Лунен оргазъм – книга трета

ЛУНЕН ОРГАЗЪМ
ИЛИ
ЕКСТАЗ ПОД ПРОСТРАНСТВОТО
книга трета

ЕРОГЕНИТЕ НА БЕЗДНАТА

НЕПОВТОРИМ СВЕТОВЕН БЕСТСЕЛЪР
EROTIC TRILER MULTIROMANCE – PRINCE PAPA JEAN

© Принц Папа Жан – автор 2001година
© Арт Папа Жан 20013 – издателска компания
© Принц Папа Жан – художник на корицата
Светла Вучкова – редактор
Таня Панова – редактор
Костадин Кутрянов – дизайнер
Борислав Ардев – фотограф
ISBN: 954 8840 – 01 – 4

Всички права по издаването, превеждането и разпространяването
в страната и чужбина на тази книга принадлежат на автора и
издателска компания Арт Папа Жан – 20013

ПРЕДГОВОР

МУЛТИРОМАН НА ЕРОТИЧНИ ДУХОВЕ

Това е истинският термин, с който може да се нарече това произведение:

Отново достигам до нея интуитивно.
Постигам я духовно.
Разкъсвам я материално.
Разкъсва ме материално.
Светицата е и мръсницата.
Грешницата и богинята.
Тривиално ще прозвуча, но “изворът е жаждата!”
Немислимо е да се върна към спомените без да ги разкъсам, без да примеся с неизживяното изживяното в мечтите ми. Да разкъсам страниците и да ги хвърля над себе си, за да може хаосът да ми бъде съавтор на това уникално произведение, без който беше немислима любовта ни.
Ще ви поведа през лабиринти, за да ви отведа до най-дълбоката, най-топлата и най-нежната пещера. Пещерата на сърцето й и на сърцето ми, липсващият разум и откровената липса на скрупули, достигаща до съвършен морал, а съвършеният морал за мен е естетиката т. е. антагонистичната му противоположност.
Известен съм като Принц Папа Жан, световноизвестен художник, писател и поет, философ, природолечител, Академик Професор: винаги скандален, винаги откровен, често изглаждащ налудничав, за другите – гениален. Това ме прави реален.
Тя е поетеса, професор философ, художник, музикант, пеперудата на многомерната хармония, виртуоз на словесното майсторство, това я прави мултиреална. Многолика, непознаваема, божествена.
Имах щастието да бъда жрец на тръпките й.
Имаше щастието да бъде дух в храма на тялото ми.
После посегнахме не към един, а към милион забранени плодове. Хранихме се с тях, но по-гладни и по-гладни, започнахме да се разкъсваме с тръпките, които в началото бяха съзидателни.
Срещнахме се, за да изживеем един приказен сън, срещнахме се, за да преживеем един еротичен трилър, една драма на разбити сърца, трепетни тела и мозъци, сблъсък на фантазии и хармония, да създадем реална проекция на една халюцинация, да обобщим божествените пориви за любов, да воюваме с любовта си, в името на любовта си, и разбира се, за да извая образа на Мадоната на третото хилядолетие, световният и греховен образ на съвременната и вечна жена, чрез живопистта си и словоизлиянията си. После да се разделим, за да се въплътим под мастилото, за да се превърнем в духовете, които ще обладаят телата ви.
Имахме правото да не бъдем погрешни.
Да пием от вимето на безскрупулното си сладострастие.
Да живеем в своят въобръжаем свят, безразлични към всичко.
Да бъдем духовни просяци в тела на аристократи.
Любовта ни да е черната меса, която да отрови живота на мнозина.
Невъзможно е да обожествиш, без да убиеш.
Невъзможно е да любиш някого, без да разпънеш тялото му около сърцето си.
Невъзможно е да докоснеш еротично дух, без да го изпепелиш.
Съществуваща неосъщественост сме в тази книга. Това, което искахме, ала не посмяхме, е в текста.
Точно за това от живи се превръщаме в текстуални, за да изживеем живота си като лингвистично богоподобно влюбени – романтично щастливи мъченици.
Паралелно сме и точно тези, които бяхме, а и тези, който ще останем завинаги в текста. Плод на нашата осъществена и неосъществена реалност, израз на нашата изживяна и измислена красива фантазия. Защото нашата любов е магично реалистично фантастична.
Интелектуализмът в книгата се превръща в текстоализъм.
Когато разлистите страниците на тази книга, ще ме последвате в една умопомрачителна еротична игра.
Когато разлистите книгата, ще бъдете възбудени, тотално одухотворени, зашото знам, че няма човек, който не би се променил след подобни изживявания.
Плътта е недостойна за тях.
Духът е недопустимо наивен.
Има нещо трансцедентно, нещо свързващо ги, по-зряло от тях, което може да бъде наречено единствено Любов.
Поезията е неминуема.
