. Умирал съм по тринадесет хиляди различни начини и всяко умиране помня. Да! В реалистичния летопис на човек, чиято фантазия прилича на буйни коне, ако липсва нещо фантастично или нещо, което по-скоро прилича на фантастично, а всъщност е реалистично, то тогава този летопис не би бил реалистичен. И така: мястото на историята от тази глава е точно тук.
Ще ви разкажа за Духовното Шоу с водещ и автор Принц Папа Жан. Всъщност целият ми живот е точно това шоу, в което гости са всички лица, описани във всички мой книги.
Живописта ми е камерата, пред която всеки един от гостите ми застава, за да представи своя облик пред останалите.
Нещо повече за Духовното Шоу на Папа Жан.
Шоуто е, разбира се, разнообразно. И една от книгите “Галерията Папа Жан” е полуфантастична, макар да носи части от биографията на един герой на своето време, наричан Принц Папа Жан. Щом е имало гости като Дейв Рийс, далечен правнук на Папа Жан, мониторът на времето от двеста и първото столетие или от 20013 година. Тъй като в днешното предаване смятам за удачно да направя една ретроспекция на описани и неописани предавания на това шоу започвам с монитора Дейв Рийс и се прехвърлям в сюжета на книгата Лунен оргазъм.
Папа Жан: Какво е да си монитор?
Дейв Рийс: Преди всичко да живееш красиво, постоянно да предаваш информация на зрителите чрез третото си око и да можеш да се прехвърляш във времето.
Папа Жан: И двамата познаваме лично Клеопатра – една велика метреса, но тя беше гост на предишното ми предаване, а и ти също си правил репортаж за нея. Това, че живее красиво, въпреки разума си, не я прави монитор.
Дейв Рийс/смее се/: Разбира се, но мониторът трябва да живее по-красиво, а и по-откровено дори и от най-красивата и откровена метреса.
Папа Жан: Но така живее и художникът. И двамата сме приятели с Ван Гог и Гоген, с Реноар, Пикасо, Салвадор Дали, и ни е ясно, че въпреки трудностите животът им е истински бисер в огърлицата на времето.
Дейв Рийс: Да, ала мониторът трябва да съществува по-красиво от тях и красотата на съществуването му да е целесъобразно съразмерна със словото.
Папа Жан: Но така живее поетът. Помниш Вион, Пушкин, Лермонтов, Бодлер…
Дейв Рийс/проявява вече нетърпение/: Мониторът трябва да е всичко. Чрез неговите сетива милиарди зрители опознават света. Чрез преживяванията му, те съпреживяват. Мониторът е получовек-полувиртуално същество, което пътува във времето и изживява приключения, а зрителите му ги изживяват с него. Той трябва да живее така както всеки зрител би желал да изживее една своя карма. Той трябва да е едновременно и истински и романтичен. Конюнктурен и въпреки това – себичен. Но никога да не се намесва в живота на хората .
Папа Жан: Но така живее този, който може да се нарече Личност!
Дейв Рийс: Точно така. Това е да си монитор. Да бъдеш личност, да бъдеш откровен.
Папа Жан: В края на предаването всеки пише нещо за спомен в Книгата на Времето. /Папа Жан, подава книгата на Дейв Рийс/ С твърди черни корици е, със златен обков, с красив орнамент P. J.
Дейв Рийс/ прочита на глас написаното/: Всяка от картините ти е живо същество-монитор, споделил своята душа с тази на милиардите. Продължавай да живееш все така, Папа Жан, че дори големите злодеи да се чувстват добри, когато си спомнят за твоя картина.
Папа Жан: Изглежда и във вашето столетие се държи на живописта?
Дейв Рийс: О, те струват над сто пустинни песъчинки.
Папа Жан/объркано/: Мислех, че във вашето време няма парични знаци.
Дейв Рийс: Те са само за аристократите на нашето време.
Папа Жан/мръщи се/: И казваш, че са песъчинки?
Дейв Рийс: Материалните блага са достатъчно, за да живеем всички в излишество. Богати сме на философското, литературното и естетичното наследство на двеста столетия. Възродихме природата и изчезнаха пустините. Те са най-скъпи. Разбира се, след мониторите! Мониторите като мен и твоите картини. Самосподелящите се сърца-послания…
Разбира се Духовното Шоу на Папа Жан, е напълно реалистично, иначе не би имало в Книгата на Времето, думи написани от личности на ХХ и ХХI век, които бесзпорно са съществували:

