Всемирната галерия

ПРИНЦ ПАПА ЖАН

ВСЕМИРНАТА ГАЛЕРИЯ «ПРИНЦ ПАПА ЖАН»

ПАЛИТРАТА НА СВЕТОВЕТЕ

На красотата с любов!
На теб, Лидия – Мамо,
която ме създаде – Благодаря ти.
От автора, който сьздаде за теб тази книга

„ЕНЕРГЕТИЧНИЯТ ЛИЗИЗЪМ“ В ЖИВОПИСТА
И „НЕОРОМАНТИЗМЪТ“ В ЛИТЕРАТУРАТА,
И КНИГАТА „ВСЕМИРНАТА ГАЛЕРИЯ „ ПРИНЦ ПАПА ЖАН“

Пред нас несъмнено е едно блестящо произведение на словесното изкуство, което покрай другите си достойнства притежава и рядкото качество да бъде уникална „картинна литература“, доколкото книгата е артистична симбиоза от текст и живописни платна.
Тази книга-притча би била автобиографичен роман, ако не беше затворена в сребърната рамка на няколко големи метафори, и тя би била дългата халюцинаторна нощ на един трепетен ум, разболял се от опасната близост на Красотата, ако висата мярка на естетическата форма не придаваше на сляпото мятане на желанието тънката усмивка на лирично-подигравателния неореализъм. Тя би била и натурализъм, ако еротичният текст не беше обуздаван от камшика на интелектуалната дисциплина. Но също така книгата би била и бестселър…
Кой е авторът и има ли изобщо автор този Съноподобен Текст? Авторът Принц Папа Жан всъщност представя едно Мултипленно Его, раздиплящо се в художника, писателя, мецената, авантюриста Принц Папа Жан – и още изявени същности. Затова тук „автор” надхвърля частното, общоприетото понятие!
Авторът е авнтюрист в ума и рицар в сърцето, който обаче сякаш не може да си проправи път към живота от обраслото с картини и думи съществуване. На този ум, за да стигне до екзистенцията, му „пречи” логиката, а на тази душа, за да се добере до своите чувства, й „пречи” естетизмът. Но неговото страдалчество на този своеобразен кръст е най-вече в преситеността му от чувствителност. Неговата печал е и в… излишеството от радости! Заобиколен от видения и тласкан от пориви, накъдето и да се обърне, между него и живота му застава интелектуалното очарование от Думите и Живописните платна, в чиито ръце той е предал Реалността. И себе си.
Общото впечатление от тази книга, в която Натурализмът направо скача в Интелектуализма, заобикаляйки, като излишна, психологията, е, че героите (и авторът) са лица, готови с две ръце да се подпишат под програмните афоризми на Символизма в думите на Стефан Маларме: „Светът е създаден, за да бъде описан в една книга“ и „Всичко се резюмира в красивите залези“. Превърнал живота си в изкуство, той не може да живее отделно от него, и превърнал Смъртта във върховен естетически феномен, той не може, дори да иска – и да умре.
В това „обърнато съществуване”, в което изкуството процъфтява, а животът линее, никаква логика не е в състояние да наруши неговата обратност просто защото мястото на природната необходимост е заела субективната свобода на естетическата щедрост. Обратно на самия себе си, в един халюцинаторен свят, вместо с душа – с антитяло, и вместо с чувства – с антимисли, самият той е абстракция, която се мъчи да си проправи малко биологичен път сред едно още по-абстрактно съществуване. Всичко е в мъгла, както в ранните романи на Сартр и Кафка, и възприятието е само страхуваща се радост, както е при Киркегор. В Естетическата яснота свети Мъгливият живот и благородната рефлексия разчленява престъпното съществуване.
– – – – – – –
* Йохан Валентин Андреа – алхимик, реставратор на Розен-кройцерите през 17 век:

„Съществуването е винаги престъпление, докато има високомерни в своята невинност същности, надвесени от някакво добродетелно и присмехулно небе, понеже съществуването е индивидуалност, а Индивидуализацията е родена от своето отрицание на Общото н от убийството на Общото. Всеки опит да се оневини Екзистенцията е превръщането й в Есенция и затова Екзистенцията съществува само чрез Престъплението и само докато тя е престъпна. Затова, който иска да направи невинен живота – той го изгубва.”

В този роман-притча, роман-метафора, главни действащи лица са Смъртта и Красотата, Унизеният живот и Главозамаялото се изкуство, Подиграната истина и Справедливата лъжа, Интелектуалният демон и Странстващия медиум. Има и човеци, но те много бързо се превръщат в призраци или във Видения на Виденията. Всеки жив индивид слиза от нарисуваното платно в живота, за да изкаже своята реплика, и после обратно се завръща и изкачва в картината по стените на нескончаемата Галерия, за да може да умре и да си почива до следващото му художествено повикване от автора, който обаче сам открива, че е нарисуван от Всевластния Анонимен Художник, който може и да е самият той, когато е бил непознат на себе си.
Най-голямото удивление на този свят не е Човекът, а Езикът – пише модерният Дявол, Интелектът. Ще бъдем големи наивници, ако мислим, че романите се пишат от човеци, и то се пишат за душата. Истината е, че романите се пишат не от хора, а от Лингвистичните способности (или Особености), и второ, те не описват душата, а описват влиянието, което изпитват телата от въздействието на Думите.
Книгата-притча, която препоръчваме на читателя тук, е в този смисъл особено симптоматична за епохата: с цялото си очарование на изящен литературен пърформанс тя безжалостно свидетелства за Края и Смъртта на романа като човешка литература, за да оповести раждането на една друга, по-вечна и независима от човека литература: Литературата на Думите, Словесността или Текстуализмът, противопоставена на т.нар. литература на Душата. В този смисъл е показателно произведението „Всемирната галерия „Папа Жан““, което вътре в грандиозния сюжет на една гигантска космическа притча подобно на ERA-SERIA представлява верига от следващи и редуващи се натуралистично-интелектуални мизансцени, които фриволно и с артистичен финес успяват винаги с голямо остроумие или жестока автоагресия (ирония) да прескачат психологията и подчертано „психологическия момент“. Те свидетелстват безмилостно, че модерната душа не е психологична, а – онтологична. Но онтологията, която откриваме на дъното на тази душа, не е онтологията на Битието (нито даже онтологията на Времето, което прави даже ранния Хайдегер безнадеждно остарял), а – онтологията на Словото. Взрете се внимателно а книгата: освен артикулирани интелектуални фойерверки и натуралистични контрапунктични оценки, редуващи се настойчиво с някаква фатална упоритост, няма да откриете нищо по-различо от живота. Необразованият читател може да бъде подведен, че вътре в тази грандиозно разгъната интелектуална метафорика, в която изкуството предшества живота, защото, за да живееш – трябва първо да влезеш в някакво живописно платно, и за да получиш страст – трябва първо да станеш литературен персонаж. Все пак има и психологически живот, има и душа, има и свежи, чисто природни пориви, но вербализмът и текстуализмът така са обсебили героите, че очевидно те изживяват вълненията на думите и същевременно са способни на страст, която не е родена от палитрата или писалката.
Модерното човече, веднъж съзряло очарованието на Думите и приковано към тяхната хипнотичност, завинаги изгубва вкус към психологията и тича към тази бездна, в която се е излегнало туловището на Текста; Словото е станало по-привлекателно от Душата! Читателят ще бъде изненадан от натуралистичното описание на една богата и авантюристична житейска съдба, че се касае за някаква особено развълнувана от съблазните на съдбата, обичаща да рискува емоционалност: но тук емоции изпитват основно картините и думите, – и Човекът, – при условие, че повтори техните вълнения. Ако си нарисуван – ще получиш страст, ако си литературен образ – имаш шанс да получиш чувствителност: този, който не е претворен от поет или живописец, от естетическата индустрия, няма шанс да влезе в живота. Изнесена на преден план, тази зависимост на битието от естетизма, препраща безусловно в епохата на тоталното отчуждение на човека.
Това не са герои, които живеят, за да мислят, и живеят, за да рисуват, а герои, които рисуват, за да могат от картините си да изтръгнат смисъла на порив, който ги е вкарал в живота, и мислят, за да могат да откраднат от патоса на мисълта, който би ги довел до сладостта на съществуването. Какво да прави една чувствителност, която жестоките образи и невъзмутимите думи са изтръгнали от сладостта на тялото и захвърлили в горчивината на мисленето, освен да възприеме тайно и от самата себе си цялата нараненост на съществуването като самоиронична гордост на себеизвисяването? След като не може повече да скърби и да се надява, защото всяка скръб и надежда са предварително осмени от липсата на вълнуващия се нежен Бог – какво друго му остава на човека освен жестокия към самия себе си смях? Ще живееш – ако позволиш да бъдеш нарисуван, ще бъдеш екзистенциалист – само ако преди това бъдеш естетически призван.
За разлика от обикновените представи, където животът предшества изкуството, във «Всемирната галерия Папа Жан““ изкуството предшества живота.
Но литературата на XX век откри очарованието на Думите и в блясъка на словесната онтология умря човешката психология. Онтологията на Езика уби психологията на Човека в мига, в който литературата напусна засрамено Прозата и се прибра високомерно в Поезията. Психологията на човека закриваше онтологията на Езика. Животът на душата закриваше живота на Текста. Романът и Прозата дълги векове служеха на този мит и вербален фантазъм: човешката психология. Това позволява да квалифицираме литературната психологичност като психотичност. През хилядолетията единствено Поезията не бе изневерила на Словото и като не признаваше новоизобретената от Ренесанса човешка психология, оставаше вярна на онтологията на Словесността. „Душата и самата психологичност на човека” бяха изобретени в това късо време на няколко столетия, когато една голяма част от Словесността се отцепи от Поезията, като Родина на Езика, и се обособи в едно измислено и изкуствено място някъде между Думите и Тялото, наречено високопарно и необмислено „Душевност“. Това, което искаме ние, е да премахнем „Логоса“ („Логия“) от „Психо-Логия“-та и да реставрираме Обективната психичност там, където човешката самомнителност изобрети Субективната психологичност. След като се излезе от тялото и преди да се влезе в Думите (Знаците), съществува едно ничие, промеждутъчно пространство, където артефициалността се издига в наука. Тази „Психология“ ще започне да описва и след това да я изживява Прозаичният човек, роден от разделението на Словото, и Психологичният човек, роден от прозаическото и прозаическата еманципация.
Никога не сме подготвени да посрещнем талантливостта и величието на другите: приковани винаги към собственото си честолюбие, чуждите интелектуални подвизи винаги ни изненадват. Ние постоянно забравяме, че Другите съществуват – върху тази забрава се крепи нашето самосъзнание – и силите, които ни изтръгват от тази сладка забрава и отрезвяват от пиянството на солипсизма, всеки път ни нараняват дълбоко. Тогава в аплодисментите на изгряващите звезди ние чуваме призива на собственото си самосъжаление и се заклеваме с цената на престъплението да извършим такъв подвиг на ума или приключение на духа, че в церемонията на сърцето отново да си възвърнем
безпаметството на самовъзхищението и отново да забравим, че Другите също съществуват.
В подобно самолюбуване на своя талант, обрамчен от младата си литературна слава, аз се бях така сладко отпуснал в притаената гордост ма шумния си триумф, че когато разтворих за пръв път книгата „Всемирната галерия „Папа Жан““, бях остро пронизан от забравената у мен болка на литературната и интелектуалната завист. Да, аз с моята невероятна техника, владеещ стотици стилове и литературни епохи, принц на реторичната стъпка, приведен под товара на филологическите хилядолетия и обременен от спомена за 10 000 ритмически години, аз, който мислех себе си за Последния Упанишад, завиждах на този автор, завиждах на лекотата и стилистичното майсторство, които с едно очарователно изящество излива човешките съдби в естетически портрети и интелектуално-афористични форми. Едва когато открих несъразмерността на романа-притча и долових „недостатъците му” в неговата „прекомерност”, както и „липсата” на тънки психологически анализи, аз почувствах известно облекчение, но уви, то не трая дълго, защото достойнствата на книгата бяха несравними.
Нещо младо, звънко, блестящо имаше в тази ювелирна литература, прокрадваща се през всички авангардизми в недосегаемото царство на приказното и съно-подобно-романтичното. Дали скепсисът на мрачната и сурова теория, зажаднял у мене по романтичното освобождение от логиката, не придаваше допълнително Новалисов блясък по този лунен портретист на човешките съдби? Нещо неуловимо, виртуално, като паяжиновидната пролетна дреха върху луната, пълзяща нежно и коварно върху доверчивия диск?… Не можех да се отърва от усещането, че този гигантски роман-притча е един незавършващ, вечно възобновяващ се сън, в който сме потопени всички, от който сме произлезли всички и а който ще се завърнем всички, люшкащи се върху Кораба на Световното Безсъзнателно.
Тогава осъзнах, че ритмиката на тази епиекзистенциалистка литература е постоянната алтернация-колебание между неореализма и неоромантизма.
Постоянно в рамките на живописните портрети се сменят излъганите реални образи. В литературната реалност героите се опитват да живеят, протягайки ръка неистово към живота, но когато се докоснат, с леден страх дърпат ръцете си от нарисуваната плът, защото живите момичета се превръщат в спомени. Индивидът се изплъзва като образ, реалността – като идея, а битието – като мисъл. Вместо в нещата, човек е затворен вътре в мислите. Героят е призван да осъзнае, че никога не ще се отърве от образите и да стигне Реалността. По-зловеща и горчива от Ябълката на познанието се оказва Ябълката на съзерцанието на Прекрасното. Ако Отровата на Истината бе задавила само най-мъдрите, то Отровата на Красотата е задавила всички. В продължение на стотици страници героят постоянно се намира на границата между Реалното и Нереалното. Съноподобно-Онейричното прелива в Будността и отново се завръща в неостаряващата романтика на творящата фантазия; Фантазията, царица на действителностите, от чийто спор с Паметта се ражда Вселената. Затова пасажите на афористичните диалози със Смъртта и жестокостта на интелектуалните сентенции се редуват с фантастична поезия на нежността, изпята от най-смирените кътчета на душата. Ужас, Смърт, Интелектуален терор, Поезия на жестокостта и Далечен Мечтаещ Живот, Близка Красота и Отвъдна Чувствителност изпълват романтичното луноподобно съществуване на тези повече халюцинаторни, отколкото реални образи – индивидуалности, за които Божеството е достъпно, а Човешкото – трансцендентно; които се хранят със символи и умират от мечтание, които са безсмъртни, защото никога не са живели, и не могат да се родят, защото постоянно са родители на световете, бидейки нескончаемо творци на живота, те не могат да го живеят, и създавайки без отдих чувствителност за съществата,
сами стоят несмутими, никога неотпускащи се в забравата на творението, вечно будни и вторачени срещу безсънните очи на Красотата.
Там, където боговете застиват в глупаво самовъзхищение, Принц Папа Жан, непокорен на собствената си радост, безразличен към поредния си успех, отегчен от овациите, които предчувства, тръгва към поредната си авантюра, интелектуална или не, но това няма значение, защото в кривото царство на живота всеки подвиг е правилен. Той е винаги и монах, и воин едновременно. Всички тези превъплъщения, които приема душата му –
поет, художник, дърворезбар, колекционер и меценат на изкуството, създател на нов стил в живописта – „Енергетичен Лизизъм“, на нов мироглед „жаноизъм“, природолечител: са само човешки и блед израз на една по-горда и неизтощима
страст – Красотата! Но недоволен от бурния живот и от евтиния нарцисизъм на естета, той се опитва да срещне тази красота под един no-горчив и печален образ – Истината. Тази надменна и обидена женствена форма на Красотата става неговата последна и окончателна любима.
Той е този вулкан от енергия, на когото му е безразлично в каква форма ще се отлее. Непрекъснато във възбуда към художествения стимул, независимо дали спрямо Земя, Жена или Идея, той признава само една несподелена страст: собственото си прозрение за неудовлетвореност. Затова винаги можем да го видим разхождащ се с една полупрезрителна и самоиронична усмивка. Затова непрекъснато преследва собственото си видение като непознат и все пак хиляди пъти нарисуван образ. Самотен с милионите образи в душата и молещ за общуване единствено своя надменен Аз, Енергията му осигурява почестите в самота, които благородството му отхвърля снизходително в обществото. Горд с космоса от видения и идеи, който му принадлежи, и „скромен” с човешките си картини, които той рисува „в час на скука” (300 платна за година), той с тъжно-иронична усмивка в самота разсъждава над себе си – дали съм повече талантлив, отколкото плодовит? Дали ще прегръща идеал, логика или състрадание, или нов стил в изкуството, за него винаги е израз на даряващия екстаз. Освен писател и художник, Папа Жан е още и природолечител, лекуващ с биоенергия. Картините му притежават енергиен лечебен ефект с екстрасензорна активност. Енергетичността на екстра-сензорните му способности се е превърнала в енергетика на цветовете, от способност на индивида се е превърнала в способност на творенията му, които, еманципирани от художника, сами реализират Арт-Терапи (Art-Therapy)-комуникацията.
Притесняван от непрекъснатия си енергиен поток в изкуството и в живота, за да се освободи от неговата напираща мощ, Папа Жан «се принуждава» да създаде нов стил в живописта – „Енергетичният Лизизъм“*. Стил за всеобщата Енергетична Всеразтворимост на цветовете и формите помежду им.
Мултипленният автор Принц Папа Жан очевидно е несъмнен литературен талант, преплетен от проницателен ум и автоагресивна естетичност. Елегантното преливане на логичните и етични пластове на битието свидетелстват за литературно майсторство, без пряк аналог. Авторът събира в една страница епохите и в едно изречение логиката и митологията. Силата на тази книга е в желанието да се мисли и неспособността да се живее въпреки пълната потопеност в живота. Авторът, отчасти повлиян от Просвещението, иска да направи Екзистенцията зряща: макар тя по дефиниция да е сляпа. Но нима е грешка да се съединят слепият живот и зрящото изкуство в един образ, за да прогледнем?

Материус Розенкройцер

Лизис (λισιЅ) — от старогръцката дума разтварям, взето в смисъла на всеразтворимост

МАЛЪК ПРЕТЕНЦИОЗЕН ПРЕДГОВОР КЪМ
ЕДНА НЕОБИКНОВЕНА КНИГА

Тази книга е естественият порив на една сложна и интересна съдба да продължи своята виталност в плоскостта на разсъждаващото Различие, където животът се превръща в огледало и съд на мисълта и на нейната абсурдна подреденост. Ексцентричността не е търсеният модус, тя е no-скоро начинът, по който мисълта е похитена от тръпчивия вкус на един прекалено реализиран живот, където няма място за ексцесиите на модерната болезненост, и е една постоянна запълненосг от събития, които се случват, за да изчезнат, за да не бъдат запомнени, но които са негово собствено обаяние и разобличение. Пълнотата на живота прави самия живот излишен. Животът е точен и акуратен в своята екстремност, той е секундантът на дуела ни с мисълта. От една страна е животът със своята свирепа в настойчивостта си подвижност, а, от друга страна – ехидно-съзерцателният свят на мисълта, поднесен като митологична креативност, която разсъждава, обмисля и направлява.
На фона на една пределна искреност, стегната в корсета на бъбриво непокорство, е отлято пространството на няколко големи метафори – Стълбата, Всемирната галерия, Магазина за въздушни кули. Но те не са плод на отчуждена само рефлексия, нито на една изначална двойнственост. По-скоро това са две различни пространства, всяко от което има проекция в другото, макар и губейки от своите измерения. Така животът, проектиран в мисълта, не е топология на фактите в тяхната психологическа интерпретация, а срещата им в метафората на някакъв голям символ, откъдето те единствено могат да получат своето значение. Животът не толкова трябва да бъде изживян, той трябва да бъде осмислен и разгадан. Хаосът, който често приемаме за съдба, е всъщност ред от един по-висш порядък, който остава непознат. Именно геометричното пространство на притчата е мястото на тяхната среща.
В този роман има нещо езическо, демонично в своята демонстративна метафизичност, оголена от психологическите интерпретации. Той е написан шумно и същевременно одухотворено, с една ренесансова приповдигнатост и размах.
Основният символ – символът на всемирната галерия, напомня много за Вавилонската библиотека на Борхес. Авторите са заключени в естетизма на собствения си Аз, без да могат да напуснат автоагресията на непрекъснатото спомняне. Тази галерия е и реална, и несъществуваща едновременно. Тя е и опрощение, и съд. Тя включва в себе си една наистина уникална колекция от произведения на изкуството и същевременно приютява цялото минало и настояще, както и случайното им подреждане в бъдещето, породено от самата подредба на галерията. Галерията е свободният избор на свръхразумния порядък да се появи като съдба, като предизвикателство към удоволствието да желаеш всичко и непрекъснато, така че желанието от господар се превръща в тиранин и затваря индивида в единствената картина на реалността.
Ериния Делина

ПРИНЦ ПАПА ЖАН:
ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ ВМЕСТО ПРЕДГОВОР…

„Галерията“ не е биографичен роман. В него има и твърде много фантастика.
Но той не е и фантастично четиво. Става дума за една съществуваща личност – за мен, съвременника Принц Папа Жан – писател, художник, колекционер и меценат на изкуството, природолечител и авантюрист.
И човек преди всичко. Човек! Защото това са все човешки длъжности. И превъплъщения!
Тогава?
Не, „Галерията“ не е философски роман. Да оставим на мира костите на Волтер. Тук отсъства (или почти отсъства) какъвто и да е опит за преоткриването на света. Аз просто доказвам, че има много светове, та се дивя къде да пусна да пасе трева под Слънцето един дълбокомислен и блестящ Философски Въпрос.
Не е и еротично произведение. Макар и да не спускам завеска пред сексуалните любовни сцени. Може би просто намеква за коитуса между Обществото и Езика.
Не е и диаболично четиво. Макар зад многото ъгли често да надничат маските на Смъртта и на Дявола.
(Мон Дьо… или мон Диабъл… Изберете сами!)
„Галерията“ не е и магико-реалистичен роман. Магиите идват тук, за да заменят необходимостта от нови притчи.
Макар че много притчи са втъкани в „Галерията“!
Не е най-сетне и трилър. Независимо от това, че героят честичко вади своя пистолет. За да се предпази от други зейнали дула и бляскави остриета, човек е принуден да се брани от всички превъплъщения на Просвещението.
И фентъзи-роман не е. Но приказките в него са необходими както за тези, които още не са пораснали, така и за онези, които са пораснали прекалено много.
„Галерията“ прилича на каталог на галерията „Папа Жан“. Но е по-скоро самата галерия.
Не е и стихосбирка, макар че поезията наднича честичко от огледалата, които разнасям по широките друмища на света. (Да извинява Иполит Тен за огледалата и за друмищата. „Вземам своето, където го намеря…“ И Молиер да извинява). Но кой ли ги бръсне сега класиците? А и самият аз (виж корицата!) имам брада и не прекалявам с бръсненето.
Не е дори библия. (Пазил ме Бог!)
Макар че между своите приключения и сънища проповядвам жаноизма и изпращам едно по едно своите Двадесет хиляди и тринадесет послания към света.
Може би е нов манифест? Защото накрая ще се запознаете и с Енергетичния лизизъм – един нов стил в живописта и литературното творчество.
И нов стил на Живота!
Щом става дума за Живота, тогава е роман, все пак…
Никакво „все пак“!!! Роман и нещо друго… И още нещо друго. И много други неща. Роман-енциклопсдия!
Но кой ли налита сега да чете енциклопедиите?
Затова да приемем, че „Галерията“ е просто галерия.
И картините се разглеждат една по една.
Разглеждайте!
И пазете билетите си до края на представлението. В цената е включена и вашата застраховка.
За да излезете читав на Този Свят..
.
… И ИЗПОВЕД
пред Читателя като Бог

Сега се говорят толкова много лъжи, че поисках да повикам Истината, за да я чуят всички.
Но Лъжата беше проникнала така в мен, че не можах да назова Истината дори по име.
Започнах да пиша Стихове, за да Я изрека. И очарованието от Поезията ме оплете в лъжовните думи като Лаокоон.
И спрях да пиша Стихове.
И се почувствах по-беден.
Но „по-беден“ не е все пак „победен“, нали?
Тогава се опитах да нарисувам Истината. А боите приличаха на засъхнала кръв върху мъртвото й тяло, а Сълзите в очите замъгляваха и изкривяваха нейния Образ.
Спрях и да Рисувам.
Започнах да търся Този, който я бе нарисувал вече. Твърдо вярвах, че, макар и маскирана, Тя се крие зад маската на Красотата.
Станах меценат.
Но Красотата ми завеща своята бедност.
Красивото струваше скъпо, а и не винаги беше истинско. А Аз не можех да купя целия Свят.
Тогава – може би ритуално – посадих хиляди дръвчета. И докато ги засаждах, бях поне спокоен за Красотата и за Себе си. Но щом поспирах, за да отдъхна, разбирах, че направеното не е повече от това да се съблечеш и да останеш гол сред Природата.
И макар и да напомня Сексуалната възбуда (или дори да е самият Порив), минава пред рицарите на бонтона за неприлично. (Или поне непривично.)
Да сътвориш Стих, да нарисуваш Картина или да засадиш Дърво… Зад тях можеш да се скриеш от виковете на Лъжата.
Но не и да я победиш.
Светът продължаваше да говори лъжи, а Аз продължавах да викам Истината, без да мога да я изрека.
Тогава се опитах с моята Колекция да създам Ред, свой и неподчинен на Света.
Но и моят Ред имитираше световния. И аз не знаех какво да правя! Или просто се чувствах скапан.
Тогава се събирах с приятели, за да споделя или поне да отклоня нападащото ме Познание.
И им говорех и разказвах. Омагиосан или вдъхновен.
А може би и двете.
Но не забравяйте – и аз мога да предупреждавам, че това са думи на човек, който е падал върху главата си. И чиято глава е понасяла много удари с пълни и празни бутилки, с пълни и празни пистолети, с пълни и призрачни галерии и библиотеки…
И аз самият понякога не мога да повярвам, че Битието е страдание преди всичко, че в него има толкова много Неопределеност…
Как тогава да повярвам на собственото си Житие? А?

Подпис (не се чете): ПРИНЦ ПАПА ЖАН
Художник, писател и галерист,

P.S. – Тези страници могат и да се окажат излишни. Тогава можете да ги задраскате или скъсате и така ще покажете своето отношение към тях. Но преминете ли този праг, вие ще бъдете беззащитни пред Автора. Внимавайте!

ЗАЩОТО ЗАПОЧВАМЕ

…………………
Приближаваха се. Може би кучетата отново бяха открили следата, а милиционерите щяха да търсят с неистов хъс изнасилвача. Това не им се случваше всеки ден и щеше да им донесе похвала или дори награда. Лаят ставаше все по-близък. Ченгетата и кучетата бяха някъде близо над мен, а аз повтарях набързо всички молитви, които знаех… А някаква частица от мен, може би най-страхливата, започна да ме размразява, както се духа върху замръзнало стъкло, за да видиш какво става на улицата, и да ми повтаря: «Не се бой, не се бой, не се бой!.. Това е само спомен… Само спомен е и ти си в «Галерията на спомените».»
И топла пот ме обля.
Нищо, че щях да срещам Диоген и нищо, че той щеше да ми се присмива… И с влачещите се трупове бях почти свикнал… Нали ще съм цял и невредим… И пак ще срещна галеристката…
Тогава гласовете на милиционерите и лаят на кучетата се преплетоха и после с бучене започнаха да се отдалечават от мен..
И с бученето бях почти свикнал.Изненада ме иронията в очите на галеристката.
– Завърна ли се? Аз просто те излъгах, че човек не може да оживее в старите си спомени… Сега знам що за човек си, Папа Жан! Обичаш прекалено много приключенията…
Никога не ми е говорила с такъв сарказъм.
— И какво откри в това вулгарно същество, с което гледах да се разсъбличате толкова припряно?… И как си чуруликахте само?
Ревност ли беше това? И само ревност ли съдържаше в себе си? Наведе глава и замълча. Не знам колко време продължи нейното мълчание, но ми се поиска да я докосна, но тя отблъсна ръката ми. Очите й бяха пълни с нещо средно между презрение и упрек.
— Какво ти е? – попитах, въпреки че знаех много добре. Или поне се досещах.
Тя се разплака.
— Знаеш ли какъв си? Ти си един биологичен тип! И не познаваш нищо друго освен нагоните си… – Вече крещеше. И още няколко пъти нарече Оля вулгарна кучка.
Опитах се пак да я докосна, но тя за втори път ме отблъсна.
— Това е само минало!… Бледи сенки върху платното на спомена – рекох аз и дори си вярвах. В този момент не мислех за никоя друга, освен за галеристката…
— Само спомени… Към които се върна с голямо удоволствие. И дори не ти се излизаше от онова платно…
— Ако можеше желанието да ме връща в платната, бих се върнал отново на откриването на Галерията „Папа Жан“. И ти много добре знаеш това… И знаеш, че моята връзка със света е изкуството! Та нали управителят на Магазина или кой го знае какъв дявол, ми предлагаше таблицата, с която можех да имам всички жени по земята…
— Какво, за Бога, откри в тази кучка?…
— Нищо! – промълвих. И се досетих. Не се разговаря така с жена. – Може и в нея да съм търсил теб!… Ти си нарисувана и си толкова съвършена, че не можеш да осъзнаеш колко незавършени са всички други жени. В тях все има нещо, което не може да се обхване…
Вече не хлипаше. И се заслуша.
— А аз търсех една завършена красота. И срещах по пътя си към теб само бледите сенки на твоето съвършенство…
Дрън-дрън… Ама хващаше дикиш.
— Ти освен че си създадена от Всевишния, си сътворена и от човешките ръце и теб мога да те обхвана, и да разбера цялата ти красота…
Не, рано беше за обхващане и прегръдки. Макар че огънят на ревността вече тлееше в очите й…
— Ти, която изглеждаше толкова истинска, не си истинска, защото си съвършена! Но това не ти дава право да ме виниш, че аз съм просто човек. Защото аз съм точно човек, а не нерез… Докато има вина, има и болка, докато има болка, и изкупление. Докато има човек, има и път. Докато има път, има хиляди жени по него и хиляди грешки и грехове… – Слушаше ме все още. Но трябваше да завърша. Финалната фраза бях измислил отдавна:
— Припознах се в Оля, помислих, че си ти!
— Аз? – изви глас в презрение. – Нима приличам по нещо на нея?
Наистина не приличаше. Винаги и всички са различни и никоя не е като другата.
— Не приличаш… Но тогава бе ти, тогава не съм могъл да го разбера…
Замълча.
— А сега защо се върна в картината?
— За да опитам да разбера и себе си, и своето объркване.
Мълчеше подозрително.
— И какво откри?
— Дълго бродих, дълго ходих в света на спомените си и нищо добро не видях. Видях раба божий Папа Жан, който загуби Галерията си, макар и да не се отрече от нея… Но сега и той е в Галерията на спомените…
— Ще видиш, че въпреки всички изпитания, той ше излезе от Галерията на спомените – погали лицето ми галеристката.
— Има ли изход Магазина за въздушни кули?
– Безспорно има!… Толкова очевидна е безизходицата тук, че не може да не е измамна!
Краката ни потъваха в думите като в пясък, но поне пясъците на думите бях свикнал да преброждам.
— Не можем да се отделим от вечността…
Кой го казваше това? Тя или аз? И защо думите така бучаха?
И защо бученето ме изпълни целия? Защо изтръпна главата ми? Почувствах, че това изтръпване ставаше огромно, огромно и то не можеше да се задържи в черепа, нито дори в тялото ми… и излетя навън… Но докато беше още у мен, изтръпването ме поведе пак към Харков, пак към същата пейка, пак към Оля…
Зад която дебнеха кучета и милиционери…
Щях да им избягам пак.
Защо да не се отбия за минутка? Преди да ме затворят в Галерията на спомените.
Това, макар и глупаво преживяване, беше част от мен и нелишено от смисъл… Нищо не е лишено от смисъл! Ни-що!
И пак всичко забуча в ушите ми (Всич-ко!) и аз, без да се завръщам в Галерията на спомените, се връщах в своето минало… Връщах се при себе си!
И се намерих с Ирина пред входа на една от моите квартири в Москва. Дълго търсих ключа. Тази вечер бях пийнал повечко джин, не бях пиян, но бях замаян.
Ирина беше хубавица и минеше-не минеше месец, се срещахме. Уж като за пръв или поне за последен път. Впечатляваше и братушките с екзотичната си външност. Косата й черна, лъскава, дълга и гъста, заедно с абсолютната й мургавост, я правеха да прилича повече на индианка. Беше висока около метър и осемдесет, а като туреше и токчета, стърчеше с половин глава над мен.
Щом заговореше обаче, се превръщаше в хлапе.[a1] Любеше ли се, всичко хлапашко. Изчезваше и ставаше жена, само жена, при това доста опитна! Чудесно се разбирахме и нищо не ни обвързваше по никакъв начин, а продължавахме да се чувстваме самотни, дори и когато бяхме заедно. Иначе ме обичаше. Аз придавах пълнота на живота й. Друго всичко беше между другото…
Учеше последна година в консерватория и доста бе усъвършенствала класическата китара, но казваше, че и музиката не й доставяла онази пълна наслада, която търси. И наистина продължаваше да търси. Казваше, че има и приятел, но едва ли държеше много на него, щом толкова често му изневеряваше. Имаше и някаква нейна си тайна, която така и не разбрах…
Дълго търсех по джобовете си ключа тогава, дълго го търсех и сега, когато всичко отново се повтаряше. И май че не бързах особено. Защото щях да изживея с удоволствие пак всичко, макар да не знаех как ще реагира момичето на Грегориаш… Ако ни видеше…
Най-сетне намерих ключа и отключих вратата. Но какво чак толкова смешно намерихме, та се закискахме? Смешното бе след това. Възглавницата ми е била спукана леко. Това, обаче, което последва върху нея, съвсем я довърши. Но ние бяхме твърде заети и не й обръщахме никакво внимание. Макар че из цялата стая бяха започнали да хвърчат пера и не само хвърчаха из стаята, а бяха започнали да полепват и по телата ни. Усетихме се, чак като се видяхме целите овъргаляни. Приличахме на някое хвъркато или жертва на генерал Линч.
Беше късно да спираме, обаче! Та продължихме да се въргаляме в перата и дори се замеряхме с тях. Като със снежни топки! Много малки, много леки и много нежни снежни топки.
На Ирина това не й се стори достатъчно и затърси в чантичката си някаква по-голяма фиба или пила. После разпори и другите две възглавници.
Подгоних я, уж да я спра, но получих удар с възглавница по главата, а после ме посипа лавина от пера. Тогава хванах другата възглавница и цапардосах Ирина по палавата й главица… Превърна се в странна птица! Това още повече я разсмя и тя побягна из стаята, махайки с криле. Дълго лудувахме, любехме се и пак лудувахме…
На другата сутрин беше трудно да се очистя от перата. Бяха се впили в кожата, заплели се бяха в брадата и в косата, намерих перца дори в носа си. Търках се най-малко час под душа, наложи се да вляза под него още веднъж, но, общо взето, през целия ден продължавах да чопля пера от брадата и разсмях не един приятел и бизнеспартньор, като им разказвах за своето „нещастие“… Казвах само за разпраната възглавница, но така сияех, че те трябваше да разберат всичко…
Сега останах в рамката на картината заедно с Ирина два дни. Не бързах да я напусна. После нямаше да я видя вече…
И изобщо не стъпих в Галерията, а се телепортирах направо в друг спомен.
Може би малко тъгувах за галеристката. Но си помислих, че сигурно това е пътят към изхода. И че така щях да напусна Магазина зa въздушни кули… Все пак Галерията принадлежеше на Магазина… Дали, обаче, изображенията върху нейните картини не бяха извън ужасния Магазин? Платната безспорно принадлежаха на безкрайния Магазин, но изображенията, принадлежащи на духа на загадъчния художник или на моите спомени, може би се простираха извън Магазина? Може би това беше и единственият начин да избягам навън… Щях да се разделя с най-прекрасното момиче, с най-красивата галеристка и може би с единствената жена, с която не исках да се разделям… Поне без да съм й казал последно сбогом…
Но нямах време и да сантименталнича.
Следващото преживяване, което трябваше да възкреся, ме отведе в Екатерининския музей в Ленинград. Бях отново с Таничка и Антония. Интелигентни и ведри събеседнички, бъдещи изкуствоведки, а може би и писателки. Защото в момента пишели наистина уникална книга! Двете авантюристки (това беше най-точното определение) бяха прекосили половината Европа и половината Съветски съюз на автостоп. Запознахме се, защото ми стана приятно, като чух българска реч. Намесих се аз на български и това сложи началото на нашето приятелство. Не бяха посетили Летния дворец и им предложих своите услуги на екскурзовод.
Въртяхме се цял ден и цяла вечер из Екатерининския дворец, а накрая ни хрумна да останем тук и през нощта, та да направим и нощно къпане в басейна на двореца.
Речено-сторено!
Вечната, нетленна младост има и своите тайнства, нали?
Беше лято. Беше красива лятна нощ, а аз, Антония и Таничка решихме да я превърнем и в незабравима. Дълго плувахме, дълго си играхме и се гонехме във водата около басейна. Сигурно ни беше станало студено, щом в един миг решихме, че на статуите около нас вече им е студено. А хората са наистина безсърдечни, щом оставят красотата да зъзне.
— И ние сме безсърдечни! Щом облякохме себе си, а тях оставихме голи…
Аз започнах да каканижа една безкрайна история за това, че тези прекрасни тела са изгонени от Едемската градина, след като вкусили плодовете на познанието…
Антония ме прекъсна:
— Дрън-дрън – рече. – И краставици на търкалета… И за какви краставици ще говорим, като са му толкова малки гениталиите на тоя…
И ми посочи една от статуите…
Тогава Антония все пак се смили над тях и прие предложението на Таничка да ги облечем…
На нас и без туй не ни беше много студено, а Таничка в Антония мъкнеха бездънни чанти, в които се намериха и две бутилки вино.На статуите вино не се полагаше. То е създадено от Бог, за да се наслаждава душата на човек…
Това, разбира се, можеше да го измисли само Антония. За насладата на човека от виното и за причината, поради която му е дадено, беше споменато макар и бегло в някой от Давидовите псалми…
Идеята да облечем статуите си я биваше, тя вдъхнови и мен, та и аз заедно с двете момичета обличах премръзналите. И те станаха дори по-елегантни. Или поне по-забавни. Особено ни харесваше златната статуя, облечена с дрехите на Антония. А и тя изтърси цяла реч по този повод:
— Сега разбра ли и ти, студена статуйо, че дрехите правят човека и че по дрехите посрещат, а по други части на неговото тяло изпращат? Сега с теб може да се говори като с човек… Какво? Назад към природата ли? Русо да си върви там сам! Дръж се като човек и няма да съжаляваш! Никой не иска да се обличаш като дъщеря на наркотрафикант или като модел на Валентино! Трябва само да си прилично облечен…
Дънковото сафари, което бяхме нахлузили на статуята, наистина много й гилваше. И тя стана и по-приемлива, и по-истинска… Накрая, когато бутилките свършиха, пак се изкъпахме и поплувахме, за да посрещнем и зората в Екатерининския дворец голи и истински. После съблякохме статуите и още мокри, се скрихме отново в това, „по което посрещат“, за да излезем от двореца и да посетим най-ранобудните кафенета на Ленинград. Дори се опитвахме да се правим на весели…
След обличането на дрехите, обаче, вече се бяхме отчуждили. Ала трябваше да мине време, за да го разберем.
.
МАХАЛОТО НА ФУКО И ПЕСЕНТА НА КАМБАНАТА

Онази вечер не можех да заспя. Бяхме се разделили, кой знае кога щяхме да се видим пак… Аз бях сам. Самотен и възбуден. И готов за подвизи. Или поне за нещо по-така.
Тогава се озовах отново в Исаакиевския събор.
Ще припомня нещо – и на читателите, и на себе си.
Исаакиевският събор е една от най-големите забележителности на Санкт Петербург. Храмът е строен от 1818 до 1858 година по проекта на Монферан, допълнен по-късно от В. Стасов и други. Храмът е висок 101,52 м, украсен е с чудесни скулптури…
Заради тях ли идвах тук?
Не, заради махалото на Фуко!
Така го наричаха. И аз го запомних не от физиката, а от Ленинград.
То е едно гениално хрумване. Жан Бернар Леон Фуко е гений, доказал въртенето на Земята чрез своето махало през 1851 година, а през I860 година е станал и член-кореспондент на Санкт-Петербургската академия на науките.
Това прочетох по-късно в енциклопедиите.
Тогава бързах да спра въртенето на Земята!
„Ще спра Земята?“ — мислех си. Бях пълен с толкова много Безумие и Сила, че и това си помислих тогава.
И махалото беше достоен секундант за този най-титаничен двубой.
Та нали то доказваше, че Земята трябва да се завърти точно за 24 часа около своята ос. И да не закъснява като капризна любовница за нашата Среща!
Точно за 24 часа!
И после точно за 365 дни да направи пълен кръг около Слънцето… (Е, за малко повече, та да дойде ред и на високосните години…)
Времето тече и човек му е подвластен.
Всичко останало беше подчинено на този Абсолют.
Всич-ко!
Съзвездията в очите на любимата,
гаснещата светлина в очите на умиращ приятел,
глупавите реклами по телевизията,
страниците на най-хубавите книги – нали и те имаха край,
срещите и разделите,
юношеските пориви,
мъжките разочарования,
женските хитрости…
О, всичко това е толкова малко! Махалото на Фуко отмерваше абсолютните стойности:
клетвата и благородството на Хипократ,
смелостта на Ахил,
жестокостта на стрелата,
която беше се прицелила в петата му,
чувството за дълг на Хектор,
слепотата на Омир,
жертвоготовността на Христос…
Сякаш бях на някакво изчанчено парти в суперлуксозен бар и току-що ми бяха поднесли менюто, за да мога да си избера и след това да поръчам:
лицемерието на фарисеите,
жарта на фригидните,
иронията на Сократ,
дързостта на Лутер,
гнусливостта на Сартр,
отчуждението на Камю,
безмилостността на Фройд,
безкрайния оптимизъм на Диоген…
И неговата глупост! Да се мандахерца дни и нощи със своя фенер из всичките галерии и лабиринти на Този свят.
И дори на Другия!
Толкова пропилени мигове е отмерило махалото на Фуко, а аз се бях сетил за момичето на Грегориаш…
Всеки негов мах е една усмивка на черепа! Като онези черепи, дето са заковани в килиите на монасите. И като поздравите на древните: „Помни, че ще умреш!“ и „Помни, че живееш!“.
Да, помни, че живееш!
Толкова еднакви уж са тези два поздрава и толкова различни !…
Помни, че живееш!
Но и че не можеш да спреш Земята… „Не мога ли поне да опитам?“
„Можеш – присмиваше ми се Махалото. – Защо не?“
Опитах.
Бях го докоснал с ръка и всичко отново забуча… И аз отново потъвах, потъвах, потъвах… Боже, няма ли дъно този храм? Защо няма дъно и край?
Имаше! Или стъпих на друг спомен. Не се бях върнал при галеристката. Пак бях с Таничка и Антония…
Сънувах ли или само си припомнях?
И спомените ли е завладял вече княз Морфей?
Не му ли стигаха сънищата ми, та така се ровеше и превземаше и моите спомени?…
Защото бях в Москва. И се разхождахме с Антония и Танечка из Кремъл.
Сигурно сме пътували с Червената стрела. Е, бяхме подвластни на Времето, но през Пространството шляпахме спокойно и самоуверени…
Двете говореха за тяхната си книга. Антония започнала така да се фука със своите бисери, че станала голям сухар. Но Антония отвръщаше най-спокойно, че въобще не смята да храни с бисери свинете…
Не само те се фукаха. И аз бях непоправим фуклъо. Не можах да спра махалото на Фуко. Добре, добре… Човек не винаги успява. Но ей-сега ще вдигна пред смаяните им и вдъхновени очи Цар Камбана…
„Какво-о-о-о?“ — Те ли питаха или беше започнала да звъни Камбаната?
„Такова! – рекох. И бях малко нещо ядосан. – Какво като си най-голямата камбана на света? Няма да правим туристически атракции, но ще те вдигна…”
Антония ме гледаше подозрително с пролетнозелените си очи.
Но Таничка подхвана разговор за неподозирано големите възможности на Човека. С главно „Ч“! Който звучеше гордо! И който можеше да каже нещо по-гордо и по-силно от гласа на всяка камбана! И не само да го каже, но и да го изпълни!!!
Толкова чуденки имаше в очите на двете момичета! Сигурно аз съм ги изсипал и разпилял пред тях. Нека!!!
А Таничка продължаваше да чурулика. Такава камбана била според нея е само гиричка за един Аполон.
Мен сезираше. И Бугай ме беше нарисувал като Аполон. Колко му е?
„Кой, ако не аз, кога, ако не сега?“
Кой го е казал? И кога?
Хич не ми пукаше за нищо. А риторичните въпроси не се нуждаят от отговори. Те просто се разсичат като всеки елементарен Гордиев възел.
Освен Таня и Антония, до Камбаната и до мен се спря и едно хлапе. Момченце на 5-6 годинки, не повече. Което вярваше на приказките и на чудесата.
И на мен също!
Сигурно баба му или дядо му се бяха запилели нанякъде, може и майката да е изчезнала със своя любовник, та то се разхождаше само с широко отворени очи и диреше чудеса.
И МИ ВЯРВАШЕ!
Та заради него трябваше да я вдигна. Заради него! Защото то щеше да го запомни. И да си каже: „Защо щом онзи чичко може да вдигне камбаната, защо аз да не мога да повдигна ЗЕМНОТО КЪЛБО?“
И щеше поне да опита. Без да чака някой да му подаде лоста.
Може би така някой бе решил да построи и Вавилонската кула!
И висящите градини на Семирамида!…
Чудесата са специалитет на вярващите в тях!
Те са невъзможни без вярата… И Христос е казал: „Ако имате вяра поне колкото просено зърно, планини можете да повдигнете…“
Моята вяра беше по-голяма от воденичен камък, а Цар Камбана, колкото и да надуваше перки, не можеше да мери сили с която и да е планина.Та бях сигурен с успеха си! Почти…
При вдигането на една тежест най-важното е да я отлепиш от земята. После идеше лесното.
Ще я вдигна! И чух звука на отлепването, този толкова специфичен звук…
Не, излъгал съм се. Бил е моят стон. Изпуснат неволно от широко разтворената уста, но стон… Само стон!
Светът ли се люшна и залюля пред мен, или виждах вълните, върху които е стъпвал Христос и по които Петър не е успял да стигне до него заради неверието си?
Очите на Таня ми се усмихваха. „Сигурно е видяла, че съм поклатил камбаната“ – мислех си.
Оставаше да я отлепя от Земята.
„Неподозирани са силите на човека – казваха очите на Таня. – Днес Папа Жан може и да се поизмъчи, но утре някой, който днес е имал по-малко вяра, ще опита и тогава Човек непременно ще успее…“
Ах, Таничка, миличка, благодаря ти и за главната буква, и за вярата.
Пак ще опи-т-т-т-ам-м-м-м…
И се намерих на земята. Вече с малка буква.
С малка буква – човече някакво – бях и аз.
В очите на Антония съзрях и упрек, но в очите на Таничка блестяха чисти сълзи. И това ми стигаше. Поне засега.
Паднах обезсилен на земята, но в главата ми ехтеше някакъв звън.
Камбаната ли бях поклатил?
Или идеше бученето…
Не, звън на камбана беше! Поне сега…
Когато се върнах отново в Галерията на спомените, не ме гледаха очите на Антония и Таничка, а очите на галеристката.
— Мислех, че никога няма да се върнеш – проплака тя и в очите й наистина заблестяха сълзи. – Толкова дълго се забави, а управителят на Магазина се беше лепнал за мен през целите шест години…
— Шест години? – нямаше нужда да питам друго, щом е минало толкова време. – Цели шест години!…
— Да, шест години – тя говореше с примирение и това бе повече от най-красноречивото доказателство. — Шест години висях пред картината, в чиято рамка попадна и изчезна… Помислих си – завинаги, а шест години е почти завинаги… Изтекоха! Две от тях бяха високосни.
— И какво ти е предлагал управителят? – попитах. Все пак се бях опитвал да вдигна Цар Камбана, та един управител ли…
— Щом ти се изгуби в своите спомени, намаляха и клиентите на Галерията. После съвсем изчезнаха. Галерията приличаше на мъртва. Спряха да минават и труповете. Диоген също се скри някъде, а призракът съвсем не се вестяваше. Бях сама и по цели дни плачех. Тогава управителят се появи и започна да ми се смее. И ми предложи Систематичната таблица. Така съм можела да имам власт над всички стоки и служители в Магазина за въздушни кули. Не, не само над него – над света. Можела съм да стана кралица. Щом имам таблицата, ще знам къде му е мястото на всеки от тях. И ще мога да му заповядвам. А за теб не бивало да тъгувам. Като имам таблицата, съм можела също да ти избера място. И съответната роля. В таблицата и в моя живот…
— И ти не прие?! — Боже мой, та нима имаше на света жена, жива или нарисувана, реална или измислена, но все едно – ЖЕНА, която да се откаже от толкова огромна власт?! – И ти не прие…
— Разбира се, че не приех! – Тя можеше да бъде скромна и все пак великолепна. – И защо ми е… Дори властта над теб?…Та ти щеше да се превърнеш в послушен робот, вече нямаше да си същият…
Великолепна беше! Обичах я! Толкова много я обичах! Та тя беше истинска Пенелопа…
— Вече си мислех, че няма да се върнеш… Съвсем мъничко надежда ми беше останала, колкото една дъвка… Мислех,че сирените…
Какви сирени? Нима е зърнала в рамката на помръкналото платно Таничка и Антония? Не, не, слава Богу? Просто напълно се беше вживяла в ролята на Пенелопа…
И се чу стон. Не само Одисей се бе завърнал. Завръщаха се и зомбитата. И пак хукваха да продават своите кожи.
— Ти се завърна и всичко започна да тече по старому – прошепна галеристката.
— Тази таблица не ти ли заприлича на забранената ябълка? На плодовете на познанието, искам да кажа… Дяволът се опитва да ни я пробута за втори път…
— Сигурно има и нещо друго, което не разбираме – промълви галеристката. – Безспорно Галерията не е Едемската градина… Но ако управителят е наистина дявол, иска да ни отърве от нея?!
— Ако имаме време, ще разберем и това – рекох озадачен.
— И време имаме – усмихна се галеристката. – Времето се завьрна с тебе…
Не само времето се беше завърнало. От посивялата рамка на картината изскочи онова момиче… „Мелодията!“ – едва не извиках, но я познах. Само дето не беше с флейта, а с китара…
— Здравей! — поздравих я. — Радвам се да те видя отново…
— Но ние не сме се срещали! – възрази момичето.
— Не ми ли изпя ти песента за каменната пустиня?
— Не беше каменната пустиня, а пустинята на духа – възрази спокойно и дори усмихнато момичето. – Това, първо. И второ: не съм била аз, а моята сестра… Аз съм мелодията на камбаната…
Да, нали чух камбанен звън, преди да загубя съзнание. Тя ли е била?
— Аз съм мелодията на самотния звън на камбаната… Някои истини остават затворени завинаги в мен… Но други могат да се превърнат и в мелодия за китара, макар и за двама. Аз съм жива, защото ти се опита да разклатиш най-голямата камбана в света и ме събуди… Искате ли да ме чуете сега?
— Искам – казах аз.
— Искаме – каза галеристката. – Тя попита и двамата…
– Искаме!
И тя запя, подрънквайки с китара:

А аз ще бия все камбаната
да ви събуди моят звън!
Звънът й нека ви напомни,
че всичко не е само сън…

Ще бия, ще срутя стените,
стени от суета и страх,
стени от грехове и НИЗОСТ
и всичко, дето става прах…

Не беше ли това песента, която подрънкваше на китара там, на крепостта, Стивън? Но откъде я знае момичето?…
Глупости си мисля, разбира се… Момичето е Мелодията на тази песен, Мелодията на Камбаната… Но откъде я знаеше Стивън?…

Ще бия, докато звездите
не паднат в твоите коси…

Пееше момичето, а галеристката се усмихваше щастлива. Не бях ли измислил аз тези думи? И не ги ли бях измислил заради Павлина?
— Къде ли е тя? – прошепнах.
— Тук съм – усмихна се галеристката.

