Всемирната галерия – книга втора

ПРИНЦ ПАПА ЖАН

ВСЕМИРНАТА ГАЛЕРИЯ “ПРИНЦ ПАПА ЖАН”
трилогия
книга втора

В ОЧАКВАНЕ НА ДУХОВНАТА ЖЪТВА

6.“ОТНОВО СЪМ ВЪВ ВИЛАТА НА ПРИНЦ ПАПА ЖАН,
скъпи приятели, и ако съм напълно искрена, веднага би трябвало да ви заявя, че го правя не само заради професионалните си задължения.
Ще разтегна малко своето индивидуално време, уважаеми дами и господа, това е отдавна мечтана от човечеството операция, носеща векове наред закодираното от един поет философ название “О, миг поспри, ти тъй прекрасен си”<Става дума за Гьоте и нашата бележка под линия е почти излишна, когато имаме работа с образовани читатели. – Б. р.>…
Макар че заварих и Папа Жан, затворен в себе си, потънал в собствените си гениялни мисли, чувства и спомени, творящ нови светове и Нов стил в живописта …
Може би спомените са именно стрити на прах мисли и чувства от миналото, които употребяваме като хапчета три пъти на ден. След ядене. Или след пиене, по-точно. Защото на перваза на прозореца виждам отворена бутилка и много самотна чаша.
Навън вали дъжд. И тягостно настроение. Ако и то може да вали капка по капка, а не да ни облее целите… Като мен…”
– Добър вечер, Жан – казах.
– Не беше ли утро, когато беше при мен? – попита.
Някои хора блестят със своето отсъствие. Забелязали са отсъствието ми!
– Беше – рекох. – Хубавите неща се случват три пъти дневно. И се казват “Добро утро”, “Добър ден” и “Добър вечер”…
– Добре го каза – усмихна се уморено Жан.
– Отговори на поздрава ми тогава – настоях.
– Добър вечер, Силвия – рече.
Да, за него бях само Силвия и вечерта можеше наистина да бъде добра и хубава.
– Чувствам се Божествен откривател на нещо уникално, Силвия – каза Жан. – Ако знаеш какво е това…
О, боже!
– Нещо за Всемирната галерия ли? – нагло попитах.
– Всемирната галерия я няма, Силвия – рече Жан. – Аз се лутам в галерията на спомените сред толкова много сенки…
– Искаш ли да ти помогна да ги разпознаеш? – рекох. – Не ставай, сама ще намеря чаша и за себе си… Нали така е прието?
Кимна вяло, взех чаша, изплакнах я и седнах до прозореца. Навън продължаваше да вали. Жан отмери няколко добри глътки и за чашата ми. Ако до него седеше Дейв Рийс, като нищо биха постигнали консенсус с формулата “Аз съм супермен и нищо суперменско не ми е чуждо. Нищо не може да ни се случи на нас. А ако все пак се случи – ще го снимаме или нарисуваме…”
– Вероятно виждам нещо.. Виждам те в твоята галерия на спомените да се спираш пред картините на Жул Паскин и Николай Гешев, пред платната на Виктор Бугай, на Грегориаш и Южаков…
– Откъде знаеш всичко това? – събуди се любопитството у Жан.
– Знам! – рекох и чукнах чашата си о неговата. – Знам достатъчно… Ако не и всичко…
– Никой не знае всичко – рече горчиво Жан. – Човек не
познава дори самия себе си…
Това ми беше познато до болка. Или Жан ще ми се прави на Жана д’Арк…
– Светът е пълен с лъжи, полуистини и приемливи истини – горчивината му поне беше неподправена.
– Не те разбирам съвсем – потърсих извинение за нахалното
си любопитство.
– Човек се ражда и започва да подражава на родителите си – въздъхна Жан. – После негов пример стават учителите му и големите имена. Той се самозаблуждава, че открива нещо ново, а просто повтаря всичко преди него… Докато остане самотен, много самотен с приемливите истини…
– Тоест? – любопитството огъна веждите ми. Както и тази въпросителна.
– Някои по-рано, други по-късно разбират, че има абсолютна и приемлива истина… Приемливата истина не горчи, тя е нещо като благородната лъжа – еднакво е удобна и за говорещия, и за неговите слушатели…
– Приемливите истини ли разрушиха твоята вяра в изкуството?… И в теб самия, Жан?
– И те – рече вяло, като в унес. – Ние превръщаме в угодна святата истина. Лицемерничим пред краката й. Измиваме ги със сълзите си, а после ги избърсваме с косите си. Угодничим пред святата истина, за да отнесем със себе си като спомен или като истинско преживяване поне един флирт с приемливата истина… Угодничим пред разните истини – светите и удобните… Докато се превърнем в нейни жертви…
Мълчах дълго. За две глътки.
– Ще наречеш ли съмнението лицемерие? – попитах с най-истинския си, но вече дрезгав глас. – От съмнението се ражда горчилката… И тя кара творците да застават пред листа или пред платното отново и отново…
– Никога ли не те е ритала или удряла истината в лицето? – Жан ме изгледа с истинско любопитство. Дори симпатия долових в очите му.
– Не! – отвърнах.
Исках да слушам него.
– И не си се оказала нито веднъж сред дванадесетте апостоли и поне седем юди?…
Това бях чела някъде в неговите стихотворения. Запомних цифрата 7. Не му стигаше на него образът на “тринадесетия апостол ”Силвия Алисън явно познава добре поезията на ХХ век. Този образ срещаме и у Маяковски. – Б. р.>…
– Не прехвърляш ли своята омраза не само върху юдите, но и към всички, които правят своите опити в изкуството?
– Разбирам хромите, които прегръщат изкуството като спасителен пояс… Разбирам и “надничарите”, които работят изкуство и създават халтура, но…
Жан спря. Не ми ли интерпретираше и предъвкваше отново някои от своите ранни стихове?