“Чрез Папа Жан разбрах истинския смисъл на живописта: за мен това означава “писъците на живота”! С уговорката, че тези “писъци” са изпълнени с едно неподражаемо радостно многоцветие. При този Маестро на Планетата Багрите не идват, те направо избухват, а ние с нетърпение очакваме 2013 година, когато по неговите думи ще разгадаем неговите послания-хайку-жаноизми…
С блъгодарност за великото съпреживяване:

Георги Тодоров, журналист “

“Папа Жан – оригинален творец, който умело борави с цветовата гама. Желая му успехи!

Венцислав Петков

“Папа Жан – Уникален и Гениален! Човек на Вселената. За такива хора животът е щастие! Те намират истинско покритие! Пространството е в картините, но и завинаги! Вечно изкуство, което не се нуждае от атестация!”
С любов и уважение!

8 юли 1996 година. Антония Огоста

“Итересни, оригинални картини! Успех!
“Браво!”
“Възхитен съм!”

Иво Божков, президент на Мис България

“Възхитена съм от картините и голямото им разнообразие. Успех и за в бъдеще.

“Невероятна фантазия и продуктивност. Стремеж към вечността!”
“Гений!”
“Не позволявай да опорочават Нещата!…Супер си!”

Виолета Гиндева – народна артистка

“С благодарност за изкуството на Папа Жан, създаващо шеметна сила на възприятията!”

Доц. Цветана Атанасова. Национална спортна академия

“Много сила, любов и обич към света и изкуството излъчват изложбата и самият Папа Жан. Благодаря за безкрайното усещане за бодрост и дух, което сега ни липсва…”

Слави Трифонов

Усещане за бодрост и дух, което сега ни липсва! Какво е искал да каже този мой гост с думата сега! Гостувал е в шоуто ми 1996 година, ала и хилядолетие по-рано, навярно и хилядолетие по-късно, друг такъв като него и казвал същото относно друг такъв като мен. Човешката душа е винаги жадна за “усещанието за бодрост и дух”. Човешката душа винаги ще търси това усещане в стих и картина, в любовно преживявание и съзерцание на прибоя и листопада. Винаги ще е гладна, макар и преситена с хляба на времето. Въздух няма да й достига дори в планините на духа. Винаги ще е бедна макар и облечена в златото на есента. Бедна, гладна и жадна за усещането за бодрост и дух, ще бъде прекрасна….

“Удивително творчество! Картини, заредени с лечителско излъчване/!/-толкова силно, че не може да бъде усетено. Аз го усетих. Господине, нека Бог Ви благослови и даде повече сила на ръката Ви.”

Петя Наумова – екстрасенс

Любехме се с Ленна, на нощния бряг. Искреше от живот, преливаше като море от енергия и здраве. Впих устни в нейните, а в моите се впиха хиляди. Ако ръката ми се е докосвала до стотици, картините ми лекуват хиляди. Зареждах с енергията, която притежавах, картините и те се връщаха с живот неизвестно при колко много Ленни. Ленни с черни и руси коси. С малки и големи гърди. С яки и стройни бедра. С чисти и опорочени сърца. Ранени слугини и господарки. Момичета в офиси, жени из полята. В кожени якета и копринени рокли. Смугли и светли. Девствени и развратени. Побеждаваха смъртта, връщаха си Красотата на модела, а Красотата отново ставаше Любов. Любех ги всички, макар да не ги докосвах с тяло. Посвещавах им стихове от радостни дихания, макар да не ги познавах. Докосвах ги, едни с ръце, а други с картини по зениците. Откакто започнах да рисувам станаха хиляди, а не две лечителни ръце. Печелих Моята Война, защото вече не бях самотен генерал, а с армия красиви бойци: Моите Картини!