Ще бия, докато стените
предпазват ни от рай и грях…

За какви стени говореше Мелодията? За стените на Галерията ли?… Не, между тях ние бяхме съгрешавали вече…

Ще бия, докато в камбани
затваряме и дъх, и дух…

— Не беше ли бутилка? – попитах. – Аз съм пял тази песен… И съм я пял така… С китара, но с други думи…
— Ти си ме сънувал – рече Мелодията. – А когато се опита да повдигнеш камбаната, тя поиска да събудиш мен… И с моята мелодия да събудиш всички хора!…
— Аз ли? – попитах.
— Ти! – рече галеристката и ми се усмихна.
— Ти! – рече Мелодията. – И Стивън също… Вие се опитахте да ме съживите… И ме съживихте…
— Значи не съм бил само фукльо – ухилих се доволен от себе си аз. – Когато се опитах да спра махалото на Фуко? И когато се опитах да вдигна Цар Камбана?
— Ти не си фукльо – рече Мелодията. – Ти си Папа Жан!
Не помня казах ли си името, когато се представях на момичето… Не, тя ме е знаела. Каза, че идва при мен…
— При нас – рече галеристката. – Така каза Мелодия…
— Тогава ще намеря изхода от тази… – Спрях, смутен от дамите. Щях да кажа „идиотска“. Сега казах само: … галерия…
— И отново ще създаде другата галерия – рече галеристката. – И аз ще се върна с него. Това не може да се нареди в Систематичната таблица.
— Ще успеем! – казах й. — И да върви по дяволите всяко „Epicuri de grege porcus“…
Така го е казал Хораций: „Прасе от стадото на Епикур“…
Само се усмихвах. На нея и на себе си .
– Това не може да се нареди в Систематичната таблица! – повторих думите й аз. В съзнанието ми кънтеше мелодията на камбаната.
Този кънтеж бе по-различен от завиването на свят и тътена, чрез който се прехвърлях от среда в среда. Уви, скоро заприлича на него, докато накрая се превърна точно в тътен. Не желаех тъй скоро да се разделям и с мелодията, и с галеристката. Ние се видяхме за толкова малко… Ние имахме да споделяме много неща… Галеристката ме бе чакала цели шест години, а управителят на Магазина се бе опитвал толкова често да я изкушава, за да ме види отново само за няколко минути… И част от тях отидоха в прослушване песента на спомена… Може би този път нямаше да устои, щеше да вземе Систематичната таблица и да превърне хората от целия свят в безволеви актьори… Потъвам, потъвам, потъвам…

Бях в Гърция пред Партенона. Беше нощ. Една лятна гръцка нощ, напомняща за един отдавна изчезнал свят, оставил ни след себе си неразбирането, отрицанието и възхищението. Целият странен и приятен упадък приличаше по нещо на нашия век. И ние бяхме узрели за всичко! Включително и за това да паднем от клона на Дървото на живота. Но и сега, както всякога, когато съм идвал в Партенона, аз дирех презрелия плод и неговия вкус. Не приличах ли на безумен алхимик, погубил живота си в търсенето на неговите тайни? Потърсих Фидий. Подобно на Микеланджело и аз опипвах нощем статуите. Не бяха живи, но бяха съвършени. А Фидий беше изчезнал от света, без да могат археолозите да отговорят на въпроса пришелец ли е бил, или пък земен човек.
Фидий беше жител на своята епоха, дете на своя свят. Но както бяха казали древните „Fide, ged cui, vide“ – „Доверявай ce, но гледай кому!“. He казваха ли хората от моя град: „Око да види, ръка да барне“? И аз като Микеланджело дирех в мъртвата красота на съвършенството топлината на живота.
Опипването на статуите на Фидий не приличаше по нищо на безволевото съзерцание на картините в Галерията на спомените. То не беше и перверзия, а размисъл. Този размисъл ме водеше нанякъде, но пак бях сбъркал посоката. Може би натам беше и посоката за излизане от Галерията на спомените. Не останах дълго да докосвам студената плът на статуите. И отново съзнанието ми бе изпълнено с бученето, и отново полетях към бездната…Но пак бях в Гърция. Край водопада в Кавала! Бях с Мария. И тя пак приличаше повече на котка, отколкото на жена. Най-напред заради очите. Но и лицето й, олицетворяващо цялата женска агресия, и плискащата се в безброй лъкатушни струи гъста черна коса. Толкова много общи спомени имахме с нея от Гърция. Тя беше художничка. Не можах да взема нейни картини за Галерията. Тя все отлагаше сделката, а после се запиля нанякъде. За мен тя бе безследно изчезнала, надявах се поне да не й се е случило най-лошото, дано да е само нова проява на нейния авантюризъм. И ето, видях я и отново. Буца заседна в гърлото ми…
Водопадът скланяше глава пред омаяните ни очи и сипеше тонове вода, които се разбиваха в краката му. Ние с Мария гледахме като омагьосани и искахме да сме част от тези струи. Та нали и те живееха, кротко ромолещи, а после стигаха до ръба на живота, не можеха да го прескочат, а се разбиваха, превръщайки това в най-красивия миг на живота си…
Може пък да беше и някаква хипноза. Разбитата на хиляди пръски вода ни зовеше, ние не разбирахме този шепот, но му се подчинявахме. Без да говорим, без дори да мислим, тръгнахме към водопада. Не знаехме и какво може да се случи. Всъщност аз вече знаех, защото това ми се случваше за втори път, но и за втори път не го осмислях, а вървях отпуснат и подчинен на нещо извън себе си. После се озовахме под струите. Не онези, дето биха ни убили със своите тонове, а под другите, които се опитваха да ни завлекат, но все не успяваха. Не разбирах и сега как го открихме точно това място сред разпенения водопад. Беше толкова хубаво, а Мария толкова красива… И най-много от всички жени в моя живот приличаше на момичето на Грегориаш! Но и да не беше толкова хубава, пак щях да я обичам. Има толкова некрасиви момичета, сякаш притихнали в своята грозота, сприятелили се с нея и превърнали я в свое убежище. Но и те могат да пристъпят прага му и дори да забравят, че не са красавици. В този момент между тях и красивите момичета няма никаква разлика, даже бившите грозотии са по-чаровни и по-всеотдайно се наслаждават на неочакваното щастие.
Шумът от падащата вода ни прибираше под своя чадър и времето се губеше, разпръснато на милиони щастливи мигове. Един от тестовете за начален стадий на шизофрения е да се проверят представите за време. Докато бяхме с Мария под струите, бяхме загубили ориентацията за време и не знаехме нищо за него, спрели за тези толкова щастливи мигове махалото на Фуко…
Сега бях забравил и това, че се намирам в картината на един спомен, че всъщност все още съм в Галерията на спомените и търся нейния изход. Бях забравил и самотния звън на камбаната. Може би помнех само своята галерия… Не, помнех и когато опипвах статуите на Фидий, защото разбрах, че продължавам да го правя и сега – опипвах голата плът на Мария!..
Вече знаех кой е Фидий. Той беше едновременно и дете на своя свят, и нещо повече от земен човек. Той е имал своето земно тяло, но ни е оставил нетленен своя дух. Това беше дух на творител, но същият творител бе създал и Мария, той бе сътворил и галеристката. Трябваше да се любим с Мария под водопада, за да разбера истината за Фидий по-добре и от археолозите, и от Микеланджело… Боботенето на водопада ставаше все по-силно и по-силно… Не, това не беше боботенето на водопада, започваше поредната ми телепортация от един свят в друг… „Подобно вятър из пустиня“ – прокънтяха в моята глава думите на Омар Хайям. И този тъжен пияница ли е бил сигурен, че всичко е прах? Но нали от светия му прах можем да направим тухли, с които някой сиромах ще построи дом и за изтерзаната си душа…

За миг се озовах в Галерията на спомените и видях уплашените очи на галеристката, но преди дори да успея да я опитам колко време ме е чакала, бях засмукан отново от бездната…

Бях в моята кола. Пътувахме с Румен. Той беше само по един потник, та запотените му огромни бицепси се бяха издули, когато стискаше здраво волана.
— Наспа ли се? – попита ме весело.
Явно и в Тази среда бях задрямал… Обичах това момче. Можех да разчитам на него не само като на охрана, а и като на приятел. Познавах го още от малък. А сега ме следваше неотлъчно при толкова мои успешни и недотам успешни сделки…
Румънските граничари още от самото начало ни гледаха твърде мнително и мечтаеха повече от всичко наистина да се окажем нередовни. Заоглеждаха и нас, и колата. Говореха на своя език, а Румен започна да пухти, че ни бавят. В този момент той поне бе съвсем сигурен, че всичко ни беше наред. Но ние имахме и оръжие. Просто нелепо беше да се разхождам с толкова стока невъоръжен и то в районите между Русия и Румъния. Нелепо беше също така да носиш и оръжие. Поне според тях!
Румен продължаваше да пухти.
— Хайде, бе! – не издържа и си подаде главата от прозорчето. Дори кресна нещо на един от войниците. А уж беше спокоен като индианец. От малък го твърдеше.
Войникът сякаш не го чу. Продължаваха да ни бавят… Говореха си нещо и продължаваха да ни бавят. После ни казаха да излезем от колата, за да ни обискират. Накрая все пак откриха пистолета ми и ни арестуваха. Не ми се припомня транспортирането до румънския затвор, но още по-красноречива беше гледката на самия затвор. Високи стени, обезопасени още веднъж с Г-образни плетове и от двете страни. Толкова високи, че през тях трудно би прелетял и ангел… Охраната надвишаваше многократно броя на затворниците. Излъскана и стройна. Такъв затвор не е имало. Той бе достоен за най-знаменитите престъпници, като Ал Капоне, Лъки Лучано или Дилинджър…
Достатъчно красноречиво бе и освобождаването ми. При цялата си страховитост румънските блюстители на закона се оказаха лесно подкупни. Още финикийците биха могли да излязат от техния затвор…
Този път останах по-малко дори от първото си пребиваване в кауша. Отново времето и пространството със страховито бучене се отместиха и аз се намерих в някакъв руски бар.
Беше пълно с пияни мъже. Говореха достатъчно високо и достатъчно неприлично, надвикваха се. Напрежението доказваше, че всеки момент може да се случи нещо. Както и се случи. Едър мьжага с небръсната четина, мърляв като всеки руски пияница, ме съзря и извика:
— Кой e този, плешивият? К’во търси тук?
Не му обръщах внимание и се наведох над питието си. Мъгляво помня какво точно ми се случи по-късно, макар че би трябвало да го запомня за цял живот…
Онзи вече ме псуваше и наостряше своята компания. Не му обърна внимание и пияната му компания — всеки вече беше зает да крещи на някого, без да се трогва особено от това, че на него му крещи някой друг. Нахалникът се приближи и ме хвана за яката. Казах му да ме пусне. Посегна и да ме удари, но беше достатъчно пиян, та съвсем небрежно хванах ръката му, а после го отместих от себе си. Не ми беше до него и изобщо не му бях ядосан. Както тогава, когато се случи нещото, което сега щеше да се повтори. Все още бях под впечатленията на румънския затвор, та и в компанията около мен виждах невинни затворници, около които са построени високите стени на една прогнила империя. Те не съзнаваха нито затвора си, нито свободата си. Те имаха своята мярка за щастие: „Колкото no-пиян, толкова по-добре.“ Помислих си, натъжен, че и Николай Гешев можеше да е сред тях. Макар че държеше да се напие сред „свои“.
Защо бях попаднал в тази кръчма и какво се бе случило тук? Започнах да се тревожа отново, защото не помнех какво се бе случило в този бар. Знаех само, че е много, много неприятно. Реших да си изпия по-бързо питието и да се оттегля, та да не преживявам повторно онова, което бях забравил. Но заядливецът отново се приближи до моята маса и започна да ми се плюнчи. Той беше наистина безпомощен, но всеки момент можеше да му се притече на помощ неговата компания. Пияниците са опасни, когато са заедно.Те не действат адекватно и това ги прави още по-опасни. Достатъчно си бях патил от такива, та понечих да си тръгна. Тогава той стовари върху моята глава с пълна сила бутилка водка. Сега, когато ударът се повтори, си спомних, че това ми се бе случвало вече. За миг ми притъмня, но после грабнах пияницата за яката и го преметнах зад бар плота. Двама от компанията му вече бяха скочили. Посрещнах единия с крак в брадата и го отхвърлих. Ударът се оказа сполучлив. Другият бе вече твърде близо, но преди да ме награби с яките си хамалски ръце, му нанесох няколко прави удара в лицето и той се свлече пред мен. Затичах се към вратата и изхвръкнах навън, използвайки времето на изненада. Зад близкия ъгъл вече знаех, че съм се измъкнал и вече си бях припомнил всичко. Първия път дори ми беше забавно, въпреки цицината на главата – цяла вечер само се смях. Сега не ми беше толкова весело. Мислех си за пияниците, с които се бях сбил. Та нали и те бяха осъдени – въпреки невинността си – затворници. Сред тях може би имаше и такива, които биха могли да рисуват или да пишат и крещят своите стихове. Сгушен в шубата си, можеше да е някой бъдещ Есенин… Това не знам. Но сто на сто имаше влюбени, които помнеха своите изгори -момичета, по-красиви и от момичето на Грегориаш…
Оказах се отново в Галерията на спомените. Галеристката нежно ме прегръщаше:

– Няма да ме уплаши този дъртак! Знаех, че няма да те загубя! – крещеше така, както аз горе-долу рецитирах стиховете си. – Няма да ме уплаши с годините, които те чакам да се върнеш! Аз не съм затворник, а галеристка!
Прегърнах я, колкото можех по-нежно. Никога не бях я обичал така.
— Дълго ли ме чака? – попитах аз.
— Не, не беше дълго… Беше вечно!
— Колко часове, дни и месеци отчете часовникът, докато ме нямаше?
— Десет години! Какво са? Аз не остарявам, а и ти си все същият. Не може старият управител да ме уплаши с това дълго чакане.
— Много ли те изкушаваше?
— 0, не! Само в началото…
— Ти ме обичаш! – възкликнах. – Та не знаеш ли, че любовта е робство?
— Сама избрах робството си! Не ме плаши с твоите затвори…
— Видя ли ги?
— 0, да! Този път картината изобщо не посивя… Виждах решетки, много решетки… А и човек никога не е свободен. Животът е процес на вечно влюбване в своето робство… Което сам си избрал или което ти е наложено от някого… Хората пъшкат под чуждо иго, когато нямат свое…
Беше близо до еуфория и все повтаряше, че ме обича и че тази любов е нейното робство и нейната свобода…
Тогава я прегърнах.За пръв път от толкова години я докосвах. И тя беше луда в прегръдките ми. Трепереше цялата н се гърчеше като в треска… После почти със задоволство отбелязахме, че нещастниците отново пълзят по пода, видяхме начумерената физиономия на вечно недоволния Диоген, няколко пъти призракът на Галерията показваше извън стената главата си и не можа да скрие своята усмивка…
Картините преминаваха сиви зад нас, без да разкриват изобразеното върху тях. Всичко бе както тогава, когато толкова дълго вървяхме сами сред картините и аз си мислех, че това ще продължи вечно. Сега вече бях сигурен, че няма да е така. Но пътуването в моите спомени ми харесваше, опасно ми харесваше… Не, нито Диоген, нито моето момиче бяха прави, като мислеха, че човек живее само в настоящето. Човек е трансцедентален, той е чужд и свой на себе си!
И тези дни, в които вървях сред сивите картини и се стремях към изхода, без да съм се приближил към него и на сантиметър, бяха точно толкова необходими, колкото всички останали… И щом го разбрах, Галерията престана да бъде толкова скучно сива и тъй блудкаво красива. Тя вече не беше един-единствен коридор и се превърна в огромна зала. Отначало това беше плашещо, но после разбрах, че изходът, който се е мержелеел пред нас, е бил просто мираж, че в Галерията на спомените не може да има една-единствена посока, а възможните пътища, които се откриват и пред миналото, и пред настоящето, са хиляди…
Бродехме из лабиринтите, а галеристката от ден на ден ставаше все по-щастлива, защото разбра, че този живот ще продължи много дълго, достатъчно дълго, но не вечно все пак н един ден ще открием изхода, и това ще е началото на нов живот, но вече без приключения, защото тя ще бъде пак картина в галерията „Папа Жан“…
Нощем участвахме в набезите на княз Морфей, превземаше крепостите на хората от Моята среда и аз разбирах, че и съновиденията са толкова важни, колкото пътуването в настоящето или в миналото и бъдещето. Гордеех се, че съм един от юрсарите на Морфей, а той се смееше неудържимо, щом споменавахме как го бе описал Зигмунд Фройд.
Понякога най-неочаквано се озовавахме в галерията „Папа Жан“ или в нещо, което толкова приличаше на нея и аз със сълзи в очите я разглеждах ненаситно. Пак виждах природата през очите на Виктор Бугай, пак халюцинирах като него пред „Грип“, пак се спирах пред разрушената църква – Русия, пред моите портрети, пред „Улица в Звинеград“ със суетата на всекидневието, пред картината на Грегориаш, в която вече липсваше момичето, защото то бе до мен…
Или пък гледах и нареждах иконите, някои от които бяха уникални и аз исках да ги запазя за България, слушах тиктакането на старинните часовници със златния щемпел, мечтаех край самоварите и криех дори от себе си копчетата иа Петър Първи…
После изведнъж моята галерия изчезваше и ние оставахме сред коридорите на другата, безкрайната Галерия на спомените.
— Не ти ли е тъжно? – питаше ме галеристката.
— Малко… Но сънищата ще изтрият тъгата… Ако остане при мен още тъга, ще ти кажа… Не вярваш ли?
— Вярвам…
И после внезапно се сепваше от думичката „вяра“ и сама питаше:
— А ти вярваш ли ми?
— Можеш ли да вярваш на всяка дума на една жена, която сама понякога не си вярва? Вярвам обаче в обичта ти към твоето робство. Ти добре го каза тогава… Животът ни се превърна в един омагьосан кръг… – „Омагьосан“ ли казах? Това е неволно. Макар че можеше и да означава нещо.
Двамата обикаляхме безкрайните коридори на Галерията на спомените. После изведнъж аз напусках лабиринта и се озовавах в моята галерия – галерията „Папа Жан“. Със свитата на княз Морфей ли идвах дотук?
И пак се завръщах в лабиринта. И пак обикаляхме – пред празните платна на нашите спомени. Пред мъртвите и неочаквано оживели огледала на миналото.
И отново, и отново срещахме нашите познайници. Не, не само тях. Срещахме и някакви странни същества. Приличаха на извънземни или наистина бяха такива. Не можахме да установим контакт. Поне засега…
А „сега-то“ беше толкова дълго. Галеристката броеше годините, после изведнъж изчезна и тя.
Та бяха минали вече около триста години… За точност не претендирам. Но си спомням, че си помислих: „Това е вече повече от половин турско робство…“ Бяха изминали приблизително триста години, когато застанах пред една празна рамка и после влязох в нея. При миналото си. И при нея…

ЗА ЗЪБЧЕТО – С ЛЮБОВ И НОСТАЛГИЯ

Бях двадесет и четири-годишен и в обозримите планове за моето бъдеше не се виждаше никаква сватба. Пък и тогава вестниците пердашеха дописки за социалистическото съревнование, а не се занимаваха с хороскопа ви за всеки ден.
Макар и да бях в сезона на любовта, или по-точно в джунглата на любовните приключения, никаква сватба не се задаваше на хоризонта. Беше времето на нашенските хипарчета. Вече знаехме, че да се прави любов е много по-приятно от правенето на война. Макар и любовните подвизи да минаваха за проява на морален упадък. Тоест, за буржоазен морал.Тогава това беше едно и също.
Упадъчна или не, любовта беше сладка, нейните презрели плодове падаха край мен и аз ги изяждах лакомо и ненаситно, забравил притчата за изгонването от Рая…
Наближаваше Нова година. Поканиха ме на купон три много готини момичета, аз кроях планове с какво мога да им се отплатя, та спомените и на четиримата да бъдат наистина незабравими.
Бъдещата ми съпруга – Мария – също бе поканена на това парти. Така и се запознах с нея в навечерието на Нова година. Бих могъл да го напиша и в навечерието на Новия живот, но не си падам по големите лафове.
Когато отново я видях на седемнадесет години, бях готов за втори път да се влюбя в нея. Макар и да знаех какво ще последва.
Както първия път, доста се дърпах, за да устоя на нейните ласки и обяснения. Такива жени са най-опасни.
Те са готови да постигнат на всяка цена своето, а после никога не забравят на каква цена са го постигнали и ти го връщат тъпкано… Изобщо готовият на самоунижение човек е способен и на миого по-голяма жестокост.
За жена ми, разбира се, е силно да се каже всичко това, но в някаква степен то съществуваше и при нея. Когато отново видях това симпатично същество с по-особени и странни предни зъбки, заради които й викаха „Зъбчето“, когато разпиля хубавата си дълга кафява коса, толкова модна в ония години, отново се влюбих в нея.
Дори повече от първия път!
Зъбчето съвсем не се оказа толкова невинна, колкото изглеждаше на пръв поглед. Набързо и доста находчиво се справи с приятелките си и те й оставиха свободен коридор. И толкова изтънчено ме прелъсти, че нямаше начин да остана сух. На първия ден от Новата година вече бяхме гаджета, но аз все още не мислех, че всичко е наистина сериозно, и то за дълго. Почти завинаги! Дори сега, когато би трябвало вече със сигурност да го знам и помня, пак не можех да го възприема.
Пред себе си имах безкрайно ергенско настояще, тъй светло и лишено от каквито и да било препятствия, че се виждах изпълнил всичките или поне главните цели на своя живот.
Но Зъбчето влезе с гръм и трясък в него. Много пъти я гонех, отнасях се грубо, а тя все повтаряше и повтаряше, че ме обича – нещо, на което един човек, който носи сърце, не можеше да устои. Каква е ползата да спечелиш цял свят, ако си потъпкал чувствата на единствения човек, който може би истински те обича?…
Зъбчето ме караше да не мога да мисля за нищо друго, освен за нас двамата! Не й вярвах, но не можех да я откъсна нито от себе си, нито от чувствата си. Тя винаги се завръщаше като победител. Макар и да се молеше като най-покаялия се грешник!
Тя ме желаеше, както желае нещо най-капризното дете!
Тя беше готова да се отрече от себе си!
Тя обсебваше миговете ми като завоевател и покорител. Беше неуморна. Беше целенасочена. Беше в края на краищата момиче, което знае какво иска и как да го постигне.
По-късно такива като нея в песни и стихотворения наричаха Мъжки момичета. Но беше истинска жена! Това, което ми даде тя, не можах да го намеря при друга. Това беше точно Жената, която ражда живот, твори живот и отнема живот. Или поне спокойствието…
Та помнех, че и сега, щом отмине купонът и дочакаме утринта, все още неотрезнели напълно, ще сложим началото на една дълга, преминаваща през какви ли не перипетии връзка. Накрая щяхме да стигнем до безкрайни раздели, както и преди това да имаме две прекрасни дъщери, които толкова обичах…
Едната щяхме да наречем Гергана и още на три годинки тя, нашата дъщеря, щеше да ходи на уроци по пиано при учителката Кети Стоянова, с която бяхме добри приятели. Другата щяхме да наречем Лидия. Тя беше зачената в Съветския съюз и това отново запали жарта между нас, която иначе по-късно щеше да се превърне в хладна пепел…
Причината за неизбежните постоянни раздели беше, че Зъбчето, която след онази новогодишна нощ постоянно се кълнеше във всичко, което съществува и което не се е родило още, във всичко, което е на небето и под небето, че ме обича и че ще е единствената жена, която ще ме разбере, всъщност не ме разбра.
Не я винях. Беше поела непосилна задача, а и бе заложила на губеща карта. В онази новогодишна нощ аз бях светлокосо, симпатично, но съвсем обикновено момче. Тя обикна това съвсем обикновено момче и ие искаше да види в мен нищо друго. После, когато го разбра, прояви мъжеството на жената, която е готова да направи всичко за съпруга си, даже да го обича през зъби, дори да се опитва да разбере онова, другото, което не беше нейно…
Не й пречеха дългите пътувания. Възприе ги и свикна с тях, въпреки че преди това никога не ги бе обичала. Свикна и с това да остава често сама, макар че понякога го изтъкваше като основна причина и за кавгите, и за бурните раздели. Питаше се на глас: „Чудя се защо не ти изневерих поне веднъж! Ти ми даде толкова много възможности, даже имах чувството, че сам ме подтикваш към това…“ Струва ми се, че свикна и с моето особнячество, с крещеното на стихове. И ми шептеше през смях, докато се любехме:
— Ти си откачен маниак! Затова ли толкова те обичам?
Тя не бе момичето на Грегориаш и не можеше да каже, че човек се чувства свободен, ако сам е избрал своето робство и го е обикнал. Тя не можеше да разбере, че и моето робство, и моето чувство за свобода са свързани все с несъздадената оше моя галерия. Сега, когато за втори път се срещах със съпругата си, разбирах, че съпрузите повече се обичат взаимно, отколкото обичат своите деца. Въпреки че често изглежда обратно. Има нещо необяснимо хубаво, което остава между нас.
— Какво ти е, Жан? – попита ме Зъбчето. Когато се запознахме за пръв път, не ми бе задавала този въпрос.
— Понякога виждам в бъдещето. Падам си малко пророк… – рекох, свил присмехулно устни.
— Повече приличаш на завоевател – усмихна ми се почти насърчително тя.
— Но аз не виждам никакъв антагонизъм! – рекох. – Нали Давид е бил и пророк, и завоевател!
– Само той! – прекъсна ме рязко. – Но той е изключение. Защото е бил любимецът на Бог, дори когато е извършил и пъкленото си престъпление. Пророците все не ги признават, а завоевателят събира признание… И цветя има за завоевателите, и паметници… Чак докато покрият славата им с упреци…
„А какво ли е да не си признат от собствената си съпруга!? Явно това не е проблем само на Сократ…“ – помислих си скришом.
— Значи съм пророк! – перифразирах мислите си. – Виждам, че утре няма да мога да бъда разбран и от собствената си жена! — това го казах гласно.
— Хо-хо-хо, я виж какъв черногледец си бил! Та ти можеш да накараш да те разбере всяка… Аз те познавам от толкова малко време, но вече знам, че си чудесен. Това е добро начало, нали?
Този разговор не бе се състоял при първото ни запознаване и се смущавах, че се намесва нещо ново и нещо чуждо в спомените ми. Не исках да променям миналото си, колкото и несъвършено да беше то…
Грешка е да се променя миналото, дори ако е възможно. Паралелните екзистенции на настояще, на минало и на бъдеще никога не трябва да се смесват. Те трябва да си взаимодействат, влизайки в конфликти…
— Като си пророк, защо не ми кажеш нешо за бъдещето? За да не го промениш ли? Ненамеса, а? – предизвикваше ме.
Тогава бях пийнал повечко, та се хванах, но защо повярвах на поканата й отново?
— Мога да ти кажа нещо – рекох. – Ти ще имаш две прекрасни дъщери и съпруг, с когото няма да се разбирате, но ще се обичате. Добре ли е?
— Ама какво си подхванал тези съпружески разговори…
— Понякога започвам да говоря за непривичното… Пък и идва Нова година.
— По-стар ли се чувстваш?
— Не, хваща ме алкохолът. Ще трябва да спра, за да съм сигурен, че утре няма да се събудя с доста угризения и болки в главата… И то на място, където се вършат други неща, предимно физиологически и по-отдалечени от отшелническия егоизъм…
Зъбчето прихна да се смее на изчанчения ми лаф.
Предложих й да танцуваме и върнахме отново нещата на мястото си. Така беше и тогава. Същата песен! „Къщата на изгряващото слънце“ и Анимълс. Танцувахме по острието на бръснача. Всичко между нас двамата можеше да се скъса още тогава. И аз бранех изгряващата като слънце любов, бранех сигурно зачатието на дъщерите си и шептях на Зъбчето. Шептях стихове…
Които тя така и не заобича…
Които аз така и не дописах…

Ти си гола, ти гола ще дойдеш
за разпятието на нашата любов…

Танцувахме… Краката ни се местеха в такта на оная мелодия. А в мен зрееше стихотворение. Прекрасно и топло като любовта! И я целунах…

Без път и пътища ще те намеря…

И ме целуна…

Без път ли казах ? – Ти си пътят!

Сигурно съм бил много пиян.
И сега не съм много трезвен, като си припомням всичко това.

Кой знае незнайното, което в нас остава…

Никой! Поне аз не го знаех… И ето че пак не успях да кажа стиховете на Зъбчето. Но между нас течеше поезия. Или любов. Ако те не са едно и също. Добре поне, че се любехме, както тогава… И сърцата ни отмерваха ритъма на един незавършен танц и на едно незавършено стихотворение…
Но даже и да бях решил да променя миналото си, да се превърна в друг, в такъв, какъвто Зъбчето желаеше, да се опитах да забравя галерията, пак не бих постигнал много. Пак нямаше да бъда „добрият съпруг“, когото търсеше тя… Та нали пак крещях стихове и ги пишех във въздуха… А тя умееше да пише само върху плътта…
Между нас се настани мълчанието.
— Пак си замислен? – формулира го като въпрос. Такива въпроси обичаше да задава призори. Когато се завръщах.
— Не си ли замислена и ти? – отвърнах с въпрос и аз.
Та мълчанието беше пълно с въпроси…
— Малко… Но не се тревожа особено… Това, което стана между нас, не е грешка.
Този разговор не беше се състоял първия път.
— Не, не беше грешка – потвърдих аз. — Има неща, които трябва да се случат…
— Пак се правиш на пророк. Ще се уплаша накрая… Нима съм спала с мъж, който никога няма да бъде разбран?
— Не съм никакъв пророк – говорех бавно, — а съм просто Жан. Този, който бе при теб в тази нощ и му се иска нещата да останат така, макар и да обича твърде много своето пътуване в неизвестното…
Думите ми я развеселиха. Пак не ме разбираше. Мислеше, че просто оригиналнича, но думите истински ми тежаха. Страх ме беше, а Зъбчето пак не ме разбираше. Дали дъщеря ми, на която дадох розата, ще ме разбере някога?…
И поисках да се махна оттук, да напусна това легло веднага и да се пренеса в кой и да е друг период на живота си…

Така и стана. Стана в мига, в който го пожелах. Като че ли разполагах с вълшебна пръчица. Бученето. Увисването над нищото. Тунелът. Свръхсветлинният тунел или оня, който виждат хората преди смъртта си…
Озовах се в галерията „Папа Жан“…
Изродът с мънички черни свински очички бе допрял нож до „Целувката“ на Жул Паскин.
Биваше си го това момченце. Беше в черна фланелка без ръкави, май се опитваше да ме сплаши с бицепсите си и с щедрите татуировки по тях. Беше твърде мургав, за да е чист българин – с къса рейнджърска косичка, оредяла вероятно от стероидите, които бе вземало, за да порасне толкова. Усмивката на сплесканите му устни беше добре моделирана като върху плакат. Бандата бе поискала твърде висок наем, за да охранява моята галерия. Толкова пари нямах. Имах много повече в акции, недвижимо имущество и произведения на изкуството. Но тях не бих докоснал никога – те бяха иещо повече от пари. А и нямах никакво намерение да плащам иа рекетьорите след моя печален опит в Русия. Те никога не мирясват. Понякога може и сами да си мислят, че като им се плати, могат и да оставят човека на мира, но това никога не трае дълго. Винаги искат до дупка – докато могат или докато си счупят главите в някои по-здрави порти, на които почукват…
Сега бяха изпратили най-големия мутант от своята шайка и той не приличаше на човек със свинските си очички, но не приличаше и на свиня с вълчата си агресивност. Подчертано непукистки той извади ножа и го допря до платното иа Жул Паскин. Това платно, което ме бе спасило сред ледовете на Верхни Мезен.
Беше висок близо два метра и тежеше най-малко сто и тридесет килограма. Неговите шефове си подбираха работниците така, както техните колеги, сутеньорите, избираха своите работнички. Отначало изчаквах. Мислех, че блъфира. Не, не блъфираше. Той наистина щеше да съсече „Целувката“.
Изглеждаше напълно невъзмутим, но не беше. Очите му диреха някакъв диалог с моите.
Двамата бяхме на ръба, когато той изрече:
— Ако не платиш това, което ни дължиш, тази картина ще бъде унищожена!… Можеш да ми имаш пълно доверие…
Дали щях да имам време да извадя пистолета? Тогава излезе успешно, но сега наистина не знаех. Нещата при повторното преживяване приличаха на изживяното тогава, но не бяха абсолютно идентични, сега дори най-малката разлика можеше да има фатални последствия…
Засякох мига, в който беше разсеян, извадих пистолета и го насочих към голия му врат.
— Хайде сега, скапаняк такъв, пусни ножа! – при тези думи заредих.
Изпълни.
— Ръцете на тила! По-надолу, по-надолу… Да ги видя, че се опитват да пипнат кръста!… Още по-надолу!
И пак както тогава осъзнах, че натискам спусъка и обирам мекия спусък. Рекетьорът, ужасен, напълно се скова и се опита да изпълни моята заповед, та целият се изви назад. Всеки миг можех да произведа изстрел, самият аз не знаех вече какво ме караше да обера мекия спусък напълно, а и отново бях насочил дулото във врата на рекетьора.
— Още по-надолу! – продължавах да крещя. – И лактите разтворени! –
После се доближих до него и изритах ножа. Трябваше да отпусна спусъка, но не го направих. Не исках да убивам човек – макар и рекетьор… Не исках никакви конфликти нито със закона, нито с приятелите му, нито пък най-малко със съвестта си. Но ако беше направил нещо на „Целувката“ или пък се съпротивляваше, не бих се поколебал. Съзнавах добре, че спусъкът може всеки момент да произведе изстрел и бях ужасен, но някаква тъмна сила не ми позволяваше да го изпусна. В този момент аз се боях от себе си повече, отколкото рекетьорът.
Чувствах се както тогава, когато държах брадвата над главата на Витя, личния си телохранител и бивш приятел, който ме бе предал тъй подло. Нещо се бореше у мен и аз стоях на ръба на някаква пропаст. Същински екшън герой…

– Да те видя на пети! На пети! — продължавах да крещя. – Пръстите по-високо!
Едва не падна. Беше се извил назад и неестествената поза, в която го накарах да стои, бе тъй неудобна… А аз исках и да се вдигне на пети.
— Ха си залитнал, ха с теб е свършено! – тъмната сила в мен продължаваше да ни изтезава: него и мен.
Дръпнах го дори за косата назад. Не беше необходимо да го дърпам толкова силно. Тупна с целите си сто и тридесет килограма на пода. И в тупването му нямаше нищо от техниката на падане. Изстена. Допрях пистолета на слепоочието и едва сега отпуснах спусъка, но пръстът ми продължаваше да е върху него.
— Сега, като ти кажа да изчезваш, ще изчезнеш, ако не искаш да ти се случи нещо наистина неприятно… Направи кофти избор, че се опита да ме заплашиш… Не е естетически издържано, а в галерията влизат естети. Поне докато това тук е още галерия. Разкажи на твоите, а ако ти откъснат топките, няма аз да съм ти виновният… И не е необходимо да ме плашиш с приликата си с Конан Варварина. Така можеш да се харесаш на Атанас Джананов, но тук не върви… Сега изчезвай!..
Горилата се изправи и тръгна към вратата. Чак като прекрачи прага, изрече:
— Тежко ти! – и побърза да се прикрие.
Засмях се, но не ми беше никак до смях. Опасността бе отминала само временно и аз продължавах да чувствам студени и топли вълни по тялото си. Бях запазил „Целувката“ жива! Аз я спасих! За това мечтае всеки юноша, откак свят светува. Бях щастлив. Въпреки това сърцето ми беше свито. „Целувката“ беше в опасност. Не можех да рискувам живота й. Не можех да поема тази отговорност нито пред изкуството, нито пред своето дете… Нали бях предал розата… А какво наистина ще й предам без „Целувката“? Идеше ми да се разплача от безсилие…
Шум. Бучене. Прехвърляне. Тунел. Скок от среда в среда или от спомен в спомен.

БЕЛЕЗИТЕ ЗАДЪЛЖАВАТ

Озовах се на Античния театър в Пловдив и бях още много, много млад. Античният театър бе същият, но и не съвсем. Това беше Античният театър на моята младост. Тоест в годините, когато за пръв път празнувахме на осми декември деня на Джон Ленън. Не беше минало много време от убийството му…
Леко понаквасени младежи с не много дълги коси, подстригани по „разрешения начин“, пееха песните на Бийтълс, подражаваха на китарите си техните мелодии, гонеха се по стъпалата-пейки, където римляните преди векове са получавали полагащите се след хляба зрелища. Бях с един приятел, който се беше понаквасил доста, а на всичкото отгоре бе загубил в автобуса и портфейла с парите, които държеше в себе си, уж за по-сигурно. Та затова полуядосано, полувиновно мърмореше, че нямаме пари за бира, а на него ужасно му се пиело. Помолих го няколко пъти да млъкне, но той продължаваше своята ария-речитатав. Но нито неговото мърморене, нито моят стоицизъм можеха да ни помогнат: пари нямахме. Дори за бира. А отгоре на всичко наоколо не се мяркаше и никакъв познат мангизлия.
В едното кюше на Античния театър се беше оформила компания от тридесетина човека. И сред тях нямаше наш човек. Сред другите – също. Но на моя недоквасен приятел му хрумна спасителна идея. Вдигна глас и се провикна:
— Хей, има ли някой, който да разчита на мускулите си, за да му докажа само срещу две бири, че се заблуждава?… Има ли?
Срамувах се, но се усмихвах почти неутрално. Моят авер търсеше мераклии за канадска борба. Биваше си го, но ако загубеше, не виждах откъде щяхме да намерим пари, за да платим баса, след като нямахме и стотинки за пътни до Асеновград.
— Добре, бе, малкия – обади се един. – Хайде да те видя…
Бяхме привлекли и погледите на останалите, които с интерес започнаха да следят развоя на събитията. Момчето, което прие хвърлената от моя приятел ръкавица, беше сухо и върлинесто, но и от пръв поглед личеше, че е жилаво и яко. Приятелят ми беше нисък и набит. Та докато не си хванеха ръцете, не можеше да се разбере кой кого. Това беше формулата на онова време – за политиката, а и за делничните проблеми. Пляснаха си ръцете и за голямо учудване на всички моят сподвижник свали три пъти и двете ръце на противника си. Неговият секундант се втурна да купува бира и малко след туй пред нас цъфнаха шест отворени бири, а и ни наобиколи голяма компания.
— Заслужихте си бирата! – засмя се Върлината. – Откъде сте?
— От Асеновград – отвърна моят приятел и му предложи една от бирите, които току-що Върлината бе изгубил.
— Тогава ще си получиш номера… Ние сме от Бургас!
Мълчахме. Не знаехме накъде бие.
— Ако приемете играта, пловдивчани ще ни бъдат журито.
— Каква игра? – моят приятел бе решил да продължи веселбата си.
— Играе се по моряшките кръчми – с полагащата се
досада за разказвач на легенди рече Върлината. – Там се събират истинските морски вълци. И разказват своите патила и премеждия, но все с нещо трябва да го докажат… И показват белези, татуировки, незараснали рани и изобщо всякакви козметични дефекти на тялото, получени при нараняване… Понякога спорът кой е преживял повече от другия води и до нови, съвсем пресни белези и рани… Играта обаче си има и своята весела страна – промени изведнъж интонацията си момчето, наистина беше добър артист. – Нещо като игра на въображението.
Част от пловдивските хипари вече се присъединяваха към тумбата около нас.
— Работата е да се покаже белег и да се разкаже неговата история… Естествено може и да не е истинска, а измислена…
Но колкото по-голяма и опашата е лъжата и разбира се, колкото по-голям е белегът, толкова повече точки получава състезателят. Надявам се на безпристрастността на пловдивското жури. Залогът е десет бири. Приемате ли?
Не бях наквасен нито като момчето-върлина, нито като моя приятел и нямаше да се хвана, защото не изключвах и евентуалната загуба, макар че белези ми се намираха. Приятелят ми за мой ужас обаче вдигна залога на двадесет бири, които, ако изпиеше, биха му потекли от ушите. Ако можеше да ме чуе и ако ушите му служеха за нещо.
— Добре, двадесет бири! – потвърди Върлината.
— Тридесет – извика моят приятел, завладян от покерджийска страст.
— Тридесет, за последно! — засмя се Върлината от Бургас. – Има ли желаещи за жури?
Желаещите не бяха никак малко, но ние, участниците, си избрахме и по един секундант.
Започна се забавно, но не ми хареса едно от условията на играта: всяка страна по време на състезанието можеше да си и нанесе по една рана, която даваше три точки. Иначе оценките щяха да бъдат по десетобалната система.
Първи започнаха бургазлиите. Върлината показа някакъв белег на ръката си, оставен от остър предмет и вече сладкодумно описваше как всичко се било случило през един мразовнт ден, когато си вървял сам край пристанището, и отнякъде изскочили десетина яки, набити и много пияни докери, нападнали го, а той ги „ступалкал“, естествено, всичките, но по време на боя бе получил тази рана от нож…
Беше ред на моя приятел. И той показа подобен белег на ръката си. Бил познавал най-красивата циганка в света и с нея въртели такава любов, каквато не е описвана и в циганските романси, но тя започнала да не се весва на чакалъците, та той загрял, че някой му прави сечено и я подирил в циганската махала, където го нападнали тридесетина въоръжени цигани, а той досущ като Върлината ги „ступалкал“ и също като него получил раната от нож на ръката. Щял да получи и още по-дълбока на гърба си, ако неговата любима не го била прикрила с тялото си…
Историите бяха, общо взето, равностойни, но белезите не бяха особено дълбоки, та и двамата получиха по пет точки. Върлината и всички бургазлии разбраха, че имат достойни противници. Но върлинестият бургазлия, отявлен битник и поради това човек, който си има проблеми с комсомолската организация, пишеше и хапливи стихчета. Това щях да науча по-късно. По-късно! Когато изчезна в някакъв лагер… Може би него трябваше да срещна не само в Галерията на спомените, а и в галерията „Папа Жан“. Щях да го нарисувам и да го туря до момичето на Грегориаш и „Целувката“. Помнех го Върлината…
Но тогава неговият приятел оголи крак и го вирна към нас.
— От акула е! — Белегът наистина беше доста голям и можеше да е от акула…
Седем точки!
Оголих гърба си и демонстрирах моите драсканици и резки.
— От лъвица е! – засмях се аз и когато журито почти единодушно ми определи пет точки, добавих: – Ама е момиче зодия „Лъв“ – баш от истинска лъвица…
Отсъдиха ми осем точки и ние поведохме. Върлината показа своя врат с белег от изгаряне.
— Бях автомобилен пилот, но вече не мога да се състезавам… При катастрофата, от която спечелих този белег, получих и увреждане на очите…
Моят приятел показа гърдите си с татуираната върху тях змия, увила гръбнак около брадва.
— Бях седем години в „Синг-Синг“ и там си я направих.
От този момент вече поведохме и продължавахме да водим, а нашите съперници все по-трудно съчиняваха историите на следващите белези. Шумната агитка, събрала се около нас, барабанеше по китарите „туш“, когато някой се забавяше с отговора и броеше гласно: „Толкова точки веднъж, толкова точки два пъти…“ Преди да прогърми третата и окончателна присъда за един от отборите. Кибиците бяха започнали и да залагат „за асеновградчани“ или „за бургазлии“, та ни аплодираха още по-шумно.
Водехме с две точки, когато Върлината извади нож и клъцна ръката си. Поведоха с една точка, а ние се бавехме с нашия отговор.
— Осемдесет и девет точки веднъж – започнаха сеирджиите, — осемдесет и девет точки втори път…
Губехме. Някакво русо момиче се провикна:
— Хайде, бе! Заложих на теб… Ако нямаш повече белези, дай да се скрием някъде, та да се фукаш и с белези от скорпионка…
— Осемдесет и девет точки тре… – По-нетърпеливите вече бяха готови да ударят гонга, когато приятелят ми викна:
— СТОП!
Не знаех какво е намислил и чак като го направи, ме хвана яд, че не сме се сетили по-рано. Бръкна с пръсти и извади своето изкуствено око, след което го закрепи върху гърлото на бутилката…
Гробно мълчание. Всички ни зяпаха като сцена от филм на ужасите, а приятелят ми рече най-спокойно:
— К’во стана, бе? Колко отсъждате за изкуственото ми око?… Заради него напуснах бокса. Извадиха ми го в съблекалнята съотборници на оня, дето бях натупал на ринга…
Нашите привърженици нададоха победоносен вой. Окото спечели десет точки и то в решителния момент.
Съперниците ни с усмивка си платиха облога, а и всички пари, заложени за нас и срещу нас, се превърнаха само след минути също в бира. Ин бира веритас!
Когато вечерта се спусна, вече бяхме на друга вълна. Аз вече бях във форма. Започнах да рецитирам стихове. Да крещя, по-точно. Джон Ленън беше звезда, която светеше вече на небето. И аз се надявах да ни чуе. Стихове, песни, аплодисменти се вдигаха като ято от Античния стадион към новия Олимп…
Момчето-върлина също започна да рецитира. Наистина дръзко бе да се изричат неговите думи. Сигурно Върлината ме подсещаше за мелодията на този спомен…
Ще го нарисувам!
Непременно трябва да го нарисувам…