От своят земен дял съзнал,
че злото и доброто са химери
и Бог и Сатана познал
по пътя си към ветрогонски цели.

Загубил и печелил съм какво ли не,
какво ли не постигнах и открих,
разбивах във желания сърце,
изтръгвах болки от нозе. Но победих.

Разбих коли,сърца и вагини море.
Опитвах елексир, с отрова се поих
и влюбен в обожествената от мен Ирин,
обрекох се на болки нови…

Галерия със ръст на Вавилон градих,
звездите хващах във ръката,
от себе си се отегчих,
но никога от Красотата.

Бях принц и дявол, и човек,
художник, скитник и несретник,
наивник, мечтател и поет,
вярващ и невярващ проповедник.

Бях облак сив и слънчев лъч
и авантюра дива,
бях шепот вездесъщ,
роса на утринта красива.

И своя земен дял съзнал,
живот е – ще го изживея,
едно е за просяк и крал,
смъртта да мами никак не умее.

х х х

Вселената е част от мен,
и аз съм част от силата, която
пресътворява изгрев откровен
и пролет, есен, зима, лято.

И вкусил съм от старо вино,
и сол в момичешки сълзи,
разцветка на морето синьо,
ухание на влюбени души.

И час от пътя си абсурден,
и стих през векове изпят,
отломка от дворец порутен,
любовник на поклонничка на сатана.

И лист от есенно огнище,
и еротична пъпка в пролетта,
и силует, откроен в нищото…
Наследник съм на всички времена.

И капката дъждовна на прозорец,
и ледено кристалче по стъкло
в стихия буреносна миротворец,
и крехко, ала гъвкаво стебло.

Плакат рекламен и икона,
търсач на нови върхове,
понякога извън закона
излиза моето сърце.

Любовник, ненаситно пъргав
попивах с устни любовта,
повтарях “Кама Сутра” с чувство,
жребец, пърхащ над страстта.

Бутилка отлежало вино
и нрав улегнал, но чудат.
Послание, вградено във картина…
Дарил съм себе си на Красотата.

х х х

АЗ съм Човекът – Галерия,
а всеки удар на моето сърце
картина е и цветове…

АЗ съм Човекът – Изложба,
а всеки израз на моето лице
е други светове.

АЗ съм Човекът – Четка,
рисувам върху времето със плът,
а всеки образ е нови светове…