Въплътих се в словото, за да изляза извън рамките на своите преживявания, за да се докосна до метафизичната им проекция, и да пре-преживея като духовност.
Еротиката е всеприсъствена. Когато докосвах любимата си Ирина, Шива докосваше Парвати, Вишну – Лакшми, Кришна – Радха, Ерос – Психея, Нарцис – Ехо, Тезей – Антиопа, Одисей – Пенелопа, Дионис – Ариадна, Персей – Андромеда, Меджнун – Лейли, Ромео – Жулиета, Адам – Ева. Пред прага на бездната достигах върховете. Бурята трошеше клоните на дърветата, а те я хапеха и целуваха. Дъждът обладаваше земята. Огънят – охладнялата душевност. Всичко се вливаше във всичко. Не беше любов, а безумие.
Днес се върнах към тези страстни спомени, за да накарам хартията да стене, а сърцето ми да се разтвори и да овлажнее, за да приеме духа ви в своята целувка.
Върнах се към тези страстни спомени, за да изповядам греха си.
Върнах се към тези страстни спомени, за да направя една еротична характеристика на метафизичните стойности.
Върнах се към тези страстни спомени, за да ви убедя, че любим, следователно съществуваме.
Върнах се към тези страстни спомени, за да целуна миналото, а тази целувка да е прощална с него.
Бил съм искрен, неприличен на места дори, бил съм греховно дързък, но през цялото време, във всичките тези страници – чист пред вас, чист пред нея и пред себе си.
Откровено еротичен, екзалтиран, екстазен като в картините, се изливах ред по ред, за да осъществя като МУЛТИРОМАН романса на живота си.
Философски настроен, с детска наивност тогава извършвах греховете си, а сега ги анализирам и изповядвайки ги пред вас, ги лишавам от диаболичния им образ.
Екзистенциалист, рисувам едно съществуване и го тълкувам, чрез самото съществуване.
Енергетичен лизист, ред след ред се разтварям и изливам върху страниците.
Това е Мултироман и на съвременото и на вечното. Това е и еротичен трилър, и философска трактовка на любовният образ, и сладострастна поема.
Книга на сърцето.
Книга на всяка клетка, на всяка фибра, но и на мисълта.
Необикновена история, която разказва за обикновени неща.
Автобиографичен роман, ала и биография изобщо на любовта.
Скандален автокомпромат, но и автотерапия.
Събития от миналото ми, но и малко фантастика, защото самата любов е фантастика.
Серия от диаболични повести.
Сборник розови разкази.
Еротична поезия.
Сантиментална сага.
Есе за свободата.
Хайку-Жаноизми.
Формула на абсурда.
Омнисемантична биография.
Поетична проза.
Натуралистична живопис.
Въведение към сладострастното безумие на Енергетичният лизизъм и на Юниверсиализма: стила ми на рисуване, писане и живот.
Разбиване на всички литературни норми, в името на истината, в името на любовта, в името на Принцесата Еротика.
Разбира се, книгата би могла да се нарече и Библия на порока, ако на героите не се налагаше да вземат сложни морални решения по истинския кодекс на свободата. А истинският кодекс на свободата е неписан, той е непоносим за отдадения на страстна обич разум, той е немислим спрямо решенията, които познаваме като реални.
Книгата е излияние на болка, тръпка, страдание, радост, сладост и горчилка.
Ако някой ме обвини в прекомерен натурализъм, в цинизъм, в арогантност, в грубост и в първичност, просто не е разбрал посланията ми. Нека разлисти Библията и прочете “Песен на песните”, после “Панчатантра” и “Кама сутра” – тези Книги на книгите. Нека след туй се върне отново към излиянията ми, написани с кръв, сълзи, пот, много, много сперма, но и с дух. Ще може ли тогава да ги нарече порнография и пошлости?! Това е и един роман на абсурда. Сюжетът е накъсан, противоречив, самоизключващ се, самоосъществяващ се и без моя помощ на места, самопровокиращ се, самозадоволяващ се, изпълнен с перипетии и неочаквани обрати. Това е сюжет- имитация на самия живот.
Описаните постмодернистични характеристики, екзистенциалните, симптоматични за епохата събития, ме карат смело да нарека четивото Мултироман. Ново определение в литературата, схема от безкрайно много литературни форми и жанрове в едно произведение, а не каквато и да било друга литературна форма.
Много мислих преди да предприема това начинание. Отказвах се, но накрая не можах да устоя на изкушението да изживея най-дивния лунен оргазъм отново. Изживейте го с мен.