В страна, където не цъфтят надежди,
поливани от сълзи и от пот…

Това ли бяха думите на неговата песен?
И това „пот“ с „хомот“ ли се римуваше?…
… Страна, в която днес цъфтят налъми,
чалъми имаме и за това…
Тогава отнякъде изскочиха ченгетата. Естествено тяхната акция беше подготвяна по-дълго и по-старателно от нашата. Издрънчаха скъсани струни, чу се стон и чу се лай на кучета… Трябваше да ни захапе кучешкият страх и да побегнем.
Побягнахме…
После някои разказваха, че имало и ранени, и спукани глави, и окошарени… Казваха дори шепнешком, че били и застреляли някого…
Прогониха песните, бяха се родили легенди.
Но да не поставяме легендите върху пиедестал и да правим нови паметници. И без това ги имаме достатъчно – паметници с пиедестали, които са по-високи от нашите победи…
Както го пее тъжно Окуджава.
И както можеше да пее Върлината от Бургас!
Лично мен и моя приятел ни освободиха бързо. Бяха дори учудени, че срещат такъв човек сред „помиярите“. Само дето не ни козируваха тогава… И това прави спомена ми още по-горчив. Ами ако е имало защо да ми козируват?
Мен и моя приятел пуснаха най-напред, защото точно тогава изпълнявах някаква длъжност в Комсомола. Може и да не я обичах, но нали получавах заплата… Макар и да не ми беше до нея. Материално бях обезпечен от момента, когато получих наследството, но тази длъжност ми даваше право да пътувам извън България и да продължавам да изграждам галерията на своите мечти. Един ден тя щеше да бъде реалност…
— Чувствам се като предател — рече моят приятел, съвсем отрезвял в таксито към Асеновград. — Така гадно не съм се чувствал никога. Какво ли ще правят с другите?
— Ще ги пуснат. Никой не е сторил нищо!… Ще търсят някакъв скрит повод, няма да го открият и ще освободят арестуваните…
Сега, когато за втори път се возех в таксито към Асеновград, се чувствах още no-зле. Струва ми се, че сред милиционерите, които ни прибраха, разпознах и усмивката на рекетьора, който се бе опитал да разреже „Целувката“…
Тогава усетих, че отново се прехвърлям през бездната…
Къде бях?
Познатият ми нар. Решетките. Преварената вода. Четирите горили с офицерски пагони и с мутри на мужици ме претърсваха. Отново се намирах в руския затвор. Защо толкова често спомените ме връщаха там?
Албер Камю в своя „Чужденец“ твърдеше, че човек и един ден да е живял истински, може да преживее със спомена си за него и сто години в затвора.
Поне спомени си имах.
За сто години самота, че и за повечко.
Та преживявах вече за трети път трите дена в руския зандан, най-ужасните часове от моя живот и – слава Богу – бях помилван: върнах се към най-щастливите си дни – в галерията „Папа Жан“. И то по времето, когато нямаше рекетьори и тя беше в своя разцвет…
И пак видях в галерията да влиза Румен Статков. Беше станал известен с политическите си шаржове и като го видях да надкрачва прага на галерията, бях наистина поласкан. Завъртя се из галерията, заозърта се наляво-надясно и след това излезе. След няколко минути се върна и се взря в картините. Реших, че трябва да се запозная с него, но чаках подходящия момент, докато Румен Статков отново не излезе от галерията. Тогава го заговорих. Той също желаел да се види с мен. И разговорът потръгна: за България, за галериите, за изкуството, за художниците, за търговците, които търгуваха с всичко споменато досега и го изнасяха извън България, вместо да внасят…
Тъй се изтърколиха часовете до вечерта, а после стана още по-хубаво. С неколцина мои приятели спретнахме в чест на наистина скъпия гост парти в самата галерия…
И ето, моите халюцинации отново оживяха…
Първо слязоха от картините момчето и момичето, които се целуваха на платното на Жул Паскин. Бяха турили на лицата сн маски, като на истински бал с маски. Понесоха се из галерията. Танцуваха. После се отлепи момичето на Грегориаш и аз я видях такава, каквато беше в Галерията на спомените. Върху тялото й мигновено се появи нежнобяла рокля, сякаш изплетена от лунната светлина, а после лицето й също се покри с маска. Маската бе сребриста, страшно й отиваше и я правеше по-съблазнителна, отколкото когато беше гола. Тогава от картината „Покорителят“ слезе Папа Жан и моя милост затанцува с момичето на Грегориаш… Тогава наскачаха край нас всички: фантазните същества на Южаков, кошмарните видения на Бугай от „Грип“, демони и ангели танцуваха заедно… Оживелите произведения на авангардистите превърнаха моята галерия в един нов свят — прекрасен и вълшебен…
Когато изживях този бал за пръв път, се уплаших, че полудявам. Нормалните хора не халюцинират. Сега поисках да проумея всичко.
В галерията си бяха дали среща толкова много различни стилове, толкова много и различни мечти и фантазии, че беше наистина изумително.
Танцуваха Доброто и Злото… Танцуваха Истината и Лъжата. Танцуваха Живота и Смъртта. Танцуваше раждането на света и неговият край…
Беше невероятно!
И още по-невероятно беше, че никой освен мен не забелязваше този танц. Нима и Румен Статков не ги забелязваше? Или Мариана, галеристката?…
Поканих Мариана на танц. Тя се позасмя и прие, колкото и странно да й се струваше, защото нашият таиц беше без мелодия. Но бързо и точно тя влезе в ритъма на странния и непознат танц, който танцуваха нарисуваните на картините.
— Сега сме като тях, нали? – попита тя.
— Нима ги виждаш?
— О, да!… Не правят празненството си за пръв път… – Значи затова Мариана толкова обичаше да бъде сред тях и накрая дори започна да спи в галерията…
— Защо не си ми казала? Мислеше, че няма да ти повярвам ли?…
— Не, Папа Жан, не… Знаех, че ще ми повярваш, но тези неща не се разказват – те се виждат.
— Защо останалите не ги забелязват? – попитах.
— Може би не искат или са неспособни… Може би и ги виждат, но не искат да си го признаят… Може би смятат, че на тях ще им бъде по-добре, ако такива танци въобще няма… Та за вярване ли е? Злото да танцува с Доброто, Живота със Смъртта…
Бях шокиран. Никога не бях очаквал да чуя всичко това от устата на Мариана. Никога не бях и предполагал, че тя знае толкова много за Другата среда. Тя, от своя страна, не знаеше, че ние празнуваме тази прекрасна вечер за втори път… След като свърши танцът, седнах съвсем спокойно сред останалите. Другите се завърнаха в своите рамки и всичко стана нормално. Румен Статков разказваше за първата си изложба „Послание към света“, после му хрумна да ме накара да декламирам и аз започнах. Когато спрях, някой засвири, после подхванахме разговора за изложби и галерии, пак рецитирах стихове, пак свирехме па китара и така до утринта… Така Румен стана част от галерията „Папа Жан“, която някои мислеха дори за църква. Та малко ли възрастни жени влизаха тук и запалваха свещ пред изложените икони? Пред тях вече бях поставил свещник. Защото бях разбрал, че икона без молитва и вяра не е жива…
Но Румен Статков беше част от една друга църква. Църквата на художниците! Ето това трябваше да бъде моята Всемирна галерия…
След срещата с Румен, след безкрайните и сладки разговори за неговите „Послания към света“, след бала аз отново се завърнах – щастлив и объркан – в Галерията на спомените.
— Дълго ли ме чака? — попитах момичето на Грегориаш.
— Този път ти се бави само няколко минути…
Олекна ми. Но имаше да я питам и друго:
— Онзи дявол идва ли при теб?
— Не… Нямаше и кога. Теб те нямаше за толкова кратко…
Макар че бях готова да те чакам отново с години.
Нещо се беше променило у нея. Или така само ми се струваше.
— Да вървим — рекох аз колкото може по-бодро.
– Нека постоим малко – помоли ме тя.
Все още не разбирах причината за странното й държане.
— Какво пък – рекох, – няма да загубим кой знае колко време, щом като пред нас е вечността.
— Да – рече тя и се разплака.
Прегърнах я, бях уплашен може би повече от нея. Тя поне знаеше защо плаче…
Пак вървяхме и пак я питах какво й е. И защо плаче…
Няколко пъти се спирах, прегръщах я, изпивах сълзите й.
И най-накрая – като албански реотан – разбрах:
Тя никога преди не бе плакала!
Та нали по това се различаваше от всички други жени… И после неочаквано — най-после се засмя.
— Искам да се любим така, както никога досега! – рече.
И в гласа й имаше толкова непознати нотки.
Прегърнах я:
— Какво ти тежи?
Не отговори. И трябваше да повтарям и повтарям въпроса си много по-нежно и много по-настоятелно.
— Скоро ще се разделим… Може би завинаги… Пак ще бъдем един до друг, но аз ще бъда вече само изображението от една картина, а ти галеристът, който ще я притежава… Ти ще ме имаш на картината, ще ме харесваш и обичаш, но никога няма да държим ръцете си и да се обичаме като живи… Изкуството е и една раздяла… И една смърт…
Мълчах. Тя просто трябваше да си поеме дъх.
— Следващата картина – подхвана тя – е нова среща. Ще срещнеш отново Грегориаш, моя баща и създател. Художника маринист. Натуралиста. Човека, който пресътворява природата толкова жива в картините си… Пантеиста. Човека, който ни връща назад, когато гръмотевиците не са плашели хората и не са раждали първите богове. Тук ще видиш една картина, а върху тази картина съм аз. Ти ще купиш тази картина и тя ще
стане твоя и един ден ти ще я занесеш в галерията си. Сега трябва да се завърна в картината…
— Скъпа-а-а! – простенах и помислих, че ще се прехвърлям отново в някакъв друг свят, защото всичко под краката ми заигра. Не, раздялата ме плашеше. Сега разбрах и думите на Николай Гешев… Нали той казваше, че когато не пие, чувства света под краката си нестабилен. Сега светът пропадаше. Или по-точно пропадах аз. За да бъда на дъното… Както тогава с
Павлина…
— Не ме наричай „скъпа“! – изкрещя. – Нали предпочиташ да имаш моята сянка вместо мен самата…
Не бях я виждал такава.
— Ограничена в рамката си… Създадена и завършена…Значи, и готова да бъде унищожена…За да виси на стената… Само на стената… На студената стена…
За миг ми заприлича в гнева си на Зъбчето от нашите чести семейни скандали. Не чувах ли нейните реплики?
— Голям естет ще ми се правиш?! Ако наистина беше естет, щеше да усетиш, че аз съм сънят и кошмарът ти, че аз съм всичко, което си търсил… Докато бяхме заедно, не разбра ли, че инфлацията в Магазина за въздушни кули не бе опасна за нас, защото Галерията ставаше наша и това я правеше все по-красива и по-красива…
Мълчах. И се вслушвах в гласа й и в моите спомени:
— Не виждаш ли, че целият си изрисуван и отвътре, и отвън! Или си мислиш, че подаряваш красота на хората? Ха-ха-ха-ха. Какво от това, че тъпчеш с бисери прасетата… Нито всички бисери ще бъдат утъпкани, нито всички прасета ще бъдат нахранени.
— Хората не са прасета – прекъснах я този път рязко аз.
— 0, да – знам. Казвал си ми го… А преди теб го е казвал един неразбран, но възвеличен от същите свинчовци мъдрец… Хората нямали тяхната невинност, а това според теб е кръгът на вечното търсене – този, в който сме и който е в нас!… Думи и бои е всичко това, което ми казваш!… Къде е плътта, къде е животът!?… Затворен в рамка. Тъй сме свикнали да го виждаме!… Като отрязано ухо!… Като бесило в тоалетната!… Като свръхдоза! Като алкохолно натравяне! После рамката. Дървената рамка, а между нея парцал над парцала и няколко лопати боя! Ха-ха-ха! Или пък пръст, гробищна пръст. Около нея поне обикалят призраци и зомби… Помисли ли, както ме обичаш, у какъв тъп сноб мога да попадна след сто или двеста години? Помисли ли за мъртвите очи, с които той ще ме гледа?…Помисли ли за прасетата, които ще ме крадат и препродават, за сейфовете, в които ще ме държат! Нали и ти държиш платна на Салвадор Дали в сейф! Горките платна. Помисли ли, че един ден аз ще съм просто паричен знак, с който се купува и продава…
Млъкна и заплака.
— Мразя те! – изкрещя и после се хвърли на врата ми. – Обичам те!… Аз съм глупачка!…
И пак плачеше. И сълзите й пареха ръцете ми като капки от догаряща свещ.
– Мисля, че вече ще започнем да стареем… – изхлипа. – За нас времето е вече реалност. Ще трябва да тръгваме!…
Вече усещахме умората. Усещахме глада. Усещахме най-естествените неща. Не можехме да останем вечно пред картината, където трябваше да се разделим. Продължавахме обаче със сетни сили да се любим. Нали беше за последен път.
– Обичам те – каза накрая за сетен път тя и аз разбрах, че наистина е последен. Прозвуча в гласа й.
Видях се как разговарям с украинския художник от български произход, с творителя на най-прекрасното момиче във вселената – Грегориаш. Пред мен беше неговата картина и в нея зееше нещо празно.
— Сбогом – каза ми тя и се хвърли в картината.
После замръзна в своята поза, която уж беше толкова жива и беше толкова статична… Та нали преди миг голото момиче беше до мен, та нали се любехме…
Разбрах какво съм загубил и заплаках. Заплаках така, както не бях плакал никога досега. Имах своята картина и имах момичето в нея. Но двамата вече не дишахме един и същи живот и не бяхме влюбени в едно и също робство…
Бавно се връщах в себе си. Почувствах се с нещо по-свободен, но и толкова беден със собствената си свобода… Влязох в картината, обаче се превърнах във вятър и тревички, в природа, във фон. По този начин станах това, което люби момичето през всичките й дни в картината. Естествено зарев-нувах онзи Папа Жан, който беше извън картината. Тъй несравним беше отговорът на момичето заради моите докосвания, че аз разбрах, че не е лошо всичко мое да бъде общо и всичко общо да бъде мое… Облакоподобен Зевс ли бях или пък комсомолски секретар, бърз като електрон, и поради бързината си намиращ се едновременно във всяка точка на орбитата си?… После все пак прекрачих рамката в обратно направление, въздъхнах и си рекох: „Какво ли пречи на природата да бъде мила с нас? Нима сме нейните отхвърлени поради лошотията си деца?… Въобще добре е да открием магическата скъсана връзка… Която може би да завържем обратно?…“
— Но инак няма да има нужда от галерии, Папа Жан – рекох на себе си. — Галерията съхранява за нас чувството за търсенето на хармония… Естествено когато хармонията бъде постигната, нуждата от галерии ще отпадне… Дотогава светът ще се нуждае от галерията ти, Папа Жан…
— Тъй рече Папа Жан – чух гласа над мен.
Извръщайки лице, видях ужасния управител на Магазина.
— Какво още искаш от мен? – попитах.
— Оставаш сам, няма кой да ти показва Галерията на спомените… Това в края на краищата не е моя работа, но поне до следващата картина трябва да те заведа. Все пак ще има с кого да споделяш…
— Може би и не желая да споделям нищо с теб? – рекох.
— Може би да, може би не… – Не знаех, че може да се смее тъй гръмогласно. – Та ти дори не знаеш кой съм. Мислиш ме за изкусителя, но ти не можеш и да си представиш изкусителя…
— А таблицата? – напомних му.
— Вече нямам никаква таблица. Предлагах ти я за собственото ти добро.. Зарежи това. Прочее, да вървим към следващата картина…
Последвах го, за да видя и срещна отново доктор Атонхриизл. Старият съсухрен учен пак ме фиксираше с поглед изпитателно.
— Този спомен остана несподелен! – засмя се управителят. В смеха му фигурираше тъгата и аз оцених, че той не може да бъде изкусителят.
— Старият гений беше много объркан… – Трябваше да го споделя с някого, пък бил той и дявол, знае кой? – Но не биваше да слага край на живота си. Половината от схемата остана при неговия приятел и сътрудник Новкин, а другата половина я довери на мен. Не че ми имаше особено доверие, просто мислеше, че след смъртта му аз и Новкин никога няма да се разберем и… никога няма да можем да сглобим цялата схема. Надяваше се обаче моята половина да се запази с моята колекция и в едно време, когато светът с главно „С“ порасне и може да поеме отговорност за всяко откритие (а сегашният свят е леконравно безотговорен и не иска да тренира вдигане на тежести), да намери схемата и да я използва при преоткриването му… Нещата не се развиха така, както искаше доктор Атонхриизл. Новкин разбра или се досети н се опита да получи от мен дискетата, където бяха документирани много от тайните на доктор Атонхриизл…
— Но ти не я даде, а я унищожи! – Биваше си го моя събеседник по нежелание.
— Да, унищожих я. Беше истинско самоубийство, дори нещо повече. Геният, който я създаде, не можа да го стори, успя да се самоубие само. Не можех да оставя записаното върху дискетата, щом съществуваха толкова безотговорни и амбициозни личности като доктор Новкин… Атонхриизл през последните дни на живота си бе прехвърлил цялата отговорност върху мен. Понякога гениите нямат критерий за добро и зло… Лесно му е било на Бор да каже, че атомът не е нито добър, нито лош, всичко щяло да зависи от това в какви ръце ще попадне… А доктор Атонхриизл дори не формулира и така своето решение. Ако той не бе разрушил всички норми, може би нямаше да е гений, но шом не признава никакви норми, как да реши моралната дилема? Той също считаше, че неговото откритие не е нито добро, нито лошо. И толкоз. А ако Атонхриизл приличаше на своя сътрудник Новкин, би променил чудовищно света. Спаси ни неговото чувство за отговорност. Но и отговорността му тежеше, та я прехвърли върху мен…
— Все пак неговото откритие би могло да направи света много по-красив. Защо го унищожи?
— В началото и аз мислех, че това е най-голямото достижение в цялата световна история. Бях изпаднал в еуфория! Дори успокоителните не ми помагаха. Беше ми трудно да повярвам, че може да съществува кондензатор, който да улавя енергията от картините на гениалните художници, да я трупа в себе си и чрез подходяща схема да я прехвърля в друг човек, за да го направи за миг поне гениален… Всеки би могъл да бъде Леонардо да Винчи, Гойя, Винсент ван Гог, Салвадор Дали… Всеки би могъл да твори красота като тях и да надникне в световете им. Изкуството вече нямаше да бъде привилегия
единствено на богатите и нямаше да се твори единствено от бедни и тъжни хора. Надниквайки в тайните на гения, ние щяхме да разчетем и тайните на битието. Част от изкуството щеше да изчезне, за да се превърне в точна наука. Хармонията щеше да бъде постигната, без да е необходимо да бъде сляло търсена… После треската на еуфорията отмина и вече започнах да разбирам какъв товар бе стоварил на плещите ми доктор
Атонхриизл. Видях хиляди фанатици с кондензатори да стоят пред изображения на Кали, Ваал, Хет и толкова още тъмни божества… Много войни! Острото разделение на Зло и Добро почти като в приказка можеше да не завърши като приказка, а да изтрие от лицето на Земята и Доброто, и Злото… Упреквах се, че моят страх е параноичен и че разсъждавам като еснаф, който не иска да приеме новото… Но виждах и ограбените Гении , чиито шедьоври се превръщаха в нещо делнично… Противоречията бяха безброй. Отговорът на моралния въпрос на това откритие не бе намерен от неговия създател и той се самоуби. Отговорът не бе открит и от мен и аз убих откритието – изтрих дискетата. Ако бях се поддал на внушенията на доктор Новкин, откритието щеше да бъде използвано за користни цели… Това е всичко! Изглежда че на Света му е още рано да притежава хармонията.
— Ти затова не прие и Систематичната таблица — засмя се почти свойски управителят. — И за откритието, което си унищожил, ще ти кажа, че си направил голяма грешка. То щеше да помогне на толкова бъдещи изследвания…
— Не съм казал всичко. Много no-късно успях да разбера колко несъвършен с бил този тъй наречен кондензатор. Намерих съвсем случайно във вилата на покойния доктор Атонхриизл неговия дневник. Докторът бе направил опитен модел на „кондензатора“ и дори бе го експериментирал. Името на момчето, което бе поело риска върху себе си, бе отбелязано в дневника само с инициали. Всеки един ден това момче е било един от гениите на багрите… После следваше доста дълга пауза в излагането на събитията в техния хронологичен ред, но видях, че опитното момче, месец след като е било „Ван Гог“, просто изчезнало и доктор Атонхрийзл го търсил под дърво и камък, докато един ден попаднал на криминалната хроника от някакъв вестник. Същото момче бе извършило масово убийство, след като изклало цяло семейство, то направило опит да се самоубие. Заключението на съдебните лекари било: прогресивни шизофрения… А преди експеримента това момче било съвсем здраво. Значи експериментът бе причинил шизофренията… Щом момчето се превръщало в един странен медиум, за да достигне гения, то не е могло да примири толкова много противоречия в себе си и това се бе трансформирало в опасна лудост… Докторът наистина е бил потресен и разстроен, но не смяташе, не, не смяташе, че това е причина да се прекрати експериментът, напротив, той трябвало да продължи… С това завършваше дневникът. И по-късно се беше самоубил. Без да е решил дали изследванията му трябва да видят бял свят… За щастие това зависеше от мен… Не може и не бива да има механично вдъхновение… Кондензаторът, който докторът можеше да конструира, съществува у всеки човек. Необходимо е само да се научим да го използва. Необходими са повече галерии…
— Това откритие можеше да бъде началото на един нов ренесанс…
— Но можеше да бъде предшественик на новите грехове на облечената в червено блудница…
— Добре, ти си намерил своя отговор (на един неясно формулиран въпрос – каза управителят. – Трябва само да го защитиш… А и вече премина в друга част от Галерията на Спомените. Нататък трябва да си особено внимателен…
Рече го и изчезна. Остави ме сам с моето учудване…

НАСАМЕ СЪС СМЪРТТА

В следващата картина се видях на изложбата в Толиатското художествено училище. Изкупих всичките картини и с това я закрих по най-щастливия за една изложба начин. А червенокосата слабичка художничка, която наскоро ми представиха, ме запозна с Южаков.
Южаков виждаше света като гротеска. На една от картините му видях Смъртта. Това беше изпита и саморазрушила се от гибелното си поведение жена, седнала на своята маса пред своето питие с тънка и дълга цигара в ръката. Всеки момент цигарата можеше да се изтърколи от мършавите й като на скелет пръсти. Лицето й беше лишено от живот, но не бе безизразно. Върху него Смъртта разкриваше грозотата на остаряла курва… Сякаш усетих вонята на смъртта. Това бе не само воня на пот, тук вонеше на тоалетна в кръчма и на мушама от маса, върху която е повръщано. Под грозната маска на смъртта далече, много далече съзирах гримасите на истерично изнасилена девственица, плачеше аристократка, доведена до просия. В това изображение се сливаха всички отточни води на цялата световна лудост…
В Смъртта на Южаков нямаше плач, долавяше се дори присмех. Тя беше ужасна и същевременно жалка като уличницата, която я олицетворяваше. Тази Смърт напомняше, че съществува, че чака всекиго и от нея не може да се избяга, че тя може да бъде жалка за някого, а за друг да е ужасна. Победена и победител, тя беше едновременно и жена, която може да събужда мъжкото у теб, защото нейната безнадеждност просеше помощ от всеки мъж. И обещаваше удоволствието на Забравата. Защото една Смърт е преди всичко Забрава, а Забравата е най-евтиното удоволствие. Още вехтозаветните пророци са виждали как изкусителката ни води към преизподнята. Соломон я е виждал като жена, от чиято уста капе мед и думите й се леят като зехтин. Новозаветният пророк Йоан Богослов в своето „Откровение“ рисува една пияна проститутка, облечена в червено, върху гърба на звяр с изписани върху челото му богохулни думи… Южаков имаше погледа и на древен пророк,
макар да бе облякъл своята проститутка в толкова съвременни дрехи…
Така попаднах на човека, когото търсех и от когото можех да купя картината, която желаех. Освен с несравнимото платно от Толиати аз се връщах и с наистина незабравими спомени.
Вечерта след като поляхме с Южаков добрата ни среша, аз се прибрах уморен и тъжен в моята квартира… После в просъница виждах нарисуваната от него Смърт. Виждах я да се разхожда из стаята ми и да се суети пред огледалото. Исках да се събудя, но ме разтърсваха гърчове, приличащи на електрически импулси. Смъртта на Южаков ме оглеждаше и аз стоях прикован от гадния кошмар към леглото… После се събуждах, облян от пот, и светвах лампата, а Смъртта си отиваше с тъмнината.
Дали наистина не бе ме посетила, но сега-засега се бе отказала от мен?…
За да избягам от мрачните си мисли, легнах отново. Разтърсваха ме отново гърчовете, приличащи на електрошок, и пак попаднах в една по-различна проекция на стаята, в която спях, и отново виждах из нея да се разкарва курвата на Южаков. Тя се хилеше, а дъхът на нейните прогнили зъби изпълваше стаята… После ми се струваше, че се събуждам и дори ставах от леглото, но щом достигнех ключа за осветлението, се усещах безплътен, обръщах глава към леглото и виждах, че тялото ми е там и то продължава да спи. Ужасявах се, че съм се отделил от Него, връщах се при себе си и отново бивах завличал в кошмарния кръговрат… Вече не различавах кое е сън и кое не е… Когато утринта настъпи най-сетне и аз отворих очи, и видях изпълнената със светли лъчи стая, разбрах, че наистина съм се събудил и че наистина съм победил смъртта. Няколко дни по-късно кошмарната ми нощ се повтори. Но оная утрин отидох в църква и намерих изповедник… Сега картината в Галерията на спомените посивя и започна да изчезва. Измърморих:
— Добре ме нареди тогава, приятелю! – рекох го на картината, но имах предвид толиатския вълшебник.
Няколко дни след кошмарната нощ отново се срещнахме с него и двамата разгледахме картината му, а аз, макар и напълно спокоен вече, чувствах нужда да КРЕЩЯ, да му кажа с думи това, което той бе нарисувал с бои.
В този свят
на толкова безумия
единствено посоката към теб е вечна!…
— Какво! Какво казваш? – попита ме слисан.
— Ти го казваш – отвърнах.
Нали в окупирания Париж някакъв есесовец се отбил в ателието на Пикасо. Представили му великия художник. „Вие ли направихте Гуерника?“ – попитал любезно усмихнат немецът. „Не, вие я направихте“ – отвърнал Пикасо. И германецът го разбрал. Руснакът сега пък разбра мен. И слушаше с ушите си и с всички сетива.
Аз уж крещях, но бях тъжен.

От тежката вода
на всички спомени,
от вируса на СПИН-а
и от злобата
зачеваш се в душите
и сърцата ни.
Защото от СТРАХА започват
всички пътища към теб…
О, Смърт! Жена и курва,
на която вярваме
и изневеряваме на ВСИЧКО,
и на себе си…

По-късно вече край масата Южаков поиска да повторя своите стихове.
И аз ги повторих. Вече тихо. И много тихо той рече:
— Наздраве!
Вдигнах и моята чаша. Бях радостен, че две сродни души пият за приятелството. И за Живота…
А Смъртта отнесох в галерията „Папа Жан“.
Но тайните за срещите си с нея пазех в себе си. В сейфа на паметта, уж толкова крехка и уязвима.
Картината отново посивя и бях готов да тръгна към следващата, когато тя с трясък се разцепи и от нея изскочи нарисуваната от Южаков Смърт.
Из цялото ми тяло се пръснаха ледени тръпки.
— Привет – рече ми Смъртта. Гласът й беше грачещ и дрезгав като на вокал на дет-метъл група.
Погледнах я. Беше малко по-висока, отколкото изглеждаше нарисувана, а лицето й изглеждаше по-живо и по-човешко, но това я правеше още по-страшна.
— Не съм ти причинила никаква злина, за да ме гледаш така – рече ми тя. – Карала съм те да мислиш за Истината. Такъв ми е характерът — да бъда пряма. Това ме прави в очите на глупците отвратителна, но ти не си глупец, нали?
Засмях се. Беше истинска жена. И задаваше въпроси, чийто единствен отговор бе „да“.
— Не бива да се разхождащ сам из тази Галерия. Можеш да се изгубиш, а може и да забравиш за изхода. Няма по-ужасно нещо от това да се превърнеш в стока в Магазина за въздушни кули. Разбирам, че няма да съм толкова приятна компания като предишната галеристка, но дойде ред на моята смяна…
— Затова ли управителят каза, че навлизам в друга част от Галерията на спомените? – попитах.
— 0, да! – изграчи Смъртта. – Този странен човек не те ли разтревожи с въпросите около Атонхриизл Стьопло Филан Ракаята…
— Какво-о-о?…
— Изрекох само малка част от името на онзи учен, чието откритие си унищожил. Всъщност така и никой не разбра що за човек е бил. Като малък имал епилептични припадъци, съпроводени и от частична амнезия… След последния припадък, който получил като военен лекар в Афганистан, забравил дори името си. Научил го отново от документите, но му се струвало твърде чуждо. Дирел възможност да си го смени…
— Защо ми разказваш всичко това?
— Защото този въпрос продължава да те тревожи. А аз съм тази, която ще ти напомня за всички въпроси, които се мъчиш да забравиш… Те продължават да живеят… Както и ти самият!
— Правилно ли постъпих тогава? – попитах я почти доверчиво.
— Ако не беше постъпил така, щях да имам ужасно много работа. Ученият, който сътвори „кондензатора“, беше неизлечимо болен. Психар, който изглежда разумен. Има и такива, нали?… Но, хайде да вървим!
Последвах я. Нали беше новата галеристка!
Пред сивото платно на следващата картина отново бях засмукан във вакуума на спомена. Бях в оная квартира и държах в ръцете си евангелието иа свети Йоаи Златоуст. Точно него ми бяха отнели, та сега си мислех, че съм си го възвърнал. Отброих парите на този, който им го бе преоткраднал, за да си го върна. Зад вратата бяха моите хора и първия път, когато изживявах всичко това, имах чувство за сигурност. Макар и да се вълнувах. Сега , когато повторно се връщах в тази картина, знаех колко съм сам. „Моите момчета“ вече бяха започнали да служат на двама господари…

И ето ги пак непознатите горили. Влязоха при мен и насочиха пистолетите си. Нямах време дори да посегна към моя.
— Хайде, Папа Жан – изрече го единият от двамата. – Дай насам книжката.
Както и първия път, се направих, че не съм го чул и си я прибрах в пазвата. И като първия път му рекох:
— Тази „книжка“ е за живота на един български светец. И тя трябва да се върне на страната, на която принадлежи този светец…
Първия път бях се хвърлил зад близкия скрин, бях докопал една ваза и я бях запокитил срешу оня, с когото говорех. Преди, обаче, да успея да извадя пистолета си и да застрелям другия, дето уж ми бе върнал евангелието, той ме удари странично с ръката по сънните артерии. Свестих се след няколко часа със замъглено съзнание, както и без евангелието, и без никакви пари и документи. Вонях ужасно на водка. Бяха ме залели целия, преди да ме захвърлят в канавката. Все пак бяха проявили своето благородство. Иначе можеха да завържат към мен някакъв камък и да ме пратят на дъното на една от огромните реки на Русия. Вероятно така бяха наредили техните шефове. Те все още се надяваха, че ако хубавичко ме посплашат, ще започна да работя за тях.
— Мястото на евангелието е в българския музей – рекох сега и през главата ми мина безумната идея да скоча от прозореца. Прозорецът беше на четвъртия етаж, но добре помнех, че на всеки етаж стърчат толкова антени и ако мога да…
Горилата се ухили сдържано и докато се чудеше дали да стреля, или да продължи пазарлъка си, скочих назад, правейки някакво невероятно задно салто. Чух шума от строшеното стъкло и се видях погълнат от бездната. Успях все пак да се уловя за антената. Тя не ме издържа и я повлякох след себе си, стоварихме се върху антената на по-долния етаж и повлякох и нея… Накрая тупнах почти свободно от четири метра. Заради това не загубих съзнание, но в момента, в който се опомнях, върху ми се нахвърли е палка… Алек. Проклетник! Собствената ми охрана. Успях да го сритам в слабините. Някой ме простреля в гръб… Изхриптях. Устата ми се напълни с кръв. Това не се бе случило първия път. Спомних си с горчивина и онези размишления, че дори да може, човек не бива да променя миналото. Притъмня ми. Умирах! Аз умирах!…
Опомних се в галерията. Бях се проснал на пода, а Смъртта докосваше с костеливия си пръст моята нова рана и чувствах, че раната изчезва.
— Понякога съм добра лечителка – рече ми.
— Невероятно! – изрекох и дори се изправих. – Тези ме бяха убили, нали?
— Да ! – закиска се тя. – Все пак аз успях да те оправя. Излезеш ли някой ден оттук и направиш ли отново своята галерия, не забравяй евангелието, но помни, че те излекувах самата аз. А сега да вървим!…
Пое ме следващата картина. Отново бях студент и със Сашо Кутряна и Людмил Иванов се бяхме доста понаквасили на „Калето“, а вече поемахме и към нощния бар. Сашо пак разказваше своите весели истории на такива големи обороти, че не можеше да се разбере нищо. Скоро щеше да стигне границата, след която вече не бързаше, а провлачваше своите приказки.
Аз повечко мълчах и не му направих забележка да спре. Не ми направи никакво впечатление и това, че на минаване край някаква компания Сашо подхвърли и една по-солена закачка.
Не бяхме стигнали бара, когато ни наобиколиха. Людмил за щастие се беше изнизал или просто се бе запилял някъде. Той и бездруго нямаше да ни е от особена полза, защото беше близо до състоянието, когато законите на земното притегляне ни напомнят съвсем осезателно за себе си. Войнствената агитка наброяваше пет човека, а аз бях останал само със Сашо Кутряна. На всичкото отгоре Сашо не само бе достигнал степента, когато не му пукаше какво говори, но не му пукаше и какво върши и затова продължи да предизвиква наобиколилите ни. В смелостта му нямаше да има нищо лошо, ако умееше поне малко да се бие.
Онези се нахвърлиха. Тогава разбрах какво е късмет в нещастието. Те също не бяха особено трезви, та първия, когото ударих, се чудех как изобщо успя да се дотътри до мен. Изритах го най-напред в корема, а после в навелата се ниско след спазъма глава. Приятелите му се посплашиха, но нямах намерение да ги чакам да наберат кураж. Скочих срещу най-едрия и стоварих юмрук в лицето му, а друг вече ударих под брадичката. Той тупна на земята. Едва ли му бях причинил големи страдания, но беше поне атрактивно и неговите войнствени приятелчета взеха да се оттеглят. Изкрещях им няколко пъти и хванах за лакътя държащия се за корема от смях Сашо, който досега повтаряше само: „Давай, Папа Жан!…“ Бях му се ядосал, но като влязохме в бара, ми мина. Докато изпием по две питиета, бе станало вече към три през нощта. Най-странното бе, че от тези две питиета Сашо изтрезня. На мен пък ми бе станало много весело. В бара вече приключваха работа, а аз не исках вечерта да свърши дотук. Предложих на Сашо да довършим в моята квартира. Той по принцип беше винаги готов, но сега беше дори ентусиазиран и у нас ми предложи алкохолен дуел. Отказах. Заявих му, че тази вечер вече бе доказал цялата си смелост. Той отвърна, че с юмруци може и да го надвия, но на чашки – никога. Вързах му се на въдицата и казах уж кратко едно: „Изпроси си го!“. Отворихме по бутилка водка за всеки и я разляхме равномерно в по стограмови чашки, та по седем и половина чашки наредихме пред всеки. Беше вече четири без една минута, та зачакахме кукувичката на часовника да ни даде „старт“ и започнахме. На няколко пъти се задавях, по спортната ми злоба бе толкова голяма, че спрях едва на четвъртата чаша. Сашо също спря. Той беше започнал дори петата, та ми рече, че всеки момент съм щял да тупна на пода. И не можа да завърши заканата си – сам се просна. „Вени, види, вици!“ – изревах тогава победоносно.
Сега в Галерията го повторих пред лицето па Смъртта.
— Младите не ви е страх особено от мен, много често дори ме желаете. Но когато се събуди с тежко главоболие, ти не съзнаваше колко близко бях до теб… Можеше и никога да не построиш галерията си… – Изрече го бавно и почти тържествено… – Но какво съм седнала да ти чета морал! И двамата знаем, че младостта греши и че заради това е младост. Младостта е неразумна и съвсем ми е далечна, защото би трябвало животът плавно в смърт да преминава…
Иронизираше ме.
— Нима тогава си била близо до мен?
— И да, и не. Не беше за умирачка от алкохолно отравяне, но твърде много ти допадна махмурлукът…
— Глупости! – засмях се. – Толкова ужасно се чувствах, че нямаше да го забравя цял живот!
— Сигурно помниш и това, което си каза?
Не можех да се сетя и тогава тя цитира мисълта ми:
— Ти си каза: „Колко богата информация за клетките е тази болка! Колко успокояващо мозъка е това леко затъпяване. Чувствам се no-жив, отколкото когато умът ми е зает с проблемите на деня… Никак не са глупави алкохолиците…“ Та можеше и да продължиш. Можеше дори и да свършиш като приятеля си Николай Гешев… Той и досега не ще да си признае , че е мъртъв…
И продължихме нататък.
Преминавах безболезнено от среда в среда, от спомен в спомен – сякаш преминавах от стая в стая през обикновена врата. Попаднах в дните, когато ме прогонваха за пръв път от Русия, тогава все още най-голямата част от Съветския съюз. И не ме гонеха мафиоти, а държавници, които уж не членуваха в мафията. Обвиненията бяха все същите – престъпления с уникати и художествени ценности. Боже, опази! В действителност бях станал неудобен.
Не ще забравя изпровождането ми до гарата, дори още хиляди години да обитавам Галерията на спомените. Изпращаше ме Ленко Веселинов – поет и журналист. Имах уж множество „приятели“, но той единствен имаше смелостта да остане приятел на блудния и да не се отрече от него. Накрая, преди да се кача във влака, той написа върху раницата ми: „ПРАВИ ЛЮБОВ – НЕ ВОЙНА!“…
В Киев не издържах и слязох, въпреки напеченото си положение. Исках да видя Наталия! Вече половин година ни свързваше любовта и не можех да си тръгна току-така. Направих прекалено лош избор, но бих ли могъл тогава да зная?…
Беше 30 май 1985 година. Фаталният май на хиляда деветстотин осемдесет и пета. С Наталия се срещнахме в една вила край Киев и се отдадохме изцяло един на друг, сякаш чакахме свършека на света. Той може би и бе настъпил, но ние не знаехме нищо. Във вилата прекарахме повече от седмица. В нейната градина имаше какви ли не зеленчуци и ранни плодове, та през тези дни ние не посегнахме към нищо друго. Дишахме с пълни гърди чистия уж въздух, та нали бяхме уж по-близо до природата. На третия ден ни се замаяха главите, помислихме, че е от алкохола. Макар, че от нищожните количества вино не можехме да се чувстваме така зле. Не можехме и за миг да предположим, че в Чернобил е станала авария и ние сме едни от многото хора, които трябва да страдат заради малкото виновници. Колко зловещ беше вече надписът върху моята раница: „Правете любов…“. Не, бяха отровили и нея… Не исках втори път да изживея тези дни, които тогава ми изглеждаха едни от най-прекрасните в моя живот. Сега, когато знаех повече, не исках да се скрия в прегръдките на Наталия… Бягството ми бе, както в повечето случаи, илюзорно. Но да се върнем в Галерията на спомените. Завърнах се и изтръпнах: Смъртта и преди това бе висока жена, но сега тя бе станала огромна! Пред мен стоеше жена над два метра и петдесет сантиметра, сменила дрипите си на уличница с дълга, тъмна и страшна туника. Очите й бяха наистина огромни, дори може да се каже, че нейното лице нямаше нищо друго освен чифт мигащи черни очи. И ядрена гъба ли проблясна в тях, но някакво пулсиращо огнено същество се отдели от нейните очи и се понесе из Галерията!? Цялата Галерия бе залята от бяла светлина, а после всичко стана оранжево, след това потъмня, докато най-сетне всичко, даже самата Смърт, приеха старите си форми.
— Страшна гледка! – изрекох го почти плахо.
— Бих казала, че е и красива! – рече с властния си глас Смъртта… — Щастието не успяваше да обедини хората векове наред, но нещастието може да го направи за миг. Може би някой ден хората ще го изберат, за да си разчистят сметките най-после с тази пуста несправедливост… Тогава няма да има повече богати и бедни, жестоки потисници и безсилни потиснати , господари и роби… Всички проблеми ще бъдат решени…
Това не е ли все пак изход?
— Да, изход е. Какво ли му и трябва на човека?
— Признание – отвърна тя.
— Има го. Цял свят го слави и позори. Това не е ли признание?
– Обич…
— Ако му трябва само тя, защо тогава не обича?
— Богатство…
— Има го. Та нали постави и атома на колене. Някой ден може да пожелае да заповяда и на квантите…
— Свобода.
— Но той обича своето робство!…
— Нежност.
— Защо се отрече от природата?
— Познание.
— Това вече си е истинска алчност. Нима не му стига цялата вселена?
Мълчах. Какво още можеше да питам.
— Наистина какво му трябва на човека?
— Наистина какво?
Диалогът ни беше довел неусетно пред следващата картина. За пръв път бях взел със себе си Мария и Гергана в Съветския съюз. Слязох в Киев да купя нещо безалкохолно, защото голямата ми дъщеря се беше разциврила, а и мен ме мъчеше жаждата. Зле прецених времето. Влакът потегли. Засилих се да скоча в движение, но той бързо набираше скорост… Всичките ми пари останаха във влака, а в Киев тогава не познавах никого. Хванах първото такси и казах на шофъора, че ако кара бързо, може и да получи не само парите си, а и много повече, отколкото му е тарифата. Надявах се да хвана влака си на следващата спирка. Така и стана, но тогава в колата ми мина една мисъл, която сега ми мина за втори път през главата. Тогава сякаш Луцифер се появи и ми рече: „Внимавай да не изтървеш влака на времето… Останеш ли зад него, не ще откриеш такси към чистилището…“
— Може наистина да е било знамение… – рече Смъртта. Беше зад гърба ми.
Сепнах се. Може би не съм бил в таксито и изобщо не съм се прехвърлял в онази картина, а само си бях представил всичко.
— Може и наистина да не си се прехвърлял в картината.
— Ти четеш мислите ми? – изкрещях.
— Узнавам ги. Не е много трудно!… Толкова добре познавам хората, че мога да мина и за психолог…
Бях замаян.
— Кажи ми аз наистина ли се прехвърлям в картините?
— Донякъде… Преди, докато беше с момичето, ти беше част от самата картина. Сега вече си обикновено отвъд нея.
— Но не всичко става по същия начин, както е било тогава…
— Така ли? – засмя се тя.
— Например с евангелието на Йоан Златоуст.
— Имаш предвид, че те раниха. Раната бе една и съща, както и първия път.
— Само че тогава не ме болеше на същото място.
— О, да, разбира се. Първия път ти съжаляваше, че не са те убили и втория път направи всичко възможно да го направят. Беше глупаво от твоя страна. Но какво да се прави, геройството си е геройство… Половината от клиентите ми са все герои. Така и не разбрах смисъла на героизма… Смешно звучи…
— Прехвърлям ли се или не в картините? – повторих своя въпрос. Може би ми се струваше особено важен.
— Казах – не. Много малка част от теб съпреживява спомена, а иначе си отвъд самия спомен. Преди беше много по-различно.
— По-чужд съм станал на своите спомени ли?
Смъртта кимна. Знаех си, че това означава нещо лошо. А и тя продължи:
— Може би не трябва да те тревожа точно сега. Дори аз не обичам хората да изпадат в пагубна паника… Истината е, че твърде много се задържа в Галерията на спомените и в Магазина за въздушни кули. Ти стана по-чужд и на себе си и затова вече не можеш да се връщаш толкова лесно назад във времето, както преди.
— Ще се оправя ли?
— Единственият начин ще е да намериш най-сетне изхода… Иначе, както казва един твой приятел, аз ще бъда твоята годеница… Не съм никак красива, нали?
— Имаш някакъв чар. – Бях спокоен и дори в гласа ми заигра весела нотка. – Не само че си пряма… Не! Има и нещо друго…
— Но аз приличам на курва.
— За курвите си курва… Но другите виждат, че си се променила…
Замълчахме.
— Опитваш се да се примириш със смъртта!
— Единствено осъденият на смърт не бива да го прави!
— Грешиш! Много се примиряват и се покайват… Това е за тяхно добро…
— Но много повече са тези, които не се примиряват, нали?
Смъртта кимна. Наистина беше грозна и приличаше на уличница. Но с нея човек не може да се отнася като с уличница. А може и аз наистина да си падам по галеристките.
— Защо точно ти трябваше да си галеристка? – попитах.
— А защо не? В края на краищата такава ми е професията.
— Защото все напомняш и си пряма ли? – И за това… Но в крайна сметка никой не избира професията си…
— Защото до теб човек си задава толкова много въпроси, нали ?
— Нито една от причините сама по себе си не значи нищо. Те може да се открият във всичко. Всяко нещо води някого до положението, в което се намира, и това прави никое отделно взето да не е от значение. Когато всичко е причина – причини липсват.
На всичкото отгоре беше и мъдра. На картината на Южаков пък приличаше на безумна…
— Но това също е мъдрост! (Ставаше въпрос за безумието.) – отново бе прочела мислите ми.
— Но безумието ме отдалечава от моите спомени и вече не зная дали изобщо ще изляза от Магазина за въздушни кули.
— Ако нещо те измъкне навън, то това ще е то! Разумът ти, ето, е подчинен на заблудите. За това ти говори и твоят приятел Николай Гешев във вилата „Уморените истини на прозряната лъжа“… Необходимо ти е безумието с неговата странна логика.
– Лошото е, че то невииаги води до оцеляване… В момента ти играеш комар със смъртта… И не с мен, а с истинската…
Не можех да я разбера наистина. Веднъж каже, че е самата ми Смърт, друг път твърди обратното. Иди, че вярвай на разума…
И се спряхме пред картината, която показваше моето ателие в Железногорск. Този път внимавах. Май наистина не бях в самата картина. Наблюдавах се ОТВЪН, както се наблюдава художникът, който рисува своя АВТОПОРТРЕТ. Хем е той, хем е нещо друго… Извън него и ИЗВЪН ЧЕТКАТА…
Ателието ми имаше формата на пирамида. За да събирам и трупам космическата енергия. Освен многото мои завършени и незавършени дърворезби, тук бях започнал да рисувам „Божествената роза“.
В ателието си държах и две особено ценни икони: „Богородица с младенеца“ и другата на Христос с надписа на знаменитата Киевско-Печорска лавра, основана още през 1051 година.