АЗ съм Човекът – Пластика,
любимите от мойта плът творят,
идола на своите мечти…

– И в какво вярваш?
– Вярвам във фаталната предопределеност да се служи на изкуството с обич – все така занесено отговаряше Жан. – Затова и моите послания са точно 13, 13 са и етажите на всемирната ми галерия…
Дая е останала на 13 години без баща, помислих си. На 13, да точно на 13 етажа е и блокът, който тя иска да подпали, за да запази в тяхното съвършенство всички изваяни от нея приятели и жертви…
– Папа Жан – рекох, – аз съм виждала и репродукцията на твоята картина “Сладострастницата Дая”… Мога да кажа, че знам нещичко и за самата Дая… Кой ти внуши идеята за тази картина?
Нима Дая можеше да внушава и на Жан мисли и идеи от такова огромно разстояние? И как се нарича пренасянето на образи и внушения през времето и пространството – телепатия или телепортация? Имат ли нашите внушения плът?<Вестник “Марица”, а и други вестници съобщиха, че на 20 август 1995 г. Папа Жан се бе заканил да запали и своите картини в Асенова крепост. На рождения си ден – 8 септември. През юли 1996 г. той също пали картина. – Б. р.> Трябваше да измисля още нещо, трябваше да го накарам да ми каже още нещо. За себе си, за своите идеи, за изкуството си…
Трябваше!
Станах от стола край прозореца, доста свободно размятах възкъсичките си дрешки из стаята, измих чашата и я поставих на мястото й. После застанах пред един статив с обтегнато платно…
– Само това ли са цветовете на твоята палитра? – посочих няколко смачкани като фасове тубички.
– В бюфета, където отнесе чашата, има и бои… От всички цветове на дъгата – рече. – Останалите можеш да получиш сама…
Добре го каза: това, което е непостижимо за дъгата, човек може да сътвори сам… Стихове ли съчиняваше този път? Днес ми вървеше все на поети… Може и да му кажа после да ги обтегне за стени на шибаната си вила “Уморените истини на прозряната лъжа”<Дори Силвия Алисън от 201 век познава много добре първия том на “Всемирната Галерията Папа Жан”. А вие? В “Галерията” предлагат и удоволствие. – Остроумна реклама и бележка на автора.>…
Мъжете са понякога истински животни… Но този поне реагираше. Не го съблазни младата ми плът, но реагира на миризмата на терпентина. И цъфна зад гърба ми.
Вероятно това се нарича спортна страст. И спортна злоба. Държах четката като рапира. Знаеха го и децата от 201 век – изстискваш цялата си вътрешна енергия, потапяш върха на четката в нея, после избираш един от цветовете на палитрата и нанасяш удара… Не, не – полагаш първите мазки върху платното.
– Как го правиш това? – попита изненадан.
– Кое? – най-после нещо го бе заинтересувало.
– Движението с четката – рече. – Защо я движиш само по посока на часовниковата стрелка?
– Исках да настигна времето – рекох.
– Гледай само – подхванах. – Ще го разбереш… Нали и Енергетичният Лизизъм разтваряше всичко във всичко?… Значи и едно време, една епоха, един век може да се разтвори в друг…
“Дами и господа, тук ще ви стане малко скучновато… Налага се да обясним нещо на нашите прадеди. Древните творци са грешали и заради това, че са работели срещу енергията на времето… Макар и да са се носели по течението на времето. Включително и Папа Жан. За да се оставиш на течението на времето, трябва да знаеш, да познаваш Енергията на неговата Форма. Защото Енергията на тази Форма може да приеме две направления. Или две измерения, ако щете. Едната е Линейна, а другата Кръгова.
Класическата физика е безсилна в своето обяснение на времето, защото долавя само неговата Линейна природа. И днес е винаги между вчера и утре. И винаги в строго определен порядък: вчера, днес, утре. Календарната логика е била преодоляна единствено от медитацията, мистиката и изкуството – преди всичко от живописта и музиката. Те имат рецептори за кръговото време. Прекъсвам за миг своята скучновата лекция. Трябва да дам един пример на Папа Жан…”
– Жан – казах, – ти можеш ли да танцуваш?
– Мога – рече, – но нямам никакво настроение.
– Ще пренебрегнем настроението – рекох. И го прегърнах през кръста.
После затананиках някакъв валс.
– Танцувай с мен и повтаряй: вчера, днес, утре, вчера, днес, утре.Уж танцуваше, но искаше да ме притисне и повече се интересуваше от деколтето и краката ми. В това беше цялата многозначителност, с която стискаше ръката ми.
– Вчера, днес, утре – тананиках и се въртяхме в кръг, –
вчера, днес, утре, вчера, днес, утре… Стоп!
– Какво има? – попита ме изумен.
– Последното “утре” къде се намира?
– Къде се намира ли? – смутолеви той. – Между “днес”
и “вчера”.
– Значи може да има такъв отрязък от времето, където “утре” да се намира между “днес” и “вчера”?
Някаква усмивка изпълзя от очите му и се свлече по лицето.
– А според линейната логика е невъзможно “вчера” да е след “днес” и преди “утре”, нали?
Той беше готов да ме разцелува.
– После – рекох. – Внимавай в моята лекция…
И налях две питиета – за него и за мен.
– Вие, хората от ХХ век – казах, – забравихте фугите на Бах заради центрофугите на пералните си машини…
Той се опита да протестира, аз чуках чашата си о неговата, отпих и продължих:
– Забравили сте феникса на древните египтяни, змията, захапала своята опашка, при маите, създаването и унищожаването на света от бог Шива в древноиндуската митология… Това е цикличният порядък на кръговото движение!
В очите му прочетох разбиране и бих изпила чашата на екс.
– И ти движиш четката по посока на часовниковата стрелка, за да уловиш времето? – ликуваше и беше готов да ме целува до полуда.
“Дами и господа, не пращайте децата да си лягат. Няма да последва нищо непристойно.
А и те ще могат да си припомнят и преговорят своите уроци.
Традиционната представа за времето е била свързана с неговата необратимост. А необратимостта на времето носела усещането и чувството за съдбовното и невъзвратимост на преживяното. Линейната представа за времето разкъсва връзката между минало и бъдеще, линейната логика ни изправя пред катаклизмите.