Ваш Принц Папа Жан

Когато исках да те нарека “Луна”, тогава те презрях! Луната се самоунищожава чрез собствената си красота и вече няма какво да даде дори и на най-влюбеното око!

1.

Тя беше вече с цвят на дървесна мед. Дървесна мед, която се стичаше по скулпту-рираното й красиво тяло, изваяно от еротоманиакален Бог.
Моята Богиня! Моят крах и моята смърт.
Капсулата ни се рееше в космическата бездна. Двамата бяхме в нея, а въздухът ни започваше да свършва. Тя ми се усмихна, а усмивката й бе несъразмерно жестока в своята красота. Прошепна ми:
– Не те ли тревожи това, че нямаме въздух, а сме още живи?
– Какво тревожно намираш в това, скъпа?
– Тревожно е, че сме живи! Отнета ни е цялата красота!
– Защо ми казваш това?
– Защото смъртта ни прави дръзки. Дързостта ни прави полубогове. Нашата полубожественост ни прави страстни! Трябва да изпием всеки миг от себе си.
– Защо ми говориш всичко това?
– Защото нашият трагизъм ще е лишен от красота, щом сме безсмъртни!
– Не мисли, искам да те целуна!
– Къде? По извора на благодатта, която отдавам на мъжете ли?
– Та този извор е всяка твоя клетка!
– По тръпнещото карминено стръкче ли?
– Искам, искам да се любим!
Не забравяш ли, че е късно вече, и се намираме в една космическа капсула, която се рее свободно във вселената, а въздухът ни, не е достатъчен и за една прегръдка дори!
А нима всички влюбени, не са в една космическа капсула в дълбокия космически мрак?
Тя разтвори широко бедрата си, а между тях се отвори бездната! Великото нищо, в което пожелах да се изгубя! Примигващите непознати звезди, които исках да докосна с устни, а от целувката ми те да се взривят и да създадат всичко!
Доближих тялото си до нейното. Нямах ерекция. Кожата ми беше настръхнала, топлините ни за сетен път щяха да се слеят, преди космосът да ни превърне в несподеленост.
– Защо не умираме? – попита ме тя. – Трябваше отдавна да сме мъртви! Щом не мога да умра с теб, значи не съм и живяла с теб!
– А не живяхме ли ?! Припомни си!
– Помня онзи саркофаг, който наричахме свой живот! Помня, че се любехме в него!
– Любехме се, следователно съществувахме! Припомни си друго, моя богиньо на мъстта!
– Спомням си тринадесет хиляди жени, който са скулпту-рирали мраморния ти фалос!
– Във всяка от тях съм виждал теб! С всяка от тях съм те сътворявал! Откривал съм те! Знаеш ли, Ирина? Любил съм дори снега, на който кожата ти е отмъстила с жаравата си!
– А любил ли си Румяна, Елена, Наташа?… E, не мога да ги изброя всичките!
– Не! Любил съм теб, когато си била в телата им!
– Ние сме луди!
– Луди сме, но се обичаме! Разтвори по-широко своята бездна! Искам да летя в нея!
– Ще я разтворя! Само, моля те, ми помогни да умра от любов, след като не мога да умра от липса на въздух!

2.

Един космически кораб, залутан в бездната, се рееше, за да открие живот в пустошта.
Пътешествениците в него бяха отчаяни, не виждаха и не чувстваха, дори не съществуваха в истинския смисъл на думата. Те странно се движеха: полумеханични, полуистински. Отрочета на планета с изразходван ресурс, отрочета на земя, застинала пред прага на своя апокалипсис.
Те имаха дълга история, своята поезия и милиард-годишните войни. Те оцеляваха и любеха. Всъщност като споменах “любеха”, трябва да поясня, че те имаха три пола и любовната игра, интриги и всичко, което произтича от наличието им, че дори и творчеството, оказваха върху всеки един от тях огромно въздействие.
Те се носеха в Бездната и попаднаха на тях: две полумъртви диви същества.
Тъй като използвам семантиката на тези “полуразумни същества”, превеждам разговора на извънземните, тъй както го разбирам:
– Засичам наличието на живот!
– Да, седем милиарда зверове, които се убиват!
– Не, други два, които са в космоса и искат да ни разберат. Прочетох мислите на онези седем милиарда, за тях тези двамата са скандални, наричат ги “поети”, “философи”, наричат ги още “прелюбодейци”, а тях, доколкото разбирам, ги е сътворил техният Господ, но доколкото мога да разбера от първобитната им религия, той има две лица и едното е нарекъл дявол, за да плаши с него; а другото изглежда е хармонията, която търсим всички ние, ала уви, не я откриваме дори в дълбокия космос, но предлагам: тези две същества да бъдат спасени!
– Но как са се оказали в това окаяно състояние?
– Окаяно ли? О, не! Те са ни търсили. Надникни в тях. Изпитай това, което си спомнят. Не им ли завидя? Надникни.
– Те съшо надникват в нас. Не са сигурни дали сме обективни или сме игра на въображението им, но ни наблюдават. Страховито е.
– Не им ли завидя?
– Прекратявам контакта. Ще се самовзривя!

3.