“Благодаря за прекрасните картини, от които дъха и излъчва космическа енергия. Нека големият художник да постигне космическа величина и както Космосът е безкраен, така и тези картини нека да останат Вечни!
Поклон пред големият талант на Папа Жан!

Валентина Томова – екстрасенс.”

Дейв Рийс: Те останаха вечни!

“Човек-Земя-Космос! Браво!

Желю Желев – експрезидент на Република България

“Една живопис, осъществена сякаш със средствата на музиката, с много въображение, с много подтекст, но всичко е подплатено от емоционалност….”

Академик Марин Големинов

Ето това написа големият български композитор, Маестрото, символ на българската музика! Нима има човек, който не би бил трогнат? А ето какво написа приятелят на Висоцки: Тагански:

“Папа Жан,
И тело его-его картина.
И слово его-его душа!
Будь велик, Господ так решил!”

Валерий Тагански – актьор, режисьор, писател

Нека видя, този който не би бил трогнат!

“Папа Жан, благодарим ти, че доведе света при нас!”

Аксиния и Катя “Театрална формация “Старк”

Папа Жан е велик Гений – радваме се, че е Българин – оптимистично явление.
Надя Петкова

Нека чуя този, който няма да се трогне!

“Чудно! Велико! Желая още по-големи успехи!”

Генерал Стефан Димитров – военно аташе в посолството в Москва

И това го написа един генерал, а за един генерал, успехът е преди всичко на бойното поле. Той оцени, че побеждавам в Моята Война!

“Запознанството ми с Папа Жан е един от великите моменти на моя живот. Неговото изкуство е светъл лъч в моя живот. Той остава един от най-добрите ми приятели! Желая ти успех, Княже!”

Пейо, група “Спринт”

А това писа в “Книгата на Времето” една поп-звезда която сама познава твърде добре славата, за да бъде впечатлена от блясъка на другия. За звездите, уверил съм се, думата “приятел” най-често тежи. Твърде са свикнали с лицемерието затова могат да оценят истинското приятелство.
“АКО СВИКНЕШ С ЛИЦЕМЕРИЕТО, МОЖЕШ ДА ОЦЕНИШ ИСТИНСКОТО ПРИЯТЕЛСТВО!”
Ето и думите на друга звезда на поп-музиката. Косьо от състава ФСБ:

“Пожелавам на Папа Жан, една от най-колоритните личности които познавам, да влезе в творчеството си в двадесет и първият век по начина, който си е мечтал!”

Дейв Рийс: Та той влезе и в двеста и тринадесетия така, както дори не е мечтал!

“На Папа Жан с цялото си уважение и поклон пред гениялният му талант.
С най добри чувства.”

Лили Иванова – най-популярната естрадна певица в България

Така писаха звездите, които не могат да бъдат впечатлени от блясъка на славата, а ето какво написа един човек, който познава твърде добре властта, за да бъде подвластен на някого, дори и само емоционално и духовно подвластен – Главният прокурор на Република България, един гост гордост за Духовното Шоу на Папа Жан:

“Изразявам уважение към личността на Папа Жан и безкрайното си възхищение от неговата палитра. Той е наша българска национална гордост. Пожелавам от сърце здраве, бодрост и нови творчески успехи, както и винаги да бъде верен на себе си.”

Иван Татарчев – Главен прокурор на Република България

А ето написаното от една личност, която е много уникална и противоречива и не мога да нарека просто “гост на шоуто”, защото е част от екипа. Гал Гръби. Познавате го вече, нали?

“Съществували са легенди и още съществуват обичаите. Мразете, но Папа Жан любете… Извисен, необятен, възвишен Божествен талант е геният Папа Жан. Пътят е безкрайно дълъг, но не спирай заради тези, които не знаят…
Всички, разтваряйки цвета навътре, влизат а от разтворен цвят – навън излизат… Сбъдни се, Папа Жан.