Естественото състояние на симетрията е нищото. Естественото състояние на асиметрията е битието. Това изисква сложна верига от философски тези и антитези – нещо, за което сега нямаме време…
Да, позволих си да използвам философския термин в неговото битово и тривиално значение.
Ще продължа, че кръговата природа на времето е изобретила цикличната техника, за която можем да добием представа чрез движението на часовниковата стрелка. Този метод на рисуване показвам сега на Папа Жан. Той е бил непознат като техника през ХХ век. При старите, дори авангардни художници движението на четката е линейно. Те попадат в плен и на линейната логика, в плен и на необратимостта…”
– Следиш ли ръката ми? – попитах.
– Да – изсумтя Жан.
– Тази техника ще ти послужи, Папа Жан, не само да рисуваш, но и да живееш по нов начин – давах го загадъчна.
– Това пък какво е? – заби спирачки на острите завои на мисълта ми маестрото.
– Рисувайки с помощта на кръговата техника, ти се и връщаш назад във времето… Това едно. Второто е, че ти можеш и да пътуваш в бъдещето и да избегнеш опасностите, които те грозят сега. Тях можеш да ги изживееш просто като спомен от миналото…
Тук Папа Жан позакъса, този път той наля питие в двете чаши. Накрая рече:
– Разбрах… На това са способни мониторите от 201 век… Като се разхождам спокойно в миналото и бъдещето, аз ще мога да действам почти като монитор…
И Жан, щастлив и захилен до уши, отиде до библиотеката, избра едно томче и ми го подаде.
Беше втората книга от “Всемирната Галерия Папа Жан” – романът “В очакване на духовната жътва”. И бяха готови вече не само двата варианта на ръкописа, сглобени след това и рендосани от редактора, но и печатарското мастило бе отдавна изсъхнало.<Тук, драги читателю, става дума точно за книгата, която държиш в ръцете си. Никакво затруднение не е за Принц Папа Жан да предвиди и твоите реакции, но да не прекаляваме. – Б. р.>
– Благодаря – рекох. – Но аз просто не мога да бъда първата читателка на тази книга.
– Достатъчно е да бъдеш най-умната й и най-красивата читателка. – рече Жан. – Впрочем какво ли ще стане по-нататък?
И се разкикоти.
– Защо се смееш? – попитах.
– Защото най-сетне разбрах какво означават думите “авторът се върти в омагьосан кръг”… Ха-ха-ха… И го учат да танцува…
Вчера, днес, утре, вчера, днес, утре…
– Стоп! – рекох му.
– И това го знам – рече Папа Жан. – “О, миг поспри, ти тъй прекрасен си!…”
– Кръговата техника ти позволява да не бъдеш пленник на времето – продължавах да го гоня с думите си. – Тя е този шеметен кръг, който превръща нищото в нещо… Ти можеш ли да си представиш нищото?
– Мога! – рече Папа Жан. – Българинът казва дори “нищо и половина”<Ех, колко несръчен кавалер е все пак Папа Жан. Тук той е готов да нарече и своята половинка, т. е. гадже, нищо, само и само да се предпази от евентуалните нападки на Силвия Алисън. – Б. р.>. Той е способен да си представи и нищото, и неговата половинка…
Засмях се. Той се и страхуваше от мен. Но знайно е, че младите момчета се влюбват най-напред в какички. Как тогава един мастит художник и писател от ХХ век, като се влюби в момиче от 201 век, може да бъде напълно спокоен и уверен в неговото отношение?
– Но ние имаме да помислим върху нещо твърде сериозно – рекох. – Кръговото движение и непрекъснатото изпомпване и преливане на минало и бъдеще въвежда абсолютната симетрия, то обезсмисля и анулира времето…
Май попрекалих. Папа Жан, който беше толкова близо с Енергетичния Лизизъм до тези принципи, ме гледаше малко объркан. И понечи пак да си налее алкохол.
– Алкохолът не може да ти помогне – казах. – Линейното движение държи картината и художника вън от действителността и тогава между плода и натюрморта съществува дистанция. При кръговото движение плодът и натюрмортът се сливат…
– Ха-ха-ха – засмя се Папа Жан. – Искаш ли да ядеш круши, просто си ги изрисуваш… Искаш ли красиво маце – изобразяваш го на платното. Така ли?
– Пародираш ме великолепно – рекох. – И аз не ти се сърдя. Възможна е и подобна профанация. Но аз говоря за сливането между картината и рисувания предмет. Сливане! Което ражда шедьоври. Кръговата техника на рисуване забранява изкуството като дейност, различна от живота. Това е твоето сливане на Изкуството и Живота. Това е естетическият начин на живот…
Папа Жан въздъхна уморено. После рече:
– И ОТ СРИНАТИТЕ СИ МЕЧТИ ИЗГРАДИ ХРАМА НА ЧОВЕШКОТО ЩАСТИЕ…
– Какво е това? – попитах.
– Едно от новите ми послания – обясни просто. – Ще го произнеса пред теб във втората книга на “ВсемирнатаГалерия Папа Жан”…
– Благодаря – рекох. – Че ми доверяваш и ненаписаното… – Моля – рече Папа Жан. – Щом разходките между минало и бъдеще са толкова проста работа, то не ми струва нищо… Или почти нищо.
Мълчах. Пародираше ли ме?
Не, беше ме разбрал. Защото каза:
– Изкуството е изчезнало като изкуство, за да се превърне в логика, изграждаща действителността…
Принц Папа жан с Енергетичният Лизизъм” доказва, че той е на прага на кръговата техника. А да рисуваш кръгово, значеше и да рисуваш всемирно. Всички текстове и Гениални теории и най – вече НОВООТКРИТАТА теория през 1994 година на „ЛОГИЧЕСКАТА ВЕРИГА – ИМПЛИКАЦИЯТА НА ОТКРИТИЯ ЕНЕРГЕТИЧЕН ЛИЗИЗЪМ – НОВ СТИЛ В ЖИВОПИСТА И ФИЛОСОФИЯ НА ЖИВОТА“ СА създадени от Световно известният художник и писател Академик Професор Принц Папа Жан и СА побликувани в книгата «Галерията Папа Жан» първа и втора книга, и втора книга «Лунен Оргазъм» издадени в България и защитени с Авторски права.
Картините, които се рисуват по кръговото време и метода на Енергетичния Лизизъм, представляват безначалното, безкрайно, Абсолютно време. А Всемирната галерия е линейното време, пресичащо кръговото време. И попадането във Всемирната галерия е попадане във Вечното настояще и абсолютното време!”