Прекратих контакта или се пробудих от кошмар? Галех косата на непозната жена. Лежахме под смокиново дърво, а лунните лъчи се процеждаха по плодовете и те ми приличаха на възбудени момински гърди. Прокарах ръка по лицето на момичето, а то измърка котешки. Скоро щеше да настъпи утринта и без да сме си научили имената, да се разделим и може би да не се срешнем повече.
Ако изобщо сме се срещнали. Тя беше за мен Ирина. Играеше нейната роля, а аз, бил ли съм аз в прегръдките и между бедрата й?
Спуснах ръка по вратлето й. Тръпнеше. Въздържаше се, за да задържи за още миг кулминацията на насладата. Затърка гръд в ръката ми. Издаде протяжен стон. Обърна се над мен и проговори нещо на непознат език. Имаше нещо диво в погледа й. Нещо необуздано и красиво, нещо, което не знаех как да нарека, но го познавах. То беше отвъд границите на разумното, отвъд доброто и злото, отвъд красотата, някъде в безумното начало на сътворението. Замръзнала и впила пръсти в гърдите ми, ме гледаше и с това предизвикваше безумно начало и нищо. Познах я. Не аз бях потърсил Ирина в нейното тяло, а Ирина се бе вселила в нея, за да ме открие и отново да ме люби за пръв път. Това беше тя. Надменната, демоничната и изкупителната обич. Засмя се кратко, а това беше онзи същият смях, онзи, в който бях влюбен. Исках да се взривя, да потъна в нея, да ме погълне в утробата си и да бъда изяден от имунната й защита. Исках да експлодираме заедно. Галеше ме и тръпнеше.
– Почакай! – отдръпна се, изсмивайки се кратко и възбудено. – Не бързай!
Изправи се до мен. Прокара пета по бедрата ми нагоре. Масажираше клитора си и мърмореше нещо, от което успях да разбера само думите: “Сладко кумирче, страшно кумирче…”
– Как го правиш? – попитах я и съм сигурен, че ме разбра. Исках да я попитам: “Как успяваш да се вселяваш в други жени?”, но толкова бях възбуден, че нямаше да успея да свържа думите.
– Аз съм една красива вещица и мога да правя и невъзможни неща.
Не успях да кажа нищо повече. Сграбчих я за прасците и я повалих до себе си. Смееше се бурно и успя да се изплъзне от ръцете ми.
– Искаш ли да спиш със сестра ми?
– Що за перверзия ми предлагаш?
– А да правим любов в космически капсули, докато ни свърши въздухът?
Сякаш ме заля с ледена вода. Подскочих. Застанах седешком.
– Значи наистина си била ти и сме били там?
– Може би? Може би, но ти ми го разказа, не помниш ли? Сега годината е две хиляди и втора, моята коса е по-светла от нейната. Все пак бих могла да съм аз и това преживяване да е въображаемо, а не онова в капсулата. О, Жанино!
– Ако не си Ирина, не ме наричай така! – рекох сърдито и съжалих за целия този разговор. Възбудата бе поотминала, а тя беше прекрасно момиче, дори и да не носеше душата на моята любима.
– Е, искаш ли да спиш със сестра ми?
Желанието й ме озадачаваше.
– Ако аз съм твоята Ирина в друго тяло, сега си позволявам неща, които тя не би си позволила в своето, опитвам се да ти създам по-различна тръпка, но въпреки това да бъда същата.
Обсеби ме нещо непознато, живо, чувствено, мрачно. Почувствах дива енергия и желание.
– В разнообразието от тела търся вдъхновението. Ти навярно също прошепна тя. – Забрави своето, то е в дълбокия космос, в прегръдките на твоята любима. Придобий друго и бъди с друга. Поне за кратко. Хайде, ела при мен и ме хвани за ръката. Да забравим дрехите си и да се поразходим. Толкова е топло, толкова е прекрасна нощта, а наблизо е езерцето, край което е палатката, в която спи сестра ми. Докато спи, кожата й е много топла и ухае различно, това е уханието на сън. Всички тела имат друг аромат, докато съзнанието пътешества извън плътта.
Приближих се до нея. Дали наистина не беше вещица? Прекрасна, разюздана вещица, в чието тяло бе душата на моята Ирина?
Хванах, както пожела, ръката й и се оставих да ме води. Склонът, по който слизахме, бе покрит със ситни камъни и стъпалата ми се разраниха, но примесената с възбуда лека болка ми бе приятна, а странницата шептеше ли, шептеше странни и красиви неща:
– Ако искаш, ми вярвай, но всяка влюбена двойка е затворена в тясното пространство на космическа капсула, осъдена на смърт, надяваща се на космическа милост. Всичко останало е само бягство от тягостната участ и скуката, но в това бягство понякога се откриваме.
Стигнахме до палатката. Стиснах по-здраво ръката й. През цялото време си мислех, че се шегува. Погледнах я в очите. Бяха някак свръхестествено прозрачни и искрени.
– Сигурна ли си, че желаеш това?
– Повече от всичко.
Странно желание. – Чувствах, че ще се пръсна от възбуда, но въпреки това бях озадачен, много озадачен. Не бях видял сестра й, но въоражението ми вече я бе обрисувало по-красива и от нея. Някога тя обичаше да ме наблюдава. Скрита, да черпи от моите преживявания. Така беше някога, но после самата порастна и дължи на очите ми част от красотата на любовната си игра.
– Хайде, влез и помни, че те наблюдавам. Прави го и с двете ни.
Приближи устните си към моите.
Тя е прекрасна – прошепна. – Всичко в нея е прекрасно. Тя ще ти се отдаде изцяло. Ще те накара да забравиш всички други, после… Защо го казвам? Не мисли за после… Влизай! Не, почакай!
– Добави още миг сладост и очакване. Тя знае, че я наблюдавам тъй, както тя навремето ме наблюдаваше, а това й доставя удоволствие. Тя ще те накара да сънуваш.
Пусна ръката ми. Обърнах се към палатката. Изпуснах я само за миг от погледа си, но тя беше изчезнала. Чувствах смущение, но и желание.