Вечерта, към която се връщах, бе ознаменувана с голям купон.
Радостен бях, че имам двете икони, че Розата потръгна и щеше да бъде наистина божествена.
Точно в такъв момент най-доброто е едно парти. Хем да споделиш радостта си, хем да се разтовариш.
Бях се сприятелил вече с Игор.
Допадаше ми неговият интерес към изкуството. Чистосърдечно си признаваше, че не разбира нищо, но имаше чисти очи и честно сърце за красотата.
Беше наркоман. Но това никога не е било за мен най-важното. Малко ли са „редовните“, които и когато са облечени най-изискано и умеят да живеят и да се веселят изтънчено, в крайна сметка убиват всичко със своята еснафщина и снобизъм. „Красивите“ хора умееха и да убиват красиво. Но другите! Винаги другите… А наркоманите бяха достигнали ръба на пропастта, но над нея се люлееха те, самите те… И само те.
Така че за Игор наркоманията не беше нещо повече от „особени белези“.
Е, пречеше му на пиенето.
А онази вечер той изпи почти цяла бутилка водка.
Свиреше на моята китара, нацапа върху една от празните ми дъски някакъв „Дракон“ и каза, че е използвал съответен китайски метод – изключвал съзнанието си и се сливал с всичко околно, та то посредством ръката му нарисувало дракона. Предложи ми дори ей така, за майтап, да окача неговата творба в моята галерия, определяйки й някаква невероятна цена. Гарантираше ми, че няма да имам никакви проблеми. Цената би превърнала цапаницата в произведение на изкуството… Все така шеговито продължи вечерта, докато накрая не изпроводих Игор, който не спираше да ме поздравява за моите придобивки – иконите, и за новата ми картина. Останах сам, съжалявайки, че Игор си отиде толкова рано. Вълнението от придобитите нови икони не ме напускаше и нямаше да мога да заспя… Почти успях, когато в просъница двете икони отново се появиха пред очите ми. Дори в полусън им се радвах, че ги имам. После просто отварях очи, но вълнението не изчезваше…
Имаше време за сън! Имах толкова години пред мен, в които можех да спя, колкото си искам. Сега можех да продължа да се вълнувам.
Станах и тръгнах към ателието, за да ги видя още веднъж.
Натискайки ключа на осветлението, леко примижавах с очи… Иконите липсваха. Празните места сякаш подсказваха: „Игор!“. Никога не бях очаквал това от него и все пак беше той. Знаех го от мига, в който щракнах ключа…
Изтърколиха се много години и аз пак го срещнах. Той бе прекарал времето си, лежейки по затворите за други неща и бе изпатил много. Навярно се бе и променил. Бях му простил много отдавна. Човек не може да прекарва времето си, отправяйки обвинение към другите! Призна си, че и той. Най-лошото, което бе направил, не беше кражбата на реликви, на произведения на изкуството, на истински светини. Неговата постъпка доказваше, че понякога не живеем със своя приятел, а с нашата илюзия за него. А по-добре е да не се осланяме на илюзии…
Обърнах поглед към Смъртта, за да се завърна напълно в Галерията и в Магазина за въздушни кули. Смъртта мълчеше. И мълчанието й бе красноречиво. То ми казваше повече от всички думи…
Ето я следващата картина.
Беше в Коми. Със Стойчо Маджарски, поет и приятел по съвместителство, често ходехме за риба. Този път обаче бяхме тръгнали на лов за глухари. Не помня как точно стана, но се загубих. Температурата бе паднала до тридесет и пет-четиридесет градуса под нулата. Отначало загубването ми се стори дори забавно, но колкото повече време минаваше, толкова по-добре разбирах, че ще има много да се лутам в тайгата. Бях загубил всякакъв ориентир и все повече се заплитах. Чувството ми за хумор въпреки ниските температури се бе изпарило, температурата продължаваше да пада и не се знаеше дали ще съм жив и здрав на следващата утрин.
Пушката бе започнала да ми тежи. Дрехите – също. Бях се уморил ужасно, но не трябваше да спирам. Трябваше да продължа, защото това беше единственият, макар и нищожен шанс да остана жив. С вървенето може би все повече се заплитах, но ако спрях, ме очакваше сигурна смърт. Никак не ми се умираше и то точно тук…
С падането на мрака започнах да подозирам, че съм се въртял в кръг, прахосвайки усилията си. Воят на вълците пък не беше най-страшното. Едва ли биха ме нападнали, докато все още се движех и държах пушка в ръка. Hо паднех ли, с мен беше свършено. Още вървях, но не знаех кога ще ме напуснат силите. Бяха се изтърколили пет часа, при моята походка бе възможно да съм се отдалечил с тридесет километра от правилната посока… Вече не знаех дали мога да разчитам на нещо в тази пустош. Природният лабиринт ми се струваше по-опасен, от който и да е, роден от човековъображението…
Вече знаех, че толкова често посоката „напред“ може да означава само „никъде“.
Но вървях…
Ако спра за миг, щях да замръзна.
Като край Верхни Мезен, но тогава…
Да, тогава ме спаси „Целувката“. Миражите са сигурни убежища, когато ни връщат към себе си.
Житейските лутания вледеняваха душата ми, а сега в тайгата лед обладаваше тялото ми… Нима Жул Паскин не се е лутал!?
Нима има художник, който да не се е лутал!?
Трябваше да вървя!
Към спасението, към галерията „Папа Жан“, нали цял живот към нея крачех.
Воден от „Целувката“, продължавах и сега посоката ми наистина беше „напред“… Дали ще се спася от смърт, за да може „сервитьорът на изненади“, сиреч животът, да продължи със своята специализация в Оксфорд или пък щях да намеря края на своя житейски път?… Не можех да се спирам в разрешаването на тази дилема, вървях напред… Не можех да отгатна и кога силите ми, като отрязани с нож, ще ме напуснат…
„Как ли се тревожи сега Стойчо Маджарски?…“ – мина ми през ума тази мисъл и кълна се, не беше лишена нито от незлобливо злорадство, нито от тънък хумор. В такива моменти не ме е напускало чувството за хумор, слава Богу. Всъщност и погнусата е много силна в подобни моменти. Представях си ясно как вълците ръфат моето месо. „Ще има да вземат – рекох си. – Ако зависи от мен, ще умрат гладни .“ Обърнех ли отново глава назад, щях да видя Смъртта, която ме чакаше в Галерията на спомените. Не, и назад е Смъртта, дори в спомените ми е Смъртта…
Трябва да вървя напред!
Към „Целувката“!
Малко по-късно видях истинска светлина и в първия момент си помислих, че съм достигнал само до преддверието на смъртта. Толкова неестествено беше в тази пустош нея наистина да я има. Малко по-късно разбрах, че това не е илюзия. В пустошта се бе появила избушка. Нали така им викаха на къщичките руснаците. И от нейния прозорец се процеждаше бледа светлина от свещ или газен фенер. Засмях се, защото ми се стори, че полудявам. Какво търсеше тази къщичка в тази пустош? Изглеждаше като измислена.
В нея беше моето спасение. Посрещна ме един висок, превит, но жилав като камшик старец. Цялото му лице бе обрасло с буйна и бяла като сняг брада, а още по-буйната му снежнобяла коса се спущаше към раменете. Дядо Вася – не чичо, а наистина „дядо“ – притежаваше жизненост, на каквато доста четиридесетгодишни, преждевременно затлъстели мъже можеха наистина да му завидят. Беше на седемдесет и пет години и истински шегобиец, та като ме почерпи със самогон и чай, посегна към най-веселите истории от своя живот. От тридесет години живеел в тайгата. Повечето време абсолютно сам. Преди тридесет години го довели в тайгата заради убийство, което неволно извършил. И дядо Вася заживял в тайгата и така свикнал със самотното си траперско съществуване, че след като изтекъл срокът на присъдата, не напуснал тайгата, а само мъничко се приближил към селищата на хората.
Тогава разбрах, какво значи човек да обикне своето робство!
Бяха го изпратили тук, за да му отнемат свободата. И му я бяха подарили завинаги. Той се бе научил да говори със себе си, да се вслушва по-внимателно във вътрешния си глас. Бе се научил да се възхищава на духа си, да общува с поривите си и да ги подчинява. Бе се научил да разговаря с клоните на дърветата, с вълците и със студа…
Дядо Вася имаше всичко, което може да се нарече свобода.
Винаги съм знаел, че сред самотниците можеш да откриеш най-общителните и сладкодумни хора. Сега отново се уверих в това. Самотникът е готов да отдаде на ближния цялото си сърце, та сега той сипеше цял водопад от думи; след всичко, което преживях, преди да открия неговата къщурка, аз се чувствах по-жив от всякога. „Ако си самотник – мислех си, – нека всички самотници да бъдат твои братя…“
Извърнах глава към Смъртта и се усмихнах.
— Вече не вярвах, че ше се спася. А при него не можех да повярвам, че съм бил изправен пред такава опасност.
— Помисли ли си тогава защо той е оцелял, а ти не би успял, ако не бе го срещнал?
— Тогава не – рекох. – По-късно често се питах. Така и не намерих отговор. Човек никога не знае как би реагирал, като срещне смъртта си…
— Така и не си разбрал всичко – рече Смъртта. – Едва ли дядо ти Вася е бил доволен, когато е останал сам сред ледената пустош. Искал е само да го оставят, да отменят присъдата му. Искал е да остане сам със себе си, защото му било омръзнало да живее сред тези, които не разбира и не го разбират. И е целувал снеговете и дърветата, дори вълците са се чудели, защо ги обича толкова много. Природата се е отблагодарила на обичта му, като го е оставила жив. Това е всичко.
— Значи мен би ме убила обичта към хората. Тя ме е отдалечила от природата.
Смъртта кимна.
— Все пак – заключи тя, – тази обич не те уби, а спаси. Ти намери спасение от човек, макар и отдалечен от всички други хора.
— Все си мислех, че „Целувката“ ме е спасила. И жаждата за съществуване…
— Не борба, а любов те спаси! Нашият век се е преситил на борби… Ти просто обичаш!…
— А обичта не е ли борба?
— Тя е отдаване. Това отдаване е спасило и дядо Вася…
Извърнах поглед, за да попадна в следващата картина.
Беше купонът след онази вечер, когато Милена Славова едва не провали шоуто. А бе пътувала заради него до Коми. Малко преди да излезе на импровизираната естрада, бяхме я издигнали за броени часове, тя се досети, че си е забравила касетата в хотела. А той отстоеше на 100 километра от мястото на шоуто.
Нямаше друг изход! Метнах се в служебната „Нива“ и натиснах педала на газта докрай. Пътят беше толкова хлъзгав, че можех да се убия. Сега, като се видях за втори път в картината, се уверих, колко наистина сериозна е била опасността.
Но и сам си бях виновен. Награбих Милена и другите артисти веднага след концерта им в централното селище Усогорск, метнах ги на „Нивата“ и ги домъкнах във Верхни Мезен.
Сега всичките ми организаторски подвизи можеха да отидат на кино…
Но успях! В крайна сметка успях…
Досещам се как ме е очаквала Милена. Беше отстъпила реда си в програмата на Богдан Томов и Росица Ганева. И изведнъж аз пристигнах с гръм… Е, не като „Радецки”, и гръм нямаше, но се чувствах истински Д’Артанян, който полагаше диамантената огърлица в ръцете на кралицата, миг преди да се разрази скандалът.
Най-после се отпуснах и с истинско удоволствие слушах песните на Милена. Те бяха по-хубави отвсякога!
И много, много и искрено се смях на безкрайния наниз от вицове и остроумия, които извади от пазвата и сърцето си Димитър Туджаров – Шкумбата.
Най-напред върху импровизираната сцена, а после в епицентъра на събитието. Събитието беше купонът в чест на нашите гости.
За гостите имахме всичко! И алкохол, и сьомга (аз я бях наловил със Стойчо Маджарски), и добро настроение.
Шкумбата беше върхът на празничната пирамида!
— Можеше и да катастрофираш… И да не бъдеш на този купон – рече Смъртта.
— Можеше – бързо се съгласих. – Но заради това момиче бях готов на всичко. Това беше първата й международна изява… Първата! Тя се помни за цял живот. А Милена Славова беше само на 18 години. Пък и пророк се писах тогава. Държах ръката й в своята и я уверявах, че ще бъде най-ярката българска звезда. И много доволен бях от своето пророчество! Особено като научих един ден, че вече има и видеоклип в МТВ…
— Пророците не рискуват – изкриви устните си в усмивка Смъртта. – А и толкова хвалби изсипа по адрес на Шкумбата…
— И за него бих рискувал! – запалих се отново. – Но какво знаеш ти за веселите хора…
Смъртта мълчеше, но се усмихваше иронично.
— Тъгата на веселия човек е най-дълбоката. Но пък колко високо може да се изкатери неговият смях! Над всички пошлости и баналности, над всички болки и недоразумения… Веселието може да надживее мимолетните карми на един актьор и да измъкне своята, истинската, след какъвто и да е екзистенциален срив…
Смъртта мълчеше.
— Е, да – рекох, – твоята роля не е от най-веселите.
Тогава тя се засмя.
Познавах тези хватки. Често и на мен ми се е налагало да. блъфирам със своя смях, да размахвам като знаме чувството си за хумор, когато съм седнал на масата с делови партньор.
Да си смешен е даже модно!
Жените също ценят всички десени на смеха.
Но Шкумбата умееше нещо особено важно – да те разсмее дотолкова, че после да се чудиш как можем да живеем сред тази отвратителна сивота.
Клоуните са най-неразбраните, но и най-необходимите философи.
Те лъжат, защото не могат да кажат истината. И се смеят, защото не е прието да плачем на висок глас…
— Разбрах – рече Смъртта. И ме стисна със студената си ръка. – И непрекъснато весел ли беше Шкумбата?
— Не – рекох. – Той оставаше самотен в тъгата си… Той трябваше да разсмива хората. И не можеше да сподели с никого тъгата си.
И аз замълчах.
Кога ли всички хора ще намерят мост един към друг? Не към илюзията за другия. А към истинския… И да тръгнеш към истинския си приятел или враг със своята истина…
— Ти тогава не беше ли тъжен? – любопитстваше Смъртта.
— Смях се, много се смях – припомнях си. – Но и бях тъжен…
— Въпреки всички остроумия и вицове? – ликуваше лукавството на Смъртта.
— Да – въздъхнах. – Въпреки…
— Знам – рече Смъртта. – Ти не си бил просто разстроен. Яд те е било, че никой не е оценил твоя подвиг… И никой не ти е казал, че живееш втори живот… Хората обичат не толкова подвизите, колкото реверансите пред тях… Всички ги обичат…!
А моите тъжни подвизи се измерват със страха на другите…
Тежка е цената им…
Мълчах. Вече ми беше уютно и в мълчанието.
— А иначе много интересно разсъждаваш – направи ми и
комплимент Смъртта.
Това пък какво ли можеше да означава. Усмихнах се горчиво.
— Само любителски опити за психоанализ. – Изкривих усмивката си и я направих дори закачлива.
— Гневен си! – рече тя.
— Жив съм! – отвърнах.
— Неразумен?! – не разбрах констатация ли беше това или въпрос.
— Значи ще живея още, за да реабилитирам и ума си!
— Уверен!
— Та бих ли могъл без това да вдигна моята галерия? Та аз съм Папа Жан!
Репликите ни приличаха толкова много на разменяне на картите от забравената игра „Шегите на Амура“… Шегите на Амура ли ? Със смъртта?!
— Не си ли измислил стихотворение за това?
— За кое?
— За буйната кръв на авантюриста.
– Та аз още ще живея! Бъди сигурна, че ще изляза от Магазина за въздушни кули…
– И аз го искам… – Прекъсна ме. – Нали чак тогава и аз ще стана красива. Лицето ми може да остане същото, но душата ми ще бъде друга… Тя зависи от твоето съществуване…
И това си го биваше: душата на Смъртта…
Преминах в следващата картина.
Това бяха дните, когато за пръв път се почувствах материално обезпечен или – както е прието да се нарича това състояние на плътта – богат. Бях само на двадесет години, а вече имах – главно в произведения на изкуството – толкова пари, че дори тоталитарните властници не можеха да ми съперничат. Беше невероятно! Имах си и охрана. Това пък направо беше неприлично в годините на тоталитаризма. Митко Бялката, натоварен да отговаря за сигурността ми, бе истински Голиат. Понякога на майтап твърдеше, че е два метра и десет сантиметра. Е, не беше точно така. Надскачаше двата метра само със сантиметър-два, но за сметка на това бицепсите му напомняха за Арнолд Шварценегер… Беше лежал няколко пъти по затворите, и то само за побой над полицаи. Пардон – милиционерите… Те се ползваха с преференции, както се казва…
Заедно с него бяхме изтеглили доста тлъста сума. Решихме да се отбием в някакво заведение, но някакъв досадник направи лошия си избор – мен беше избрал за обект на нахалството и своите безобразия. Та Митко Бялката го хвана, вдигна го над земята с едната си ръка и го притисна към себе си. Пръстът на другата се прицели в очната кухина.
— Ако не застанеш тихо и кротко – рече властно исполинът, – ще се простиш с окото си…
Пусна досадника, преди това само лекичко натисна окото му. Още като докосна пода с краката си, непознатият излетя от заведението като тапа. С Митко Бялката се засмяхме и седнахме вече сериозно и спокойно да полеем хубавия празник. Хората от съседните маси ни харесаха. Оказа се, че позорно избягалият не е нахалствал единствено пред нас.
През този ден си бях взел изпита по философия, та се опитах да погледна философски на въпроса. Онзи сигурно бе прекалил с количествените натрупвания и се стигна до борба на противоречията.
Оставаше да задействаме само закона за отрицание на отрицанието.
И го задействахме!
Изпитвахме въздействието му върху младите мацки, които се бяха разположили наоколо. Ако нямаха кавалери на масата, те бяха принудени да сръбват безалкохолни питиета и да измерват през премрежените си погледи алкохолното съдържание на някой по-перспективен кавалер.
Ние бяхме суперперспективни. И щедри, при това. Работата като нищо можеше да стигне до голо хоро и до поливане на голите нестинарки с шампанско. Както беше прието да се организират подобни мероприятия едно време. За да бъде шоуто на ниво.
Потърсих парите чак по пътя към дома и изтръпнах. Чантата не беше с мен. А нищо не знаеше за нея и Митко, чието добро настроение беше много по-високо от 210 сантиметра.
В чантата имаше точно 20 бона. А с 20 000 лева по онова време можеше да си купиш къщичка, дванадесетцилиндров москвич, ново пиано и телевизор на старо. След което щяха да ти останат парици и за достойното поливане на новите придобивки.
Върнахме се да търсим чантата в заведението. Нямаше я!
Погледнах философски на въпроса (нали си бях взел изпита!) и се разкикотих. Смехът ми трябваше да върне куража поне на моя телохранител.
На другия ден чантата ми бе върната лично от бармана. И от нея не липсваше нито една банкнота. Смъртта се засмя:
— Колко богатства ще вземеш със себе си, ако останеш завинаги в Магазина за въздушни кули?
Хайде сега – и номера ще си правим.
— Никога не съм бил алчен – говорех бавно, за да подчертая всяка дума. – Понякога на алчност могат да ти заприличат някои мои амбиции. Но техният смисъл е друг…
— Смисълът им е друг? – огъна гласа си в питанка Смъртта. – Това грешка на езика ли беше или ти виждаш в алчността смисъл?…
— Да, най-самоцелният, най-нечовешкият, но за мнозина това е смисъл… – Абе, не разбра ли тази жена, че отдавна съм си взел изпита по философия? – Алчността не е средство, не е и порив, тя е лишена от плодове самоцел… Но все пак парите са необходими! Дори за годежен подарък…
— Нима и ти ме харесваш за годеница? – усмихна се.
— Не, цитирах него… Но нали и аз го давам поет… И всички поети се считат за годеници на Смъртта…
— А тайно се надяват на безсмъртие – рече Смъртта. – Каква ирония! Та аз ще им преча в такъв случай.
— Прави ти удоволствие да се преструваш на жестока – рекох.
— Но аз съм жестока! – изсъска тя. – Попитай алкохолика за садомазохистичните ми игрички нощем. Връзвам го нощем за леглото и след като го изнасиля, бавно му разбивам черепа и му крада първо мечтите, после болките, после спомените, накрая и утринта. Попитай наркомана, той получава своята дрога, за да ме види като фея с абитуриентска рокля и после дълго танцуваме с него на ръба на моите владения, танпуваме, докато не потекат сладострастните му лиги и той не разкъса деколтето на красивата ми рокля, за да види под нея прогнилата ми плът… Попитай и малолетното момиче, изнасилено на своя рожден ден от група „приятели“ и умряло след кръвоизлив. Или попитай умрелия без грош професор по теология, философия, лингвистика, семиотика, в един от бордеите на квартала, в който се боят да раздерат тишината с полицейските сирени. Попитай умрелия от глад възрастен художник, ще продават скъпо и прескъпо неговите картини едва след смъртта му…
Стори ми се, че съвсем е откачила. Тя мразеше дори себе си.
— Защо ми говориш всичко това?
— Така е прието, иначе няма защо. Прието е смъртта да напомня за себе си, та живият да потърси достатъчно лудост в себе си и да излезе от Магазина за въздушни кули!…
Гнилият дъх от устата й ме блъсна в лицето.
Потъвах в спомените си, за да избягам поне за миг от нейната лудост. И се видях в Москва, в Манежа, през деветдесета година. Бях посетил великолепната изложба на Иля Глазунов. Нямах пари, за да си купя някое от платната му, та се наредих на опашката, за да си купя картички с неговите репродукции, а после да получа и автографа му.
Чаках на опашката, вперил взор в картините. Щях да ги запомня завинаги. И как няма да ги запомниш? Показваше „Мистерията на XX век“. Група прасета се разхождаха на масата на Христос. Ами „Вечната Русия“? Вечната! Историята наистина бе оживяла, за да я видиш край себе си… Величествена и брутална…
Чаках три дни, докато се добера до Глазунов и докато получа автографа му. Понякога богатството се измерва и с търпение.
На тази изложба се запознах и с един по-неизвестен, но не по-малко великолепен художник – той нарисува един от първите ми портрети. Та моят портретист ме запозна с чаровната Нина, но не за нейния чар мислех сега. Нина ме представи на самия Жириновски. Впрочем той тогава не беше „самия“, беше просто Сергей. Но умееше разпалено да говори за задачите и целите на либералдемократическата партия. Но очите на Нина блестяха от възхищение, когато го слушаше. А възхищението е най-добрият строителен материал за пиедестали и за въздушни кули.
Още по време на първата ни среща Жириновски ме засипа със свои статии и партийни брошури. Помислих си, че прилича на проповедник от някаква американска секта.
— Това е твоята „Вечна Русия“! – дочух ехидната реплика
на Смъртта.
Тя вървеше след мен, надзърташе в спомените ми, подслушваше моите мисли.
И спокойно продължи:
— Връщам се към платната на Иля Глазунов. Но неговата „Вечна Русия“ е майка и на Жириновски… А и твоите прозрения нищо не струват! Не разбра ли още тогава, че аз, Смъртта, съм мелодията на картината на твоите спомени?
Рокаджийска китара ли накъдри тишината в Галерията на спомените? Дрезгавият й тембър толкова добре подхождаше на гласа на галеристката. Защото Смъртта танцуваше и пееше:

0, самота! О, самота!
Вампирите ти ме преследват.
С кръвта на мойте спомени се хранят.
И толкова са хрускави мечтите ни,
и вкусни, и прекрасни са наистина,
вампирите ги пресни предпочитат…

И как само огъваше тялото си Смъртта! Кастанети ли чувах или тракаха нейните прешлени?
Танцуваше и пееше новата галеристка.

И живи са вампирите от всички приказки,
от всички бивши истини и всички спомени…
Безсмъртни и жестоки са вампирите!
И само злобата човешка по-безкрайна е
от злобата на адските изчадия…
Пя и се кълчи дълго. Видях, че пот избива по лъскавия й череп. Само бутилка ром ми липсваше, за да изкрещя „Йо-хо-хо“. Не бях благовъзпитан и рекох:
— Не знаех, че си падаш по рока…
— А на годежа ръченица ли ще играем? – рече тя и затрака със зъби. Това са били кастанетите. – Шегувам се, разбира се… Но аз съм мелодията и патоса на онези платна и на твоите спомени за Жириновски… Това е твоята вечност…
— Защо моята?
— Защото колекционираш парчета от нея и правиш галерии. А с какво друго ще запълниш една галерия освен с вечност? – Логиката й беше неумолима. – И какво е по-вечно от Смъртта? … Нали ти казах, че съм професионална галеристка…
И после ме хвана под ръка и ми разказа една прелюбопитна история. За някакъв немски офицер от Втората световна война. И той бил чалнат (вероятно като мен – не го каза, но се подразбираше) и използвал своя чин, за да трупа материали за бъдещия си музей по палеонтология. Точно в съюзническа по онова време България бил и правел своите разкопки.
— Вашите земи имат кокали за всички музеи по света – засмя се галеристката. – Та нали сте ту славяни, ту варвари, ту арийци. Според новите съюзници.
Права беше и аз мълчах.
— Та какво станало с офицера?
— Загинал на една гара в Югославия. Като се опитвал да се измъкне със своите сандъци, пълни с кокали… В Югославия обичат бомбите, нали? Някои неща са наистина вечни, драги…
Ядосах се.
— Предишната галеристка разбираше вечността по друг начин! – рекох.
— Да, тя я произвеждаше от миговете… Една твърде стара технология… И ухаеше така хубаво…
— А ти вониш отвратително! – рекох.
Тя се спря.
— Браво на смелостта ти! – рече ми и се усмихваше. – Аз бях прочела вече тази твоя мисъл. Но чаках да набереш кураж и да я кажеш. Ти си самата невинност…
Не, самата невинност беше друг.

ЖЕКО ДЪРВОТО – УЧИТЕЛ ПО НЕВИННОСТ

Към него ме водеха сега моите спомени.
Всъщност той беше мой учител по дърворезба. Невинността никога не е била задължителен учебен предмет.
Той дълбаеше дървото тъй, както ние с нокти дълбаем дните си по пътя към суетните си цели.
Жеко разбираше дървото и познаваше душата му.
И не само ирония, а и любов вложих в прякора му… Аз го измислих. Кръстих го на онова, което обичаше и наистина познаваше. И той ме обичаше. Щом беше толкова взискателен. Още, още, още – това знаеше само. И колкото повече моите дърворезби ми заприличваха на неговите, толкова повече моят живот започваше да прилича на неговия. Сега вече знаех какво да дълбая и как да дълбая.
Дървото е меко и лесно възприема нашия почерк. Но ние трябва да обичаме и уважаваме неговата невинност.
Жеко Дървото беше не само мой учител, но и добър приятел. Той не желаеше да бъде фалшив философ, беше самата невинност! Обект и субект при него се сливаха. Той не ме учеше как да дълбая дървото, а как да се отнасям с него. Той не ме научи как да държа длето, а как да се държа с него. А превърнеше ли се дървото в материал за дърворезба, длетото ставаше част от него. Жеко хващаше длетото и се превръщаше в третия. Смайващото триединство – ето го! И дълбаеше Жеко в дървото, и в себе си. Но разбрах това късно, доста по-късно. Жеко наистина беше дърво. И то дърво, което дава плодове. Срещайки отново Жеко в спомените си, си припомних разказа на Павлина, когато бяхме горе, на крепостта. Нейният приятел търсеше несъзнателност и механичност, те бяха неговите ключове за вселената. Той е виждал и ценял ритуалите, но не бе разгадал техния смисъл. Жеко Дървото също се подчиняваше на някакъв механизъм. Не, това по-скоро беше ритъмът, който го свързва с Дървото и Живота. За да се роди Абсолютното!
Жеко, моят учител по дърворезба и по невинност, ми беше разкрил най-дълбоките тайни на битието. Трябва да се слеят Трудът и Вдъхновението, за да вкусим плодовете на Духа!…
Обърнах глава към Смъртта и запитах:
– И това ли беше суета и гонене на вятъра?
– Не, Еклисиаст говори за друго – беше раздразнена.
– А ти? Няма ли да отидеш при Жеко? – въпросът ми преливаше от ирония.
При Жеко тя не можеше да отиде – защото не бяха тленни неговите сечива, а невинността можеше да придобие вечност.
— Ти разбра, че не съм всесилна. Някои хора трябва да помнят обратното. И то е вярно.
– Вече знам, че доктор Атонхриизл е бил неизлечимо болен и откритието му е само един неуспешен и безумен опит. Ако у някого се всели енергията и духът на Жеко Дървото, онзи или ще се превърне в дърво, или ще полудее…
— Това може да се случи и на оня, който съживи едно произведение на изкуството и дори се люби с него… Защото вече не е „него“, а „нея“ – новата галеристка не можеше да ми прости любовта към момичето на Грегориаш…
— Фактът, че не съм полудял, може би доказва обратното!
— Още е твърде рано – рече. – И за лудост, и за гениалност…
Картините на спомените са за предпочитане пред днешните кошмари.
Вече бях в следващата картина. И се бях настанил в най-големия хотел на Курск. След пира с Алек, Витя и Цукан си намерих някаква Наташка. Но и буйната оргия ми омръзна, та сега почивах. Защото дори и това да пиеш капчици шампанско и вода от нежното женско тяло, току-що залято с тях, омръзва и изморява.
Бях се изкъпал и бях заспал.
Не, не спях. Крачех уморен през някаква огнена пустиня. Бях жаден и дирех само глътчица вода… Само глътчица… Но пустинята беше безкрайна, слънцето безмилостно, а аз крачех и дирех сред пясъците глътчица вода. И те великодушно ме лъжеха с миражи. Чувствах миризмата на водата. Знаех, че някъде наблизо има вода, вече усещах присъствието й. Тогава съзрях изворчето и се наведох над него. Наведох се и проплаках от страх, че и това може да е мираж, който ще изчезне. Загубих равновесие и цопнах във водата.
Какъв ти мираж!
Бях цопнал в истинска вода.
Не, истинската вода бе нахлула в моята хотелска стая. И видях, че по-леките предмети се бяха превърнали в плавателни съдове, а по-големите приличаха на самотни острови. Наташката седеше на един от тях и си играеше с книжна лодчица, измайсторена сигурно от някоя моя книга.
Попитах я защо не ме е събудила, а тя ми каза, че съм спял много сладко… Смях се доста дълго, преди да се спусна да привеждам в ред хотелската стая. Тук активното участие на Наташката беше наложително.
— Като сънуваш огън, готви се за наводнение – изръси един от своите афоризми Смъртта.
— Та това е само едно весело преживяване. Не може да е никакво знамение! – възпротивих се, защото тя искаше да превърне смешния ми спомен в зловещ символ.
— А какви ще бъдат твоите отговори пред Сфинкса?
— Какъв сфинкс? – сепнах се.
— Онзи, дето ще те попита за нещата, които си събрал по своя път. На някои задава само по три въпроса, на теб ще ти зададе повече… Какво си събрал и какво носиш със себе си. Или откъде идваш и накъде отиваш… Каква цел преследваш, ще те пита…
– Сфинксът не е допуснал да премине нито един философ, та моите отговори ще бъдат мълчание. Това все пак е нещо… Но тогава наистина беше смешно…
— Да вървим нататък – заповяда Смъртта и аз се отзовах.
Озовах се в следващата картина. Нощ, зимна нощ и студ.
Беше по-страшно от тайгата, защото не бях сам. Отговарях за други!
Беше навръх Нова година. Тръгнах с племенниците си Яна, Илко и Николай към хижа „Безово“. Още щом разбрах, че сме се изгубили, си помислих с известно злорадство: тази Нова година няма да прилича по нищо на останалите. Уви, оказа се прекалено запомняща се.

Дълго се лутахме и затъвахме в преспи. Не се боях толкова за себе си, колкото за племенниците. За човек, който е замръзвал край Верхни Мезен и се е губил в тайгата, нямаше опасност да умре точно тук, но с тези деца… Яна, тогава тя беше на четиринадесет години, вече бе премръзнала, а хижата не се виждаше и не се виждаше. Когато зърнахме светлините й, вече носех Яна на ръце. Стигнахме и най-малко час й помагах да се оправи. Чак след това разбрах, колко съм уморен.
Но вече бяхме извън опасност и се присъединихме към празнуващите. И Яна се посъвзе, та се беше наредила на празничната трапеза. Аз бих предпочел да полегна и само учтивостта ме държеше на масата…
Две години no-късно Яна изчезна безследно.
И вече не можех да я спася от злото на света. Вероятно ставаше въпрос за убийство или може би за самоубийство. Но ние не научихме нишо повече… И изведнъж след шест месеца отсъствие се появи отново жива. Каква игра на съдбата.
Смъртта мълчете. Макар че тя винаги питаше. Даже с мълчанието си.
Мълчах и аз. Но продължавах макар и наум да отговарям пред Сфинкса и пред Смъртта.
Пред Смъртта ли казах?
Това е по-скоро от учтивост. По-страшни са отговорите пред Живота.
Макар и понякога да са толкова весели и нелепи…
— Ще преминеш ли в следващата картина? – попита ме Смъртта.
Кимнах и преминах.

ОРКЕСТЪРЪТ НА ПЪРДУНИТЕ

Попаднах в студентската си квартира. Тогава живеехме заедно с моя състудент Ваньо. Колко й е на младостта? Ta бяхме решили с него да създадем наша си музикална композиция. Смела! Авангардистка! Супер! Класическите образци нямаше да ни свършат работа. Па и, кажи-речи, всичките трепети на човешката душа бяха вече нотирани и превърнати в хармония. Ние дирехме нов ред на звуците, измисляхме нови инструменти, както и нови изразни средства, преди всичко…
И все не излизаше нищо. Каквото можеше да се превърне от шум в мелодия, се бе вече превърнало. Електрониката също вече омотаваше с жици и кабели музиката…
Нашето откритие приличаше на другите гениални открития поне по това, че стана неочаквано.
Толкова нередовно се хранехме по време на композиторските си приключения, че бяхме разрушили всички биологични режими и стереотипи и живеехме, кажи-речи, на резерви. В такива моментн стомахът също започва да протестира. Той е главният епикуреец от човешкото тяло.
Та точно това се и случи! Докато Бальо най-задълбочено подреждаше безсмислени музикални фрази, си попръдна. При това пръднята му, явно подчинена на вълненията на духа, излезе много мелодична. Ето го истинското просветление! На гости ни бяха дошли всички музи! И това ако не е нова дума в изкуството, здраве му кажи.
Е, не баш дума, но звук!
И то какъв звук…
Оркестър от пърдуни!
Епикур се качва на концертния подиум!…
И подхванахме с Вальо истинската работа върху новото ни музикално произведение. Сега можехме да пърдим, когато си пожелаем. И в избраната от нас гама!
Подпръдваме или трещим неистово и записваме всичко върху една касета. После щяхме да сглобим новата мелодия…! Намерихме и многопистов магнетофон, та работата вървеше. Не беше далеч времето, когато хората щяха да посетят първия оркестър на пърдуните. Вече обсъждахме дирижирането, разсъждавахме дали голите задници на оркестрантите трябва да лъснат срещу публиката. Въпросът с миризмата решихме бързо – просто щеше да хармонира на основната ни идея. Синтез на изразни средства. Миризми и звуци от цял свят, съединявайте се!…
Малко зор щяха да видят музикалните критици. От този момент нататък музиката щеше да се дели на музика на сърцето и музика иа стомаха! Която бе по-непосредствена и идеше не чрез някакви инструменти, а направо от извора.
Не след дълго, но съвсем естествено ние се отказахме от гениалните си прозрения и вече дирехме нови пътища в други изкуства. Защото случайната пръдня на моя съквартирант не беше в състояние да ни избави от всички мании.
Заобичахме пак класическите произведения или кльопахме рокендрол и живеехме с думите и мелодиите на поетите с китари.
Касетата с пръдни затулихме някъде за спомен. Много рядко си я пускахме сами, колкото да се посмеем от сърце…
Една вечер обаче касетата ни скрои изненада!
Бяхме се запознали с три много мили момичета. Даже ги и избавихме от закачките на някакви пияни типове на средна възраст… Докато ние с Вальо не само че не бяхме нахални, но и можехме да завъртим интересен моабет на маса или в квартира,
Речено-сторено.
Седнахме на масата и лингвастофилките клъвнаха.
Това ти, онова ти – ха, наздраве. И после пак това ти и онова ти. Но възвишено и вдъхновено.
Така разбрахме, че момичетата, освен всичко друго, обичат и класическа музика.
Вальо имаше наистина богата фонотека и като се прибави и моята, поканата ни беше повече от състоятелна и прилична.
Нямахме никакви задни мисли. Но попаднахме на задни изразни средства.
Момичетата – красиви, интелигентни и приятни във всяко отношение – ни дойдоха на гости.
Да слушаме музика!
И да тръпнем под вълшебните й звуци! Аз, Вальо, Нели, Таня и Афродита, и имената бяха вълшебни…
Награбихме се заедно с няколко бутилки шампанско и тръгнахме да слушаме Вагнер. Но в кутийката с касетата на Вагнер не беше Вагнер, а пърдуните.
Гръмна музика!
Но с други, познати вече на читателя изразни средства.
Момичетата се нацупиха, помислиха си, че им се подиграваме. Но накрая стигнахме до споразумението, че ще приемем всичко на майтап. А естетическа наслада ще дирим друг път.
Все пак Вальо не се сдържа и му дръпна една ода на пръднята. Но те вече можеха да се смеят и не ни се сърдеха.
Смъртта се смееше.
— И това ли според теб има някакъв зловещ символ? – попитах я.
— Не, разбира се… Това е едно доста поучително преживяване… . ‘
— Да! И главно за Нели – засмях се аз, защото точно Нели с укор ни беше попитала къде намираме естетическата наслада. – С нея си останахме приятели. Бяха минали седем-осем години от „премиерата“ на касетата с пърдуните и се срещнахме в София. Често ходех по работа там, а тя беше вече софийска жителка и работеше като адвокат. Една вечер я замъкнах на театър. Нели беше неразположена, настинала била и така-нататък, но билетите бяха вече купени. Почаках я да си тури официалните дрешки и тръгнахме. Гледахме „Човекоядката“ и щом Тошко Колев се появи на сцената, Нели издаде някакъв неестествен звук, а после ми залепи един шамар. Гневът й прерасна в истерия. С което и привлякохме вниманието на другите. За да успеят да видят потеклите под съвсем официалната пола по краката й… лайна…
И повече не се видяхме. Отмъщението на пърдуните беше повече от жестоко…
— Че нали като те срещне момичето, ще помни тази сцена! – рече Смъртта.
На подобни сцени тя поне се бе нагледала.
— Но аз нямах никаква вина! – заоправдавах се.
— Е, не е много кавалерски да искаш да поеме върху себе си цялата вина!…
— И ти понякога прекаляваш с иронията си… – рекох на Смъртта.
— А на теб не ти ли се струва, че хората прекаляват с глупостта си? – усмихна се лукаво.
— Нима иронията ще ги излекува? – попитах.
— А нима глупостта приема лечение? – отговори ми с въпрос.
Или може би докато говорех със смъртта, аз водех със себе си един безкраен монолог. Смъртта беше само ехото на моите въпроси и отговори – Ехото на Живота. Може би новата ми галеристка щеше да ме направи по-мъдър. Но и тя беше тъжна. И тя завъздиша.
— Изморена съм… Искам само да съм Смъртта в една картина. И да вися на стената на твоята галерия.
И ми напомни за момичето от картината на Грегориаш. Турих приятелски ръка върху нейното рамо и рекох:
– Изляза ли от Галерията на спомените, ще знам, че не съм водил монолог, а наистина съм разговарял със смъртта… Стигнем ли до края на Галерията, ще стигнем и до края на всички твои страхове… Това ще стане, ще стане, ще стане. ЩЕ СТАНЕ!
Тръгнах напред. Трябваше да вървя, за да не ме застигнат страховете…

Аз, моята охрана и няколко весели момичета тръгнахме през оня уикенд на риболов. Колата беше доста мърлява, а тъй като Алек и Витя получаваха доста тлъсти хонорари, си помислих, че могат поне да измият колата.
Картината на този спомен сега оживяваше пред мен.
Алек и Витя са държали на своето право на празник, а после, като тръгнаха да мият уж МПС-то, се върнаха и докладваха, че колата затънала в калта. И толкова уж бяха разтревожени, че аз се заех да ги утешавам.
Зарязах въдиците и тръгнах да спасяваме положението. Колата наистина беше затънала яката, та колкото и да се мъчехме, нищо не можахме да направим. Тогава като в приказката за ряпата към нас се присъединиха и момичетата. Витя остана зад волана и ни крещеше какво да правим. Беше същински надзирател в плантация. Пък и ние бяхме до ушите в кал, та наистина мязахме на негри.
Изведнъж колата потегли. Витя нададе победоносен вик, а ние цопнахме в калта. Ако кажа във водата, ще бъде доста далеч от истината. Тогава аз отидох при моя служител, хванах го за яката и го бутнах при всички останали.
Витя ме изгледа доста свирепо, но си го изкара все пак на Алек, та двамата направиха доста кални бани.
Момичетата надаваха победоносни крясъци, поддържаха Алек, но Витя му беше наврял вече главата в локвата. Всичко отиваше към сериозен бой, та се засилих и паднах в епицентъра на събитията, за да изпръскам с кал в името на справедливостта всички по равно.
Момичетата се прицелиха в мен и започнаха да ме замерят с кални топки. Боят между двамата ми телохранители стихна. Защото и те се присъединиха към нашия кален купон. Тогава разбрах, че и прасетата имат своите естетически критерии и емоционални изригвания…
— Обичаше ли Алек и Витя? – попита Смъртта.
— Да, и ми е трудно да повярвам, че вече не са ми приятели. Често ги сънувах, преди да попадна в Тази среда..! Но после нещата наистина се объркаха.
— Законите на мафията са железни! – каза тя.
— Но защо аз трябваше да го преживея?…
— Защо не си задаваш същия въпрос, когато се докоснеш до парче дърво, до някоя картина, до голо момиче… Сивият цвят е доста сложен. Знаеш го като художник. А аз като любител мога да добавя, че в него винаги има и Добро, и Зло – засмя се Смъртта. – И не винаги в равни пропорции…

МАФИЯТА ОБИЧА РУСКАТА БАНЯ

Следващата картина ме пренесе в руска баня. Поканиха ме двама мафиоти, чиито имена ще си позволя да премълча. Надявам се, по обясними причини…
Всички разговори и опити да ме включат в техните игри бяха приключени. Сега отивахме на руска баня.
С мен се отнасяха уж вежливо, като към човек на изкуството. Този лаф беше техен. Пък и непукизмът ми заслужаваше уважение.
И как да ти мине през ума, че точно шефовете ще се заемат с черната работа? Защото именно с тях отивах на баня.
По пътя към банята си приказвахме задушевно. Като приятели или поне като партньори… На моите събеседници не им липсваше ерудицията на сноба.
Разбираха обаче не само от изкуство.
В това се уверих, когато влязохме в банята. Загряха банята докрай и започнаха да ме налагат прекалено усърдно с клоните. Непредпазливо им бях казал, че понякога вдигам кръвното. Биеха ме с клоните вече и през лицето, та да не мога да изляза извън банята. Накрая те изскочиха навън и със смях затръшнаха вратата. Помислих, че ще умра. Температурата се вдигаше, губех сили, пулсът ми беше скочил сигурно много над сто, а за кръвното да не говорим.
Опитах се да изляза, но вратата беше заключена. Умирах.
Бяха ме подвели. Щеше да мине за нещастен случай.
„Горещото може да бъде по-жестоко от студа!“ – помислих си. Защото се сетих за Верхни Мезен и тайгата…
Гъстата мъгла, която не ми позволяваше да виждам, започна да прониква и в съзнанието ми. Спомних си за камерите с отровни газове. Бях подценил руските донове…
Бях вече загубил всякаква надежда, когато двамата нахлуха в банята с почти еднакви усмивки върху лицата си и започнаха да ме налагат отново с клонките…
Като се връщахме от банята, единствено на мен не ми беше весело, но и това се случва между приятели, нали? Та вървяхме и анализирахме тяхната „шега“. Нека бъде шега, мислех си. Шегата е за предпочитане пред баналния нещастен случай…
— Това беше предупреждение – обясних на Смъртта. – Постигна обаче обратен ефект. Не ме уплаши, а ме накара да бъда по-предпазлив и да се държа по-далеко…
— Премина в следващата картина – рече ми тя.
И беше права.
Аз пак се върнах в Русия.

Някакъв дребен гангстер, наричахме го Колята, ми открадна доста стока. Дрехи. Дрехи, но за доста крупна сума. Ако я загубех, щях да съм близо до фалита. Или щях да бъда принуден да посегна към картините. Тръгнах с моята охрана към склада на Колята и накарахме склададжията да ни отвори, уж за да го разгледаме. Номерът ни успя! Витя остана сам в склада, както и предвиждаше нашият план. Върнахме се през нощта, Витя ни отвори и натоварихме камиона с нашата си стока. Успехът ни въодушеви и Витя скромно се самоназова Робин Худ. Хвалеше се също, че имало още толкова много други неща за открадване, но той не посягал към чуждото. Как можех да повярвам, че точно той, толкоз често демонстриращ несравнимата си чест, ще ме предаде толкова скоро?
Точно когато бяхме най-весели, ни спря полицията. Насочиха оръжието си, а при вида на толкова стока нямаше какво друго да правят, освен да ни арестуват. Алек и Витя облегнаха ръце върху капака на камиона.
— Хайде и ти! – обърна се към мен ченгето с калашника. Ченгетата започнаха да ни обискират, а аз помолих единия да бръкне във вътрешния джоб на моя шлифер. Ченгето се позачуди, а след малко ни изгледа така, както се гледа първият бледолик вожд, предложил лулата на мира. Във вътрешния джоб на шлифера бяха всички необходими документи, които доказваха, че стоката е моя.
— Защо сте тръгнали по тези места с толкова стока посред нощ?
— Тръгнахме да се поразходим – обяснявах вече усмихнат, – а ни беше страх да я оставим без надзор в тия апашки времена…
Но за да гарантирам хепиенда, подарих на всяко ченге по чифт американски маратонки, та като ни изпращаха, те вече държаха ръце на козирките си.
Когато камионът ни потегли, избухнахме в неудържим смях. Витя заключи, че справедливостта винаги побеждава, но той лично не би се заел да разказва тази история на друг. Не биха му повярвали…
— Защо все ми напомняш за тях? – обърнах се към Смъртта.
— Такава е подредбата на Галерията – рече тя. – Художникът те подготвя за момента, когато ще разкриеш истинските им лица… Този момент ти предстои…
— Да можех да го прескоча…
Очите ми се просълзиха.
— Дано и Витя си го спомня със сълзи в очите – рече Смъртта.
— А възможно ли е това? – попитах.
И Смъртта ми отговори:
— Нямаше да бъде възможно, ако тогава го беше убил.