Всемирната галерия Принц Папа Жан

ЕНЕРГЕТИЧЕН ЛИЗИЗЪМ –
НОВ СТИЛ В СВЕТОВНАТА ЖИВОПИС
(И ФИЛОСОФИЯ НА ЖИВОТА) – ОТКРИТ ОТ МЕЖДУНАРОДНО-ИЗВЕСТНИЯ ХУДОЖНИК АКАДЕМИК ПРОФЕСОР ПРИНЦ ПАПА ЖАН –
БЪЛГАРИЯ, НОСИТЕЛ НА ОРДЕН „НОВ ЕЛИТ”
НА РУСИЯ

Енергетичният Лизизъм — Разтворител-Разложител-Различител-Анализатор-Диференциатор-Превръщател-Трансфигуратор: на всяко във всяко (omnia in omnibus – лат.). Лизизъм – от гр. ез. lysis – разтваряне.
Целта на логическата верига на Енергетичния Лизизъм е да се покаже как той е едновременно всеобщ разтворител (разложител} и всеобщ трансформатор на всичко във всичко. Ако е всеобщ трансформатор, то е и всеобщ синтезатор (еквивалентатор-изравнител на всичко).
Той не е само всеобщ анализ, а и всеобщ синтез.
Енергетичният Лизизъм е като всеобщия разложител — всеобщия анализатор — всеобщия различител на всяко от всяко: той различава всяко от всяко, а различава и нещото от самото него.
Енергетичният Лизизъм е една постоянна всеобща потребност на всяко нещо да бъде различно от самото себе си, но да бъде нещото различно от самото себе си, по дефиниция означава да включва в себе си другото. А то ще може да включва (съдържа) в себе си другото, само ако в природата му е вложено (да превръща) всяко във всяко и следователно Енергетичният Лизизъм може да бъде всеобщ диференциатор — различител, само ако той е всеобщ трансформатор — превръщател на всяко във всяко.
Като писател-изследовател Материус Розенкройцер (Тимен Тимев) вече се е заел да докаже връзката на Енергетичния Лизизъм и контекстуализма (неговата модерна теория за литературата и текста въобще). Това предстои да бъде афиширано в западните литературни и научни среди и да даде основата за анализи и дискусии на езика, текста и когито (мисленето).
Енергетичният Лизизъм в живописта, създаден в моето творчество – на Принц Папа Жан, е философска концепция, въплътена композиционно в конкретна техника на изграждане на живописните платна: преминаване на точката в линия; на линията в повърхнина; на повърхнината — в обем; обемът, в многомерни пространства (многомерните неевклидови геометрии).
Многомерното пространство по дефиниция, събрано в безразмерната точка, е конструкцията на абстракционизма. Ако съберем всички родове конкретности в една безразмерна точка — получаваме абстракционистичност. Ако разложим кой да е абстрактен образ — получаваме всички родове конкретности.
Следователно Енергетичният Лизизъм показва генеалогията на абстракционизма като всеобщо вместилище на всички възможни настоящи и бьдещи стилове и техники на рисуване.
Ето защо само във Всемирната галерия може да се покаже Енергетичният Лизизъм, и обратно — само Енергетичният Лизизъм може да строи Всемирната галерия: защото той не би бил

стил на всички стилове,

ако със своя метод на всеобща разтворимост така не разрушава всяко нещо вътре в себе си в собствената му структура. И чрез това разрушаване — деконструиране на нещата, да покаже връзката на всяко от тях с всяко друго. Т.е. Енергетичният Лизизъм доказва, че всяко деконструиране е ново конструиране. Сами бяхме удивени, когато осъзнахме, че Енергетичният Лизизъм сочи всеобщата връзка на един живот — на картини и книги и Всемирната галерия „Папа Жан“ — Жаноизма, като всеобщ мироглед!
Опитвайки се да живея , аз, Папа Жан, превърнах живота си в книга. Опитвайки се да я прочета, аз я нарисувах. Опитвайки се да я разгледам като картина — аз се отдръпна достатъчно далече от нея, за да се появи тя като мисъл.
Жаноизъм — Енергетичен Лизизъм , и когато излезеш вън от Света — Наречен — Себе си, тогава аз се обърнах назад и видях, че всичко е събрано в една Всемирна галерия, вътре в която беше затворен светът, нарисуван от мен. Но само вън от него аз присъствах като дух и като непомислимост. Ето защо този, който успее да нарисува всичко и построи Всемирна галерия, сам е осъден да стои вън от нея ненарисуван.
Така и Бог, който твори света, Сам е длъжен да бъде вън от него. Вечният рефрен на всички философски религии.
Бог беше природата,
Бог беше душата,
Бог беше езикът,
Той е неоценим.
Богът е непомисленото мислещо.
Неизговоримото говорещо.
Непочувстваното чувстващо.
Духовното битие да бъдеш и материалното битие да имаш.
Ако търсите аргументация, ето я: Който сътвори ябълковото дърво, може ли да се появи сам като дърво във Вселената?
Не, естествено.
Напразно Витгенщайн преразказва и резюмира всички трансцедентални философии:
„Смисълът на света е длъжен да стои вън от света.“ Защото този, който е сътворил дървото, ако сам се появява като дърво — той самият ще се нуждае отново, от своя страна, от Творец и Сътворител, и за да прекъснем нескончаемия логичен кръг на Творец и Творение, ние сме длъжни да изковем неизходима бездна между двамата. „На Творящото му е забранено да се
появява като сътворено.“
По сътвореното не можем да съдим за Твореца, но в него не виждаме самия Творец.