“Какво пък! Момичетата обичат да експериментират. Любопитни са, малко нестандартни, но и аз съм скандализиращ, при това много, много възбуден!”
Когато влязох в палатката, ме чакаше нова изненада. Момичето беше будно. Стоеше между дузина свещи и не изглеждаше на повече от тринадесет. Нощницата й беше прозрачна, облечена на голо. На тази светлина косата й изглеждаше златиста, а огромните й кафяви очи бяха топли и преизпълнени с любопитство. Гледаше ме с разтворени учудено устни. Имах чувството, че докосна ли я, ще се строши. Добре ме беше изиграла голямата й сестра, ако изобщо й беше сестра. Момичето се изправи, дръпна презрамката и нощницата се свлече около фините й глезени. Триъгълникът й беше започнал да се окосмява. Не разбирах, какво става. Не знаех, да я плесна ли, да я загърна, обърнат заднишком, или да се втурна презглава навън. Накъдето ми видят очите, накъдето ме отведат краката. Приличаше на фея, а сега ми се усмихваше. Детски и наивно, и кълна се: “порочно”. Та това беше дете. Не разбирах, в що за игра ме бяха забъркали.
– Не ме ли харесваш? – попита, а гласът й бе дълбок и плътен. Глас на зряла и познала живота жена, не на момиче. Този глас окончателно ме обърка. Това беше гласът на Ирин. На моята Ирин и забелязах, че невръстната изглежда така, както навярно е изглеждала, моята любима, много години преди да я срещна.
– Тя те доведе, нали? Тя ми е нещо като сестра, но духовна. Тя е тялото на страстите ми, което се движи няколко години пред мен и проправя пътя. Ти трябва да си този, с когото ще съм свързана. Не се плаши, направи крачка към мен.
Пристъпих и нещо във външния й вид се промени, за секунда беше съзряла с три или с четири години. Сега гърдите й бяха оформени, все още юношески заострени, но готови да бъдат целунати, бедрата й се заоблиха, а изписаното по лицето й детско любопитство се смесваше с женствена нежност и интелектуална агресия.
– Ела по-близо! – прошепна тя. – По-близо! Направи ме жена! Тя те доведе затова при мен. До тази нощ можех само да гледам скришом как бавно я събличат мъже, чиито лица се губят в мрак, как тялото й тръпне и излъчва жарка наслада, как целуват гърдите й, а тя притваря очи. Чувствах, чрез нейните чувства. Възбуждах се от нейната възбуда. Наслаждавах се на насладите й, но тя, както ми и обеща, те доведе при мен. Ела по-близо и ме направи толкова щастлива, колкото тя ми е обещавала винаги, че ще ме направиш. Ела, скъпи… ела…
Като хипнотизиран направих крачка напред. Боях се, без да знам защо. Краката ми се подкосиха. Тя още повече заприличваше на онази, която бях срещнал някога.
– Чакам те – настойчиво се молеше. – Чакам те, скъпи!
Замръзнах на мястото си. Възбудата ми бе отминала и чувствах тревога.
– Можеш ли да си представиш онова, което ще се случи, когато те прегърна?
– Ще бъде красиво!
– Ще бъде страшно!
– Ще бъдем едно цяло!
– Винаги застрашено от раздялата!
– Ще сме в оргазъм!
– Да, лунен оргазъм, но лунната светлина понякога влудява!
– Ще се любим! На много фантастични места, нали?
– На всички възможни и невъзможни места на планетата.
– Тогава защо казваш, че лунната светлина влудява? – пристъпи към мен.
Исках и не можех да я спра. Не можех да й кажа, че страстта ни ще прерастне в самоубийствена, че ще се опитваме да я държим в юздите на волята, че между нас ще има други сърца, че често, докато сме в прегръдките си, ще бъдем като по острие на бръснач. Не можех да й кажа, че тя ще желае често свободата, която ще чувства, че й е отнета, докато се отдава на ласките ми.
Направи още една крачка към мен. Исках да я отблъсна, ала от аромата й ми се зави свят и изгубих разум.
– Недей! – рекох плахо.
– Не ме ли желаеш? – очите й сякаш нарисуваха върху себе си сълзи. – Ти можеш да ме направиш жена.
– Ти си жена!
– Не, засега съм само сестра на жена. Приличам на нея, имам подобни на нейните желания, но кожата ми не е разцъфтяла в цветовете на любовната лудост. За мен женските страсти са език, който не владея.
– Историята ни ще бъде страшна.
Не исках да й кажа, че последното ни общо преживяване, което помнех бе, че двамата пожелахме да умрем, любейки се до задушаване в космоса. Нямаше и да ми повярва. Не вярваше и на това, което й казвах сега. Тя просто искаше да бъде жена.
– Историята ни ще бъде страшна – повторих с далеч по-нерешителен тон.
– Но и красива, нали?
Какво можех да й отвърна? Отново ме бе прелъстила и аз изгубих повторно шанса си да не преживея цялата тази лудост, наречена ЛУНЕН ОРГАЗЪМ.
Хвърли се върху мен. Прегърнах я и се свлякохме на земята. В този миг едновременно задуха силен вятър, затрещяха светкавици и палатката беше залята от необуздан дъжд.
– Да! – крещеше тя. – Да, Жанино, отново сме заедно и сме живи! Ние сме бурята!
Имах същото чувство. Като че ли стихиите бълваха от телата ни. Широко разтворила крака, като че ли изсипваше натрупания природен гняв, а аз го пилеех по земята и клатушкащата се палатка заедно с вятъра. Освобождавахме се от яростта си, трансформирайки я в любов и чувственост. Беше умопомрачително. Беше красиво. Необуздано. Нещо, заради което си заслужаваше да се изпита и болката на подобна любов.
На сутринта фуриите утихнаха. Слънцето надникваше изчервено в палатката, някак почти свенливо. Ирина дълбоко спеше.