От Гал Гръби – художник и ученик на Папа Жан!”

“Картините на Папа Жан дават сила и мощ на всеки, който ги гледа и се докосва до тях. Те не само лекуват, а са нова класика в живописта.
Папа Жан показва нещо, което никой друг не е показвал до сега!”

Борис Стефанов

“Папа жан – поет в живопиства
И художник на славата!”

Велин Георгиев

„Княз Папа Жан – Вие сте Велик човек на тази планета, Вашето творчество има огромно значение и заслужава голямо внимание. То е духовна храна и повод за размисъл. Вашата живопис носи в себе си Вечен живот. Нека бъда така, както повелява Вашият Бог! ВИЕ СТЕ ИСТОРИЯ И ЖИВА ЛЕГЕНДА! ЖИВЕЙТЕ ВЕЧНО!

Искренно ваша приятелка Джуна – световно известна личителка, Академик, Професор художник, поет: Москва. 1. 07.1998 г.”

“ Възхитени сме! Истинско Чудо!
Гениални картини на Вечността!”

Мария, Катя, Боряна – поклоннички на маестро Папа Жан

« ВЕЛИКИЯТ ГЕНИЙ на ХХI век Папа Жан – Ё… (перевод с тибетского):
Съхранете своята Божественна Духовна Потенция!!!
Нека бъдат поколения, които могат да достигнат и да се докоснат до твоето велико творчество!
Благодаря на съдбата за радостната среща с теб!
Благодаря на Бога!» Москва, пряк канал с Космоса. 17.06.1998г. в този живот.

Константин Кримец – Главен диригент на Московският симфоничен оркестър

«Папа Жан, много съжалявам, че видях само една малка част от картините ти, но много от тях ще останат завинаги в паметта ми. Те навеждат дълбоки размишления и въобще се явяват нов почерк в изкуството.»

Клим Лаврентиев – Заместник-генерален директор на Комитета по кинематография на Русия

«Папа Жан! Тази вечер в Москва, този парк, това духовно общуване са удивително чист и необикновен момент в срещата ми с Вас.
Вашите картини, вашият свят – наистина ще останат за дълго в нас.
Благодарим и ще помним, помним, помним…
Винаги ще сме радостни да се срещаме с Вас.
Надяваме се, че и за Вас тази вечер в «тъмния парк» ще остани завинаги в паметта Ви!”

Лидия Федосеева – Шукшина – световно известна, Народна артистка на Русия, Виктор Глущенко – режисьор

“Когато случайните запознанства се превръщат в дружба – това вече е красиво! Когато запознанството между двама художници преминава в съюз на дълбоко разбиране – това е прекрасно!
А този съюз е на истински майстори на четката.
Папа Жан е просто красавец и в Живопистта и в Живота – това е гениално и достойно за Вечността!”

Владимир Сизов – московски художник – сюрреалист

“Папа Жан – Велики Княже!
Когато се запознах с теб, останах много очарован, защото такива хора като теб се раждат един път на хилядолетие.
Ти си Геният на 21 век! Когато видях твоите картини, просто бях поразен, а от портрета на Филип Киркоров – потресен.
Да ни даде Бог това, което сме заслужили в този живот!”

Заза Мелхистински – шоумен

“На Папа Жан с обич! Твоите картини са най – добрите в колекцията ми.”

Жорж Ганчев – депутат, кандидат за президент на България

“С радост и вълнение гледам картините и чета книгите на Папа Жан.
Той е една надежда и ново явление в българското изкуство.”