За да бъде една галерия Всемирна, е задължително не само всички факти в нея да се появяват като картини, но и всяка една картина да съдържа в себе си всички останали като свои елементи: именно подобно умствено събитие се случи в главата на Лайбниц, което доведе до създаването на монадологията — единствената от хипотезите на миналото, която не се нуждаеше от нов гений (както Нютон се нуждаеше от Айнщайн), за да даде началото на модерното естествознание в света на всички възможни светове в квантовата механика до семантиката на всички възможни семантики. А модерната логика и лингвистика, в този общ код на знанието, в който се събираха науките и изкуствата като алгорометична стъпка за създаване на всяка една бъдеща теория на метафизиката, дефинирана от Материус Розенкройцер ОМНИСЕМАНТИЗЪМ.
Този омнисемантизъм в своята дейност художник и писател, аз, Папа Жан осъществявам в изкуството си като форма на една друга активност, разнасяща очарованието на Енергетичния Лизизъм.
Постоянно чрез годините осъзнавах, че Енергетичният Лизизъм като разтваряне на всичко във всичко е възможен, само след като той – като стройна философия и логика, е доказал взаимната прозрачност и взаимосвързаност на нещата. — С други думи, всяко не би било свързано във всяко (омнисемантическата модификация на Лайбниц, която въведе Материус Розенкройцер), ако те предварително не бяха взаимно разтворими, което в създадения от мен нов стил в живописта – Енергетичния Лизизъм, се осъществява творчески, на практика.
Така и старите представи на алхимията бяха доказани чрез модерната транспонтация на частиците, която направи явно извеждането на един елемент чрез всеки друг. Както от всеки химически елемент днес може да се добие злато, така и от всяко понятие могат да се изведат всички останали категории и във всеки нарисуван образ, да се разчетат всички останали.
Моята основна мотивация и вдъхновение е да си представя света като Всемирна галерия — нещо, което преди години Борхес си представяше като Всемирна космическа библиотека, в която от всяка книга може да се научи за всички останали. Като художник аз, съчетавайки медитация, интуиция, ерудиция и творчески заложби, започнах да конструирам картините си така, че дори и картините ми да изгорят, то само от една останала картина могат да бъдат реставрирани всички останали!
Величественото на този метод е във взаимопрозрачността (интерпенетрационността — Interpeation). Ho фактите един за друг имат своето голямо доказателство във факта, че в различните епохи се появява една и съща логика на взаиморазтворимост, имаща за задача да компенсира недостатъците на секуларните еднозначни формални логики, които всеки век препоръчва и с които комично се гордее. За тези, които нямат ерудиция, можем да напомним основната концепция иа Лайбниц „За света на всички възможни светове“. За Лайбниц така нареченият „действителен свят е само един от възможните светове, които могат да се построят от изходните монади, а истинският действителен свят е „Сумата на всички възможни светове“, които могат да се конструират от комбинацията между монадите, следователно реален е не нашият макроскопски свят, който е само един от възможните, а реален е само континиумът от всички възможни светове, получени чрез комбинацията на всички възможни семантики.
Пример: Така например идеята, която носи в себе си една картина, може да бъде нарисувана по множество възможни начини, които различните начини на една и съща картина Eidos {Ейдос) наивните векове приписваха на най-различни гении.
Тези скептични гении не подозираха, че това, което наричат собствено творчество, е тяхна различна интерпретация на един и сьщи сюжет; те са всъщност Великата различна самоинтерпретативна способност на картината да се самоизобразява, сама, заблуждавайки човечеството, че се твори от различните гении. Както една картина носи в себе си всички останали картини, така и езикът е континиум от текстове, в които всеки текст носи всички останали текстове за себе си в себе си.
Но само и Единствено Божественото и Боговдъхновеното носи всичко в себе си.
Всемирната галерия е модерното, живописно изображение на Лайбницовата монадология: както в една монада се изобразяват всички останали, така и в една картина на Всемирната галерия се отразяват всички останали Неща като ненарисувани, защото само като ненарисувани те могат да бъдат отразени.
Монадата е духовният атом, който взаимодейства с всички останали атоми във Вселената не посредством причинна връзка, а дистанционно — „per distantionem“ — като телепатично взаимодействие: Стохастичният метод на нелокалността, върху който е основана цялата квантова механика, и съвременният възглед за строежа на Вселената като непартикуларизъм (съвременният възглед за Вселената като непространствена вънвременна енергетична същност).
Защото различията на нещата като факти и нещата като образи {“Имаго“) са тези, че нещата като факти изискват физическо взаимодействие, а нещата като образи се основават на стохастичната квантово-механична връзка, която в старите епохи винаги са наричали телепатия. С естетическа ирония можем да кажем, че гаранция един факт да добие квантово-механичен телепатичен статус е той да се появи като естетическа енергетика в съзнанието, която енергетика е светлината, която носи енергията на Вселената и твори Вечния Живот.
Енергетичният Лизизъм
като стил на всички стилове
пресъздава Творящата светлина. Разлагането на светлинния спектър разлага енергията под формата на цветове. Всеки цвят носи чистотата на основната тухличка на Вселената (Всемирната галерия). Разлагането на светлинния спектър е естественият анализ на световната енергия. Световната енергия, самоанализирайки се, поражда цветовете като презентация.
Цветовете са екзистенциите на естествения самоанализ на Вселената. „Другото име”, дефиниращо Енергетичния Лизизъм е: Човешкото Субективно Повторение от Художника на Световното обективно Самоанализиране на Вселената, чрез която тя самоизобразява Себе Си като Цветове и като Животворящ Принцип.
Енергетичният Лизизъм е стил за всеобщата Енергетична всеразтворимост на цветовете и формите помежду им, открит от мен, Принц Папа Жан и реализиран в картините ми, които, приемайки Енергията от екстрасензорната ми активност, продължават да я предават като Арт-Терапи-комуникация с положителен лечебен, естетически и духовен ефект.
Това е и моят Манифест към човечеството за усъвършенстването му по модела, Образа и Подобието на Твореца!
От световноизвестния художник и писател академик професор Принц Папа Жан

All texts and theories of genius, and above all the NEWLY DISCOVERED theory of 1995 abouth the LOGICAL CHAIN – THE IMPLICATION OF OF THE DISCOVERED ENERGETIC LYSISM – A NEW STYLE OF PAINTING AND PHILOSOPHY OF LIFE are the invention of the world renowned artist and author Academician Professor Prince Papa Jan and have been published in the book „The Papa Jan Gellery“ – book 1 – „A Shop for Airy Towers“ as well as books one and two of „The Lunar Orgasm“ which have been published in Bulgaria and protected by copyright.

THE UNIVERSL GALLERY OF PAPA JAN

ENERGETIC LYSISM – A NEW STYLE IN WORLD PAINTING (AS WELL AS IN PHILOSOPH Y OF LIFE) DISCOVERED BY THE INTERNATIONALLY RENOWNED ARTIST ACADEMIC PROFESSOR PRINCE PAPA JAN (BULGARIA) WHO HAS BEEN AWARDED THE „NEW ELITE“ MEDAL OF RUSSIA