СЪЛЗА ЗА ВИТЯ

Беше точно тази вечер, когато можех да отнема тази възможност на Витя. Двамата с Алек пък можеха да ме лишат от възможността да се разхождам из Галерията на спомените. Мен ме бе спасила случайността, а Витя бе спасен от онова, дето едни наричат Свръх-Аз, а други си му викат Глас Божий. Но можем заради езиковата простота да го назоваваме просто Съвест. Та ако един ден Витя повтори от печката на внука си моите думи, че би желал да прескочи този спомен, ще разберем, че Съвестта може и да не бъде безплодна.
Все си мисля, че спасиш ли живота на човек, все едно че си го направил свое дете. Към Витя не изпитвах никакви бащински чувства, но бяхме Приятели. Ето още една дума, която можем да пишем с главна буква.
Още преди тази вечер Витя и Алек бяха застанали срещу мен. Нали те ме бяха предупредили по телефона повече да не се връщам в Русия и изобщо да не им се мяркам по пътя. Дълго размишлявах по този въпрос и анализирах всичко, но все пак се върнах в Русия. Посрещнаха ме, както подобава! Нарязаха гумите на колата и прогониха моя шофьор. Мен пък ме отведоха в апартамента, който дори по закон беше още мой.
Завързаха ме и си отвориха бутилката с водка. И бутилката съшо бях купил аз, за тях я купих, но когато я измъкнаха от шкафа, изобщо не ме питаха.
Дори ми беше забавно да чакам в неизвестност онова, което щеше да ми се случи. А те отвреме-навреме ми подхвърляха и по някоя шега, подходяща за човек с черно чувство за хумор.
Разбрах, че блъфират. Ако знаеха какво точно трябва да направят с мен, не биха се бавили. Техните нерви, мисля си, бяха по-тънки от моите. За това е необходим и тренинг, и природна надареност… Още отначало алкохолът ги хвана, та говореха такива щуротии, че ме хвана срам и за двамата. После Витя стана агресивен и освен аз, вече вързан за креслото, можеше да пострада и Алек. Точно тогава се сети за руската рулетка.
— Папа Жан, ти все се правиш на по-голям от руснаците, но нищо не си видял ти от Русията, щом не си играл руска рулетка. Това е мъдрост, Папа Жан, мъдрост. Ето виж! – Извади магнума, после извади и всички патрони от барабана, после сложи един. – Видя ли го? Този патрон се казва Витя-Рижия и е в барабана. Барабанът е Русия, Папа Жан. Барабанът е Русия! Дулото какво е? Дулото си е дуло, ха-ха-ха-ха. Може и да гръмне, може и да не гръмне. Зависи дали Витя ще е под ударника. Витя не е лошо момче и изобщо няма лоши момчета, но има момчета-патрони. На тях това им е работата – да ги турят в барабана и да гръмнат, когато върху тях падне ударникът… Хи-хи-хи-хи…
— Витка – извика му уплашено Алек. Не беше театър от тяхна страна. Алек наистина се беше уплашил. – Я махни това пушкало!
— Той трябва да научи нещо, мой човек! Трябва, нали е нафукана интелигенция. Трябва да научи нещо за свойствата на барута, а ти си пий водката и мирувай.
— Абе, я стига си се излагал…
— Мълчи, ти казах! – изкрещя Витя.
Сега разбрах, че може и да не ми сторят нищо лошо, но непременно искат да ме изплашат.
Витя завъртя барабана. Беше много пиян, бутилката водка не беше единствената течност в стомаха му и в неговия мозък.
— Ударникът, който може да падне върху Витя, след като Русия се е завъртяла, се задвижва от механизъм, много проста работа не само за оръжеен техник, но дори и за любител. Задейства се със спусък! Спусъкът си е спусък само при обикновен пистолет, а иначе при руската рулетка се нарича лост или ръчка. И всичко това се командва от мозъка. А кой е мозъкът? Аз. Аз вече не съм Витя, Витя е в барабана. Аз съм някой си. Но точно този някой си е много важен сега. Хоп!
Дръпна спусъка. Изщракване.
— Имаш късмет, Витя не гръмна!
— Витя, ти си голям глупак – рекох му възможно най-спокойно, въпреки че и сега не знам, откъде го взех това спокойствие.
Витя се засмя и отпусна револвера.
— Не ти харесва, а, Папа Жан? По-приятно е ти да дърпаш спусъка…
Мълчах. Ако не бях го срещнал и не бях го взел на работа при мен, щяха отново да го приберат в затвора, защото беше толкова отчаян и толкова мразеше всичко. Па и затворник май беше истинската му професия. При мен имаше пари, спокойствие и време, за да тренира и да започне отново да се състезава.
Но всички състезания се отлагаха.
Сега щяхме да се състезаваме на руска рулетка.
Сложи друг патрон и го нарече Алек. Този път не говори много, а направо натисна спусъка. Алек скочи и го хвана npeз кръста. Витя се опита да го удари, но Алек изби револвера от ръката му.
— Опомни се! – крещеше той. – Не си струва заради него да загазваме! Утре, ако се наложи, ще му видим сметката, но сега е рано… Много е рано!
— Кажи ми честно, Алек – обадих се аз. – Кой ви командва, та сте готови да посегнете на живота на човек, когото ако вече не наричате приятел, трябва поне малко да сте му благодарни?…
Алек клекна пред мен, хвана ме за яката и рече в упор:
— Никой! Никой в този живот не може да ме накара да съм му благодарен! Някой питал ли ме е защо се раждам и защо трябва да живея по този скапан начин, та ме кара да се чувствам и благодарен? И не мисли изобщо, че от страх за теб спрях сега Витка. Чакаме да ни се обадят по телефона, та оставих Витка да си поиграе с теб. Аз пък ще ти обръсна брадата. Искам да видя без брада ще приличаш ли на оня благородник, на който обичаш да се правиш…
Витя си бе прибрал револвера и бе се заел отново с бутилката.
— Искам да отида до тоалетната – примолих се.
— Ще си пикаеш в гащите – рече Алек. – Ти още малко ще поискаш и да те изпишкам…
— Май ти имаш нужда още да те изпишква баба ти.
Удари ме. Не беше силно, но достатъчно, за да ме вбеси.
И трябваше да броя до хиляда или до две хиляди, за да забравя, че съм бесен. Продължаваха да се наливат и да ми поднасят гадните си закачки. Не им обръщах внимание. Чаках телефонното обаждане. Може би завинаги губех галерията „Папа Жан“, губех моята връзка със света. И не толкова страхът ме движеше, а ужасът, че ще загубя толкова много…
Толкова много! Освен живота си,..
Вече се бях срещал и с КГБ. Но и тези си ги биваше…
Руска школа, няма що. Щом и руската рулетка ползваха, какво ли друго щеше да последва…
Нищо. Сега-засега нищо.
Само дето много бавно се нижеха часовете…
Посреднощ канарчетата Филип, Цезар и Нерон се разпяха. Много ги обичах… Но защо пееха посреднощ? Рижият се разкрещя на Цезар, толкова много цветът на неговата перушина приличаше на косата му…
– О, и ти го подкрепяш!… Предател!
Бръкна в клетката, извади Цезар и пред очите ми му откъсна главата. После откъсна главите и на другите две канарчета. Ръцете му бяха в кръв, погледът му отдавна бе кръвясал, та му отиваше да крещи:
— И на теб, Папа Жан, така ще ти откъсна главичката. Мамицата ти българска!
Тогава може би ми беше прилошало. Когато дойдох на себе си, видях, че до тях на пода се търкалят вече две празни бутилки. Плюс другото, с което бяха заредени предварително. Плюс главичките на моите канарчета… Сега, рекох си. Сега!
Мерзавците бяха заспали… Ръцете ми бяха отекли и ме боляха, а аз си припомних, че ги бях довеждал със себе си в България, та да се почувстват като бели хора… И в Пампорово ги бях водил, и със Стефан Попов ги запознах, а той им подаря снимки от негови постановки… С автограф! За спомен!… Възлите не позволяваха да си измъкна китките, а и въжетата бяха здрави…
Оставаше само едно. Самото кресло. Да!… Само то можеше да ме спаси…
Креслото не беше от най-масивните, а и когато го сглобявахме, двете странични облегалки, за които ми бяха вързали ръцете, можеха да се отделят заедно с краката. Успеех ли да ги отделя от седалката, щях да успея и да си измуша ръцете… Та нали не бяхме турили болтовете – имаха някакъв фабричен дефект…
Този дефект ме спаси!
Събрах всичките си сили, беше въпрос на живот и смърт, та сили се намериха. Цялото кресло скърцаше, сякаш щеше да се пръсне. Това и исках, но само да не ги събуди… Не, бяха толкова пияни, та и Цар Топ да беше гръмнал, пак щяха да хъркат…
Облегалките с краката изхвърчаха настрани и аз тупнах със седалката на пода. Витя се надигна, изгледа ме, промърмори нещо и пак се отпусна да спи… Само да се освободя и ще го убия, виках си, само да се освободя. Под леглото имаше малка брадвичка. Само да се освободя… И се освободих.
Даже вдигнах брадвата над главата му. Не знам какво ме спря в този момент, но се спрях. Щях да убия човек!…
Не можех да отнема човешки живот. Не можех да стана касапин… И си спомних думите на моята учителка по литература: „Жан, търси и у звяра човешкото… Опитай да го откриеш…“ Отпуснах топора. Турих го до главата му, та като се събуди, да разбере… После разместих паркета – бях скрил малко пари (бели пари за черни дни, зелени долари за още по-черни дни). Те щяха да ми стигнат да се измъкна от Русия… Хвърлих прощален поглед към спящия Витя. изръмжах все пак през зъби, че ще се cpещнем отново… И ето ме!
– Засега ще се срещате само в спомените – рече Смъртта.
— Ще изляза и от тях! – рекох аз… – Мога да кажа, че този миг не е кой знае колко далече…
Смъртта се усмихна тъжно и с глава ми посочи следващата картина.
Беше репродукция на картината на Бугай „Кула“. На картината стадо овце се предвождаше от черна овца. Те се придвижваха по песъчливия морски бряг. В далечината като мираж се издигаше кула или хълм, а небето бе лятно, сиво, само някакви облаци намекваха за дъжд. Черната oвца бе Горбачов, а останалите – Политбюро… Пасяха и преживяха на песъчливия бряг…

Ако можех да прескоча следващата картина…

Таня беше двадесет и пет-годишна синеока красавица, с млечнобяла кожа и гарвановочерна коса. Беше много мила, макар и да бе ощетена от живота. За някои беше и психарка. Може би защото не се изразяваше „дълбокомислено“ и не блестеше с изискани маниери.
Но имаше красиво и щедро сърце!
Макар че рано бе погребала баща си, неизлечимо страдащ от алкохолизъм. Успял обаче, преди да го погребат, да изтормози майка й дотолкова, че тя се разболяла от диабет. Пред отслабналото зрение на майката изтлявали всички илюзии, за да ги заменят халюцинациите. И майката се превърнала в истински товар за дъщеря си.
Не любов получила Таня от своя приятел, a тopмоз. Накарал я да спи с неговите приятели. Тя отказала. Тогава, с „благословията” на нейното гадже, те я изнасилили.
Погребали майка й няколко дни след спонтанния аборт, след който едва не загинала и тя самата. Оцеляла! Останала да я преследва мълвата…
Сега Таня наистина често започнала да сменя своите приятели. Дирела защита, а и се влюбвала истински – нали Таня пишеше стихове…
Запознах се с нея именно на една поетична вечер. Там хапеше ноктите си и не смееше да се изправи, за да рецитира… Мои приятели ме бяха довели на тази вечер. Те и ме запознаха с нея. Най-напред харесах авторката, а после и нейните стихове.
Стиховете й бяха прости и трогателни. Без фалшива философска натруфеност, без почти задължителната женска caнтименталност, без демонстративен авангардизъм, толкова често прикриващ творческата безпомощност и импотентност… Думите й разкриваха едно истинско душевно терзание, те бяха желание да се освободи от болката.
Още тогава реших, че ще станем приятели. А станахме и любовници – не много бавно, но съвсем сигурно.
Вечерта, към която ме връщаше картината на спомена, беше наистина прекрасна. На сутринта се събудих сам. Е, не беше нещо съвсем ново, но едно тревожно предчувствие сега ми подсказваше нещо друго…
Намерих я посиняла в кухнята. Очите й почти бяха изскочили от орбитите и в тях се беше запечатал такъв ужас! Едната й гърда бе изскочила от пеньоара, с дълбока следа oт одраскване. Тя се бе съпротивлявала. И бе умряла мъчително. По врата също имаше рани. Мафиотите наистина бяха намерили начин сериозно да ме наранят. Нямах проблеми с полицията Убиецът бе действал непохватно и бе оставил навсякъде отпечатъци – не само върху плътта на Таня, но и из цялата кухня. Няколко дни но-късно го намериха мъртъв с берета в ръката. Решиха, че е самоубийство, а престъплението, което ми отне Таня, обясниха с психопатия, заради която и друг път бе избягвал съдебната отговорност…

— Някога ще я нарисувам – рекох аз. – Ще я нарисувам като слънчоглед, сякаш откъснат от картина на Ван Гог. Като пчеличка върху слънчогледа… Едновременно пчела и момиче. Ще има и слънце, но и то ще расте от земята, ще има стебло в нея…
— Нима ще й върнеш живота?
— Не искам и да й го връщам. Животът се отнесе отвратително с нея. А съм безсилен пред онези, които изпратиха един луд, за да я убие… Дано на небето е по-щастлива…
Тогава й разказах една легенда. Или легенда-притча.
По-късно като корсар на княз Морфей имах едно интересно приключение. Някакъв остров-крепост с не особено многобройни жители се разтърсваше всяка вечер от стонове. Според старите предания болката идваше от Прокълнатия хълм, където не смееше да стъпи никой. Аз посмях и открих огромен полупаяк-получовек. Тук живееше той и тук плетеше своята паяжина. Тънка като човешките нерви. И астрално свързана с нервите на жителите на острова-крепост. Едно изхвърлено преди много години от жителите на острова-крепост момиче, прогонено като дъщеря на вещица, намерено и спасено от орела, който живял тогава на хълма, вечер свиреше прекрасна мелодия, използвайки за струни същата тази паяжина. И не знаеше каква болка причиняват нейните фини и невидими пръсти. Но мелодията унасяше в красиви сънища паяка, който я бе осиновил след смъртта на орела. Не ми оставаше нищо друго, освен да заведа самотното момиче при нейните събратя и с това да ги освободя от болката. Не знаех как ще я приемат те и техният фанатизъм. А нали и веднъж я бяха прогонвали?
Но приказките и легендите имат щастлив край. Сънищата също.
С княз Морфей бяхме накарали едно сърце да пее, вместо да се гърчи… Но Таня мога само да я нарисувам… Една пчела-момиче върху слънчогледа…
— Странен си, Папа Жан – рече ми Смъртта. – Мека ръка имаш… И твърда, когато е необходимо. Романтичност и в същото време уравновесеност… И това облекло? Вечните черни дрехи… Неизменната черна барета! Защо се обличаш така?
— Това предпазва тялото от отрицателна енергия – усмихнах се уморено. – Белият цвят отразява лъчите, а черният ги отблъсква за нормалните неща в живота. При отрицателната енергия е точно обратното: черният цвят я отразява, а белият я поглъща.
— Не ми се струва достатъчно сигурен щит…
— И металният щит би паднал от вражески меч, ако го държи несигурна ръка – рекох. – Моята барета нося дори в слънчево време… Не от слънчевите лъчи се страхувам…
— От воина зависи и щитът! – изключително великодушна беше Смъртта.
Хареса ми това, което каза. Много ми хареса…
— Преминаваме към следващото приключение! – Гласът й отново стана властен.

Не беше минало много време от смъртта на Таня. Завръщах се в наетия от мен апартамент. Очаквах да ми се обадят приятели. Бях напълнил една чанта с бира, нали чаках гости. Стараех се да не мисля за Таня и донякъде успявах, макар че тя още ме посещаваше в моите кошмари. Затова и дирех компаниите – не много шумни, но не и достатъчно тихи. Тази вечер щеше да е една от многото, ако не се бе случило това, което последва.
Още като видях задаващата се тумба младежи с рейнджърски прически, кожени якета и тесни панталони, еднакви като униформени, разбрах, че ме очакват неприятности. Повечето от тях сериозно се смятаха за националисти. Ако бяха последователни, изобщо не биваше да се заяждат със славяни, но пубертетските им страсти ги караха често да напускат тесните рамки на принципите. На такива не им е виновен нито Хитлер, нито Хасбулатов, нито Руцкой, нито дори Жириновски. Виновен е най-напред нагонът, който те удовлетворяваха, макар и не съвсем по подходящ начин.
Приближиха ме и поискаха цигара. Знаех, че така ще започне. Отбягвах да говоря заради акцента, а не ги знаех дали нямат нещо против и към братята българи… Попитаха ме какво нося, след като ми издърпаха от пакета почти всички цигари. Бира, казах. Поискаха само една. Дадох им бутилката. Бях оставил тежката чанта аа земята и като сметнах, че свободно мога да си тръгна, се наведох да взема чантата. Тогава ме удариха с бутилката по главата. Ако бутилката не се бе счупила, сигурно щях да падна аз. Не знаех, че имам толкова яка глава, случваше ми се вече за втори път, при това без да загубя съзнание. Ставаше ми вече навик. Оня, който ми нанесе удара, сигурно мислеше, че няма начин да реагирам. Изритах го в слабините, а като се изви, още веднъж го ритнах в лицето. Не чаках втория да ме нападне, а завъртях крака си и ударих и него. Някой се опита да ме удари отзад, но успях да парирам удара и да хвана ръката с бокса в ключ. Нямах време да му вземам бокса, защото се нахвърли и един дебелак, който сигурно беше висок два метра и надвишаваше тройно полагащите се на този ръст килограми. Мязаше на истински борец по сумо, но само мязаше, защото ми позволи да го ударя два-три пъти с челото по носа, докато се опитваше да ми строши гръбнака в прегръдките си. Нададе крясък като ранен в топките мамут, та ме подсети да изритам и неговите. Групата замръзна озадачена. Използвах момента и духнах към дома. Отървах се само с една цицина…
След два часа успях да посрещна приятелите си, които този път си носеха пиенето, та минахме и без моите бири.
Пийнахме и забравихме всичко. На сутринта си го припомних. До блока имаше една детска градина. И чистачката, която отиваше най-рано в градината, надала ужасни писъци. На една от люлките висял обесен младеж. По нашарените върху тялото му сърпове, чукове и пречупени кръстове се разбрало, че е тяхна работа. На моите познати!…
Познавах убитото момче. Беше инструктор в школа за източни бойни умения, имаше завидна кондиция… Но и това не го бе спасило. Мен също не ме спаси умението да се бия, а най-вече късметът…
— Напуснах на следващия ден наетия апартамент – завърших своя разказ пред Смъртта.
— Сигурно си се страхувал, че това не са просто националисти, а изпратени от мафията хора.
Кимнах.

В следващата картина разгръщах каталога на Виктор Бугай.
Каталогът току-що бе излязъл от печат и аз поливах своето постижение, а Виктор кротко се усмихваше. Аскет по принцип, не бих го нарекъл приятел на алкохола. На първите две страници бе първият триптих с моите портрети. Ето ти го „Комерческият директор – Папа Жан“. В оригинал картината бе с размери 41×51 см. Бях изобразен с вързани ръце, но вперил в битието своето трето око. Загадъчният женски ангел до мен бе всъщност зодиакалният ми знак „Дева“ – муза и съдба едновременно.
Следваха „Благодетелят в Русия – Папа Жан“ и „Щедрият обладател – Папа Жан“. От лявата страна на моя милост „Благодетелят…“ е кучето ми Асура, което в превод ще рече Демон. Мен и красивата афганска хрътка пазеха две деви…
Но от всички мои портрети, нарисувани от Бугай, най-много ми харесваше „Хитрият гимнастик – Папа Жан“. Циклопското трето око на „гимнастика“ бе отправено в упор срещу този, който гледаше картината, срещу света. На раменете на хитрия гимнастик бе седнала даряващата и отнемаща живота жена, а около нея като гирлянда или ореол се виеха стотици странно вперени очи…

— Не забравяй за огромната инфлация в Магазина за въздушни кули! – прекъсна моя унес Смъртта.
— Много неща не могат да бъдат засегнати от инфлацията, защото просто не са въздушни кули…
— Дано следващият спомен разколебае цялата ти самоувереност! – рече тя.
Не я разколеба. Но ме принуди да се замисля над спортните си страсти.

През онази юлска утрин имах доста джобни пари, та като видях играещия на шашки дребен мошеник, ми се прищя да му отдам заслуженото. Не познавах играта, но се надявах бързо да науча правилата и да покажа на дребния негодник, че съществуват и хора, които не може да преметне. Започнах да губя, но ясно бях демонстрирал с държането си, че смятам да играя докрай, ако ще и до последната копейка. Повече от два часа играх и накрая си тръгнах не само без всичките джобни пари, но и без ръчния си часовник, бях го купил точно преди два дена. Сега Папа Жан – „Повелителя“ и т. н., българинът, който не се изплаши нито от руската баня, нито от руската рулетка, го бяха ограбили на шашки. И нямаше стотинки за градския транспорт…
Докато таксито ме отвеждаше в апартамента, си мислех за комичните провали. Сигурно са необходими. Защото няма малки и големи битки. Има само различни игри. Залозите при големите игрн са огромни, тази големина ги прави да изглеждат сложни. Дребните залози създават у нас чувството за простота. Това е илюзорно! Сложността и в двата случая е една и съща! Шашките просто не са за мен. Моята игра бе свързана с нещо повече от печеленето и пилеенето на пари. Тя бе любовта ми към робството, което сам си бях избрал! По това приличах на Людмил Иванов и на Николай Гешев, аз бях повече мъченик, отколкото играч на шашки…

— Но инфлацията в Магазина за въздушни кули наистина е огромна! Сигурен ли си, че няма да засегне и теб, и твоите стойности? – попита ме Смъртта, явно прочела моите мисли.
— Пак ти повтарям. Нещата, които върша, имат стойност и другаде: там цената не пада и не се качва, там няма пожари и няма крадци…
— На небето ли? – попита лукаво.
— Там!… Откъдето идва светлината!

Там, където пироманиаци не поставят взривни устройства на колите, бих казал – ако знаех коя ще е следващата картина от моите спомени.
Мерцедесът, който ми взривиха, беше съвсем нов, но майсторите-техници от отдел „Специални ефекти“ на руската мафия се бяха погрижили да направят своето зрелище повече ефектно, отколкото точно. Това доказало и следствието. Не бяха изчислили разстоянието с някакви си десетина километра, а колата избухна няколко минути след като стигнахме аерогарата.
В самолета на кръста си носех колан, който струваше четиристотин хиляди долара. Та бях притеснен, но Белегът ме е болял не за парите. Той е долавял опасността, с която толкова щастливо се бях разминал. И Линията на живота не се бе скъсала, наболяваше старият белег…
Този път митничарите направо щяха да откачат, когато видяха да декларирам сумата от четиристотин хиляди долара. Когато все пак повярваха на очевидното и разбраха по какъв начин пренасям сумата, изпаднаха в истерия. Единият крещеше да намерят служебна кола и да ме транспортират възможно най-бързо, колкото се може по-далеч от летището. Другият крещеше, че няма никакво намерение да си слага таралеж в гащите. Третият се хилеше само на „екстремната ситуация“, причинена от някакъв си щурчо, решил да пренесе близо до оная си работа цели четиристотин хиляди долара. Той беше най-умният от тримата! Всички руснаци с пагони бяха гледали прекалено много екшънфилми, та лицата им бяха забравили да се усмихват.
Когато другата кола ме посрещна на летището, вече не ми беше толкова забавно. Моите посрещачи бяха вече научили какво се е случило с изпратилия ме мерцецес. И ми се прииска да рисувам… Много пламъци и смъртта, с която се бях разминал. После все пак реших, че по-добре е просто да се напия. Така и направих…

Обърнах поглед към Смъртта. Сега тя беше почти симпатична. Приличаше на едно от момичетата от „Плажа“. Една от „метълките“. Може би, защото Смъртта бе показала, че си пада по рока. Или защото беше повече жена…
— Докато летеше със самолета, ти казваш, че те заболял Белегът върху Линията на живота… Разкажи ми за него, моля те…
Тогава видях, че от Смъртта наднича лицето на първата галерестка… Това беше невероятно. Просто невероятно. Та нали бяха пълна противоположност…
— Нали знаеш всичко за мен, защо тогава да ти разказвам?…
— Говори, моля те!
„Говори , моля те“ — толкова често го повтаряше голото момиче на Грегориаш.
— Бях само на седемнадесет години, но вече имах опит с жените. Уж бях преживял много и бях изпитал много разочарования, а продължавах да се влюбвам. До дъното на душата си и завинаги! Така срещнах и Нея. Винаги ги пишем с главни букви и винаги разбираме, че сме направили не само граматическа грешка. Понякога го разбирах и исках да се отдалеча от нея. Тогава тя затягаше възела. Общо взето, психарска любов. И една нощ тя започна пак – че не съм обичал достатъчно плътта й, че не съм искрен да й го кажа, щом като всичко е свършило, че не съм я харесвал и т. н., и т. н. До края на света. Или на нощта поне. Та така, искайки от мен силни страсти и демонстрирайки своите, тя извади отнякъде нож и го насочи към себе си. После каза: „Ако обичаш тази плът, няма да позволиш тя да бъде наранена…“ . Искаше да види кого повече обичам: нея или себе си. И трябваше да хвана ножа за острието, та да не му позволя да стигне до гърдите й. Можех и да избия ножа, но това не доказваше нищо, това щеше да бъде извън правилата на играта, а аз вече играех нейната игра!
Линията на живота се случи под острието на ножа. Тя дърпаше към себе си, аз – към мен. Беше съвсем сериозно. От Линията на живота шурна кръв, много кръв… Тогава тя изпусна ножа и прилепи устни към ранената ми ръка. Плачеше и пиеше кръв. Като вампир!
Или като откачалник, нали предупредих, че историята е малко нещо психарска. Белегът остана почти невидим и често забравях за него… Но толкова често ме е спасявал. С предупредителната болка, че нещо тревожно предстои. Струва си да имаш такъв белег. Не се срамувам от него… И съм платил цената му.
— Страст! – рече Смъртта.
— Страст! – повторих и аз. – Но Стивън не беше прав!…
— Сега вече наистина не разбирам – рече.
— И ще ме помолиш да говоря? – запитах.
— Говори, моля те!
Обичам и това изречение. Обичам да го чувам от жените, макар че те често не се вслушват в това, за което питат.
— Дълга история… Започна се от „Плажа“. Стивън и всички момичета и момчета току-що бяха сложили доспехите си на рицари на рока. Оттогава го познавам… Когато край крепостта той с песен оплакваше свой мъртъв приятел, ми направи впечатление на травмиран психически. Постарах се доста и той започна да се отърсва от убийствените сили, които го бяха обладали. Павлина ми разказа тогава някаква странна история за своя самозапалил се приятел, който виждал като в просъница някакво красиво момиче, живеещо далеч, много далеч, може би в Америка, да рисува картини и да ги пали… На една от тези картини било изобразено момиче в приказна гора. Дрехата й разкъсвали три коня. Момичето било смутено и изплашено, девствено и невинно, но по лицето му е изписана и похотлива наслада. Павлина твърдеше и това, че сред виденията на нейния мъртъв приятел имало и някакъв Стивън, който бил приятел на момичето, дето изгаряло прекрасните си творби, една от тях била и картината с конете….
А когато се запознах със Стийв и тръгнахме по пътя на приятелството, още тогава, в първите часове на нашето приятелство, Стивън, като научи, че рисувам, ме помоли да нарисувам една картина по негова идея. Тогава той ми разказа за странната си халюцинация. Тогава още работел в Палеонтологическия музей. Често тръгвал недоспал на работа, почти главен след поредните си алкохолни подвизи. Музеят все още бил в момент на реставрация, та стените му били олющени.
Тогава на Стивън му се сторило, че се намира в галерия, олющените квадрати на стените толкова приличали на картини. Една от тях показвала три коня, разкъсващи със страшните си зъби дрехите на едно момиче…Толкова много съвпадения! Можеха ли да бъдат случайни? Имаше нещо необяснимо…
Тогава още реших да нарисувам картината. И я завърших по времето, когато вече пишех тази книга. Измених нещо в нея, разбира се. Не, не в нея – измених нещо в прекрасната халюцинация на Стивън. Моето момиче не беше сред гора – беше седнало на някаква полянка. Конете бяха стилизирани, за да подчертая преди всичко тяхната духовност, но момичето беше земно: перверзно и дори агресивно. Дрехата й още не е разкъсана, но тя е в състояние на оргазъм. Белият кон, символизиращ въздуха и водата, бял и наивен като младо момче, сега беше прелъстител. Кафявият беше земята. Мъжът, уравновесен и улегнал, но сега у него се бе събудил любовникът, разкъсал дрехата над нейната гръд. Черният, надвесил се над главата, бе огънят, тлеещ още в пепелявата му кожа. Един сексуален демон! Просто картината трябва да се види…
— Не е ли тревожно това, че сега си спомни за Стийв?
Смъртта чакаше отговор. После, като видя, че аз само мълча, попита друго:
— А защо каза, че Стийв не е бил прав?
— Аз оставих картината в дома му, за да го зарежда с енергия. Беше в нов тежък период. Пак прекаляваше с алкохола, изпадаше в твърде тежки състояния, а понякога проявяваше и неподозирана агресивност. Нощта, преди да му дам картината, бе счупил огледалото с юмрук и ръката му бе наранена .
Подхванахме пак вечната тема за живота и за смисъла на всичко онова, което правим. Тогава Стийв каза, че агресията е истинският спасител на личността и че в еротиката има повече агресия, отколкото любов. Не, не беше прав…

В следващата картина видях умиращия си баща.
Животът го уби. Добър по душа, може би повече грижовност съдържаха бащинските му думи… Онази мъдрост, която запомних и която ми помагаше: истинският мъж никога не се предава! Но ето сега отново, за втори път, бях тридесет и една-годишен и го виждах как умира. И ми каза, преди да умре, няколко стиха. От него бях наследил страстта си да рецитирам. Изрече няколко стиха, които не запомних… А може би това бяха не стихове, а жестоките думи на смъртта…
Смъртта вдигна рамене:
— Не помня, нищо не помня… Толкова предсмъртни слова и стихове съм чула. Повечето след време ги открива Поетичният демон и той ги превръща в стихове…
Пред следващата картина белегът ужасно ме пареше. Пареше така, както ме бе парил само веднъж в живота. Болката бе остра и ме подлудяваше. Продължавах да не й обръщам внимание, макар да знаех, че е запалена червената светлина на светофара…
И тогава не му обърнах внимание!…
Бях обхванат от страстта да летя и то на свой самолет. А и някакъв приятел или просто познат подхвърли, че може да ме уреди да си купя евтин самолет…
Желанието експлодира в мен, както по-късно експлодира самолетът. Но аз исках, та исках самолета. И накрая получих уверението, че тези дни всичко с неговото закупуване ще бъде о кей..
Дванадесетместен самолет! Истинско съкровище!
И тръгнах да си го взема, но шефа го нямаше. Втория път Андреевски още не беше дошъл на работа. Вече виждах в цялата история нещо подозрително, а покупката, макар и изгодна, не беше дреболия, та мъкнех със себе си много пари. Та третия път помъкнах и Алек, и Витя. Белегът ме пареше, но не обръщах никакво внимание, а Алек, седнал на волана на пасата, подсвиркваше толкова фалшиво, че можеше да накара да полудее и зулус. Но отивах за моя самолет и не му обръщах внимание.
А по това време синът на Андреевска измолил от баща си и пилота на самолета да участва в пробния полет. В компанията бяха решили, че клиентът трябва да се уважава и организираха пробен полет, макар да бяха сигурни, че самолетът е много здрав и е в много добро състояние…
Ако бяхме тръгнали десет минути по-рано, в пробния полет щях да взема участие и аз. Ако не друг, себе си поне познавам… Вече излязохме от пасата, но самолетът бе излетял.
— Момчета, след малко и ние ще сме в него. Един толкова голям меценат и бездруго лети в облаците, та един самолет съвсем няма да му е излишен… – възбудата превръщаше мечтите ми в толкова думи. Остроумни уж и толкова излишни…
Самолетът цепеше небето като орел, но изведнъж главата на орела клюмна и той главоломно се устреми към земята.
Обля ме пот. Секунди след това ужасът беше във всяка моя клетка. А самолетът падна на пистата. Разнесе се трясък, не, не беше още взрив. Самолетът все още беше здрав и читав, макар че по него запълзяха тънки огнени езици. Скочих в пасата. Витя и Алек скочиха при мен в движение. Надявах се поне хората от самолета да са живи. Все още имаше шанс да ги спасим и дори да са останали невредими. Още в колата усетихме глухата експлозия и видяхме ясно как самолетът се изду, а през дупките и пробивите навън изпълзя тъмен пушек. Сигурно още тази експлозия ги бе убила, но това все още не беше голямата, която всяка секунда можеше да настъпи.
На двадесет метра оставихме колата и хукнахме към готовото да се взриви огнено чудовище. Малко по-късно успях да видя сина на Андреевски. Бе обезобразен, а вътрешностите му се пилееха около него… Пилотът обаче беше жив и в съзнание. Опитваше се да излезе през строшения преден прозорец. Mиришеше на бензин, огънят го бе надушил и всеки момент очаквах да литнем във въздуха… Пилотът се мъчеше да излезе. Не можеше да се отдели от седалката. Имаше някаква повреда и коланът му го приковаваше към неговата седалка. Изпълнен бях с някакъв невероятен прилив на енергия. Та хванах пилота за яката, теглейки го навън. При един от напъните го изтръгнах със седалката и заедно с нея полетяхме навън. Точно в момента, в който паднахме, самолетът експлодира. Няколко секунди или минути над мен нямаше небе, а само огън. И миришеше на гориво и обжарено човешко месо.
И гърдите ни се пълнеха с огън, вместо с въздух. Огнената буря сякаш никога нямаше да стихне и може би шеше да унищожи целия свят около нас. Така сигурно ще изглежда ядрената война…
После отведнъж всичко се уталожи, само вонята на изгоряло и на бензин беше ужасяваща. И стоновете или крясъци на бащата, загубил в огнената стихия сина си, можеха да подлудят всекиго. А аз все още държех в ръцете си един полуобгорен – полужив труп, който беше все още в съзнание, за да продължи да стене и в колата, където го замъкнах… Сам не знаех как още съм в съзнание след стреса, който преживях.
Но натиснах до дупка газта на пасата. И вече благославях късмета си. Бях изтръгнал прикования към своето място пилот, миг преди самолетът да се взриви. Секунда или дори по-малко от секунда ме отскубна от смъртта…
Стоновете на берящия душа пилот преминаха в бълнуване. Той си отиваше, чувствах го, но не можех да спра колата. Трябваше да стигнем най-близката болница…
Карах със 180 километра в час. Това беше предизвикателство за полицейската кола, която с воя на сирената си се спусна след нас…
Да гони смъртта…
Защото когато стигнахме болницата, пилотът беше мъртъв… И тогава си припомних оная врата, която преграждаше моя път към ДРУГАТА СРЕДА. И тетрадката , в която бе отбелязано всичко:
8887. Папа Жан и подпис,
8888. Папа Жан – с моя подпис,
8889. Папа Жан – подписът ми…
Но запомних ужаса в неговите очи. Не беше ли го той приковал за седалката? Него ли се мъчех да изтръгна?… Миг преди взривът да разтърси всичко наоколо… Корените на ужаса бяха сковали тялото. Сега, едва сега ги беше отскубнала от него Смъртта…

— Тъжна участ – рече Смъртта.
— Няколко дни се чувствах ужасно и точно когато настъпи някакво разведряване, отново те видях в колата си…
— Беше два дни след това, нали?
— Точно след два дни – рекох. – Но ми се сториха много повече. Знаеш какво е депресия, нали?
— Чувстваш времето по-различно! Това е всичко…
— Да, може би… Двата дни след катастрофата ми се сториха ужасно дълги. Всичко приличаше на тъжен сън. На третия ден вече се чувствах по-добре и дори имах гости. Закъсняхме край трапезата, та накрая тръгнах ла ги изпровождам с колата. На връщане ме спряха някакви младежи, които отчаяно махаха с ръце да спра. Малко им се ядосах, защото бяха
преградили пътя, но после разбрах, че наистина трябва да спра. Едно момче и едно момиче мъкнеха някакво друго момче и то изглеждаше съвсем безжизнено в ръцете им. Качихме го в колата и разбрах от накъсаните им думи, че са си пийнали, но на техния приятел му прилошало. Не, не било само от препиването. И аз виждах, че не е махмурлук. Пък и ония двамата бяха съвсем изтрезнели. Бях не по-малко ужасен от тях. Преди два дни в тази кола на път за болницата умря човек, сега пак натисках педала на газта и не обръщах внимание на стрелката на спидометъра…
Момчето стенеше: „Искам въздух, нямам въздух…“ И после: „Дайте въздух, глътчица въздух…“ Другият, дето следеше пулса на приятеля си, наведе глава. А момичето заплака. Просълзих се и аз. Бяха съвсем млади. Почти деца… Жестоко ме преследваше… Но какво ти е? Защо си толкова променена?!
— Променена ли? – учуди се и Смъртта.
— Да, много си променена… Започваш да приличаш на жена. На красива жена!
— Но продължавам да воня, нали?
Не отговорих – наистина вонеше. Но промяната беше повече от странна. По лицето й не знам откъде изгряваше усмивка. Така разцъфтяват усмивките върху лицата на жените. И в очите й светна живот.
— Твърде много се сприятели с мен! – рече Смъртта.
— Това значи, че не ме е страх от теб, нали?
— Но не ме и обикна – усмивката й се сгърчи като рана…
— Просто не те приех за свое робство…
— Като предишната галеристка – теб?
— Както аз – изкуството!
— Както аз пък хората! – изсъска Смъртта. Сега лицето й беше друго.
— Хората ли? – учудено попитах. – Но ти ги наказваш?
— Аз съм само символ… Роден под пръстите на Южаков символ, който плаши хората… Докато те се сприятеляват с мен и дори в един момент им се виждам красива…
— А не те ли е страх, че биха те пожелали?
— Тогава наистина съм толкова красива, изглеждам дори недостъпна, тогава те ме прегръщат…
Замълчахме.
— В колата беше жестока…
— В колата не бях аз, а моята истинност!
— Твоята истинност ли? А ти коя си?
— Легендата!… Ние, двете, сме единосъщни и човек познава не истината без легендата, той стига до истината само чрез легендата… В колата ме видя жестока, защото стигна до истинската ми същност…
— А в самолета?
Зададох въпроса и ми се стори, че отново заставам пред предното стъкло на самолета, който всеки миг ще се взриви… Хванал съм за дрехата пилота и се мъча да го изтръгна от седалката. И се подписвам в оная тетрадка под номер осем хиляди осемстотин осемдесет и седем. Мъча се да го изтръгна от седалката, но го изтръгвам заедно с нея и двамата политаме към земята… Тя все още не е в пламъци…
— Тогава бях прелъстителка и арогантна… Като Философията!…
В следващата картина я видях отново. Сега тя бе Разрухата. Пак родена в огнената страст и стихията…
Работех в Коми по това време. Някакъв младежки шеф. За всичко, което обемаше свободното време на младежите, отговарях аз: аудио, видео, звукозаписна техника, електронни игри, игралните автомати по дискотеките и младежките домове в района…
Беше около полунощ, когато ми позвъниха по телефона. Подпалила се дискотеката на сто и втори километър! Метнах се в нивата и по най-бързия начин се озовах при пожара. Огромен и буен – нямаше никакви надежди нещо да се спаси. Дискотеката на сто и втори километър беше обзаведена с много труд, с пот и сълзи. Всичко в нея имаше своята стойност и тя надвишаваше цените на предметите и автоматите, доставени с толкова труд и любов. Да, да, към труда трябва да додадем и любов, за да направим нещо свястно. Бях ги дал от себе си…
Втурнах се в самия пожар. Колега някакъв, окуражен от моята щурава решителност, ме последва. За щастие пожарникарските кранове бяха в ред, но капаците им бяха… замръзнали! Това може да се нарисува само като гротеска. Около нас танцуваха пламъците, моят колега се давеше от дима, всеки момент можехме да се подпалим и двамата, беше ужасно горещо, а и студът беше наистина адски…
Сигурно е било минус четиридесет и всичко се бе вледенило. Всичко! Та в сградата се гонеха ледената и огнената стихия. Та телата ни бяха сковани от едната, а веднага след това нажежени от другата. Два часа се сражавахме с огъня. Побеждавахме го. Не пущахме маркучите, след като с толкова мъка успяхме да ги извадим само миг преди пламъците да обхванат и нас. Изстрелвахме струите. Те умираха, изчезваха със свистене, превръщаха се в задушлив дим, който давеше, и ставаше все по-студено и по-студено. Ръцете ни се бяха заледили отдавна върху пожарникарските маркучи… Трябваше да убием и последното пламъче! В три без нещо пожарът бе окончателно ликвидиран. Челото ми беше обгорено, а ръцете замръзнали. Мислех си, че на сутринта ще се наложи да ги ампутират. Единственото, което успяхме да спасим, беше един игрален автомат. Но и това ми стигаше – бях спасил нещо…
— Такъв е животът! – рече Смъртта.
— Тежко ми беше за всичко загубено и въпреки това чувствах някаква лекота, бях спасил нещо. Бях въстанал срещу огъня и не му се дадох…
Смъртта протегна костеливите си пръсти към моята ръка. Бяха влажни и лепкави, но в тях имаше живот. Частица от живота на Южаков… Дори в образа на Смъртта, в легендата има частица човешки живот, частица човешки подвиг.
— Погледни!
На следващата картина видях баба. Беше седнала при Старата къща. Погледът й беше вперен в мен. Познавах този поглед. Беше на най-чистия човек, когото познавах. Чист човек с чист поглед – толкова лесно разгадаем, че винаги можеше да разбереш към кого е отправен. Сега гледаше малкия Ваньо. Такъв бях за нея и не бях никакъв Папа Жан. Когото художниците рисуваха като най-силния в света.
— Беше най-чистият човек – рекох, четката на спомена бе запазила чистотата. – Родопчанка е. И обича да пее. Талкова песни научих от нея. Родопска песен ехти в Космоса, за да прославя подвига на българина. В мен живеят песните на баба ми! За водата, китките и върховете на Родопа. Тя ме е дарила с обич. Най-точната мярка в този свят.
— Баба ти Ирина те е дарила с меката ти ръка – peче Смъртта.
— Меката ръка? Може би говориш за тази, с която ме е показал Виктор Бугай на една от картините си…
— Да. Противоположната на твърдата. С нея за щастие…си държал брадвата над главата на Витя. Мнозина биха поискали да я спуснеш… Помниш ли какво си си спомнил тогава?
– Да. Думите на моята учителка Гинка Златева…
– Те са част от простите правила, които си запомнил, за да стигнеш до своя Жаноизъм. Нали така го наричаш? Философията на един живот, който изследва всички стойности…
– Като държах брадвата над главата на Витя, си спомних думите, че дори у звяра трябва да търсим човешкото… И ръката ми омекна…
– И песните на баба ти са се събудили у теб…
– Да, Виктор Бугай казваше, че силата не е само в свиването, а и в отпущането… А Гинка Златева е моя учителка от техникума в Чепеларе. Преподаваше литература, един от предметите, по които ми вървеше… На бала ми подари своята визитна картичка и написа на гърба й: „На любимия ми ученик. Дори у звяра трябва да търсиш човешкото…“. Вярвала е, че ще запомня тези думи. Нали и думите закаляват човешката ръка…
– Меката ръка – допълни галеристката…
– Отпущането! – рекох аз. – Невъзможно е все със стиснати зъби да атакуваш хоризонтите, нали по пътя си ще смажеш много стръкчета, които биха родили живот…
Двамата мълчахме и aз отново бях малкият Ванко, който чакаше от баба си приказки и песни…
– Меката ръка! – промълвих.
– Тя дава живот! – рече Смъртта. – Твърдата ръка е на боеца и е нужна, но твърдата ръка не дава плодове, тя само завоюва територии на меката…
– С меката ръка се ражда само човек с щедро сърце… Тя има право на невинност. И да се ръкуваш с нея. С Жеко Дървото… С баба Ирина… С Гинка Златева…
– А какво помниш за твърдата ръка? – попита ме.
– Тя е на боецът… – усмихнах се. – Бях много млад, когато станах милионер. Толкова време прожектираха филма „Дон Ферамонте“, та някои побързаха да ме нарекат така. Уж със същата почтителност, с която ме назоваваха Папа Жан, но звученето беше друго остро и рязко, като удар с нож… Дон Ферамонте не удьржа. Но оцеля Папа Жан… Сигурно заради Меката ръка…
– Твърдата ръка обаче продължаваше да издува до пръсване бицепси, трицепси и предмишница, свила в юмрук пръстите – суфлираше ли ми Смъртта? Или искаше да ми припомни всичко…
– С нея се ръкувах с Алек, Витя и Цукан… Дори когато бяхме приятели. Те го харесваха, а и аз съм разбирал, че така трябва… Трябва! С нея построих своята галерия… А с меката разтворих вратите й за хората… И към хората…
Смъртта спря и ме изгледа. Съвсем се беше изменила и изобщо не приличаше на никаква смърт. Момиче, красиво момиче, макар и чертите й да пазеха строгото изражение… Това ме и смути. Твърде много започна да ми харесва… Неин годеник ли ще ставам? Или хитрувах дори със себе си, дирейки изход от проклсгата Галерия на спомените в проклетия Магазин за въздушни кули?…
– Не се плаши – прошепна тя… Но в гласа й липсваше сладострастието на женския шепот. Долавях някаква загадъчност и прокоба… Чувах шепот, извезан от вятъра над изоставен замък, глас на призрак и далечен крясък на нощни птици… – Хвали ме за ръката… Докато ти я държиш, аз ще бъда недостъпна…
Боях се, но хванах ръката й.
Тогава на празната стена пред нас сякаш някой закачи картина. Сивата мъгла се разсея и на картината видях Люси.
— Люси! – извиках аз. – Къде си, Люси?

ЛЮСИТО БЕШЕ ИСТИНСКИ ПИЧ…

Картината мълчеше. В очите ми избиха сълзи.
Люси продължаваше да ме гледа мълчаливо. Страстната обичлива Люси, която създаваше и неприятности, с които тъй бях свикнал, че дори ги обикнах… Амбициозната и интелигентна Люси, на която разчитах. Тази Люси, която в най–тежките моменти успяваше да извърши нещо, с което да спаси галерията. Чистата Люси, която дори не предполагаше, че със своите способности по–често е спасявала мен, отколкото аз нея при опитите й за самоубийство, депресиите й и всичките нейни екзистенциални сривове…
Моята мениджърка! Дамата на силните ми дни. Мой партньор в най–амбициозни те ми начинания… Напълно заслужаваше думата „партньор“, а не просто мениджърка и изобщо каквото й да е от женски род. Тя и за себе си казваше, че е „пич“. Наистина си беше пич. Истински пич!
За мен казват, че си падам по жените. Но у Люси виждах преди всичко приятеля, защото тя си беше пич.
Пич на място!
Люси ме запозна и с Крие, а това беше пък началото на едно ново и ползотворно приятелство. Крис, приятелят на Люси, е гръцки милионер, собственик на варници. Красив, с черна коса , висок. Когато го доведе за пръв път в галерията „Папа Жан“, той разцелува картините. Художник по душа, картините го разнежваха. Пък и това доказваше класата на галерия „Папа Жан“. Баща му бе починал рано и той бе поел още като много млад управлението на фабриката, та нямал време да рисува. Още на първия купон, организирахме го вечерта, като затворихме галерията, бях впечатлен от пълната хармония между Крис и Люси. В такъв случай се казва – идеална двойка. Никой друг не би подхождал и пасвал така идеално на моята Люси… Освен пич, тя беше красива и интелигентна. Висока, стройна, с къса коса, педагог по образование и детска учителка по професия, тя стана моята арт–мениджърка. Мечтаеше да учи антропология в Америка… Люси бе част от моя живот, но това бе жива част, частица от настоящето… Какво търсеше тя в „Галерията на спомените? Попитах Смъртта.
– Трябва да излезеш оттук! – отговори ми.
– Но защо все ми го повтаряш? До болка ми е ясно. Сам искам час по–скоро да напусна Галерията на спомените… Защо постоянно повтаряш фразата: „Трябва да излезеш оттук!“, а?
– Иначе Люси ще остане тук и няма никога да я видиш повече…
Замлъкнах. Още в по–голям ужас изпаднах, когато разбрах, че контурите на картината, в която беше Люси, се променят. Можех да я изгубя още сега. Галерията на спомените беше жестока. Не ми даваше възможност да я видя за по–дълго…
Като видях обаче, че на мястото на Люси се появява Мариана, се поотпуснах. Щях да ги видя и двете.
– Казва се Мариана – обясних.
– Знам – подсмихва се Смъртта. – Това е моята колежка от галерия „Папа Жан“.
– Понякога по цял ден стоеше като истукан пред една или друга картина, докосваше предметите в нея като жива плът.
Нощем оставаше в галерията. Аз си тръгвах в малките часове, а Мариана беше будна. Щом сутрин тръгвах из галерията да запаля свещите и така да посрещна новия ден, Мариана беше там, застанала пред някоя картина. Обикновено си тананикаше нещо и разклащаше тялото си като в някакъв танц. Не ме и забелязваше, че влизам. И аз изпадах в транс, като я гледах толкова красива, превърнала се сякаш в част от картината… Може би това я правеше почти божествена. Стоях и чаках Мариана да се изтръгне от танца. Тогава ме забелязваше. Душата на галерията – това бе моята галеристка. Не, не, Мариана бе вълшебницата на галерията. Момичето на Грегориаш ми бе обяснило, че всяка галерия си има собствен призрак и аз бях видял призрака на Галерията на спомените. Сега мога да добавя, че всяка галерия си има своята вълшебница. Вълшебницата на галерията „Папа Жан“ бе Мариана. Тогава и не подозирах за баловете с маски, които си устройваха съществата от картините…
– Да, нейното място не е в Галерията на спомените!… Тя не е спомен, тя е жива и истинска…
– Интересно ми е дали ти и момичето на Грегориаш , когато се превърнете отново в картини и надникнете от стените в очите на Мариана, ще ревнувате, че тя е моята галеристка?
– Понякога може би… Но и ние ценим нейната обич… И също я обичаме.
– Дори ти – Смъртта?!…
– Не аз – картината…
Сивотата се разсея в следващата картина и се видях съвсем млад. Бях гол до кръста и обгорял от слънцето. Косата ми съвсем беше изсветляла, но кирката, която държах и провисналите ми панталони, ме правеха почти комичен. Засмях се…
– Говори, моля те! Това е вероятно твой прекрасен спомен… Защо се засмя?
– Права си – станах тъжен и сериозен. – Тогава прозрях истината , но не можех да намеря думите, с които да взривя лъжовната логика… И колкото и стихове да пишех, разбирах, че с тях не руша лъжата, само й ставам съпричастен. Очите на поезията дирят красотата и често са слепи за фалша… Може би затова дори Омир е сляп… Отказах се да пиша стихове, но не се простих е желанието да назовавам истината… Започнах да
рисувам, но с боите само я маскирах. Тъжно е. Ние не познаваме цветовете на истината, ние сме далтонисти и опитаме ли се да я нарисуваме, само цапотим върху нея. Художниците
често са само аранжьори на някакъв маскен бал… Но тогава бях много млад и все още вярвах, че ще открия истината… Toгава реших да засадя гора!… Да, този спомен е едно от най–красивите кътчета в моята душа… Спокойно и приятно кътче…
– А истината? – попита Смъртта.
– Истината все закъсняваше. И не се явяваше на определените срещи – опитах се да се изплъзна от тъжния отговор. – Нали е жена…
– И Смъртта е жена – лукаво додаде моята галеристка. – И тя има своите годеници… Но не толкова млади… А и никога не съм засаждала дърво!
– Но ти помагаш на плашещите се от теб да посаждат гори!
– Това ме прави горда, но не е същото… Макар че някога ще докосна и засадените от вас гори… Когато в тях вече няма живот… Аз съм далеч, много далеч от радостта и усмивките – Смъртта беше наистина тъжна.
– Бяхме страшна бригада – рекох аз и отново думите ми се накъсаха от смеха. – Всеки си имаше по нещо по–така, ако знаеш какво значи това на езика на живите. Едни ни наричаха чешити, други направо луди, трети – въздухари. Това в края на краищата не е толкова важно. Борис Калоферов беше най–нормалпият от всички ни, един универсален спортист, биваше го в много неща, дори и в това да се прави на нормален… Учеше ме на китайска медицина. По–късно знаех повече и от него , но първоначалния тласък ми даде той. Тогава обаче се беше побъркал на тема медитация и се надяваше, че ще може да изключва тялото и мисълта си, за да служи на духа… Понякога, за да ни обясни към какво се стреми, се налагаше да използва и теологични термини и така предизвика разгорещения спор между него и Манол. Манол също беше чешит. Това, че не обръщаше внимание на облеклото си, беше най–малката му беда. Манол бе учил две–три години в Духовната академия, бе я напуснал по здравословни причини, но и да я беше завършил, от него не ставаше богослов. Имаше си свои виждания за религията. Готвеше се да създаде и свое собствено религиозно учение. За него Христос не беше син божий, а човек като него. Твърдеше, че в него самия се е преродил Мойсей, та нощем спеше в ковчег. Манол си беше малко нещо откачен. Малко по–читав беше Едуард. Мечтателят на групата! Чуеше ли звук на прелетяващ самолет, вирваше глава и го следваше с поглед. Искаше да бъде на мястото на пилота. С тази мечта си беше останал от седемгодишен, па и в доста отношения не бе надскочил тази възраст… Изпълва ме някакво умиление, като си спомня за него. Детските мечти са най–чисти, а той ги бе запазил… Превърнеш ли мечтите си в плът, не можеш да не ги и изгубиш…
– А защо смятаха Манол за луд? – попита ме.
– Отстрани беше забавен, понякога можеше да бъде и приятен. И интелигентен беше. Но таеше в себе си някаква трагедия… Считаше, че той лично с духовната си сила е убил Кенеди, че вече е свалил комунизма… Беше се заблудил и изгубил в лабиринта на своите мечти и илюзии… Превърна се в крайъгълен камък на своята лудост… Макар и луд да звучи грубо за човек, който с двете си ръце е засаждал гора.
– Която е един толкова красив кът от твоята душа… – завърши Смъртта, хвана ме за ръкава и ме поведе напред. Тозн| път дори не ме помоли да тръгнем. Сграбчи ръката ми и аз потръпнах. Кожата й беше суха като кожата на змия.
– В групата обаче имаше и един изключителен човек – не бях приключил аз. |
– Жеко Дървото ли? – попита Смъртта. Кимнах.
– Засаждаше дърветата, които по–късно дълбаеше. За всяко издълбано дърво искаше да засади ново. А и разбираше езика на дърветата! Рекох му, че както в царска България туй е било изписано с живи дървета: „Боже, пази царя!“, така и аз искам да изпишем: „Боже, нека дишаме вечно!“. Той се усмихна и ми каза, че езикът на дърветата е вечен, че казаното от тях не може да се изрече на човешки език. И че такъв надпис вече има. Тогава чак вникнах в притчите на природата – по–лаконични и по–верни от всички човешки афоризми… Ако тогава така бях садил с него дърветата, може би нямаше ла науча пак or него тайните на дърворезбата…
Със Смъртта до мен продължавахме да вървим напред и да се връщаме в моите спомени.
Бях в колата си и отново бях заедно с Румен. Помислих си , че това пътуване е онова, когато ни бутнаха в румънския затвор. Не беше същото, но отново пътувахме през Румъния.
Този път Румен изглеждаше доста по–весел, но изпълнен с енергия, та когато ни спря тайфа цигани и ни поискаха двеста марки, за да ни разрешат да продължим, изскочи от колата и без да посегне към пистолета, се нахвърли отгоре им. Ритна единия с крак в корема, после го хвана за косата, завъртя го около себе си и го хвърли сред другите, които се бяха устремили да ни нападат. Единият даже бе съкратил прекалено много дистанцията, но при близък бой Румен е незаменим: пипна го за врата и го удари с все сила в лицето. Ударът беше толкова сполучлив, че циганинът излетя на няколко метра.
Главата е много по–добро оръжие от юмруците за човек, който умее да се бие с нея. Да гледаш отстрани как се бие Румен, е почти красиво, но циганите бяха около десетина, та и аз трябваше да изляза от колата. Халосах с вратата един циганин, а после го ритнах с все сила и в лицето. Онзи полетя назад и тупна в краката на някакъв куражлия – заедно с големия си я остър нож той наподобяваше носорог. Трябваше да ритна и него. Някакъв тип ми се нахвърли на гърба, опитвайки се да ме хване в двоен нелсън, та го пипнах за врата и го стоварих пред себе си. Да се видим, преди да се бием. Ударих го, но циганите имат по сто и двадесет живота, повечето от тях използват за бой. Един прехвърляше ножа си от едната в другата ръка и наближаваше Румен. Изкрещях му, та Румен, усетил цялата работа, се отдръпна встрани и изненаданият бе нападателят.
Останалите все още не се отказваха. Усещаха численото си превъзходство, а и в ръцете си освен ножовете държаха колове, сатъри и вериги. Оня с веригата носеше мърлява фланелка с надпис „Металика“, та ако някой от моите приятели от „Плажа“ видеше, че циганин е сложил подобна фланелка, щеше да му я свали с кожата…
Бяха много. Нямах друг избор. Извадих пистолета и дадох предупредителен изстрел във въздуха. Миг след това хукнаха да бягат.
Влязохме с Румен в колата и с приятелски лаф се опитвахме да смъкнем адреналина…
– Твърдата ръка! – усмихна се Смъртта.
– Може и да е проява на твърдата ръка, а може и да си е чиста авантюра… – търсех отговора аз. – Но най–правилно е дa се каже, че просто трябваше да опазим живота си…
– Не изключваш ли вероятността, че можехте и да изгубите тази битка?
– Не, не я изключвах… Поне аз. И докато съм в Магазина за въздушни кули… Ти може би знаеш за подаръка, който ми направи дядо Коста Халачев в „Уморените истини на прозряната лъжа“? Кутийката със седемте заключени вълни?
Смъртта кимна.
– Какво ще стане, ако я отворя сега? – трескаво питах. – Много искам да знам нещо за заключените вълни…
Смъртта обви с дългите си пръсти моята ръка, този път беше почти нежна, като ми каза:
– Недей! Тук те нямат сила. Нататък ще ти са полезни…
Послушах я, а и след миг попаднах на истински вълни.
Щях да се удавя в Дунава.
Наскоро се бях оженил и с Мария бяхме дошли на гости у родителите й – в Белене. Близо до брега имаше някакво островче, на него се намираше плажът. Ония, дето не можеха да плуват или поне не разчитаха на плуването си, отиваха до плажа с лодки. Но не и аз! Та нали вече бях преплувал Дунав до румънския бряг, така че какво имаше да му мисля?
На всеки, който се доверява безрезервно на своето плуване, това може да му се случи. За някои дори е фатално. Течението беше прекалено силно и ме завлече. Махах , доколкото можех с ръце, а течението продължаваше да ме носи. Не можех да се върна назад, а посоката „напред“ се бе изменила. По–голяма сила от моята ме дърпаше надолу. Извиках за помощ но лодката все още беше много далече, а вече се схващах. И вълните ме погълнаха…
– Тогава почувства моята прегръдка, нали?
– Почувствах я. Беше хладна, но ме изгаряше… Все пак изплувах, а след малко лодката ме настигна… Страшно беше, много страшно!..
Смъртта кимна:
– Аз съм символ на смъртта и моята задача е да плаша. Друг символ на смъртта са и опасностите. Човек, свикнал да живее на тяхната граница, добива онази мъдрост, която е необходима, за да обича истински живота…
В държането й се долавяше нещо странно. После се сети за Картината, пред която трябваше да спрем, бе картината на Южаков, а нея я нямаше. Настъпил бе мигът на раздялата.
– Защо? – попитах аз. – Ти беше добра галеристка?
– Моето място е в картината – рече тя. – Другото е да бъде твоя галеристка…
Като изрече последното, ми се усмихна и без да дочака удивлението ми, скочи в картината. Стената се разтвори с бучене и пред мен застана… Мариана. Усмихваше ми се. а смразеният ми дъх не можеше да се откъсне от устните ми. Hе можех да повярвам, че пред мен стои Мариана… Чудесното момиче Мариана, което живееше във вълшебната гора на картините. Прегърна ме, за да се уверя, че е от плът и кръв.
– Не мога да повярвам! – все пак рекох. – Нима ти ще бъдеш моя галеристка и тук?
– А не ми ли отива тази роля? – ласкаво ме попита тя.
– Как вървят работите там, в нашата среда?
– Горе–долу, но не мога да ти кажа нищо повече… Аз не живея там, това е моята среда!
– Нима не си същата Мариана? – попитах аз уплашен.
– Аз съм Мариана, истинската Мариана… Живея на две места едновременно . Какво странно има в това?
– За теб, не – засмях се аз. – Ти си вълшебница. На теб не ти е трудно да бъдеш такава…
– Ти също си вълшебник, Папа Жан – върна ми усмивката и доброто настроение тя. – Ако не беше вълшебник, ти изобщо не би пристъпил прага на тази среда… Би се загубил още в Магазина за въздушни кули, а той се намира в Твоята среда… Искаш ли да ти го докажа?
И ме поведе.
Последвах я и бях изненадан, щом спряхме пред следващата картина. Това не беше картина от живота ми, а нещо, което сам бях нарисувал…
– Но това не е ли плагиатство? – попитах.
– Само репродукция е – отвърна ми Мариана. – Никой не оспорва авторството ти!… Говори за нея…
– Какво да говоря? Казал съм го с картината…
– Ти не си в галерията „Папа Жан“, а в Магазина за въздушни кули… Тук нещата имат други стойности… И трябва да я определиш с думите си…
– Добре – рекох й.
Доста различна беше Мариана тук. Говореше властно като втората галеристка, макар да притежаваше нежността на първата…