Георги Цанков – писател, критик

“Само истинските хора могат да бъдат гении!
Бъди това, което си!
Изживей живота си така, както Бог повелява!
Ти си проводник и помни!
Мисловна енергия, изказна и действена,
в името на Доброто!
Бог да те Благослови!
Лудите хора са гените! – ( за съжаление)”

Светла Димитрова – главен дизайнер на фирма Ариес Уникат

“17 април 1997 година в град София в сградата на Федерацията «Дружба с Русия и страните от ОНД», група хора на изкуството от град Киев, Украйна в състав от най-добрите активисти от дружеството «Украйна – България»: Людмила Височимская – композитор, Иван Полипенко – художник и Владимир Миркотам – певец, посетихме изложбата на знаменития художник Папа Жан, който ни порази с богатата колекция от разнообразни картини, символизиращи класика от световно значение и внушение за необикновено майсторство.
Пожелаваме на маестро Папа Жан отлични успехи, щастие и любов.”

Л. Височимская – композитор; И. Полипенко – художник
В. Миркотам – певец

“Трудно е да се възприеме големия колорит от картините на
световно известния български художник и приятел Папа Жан.
Нека и в бъдеще да лети в космоса със своите космически картини!
И дано да доживея да му видя изложбата в космоса!”

6.05.1997 година. Професор Доктор Христо Драганов

“Възхитен съм от творчеството на големия български художник Папа Жан. Благодаря за картината «Преобърнал света» – подарък за рождения ми ден. Ти си наша национална гордост.
Аз ценя това.”

Тодор Живков – последният Първи секретар на Българската комунистическа партия

“Най-силното и най-вълнуващото в картините на Папа Жан е тяхната необремененост от временното и секуларното. Те принадлежат на всички епохи едновременно. Те са преди и след живописта; преди, защото притежават спонтанността и първичността на чистото визио за първоначалното единство и след, защото изобразяват самата мисъл… Подобна естетическа оценка оповестява смъртта на изкуствознанието…”

Ирина Делина – световно известна поетеса – философ

ПРИСЪДАТА НА ПРИНЦ ПАПА ЖАН

Мъчно възприех това, което в едно живо същество може да бъде събрано, такова богатство от способности, идеи, реализация, картини, книги, поезия, музика, философия, изпълнение и режесура на филми, перфектно управление на автомобили, невероятни кулинарни способности и други умения.
Папа Жан – феноменален или гениален е дар Божий за радост на нас българите.
Моята присъда като юрист – прокурор:

ТЯ Е

«Бъди до края на живота си творчески неизчерпаем «СЪЗДАТЕЛ» на неповторимите си картини, стихове, мисли, книги и филми. Твори, пей и живей по волята Божия на земята за наша радост.

ОСЪЖДАМ ТЕ

До смъртта си да бъдеш неизчерпаем източник на творческа енергия, която Бог доволно ти е дарил, да създадеш неповторяеми и несъздадени до сега шедьоври.”

Аделина Пашова – Прокурор град София
1.11.1998 година

“Папа Жан!
Ти си един проводник на божествената енергия.
Ти си идеалния тип на мъжа – творец.
Всички сме резултат на една по-малка или по-голяма любов,
често пъти и на едно изнасилване.
Ти си рожба на Вселенската любов.
Ти си пълномощник на Бога!
Чрез теб Бог разговаря с хората!
Ти нямаш никаква вина за това,
което Бог ти нашепва!
Ти си последният Му пълномощник!
Щастлив съм, че те има!
Всеки, който се изкачва към върха
трябва да слезе!
Папа Жан няма връх.”

Професор, богослов Алекси Найденов

“ Художникът и Месията – Принц Папа Жан
Най – крупното явление в живописното изкуство на 21 век,
по мое дълбоко убеждение се явява творчеството на художника Принц Папа Жан. Ще минат векове, а неговите картини ще бъдат вечен истински тласък към Вел
ичественият Човешки Дух.
Когато ръката на художника се управлява и води от самият творец на цялото човечество – самият Бог, тогава тези картини стават бесмъртни и безценни.
Да благослови Господ Гения Папа Жан, който обогати човечеството с високия си полет на мисли и фантазии.”