“Докато спи, кожата й е много топла и ухае различно, това е уханието на сън. Всички тела имат друг аромат, докато съзнанието пътешества извън плътта” – Припомних си думите на странното прекрасно създание, което ми се беше представило за нейна сестра. Като си помислих за среднощната събеседница, отново изпитах желание. Бяхме се любили почти до зазоряване, с отминаването на стихията като че ли се пресити и тялото ми, но чувството на облекчение трая толкова кратко.
“Никога! Никога няма да ти се наситя! Ти не си просто жена, а различни стихии! Преди ден излязохме с колата на излет, както често правим. Намерихме това тихо езерце, където никой няма да ни притеснява. Всичко изглеждаше толкова обикновено, толкова банално, но щом настъпи нощта, промени облика си. Първо беше онази капсула, общият ни саркофаг, за който често двамата мечтаем на глас, после онази непознатата, която ме доведе при теб и след тоновете страстна химия, която сме пролели, пак се любехме като за първи път! Ти не си жена, а си състояния и събираш в едно всички женски лица. Ти беше и тази, която ме доведе при теб, и тази, която очакваше да ме доведат. Съдбата в лицето на младо, освободено от задръжки момиче, което предлага на любовника си своята малолетна сестра и малолетната сестра на съдбата: самата фаталност. Като се събудиш и ти разкажа всичко, ще си помислиш, че е било поредната игра на въображението ми. Може и така да е. Не знам. Не искам и да разбера. Безспорно в тази утрин за мен е само това, че преживях една прекрасна нощ.“
– Какво си мислиш, Жанино?
– Не спиш ли?
– Мислиш, а не бива. Сега е време да се отдадеш на утринта и да бъдеш красив с нея.
– Мислех си, че не искам да знам някои неща. Преди всичко, как и защо са станали. Искам просто да ги преживея, защото са достатъчно прекрасни като факт, за да търсим някакъв смисъл в тях. Страх ме беше в тази нощ да се приближа до теб. Беше ни за първи път.
– Ако беше пристъпил по-бързо и по-скоро се беше опитал да ме прегърнеш, един невидим черен демон щеше да те разсече с ятаган.
– Какъв демон?
– На ревността, предполагам.
– Значи и ти си преживяла всичко като мен. Мислех си, че фантазирам.
– Споделената фантазия е реалност. Еротиката е споделена реалност. Какво си мислиш, че бях подготвена за скучен излет в планината ли? Не знаех, че ще бъде различно. Достатъчно усамотени сме тук само двамата, и можем да сътворим света около себе си по наш образ и подобие, такъв, какъвто го желаем.
– Без брачни клетви.
– Без изложби дори!
– Защото целият свят е изложба.
– И ние двамата сме част от експозицията.
– Но това денонощие ще отмине, Ирин. Отново ще си сложиш маската на надменното разстояние и вече ще бъдеш Ериния.
– Не мисли!
– Трябва да решим нещо. Все по-натрапчива е фантазията ми за космическата капсула, в която се задушаваме и умираме, а имам и други кошмари. Достойни са за авантюристичният ти дух, любима. Твоите авантюри са на бурята и духа, не само на тялото. Покоряваш цел след цел. Ден след ден…
– Ти ли ми го казваш, Жанино, или фалосът ти дава по-голямо право да бъдеш онова, което, когато е мое, ти изглежда плашещо?
– Казахме си преди малко, че няма да мислим, а ще се отдадем на утринта.
– Точно така, нека не мислим.
– Добре! Нека го кажем. Ти отново ще се върнеш при съпруга си, а което е най-ужасно, при него ще върнеш тялото и езика си, а ти ще си кой знае къде. Всъщност знае се – ще бъдеш на следващия кръстопът, след това на някой друг… Да, ще се случи точно това, но аз желая да си дадем шанс да бъдем различни.
– Сигурен ли си в желанието си?
– Защо питаш, нека опитаме, после ще разберем.
Разговорът ни беше станал твърде тежък и сериозен, а никой от двама ни не го искаше. Имахме само двадесет и четири часа да бъдем заедно, насаме. Далеч от семейства, артистична суета, социални ангажименти. Половината ни време изтече. Не знаех какво я очаква в следващите дни и чувствах, че отново ще е път и раздяла, която щеше да трае месеци или години. Аз пък щях да правя поредната си скандализираща изложба.
Направил бях от различни материали тринадесет големи сърца. Размерът им трябваше да е достатъчно голям, за да се побере във всяко от тях по една двойка. Върху сърцата бях нарисувал еротични сцени. Докато траеше откриването на изложбата, затворените в сърцата двойки щяха да правят любов, а инсталирани микрофони да възпроизвеждат звуците, които издават, по външни високоговорители.
“Поредната вакханалия на Папа Жан!” – изтърси една възмутена изкуствоведка. За всеки случай не беше жена, която бих помолил да влезе в някое от сърцата и от езика ми, без да искам, се изплъзна:
“Едва ли можеш да се похвалиш, че си била затворена в нечие сърце!”
Разбира се, обиди се, а аз приемах с пълно безразличие всички отрицателни отзиви за изложбата ми.
Самият аз също щях да съм в едно от сърцата. Не знаех дори как изглежда момичето, но загадката, като че ли подсилваше желанието ми. Жалко, че Ирина нямаше да присъства дори и като зрител. С наближаването на арт-феста ентусиазмът ми някак отслабна.Тълпа. Блясък. Шампанско. Фотосветкавици. Лицето ми в пресата. В крайна сметка: суета. Обичах я, няма артист, който не я обича, и ако някой все пак не обича суетата, то той не е истински артист. Блясъкът, шампанското и фотосветкавиците обаче нямаха нищо общо с тази сутрин, в която слънцето изчервено надничаше в палатката. Пътешествията и университетските зали, в които Ирина, работеща като професор изнасяше философски лекции, също нямаха нищо общо с всичко това, което можеше да се нарече красота и щастие. Просто човешко щастие, на което не му бе нужен цял космос, а само любещите устни на този, който е до теб.