Energetic Lysism – a Dissolvent – Decomposer – Distinguisher – Analyser – Differentiator – Converter – Transformer – Transfigurer of everything into everything (omnia in omnibus). Lysism is from the Greek lysis , i.e. „dissolution“
The aim of the logical chain of Energetic Lysism is to show it simultaneously as a universal dissolvent (decomposer) and a universal transformer of everything into everything. Being a universal transformer, it is also a universal synthesizer (equivalenter-equalizer of everything).
It is universal analysis, but it is universal synthesis, too.
Energetic Lysism is like the universal decomposer – universal analyser – universal distinguisher of everything from everything: it distinguishes everything from everything, as well as the thing from the thing itself. Energetic Lysism is a constant universal need of every thing to be different from itself, but being the thing different from itself means, by definition, including the other one. And it will be able to include (contain) in itself the other one only if its nature implies its ability to convert everything into everything, therefore Energetic Lysism can be a universal differentiator – distinguisher only if it is a universal transformer – converter of everything into everything.
Materius Rosenkroyzer (Timen Timev), being a writer and researcher, has already tried to prove the connection between Energetic Lysism and Contextualism (his modern theory of literature and text in general). Its publication in Western literary and schloarly circles is forthcoming and it is on the way of becoming the basis of future literary discussions on language, text and the cogito (thinking).
In my art of drawing – that of Prince Papa Jan, Energetic Lysism is a philosophical concept embodied compositionally in the specific technique of crating paintings: turning a point into a line, a line into a surface, a surface into volume, volume into multidimensional space (the multidimensional non-Euclidean geometry). Multidimensional space by definition, when gathered into a dimensionless point, is the construction of abstractionism. Gathering all genera of concreteness into a dimension-less point, we get abstractionism. Decomposing any abstract image, we get all genera of concreteness.
Therefore, Energetic Lysism presents the genealogy of abstractionism as a universal receptacle of all possible, present and future, drawing styles and techniques. That is why Energetic Lysism can only be shown in the All-World gallery, and vice versa, only Energetic Lysism can build the All-World gallery: since it would not be
the style of all styles
if, by means of its universal dissolubility method, it did not destroy every thing in itself in the thing’s own structure so that, through that destruction-deconstruction of the thing, it might show the thing’s relationship to any other thing. That is, Energetic Lysism proves that every destruction is new construction. We ourselves have been amazed to realize that Energetic Lysism pointed at the universal relationship of a life: of pictures and of books, and of the Papa Jean All-World gallery – Jeanoism as a universal world-view. In my attempt to live, I, Papa Jean, turned my life into a book. In my attempt to read it, I painted it. In my attempt to view it as a picture, I withdrew far enough for it to appear as a thought.
Jeanoism – Energetic Lysism, and when you go out of the World-Called-itself, then you turn back and see everything gathered into an All-World gallery where the world painted by me is closed, but only out of it I amd present as a spirit and unthinkability. That is why he who has succeeded in painting everything and building up an All-World gallery is doomed to remain outside unpainted. Like God, who creates the world has to stay out of it. Here is the eternal refrain of all philosophic religions:
God was Nature,
God was Soul,
God was Language,
He is inestimable,
God is the unthought thinking one.
The unspoken speaking one,
The unfelt feeling one.
The spiritual life of being,
And the material life of having.
If you want an argument, here it is: „Could he who created the apple tree appear himself as a tree in the Universe?“
Certainly not.
Vainly does Wittgenstein relate and summarise all transcendental philosophies:
„The meaning of the world has to stay outside the world.“ Since he who has created the tree, in case he appears as a tree himself, will in his turn need a Creator and a Maker, and in order to break the endless Creator-Creation logical circle, we have to mould an impassable abyss between the two. „The Creator is forbidden to appear as a creation.“
We could judge of the Creator by the Creation but in it we do not see the Creator himself.
For a gallery to be an all-world one, not only should all facts in it appear as pictures, but each picture should contain all other