ЛУННИЯТ ТИХ ОКЕАН

– Това просто лунен пейзаж ли е?
Не отговорих веднага. Заговорих за друго. А всъщност й казах:
– Почти всеки е плавал във водите му, ала малцина помнят за това си пътешествие… Южен магьосник, така се казваше моят учител, ми разказваше, че Владетелят на минутите е омагьосал Лунния тих океан, дразнела го неговата необятност. Оттогава скитниците, които попадат в омагьосаните води, живеят сред тях и само за тях. Малцина са тези, които помнят и душата им е вечно плаващ кораб в зоните на Мъгли от печал. Лунният тих океан има множество архипелази, но и техните острови са също омагьосани. Днес ги има, а на друг ден ги вече няма. На единия ден са големи, а на другия са малки. Един и същ остров и е обитаем, и необитаем. Виждаш да се води война, а после разбираш, че на острова цари хилядолетен мир… Така че да се направи карта на Лунния океан, е невъзможно.
Трудно ми е също така и да опиша формите на живот. Странни същества живеят в него! Срещал съм същества с три разума в едно тяло, без нито един от тях да подозира съвместното си местожителство, но носи в себе си порива да открие другия разум… Има и такива острови, на чиито територии ти ставаш герой на тяхното въображение. Те могат както и да го| убият, така и да го спасят… Срещал съм весели, безтелесни същества, които живеят само сутрин, по пладне се изпаряват, за да се родят на другия ден отново с росата… Любил съм се с Езера–принцеси… Сражавал съм се с корсари, деца на акули и бури… Разговарял съм с Разум–ураган… Легенди са ми разказвали пеещите вълни, а техният гуру – Яздещият вълните, ме е учил на мъдрост… Княз Морфей–демон ме е превръщал в буреносен облак от злъч, а ме е спасявал княз Морфей–ангел, бил съм негов корсар дълго време и съм разрушавал бесовски кораби във виденията на демона Морфей… Слизал съм в превръщащия се в стълби под краката ми Маелстром до черното гърло на ада, за да спася от гнусната му паст мечтата на едно момиче и само моята вяра ме е изваждала отново на повърхността…
На някои от островите греят две слънца. Звездното небе съвсем друго и понякога звездите приличат на перлите в косите на тази, която обичаш… Тези острови са на стотици светлинни години от Земята и в същото време са върху тая Земя. Често върху тях отсядат извънземни. На тези острови Земята не е кръгла, а е спирала, понякога дори оживява…
Самият Лунен тих океан е също някъде жив, другаде е малко момче, играещо си с книжните кораби на нашите сърца.
А още по–другаде – старица, задъхваща се под тежестта на своите години и килограми… Момчето знае за старицата, а старицата не знае за момчето. Понякога Океанът се вселява и в хора. При мен се е явявал като корсар, яхнал птеродактил, а веднъж беше извънземно златокосо момиче… Лунният тих океан има характер дори когато не е жив. Агресивен е и е вечно гладен. В същото време е нежен, защото чувства духовната си нищета и те има за свой брат. Млад е, дръзко се стреми да плиска вълните си връз цялата вселена и невинаги усмирява ветровете си… Ревнив е, крие дълбоко подводните си течения от жива вода и дарява с тях само тези скитници, които го обичат до безумие… Красив е, много е красив! Грозното у него съществува само за да оценим красивото. Колкото пъти съм го посещавал, винаги е различен и винаги съм за пръв път в него. Два пъти в един и същ Лунен тих океан не можеш да нагазиш. Но един ден забравих пътя към него…
Като ученик на Южен магьосник и младо момче с буйна кръв и авантюристични пориви обичах да участвам в пиратските набези. Пътувах с „Тихата буря“. Корабът е съвсем обикновен, но неговите платна са вълшебни. Тъкани са цели седемстотин и седемдесет години и седемстотин и седем секунди. Единствено те улавят малките морски духчета – милувките. С тези платна се пътува най–добре. Пътувахме! Но ни нападна банда демони. Князът им толкова приличаше на едно момиче, което тогава обичах. Плениха ме…
Храбри мои приятели ме освободиха, но демоните бяха разкъсали платната ни! Пребродих седемстотин и седем лагуни в Лунния тих океан, но нови платна така и не открих. И загубих „Тихата буря“…
Веднъж научих, че са се появили търговци, които товарят и изнасят живата вода на Лунния тих океан. А затворената в бутилки и бурета жива вода бързо умираше. Оседлах своята „Морска каляска“. Тя е издялана от гранит, а се носи върху една въздушна възглавница. Тегли я стадо дресирани китове. Нападнаха ни китокрадци и не спасихме живата вода, а загубихме щитовете си… „Морската каляска“ потъна завинаги. Хубаво е да я от гранит в битки и сражения, но неговата тежест те завлича на дъното…
Астроложката от океанската бездна предсказваше годините на влияние на небесната бездна. Денят и нощта щяха да чивтосат мечовете си. Извънземни нашественици щяха да кръстосват океана. Вълните щяха да обезумеят. И да ни донесат глад и болести. Океанът щял да загуби лицето си, а зъл магьосник ще окове душата му в стените на малък бисер…
Имах си свой архипелаг. Попаднах там като корабокрушенец, а ме провъзгласиха за месия. Бях помогнал на островитяните и те ме направиха свой цар. Моето царуване беше наистина приказно, но се появи един скитник. Това беше недъгав и грозен клоун, който със смеха си очароваше хората мн. Разсмиваше хората, а после те умираха унили. Срещнах се с него н видях, че под усмивката му е запечатано нещо много тъжно. Сега не се смееше, само се усмихна припряно.
– Целият този Лунен тих океан е една болест – рече ми той с крива усмивка. – Напусни го. Аз избих хората ти, ще убия и теб… Казвам ти го, защото не искам да го сторя. Отвъд е истинският живот. Запомни: Лунният тих океан е много опасна болест.
Тогава го попитах:
– Кой си ти?
– Аз съм всички, които те обичат отвъд – отговори ми и в усмивката му имаше истина и печал.
– Но тук притежавам цяло царство…
– А си самотник…
– Какво ми предлагаш ти?
– Истината!
– Но какво е истината?
– Това, към което се стремиш! – рече ми. – Но то не се намира в Лунния тих океан. Страхуваш се от нея, но ако не ме помириш, ще си останеш неин роб…
– Но когато Лунния тих океан го няма, на негово място идва лъжата. Нима ти това наричаш истина?
– Аз не! Ти в себе си така я нарече… Сега не ти остава нищо друго, освен да повярваш…
Повярвах. Отказах се от своето царство.
Понякога сънувам Лунния тих океан. Когато се събудя, се чувствам ограбен. Понякога чувствам дъха му и знам, че протоците към него са някъде наблизо, но се отказвам да ги търся, защото съм сигурен, че ще го открия. И ми става тъжно. Няма го моя Лунен тих океан. И само невидимите му вълни мият следите от моите стъпки.
– Спри – рече Мариана. – Спри, за Бога!
Изтръгна ме от унеса.
– Извини ме – рекох й. – Ти сама пожела да ти разкажа за онова, което съм нарисувал с думи… Можех да продължавам дълго. Безкраен е Лунният океан…
Но спрях сепнат. Картината ставаше все по–малка и по–малка. Всъщност планът й ставаше все по–едър. Около „Лунен тих океан“ се появи стена. И някой закачи на тази стена „Мечта“, а после и „Смъртта“.
Това беше холът на Стивън, бях го превърнал в мини–галерия от мои картини. Тази галерия беше и нашият работен кабинет, докато пишехме книгата. Стивън седеше в двойния фотьойл. От дясната му страна беше „Лунен тих океан“, „Мечта“ и „Смъртта“, срещу лицето му бе закачена „Сладострастната Дая“ – момичето, чиято дреха разкъсват трите коня. До „Дая“ е „Животът“, показан като сексапилно момиче, което желае с всичко у себе си да я любиш и да бъдеш мъж. До „Животът“ е „Оплождането“, момичето–пчеличка върху слънчогледите–слънца. Стийв е сложил машината върху краката си и се е свил. Чете моите ръкописи. Картината посивя.
– „Лунен тих океан“ – произнесе замислено Мариана. С нещо тя наистина се различаваше от онази, позната ми от Моята среда Мариана.
– Океанът на мечтите… Това е Космосът! – припомних й. – Много я хареса една приятелка на Стийв, Даниела. Поиска дори да я купи. Стийв пък като кавалер реши той да я плати…
Но аз самият твърде много държах на „Лунен тих океан“…
– Преди малко прочетох мислите ти – рече ми Мариана. – Не се страхувай, не мога да ги чета. Може би ти ми я внушаваш. Нарече „Пчеличката“ „Оплождането“…
– Тя има много имена… За мен си остава откъснат слънчоглед от картината на Ван Гог. Имам и такава дърворезба – „Слънчогледите“…
– Нататък Галерията ще става все по–особена – предупреди ме Мариана.
Направи магическо движение с ръка и пространството пред мен се отвори. Пристъпих смело напред в образувалия се отвор, знаех, че ще проникна в стар спомен. Бях седемнадесет и бях влюбен. Много влюбен в едно десетгодишно момиче, Кети. Не знам дори защо и как се влюбих. Може би причината се криеше в малките й пръстчета, които играеха по клавишите на пианото. Дали пък „Лунната соната“ в изпълнение на Кети не беше изворът на „Лунния тих океан“?
Кети беше вундеркинд, още тогава бе спечелила няколко конкурса, победи дори в Германия, но не беше само това, което обичах. Тя беше магьосница, истинска магьосница. Живееше точно срещу нас. Понякога идваше да свири и у дома. Приятно ми беше да я гледам. А шом седнеше пред пианото, настъпваше вълшебството. Сякаш нещо неземно и космическо седеше в стаята край нас. Защото бяхме само двамата. И онова неземното – чудото… После мелодията свършваше и Кети се превръщаше в едно съвсем обикновено дете, което можех да погали и дори да целуна… Бях почти сигурен, че Кети знае какво протичаше между нас. Дори съзнателно го предизвикваше. Още тогава у нея се бе пробудила жената, но тъй като живееше в тялото на едно дете, можеше единствено да кокетничи и да предизвиква…
Можеше да подлуди всеки, който видеше жената в нея. Tа и аз не можех да не го забележа, защото Кети идваше всеки ден у наc. Всеки ден идваше и свиреше с часове, а аз не бях способен на нищо друго, освен да стоя и слушам… В тези трескави моменти разбрах, че наистина я обичам, че съм влюбен в нея, колкото и абсурдно и глупаво да звучи това. А имах вече успехи с момичетата, почти всекидневно се срещах с едни наистина вече оформени жени, но се бях влюбил в едно малко момиче…
Имах нужда от Кети. Имах нужда от подобно влюбване. Във всичко това имаше нещо вълшебно и това вълшебство продължи през целия ми живот. Скоро щяхме да се разделим, Аз щях да стана студент, а после тя да е тръгнала вече на турнета из чужбина. Когато отново я срещнах, тя вече беше жена… Жена, запазила невидимата душа на едно дете и на един спомен…
Когато Мариана направи невидимото движение и пред мен се отвори вратата на битието, за да проникна в тази картина, аз всъщност съпреживявах спомена. Не можех да виня Кети, не трябваше да я гьрся в паметта си. Макар аз да бях в картината на този спомен… Усещането беше толкова силно, че дори ме обзе страх. В картината беше така приятно, вече се плашех, че няма да мога да изляза оттам. Може би вече се любехме. Двете ни детски души са се любили така страстно, както се любят телата на възрастните.
– Недей се увлича! – рече почти заповеднически Мариана. – Останеш ли при нея, няма да излезеш от Галерията на спомените… А аз съм галеристка в галерията „Папа Жан“.,. В твоята галерия!
– Прекрасно момиче е Кети, нали? – въздъхнах.
– Ти си прекрасно момче! – засмя се Мариана. – Щом си имал чистотата и смелостта да се влюбиш в нея.
– Когато я видях по–късно, тя беше пораснала и пак я обичах, но вече по един друг начин… Не като първия път!
– Истинската Кети продължава да живее у теб… Като мелодия!
– Мелодията не е паметник от гранит или нещо неизменно.
– Но продължавала да звучи у теб! – рече Мариана. – Ти си бил запленен от една мелодия, но си останал при свободата и…
– Как? Та аз обичах това момиче…
– Не си бил влюбен в своето робство – рече Мариана.
Всички галеристки ли знаят тази истина? Или тя беше моя и кънтеше в душата ми? Като мелодия. И като спомен…
– И аз продължавам да обичам „Лунната соната“… – възздъхнах.
– И нарисува „Лунния тих океан“ – усмихна се Мариана. За да ми обясни с усмивката си всичко. – Затова и не искаш да продадеш картината на никого друг. На никого!
Аз ли въздъхнах. Или тя?
Сигурно е въздъхнала и Мариана, но вече ме предупреждаваше :
– Лунният тих океан прилича на Магазина за въздушни кули ! Внимавай! Трябва да правиш нещо… Винаги можеш да оправиш нещо…
– И засадих гора… Пожалих живота на Витя и посадих шяние… Подарих розата на дъщеря си.
– Остава ти само да построиш отново своята галерия…
– И да извикам Виктор Бугай, за да нарисува гласчето на птичето–врабче…
– И отново двамата да танцуваме на бала с маски заедно с всички нарисувани на картините…
– Този път в галерията ще бъде закачена картината на Виктор „Папа Жан в затвора“. Макар и да бях в затвора, това е по–скоро алегория. Със завързани ръце съм. Тялото ми е някак си засукано , не може да се разбере дали гърбът ми ие е на мястото на гърдите… Главата ми е скована, прилича на глава на статуя… Но тя е излизала от себе си, като дух. Кой повече познава свободата от затворника? Хората извън затвора често са затворени сред още по–дебели стени, които са невидими. Те са забравили свободата, не я обичат и тя не съществува зa тях. Затворникът е по–свободен, защото иска свободата! И е потънал в нирвана, като тибетските лами. Духът го понася към космоса свободен. Ръцете са завързани, но духът няма ръце, за да ги завържат…
– Но ти винаги си възхвалявал ръцете като най–съвършеното и божествено начало у човека… Защо сега говориш така?
Мариана бе смутена.
Въздъхнах. Да , завързаните на картината ръце ми бе все още необходими. В руския затвор изпитах тази най–ужасна ситуация. Сега бях свободен. И с ръцете си можех да пиша и рисувам, да прегръщам и да ги свивам в юмрук, да удрям…
Да удрям!
Защото и картината, за която говоря, бе в ръцете на мафиотите. Те я плениха… Трябва да я освободя и да я закача в галерията „Папа Жан“.
Мариана отново направи магическо движение с ръката си и попаднах в друг спомен–картина, на която беше нарисувана великата пророчица Ванга…
Посетих я при едно от последните си пътувания към Гърция. Носех със себе си една много ценна икона. Знаех за църквата, която баба Ванга призоваваше да бъде построена, и Мнозина заможни люде помогнаха с огромни суми, но още по–големи жертви направиха бедните, които даряваха последните си стотинки. Притчата от Новия завет отново се повтаряше. Кой бях аз, за да държа при себе си икони, които можеха да стоят в тази църква и да имат двоите по–високи човешки стойности? Много хора стояха пред дома на баба Ванга. По лицата им бяха изписани очакване и надежда. Твърде много бързах, та не можех да се редя на опашка. Трябваше да ги прередя, за да предам иконата на баба Ванга. Предадох иконата и си тръгнах… Сега върху картината виждах баба Ванга с виждащите очи.
– С дела не може да се спаси човек, но без делата вярата е мъртва – прошепна Мариана. – А ние, хората, толкова се мъчим да открием истината и бързаме към нея, та в стремежа си само омачкваме тревичките пред нас и не спасяваме, а отнемаме живот…
– Но защо е така?
– Делата се принасят в името на бъдещето или на настоящето. Едните се принасят с вяра, другите с надежда. Надеждите обаче могат и да ни лъжат, те са направени от същата материя като въздушните кули…
– Нима няма дела, които да ни свържат с миналото? – попитах.
– Единствено отмъщението, но то е лишено от смисъл… Отмъщението ни затваря и нас самите в това, което е вече минало… Живо самоубийство е отмъщението – нижеше думите си Мариана.
– Приличаш на проповедник – засмях се. – Доста по–различна си сега…
– Това е моето царство, както твоето бе Лунният тих океан… Но искам да изляза! Не искам да съм жив труп отвъд…
– Всеки е търгувал в Магазина за въздушни кули – изрекох замислено. – Но малцина са тези, които помнят за своето пътуване, защото са накупили твърде много илюзии и дирят брода между истината и лъжата…
– От него не можем да се спасим! Ще трябва да се примирим с това, че не притежаваме нищо повече от един брод…
– Можем да построим галерия – рекох. – Иначе можем като Херострат да подпалим вече съграденото… Това май си е по–сигурният начин да влезеш в историята…
Мариана ме поведе нататък през разтворените стени. Този път картината беше жива като истинска. Чел ли бях някъде или мечтаех за картини, създадени от поляризацията на водни атоми? Малко грубо, но точно това може да се назове водна анимация. Всичко е вода, с вода е нарисувано всичко, което виждаш и което постоянно се променя…
Но не за технологии можем да говорим сега. Онова, което виждах и си припомнях, беше и весело, и тъжно едновременно.
Като всеки спомен…
И като Живота!

СТОЙКИТЕ НА БОРЕТО БЕЛИЯ

Докато беше жив, Борето Белия бе познат на целия Асеновград със своите странности. Бягаше гол по чукарите, докато стигнеше до неговия си връх, до своя бор. Тогава се надупваше срещу града си и се изсираше. Дисидентство ли беше това или удовлетворяване на големите човешки нужди? Борето Белия не го плашеха ни закони, ни лекари, нито някакъв си репресивен апарат… На картината пред мен бе изобразена една още по–смешна сцена, в която като свидетел участвах и аз.
Беше тогава, когато и да си нудист, не беше лесна работа, дори и на морето. Самият аз, който по–късно се печах чисто гол, тогава бях по бански…
Лято е, море е!
Един от топлите летни дни, когато всички курортисти са отегчени до болка. И си повтарят, че догодина ще отидат на планина, поне истински да си отпочинат, а не да се изтощават под слънцето… Над плажа виси една огромна прозявка. Защото всичко е банално и скучно. Като в пясъчна пустиня !
Където поне има миражи…
Вече бях решил за себе си да намеря някое по–хладно бистро и да се разтуша с някоя и друга бира. Тръгнах след миража си, но най–неочаквано ме стресна неописуемата глъч. Извърнах поглед и видях тълпа хора, наобиколили нещо.
Какво можеше да предизвика такъв невероятен интерес сред отегчената тълпа?
Зрелището си го биваше. Асеновградчани и тук се проявиха както трябва. Борето Белия, непризнаващ бански и всякакви други лиготии, беше дошъл на плажа дибидюс гол. Това не му се бе сторило достатъчно, та правеше и челна стойка, а оная му работа – и бездруго с размери на среднонадарен кон – беше в ерекция. Точно неговите природни дадености бяха привлекли всеобщото внимание. Без това да попречи ни най–малко на неговото йогистко упражнение. Борето Белия беше невъзмутим и не обръщаше внимание нито на врявата, нито на фотоапаратите на възхитените чужденци, нито пък на това, че германките едва ли не го хващаха за оная му работа, за да се уверят, че е истинска.
Подобна сензация едва ли можеше да се отмине по пруг начин, но милиционерите, неразбиращи особено от шоу–бизнес, се бяха появили, за да изтръгнат нашия йога от неговата нирвана… Единият мильо вече се умори да настоява по човешки пред Борето Белия да се изправи на крака и да си прибере зарзавата, за да го последва. Вече беше извадил палката, когато един по–нахален „капиталистически фотоапарат“ го освети със светкавицата. Милиционерът заряза Борето и се втурна след чужденеца, за да му вземе апарата, но чужденецът тъй се гмурна в тълпата, че в карамбола трябваше да се включи и другият милиционер. Шумотевицата повиши децибели и всеки момент можеше да прерасне в масов бой на плажа. Борето Белия продължаваше все така невъзмутимо да си стои в стойка с натопорчен като полицейска палка интимен орган… Продължи да си стои така и когато две служебни камионетки спряха на плажа и към суматохата се присъедини почти целият личен състав на крайбрежието…
Вярно, че на Борето Белия наистина си му беше голям, но какво пък чак толкова! Нали прославяше България…
Боят се разлюти дотам, че накрая – успях да го видя от вече безопасно разстояние – няколко ченгета арестуваха неколцина курортисти. Това би било достоен мотив за една батална картина. От челото и веждата на милиционера се стича кръв, двама негови другари с каменни изражения и твърди погледи носят ранения към камионетката, а той е вдигнал очи към небето и от погледа му личи, че сега го вижда най–дълбоко… А на Борето Белия продължаваше да си му стърчи. И да не му дреме.
Накрая, след като сеирджиите бяха разгонени, терористите арестувани и лентата от фотоапарата на западния шпионин бе извадена, а фотоапаратът счупен о главата на Борето Белия, той най–после съвсем невъзмутимо свърши своето упражнение и си тръгна ни лук ял, ни лук мирисал… Разходката по плажа беше неговият напълно заслужен отдих.

– Не се смей така! – прекъснах смеха на Мариана. Изгледах я изненадан. По–строга ли беше станала или съжаляваше за разсеялото се прекрасно видение?
– Не е никак смешно! – сопна се. – И на този човек не му е било никак леко… Знаеш ли какъв е всъщност той?
– Знам! – бях все още весел. – Човек, ненапуснал Лунния океан… И макар че лайната му не затрупаха комунизма, но пък наториха нашата демокрация, та да расте тя по–бързо,той бе избрал да живее в своя си свят… И остана там. Може би не е имал и друг избор.
– Дали?! – проехтя зловещо въпросът на Мариана.
Не знаех дали оня нещастник е имал право на избор, но аз имам. Имам и не ме е страх. Познавам свободата. Свободният винаги има право на избор… Макар че не на всички мои въпроси изкуството дава отговор.
Или не ми достига вярата!?
За да намеря изход от Галерията на спомените…
– Не можеш да ми отговориш! – почти изсъска Мариана.
Мълчах. Та нямах ли право да мълча като другите? И да постъпвам като тях?
– Птичка сред птичките, мечка сред мечките…
– Какво? – не разбрах в първия момент аз.
– Цитат от „Тъй рече Заратустра“ – рече Мариана. – Или го употребявам неправилно?…
Време е да поясня, че Галерията беше станала доста по–различна след появата на Мариана. Всяка картина сега бе преграда по моя път. Трябваше да я открием, да преминем през нея, за да се продължи по безкрайния коридор. Който ми приличаше повече на коридор на болница за смъртници. Само дето отсъстваше втората галеристка.
Или беше навсякъде…
И нещо друго ново имаше в Галерията на спомените. Всяка отделна картина беше в съвсем нов и различен стил и общуването ми с нея беше съвсем различно. В една прониквах и оживявах и аз, както беше при картината с Кети. При друга просто не можех да издържа, толкова светлина и святосг излъчваше, както бе пред картината с баба Ванга. При живата картина на спомена за Борето Белия аз бях само наблюдател и коментатор. Ако ми разрешите и тази роля.
В третия раздел на Галерията на спомените – вече можех спокойно да го нарека така – нищо, дори отношението ми към преживяването не се различаваше съществено от момента на преживяването.
Интересна ми беше разликата на твърде различаващите се авторови похвати, с които отделните художници преработваха моите спомени и разкриваха своята трактовка върху преживяното.
Мариана пък налагаше още един поглед, доста различен от моя и поради това обогатяващ го. Разговорът със Смъртта беше по–скоро монолог, с Мариана извършвахме съвместно изследване на картините–спомени, за да открием в тях смисъла и на моя път през годините. Момичето на Грегориаш ме караше да мисля повече за нея, отколкото за картините. Мариана правеше точно обратното…
И друго – сега Галерията беше съвсем пуста. Не преминаваха пълзящите трупове, нито пък забогателите с покупките си от Магазина за въздушни кули красавци. Липсваше ми и Диоген. Липсваше ми дори управителят на Магазина, за да ми предложи някое ново изкушение. Нямаше ги и момичетата–мелодии, дето изскачаха от картините. Но по–добре беше да ги няма тях, отколкото Мариана. Сега тя наистина беше моята връзка със света.
Спомнях си за катастрофата. Все още не ми се вярваше този спомен да е нещо повече от сън, толкова беше нереален. Бях в кома, а може да съм бил и мъртъв. Всичките ми преживявания бяха от някакъв друг живот. Мислех си, че все още имам надежди да изляза. Всички галеристки подред, а и Николай Гешев, и дядо Коста Халачев ми казваха, че трябва да премина по този път. Един меценат трябва да знае колко струва всичко. Включително и собственият му живот…
Това, което ме впечатли в новата картина, бе, че стилът на художника, който я бе нарисувал, приличаше на моя. И аз бях изобразил върху едно платно като играчи на покер Алек, Витя и Чукан. Както и моя милост.
Сега седях на друга маса. Но пак с мафиоти. Па и приличах на тях. Нали трябваше да играя като равен с равни.
Иначе беше красива и приятна вечер. Седяхме в луксозен бар с две красиви девочки и си бяхме много, много весели, само дето настроението на момичетата започна да се променя като падаше към нулата. Точно тогава някакъв изтънчено–облечен тип се запозна е мен, девочките бяха повод, за да седне на нашата маса. Момичетата не криеха своето отношение и казаха, че е по–добре да си тръгваме. Новият ми познат пък ни най–малко не се смути от промяната на настроението и продължи да разговаря с мен. Накрая момичетата все пак си тръгнаха, а аз бях принуден да ги изпратя, но в отговор на любезните покани на бандита обещах да се върна отново в заведението. Изпратих ги и наистина се върнах. В живота си имах вече възможност да се уверя, че подобни приятелства не носят нищо хубаво. Но щом трябва да бъдем джентълмени, нека да бъдем. Поне докато външните обстоятелства го позволяват.
Около моя нов непознат се бяха наредили руските донове. Калибърът им личеше от пръв поглед. Но го даваха сноби. И аз трябваше да възприема техния стил. Колко му е!
Пиех аморето с шампанско, наоколо имаше момичета, заведението беше скъпо, наистина се бях отпуснал…
Само дето нещо започна да ме гложди. И да ми подсказва, че покерът не се играе на нашата маса, а другаде. „Колата!“ Сетих се и изтръпнах.
Излязох да я видя. Задното й стъкло бе разбито, нямаше смисъл да проверявам какво е останало вътре. Куфарът с парите естествено бе изчезнал. С надиплените банкноти една дузина средностатистически руснаци можеха да станат състоятелни. От доста време не бях гълтал никакви успокоителни. Сега също щях да мина без тях. Момичетата се развличаха достатъчно дълго време, за да могат техните кавалери да си свършат работата. Свършили са я. Учтивостта ме задължаваше да се върна и да им изкажа своята искрена благодарност.
Засмях се. Кръвта напусна главата ми и се настани в долните етажи. Ще се върна, разбира се. Нали онезн, четиримата на масата, имаха толкова хубави пръстенчета. Масивни, красиви златни пръстени, с монограми!
В джоба си имах парици, колкото да си позволя още едно разточителство. В името на нашето ново приятелство. Излюпило се на мястото на вечната дружба…
Само това можеше по някакъв начин да засегне честолюбието им…
Знаех, че в началото ще се опъват, па и пръстените настина бяха скъпи. Щеше да се наложи да наддавам постоянно и дори безумно. Такива са правилата на играта. Трябва да купя тези пръстени.
Върнах се в бара. Онези почти не криеха, че са на дъното на историята с колата. Гледаха ме почти насмешливо, за съжаление не намериха сили.
Още след първата сума, която назовах, първият свали пръстена от ръката си, без да сваля учудения си поглед от мен. Наброих му доларите. Вторият не се съгласи веднага, взе да ми обяснява, че пръстенът му е особено скъп. Като спомен и така–нататък. И аз се пазарях и така нататък. Като запален екскурзиант, който си купува сувенирче. Повиших сумата. Вторият дон ме изгледа още по–учудено от първия си приятел. Но все пак се плашеше да вдига цената още. А много му се искаше. Не успя да събере в устата си по–висока сума, въпреки че и нея бих платил.
Третият беше нагъл. Той бе приел моето предизвикателство. Повтаряше, че пръстенът не се продава и се ядоса, когато продължавах да наддавам. Но сумата, до която бях стигнал, го стресна. Събра кураж и отново я повдигна. Приех. Изгледа ме с учтива злоба, но после погледът му омекна, свали пръстена от ръката си и го плъзна по масата.
Четвъртият сам определи сумата, която надвишаваше десет, а може би и петнадесет пъти стойността на пръстена. Приех веднага. Той само се позасмя, но каза, че е очаквал все пак да се опитам да я снижа, но щом съм бил толкова сговорчив, щял отново да я вдигне. Приех и новата сума. Все пак изпробвах такава интонация, която подсказваше, че пазарлъкът е към своя край. Не беше така, разбира се. Бих приел и другите наддавания, за да взема и последния пръстен.
Нахлузих пръстените на своите пръсти, усмихнат им рекох „бай–бай“, изпих си питието и си тръгнах. Бях наистина доволен от покупката си, почти бях забравил за разбитата си кола… Почти! Защото през следващите няколко седмици щях да имам известни парични затруднения…
– Добре ги наредих обаче – засмях се и сега, излизайки от картината.
– Какъв е смисълът? На тях ли се доказа или на себе си, че можеш да бъдеш и като тях?
– На целия престъпен свят – рекох. – И всъщност на много… Доволен бях от пръстените. Наистина са красиви…
– Не падна духом пред нисшите духом! – почти го издекламира Мариана.
– Нисшите духом ли? Тези не бяха от този сорт. Нисшите духом са чисти…
– Но за да си чист, трябва ли да бъдеш и нисш духом?
Мълчахме и двамата.
– И как продължи всичко?
– Като всеки друг път… Та нали в Русия за трети път открадваха куфарче с пари от колата… Винаги съм се оправил, оправих се и този път… Бог винаги ми е помагал, той заедно с мен и чрез мен построи галерията „Папа Жан“… Но да го отминем… Ако заслужава, ще го нарисувам в краен случай…
Мариана ми бе ядосана.
– Да, и тази картина с разбитото стъкло на твоята кола е само за Галерията… Черната барета, черните дрехи, изкупените от мафиотите златни пръстени, светлата ти брада и всичко онова, което се крие под тази външност…
– Цяла галерия в един жив човек – реших с усмивка да привърша диалога аз.
– Ти все пак успя – съгласи се с въздишка Мариана. – Трябваше да успееш, предсказа ти го не един пророк… Нямаше право да не успееш… Нали не можеш да вървиш срещу предопределеното…
– … И срещу своите собствени страсти – допълних.
– Без да ти дотегне? – Мариана не се предаваше.
– Имало е моменти, когато съм си казвал, че е хубаво да бъдеш нормален човек, с нормално семейство, с нормална работа и стремежи… Вместо цялата тази несигурност…
И спрях сепнат. Забих спирачките като пред знака „Стоп“.
– Мариана, знаеш ли нещо повече за пътя, който трябва да извървя нататък?
Мариана поклати отрицателно глава.
– Аз съм само галеристка, а твоят път в тази среда не минава само през Галерията на спомените… Знам обаче, че трябва да преминеш към следващата картина.
– Искам сам да я отключа – рекох и повторих нейното движение. Успях и Галерията ме върна към този прекрасен спомен.

ДЖАЛМА – ЖРИЦАТА НА ОГЪНЯ

Истинското й име така и не научих, но вече и ие искам да го знам. Нарекох я за себе си Джалма.
Беше нестинарка и когато я видях да върви по огъня, ми се стори, че огнените й стъпки минават през гърдите ми, че нейната астрална двойничка е избрала за място на танца си именно тях.
Беше безкрайно красива, като истинска циганка. Гъвкавото й тяло сякаш поемаше в себе си огъня и сякаш се хранеше с него… Пепелявото й лице беше като че ли нарисувано от огъня, затваряше го в себе си и го съхраняваше. Джалма сякаш не танцуваше върху жаравата, а огънят изтичаше от краката й. Видях от стъпалата й да излизат пламъци и да разпалват жаравата. Това беше някакъв тайнствен магьоснически ритуал, а не нестинарски танц върху огъня.
Тя беше неговата жрица!
А пламъците танцуваха около нея като саламандри, красивата циганка събуждаше и дресираше живеещите в пламъците саламандри.
Чудно ли е в такъв случай, че се влюбих в нея? Че парче огън тлееше в гърдите ми… И платих на водача на трупата парите, които ми поиска. Джалма щеше да дойде с мен. И да ме учи да танцувам върху жар. Или да ме заведе в света на страстите. Наречете го както искате. Мен имената не ме интересуваха. Аз тръгнах с Джалма.
Сигурно саламандрите са танцували и около мен. На влюбените ще им отиват и огнени ореоли. А и аз исках наистина да се науча да танцувам върху огъня. Земята вече беше прекалено студена за стъпките ми.
… За всяка стъпка към Джалма.
Нали и целувките принадлежаха на огъня. Ако не носехме огъня в себе си, не бихме се научили да целуваме. Бащината целувка по челото е завещаване на огън. Приятелската по бузата е даряване с огън. Любовната е началото на пожар. Затова Джалма имаше толкова прекрасни устни. Плътни и дори малко големи, те пареха и от разстояние. Огънят живееше в нейните жили, в пулсациите на тялото й…
И сега не зная какво е огънят.
Физическо явление или магия. Химия на страстите или събуждане на всичко, което е затрупано от пепелта на забравата… И се буди в нас самите, за да ни припомни, че можем да бъдем и други. Че можем да бъдем щастливи и влюбени… Че можем да сме огнени.
Малките й остри, почти момичешки гърди изглеждаха огромни, когато се съблечеше гола. Сега наистина кръстът й би могъл да се обхване с длан… Но колко огън спеше в нея. Наистина изваян, за да се събуди от ласкавите ти длани. Тогава телата ни се извиваха като змии. И бяха пълни целите с отровата на любовта…
Със сладката отрова на любовта…
Целувахме ли се или вече се хапехме? Или огънят разтваряше устните ни и диреше огъня на другия?…
При пожар звънете на телефон 160.
Но най–напред забравете за Джалма.
След като красивата циганка прие да ме последва и да ме научи да танцувам върху огъня, отидохме в гората и накладохме жарава. Дълго вървяхме по нея, докато огънят започна да танцува. Джалма като мен бе усетила страстните огнени призиви на изгарящата от желание плът. Може и да съм се заблуждавал, но на другия ден по тялото си наистина имах обгаряния. Или ако говорим като лишени от страсти хора, приличах на човек, прекалил със слънчевите бани.
Докато се любехме с Джалма, ми се струваше, че тя е по–гореща от жаравата, върху която бяхме танцували преди малко. Усетих това още щом хвана ръката ми и разбрах накъде иска да ме поведе. Натам исках да вървя и аз и й се подчиних. Отдалечихме се от жаравата. Въпреки че вечерта беше топла, в този момент тя ми се стори хладна, милваща хладина, огънят ме бе измъчил. Джалма сама избра мястото. Свали дрехите си и аз разбрах, че от Огъня не може да се избяга. Думите никога не могат да опишат това, с което телата ни едва се справяха. И се задъхваха. И продължаваха. Защото в нас припламваха толкова пламъци… И небето над нас се бе превърнало в надвиснала жарава.
Или беше така, защото тялото й бе захлупило моето и го топлеше и моделираше по своите форми. Тогава обърнах тялото й под моето и вече небесната жарава изгаряше гърба ми. Пареше ме и Линията на живота, та все преобръщах телата ни. По–добре е да гледам страшната небесна жарава в очите… Но белегът пак ме пареше или търсеше да се слее с друга Линия на живота… Пак. И пак. И пак…
Този път танцувахме голи по жаравата. Горските духове и зверове, надвесили невидимите си очи от всяко дърво и хралупа, ни гледаха с любопитство и ужас, а ние продължавахме да танцуваме…
И след спазъма, който изсипа огъня от моето тяло в нейното…
И след другия.
Пак. И пак. И пак…
… Прибрах се в хотела с чувството, че ще се разболея и наистина се мятах в тежка просъница цели осемнадесет часа.
На другия ден видях, че цялото ми тяло е обгорено. Потърсих Джалма, но трупата си беше заминала…
Години след това я нарисувах. Краката й горяха… Всичко нея и около нея гореше. Влязох в картината и се превърнах пламък…
И само пепел остана от нея, когато се измъкнах от нажежената й рамка.
В очите на Мариана светеха няколко въгленчета. Или това е може би нейното любопитство.
– Какво е жаравата? – попита ме.
– Просто жарава… Едно от всички начала, което древният философ е нарекъл огън. И от неговите корени се ражда животът.
– Когато сте разсъждавали със Смъртта, над това какво му трябва на човека, сте пропуснали сте да забележите, че на човек му е необходима жаравата… – рече тихо, сякаш някой бе посипал гласа й с пепел.
– … И ти обичаш да танцуваш върху нея – изтръгна ме от унеса отново гласът на Мариана.
– Джалма обича… За себе си съм запазил няколко въгленчета. Като рисувам, ги слагам на палитрата…
Говорех красиво. Значи хитрувах. За да се измъква от спомена и чуждото любопитство.
– И аз понякога искам да танцувам върху жарава.
– Като излезем оттук, ще те науча…

Поредната картина ме връщаше към запознаването с големия асеновградски художник Коко Форев. Бях чувал толкова нещо за него и много добре знаех кой е… Той също бе чувал за мен, та тогава разговорът потръгна.
Бяхме на някаква изложба в Клуба на учителя. Открихме иложбата и подхванахме традиционното парти. Масата, около която бяхме насядали, беше кръгла и уж позициите на всички 6яха равни, а ми се струваше, че Коко е в нейния център и както винаги, той пак бе душата на компанията и около него се въртеше целият разговор. Вече се бяхме настроили приятелски еднн към друг. Разбрахме се и какво ще купя от него. Той искаше да нарисува картина, в която да предаде цялата вакханалия на града. Щял да нарисува възрастни хора на въртележка. Седмица преди смъртта му го потърсих, за да купя негови картини. Намерих Христо скулптора да извайва неговата камина…
Коко Форев си беше отишъл от този свят, а ние вече работехме над „Галерията“. Тогава Стийв ми се похвали със своя публикация в местния „Вечерник“, но така и не можах да прочета неговия разказ. Цялото ми внимание грабна корицата на броя. Коко Форев беше нарисувал своята въртележка. Сега в Галерията на спомените видях Коко, надвесил се над въртележката с възрастни хора. Той самият беше весел ангел.
Ако има весели ангели…
Излязох навън и рекох на Мариана:
– Понякога намразвам Смъртта и за това, че ни препречва пътя към най–съкровените цели… Колко често не можем да ожънем засятото…
– Тогава как се сприятели с галеристката преди мен? – Жените подчиняват и философските проблеми на инстинктите си.
Преглътнах отговора. И щеше да ми заседне в гърлото. Но на другаде поведох разговора с Мариана:
– Спомням си, че почти на входа на Магазина за въздушни кули, на щанда за бродовете, попитах за цената на брода „Между реалния и бленувания свят“. Продавачката ми каза, че цената е „осъзнаване“… Попитах я и за брода между живота и смъртта, а тя ми каза, че цената му е шарлатанство и че такъв брод не може да съществува – едното преминавало плавно в другото… Тогава й повярвах, но не й вярвам сега. Брод между живота и смъртта сигурно съществува, но вероятно цената му наистина е огромна и дори тези, които са се разорили, за да го имат, едва ли са щастливи…
– Тази картина събуди у теб сума ти въпроси – рече Мариана.
– Радвам се, че видях Коко Форев… Вероятно на него ще му бъде приятно да се види от небето край своята въртележка…
Той наистина обичаше да рисува…

В следващата рамка беше поставена една графика и за миг аз се превърнах в своето графично изображение. Плоско, двуизмерно.
Четях вестник и ми беше нещо тежко. Уж бях свикнал с измишльотините на вестникарите и вярвах, че те напълно заслужават думите на Сьорен Киркегор.
А в „Пловдивски новини“ някакъв си журналист бе писал, че „Целувката“ на Жул Паскин, намираща се в галерията „Папа Жан“, е фалшификат, който според мнението на Еди–Кой–Си експерт, не струва дори сто лева.
Спомням си този вестникар от коктейла по случай откриването изложбата на Виктор Бугай в Стария Пловдив. Това, че се натаралянка, не беше нещо ново. На хората на перото им отива и свободното понедение. Той се напи обаче като свиня. Нахвърли се и с двете си ръце върху мезетата и нямаше да се учудя, ако бе напълнил и джобовете си… Сега от същите джобове той вадеше омазнявените си естетически критерии. Както и своите аргументи.
Известността задължава. Дори свикнах с това да се говори и пише за мен. Графиката връщаше моите спомени към помиярските навици на новинарите. Но на картината аз държах в ръце местния вестник „Регион“. Бяха ме наплюли… Добре. Но Милка, човека, който бе свършил това, считах за приятел.
Момичето беше наистина странно, мислеше си, че някакво извънземно стои в главата й и то движи нейната ръка, за да рисува странните си картини… Сигурно това извънземно я бе научило и на непочтеност. Обвинението беше тежко. Отнасяше се до един мой приятел, емигрирал във Франция още отдавна. Той притежаваше фабрика за тухли. Милка ме обвиняваше, че му дължа пари и че изобщо съм го измамил…
Наистина Атанас Чобанов ми бе заел пари, но аз му се бях вдьлжил. Или извънземното в главата на Милка е просто белег на шизофрения,.. или тя бе забравила елементарното задължение на журналиста просто да провери достоверността на получената информация. Тя просто бе предпочела да засегне един приятелски настроен човек. Милка ме бе обидила, за да получи хонорар, чийто размер едва ли надвишаваше равностойността на 1 (един) долар…
Е, прекалено ниско ме бе оценила. Макар и по–точно е да се каже, че така тя оценяваше себе си. Един долар за драски и шарки плюс наличието на извънземното… Та то ще ви излезе безплатно. Насам, народе, насам… Хайде на новините… Които валят от небето също като ония камъни… Камъните падат, падат от небето… Какво? И се сърдите на всичко отгоре? И баш тези камъни са топлени в женска пазва?… „Камъните падат…“ Да падат! И тях ще замъкнат за къщите и вилите си. Като камъните на крепостта…
Но моят дом е моята крепост, нали? А аз съм мома англичанка, измамена от любов… Която обслужва социалната шизофрения на обществото. Да преосмисля и преоценява всичко. И да му туря то цената…
Дали да кажа на моята секретарка Катя да изхвърли всички вестникарски изрезки?… Само ми тровят настроението…
Ще й кажа… като излезем…
Отместих очи от графиката и погледнах Мариана. След черно–бялата гротеска моята галеристка изглеждаше чудесно… Боже мой, дано очите ми свикнат с нея. Тежко е да носиш толкова красота в очите си…
Но нали ние сме живи все пак. По–добре е да живеем в един свят на изкушения, вместо да се примирим с факта, че сме някакво си там ЕГН, а не живо същество. И да си пазим цифричките, дето поверително съобщават кога сме родени… А как и защо живеем, това не интересува вече никого. Всичко извън ЕГН–то е табу. Всич–ко!
– Никога не си приемал нещата толкова трагично! – рече Мариана.
– Не ги приемам и сега чак толкова трагично… Просто избягвам да чета вестници. Развалят ти не само настроението…
Развалят и вкуса на думите…