Твърде елементарни истини, за да не ги знаем и двамата. Искахме да забравим всичко през това денонощие. Не биваше изобщо да говорим за бъдеще. Разговорът ни се очакваше да бъде точно такъв, какъвто се и получи. Тежък, отчайващ и на границата на гнева.
– Да можеше поне да дойдеш на изложбата!
– Не беше ли прекрасна тази нощ?
– Тя беше кражба на истина. Продължаваме и сега да се лъжем! Искам да живеем нормално!
Двадесет и пет процента от любовниците в подобна ситуация започват да галят гърдите на любимия си. Тридесет и пет процента го галят по члена. Повече от тридесет и девет го целуват по устните, като преди това правят миловидна физиономийка и казват сладко “извинявай”. По-малко от процент си вдигат гащите, като при това правят такова движение, че дупето им да изглежда най-расово, ако изобщо имат расово дупе.
Ирина избухна в смях.
– Нормален живот и ти, Жанино? Нормален живот и то с мен, Жанино? Та нали няма да сме ние.
Засмях се и аз. Нещо в атмосферата внезапно се промени.
– Понякога ми се иска да не сме ние.
– И да го правим като през тази нощ.
– Да, за по една нощ.
– Зависи! – рече загадъчно.
Представих си всички жени, които за да накарат любовника си да престане да разваля атмосферата със сериозни приказки, прокарват пръстчета по косматите му гърди и бавно ги спущат надолу, впиват леко ноктите си в тестикулите му и изплезили тънко змийско езиче, се надвесват над него, а коляното им се погалва в полутвърдия му сатир. Всичко това го видях като шарж и пак щях да избухна в смях, но отново почувствах тежест и тревога в гърдите си.
“Не се трогва много от изложбата и от това, че няма да присъства, а аз ще притискам тялото си в друга жена.”
– Сега ще направя нещо, което никога няма да забравиш – рече ми тя и използва женските похвати за отвличане на мъжа от черни мисли.
Задишах тежко, притворих очи. Дъхът й се изливаше като магия върху устните ми. Сграбчих я, но тя се отдръпна, подобно на нощната странница.
– Не, сега! – прошептя. – Отвори очи!
Послушах я. Отпусна се до мен и с променен глас изрече:
– Сега ще заспя, но това няма да е обикновен сън. Ще изглеждам бодра, а после, като се събудя, няма да помня нищо. Ще броя от десет надолу. Щом изрека “нула”, ще спя и ще съм изцяло в твоя власт за около час.
– Това е шега, нали?
– Не, не е никаква шега, повярвай ми. Самохипноза, която открих, че мога да упражня върху себе си. Започвам…10, 9, 8, 7… 2, 1, 0…
Почувствах, че нещо в нея се промени. Като че ли духът й я напусна и до мен лежеше топло тяло, изпълнено с ледени кристали.
“Тя не помни нищо! Мога да си позволя всичко с нея. Мога да я вкарам в групова оргия или да я заведа гола до близкото селце, да я накарам да се държи като уличница и още по-лошо: да говори като каруцар… Тя ми се отдаде напълно. За пръв път ми се отдаде напълно. Никога една жена не го прави до такава степен. Едва сега се замислям над това. Винаги оставя част от волята си и проявява свое желание. Дори робините имат искричка от себе си, колкото и унизени и лишени от воля да са! Тя го направи, но защо? Заслужавам ли го?”
– Как се казваш? – запитах първото, което ми хрумна.
– Нямам име! Дай ми го ти!
Побоях се да я нарека Ирина, за да не я събудя, исках да се насладя на тези необикновени мигновения, в които тялото на Ирина ми бе подарено, а самата тя отсъстваше. Няма нито женско име, ни дума, която да обичам повече от Ирина, но й рекох:
– Ти се казваш Роза и сега ще разцъфтиш, цветът ти ще се овлажни и ще го разтвориш широко, за да поемеш в него едно лудуващо извънземно присъствие.
– Как да го сторя?
– Изправи се бавно.
Плавно като в танц се изправи. Седях пред нея. Нежно побутнах левия й прасец, за да застане с разтворени крака.
– Какво ми правиш? – в гласа й долових нотка страх.
Доближих устни до овлажнената плът.
– И сега ухаеш различно.
– Различно ли? – гласът й беше детски. Сега тя беше дете в женско тяло.
Върхът на езика ми я докосна. През тялото й премина огнен импулс. Изсмя се.
– Хареса ми.
Бавно се изправих, галейки страните й, прокарвайки език нагоре по корема, по гърдите й. Тресеше се, сякаш нямо се смееше, но това не беше смях, а непозната възбуда. Изгубила спомените си, тя беше напълно невинна и правеше всичко това за пръв път. Тялото й помнеше всичко, но разумът й не съзнаваше какво е.
Затърках тяло в нейното, без да бързам да прониквам. Искаше ми се да продължи вечно. Допирах се до една невинност, до един символ. Днес дори децата знаят как става всичко. Тя навярно дори не помнеше, че освен двама ни има и друг свят.
– Роза! – прошепнах й.
– Да-а-а-а! – отвърна, простенвайки.
– Искаш ли да създадем света?
– Какво да създадем?
– Тела като нашите. Милиони тела като нашите.
– И с всички ли ще е тъй приятно?
– Предполагам.
– С всички ли ще се докосваме така?
– Желаеш ли го?
Кимна и разтвори устни. Впи ги в моите. Скрит неясен спомен заговори в нея. Беше възбудена.
Прегърнах я през кръста и я изведох от палатката навън. Водех я към езерото.
Нагазихме в него, докато водата покри прасците ни. Водата беше ледена, но Ирина-Роза гореше. Тя цъфтеше в пламъци. Прегърнах я и миг по-късно проникнах в нея. Отново се любехме за първи и с Ирина, която нарекох за час Роза, не се любехме в езерото, а се прегръщахме и задушавахме в космическата капсула. Чувах в главата си извънземни гласове, а може би извънземни нямаше…