Михаил Йосифович Вашкевич – задграничен Президент на Белорусия

“Месията Принц Папа Жан,
помогнал в своя живот на хиляди хора
да оцелеят физически и духовно.”

Много ценя тези редове. Цитирах ви точно какво писаха поети, екстрасенси, художници, символи на популярната и класическата музика, дори генерали. В Книгата на Времето и Духовното Шоу се подписваха с годините създатели на нови учения, новатори в науката, влиятелни политици, които са променяли световната история, лица от които нации тръпнат и лица, които възбуждат от екрана и списанията цял свят, лица на живи легенди, родоначалници на нови обичаи, литературни форми, стилове и жанрове. Главата ми е натежала от срещи с величия, сърцето ми се пръска от възхита пред човешката сила и горест от импотентността на тази сила. Щастлив съм и знам, че и на великите не винаги е съдено да познават толкова много и различни знаменитости. Въпреки това, думите на този странен ексцентричен мой ученик, когото безкрайно обичам, ме трогват до сълзи и сега. Трогват ме като видението на Красотата на модела, на когото преди това помогнах в Победата му над Смъртта. А не е ли Победа над Смъртта да си откриеш ученик? Един младеж да те открие като свой учител и да те нарече УЧИТЕЛ!”
“АКО ИМАШ И ЕДИН УЧЕНИК, ВЕЧЕ СИ СПЕЧЕЛИЛ В ЕДНА ОТ БИТКИТЕ СЪС СМЪРТТА. УЧИТЕЛЯТ Е ЛЕКАР НА ДУШАТА, КАКТО ЛЕКАРЯТ Е УЧИТЕЛ НА ТЯЛОТО!”
А ето какво написа в Книгата на Времето един друг мой любимец. Този, когото наричам Брат Стивън:

“На извора!
На жадния, който ще остане жаден, а милиарди жажди ще утоли!
Изворът винаги е жаден! Папа Жан, благословен бъди!
На пламъка!
На този, който носи пламък, дори когато сам е сляп!
С очи различни той съзира един различен и по-светъл свят!
На времето!
На туй, което отминава и умира,
ала гост на вечността,
милиард живот във себе си прибира,
и Роза е на Любовта!
На пустинята!
На дюните, които в своята утроба са оазис!
Живот във мъртвата страна!
На гените в капризен наниз,
втурнали се към върха!
На Човешкото във идола от тръпки!
На княжеското в скитник клет.

Бъди ти извора,
макар и жаден!
Папа Жан, благословен бъди!”

Дейв Рийс: Висок е рейтингът на Духовното шоу на Папа Жан, има немалко почитатели в двеста и тринадесетото столетие.
Папа Жан: Нима е в ефир?
Дейв Рийс: Нима си очаквал преживяванията ти да останат тайни?
Папа Жан/смутен/: Не, но…А защо не?
Дейв Рийс: Идол сам направи от себе си. С ушите на един идол цял свят чува и цял свят вижда с очите му, стреми се да има трепетите му. Проклятието да си кумир! Блаженството! Не го ли избра сам? Какво лично очакваше да запазиш за себе си, след като творчеството ти беше толкова ексхибионистично, а и не дистанцираше твърде живота от творчеството си. Понякога дори не правеше разлика между фантазиите си и истинските си приживявания. Така твореше нова реалност…
Папа Жан: Да, но има неща, които исках да оставя и за себе си.
Дейв Рийс: Нямаш “себе си”,сподели се.
Папа Жан:/зачервен мълчи/
Спомня си неудобни за помнене неща. Клати глава и се черви. Засмива се и изрецитирва няколко Хайку – Жаноизми:

Случайности
Разумът е сияние.
Щастието – крила.
Животьт – яма.
Принц Папа Жан
Родих се, за да бъда.
А да бъда – трябва.
Значи съм се родил.
Памет
Ако не ти хареса
какво си,
спомни си кой си!

“АКО СИ КУМИР, ВСЕ ЩЕ НАМЕРИШ ЗА КАКВО ДА СЕ ИЗЧЕРВИШ!”