АСУРА ОБИЧА СВОБОДАТА

Мариана направи магическото си движение и аз влязох в следващата картина.
Аз и моите приятели бяхме нарисувани в светли и приятни тонове. Само тук–таме по телата контрастираха по–тъмни багри. Може би за да подскажат вътрешната ни тревога. Бяхме аз, Пламен и Генчо от фирма „Сашо 2″. Аз и моите приятели пътувахме с търговска цел, както бе написано и в документите. И сега за всичко, дето преживяхме преди три дни, празнувахме втория си живот. Пътуването ни съвпадаше с бурните събития в Молдавия – бяха вдигнали оръжие бесарабските българи и молдавците. Не ми беше за пръв път някакви си десетина минути да ме спасяват от сигурна смърт, но и аз бях впечатлен не по–малко от момчетата.
Мостът в Добисари бе взривен десет минути преди ние да преминем по него. Наистина бяхме потресени, като разбрахме какво ни се бе разминало…
– Е?! – попита ме Мариана, щом излязох от картината.
– Има много по–важни неща от новините и клюките във вестниците – рекох й. – Сигурно си права, като ми го напомняш… Припомних си, че седем минути могат да те спасят да не загинеш на взривения мост, в падащия самолет или във вдигнатата във въздуха кола… Всички тези необясними неща просто съществуват.
– Но това е тревожно!
– То е и надеждно. Световният ред е по–опасен от иронията на съдбата, която го разрушава!…
– Ако приемем превратностите на съдбата, те наистина не са чак толкова страшни – рече Мариана. – Но какво е достойното приемане на фаталната предопределеност ?
– Може би смирението…
– Искам да ми отговориш ясно и без „може би“! – усмихна се Мариана. – Добре ще е за теб… Тази Галерия е една възможност да изучиш и себе си.
– Добре – рекох. – Достойно е смирението без никакво “Може би“…
Мариана засия.
– Това не е просто религиозно задължение… Спомням си моя добър приятел – афганистанската хрътка Асура…
– Знам, знам! – засмя се Мариана. – Хайде, падре, познаваме се!
– Мариана?!
– Мой човек, ти искаше да бъда аз и ето ме – аз съм!…
Уплаших се. Тя наистина ставаше реална. С всичко все повече и повече приличаше на истинската Мариана. Нарече ме „падре“ – това си беше точно нейна приумица. Наричаше ме падре, но понякога и момче… Тогава нещо у мен й харесваше. Искам да кажа, някоя картина преди всичко…
– Необикновени са твоите метаморфози, скъпа – рекох го уж шеговито. Защо ли така ме озадачаваше промяната, та Мариана сега приличаше на себе си.
– Остави ме мен, говореше за смирението и за твоята добра приятелка Асура.
– Обичах това куче. Бях много привързан към него… А то отговаряше на чувствата ми и се бореше със своята биология, за да не ми причинява неприятности и да ми остане вярна… – Въздъхнах уж иронично. – Афганистанските хрътки обичат да бягат, обичат простора, лова и свободата. Обичат скоростта! Макар че са облагородени и дресирани от човека… Асура ме придружаваше в моите пътувания и когато на украинско–молдовската граница не поискаха да я пуснат с мен, почувствах го като загуба на близък приятел. Някакво момиче, живеещо край границата, й се зарадва. Оставих я при нея. Не знаех как ще се чувства Асура в чужди ръце и все си мислех, че може би я виждам за последен път. Примирих се. Това е то истинското смирение, за което ти говорех… Така и майката вижда сина си изведнъж във войнишка униформа и чувства, че го губи, че й го отнема друг. Но после реших, че ще се срещна отново с Асура, че ние не можем просто да се разделим и наистина след два месеца я видях.
Бях се завърнал да я взема, но отново не я пропуснаха през границата. Тогава Асура се изтръгна и от мен. Ловният й дух тържествуваше. Два часа я гонехме из митницата, накрая на митничарите им хрумна дори да стрелят, но моята Асура беше изчезнала вече из близките гори. Тръгнах да я търся, мислех си, че ще я загубя, че вече нищо не може да я спре… Толкова дълго време бе жадувала свободата…
Повече от три часа я търсих, бе започнало и да превалява, но тялото ми все още се къпеше в собствената си пот… Най–накрая усилията ми се увенчаха с успех. Видях я на един от хълмовете. Втурнах се към нея, като не спирах да викам: „Асура, Асура, Асура…“ Ужасно беше, но тя отново се втурна нанякъде. Козината й се развяваше на вълни. Нямаше да я настигна, ако продължаваше да бяга все така. С повече от седемдесет километра в час.
Но не можех и да не се втурна по следите й. Сигурно това беше най–дългото бягане през живота ми. Най–накрая тя спря и аз я погалих. Беше настроена вече дружелюбно, но не желаеше да върви… И като си помисля само, че можех да я загубя…
– „Бог дал, Бог взел, Благословено да бъде името му“ – цитира и Йов Мариана. И после вече кротко додаде:
– Хайде, падре, да вървим!…

Следващата картина ми напомняше с нещо стила на Грегориаш. Той умееше да нарисува и въздуха в своите пейзажи… Но сега пред мен бе застанал учителят бате Жоро. Човекът, който възпитаваше бойни умения. Наричаше бойното си изкуство Българско бойно умение. То напомняше на източните бойни изкуства, но бе и твърде различно. Учителят беше истински творец. И как да не изпитваш гордост, че е асеновградчанин и че в Асеновград сътвори необикновена бойна техника и непознат до този момент начин за въздигане на тялото до духа. В тоталитарното минало бойните умения бяха едва ли не табу,
можеха да ги тренират само хора от привилегированите касти на комунистическа България. По–късно дойде пренебрежението. Книгата на бате Жоро още не може да види бял свят, а от нея има наистина какво да се научи…
Наложи се и аз да помогна на неговата школа. Бяха на лагер край Гонда вода. Трябваше им голям хладилник, за да могат нормално да живеят. Купих им хладилник. И разбрах, че момчетата на бате Жоро винаги ще бъдат зад гърба ми. Макар че не за това им го купих. Просто исках да помогна…
Мариана слушаше и гледаше с широко отворени очи.
– Разбрах – каза бавно и клатеше глава, като че ли отмерваше всяка дума. – Прекрасното и силно човешко тяло се превръща в галерия на духа… И тези прекрасни и силни тела ще бранят построеното от духа…
– И ще построим една нова галерия – продължих по логическата верига аз.
– Тогава ще превърнем всемира в една безкрайна галерия – ентусиазмът на Мариана можеше ла достигне до истинска еуфория…
– Тялото на боеца е брод към духа – подсказвах й аз.
И тя танцуваше като нестинарка върху жаравата на думите, които се разтопяваха, за да изкова от тях своето послание към света.
И вървяхме към изхода на една галерия и към началото на друга.
– Да влезем в следващата картина – рече Мариана и направи магическото движение със своите пръсти.
Следващата картина не бе нарисувана от земен жител. Нейният автор живееше на стотици светлинни години от Земята и все пак обитаваше самата земя. Роден на далечна планета, той можеше да присъства и на земята, защото бе намерил тялото, чрез което да разговаря и твори…
Тази картина бе на Роси. Тя разговаряше с извънземни. Не, не става дума нито за демони, нито за раздвоение на съзнанието. Извънземното се наричаше Незе и чрез него бе нарисувала тази картина от Галерията на спомените.
Запознах се с Роси чрез най–добрите си приятели Петьо и Веси Маринови. Петьо Маринов е преподавател по музика, печелил конкурс по акордеон в Германия. Синът му Ангел, моят любимец, с великолепните си изпълнения на баян направи още по–празнично откриването на галерията. Покрай семейство Маринови се запознах с Роси, която бе изрисувала моя спомен за нашето запознанство. Аз, Петьо, Веси и тя самата бяхме изобразени като вливащи се и взаимодействащи си спирали. Картината не беше реалистична, но всичко бе както тогава…
С Петьо и Веси разпалено спорехме, когато Роси, вече знаех, че е екстрасенс, ни заповяда да мълчим – чрез нея Незе искаше да говори… И заговори:
„Посланието е за Папа Жан! Посланието е за Папа Жан! Нека Папа Жан слуша и си припомни в подходящ момент моите думи! Щом си припомни тези думи, дотогава затворени в спомените му, той ще разбере, че е жив и че има своите шансове за построяване на всемирната галерия. Само трябва да издържи сблъсъка със света на спомените… На другите спомени… Само трябва да издържи Папа Жан…“
Не знаех, че спомените имат ехо, но думите на Незе кънтяха в мен, когато изскочих от картината.
– Невероятно! – извиках, обхванат от радостна възбуда. – Нима не е знаел още оттогава за моето пътуване в тази среда!…
– Ти чу! – кратко отговори Мариана. – Аз също се върнах в твоите спомени…
– Незе е невероятен мъдрец! – продължих възхитен. – Това е отговорът на въпросите, които ме измъчват… Битието е толкова силно, че може да смачка личността и да стане неин узурпатор!… Но щом личността има своята галерия и се стреми да я превърне във всемирна, значи всемирът е постоянно в нейното съзнание, той е и зародишът на тази идея…
– Ако сътвори галерията си! – замечтано се унасяше Мариана. – Незе ми каза, че имаш шансове да успееш! – поправи ме мило тя. – Изглеждаш много радостен!
– Освеи това съм и обнадежден. Приятелското присъствие винаги ми действа така! Не бях виждал Петьо и Веси толкова дълго… И Незе… Веднъж го нарисувах. Все ми се струва, че съм го виждал в Лунния тих океан и че прилича на един много, много добър и смел корсар… Приличаше на истински благородник и истински воин… Той наистина можете да лекува и да изпраща своите послания… Незе – всемирният лечител и воин…
– Разкажи ми за оня пепелник, който видяхме у Стивън.
– Кой пепелник? – трудно включвах.
– Натюрморта!
Сега я разбрах.

МОЯТА НОВА СРЕЩА С ПЕПЕЛНИКА

– Разказвал съм го, но сякаш бях забравил, че предметите могат да бъдат живи и че те носят товара на човешката душа, която ги създава и която ги руши. Това не е детска приказка, нито примитивна аксиология. Предметите носят този товар и го чувстват. Пепелникът, чашата и увехналото цвете в натюрморта, за който ми споменаваш, знаеше и разбираше толкова много, че веднъж аз извиках възхитено: пепелниците са големи философи…
Срещнах този пепелник в едно бистро на открито, пак в Асеновград. Пепелник с два фаса. И толкоз. Като изключим мълчанието, което понякога е всичко. Единият от фасовете бе нервно смачкан, със сдъвкан филтър, беше го пушил мъж. Другият бе остатък на наистина женска цигара, върху белия филтър толкова добре личеше червилото. Стоеше в края на пепелника, от него бяха всмукали дима най–много три пъти, преди да бъде загасен… Жената и мъжът или момичето и момчето се бяха срещнали, за да се разделят. Стори ми се, че ги видях на масата – на тяхната последна среща. Дори не можах да изпия безалкохолното, което си бях поръчал, защото денят беше наистина горещ и имах нужда от разхладителна течност. Исках да оставя масата и пепелника по–дълго да запомнят тази сцена – последната среща преди раздялата. И задавах своите неми въпроси на пепелника, а той, макар да беше тъжен, много тъжен, се опита да ми отговори. И ми разказа играта! Или истината за този свят, където злото убива доброто и е по–силно от него, и ако някога доброто оцелява, то е, защото в доброто е и любовта, а любовта е по–силна от всичко. Пепелникът бе видял как тези двама, които се бяха обичали, бяха загубили любовта си и вече бяха обречени на самотата и злото. Пепелникът бе поел върху себе си целия товар. Двата фаса бяха просмукали в себе си яростна тъга, която толкова приличаше на срутен мост между два бряга… Двата фаса бяха просмукали в себе си всички красиви мигове, които мълчешком двамата поотделно си бяха припомняли… Но поотделно! Тогава спомените умират. И двата фаса се бяха стоварили с цялата си тежест върху пепелника и той всеки момент щеше да се пръсне под тази огромна тежест…
Бях облечен официално, с черен костюм, върху който толкова лесно оставаха петна. Бързах и за някаква бизнессреща, но не можех да изоставя фасовете. Изсипах пепелника в джоба си. Исках да ги запазя, защото разсеяната сервитьорка всеки момент щеше да ги изхвърли.
Беше топъл ден и улицата пред бистрото суетно бранеше от случайни минувачи своите тайни. Улицата бе жива и пулсираща, въпреки че най–живото и най–истинското аз носех в своя джоб. Това бе съдържанието на един самотен пепелник…
По принцип не рисувам натюрморти. Много е трудно да предадеш живот на нещо неживо. Този пепелник обаче не ме оставяше на мира и след време го нарисувах. Имах толкова приятели поети, писатели и художници и в техните ателиета, работни стаи, кабинети и т.н. винаги присъстваха препълнените пепелници… Така и нарисувах този пепелник. Препълнен с угарки. Натоварен с толкова много отрицателна енергия… Толкова много е мъката на този свят…
– Жестоко и ужасно свежарско! Браво, момче! – поздрави ме Мариана.

Един динамичен живот не може да бъде изцяло инкасиран от творчеството. С тези мисли попаднах в следващата картина.
Не се изненадвайте!
Макар че аз самият бях изненадан. Но малко ли излишни вещи държим по домовете. Така и нашият череп е вместилище на излишни и ненужни спомени…
Но кой знае? Може би в тях също се крие нещо от нас самите…
В картината на този спомен аз стоях под лятното руско слънце и продавах… Да, да, бях продавач на огромно количество стока. Бях я докарал дотук, за да спечеля, а сега я продавах сам. И то на загуба.
С огромен камион транспортирах тази стока. Карах я на Колята, той трябваше да я купи. Но не стана така. Както се казва, Колята ужасно ме изработи. Не можех да се върна обратно с всичко това. Тогава я разтоварих от камиона и сам започнах да я разпродавам. Естествено на ниски цени…
Отначало потръгна, бях изчислил дори, че ако вървя така, печалба все пак щях да имам. Постепенно обаче клиентите взеха да стават все по–малко и по–малко. Тогава реших да намаля цената. Клиентелата отново се увеличи. На другия ден обаче трябваше отново да намалявам цената. Едва като се наложи да ги продавам сам, разбрах колко много неща съм домъкнал.
Слънцето бе жестоко и безмилостно и кожата на краката ми – бях по къси панталони – взе да се лющи. Засърбя ме и гърбът. Нали не можех да стоя под целия ужасен пек другояче, освен гол до кръста. Но стоката все не свършваше и не свършваше… Изтече и вторият ден, а не бях продал и половината. На третия ден я пуснах на смешно ниски цени и бях наобиколен наистина от цяла тълпа. Накрая и това не ми се стори достатъчно, та започнах направо да я подарявам. Бабичките вече крещяха: „Пристигнала е благотворителна помощ от България… Насам, насам!“ Море от хора се блъскаха пред мен и протягаха ръце, за да получат нещо. Не можах да ги облека всички, но продължавах да продавам и подарявам. Хиперинфлацията в Русия беше в разгара си, та си тръгнах с цял чувал рубли, които така и не знаех какво да правя…
– Така и не можах да разбера защо си припомних тази картина… – рекох на Мариана. – Ужасният пек и чувалчето с рубли, което носех на обеления си гръб, когато Колята ме излъга…
– Трябва да си благодарен на всеки спомен – рече Мариана. – Нали по този начин можеш да излезеш от Галерията на спомените?…
– Не, има хиляди начини да изляза от Галерията – рекох аз. – И още толкова да остана в нея…
– Ти ще излезеш от Галерията по един–единствен начин!
Въздъхнах.
– Не мога да им бъда благодарен на тези спомени… Нали тогава загубих евангелието на Йоан Златоуст. Издадено е по времето на Романови, беше личният екземпляр на патриарха, изчезнал преда двеста години, за да попадне у мен… Но не можах да го занеса в галерията „Папа Жан“ сред предметите, юито само се разглеждат, но не се продават. Можеше да го дам на някой музей…
– Това също дава сила на четката, за да създаваш своите картини – рече тя.
– И руската рулетка с Витка ли?
– А ти как мислиш?
– Ще намразя по–скоро картините си, отколкото да стана благодарен на злото – рекох. Повече нямаше какво да кажа.
Мариана ме водеше мълчалива към живите картини на вече толкова близкото минало… Беше едно от последните ми пътувания в Гърция. Същото, в което трябваше да се срещна с Крие, след като бях подарил вече иконата на баба Ванга…
В дванадесет часа Люси ми беше уредила среща с българския посланик в Атина г–н Петров. Пунктуалността на българската дипломация правеше добро впечатление и аз пътувах радостно възбуден с черния мерцедес към резиденцията. Още през тридесет и седма година умни българи бяха избрали място за нашето посолство в един от най–приятните квартали на Елада – Палеопсихико. Името си го биваше и в превод значеше Стара душа.
Резиденцията носеше с достойнство старата душа на архитектурния стил. Дървото и мраморът се бяха съчетали великолепно. Картината, закачена в зимната градина, смесваше по невероятен начин риби и море, а един люспест калкан се открояваше на фона на излегнал се гол византиец. От стената в кабинета на посланика щеше да ни гледа голямата икона със светите братя Кирил и Методий. Може би точно те бяха тези, които сплитаха най–ярко съдбите на българи и византийци.
Нямаше нужда да ме представят. На господата Папа Жан бе познат от жълтия „Труд“‘. Но и аз познавах обстановката. Още при влизането ни в салона за хранене забелязах, че „Сватбата“ на Владимир Димитров – Майстора бе подменена с друго платно. Някой си бе наредил картината да стои „по–хубаво“ в салона на външното министерство. Така е, смяната на правителствата често значи и разместване на картини. За картите се досещате сами.
Соня, съпругата на господин посланика, ни изненада с касета на Висоцки. Потънахме в настроението на поета с китара. И това свързваше българското посолство в Гърция с далечната тайга на Русия, както и с родния Асеновград. Усмивката на Жоро Слона прозираше от неговото платно на стената, иронична и ликуваща. Да, вселената ставаше за чудесна всемирна галерия. Руините на Елада бяха чудесен фон за картината на Слона. И великолепно ехо за дрезгавите песни на Володя Висоцки…
Черният мерцедес отново ни понесе из улиците на Атина, Люси беше останала в суперлуксозния хотел „Олимпия“. А аз пожелах през тази толкова българска нощ в Атина да потропам на портите на мама Сашка в хотел „Менелай“. Наистина измореният от годините администратор Алеко ме настани в скромна стая с три легла, тук бяха отседнали и двама български емигранти, та цялата нош премина в тежка размисъл. Нещо караше все още изпосталелите от сиромашията нашенци да дирят коравите залци на чуждата земя. Мама Сашка досущ като Странната им даваше частици от голямата си и топла душа, за да се сгрее… На сутринта трябваше да възстановя ритъма на живота с поредното бягане – този път не към Асеновата крепост, а към Акропола. Провирах се из лабиринтите на малките улички, водещи към величествената крепост. Така стигнах подножието на планината. Беше твърде рано и по пътя се срещах и разминавах с изоставени кучета и котки. В подножието на планината зееше входът на пещера. Не се поколебах да прескоча оградата и попаднах в тайнствения мрак на неизвестното. На дъното на пещерата бе разположена някаква трапезария. Приседнах на един от камъните и отново се прехвърлих назад във времето. Така почувствах силата на боговете, сякаш наобиколили ме. Какво значение имаше дали са дванадесет, или само един? До мен стоеше Фидий, от другата ми страна бе Перикъл. Край каменната маса бяха насядали Ван Гог, Леонардо… О, каква изненада за един асеновградчанин. Тук беше и Коко Форев…
Разговора подхванаха Фидий и Перикъл: „Тогава всички ни упрекваха о, Фидий, че започваме строителството на този храм. Мен ме свалиха от поста градоначалник, теб те прокудиха из незнайни земи. Проклинаха ме, че съм откраднал златото от щита на Атина. Уличаваха ни и двамата в някаква далавера, а после и в светотатство, защото сме превръщали божествените идеи в материя, а сега техните потомци се гордеят със създадения от нас Партеион… И теб, Папа Жан, не можем да те разберем какво точно искаш да постигнеш с твоята галерия. Ако искаш да кажеш нещо на света, кажи го с цяло гърло, както рецитираш стихове. Нали веднъж го рече на Асеновата крепост пред очите на целия град:
А искаш да извикаш с пълен глас:
„Защо, къде отиваш ти, човеко?…“
„Понякога думите ни объркват – прекъсна го Леонардо. – До какво водят!?… Къде е скрита тяхната красота, щом доброто винаги е красиво, а красивото невинаги е добро? Тогава как да кажат дали красивото не е висша форма на доброто, или доброто е непознаваемата страна на красивото… И тревогите се превръщат в тежки мисли. Които падат като бариери по нашите пътища. Тогава, рисувайки смъртта си, ние търсим само една среща и един флирт с галеристката от Галерията на спомените. Разбираш ли ме?“
„Много добре! – отвърнах. – За жалост не разбирам себе си!“
„Не се и опитвай – рече Ван Гог. – Ти си човек на порива!… Аз също! Краят не можеше и да бъде друг, но каква щеше да бъде ползата, ако и средствата бяха други? Краят не е по–важен от самото съществуване. Не е вярно това, че всичко е добре, когато завърши добре! Благославям добрия край и го пожелавам на всекиго, но той може да не разчита единствено на себе си… На своята четка и на своя бръснач…“
Разговорът тъй и остана незавършен. Виденията им изчезнаха точно в момента, когато Коко Форев рече на всички: „Не се опитвайте да разберете единствено смъртта.“
Измъкнах се от пещерата, но продължавах да чувствам върху главата си тежестта на каменните колони и блоковете на Партенона. Градът беше в краката ми. Красив. Могъщ. Забързан в своето всекидневие. Защото ме посрещна с миризмата не печено месо от таверните, с разлюлените гъсти и сладостна вълни на музиката, с размаханите доволно опашки на бездомните кучета, които сега ме посрещаха като стар познат.
Трябваше да се отбия при Люси, която почиваше в хотела. Оттук–нататък всичко беше еднакво равно. Срещи. Разговори. Пътувания. Измислен свят! Но намерих време да се отбия и видя пак мама Сашка. Полицията била прибрала четиридесетина нашенци от борсата и ги екстрадирала отново в България. Помоли ме да поговоря с посланика, та да направи нещо за тези момчета. В тяхното число влизаха и младите ми съквартиранти от миналата нощ… „Колко много хора търсят пристан и покой из всички кътчета на света – мислех си. – Ще им помогне ли с нещо твоята галерия, Папа Жан?…“ Ще им помогне, яростно си отвръщах, трябва да им помогне. Галерията с пристан за неукротимия човешки дух…

С Люси тръгнахме от Атина за Солун в прекрасен слънчев ден. Движението бе доста натоварено. Почти всички се завръщаха от карнавала, организиран със започването на големите великденски пости. Запомних карнавала със стотиците хвърчила, пуснати високо–високо, за да докоснат Бога… Пристигнахме в Солун привечер. Люси пожела да бъде настанена в най–луксозния хотел ABC. Тук тя щеше да се срещне и с Крис. Предпочетох да ги оставя сами. Никой не бива да пречи на влюбените. И особено приятелите… Люси все пак ми остави телефона, на който отговаряше.
Беше вече към 23 часа. Тъкмо бях заспал, телефонът отново ме стресна. Беше три часът след полунощ. Нейният глас звучеше сякаш от дъното на ада: „Папа Жан, не съм добре, тежко ми е…“ И плачеше от любов и мъка, от тъга и колебание дали да го направи. Беше го вече правила, когато е била на седемнадесет години. Нейната доза – шепа лексотани, реланиуми, елениуми, диазепами и джин, питието на Хемингуей… Защо точно сега? Като в деня, когато Людмил, моят приятел–самоубиец, призна, че не разбира акта си, че не разбира и себе си, но е научил нещо ново за себе си, което не може да си обясни… Нима моята галеристка, Смъртта, бе награбила косата си и бе тръгнала по всичките ми пътища … Толкова кръстове на приятели бележеха вече земното ми битие… Нямаше да й дам Люси. Но не бях сигурен дали няма да успее да ми я отнеме. Свързваше ни само един телефонен кабел и думите, нишката на думите, която изтъняваше пред изпълнените ми с ужас очи… Люси искаше да я оставя сама, за да не бъда причастен… А аз изстрелвах към нея моите думи, но те приличаха на безпомощни халосни патрони – все не улучваха и не улучваха целта.
„Трябва да живееш заради децата, трябва… Заради приятелите и галерията… Припомни си! Люси, припомни си първия психиатър, който те спаси. Той ти каза тогава да четеш книги и да си почиваш… Ако си отидеш сега, как ще прочетеш „Галерията“?…“ Най–после обеща, че нищо няма да прави, макар и много жестоко да се е скарала с Крис…
Затворих телефона, страхът, че може и да го направи, ме сковаваше. Човек, решил да тръгне на среща със смъртта, не се отказва толкова бързо от желанието си… Дори когато е правил преди това и други несполучливи опити за самоубийство… „Не я оставяй сама, говорех на себе си, не я оставяй и сera…“ И краката ми диреха обувките, а ръцете – ръкавиците. Трябваше да бързам и да я намеря жива… Вървях към нейния хотел. Проститутките стояха на обичайните си места под светещите фенери. „И това е самоубийство!“ – мислех си. Макар да имаше толкова проститутки, които истински уважавах. Бродех по улиците на Солун, после намерих такси. Качих се в нейната стая.
Беше заспала. Но дишаше. Беше жива. Целунах я по очите. Затворих вратата. Трябваше да дочакам следващото събуждане.
Следващият ден премина под знака на лексотана и главоболието. Но моето! А това е по–друго. С него съм свикнал…
Седяхме тримата в една таверна пред остатъците на огромната риба, която дояждахме. С Люси и Крис. „Искаш ли да изям мозъка, за да мълча като риба?“ – попита Люси. А Крнс изяде окото, за да я види… За да я гледа сега и винаги… Не знаех гръцки. И затова може би така се сменяха и преплитаха смях и сълзи…
Този път сутрешният ми крос бе по брега на морето, което бе на тридесет километра от Солун. Хотелът, в който нощувах, е на тридесет метра от плажа и веднага след събуждането можех да стъпя на пясъка и да почувствам дъха на морето. Тичах по брега, море и въздух навлизаха в гърдите ми и те жадно се разтваряха за живота. Здравите мъже с големи груби ръце и потъмняла кожа се радваха вече на успешния сутрешен риболов. Краката ми докосваха гниещи водорасли, черупки на миди и охлюви и всичко, което морето бе изхвърлило от себе си на брега. На кея до мен току–що бе спряла лодка и събрани мрежи. Рибарят по навик захвърли все още скачащата риба в лодката. А нейното тяло се опитваше да диша и очите й се втренчиха в мен. Не само гръцки не знаех, не разбирах и езика на рибите. Но тя ми казваше: „Помогни ми, Папа Жан,“ Получавах стотици писма, в които хората ме молеха за помощ. Бях получил още едно послание. От риба. Подадох на рибаря хиляда драхми и после той учуден видя как пускам рибката в морето. Утре щеше да я хване пак. Гларусите се спускаха и сега да я догонят, но аз бях щастлив, защото я спасих и й подари свободата.
Ще мога ли винаги да заплащам свободата, моята и на другите?
Сетих се за легендата.
Буда видял орела да догонва заека и се изпречил пред хищника, за да спаси живота на жертвата. Орелът го помолил да му върне жертвата, защото е гладен и той самият ще умре от глад. Буда предложил месото си на птицата. От небето се спуснали везни, на които трябвало да претегли месото, което дължи на орела. И везните все се накланяли в полза на гладната птица. Тогава Буда разбрал, че късчетата никога няма да са достатъчни – за спасения живот на заека трябва да се разплати със своя живот. Всеки живот тежи еднакво. Всеки!…
В главата ми нещо бучеше, бученето ме хвана за гърлото и аз се задъхвах.
Какво е това? Продължавах да тичам, но краката ми натежаваха и едва ги отлепвах от пясъка. Неописуемото бучене звънеше в ушите ми. После изведнъж то премина в адски трясък и аз си представих крясъка на хиляди умиращи, слял се с плача на спасените живи…
Този път някой е натиснал копчето, мислех си.
В главите ни е натъпкан толкова невероятен страх, може би като морето. Приливите на мисълта трябва да го изхвърлят навън, на брега. А сега по съшия този бряг аз тичах, за да спасявам… кого? Видях розата в ръцете на дъщеря си. Тя беше далеч, много далеч… По–далеч и от рибката, чийто живот и свобода можех да заплатя. Под нозете ми хрущяха черупките на мъртви морски обитатели. Видях очите им. Приличаха на очите па иконата, която бях подарил на Крис.
„И ние бяхме живи, и ние бяхме живи…“ Пясъкът изтичаше между пръстите на ръцете ми и аз се питах колко милиони години трябва да минат, за да се роди отново живот от микроскопичните кварцови елементи. И дали големите планети или тези мънички същества са повече? Не знам. Нищо не знаем. Знаех само, че трябва да тичам, за да спася Люси…
Когато тътенът отмина, разбрах, че страхът ми от ядрена война е бил илюзорен. Наблизо бе военното летище на Солун, излетял само поредният изтребител… Но страхът продължаваше да пулсира в мен и да движи нозете ми…
Внезапно погледът ми бе привлечен от някакъв странен предмет, който се търкаляше на пясъка. Повдигнах го и разбрах. че това е двойният изкуствен пенис… Същият! Носех го в куфарчето си, за да развеселявам компаниите или да подготвя за пътешествие в страната на Ерос някоя непозната Наташка. Органите на КГБ ми бяха отнели този невероятен орган, бяха ме щракнали няколко пъти с него в ръка и бяха заключили и дрездея, и снимките в своите сейфове. Сега бе излязъл от секретния сейф, бе пропътувал реки и морета, за да стане мой сувенир… Говоря глупости, разбира се. Или страхът ги говори. Та аз бях в Гърция, а тук с фалоса са свещенодействали…
Грабнах го и затичах по–бързо. Очите на страха могат да бъдат и точни.
В хотела заварих Люси, насочила към себе си острия и хладен връх на камата, която беше изработил за нея Илия, съпругът на най–добрата й приятелка. Люси отново търсеше Смъртта.
– Крис е катастрофирал – шептеше тя. – Заради мен е. Чувствам, че е заради мен… Толкова го притесних, за мен е мислел и е катастрофирал… Аз съм виновна…
От думите на Люси не можах да разбера в какво състояние е Крис. Беше изпаднала отново в истерия. Отново ли щях да срещна Смъртта, която ми отне Людмил и Геша?
Смъртта държеше камата в ръката на Люси. Защото човек не може да се самоубие от любов… Като разбрах, че Крис е жив и почти невредим, почувствах, че имам реалните шансове да спася Люси. Нямаше смисъл да я упреквам и да й повтарям, че така още повече ще натовари и бездруго натоварения от катастрофата Крис. Нямаше смисъл да търся нормални доводи. Щях да заприличам на протестантски пастор, дошъл да проповядва в публичен дом точно когато страстите най–много са се разлютили. Тогава размахах пред лицето на Люси изкуствения пенис.
– Погледни какво ти подарява Нептун чрез мен. В историята на човечеството той често е съперничил на мозъка, а може би и нему дължим повече. Отдавна, отдавна нямаше да има войни и човек щеше да живее в един щастлив свят, ако не мислеше с тази си работа. Може и светът да е по–лош заради него, но затова пък никак не изглежда скучен…
Люси ме гледаше шашардисана. В очите й светна недоверие.
Шегички ли намерих да си въртя, при това от гадни, по–гадни? И вече се готвеше да ми тегли като истински пич една майна, но после се разкикоти, остави камата настрана и пое фалоса. Усмихна се широко на мен и на себе си, избърса сълзите с опакото на ръката си, засмя се буйно и се хвърли в прегръдките ми. Смееше се и плачеше, но беше щастлива, почти радостна и щастлива, че е останала жива. Може би ми помогна да я спася златната рибка. А може и с една и същи мрежа рибарите да са измъкнали златната рибка и черния, почти негърски фалос.
Крис ни беше изоставил, той имаше работа. Та не останахме в хотела, а помъкнахме спален чувал и бутилка „Асеновградски мавруд“ и си намерихме място за нощуване на плажа. Люсн беше no–откровена от всеки друг път. И ме поведе назад в спомените на едно седемнадесетгодишно момиче, което една след друга превръщаше мечтите си в реалност. Гордостта да постигнеш нещо е велика и възвишена, но и твърде мимолетна, ако не намериш своята галерия, където да съхраняваш спомените, а това значи и себе си, защото човек е кръстовище на минало и бъдеще. И му е нужен приятел, дори когато се връща при себе си…
Много наивен чар се криеше в сърцето на Люси, която природата бе надарила е изключителен интелект, а животът – със завидна ерудиция. Нещо силно ни свързваше. Свързваше ни и театърът, любимото място на двама ни, а и неин кръстник бе Стефан Попов, моят добър приятел…
Животът беше подсказал на Люси, че в своите делници тя може да играе ролята на самотник или пич. Ролята на мацка тя считаше за незначителна и епизодична. А после бе решила, че е по–гот да е пич, защото на всички им е писнало от самотници и смотаняци. Това по–късно щях да открия за хората и за себе и аз. Люсито нямаше нужда от подобни послания, тя ги носете в сърцето си. И вятърът на плажа ли донесе някаква дрезгава песен на Висоцки за приятелството, отнякъде се взеха и щастливи сълзи, и тях избърса, за да надигне бутилката и да погледне като през телескоп към небето. Светът губеше формите си, нещо ме грабна на ръце и аз се отдалечавах от Люси, нещо блестеше над главата ми като атомен чадър или атомна гъба… Не, не беше кошмар. Бях пред моите картини. И все още в Галерията на спомените до Мариана.
„Много ти въздейства това пътуване – рече тя. – И много хубави картини донесе оттам… Особено тая, на която показваш плажа и си залепил на картината толкова мидички и рапанчета… Ужасно свежарска!
– На Стийв повече му харесва ядреният взрив!… На тази картина бях изобразил себе си паднал на брега, забил очи в мъртвата земя, само главата ми е неестествено голяма. От морето се вдига ядрената гъба и в нея, в самото й сърце, е голата Ани…
– Може би наистина си го преживял… – Уморената усмивка разтегна устните на Мариана.
– Но аз го преживях, макар и като илюзия. Защо хората се самоубиват? Не, не мога да си отговоря. Людмил също не можа да си отговори. А и Люси вече не помни какво е мислила тогава. Нали ми е жива…
– Много ти е хубав пейзажът с мидичките! Страхотен е!… Поздравявам те, момче! – рече Мариана.
Друго не каза. И след магическото й движение аз влязох в следващата картина…
По онова време Стефан Попов играеше в три спектакъла едновременно. А те бяха поставени в Пловдив, в София и в Ямбол. В Ямбол играеха „Ревизор“ на Гогол. За мен бе истинско чудо да гледам играта на Стефан. Въпреки усилената работа над „Галерията“, отивах с радост в театъра. А Стефан Попов на сцената наистина беше невероятен. Точно преди излизане обаче се почувства зле. Дадох му успокоителна таблетка, но не тя го освести. На сцената той се прераждаше в своя герой. И на онзи, на другия, когото викаше за живот, не трябваше да му е лошо. Тогава и на Стефан…
Тежка и непонятна за мнозина е участта на актьора. Той трябва да преживее хиляди карми, да превърне тялото си в медиум дори за духове, които са му чужди и да бъде дори такъв, какъвто не може да бъде. Тогава той отстъпваше тялото си на някакъв чужд дух. Да прави той с него каквото си иска…
Толкова невероятни бяха превъплъщенията иа Стефан Попов.
На партито след премиерата му казах всичко това. Беше мрачен. Продължаваше да се чувства недобре, а и беше много по–разочарован от света от всеки друг път. Каза ми, че ако не била работата му, която много, много обича, сигурно отдавна би бил мъртъв… И се усмихваше тъжно. Може би си припомняше своята Уляна, полетяла като птица от прозорците на блока… Толкова скоро и всъщност толкова отдавна…
Да, едни работят, за да живеят, други живеят, за да работят, за трети работата е начин на живот. Тя е самият живот. Такъв е и Стефан.
Постепенно се отпуснахме, партито беше в разгара си. Не знам откъде се появи цигуларят Рачо и след втората му песен разбрах, че е мой…
Вече свиреше на ухото ми. На няколко песни получаваше по няколко долара, иначе и аз, и той чувствахме, че ще се случи нешо. Предчувствието не ни излъга. На шестата песен лъкът му клюмна. Беше останал гола тояга – нямаше как да погали струните, за да събуди мелодията.
– И така ще свиря, и така мога! – рече нашенският Паганини и с почти голата тояга в ръцете си изпълни любимата песен на моя баща „Руфинка болна легнала“. Извадих последните два долара, които имах в себе си. Това бяха моите два щастливи долара, нещо като талисман. Дадох му ги. Нека щастието, което те носеха, помогне и на друг. Такъв човек заслужаваше щастие…
Излязох от партито и от картината. Нещо странно бе настъпило вън от нея. Галерията изглеждаше вече друга. Мариана също не беше същата. Стори ми се и неестествено щастлива.
– Нещо се е случило? – извих гласа си във въпрос.
– Случи се Нещото! – отвърна почти тържествено.
И Нещото беше повече от невероятно. Аз се завръщах в своето настояще, връщах се и при себе си…
Настоящето щеше да е последната картина от Галерията иа спомените. Последният мой спомен… Пред мен беше вратата за навън. Аз щях да напусна Галерията и да бъда свободен…
– Знаеше, че трябваше да се случи, нали?
– То вече се е случило, щом е в Галерията на спомените – изкрещях.
И после я пипнах.
– Вратата за навън! – шептях… И я галех. Като жена, и като дете, като нещо по–хубаво от жена и дете.
– Ти успя! – рече Мариана. – Не знам какъв ще бъдеш ти навън, но ти направи най–решителната крачка и успя да не излезеш от себе си и от своите спомени… Напред! Трябва да построиш своята галерия…
Пристъпих напред. Отворих вратата и прекрачих към всичко, което не е спомен…

Пета глава

НАЙ–ПОСЛЕ СЪМ СВОБОДЕН

И това е всичко…
И това е неописуемо!
Който може – да го опише.
Аз съм пас…
– И аз – каза Стивън.
Ще раздаваме отново картите.

Шеста глава
КУКУВИЧКАТА

Кукувичката от старинния часовник каза:
–Ку–ку…
Броях колко пъти ще изкука.
– Ку–ку… Ку–ку…
„Пет, шест“ – преброих аз.
Стивън беше гроги. Скапан, искам да кажа.
– Ку–… – завърши кукувичката.
Просто беше дошло време за седма глава.

Седма глава
ВЕЧНОООООООСТ

Стивъи е гроги. А аз съм пиян от Свободата.
Което е все едно да си буфкан с много и различни питиета.
И тогава такива като Вазов викат: „Пиянството на един народ“…
А такива като Ж. Петан пишат: „Насити се на свободата и пожела тристаен кафез с баня и гараж…“
Та това е Свободата! И като пиянство, и като уют те дарява с чувството за вечност.
Спри, о, миг, ти си тъй прекрасен!..
Но миговете не спираха. А се въртяха около мен в спирала.
И вече нямах твърда почва под краката си. Но и нямаше да си удрям главата, като падам. Излиза, че крака изобщо не ми бяха нужни. И че е по–добре, вместо да вървиш или дори само да се разхождаш, да си легнеш и да се отпуснеш като хората. А и глава защо ти е в такъв случай? Какво да избираш – между нищото и вечността ли? Че то може и да е едно и също.
И като стрела или като лазерен лъч ме пронизва мисълта: всичко е вече нищо–о–о–о
о –о–о– о–о–о –о~о–о–о
о–о–о–о–о–о–о
о–о–о–о–о
о–о–о
о

Осма глава
МИЛИОН РАМКИ

– Майната му на Нищото! – рече Стивън. – Той решава всички въпроси в движение. – По–важно е, че оставаме без сухо…
Аз мъдро мълчах. Защото да остане човек без сухо, е като риба на сухо. Нямаше кой да ме метне във водата.
– Почвам да кова рамки – рече.
Мълчах.
– Ще започнеш да рисуваш пак твоите картини – ковеше ме. – Нали притежавали и някакво си излъчване?
Мълчах.
– Ти предаваш на цветовете своите способности на лечител и екстрасенс… – викаше вече Стивън. – Ти си Папа Жан…
И продължи да чука.
Искам да кажа, ковеше рамки.
Иначе чукането му е само хоби.
А с рамките трябваше да изкарваме мангизн.
Виж го ти Стийв! Започна да разнищва икономически проблеми. И да търси пари. Чието най–добро качество е тяхното количество.
– Нали и ония, дето не са им помогнали нито Джуна, нито Кашпировски, са идвали при теб?
Мълчах. Мъдро или позорно, това почти няма значение.
– Видях един списък – рече Стивън. – С имената и адресите на няколко хиляди излекувани…
Въздъхнах:
– А неизлекуваните са много повече…
– Има много хубава синя боя – рече Стивън. – Ти си луд по синьото…
И ми подаде две туби „Рембранд“. После тупна пред мен и цяла кутия. С тях можехме да боядисаме цялото небе. Ако то си не беше синьо… „Синьо до поискване!“ – помислих си. Беше много шантава мисъл.
– Аз ще правя рамки, а ти ще рисуваш…
– Е? – обадих се. Беше ми писнало.
– Ще имаме мангизи и ще можем да продължим книгата…

Девета глава
ВСИЧКО ЗАПОЧВА ОТ УМОРЕНИТЕ ИСТИНИ

Небитие… Вечност… Умора… Умора ли казах? Обратното. Изплувайки от вечността на небитието, се почувствах по–освежен.
Бях се озовал във вила „Уморените истини на прозряната лъжа“. Срещу мен стоеше дядо Коста Халачев и кротко се усмихваше:
– Как е, Жан? Виждаме се за втори път с теб… И за втори път ти връчвам седемте заключени вълни.
– Но те са в мен – опипвах джобовете си смутен. Всъщност пребъркването се беше оказало безрезултатно. Къде ли съм ги изтървал?
– За щастие отново са у мен – засмя се дядо Коста. – Много се радвам да те видя, Жан.
– А аз и емоциите си изгубих по пътя – дори се постарах да предам каменно изражение на лицето си. – Затова не мога да се радвам….
– Ще свикнеш, момчето ми. Ще свикнеш. Трансбитие е това. Не е шега работа…
Какво му беше станало на дядо Коста?
– Е , може ли изобщо да се свикне?
– Не знам – вдигна рамене Коста. – Дадох ти вълните. Вреда е да се върнеш в пътя си. Ще получиш отговори на много въпроси. А мен вече не ме бива, Жан, стар съм…
После помълча и след малко рече:
– Ще трябва да започнеш всичко отначало. Не мога да обещая, че ще ти бъде занапред леко. Сигурно ще е точно обратното… Не биваше да попадаш в Магазина за въздушни кули.

Десета глава
БИБЛИОТЕКАТА НА СВЕТОВЕТЕ

Преминах през много врати, стълбища, лабиринти, докато накрая се озовах в Библиотеката на световете. Беше наистина огромна и съдържаше тетралиони томове, описващи тетралиони съдби. Книгите не бяха написани. В тях бе вкаран животът на Сътворителя. Сътворителят беше една и съща личност, имаща безброй инкарнации…
Затърсих книгата „Галерията“. Оказа се, че не е никак лесно откриването на определено заглавие в такова библиотечище. Лутах се навсякъде, но не я откривах. Библиотеката приличаше на Галерията на спомените, като изключим това, че не се намираше в Магазина за въздушни кули. И понеже тук не вилнееше познатата ми оттам хиперинфлация, всичко беше наистина стойностно. Книгите си ги биваше. Истински, живи книги, но читателят им рискуваше да бъде засмукан вътре в тях. Където да битува сред словесни и идейни водовъртежи, Читателят можеше да се превърне в идея, състояща се от изречения, и да остане завинаги в тях, ако не се намери друг читател, който да го освободи след време. Всеки момент може да се превърна в тайнствен символ сред други тайнствени символи, а опасността съвсем не бе въображаема. Не желаех това да бъде участта ми, не желаех да бъда част от книга. Имам си своя плът. Книгите бяха прекрасни и животът в тях би бил прекрасен, но статичен, мъртъв. Не би могло да бъде другояче – та как истинският живот ще се побере само в книга… Усещайки това, не желаех да чета чужди книги, избягвам ги. Дирех своята, но не я откривах. Струваше ми се, че вече съм затворен в библиотеката, така както бях затворен преди това в Галерията на спомените и че докато не открия своята книга, няма да намеря изхода.
Не се лутах чак толкова дълго. Срещнах библиотекаря – стар свят човек – и откривах изумен в него по нещо от всеки мой учител в живота. От всички тях, моите бивши учители, бе черпил мъдрост, недостъпна без общуване.