4.

КРАЙ ПОСЛАНИЯТА НА ЕДНО СЪРЦЕ
Макар да съм жив до полуда, аз съм мъртъв. Мъртъв съм за този свят. Защото и животът, и смъртта ми започнаха със случайно докосване с четката по платното. От този миг започнах да отнемам част по част от земното си съществуване и да го прехвърлям в космоса, докато дойде мигът, в който на земята остана само веселата ми кукла, а водещият я енергетизъм – истинското мое съществуване, бродеше из дълбините на космоса.
Като земен човек, от тази гледна точка аз съм мъртъв. Въпреки това, жив – до полуда.
Това е една прекрасна смърт. Смъртта на семето, което умира, за да се родят житото и цветето. Смъртта на спасителите на света. Разпнати на кръста на своята човешка прелест.
Макар и мъртъв, все още живея. В миговете и пространствата, в които съм оставил част от душата си. В които съм я дарил на прекрасното. В които истински съм живял, за да мога да бъда по-късно и истински мъртъв. Част от душата ми никога няма да напусне родината ми. Родината, която все пак е земята, а не вдъхновеното небе, което по-късно потърсих, за да намери края си моето изгнание. Едно от кътчетата на света, в което завинаги ще остане частица от душата ми – това е Русия.

5.

Страната, която приюти изгнаника на всички земни широти и го превърна в свой княз…
Приюти ме с маски от словесни идоли с цвят на мастило, трогващи рими, безразличие; с маскаради, провлачени опела, изгубени мисли и щрихи, милиард изброени числа в душата и задуха в мъртвото гонене на неуспелия стих, различното търсене, разобличаване на мравките, на мрамора, на мрачното, на липсата на въздух във ваната, на чертожната маса на абсолюта и уверената душевност, живееща в заблуда, на човека, пропилял и това, и онова, на онанирането над черната заблуда и над жестоките мисли, мятащи гной и душа, метеори, разбити в перата на ангела, пирати в странна страна, виолетова слама за двама…
Просто душа…
И след това може би скучно, ала тъй важно поетично отклонение, читателю мой, ще ти кажа, че приключенията на Папа Жан продължават и след края му. Винаги Папа Жан ще живее в сърцето Ти, читателю мой, приятелю в дългата нощ на наслада, с който пием най-чистото мое желание да те имам и да ме имаш, по-чисто желание дори от това да имам дълга, безсънна нощ с Ирина, съди ме справедливо и повярвай, дори когато нямаш вяра, че князът на фантазията никога не лъже. Самият негов живот прилича на фантазия. Фантазията форматира неговия живот. Така се ражда изкуството.
Всичко това е големият залък от думи, който трябваше да откъсна от себе си, преди да започна приказката за посланията на едно сърце. Може би моето, а може би сърцето на всеки, извървял пътищата си в съновиденията за един друг свят. По-различен от света, върху който стъпват краката, чиято гръд докосват ръцете, чието лице виждат очите. По-различен и все пак същият. Свят, козметиран от чистите страсти и умелата ръка на изкуството без граници. Свят, същият като този, върху който падат бомби, и в който хората все още намират сили да бъдат отегчени, въпреки краткостта на земното си съществуване. Същият, но все пак различен. Различен – просто с това, че е красив.