Учителите са все недоразбрани. Все търсиш сред тях някой, който да напомня стария, предишния. Този старец беше взел на лицето си по нещо от всички търсени от мен лица. Чувствах се засграшен от силата му, защото той сякаш искаше да ми предаде знанията си, дори когато не го желая. Но кой обича подарените му насила неща?
Старецът заговори. И мъдри неща казваше, големи мъдрости, но те все ми се изплъзваха. Толкова огромни бяха, че моето съзнание не би могло да ги побере в себе си. Казани веднъж, възприемах ги на мига, но след това мигом ги и забравях. Цялата му реч вече бе успяла да се превърне в незапомняща се мелодия, чийто край беше такъв:
– Ти търсиш своята книга, Папа Жан. Търсиш я, но в Библиотеката на световете никой не може да намери своята шгаа, защото именно в Библиотеката на световете той я и създава. Единственото, което мога да ти дам, е медал за поданство. Той ще е видим само за теб и за очите на избраните, невидим ще е за глупеца, за разбойника, за егоиста и за лекомисления. Невидим ще е и за страхливеца. Излизайки от Библиотеката, ти отново ще поемеш пътя си, но чрез медала ще го осъзнаеш по–ясно…
Така ми рече старецът и ми посочи изхода. Хубаво и приятно бе при него, но останех ли тук, не ми мърдаше роботската подчиненост. Пък мисля, че дори и несъвършени, собствените идеи са за предпочитане. Човек не разбира чуждите… Доста се задържах в Библиотеката. Достатъчно научих. И запомних, че спомените са картина върху платното на отминато време, бъдещето е недописан роман…

Единадесета глава
ОСЪДЕН НА СВОБОДА

Веднага щом прекрачих изхода на Библиотеката, бях apeстуван от роботи–полицаи. Поведоха ме към съдебната зала, без въобще да си направят труда да ме осведомят за правата ми на подсъдим… Пък и щом битието определя съзнанието, каква съзнателност ще дирим в трансбитието…
Така попаднах в Съда на световете. Съдебната зала си я биваше – мрачна, огромна, величествена. Публиката се състоеше от мълчаливци, приличащи повече на мъртъвци. Непозната бледи лица, дори не дишаха, може би и бяха сякаш от восък. Кои бяха те? Навярно не ме познаваха, но бяха дошли да ми гледат сеира. Съвсем скоро се появиха прокурорът, съдията н съдебните заседатели. Съдът беше в пълен състав и съдебната процедура можеше да започне.
Съдиите имаха излъчването на библиотекаря – неземна мъдрост, ангелска сила. самотническа святост. И строгост излъчваха, разбира се. Впиха очите си–дула в мен. Фигурите им, малко високи за човешки ръст и слаби, бяха фигури на демони и ангели, които обаче имаха своята плът. Не бяха извънземни, а по–скоро земни. Достойни, всяващи респект фигури на юристи от Съда на световете! С нестандартната си красота тe те подтикваха към самообвинение. Тъмните мантии и дългите до кръста коси, сплетени в плитка, завършваха и подсилваха цялостното впечатление на – както казах в началото на абзаца, неземна мъдрост, ангелска сила и самотническа святост.
Пред целия този съд не можеш да не се почувстваш виновен още в самото начало на процедурата. Съдеше те не един свят, а световете. Ако пред един си невинен, пред другите все ще имаш грехове…
И те осъждаха, преди дори да са произнесли обвинението. Невъзможно бе един човек да бъде невинен, щом се изправи нищожен пред множеството…
Но можеха да осъдят само тялото ми. Душата ми, иосител на идеята за всемирна галерия, не биха могли да докопат…
– Пред вас стои един човек, който не си седи в собствения снят, ами се намесва в други. Безотговорен унищожител, наричащ себе си творител. Намеси се и в живота на Стийв и той е вече Странстващ медиум, чужд на собствените си идеи…
Публиката заръкопляска.
– Този „строител на галерии“, погледнете го!… Той се подиграва с вас, господа. Своето хрумване, наречено всемирна галерия, той въздига на пиедестал над всемира. И това не е просто безобидна донкихотовщина. Това е агресивност, завоевателство и потъпкване на старите традиции. Съгласно тези традиции, нещата имат своите живителни корени… Почитаемият господин изтръгва нещата от тяхната естествена среда, за да ги постави във витрина… И дръзко се присмива на всемира. Но къде е всемирната му галерия?! Чувства ли някой от вас, господа съдебни заседатели, нейното всеприсъствие?…
Гръмнаха овации. Разбрах най–после. Съдещите ме бяха нашите потомци, а съдът беше Съдът на историята. Но с какво съм заслужил подобно отношение?
– Не ти ли е съвестно за Стийв? Как ще живее той занапред?
Това не беше вярно. Нищо изречено не бе вярно. Но защо публиката толкова великодушно им се доверяваше?
– Признава се за виновен! – изкрещяха единодушно съдиите. – Наказва се с освобождаване…
Невероятно! Свободата тук бе с лоша репутация. Излязох, както поискаха, но на душата ми беше тежко. Много тежко!.,. Навън обаче ме чакаше Стийв. Усмихваше ми се, това беше най–дребното задължение на един Странстващ медиум, Да ce усмихва тайнствено. Или окуражително. Което е почти едно и също. Дрешките на Стийв бяха накичени с тайнствени знаци и дрънкулки. От него лъхаше изтънченост, магическа сила, мъжественост.
– Имал си лош късмет, Папа Жан – рече той. – Съществуват три Съда на световете. Съдът на Обвинителите никога произнася оправдателни присъди. Ласкателите не обвиняват, ласкаят. Тук може и да си невинен, но по–вероятно е да забравиш и себе си, и собствения си път. Съдът на Истината е обикновено мълчалив, но твърде красноречив в преценките си в своите намеци. Той също е безсмислен, но е по–добър от другите два. Истината за историята е в самата история, а не в Съдилищата на Световете! Съди се само настоящето!…

Дванадесета глава
ЩОМ СИ СМЪРТЕН , НЕ СЕ СТРАХУВАЙ ОТ СМЪРТТА

Така Стивън повдигна духа ми и ние решихме да продължим заедно. Тръгнахме и срещнахме астролога–мизантроп. Но по–добре е да попаднеш на мизантроп, отколкото все да си безмълвен на мизансцена на историята… Мизантропът беше по–малко безмълвен.
– Творите и защо?! – питаше той риторично. – Ще ви бъдат неблагодарни и самите ваши творения. Тежките упреци и лепкавите ласкателства съвсем ще им отнемат възможността да се радват на живота. Безразличието ще ги обрече на самота.
В крайна сметка те едва ли ще ви бъдат благодарни за неблагодарната си съдба…
– Но все пак те може би обичат живота и болката и желаят да се появят на бял свят? – опонира плахо Странстващия медиум.
– Ти, пътешественико, странстваш и защо?! – обърна се астрологът към Стивън. – Питай мен, седящия на едно място и взиращ се в звездите. Защо да пътешествам, след като мога да се ориентирам по звездите? Предпочитам да седя на мяста. И да наблюдавам звездите и… пътешествениците, които могат да си строшат главите в своите неразумни начинания. Ха, ха!
Всъщност аз съм тъжен и разстроен, защото съществуват хора като вас, хора неразумни, които не забелязват съвършенството на звездния мир. Звездите не се питат за смисъла на своето движение. Те си се движат и толкова, нали не нарушават физическите закони… Смисълът на тяхното движение е в самотс движение… Задаваш ли въпрос за смисъла, ти превръщаш смисъла в огромна питанка. В края на странстването си ти ще бъдеш толкова уморен, че няма да те интересува нито един от отговорите на вечните въпроси… Въпросите и отговорите не са никакъв смисъл. Какво ще постигнеш, приютявайки в тялото и сродни неспокойни духове? Ще увеличиш производителноста на труда ли, сиреч творческата си мощ?… Но аз ти казах вече колко презирам творителитс. Не ви обичам аз вас… Включително и затова, дето произвеждате нещастни същества и после ги оставяте на произвола на съдбата. Измъчвате и себе си, превръщайки живота си в странстване и самота…
– Това е участ – рекох. – Човек не пътува никъде, а е в себе си! Човек не е никъде, той с в своя път…
Астрологът обаче беше затворен в омразата си и не виждаше смисъл в това да се терзаеш, но да бъдеш свободен. Не искаше да разбере необходимостта от истини, и при това собствени! Предпочиташе несобствената омраза или омразата, взета под наем, ако мога да се изразя така…
– Отказвам по–нататъшните спорове. Виждам безсмислието им. Безсмислие ли казах? Следователно смисълът на моя разговор с вас е бил в опита ми да ви убедя, или по–скоро да ви разубедя… Съвсем се обърках. Уф! Всъщност имам съобщение зa вас. Защото аз съм създаден, за да направя това съобщение. След това ние продължавате по вашия път, а аз по моя.
Моята омраза ми подсказваше някои неща, но може би защото не мога да измисля съответното злодеяние, ще се подчиня на професионалната си етика. Та исках да ви кажа, че ако сега преминете през голямата врата, пътуването ви ще бъде благоприятно. Тъй ми рекоха звездите и аз ви го предавам, макар че в ви обичам вас, творитслите. Пък може и пние, астролозите, да сме създадени за това да подаваме актуализирана ипформация на странстващи творители? Кой знае?…
– Защо ли толкова ни мрази? – попита ме Стийв, когато астрологът заби поглед в окуляра на своя телескоп. Нашата аудиенция при него бе приключила и той се бе върнал към лябимото си занимание.
– Твърде много ласкае звездите – рекох аз. – Прикован е като Прометей от своите ласкателски задължения. Не може да допусне съществуването на по–съвършени неща под звездите от самите звезди. Пък и нали ние, лишени от съвършена траектория по подобие на звездната, търсим помощта на Бога, зада ни подскаже Той нашия път. Изкушаваме се и да заемем Неговото място, т.е. да поемем по абсолютния Божествен път… По–съвършени неща от звездите ли казах? Е, да! Ако под звезда разбираме политически мъж или рокизпълнител, по–съвършени неща има. Инак да подлагаме за щяло и не щяло на съмнение съвършенството на звездите, май не е много уместно. Още повече, че те с нищо не са ни виновни… От своя страна, нашият астролог, макар и добър по душа, е много глупав. Всеки човек, който се бои да си зададе тоя или оня въпрос, не обича познанието, защото сам си е внушил, че неговите плодове са забранени. Това е една чудесна диета! На всичкото отгоре не умее да мрази, както трябва… Нали ни показа голямата врата…
– Все пак творим ли и защо?! – повтори въпроса му Стийв.
– Някой ден дори звездите ще спрат да се движат. Някой ден… Но никой не знае какво ще стане дотогава… Какво ще остане от творенията наши? Нали все пак и болка, и страст в тях сме вложили… Аз съм го казал в своите Послания към Света: „Щом си смъртен, не се страхувай от смъртта!“

Тринадесета глава
ЦЕНАТА НА БАНАЛНИТЕ ИСТИНИ

Приличаше на морските пейзажи от моите картини, макар да бях сигурен, че никога не съм виждал този плаж. Цветовете на всичко, което беше под нас и над нас, бяха някак измислени и нереални. Светът, в който попаднахме, отваряйки вратата, приличаше на нарисуван с масло. Такъв беше и морският бряг. Тук срещнахме Човека, носещ баналните истини.
– Хей, скитници, спрете се! – провикна се той. – Цената на баналната истина, която ще ви кажа, е само няколко гроша. Необходимо е да бъде чута. Макар и всеки да я носи в себе си, никой не смее да я произнесе. Та на мен ми плащат за куража… Баналната истина е извънредно ценна, защото тя е истинската и най–трайна мяра; всичко, различаващо се от нея, е само |интелектуална игра и нищо повече…
Човекът, носещ баналните истини, ме истински заинтригува. Беше навлякъл мърляви пиратски дрехи, а и лицето му подсказваше, че някога е бил моряк. Единствено фигурата му разваляше това впечатление. Защото имаше тяло на човек, който не обича да напуска брега.
Беше силен и ловък в думите. По всичко останало мязаше на треторазряден алкохолик, отдал се на порока и разрухата и загубил всякаква надежда. Продаваше баналните си истини, за да ги превърне в божествената жидкост.
– Искам да я чуя – рекох му аз и заплатих за това.
Странстващия медиум Стийв също гледаше човечеца с огромен интерес.
– На този бряг няма плодове. Дърветата тук са красиви и цялата растителност е буйна, по плодове няма… На този бряг не можсш да живееш никак, освен като убиеш времето си. И да чакаш Нищото. При мъртво време не се чака и Нищо. То е дошло. Няма и смисъл да засадиш дръвче. То няма да даде плод. Няма и смисъл да напущаш този бряг с някои от корабитe, които се отбиват. Чакат те само терзания и неприятни изненади. И ти го знаеш много добре, Папа Жан! Баналната истина е, че аз няма да напусна брега, който не дава плодове. Тук ми е по–добре!…
– А ще посъветваш ли и другите да сторят същото?
– Баналната истина не е някакво послание към света. Тя си е лично моя. Продавам някоя и друга, за да има с какво да заплатя изпитите чашки. Някога бях пират и цепех морето. Нарушавах общоприетите закони и бях творител на нови истини. И какво? Чак като попаднах на този остров, разбрах всичхо.
И реших повече да не се скитам. Намерих пристан за душата си. Както казват тарикатите и поетите. Дърветата не дават плодове, не давам плодове и аз! Тук ми е мястото, а и на всеки, който иска да се почувства щастлив, мястото му е тук!… А на теб, Странстващи медиуме, не ти ли е малко чоглаво и тъжно,
че все приютяваш в себе си духа на някой друг?
– Щастливи са хората, които имат собствени идеи – отговори също загадъчно моят приятел. Защото само щастливите могат да имат идеи, та били дори те и носенето на банални истини. Терзанията обаче са по–нужни на човека, отколкото щастието. Във всеки случай не бих желал да приютя твоя дух. Макар и някога да е значел нещо…
Последвахме пирата, който не обичаше морето, в кръчмата, където намираше във виното своите истини. Ние със Странстващия медиум също имахме нужда да седнем и да се подкрепим.

Четиринадесета глава
ЗА ДОСТОЙНСТВАТА НА ТВОЯ ВРАГ

Не останахме в кръчмата дълго. Дори не успяхме да си поотпочипем и да се подкрепим.
Кръчмарят приличаше на дядо Коста Халачев, та и той ми напомняше зa седемте вълни, които трябвало да използвам, за да приключа с това пътуване и да построя своята галерия. Пиратът, който мразеше моретата и продаваше банални истини, се нафирка много бързо. Та за него ни заговори кръчмарят:
– Някога е бил най–страшният пират на всички морета. От него се е боял дори Черния Тим, легендите за когото са повече от раните му. Двамата били непримирими врагове, но след смъртта на Черния Тим Ким–Бялата акула се превърнал в продавач на банални истини. Понякога става и така: загубиш ли достойния си враг, губиш и собственото си достойнство… Той не остана в своя път и не отвори своите седем вълни,
– Но защо? – полюбопитства медиумът до мен.
– Защото се изплаши от това, че всяко пътуване свършва. Предпочете да ги забрави, за да не му напомнят за края… Тъкмо за такива хора са безплодните брегове и острови…
– За нас това поне е невъзможно – рече самоуверено Стийв.
– Дано – рече кръчмарят и дори се прекръсти. – Но лъжа е, че не можете да останете на този остров… Това е остров, приятен в много отношения. Аз самият ще остана вечно тук… Не ви гоня от кръчмата, приятно ми е, като срещна скитници, напоследък дори корабите не спират на този бряг. Толкова наплашени са oт него. Много време никой, освен този нещастник, с когото не може и да се разговаря, не се е отбил в моята кръчма. Но вървете! Тръгнете на изток. Там ще намерите подходящ кораб, с който ще тръгнете, накъдето ви поведе Пътешественика. Пътешествениците са истински вълшебници – те няма да ви излъжат. Това е от мен…
Говори още много и постоянно ми повтаряше за седемте вълни, които трябваше да освободя по пътя. Мислех сн какво ли значат тези вълни и дали е толкова важно да бъдат освободени, колкото важно бе да премина през всичките си спомени, докато бях в Магазина за въздушни кули. Защо трябваше да бъдат седем, а не дванадесет, петнадесет или седемстотин седемдесет и седем? Толкова малко число ме плашеше. Мислех си, че с освобождаването им ще свърши и моят живот.
– Тревожи ли те това, че и един достоен човек може да свърши като разнасящ баналните истини? – попитах Странстващия медиум, щом излязохме.
Той не ми отговори, та изрекох отговора сам:
– Мен лично не. Едно от моите послания към света е: „Имаш ли едно дете, приеми всички останали за негови сестри и братя…“ Така ще знаеш, че ще предадеш утрешния свят на своите деца… Та заради тях не би оставил баналните истини. А би ги отскубнал като троскот. И тогава Земята отново ще ражда…

Петнадесета глава
ИМА ЛИ ФАЛШИВИ ХОРИЗОНТИ?

Порехме вълните на морето, водени от безпогрешния усет на Пътешественика. Едва след като стъпихме на кораба, разбрахме, че Пътешественика и Кораба са едно и също. Кораба беше жив и усещаше поривите не само на морските вълни, но нашите душевни трепети.
Кораба знаеше за пътя ни. Знаеше за целия ни път още в мига. в който стъпихме на него. Знаеше докъде ще ни заведе и бе много по–прозорлив от нас. За някои от нещата, които ни очакват, само намекваше, но още тогава предупреди, че трябва да преминем през Острова на изпитанията.
Островът на изпитанията заслужаваше напълно името си. Тук се получаваше странен оптически ефект… и ти виждаш отвсякъде и навсякъде само хоризонти.
– Какво означава чисти намерения?! – попита неочаквано Странстващия медиум и заприлича отново на оня Стийв, който в Нашата среда искаше да бъде морален, но не желаеше да разбере какво е морал. За да не бъде статичен и мумифициран почти…
– Ще разберем, ако островът ни пусне и издържим на изпитанията – рекох му. – Сигурен съм, че намеренията ни са чисти.
– Почти се досещам за ключа – замислено рече Странстващия медиум. – Този остров ще се опита да ни залъже, че има фалшиви хоризонти. Всъщност всички о един ще са истинският. Нали и ти казваш: „Ако имаш една картина, нарисувай още няколко…“
Мълчах. Страшен мъдрец ми се пише, откакто стана медиум. Ама защо наистина е прието ла се смята, че хоризонтът е един… Ако приемаме, че целта е една, всичко останало ще бъдечаст от нея. Но не е ли всичко останало отделен хоризонт?
И така, преди да стигнем на Острова на изпитанията, вече знаехме, че за нас изпитания там няма да има. Нашето изпитание вече беше история и за него можеше да се разказва.

Шестнадесета глава
ЗАПОЗНАЙТЕ СЕ С МАДАМ ФИЛОСОФИЯ

Изпитанието дойде, но от съвсем другаде. Радвам се поне, че Странстващия медиум остана на Кораба и не преживя всичко това, което преживях аз. Но за прекрасната жена, с която се запознах на острова, не мога да не разкажа.
Когато за пръв път попаднах във вилата „Уморените истини на прозряната лъжа“ и срещнах мъртвия си приятел Николай Гешев, той ми каза, че Философията е просто момиче, което като всички останали е родено от майка и има баща. Това, което го различава от другите, е нейното безсмъртие. Още отдавна, много отдавна, още в началото, философите са се влюбвали в нея. това е създавало безброй легенди. Срещу тях самата мадам Философия няма нищо против, имиджът винаги е бил важен, пък и тя по природа си е мистификаторка.
Още щом слязох на брега и се срещнахме случайно, се стреснах. Стори ми се за миг, че Сладострастницата Дая е слязла от картината ми. Имаше същата къса черна коса, същият златист загар на кожата. Черните й очи имаха излъчването на магьосницата, устните й бяха по същия начин леко разтворени, а и носеше същата, сякаш оръфана от конете бяла рокля, толкова къса. че не прикриваше почти нищо, а и кожените ботуши под нея стигаха едва до коленете й.
Липсваха само конете. А аз поисках да съм именно кон.
– Дая! – извиках сподавено.
– Не! – засмя се тя, май ми и намигна. – Сбърка! Винаги ме бъркат с някоя друга… Май всички ме виждат такава, каквато искат да съм…
Още не разбирах. А на нея й харесваше моето учудване и това я правеше още по–перверзна… „О, тъжното око на коня“ – изплува изведнъж в съзнанието ми стих на също така великия мистификатор Трендафил Акациев. Момичето пред мен бе старо почти колкото света, това значи, че си падаше по мъдрите хора. та и аз реших да го давам мъдър. А не по конски невъздържан. И тя също като мен случайно бе попаднала на Острова на Изпитанията, макар да пътувала не с воден от Пътешественик Кораб, а с космически…
– Не трябва да се страхуваш от лъжливите хоризонти. Всички са един и същ реален хоризонт – подсказах й отговора. Голям праз! Не й направи никакво впечатление.
– Попаднала съм тук отпреди пет хиляди години и не съм тръгнала към никой от тях – рече ми. – Предпочитам да си стоя на острова и да се наслаждавам на красотата на всички хоризонти. Светът и бездруго е опасен. Толкова много легенди има за мен и толкова глупости са извършени в мое име. А и повечето от най–страшните глупаци са мои незаконни деца. Моя собствена плът, заради която философите винаги са били готови на всичко. По–добре ще бъде да си стоя на този остров и да съзерцавам неговите хоризонти… Щом са повече, ще има и повече за съзерцаване, нали?…
– Но ти си толкова красиво момиче! – прошепнах.
– Е , и? – засмя се. – Твърде красиво, но карам мъжете в мислят само глупости… И те ги вършат не дори заради плътта ми, а заради легендата за мен. Вероятно това с някаква перверзия. Вероятно бъдещите ми любовници ще й измислят и име…
– Но нима не искаш да достигнеш хоризонта? – попитах. Но повече гледах, отколкото питах.
– Това е глупост! Знаеш, че хоризонтът не може да се достигне…
– Напротив, аз знам и друго. Колкото повече хоризонти , толкова повече са и шансовете да ги достигнеш… Ако е само един, той просто кокетничи и ти бяга… Твоето място не е тук – молех се и почти стенех.
– Нали ти заприличах на Сладострастницата Дая. Някой ден ще се срещнеш и с прототипа на картината си! Ще видиш, че си приличаме, даже повече, отколкото си мислиш… Мястото ми наистина не е тук, но и Дая, и аз не сме никога там, където ни е мястото… Това е въпрос на характер… Или на навици…
– Още като те видях, разбрах, че сам няма да напусна остров. Не мога да те оставя тук във вечното ти и толкова безсмислено съзерцание…
– Защо? Загледаш ли се в някой от тези хоризонти, той става твой и го притежаваш, докато не отклониш очите си към другия… Когато затвориш очи пък, те всички сякаш влизат в теб…
– Заприлича ми на оня с баналните истини – рекох потресен и почти разочарован.
– Та той е само един от моите незаконни сипове. Не ме сравнявай с никого обаче. С когото и да ме сравниш, аз съм различна… Всеки, с когото би ме оприличил, е само белязан от мен…
– Твоето място не е тук. Ела с мен, ще те заведа в моята среда, ще ти покажа и моята страна.
– А къде е тя?
– Ще ти я покажа! – рекох й аз. Небето се разцепи и една ръка спусна пред нас глобус. – Ето, тук!
– Та тя не е по–голяма от главата на карфица! – усмихна се. Почти снизходително.
И на теб ли да обяснявам, че в много от малките неща се раждат големи истини? Окото е малко, но преобръща цели пространства; мозъкът е малък, но в него се ражда мисълта. Детето е малко, но у него зрее човекът… Сърцето е малко, но в него може да се побере всемирната галерия…
– Моля те, говори ми! – в усмивката й видях нещо познато.
– Моята страна е една от най–старите страни в света – почувствах се глупаво, като на урок. Но исках да й го кажа. – Тя е на повече от хиляда и триста години. Българинът е бил толкова често потискан, но е достоен… Той има нужда от теб, както и от всемирната галерия… В Българи са се родили хора като Борис Христов, Николай Гяуров, Райна Кабаиванска, Жул Паскин, Владимир Димитров – Майстора…
– Все човешки имена… Все човешки! Не ми говорят нищо.
– Но на света говорят!… А и Света има нужда от тях.
Тя май наистина беше едно момиче, което страшно си пада по навивките…
– Знаеш ли какво? – прекъсна ме и промени тона тя. – Опитах се да те изкуша, за да останеш ти при мен, знам, че харесваш женската плът, а не си безразличен и към легендите, та ми се искаше завинаги да те оставя при себе си… Мислех си, че пътешествието ти ще свърши дотук.
– Не! – изкрещях. – Нима точно така си желала?
– Писна ми да гледам с очите си как някои преобръщат света или поне се опитват да го направят. И у теб бяха заложени подобни стремежи… Аз винаги в началото преча, а после помагам. Като видях, че заедно с твоя странен приятел още на Кордба разбрахте истината за изпитанията, пожелах да измисля нови. Знаеш ли с кое ме спечели? Твърде много обичаш родината си. Човек, който обича своята родина, ие може да бъде изкушен, нито пък възпрян…
Бях изумен. И това бе изписано на лицето ми.
– С това спаси и мен – усмихна се тя, а усмивката й не беше вече толлкова сладострастна, само мъничко кокетна, заприлича ми на усмивката на Люси. – Щях да стоя още дълги години на този остров, но аз съм жива, докато движа нещата… И себе си, естествено…

Седемнадесета глава
С ЛЕГЕНДИТЕ Е ТАКА

Стивън щеше да откачи, като разбра коя мъкна със себе си на Кораба. Легендата за нея беше в действителност най–голямата му любов. И тази любов му бе донесла много повече душевни и телесни терзания от всички други приключения и преживелици. Естествено, малко се разочарова, като разбра, че Философия е в действителност момиче от плът, но и това беше за кратко. Скоро свикна с нея, но все още не можеше да проумее, че е самата тя. Макар и да бе непоправим ласкател, той си признаваше, че легендата за нея му харесва повече. Тогава тя пък му отвръщаше, че е така с всяка легенда. Беше й станал симпатичен. Но не го прелъстяваше, държеше той сам да я пожелае. А Стивън не искаше и да чуе, че може да докосне плътга й. Може би всички медиуми стават такива. Предпочиташе да разговаря за легендите, а тя, която все пак знаеше най–добре всичко за себе си, му ги повтаряше и горкият Странстващ медиум наистина се умори от щастие.
Мадам Философия единствено от всички ни умееше да разговаря и с Пътешественика–Кораб и го правеше чудесно. Кораба разбираше думите й, а тя чуваше посланията на Кораба. Наистина неясни за нас, за това момиче наставленията на Пътешественика не бяха трудни за разгадаване и така пътуването ни стана още по–интересно. И научихме много нови неща. Оказа се, че всяка вълна, покрай която преминаваме, си има собствено име и съдба, а съдбите на някои наистина бяха интересни.
С мен мадам Философия бе сдържана, но все пак не 6i забравила, че именно аз я откъснах от острова. Ако беше останала там, както обясни no–късно, щеше да умре и да остане жива единствено легендата за нея…
Защото тя обичаше легендите за себе си.
– Легендите са толкова противоречиви, че в последно време са истинско самоубийство.
– С легендите е винаги така! – повторих нейните думи.
Това момче продължава да ме отбягва заради легендата! – оплака ми се чисто по женски. – Появя се на палубата, той отива на капитанския мостик, за да разговаря уж с Пътешественика, макар и да не разбира и бъкел от това, което му говори. Отида ли на мостика, той ми съобщава, че току–шо е приютил нов дух и трябва да пише. Отбия се в стаята му, защото ми е приятно да гледам как някой съчинява нови легенди за мен. Тогава той хуква на палубата и ме оставя сред разхвърляните листове да тръпна от ужас и възбуда…
– Ти поне познаваш медиумите…
– Може да се каже… А това пътуване започва да ми харесва. Авторите на легенди са по–странни и по–красиви от всички хоризонти… Днес прочетох: „О, как сияе върху грозните истини нейната красота…“
– Нормално е – рекох. – За мен също има легенди, а и никой не знае кой–съм точно. Папа Жан ли съм? Иван? Джон?! Благодетелят в Русия или български галерист? Галерист и художник, може би… Художник, който пише и книги… Кой? Кой точно?… Легендата съхранява в себе си истината. Ако си жива и до днес, то е, защото легендата те е защитавала… Номерът е да превърнем легендата в реалност!
– Дори когато изглежда невероятно! – засмя се тя със смеха на Сладострастницата Дая и се запъти пак сигурно да преследва наплашения до смърт Стивън.
Сгреших. И скоро го разбрах. Беше отишла на мостика, мислех си, че просто иска да поговори с Пътешественика… Когато излезе оттам, ужаси до смърт и мен. Пръстите й опираха дулото на пистолета, когато видях как се взриви самолетът, когато…
А бях срещнал отново Стивън като Странстващ медиум, срещнах и самата мадам Философия, залезите се бяха вдигнали ужасно, аз трябваше да измъкна от този водовъртеж и тях, и себе си. Ранко ни е за срещата с Нищото… Нищото ще почака. То поне не е заплашено от хиперинфлация, то винаги си е Нищо… „СЕДЕМТЕ ВЪЛНИ – помислих си. – Седемте вълни ще ни помогнат…“
Коста Халачев ми ги беше дал точно за това – да ми помогнат в трудна ситуация. Философия толкова се беше уплашила, че най–напред не ме и разбра какво предлагам.
– Имам седем вълни! – повтарях отново и отново. – Не знам обаче как се отварят… Като ми ги подариха, казаха, че в трудната ситуация те биха ми помогнали… Но не знам как да ги освободя…
– Пътешественика! – извика Философия. – Пътешественика наистина разбира от вълни. Аз пък знам езика му… Дай ми една вълна…
– Коя? – попитах.
– За освобождение от несъществуващото ще ми помогне бялата – рече и се замисли. – И аз не знам смисъла й, но в този момент предпочитам белия цвят, повярвай на женската интуиция…
Подадох й вълната. Философия се втурна към Пътешественика. Миг по–късно бялата вълна със свистене като на запушен гигантски фонтан се освободи. Обля небето в нещо подобно на бели облаци… Не, не бяха облаци, бяха бурята на тези облаци. Цялата вселенска буря! Всичко буреносно, което можеха да съдържат Материята и Идеята. Една добра буря, която променяше снета около нас и създаваше нов, за да ни изтръгне от ноктите на Нищото, което ни теглеше към себе си…
– Светът се променя! – гледах изумен.
– Това е просто революция! – обясни го хладнокръвно мадам Философия.
– Добра или зла? – попитах.
– Няма добра революция! Няма и зла революция! Истина е, обаче, че само тя можеше да ни измъкне от Несъществуващото…
– Жестока ли е? – попитах.
– Никоя революция не с жестока! Никоя революция не е
нежна… След разрухата се твори и нещо НОВО… Ние не усещаме, но и ние вече не сме същите… Щом бялата вълна ни спаси, преобразявайки света наоколо, значи сме се променили. Преди да се опита да ни погълне в Маелстрьома, Несъществуващото е било у нас… Ние сами призовавахме толкова често антиматерията, без да имахме спасение от собствената си гибелна страст. Спаси ни просто Времето… То единствено може да изкриви или да промени Пространството…
– Но каква е все пак тази революция? – задъхвах се, но продължавах да питам.
– Не виждаш ли, Бяла! Трябвало с да стане, иначе старият мъдрец не би ти я дал.
А после мадам Философия сама въздъхна и добави:
– Радвам се, че ме спаси, спаси и себе си… Само човек, който винаги ме слуша, можеше да го направи. Не обичам ония, дето хленчат пред мен… Тях ги презирам и унищожавам… Благодаря ти. че не ми позволи да те унищожа…
И после мадам Философия хукна към каютите. Странстващия медиум тутакси изскочи оттам..

Деветнадесета глава
ПЛЕНЕНИ ОТ ЗАКЛИНАТЕЛИТЕ

Не било съдено на нашето пътуване да бъде кротко и спокойно, а ние тримата да си живеем в приятната компания, която се беше родила. Философия така и не ни беше казала нищо за Заклинателите на корабите, та когато се сблъскахме с тях, тя призна, че твърде много ги е подценила. Осланяйки се напълно на Пътешественика, ние и не мислехме, ние и не предполагахме, че може да има нещо по–могъщо и по–силно от неговия усет. Не беше така. Съществуваха Заклииателите на корабите и те командваха пътищата на всекиго. Те не бяха хора, а стихии. Събираха се вкупом, доверяваха един на друг своите стихии и после ги сплитаха в една по–силна от всичко, превърнала дори отделните стихии в свои роби. Стихията омайваше и Пътешествениците. Тя ги хипнотизираше и им внушаваше да вървят по друг път. Водеше ги към клопки или ги докарваше до мъртвото течение. С пътниците на кораба правеше каквото си поиска…
И пътниците бяхме ние. Обладан от техните сили, Пътешественика приличаше на човечец, повярвал на лъжливите медии и на още по–лъжливите политици, та забравяше всички истини. Пътешественика губеше безпогрешните ориентири, а ние, убеденив неговата непогрешимост, не можехме и да предположим, че става нещо нередно.
Едва когато попаднахме на Острова на заклинателите, разбрахме какво се е случило с нас. Владетелят на заклинателите бе много доволен от своя улов. Разглеждаше ни като ловни трофеи и доволен, потриваше ръце.
– Малката сладка Философия! Добре изглежда дори като пленница… Всъщност време ти беше! Трябваше най–сетне да освободим света от теб… Странстващ медиум, а? Ха–ха–ха–ха. Малкото й братче или нещо такова. Човекът, който заради нея се отрече и от душата си, сега трепери… Вече не от страсти.. –Гласът му бе суров, сигурно мразеше до дъното на душата си моя приятел. – И, разбира се, Папа Жан. Инан. Джон?… Човекът с хиляда имена и хиляда съдби, само дето не го с написал на визитката си. Не усещащ ли, драги, че и ти като нея твърде много желания имаш още? Но не можеш да бъдеш по–силен от Заклинателите! Беше време и това да научиш!…
– С насилственото ни задържане едва ли ще ми го докажеш – рекох му.
– И няма да ме убиеш, защото не можеш! – обади се и Философия. – Колкото и да ме мразиш, и дори да философстваш…
– И ие споменавай душата ми! – намеси се и Стийв. – Имаш ли душа, ти можеш да обичаш… Но каква душа ще дирим у един Заклинател на кораби… Та нали неговата цел е да извади душите на пътуващите…
– Но и тогава ще си безсилен – рече властно мадам Философия. – Техните души са създали нещо, което остава безсмъртно… Ти си само един жалък Херострат.
– Кой? – попита с недоверие и любопитство Заклинателят па всички заклинатели.
– При това неграмотен Херострат! – И иронията отиваше на прекрасното й лице.
– Ти не си нищо повече от личната ми охрана, която ме предаде! – изкривих и аз глас с презрение.
– Ще повярваш… Ще повярваш, Папа Жан, като ви хвърля на похотливите човеци. Сигурен съм, че и на двамата много ще ви хареса там и съвсем ще забравите закъде сте тръгнали А вашата приятелка ще пуснем на кораб без Пътешественик… На милостта на вълните, демек, както обичат да се изразяват писателите. Нека Бог да реши какво ще прави с непокорната си дъщеря…
– Това е нещо наистина благородно и прозвуча noчти божествено – ироничната усмивка не слизаше от лицето на мадам Философия. – Но защо са тези вериги на ръцете ни?
– Кучета се държат изкъсо – забрави всичките си реплики и всичките си роли Властелинът на заклинателитс и ни обърна гръб. Може би трябваше да отворя следващата вълна, но не знаех как…

Двадесета глава
ЩАСТИЕТО НА ПОХОТЛИВИТЕ

В началото Философия наистина ни липсваше. Твърде много се бяхме привързали към това момиче, но после я забравихме. Живеехме в истински рай! И в рая имаше безброй момичета. Рисувах ли, рисувах. Толкова много и толкова красиви модели не бях виждал, а четката щръкваше в моята ръка, щом зърнех някоя. Имаше ги по–огнени и от Джалма, no–обичащи да играят с огъня и от Павлина, по–пленителни от Мария, по–красиви от Ани, по–мили и съвършени от момичето на Грегориаш… Това бе земята на похотливите човеци. Ако има някъде под небето рай, този рай беше там. Слънцето, и то можеше да го докаже. Грее по цял ден, но когато изгрява или е в своя зенит, е с еднаква температура. За да не изгаря, а да ти милва кожата – като с топлите устни на жена.
Странно ухаеше и морето наоколо. Целият остров приличаше на плаж, островът беше миниатюрен, а и палмите му стройни и изящни – приличаха на плажни чадъри. И наоколо миришеше на „Палмолив“, на „Шанел“ и на всичко, което рекмира телевизията… Дните си ги биваше, но често и нощите ставаха по–жарки от тях. Ако се досещате ла какво намеквам. Май бе сгрешил Заклинателят, като вещаеше, че този остров ще ни убие. Бях пленник на красотата и хич не ми пукаше докога ще ме държат в плен… Ала наистина тази красота бе за нас убийствена… Красотата бе щедра и естествена като слънцето и въздуха за всяко живо същество, дишаха я, припичаха се на нея, но не можеха да я оценят, защото тук нищо нямаше цена. Е, не ни заплашваше инфлация, но представяте ли си рай в магазин за обезценени стоки…
И ни писна!
– Не можем да избягаме просто ей тъй! – рече ми един денСтранстващия медиум.
–Защо, нима не искаш да избягаме!?
– Искам, но не мога да изоставя тези глупчовци да я карат така…
Беше загрял! Макар че в началото смятахме техния живот ла съвършен.
– Може да ти заприличам на змията –изкусител, но няма да ги оставя в техния изкуствен рай! Те дори не разбират, че Заклинателите на кораби си ги отглеждат като красиви домашни ЖИВОТНИ и поискат ли, могат да направят с тях каквото им хрумне. Трябва да науча похотливите човеци на злото! Трябва да разберат, че то все пак съществува, за да бъдат способни да се бият за истинската си красота и истинската си свобода…
– А ти знаеш ли какво е истинска свобода? – попитах го уж кротко.
– Може и да не знам какво е истинската свобода, но поне мога да я търся… И тук, в рая им, и в ада ни, по нашия край…
Замълчах. В края на краищата Стивън в ролята си на Странстващ медиум беше прав. Не можехме да ги оставим ла бъдат роби на собствената си глупост. Те изглеждаха най–щастливите и най–красилите в цялата вселена, но бяха по–нещастни от пълзящите по коридорите на Галерията на спомените трупове. Тук я нямаше хиперинфлацията от Магазина за въздушни кули, но тук изобщо нищо нямаше никаква стойност. И похотливите човеци можеха да загинат под тежестта на своето щастие… Премазан от щастие означава все пак премазан…
Някакво момиче се приближи до Странстващия медиум и с простота и наивност, която наистина подкупваше, го помоли за милувките му. Странстващия медиум доста грубо я отпъди от себе си. Стана ми някак чоглаво.
– Ако знаеш какво ми струва това! – въздъхна Странстващия медиум, щом момичето се отдалечи. – Но само по този начин ще ме разберат… Трябва да я унижа, за да събудя в нея женското. Тогава то ще преобърне този остров…
– И ще предизвикаш самоцелни войни, ще научиш похотливите да се бият – тъжно и мъдро клатех глава аз. – Отнемаш им правото да се чувстват щастливи, макар да не знаят какво е щастие…
– Прав си, Папа Жан, но не намирам друг изход!
– То и аз търся ключа за отключването на следващата вълна, но съвсем безрезултатно…
– Трябва да направим нещо!… Трябва да направим нещо!
Беше го обладала разрушителната енергия, която често го обземаше и в Нашата среда, а може би обземаше всички медиуми. Точно тогава покрай нас мина някакъв туземен атлет, прегърнал своето момиче. Стивън скочи и удари няколко пъти мъжа. Оня само с едно замахване на ръката можеше да го смаже, но си траеше. Гледаше все така щастливо и мъничко, ама съвсем мъничко учудено…
– Видя ли? – извика ми Странстващия медиум, когато двойката се отдалечи. – Те са съвсем беззащитни. Заклинателите могат да направят с тях каквото си пожелаят. Не съм политик, но не намирам друг начин да остана техен приятел, освен ако се превърна в техен враг!… Така поне ще ги науча да се бият.
– От това ще спечелят отново заклинателите… Ти само ще посплашиш похотливите и те няма да посмеят да ти направят нищо, а заклинателите ще те ликвидират или поне отстранят, и отново ще спечелят тяхното доверие…
– Но как?! Как да им покажа истината? Да пиша стихове ли? Та нима душа. прелъстявана непрекъснато от плътта, може да почувства милувката на думите! Приказки ли да им разказвам… Да извая паметник на злото ли? Та те не знаят и цената на златото… Всичко тук е комично! Но май неправилно употребих думата „комичен“, та похотливите не умеят дори да се смеят!… Трябва с нещо да ги шокираме! С нещо да ги извадим от равновесието им!…
— Идеята за приказките ми хареса – рекох. – Това бе добра идея. Сигурно в родовата им памет има нещо от времето, когато Заклинателите не са били превърнали още острова им във фалшив рай! И сигурно си припомнят и разказват разни бойни подвизи!…
— – Не ми се вярва тук някога да се е водила война… – клатеше глава Стивън. Никога не съм срещал някой неспокоен дух… Иначе щях да го приютя в себе си…
– Опитай – рекох му. – Камъните крият много тайни!
– Тук камъните не се срещат под път и над път… Това е рай, Папа Жан – въздъхна Стийв.
– Но за сметка на това сигурно има тайни…
Странстващия медиум се усмихна. Така ми се усмихваше, когато се прибираше да пише. С тази усмивка ме изостави и тръгна из острова.

Двадесет и първа глава
НОВИ ПЪТИЩА ЗА НИКЪДЕ

Непокорната дъщеря на Бог, както я нарече Владетеля на заклинателите на кораби, мадам Философия, бе опростена от своя Отец. Остана жива, макар че беше хвърлена на произвола па вълните. Корабът и без Пътешественик я отведе до Острова на истинските заклинатели. Отначало си помисли, че островът с необитаем, но сетне чу гласа на заклииателите. Това беше тежък и прокобен глас, както се полага в най–страшните приказки, и носеше със себе си гласа па ветровете, на вълните и на ангелите (гласът на дявола се прибавя по желание на клиента).
– Пътешествието ви води наникъде! – й нашепваше тозн глас. – Ние се опитваме да ви помогнем, но сме безсилна.
Вашето пътешествие е пред сноя край.
– Защо? – попита Философия.
– Ние сме истинските заклинатели на корабите и вълните. Ние подготвихме вашето пътуване, защото не можем ла изпълняваме воля, която е по–различна от казаното в Библиотеката на световете!
– Какво общо има тук Библиотеката на световете? – питаше слисана мадам Философия.
– Ние изпълняваме само написаното в кишите… А наши ят кораб се е отдалечил от маршрута на всичко, което е ставало и което е трябвало да стане… Сега трябва да го унищожим…
– Защо?! – едно знаеше мадам Философия, едно повтаряше.
– От Библиотеката на световете дадоха медал па Пай Жан. Но всеки медал освен медал на честта е и медал ш: ограниченията! Всяка чест е ограничение! Библиотеката на световете ви въздаде чест, но ви отне волята. С вашата воля ограничиха и нашата… Вие не можахте да се оправите с фалшините Заклинатели на вълните… Не нарушавайте реда на тоя
свят. Невъзможно е… Само ще се самоунищожите. Със седшк вълни, които има Папа Жан, вие наистина можете да го преобърнете, но Папа Жан не знае ключа към всяка от тях. а ние ще му ги отнемем… За да спасим теб, ще те затворим в Кулата на истината… Няма да си свободна, но ще останеш жива…
– Пет хиляди години са ме държали в плен – рече презрително мадам Философия. – И все съм се измъквала… Дори не съм се измъквала сама, а наивници като вас са ме освобождавали… Не ме е страх от вашия плен – завърши все така презрително тя.
– Ние изпитваме най–добри чувства към теб, затова се и опитваме да ограничим твоя път! По–лошо ще стане, ако пак попаднеш в ръцете на фалшивите заклинатели или, не дай, Боже, стигнете до края на своя път! Той ще е пак нищото, от което избягахте. И това ще бъде вашият край…
– Нашият край ще е началото на началата! Изричам тази изтъркана фраза, защото тя е изтъркана на моя гръб. С нея съм се налагала като с бич страстно и болезнено толкова години…Ще продължим по своя път!
– Но ние знаем всичко за всички пътища!
– Ние сте просто ограничени… Извън всички пътища има и друга!
– Ти фантазираш! – гласът затрептя от злоба или от безсилие.
– Вие сте роби на традициите. Библиотеката на световеre няма никаква власт над всемирната галерия…
– Защо ви е необходим път към някаква всемирна галерия. Има вече Библиотека на световете, не може да има и Всемирна галерия, в която да се съхранява повече…
Мъртвите камъни на острова се разцепиха, от тях изскочиха духове–воини и те плениха Философия. Макар че тя изобщо нямаше нужда да бъде пленена със сила. Нали сама бе потърсила своя плен. Но знаеше, че е родена да бъде свободна, а тя самата да пленява духовете на хората. Затворът беше за нея просто почивка.
А беше време да поотпочине…

Двадесет и втора глава
ПРИКАЗКА (ИЛИ РЕЧ) ЗА ЧЕРНИЯ ТИМ

Тъй Философия остана на Кулата па истината, а Странстващия медиум дълго се скита из острова и накрая изнамери спасителната приказка, която разказа на островитяните.
Разказа я една вечер край огнището, както бе прието и тук. Ето ви и приказката:
Някога този остров не е бил под господството на Заклинателите на кораби. Тогава той принадлежал на една жрица, която сама омагьосвала всички вълни наоколо. Тогава на острова попаднал пиратът Черния Тим, от чисто име ви говоря сега. Защото в мен се всели неговият дух.
Черния Тим ви е видял такива, каквито ги пидяхме и ние: прекалено похотливи и прекалено благодарни и задължени на един господар, за когото, уви, вие не сте нищо повече от красиви домашни животни. Черния Тим се възпротивил на вашата господарка, възразявал й, изправил се срещу нея и с това спечелил вашето доверие. Разказал ви за свободата и вие сте повярвали в нея. Говорел ви за злото и вие сте разбрали, че и то съществува. Внушил ви, че и злото може да бъде победено. Ако сте заедно. Но вашата господарка се разгневила и решила да подложи Черния Тим на едно наистина страшно изпитание. Накарала го да пълзи по едно бодливо въже, ей до онази скала… Виждате колко висока е тя. Казала му, че горе, над скалата, е самата свобода и че ако Тим е мъж, който наистина говори истината, а не е просто подстрекател, ще се изкатери по това бодливо въже. Свили се и сърцето му. й всичките му вътрешности, като разбрал какво го очаква. Но се и усмихвал. Защото вашата господарка му правела и услуга – нали ще видите неговата кръв, а истините, изписани с кръв, заслужават доверие. Кръв и плът оставял след себе си по бодливото лъже, но дори в моментите на най–силна болка той се усмихвал, защото това въже доказвало, че той е свободен. Губел съзнание, но не изпускал бодливото въже – нали само по него можел да стигне свободата. Вашите деди го подкрепяли с възгласите си и вярвали, че той ще победи, и той наистина побеждавал…
Оставали му само пръсти, за да докосне свободата, от тялото му висели само оглозгани кости. Тогава жрицата, вашата господарка, отрязала въжето… И победила…
На този свят има и пирови победи. Защото по нови въжета тръгвали човек след човек и накрая жрицата била победена от друг достоен човек, някога кръвен враг на Тим, а сега бил просто носител на банални истини…
А вие отново сте станали похотливи човеци, защото сте си намерили други господари. Единият от вашите благодетели бил мъртъв, а другият паднал духом. Тогава още не сте разбирали, че само вие можете да бъдете благодетели на самите себе си…
В мен се приюти духът на Черния Тим. Говоря ви неговите думи и ви казвам, че вашият остров ле може да бъде блажен, докато не бъде свободен. Какво като сте красиви? Красиво е само тялото ви, а душата – бедна! Какво от туй, че сте щастливи, щом не сте готови да платите цената на своето щастие. Живеете добре, но за вас това значи само безгрижие… Но грижата ни свързва с другите, грижата е истинската ценa и на любовта. На хората са еднакво необходими и Ерос, Психея!
Смисълът на вашия живот е омагьосан в заклинания. А ги владеят заклинателите. Дори робът е по–щастлив от вас, защото плаща цената на свободата… Само се излежавате под слънцето…
– Добре си ни е под слънцето, Странстващ медиуме – о6ади се тогава някой.
– Човек не може да се наслади истински на слънцето, ако не познава студа и тъмнината – рече Стивън.
Може би вече го беше напуснал духът на Черния Тим, та посягаше към торбата с банални истини.
– Всичко трябва да се заслужи – рече.
– Благодарни сме на онези, които ни дават всичко, без да тьрсим! – обади се друг.
– Дават ви само отегчението – крещеше Стивън. – А с него не може да се купи свободата!…
Онези мълчаха. И си топлеха кълките на огнището. Като няма слънце.
– Не помните ли въжето от кръв? Вие дори не смеете да си разказвате тази приказка, макар че все още не сте я забравили… Пак ли чакате друг да ви спаси? Пак чужденец? Ако го чакате от мен, това няма да го бъде. Аз ще докажа само своята свобода. Ще тръгна към бариерата от заклинания, която са оплели около вас вашите господари… Нека Всевишния да ми е на помощ, но вие се замислете за бариерата! Ако всичко наистина е толкова хубаво, биха ли я поставили на пътя? Бариерите на щастието… Добре звучи… Но замисляли ли сте се какво означават те…
Похотливите човеци слушаха смаяни. Странстващия медиум беше наистина страхотен. И мен дори смая.
Но много ли е далеч възхищението от недоверието?

Двадесет и трета глава
В РАЯ НЯМАТ НУЖДА ОТ ГЕРОИ

След речта си Странстващия медиум тръгна към бариерите, турени от заклинатслите. Не го последвах. Всеки сам трябва да намери своя път към света и към себе си. Всеки сам трябва да реши и как да избяга от страната на Отливите. Аз нямаше да бягам. Щях да стоя тук и като Черния Тим да се катеря по кървапото въже към доверието на похотливите.
Може би пак някой щеше да отреже въжето, но нали все пак съществуваше, минимална макар, възможност: да ме последват?…
Цената на риска е по–висока дори от цената на доброто уиски. И на мен като на дядо Матейко ми се щеше да намеря в рая кръчма. Или бях заприличал вече на продавача на банални истини…
Но и рая нямаха нужда от герои!
И до рицарски турнир не се стигна. Похотливите ме победиха по най–невероятния начин: затвориха ме в огледалата.
Помните, нали, че в нашия добър, стар и грешен свят Молиер бе нарекъл огледалото съветник на грациите. Какво вече би могло да има на острова на похотливите красавци и красавици от огледала? Огледалата те дебнеха отвсякъде. Те са иконите на самолюбивите – какво no–голямо божество може да има от самия теб! Радвай му се, кланяй му се, служи му… И ще живееш в Рая. Измислен или истински. Това също е въпрос на самовнушение.
Няма по–добър начин за мумифициране на човешкия дух, на всичко човешко у човека, от затварянето му в огледалото.
О, крехък и чуплив съветник на грациите!
О, нежен затвор на човека!
О, огледало!
Отивах при жените и дъщерите на похотливите. Нямаше никаква опасност и аз се оглеждах единствено в огледалата: о, колко съм силен; о, колко съм красив; о, колко съм мъжествен…
О–о–о–о–о… Огледало!
И се вцепених. Нека и другите да се оглеждат сега в мен.
И бях икона на самия себе си. Само дето мен самия ме нямаше…
Затваряйки ме в огледалата, те затвориха и легендите за мен. Легендите, които са наистина най–страшната приспивна песен…
И вече нямаше да построя своята галерия.
И вече нямаше да съм меценат и да купувам най–красивите картини и най–старите икони…
Аз можех да се надявам единствено на това да бъда икона или портрет в нечия чужда галерия… Ако нещо останеше след мен… В рамката на огледалото. Или в рамката на нечия памет…
Но щях ли да бъда това аз, ако бъда лишен и от мечтата – поне мечтата – за всемирната галерия? Щях ли да бъда Папа Жан?
Похотливите никога не биха построили или поне посетили галерия. Похотливите не биха посадили дори гора.
Те имаха всичко.
И губеха само себе си…
Ето защо ме затвориха в огледалата. Възхитиха ми се и щях да се възхищавам пак от себе си, ако и аз като тях съм затворник на огледалата!… Ако бях тръгнал със Странстващия медиум, щях да се отърва от черния си жребий!…
Ако!
Мъртво огледало на мечтите ни.
Ако!
Кратък некролог на пропилените възможности…
Но мъртво беше вече Времето.
И ме отминаваше.
И нямаше да дочакам раждането на Всемирните хора!
Раждахаха се Свръхчовеци, Супермени, Космически хора… Аз бях решил да създам от себе си Всемирния човек. И бях се превърнал в икона на идеала си. Затворник на огледалата… А похотливите минаваха покрай мен. Виждах лицата им. Вече не бяха и толкова красиви, както ги виждах някога. А те се взираха и правеха всевъзможни гримаси, за да заприличат на мен. И се изкривяваха. И не приличаха дори на себе си…
Мимолетни репродукции на замръзнал идеал… Един ден сред целия този низ от безлични лица видях и едно тъжно лице. Беше лицето на моя приятел Николай Гешев, когото смятах за мъртъв. Сега той беше жив и тъжеше, че вижда мен като мъртъв… Разрида ли се или просто се стопи сред хилядите маски на красотата?…