pictures as its elements: a similar mental event occured to Leibniz and brought about the creation of monadology – the only hypothesis of the past which did not need a new genius (as Newton needed Einstein) to start modern natural science in the world of all possible worlds in quantum mechanics to the semantics of all possible semantics in modern logic and linguistics, in the general code of knowledge where sciences and arts gather as an algorithmic step towards the creation of any future metaphysical theory defined by Materius Rosenkreuzer as OMNISEMANTICISM; that Omnisemanticism was interpreted by me, Papa Jean, in my activity as an artist and writer, as a form of another activity distributing the same enchantment – Energetic Lysism.
Over the years, I gradually realized that Energetic Lysism as dissolution of everything into everything is possible only if an orderly science and logic have proved the intertransparency and relationship between things: in other words, everything would not be connected into everything (the omnisemantic modification of Leibniz introduced by Materius Rosenkreuzer) had they not been previously interdissoluble, which is demonstrated by the new technique of Energetic Lysism created by me.
Thus, all the old alchemy notions not been proved then by the modern transpontation of particles which has made evident the deduction of an element from any other one? Just as gold can be obtained from any chemical element nowdays, all other categories can be deduced from any notion, and in any drawn image all the rest can be read: my chief motive and inspiration of representing the world as an All-World gallery – what Borges imagined years ago as the All-World Cosmic Library where any book could give information of all the others. As a spontaneous artist, I, Jean, through combining meditation and erudition, started constructing my pictures so that even if all my pictures burnt up, it would be possible for them to be restored out of one picture only. The greatness of this method of intertransparency and interpenetration of facts one for another has its confirmation in the presence in different epochs of the same logic of interdissolubility aiming at the compensation of the shortcomings of secular monosemantic formal logic recommended, and comically prided on, by each century. Those who lack erudition could be reminded of Leibniz’s basic concept of ‘the world of all possible worlds’. The so-called ‘real world’ is to Leibniz just one of the possible worlds that can be built out of the initial monads, and the real world is actually ‘the Sum of all possible worlds’ that can be constructed out of the combination between the monads, hence, it is not our macroscopic world, just one of the possible worlds, that is the real one; what is real is the continuum of all possible worlds achieved through the combination of all possible semantics.
Example: thus the idea of a picture can be depicted in a variety of ways, and those various ways of painting a picture, Eidos, have been ascribed to various geniuses by the naive centuries.
Those sceptical genius had no idea that what they called their own art was their different interpretation of the same subject; the Great different self-interpretative quality of the picture to depict itself, thus deceiving mankind that it is created by various genii. Just as a picture carries in itself all other pictures, so is the language a continuum of texts where each text carries in itself all other texts about it. But only the Sole Divine and Divinely Inspired carries everything in itself.
The All-World gallery is the modern depiction of Leibniz’s monadology: just as in one monad all the rest are depicted, so are all other things reflected as unpainted in one picture of the All-World gallery since they can only be reflected as unpainted ones.
A monad is the spiritual atom interacting wilh all other atoms in the Universe not via a causal connection but from a distance, ‘per distantionem’, like a telepathic interaction: „The stochastic method of nonlocalily which has served as a basis of all quantum mechanics and the modern view of the structure of the Universe, as nonparticularism (the modern view of the Universe as a nonspacial extratemporal energetic being).
Since the difference between things as facts and things as images (‘Imago’) is that things as facts require physical interaction, while things as images are based on the stochastic quantum-mechanical link, in ancient times always referred to as ‘telepathy’. With aesthetic irony, we might say that a fact is guaranteed to acquire a quantum-mechanical telepathic status by its appearance in the mind as aesthetic energetics which is the light carrying the energy of the Universe and creates eternal Life.
Energetic Lysism
as a style of all styles
reproduces the light carrying the energy of the Universe. The light spectrum decomposition decomposes energy in colours. Each colour contains the purity of the essential brick of the Universe (the All-World’ gallery}, the light spectrum decomposition is the natural analysis of world energy. Analysing itself, world energy originates colours as a presentation. Colours are the modes of existence of the natural self-analysis of the Universe. If Energetic Lysism is to bear the name of a style or a drawing technique, it will be the Artist’s Human Subjective Repetition of the World Objective Self-Analysis of the Universe through which It Depicts Itself as Colours and a Life-Creating Principle.
Energetic Lysism as a style of the universal Energetic All-Dissolubility of colours and shapes in one another discovered by me, Papa Jean and realized through my pictures that, receiving the Energy of his extrasensory activity, keep transmitting it as Art-Therapy-communication with positive remedial and aesthetic effects.
This is my Manifesto to humanity for the purpose of humanity’s perfection in the way, iamge and model of the Creator!
This is from the world-renowned artist and author academician professor Prince Papa Jan.
– Да – въздъхнах, – ти получи озарението за Всемирната галерия точно защото поиска в едно платно да нарисуваш всичко… Това е възможно само с кръговостта… Цикличната необходимост може да те отведе навсякъде. Omnia in omnibus… Ти пръв откри как човечеството да избяга от необратимостта на линейното време…
– Учил съм се преди всичко от Вселенският разум – рече Папа Жан. – Може би знаеш нещичко и за немския фантаст Волфганг Йешке. Той предлага връщането в миналото да става с помощта на гравитационен механизъм. Знаменитият математик Курт Гьодел вижда в общата теория на относителността гравитационен механизъм, с който става връщане в миналото… Проектът му си остана само в идеален вид, по мое време той не бе намерил още физична интерпретация…
– Важното е, че ти направи първите крачки – усмихнах му се широко и спокойно.
Вече можех да му налея чашата за тоста:
– Картините, рисувани с помощта на кръговата техника, са вечни чрез своята едновременност, постигната чрез изравняването на минало и бъдеще.
Чукнахме се.
– Пия за твоите картини, Жан. С тях ти прекрачи прага на бъдещето…
Папа Жан се замисли:
– Те ли ти позволяват да се връщаш в миналото? – попита. – Те! – усмихнах му се.
– Тогава заслужаваш този тост – рече Жан. – И дори една целувка.
После ме целуна.
Малко бързо и малко неловко, та нямаше нужда да затъмнявам екраните на зрителите от 201 век.
– Пък и знакът на безкрайността не е ли два кръга, свързани един с друг? – забрави целувката Папа Жан и отново потъна в своите размисли. – Безкрайността е полегнала осмица… – и се усмихна, защото се сети за нещо свое: – Като полегналата Тодора в една знаменита нашенска песен…
“Дами и господа, ние нямаме право да се намесваме в живото минало дори със съвети. Не се знае какво може да повлияе на посоката на човешкото развитие. Аз нямам право да кажа дори като учителка на невръстното хлапе: “Ето така, дай си ръката”…”
– Какви ръце имаш, Силвия! – рече Жан и взе дясната ми ръка. Помислих, че ще я целуне, но той само се взираше в линиите на съдбата и живота, зацапани с кармин като с кръв. – Какви ръце само…
Каквито и комплименти да чуе една жена, тя предпочита те да бъдат подкрепени и с действия. С едно неловко погалване макар.
Дъждът продължаваше да вали.
А Жан се върна на прозореца. За да е по-близо до него.“Уважаеми дами, аз няма да се обидя, ако сега по време на моето предаване някой от уважаемите кавалери ви погали или дори повали на дивана…”
Няма да го възприема като неуважение към моето изкуство на монитор…
Просто ще се радвам за вас.
Както вие можете да се ядосате на Жан или да се смилите над Силвия Алисън и да изгасите своя телевизор.
Аз съм длъжна да продължа…”
– Няма ли и ти да застанеш пред платното? – попитах го. Все пак трябваше да кажа нещо. Или да го откъсна от прозореца, където времето рисуваше своите дъждовни пейзажи. – Не искам – отвърна. – А и май не мога вече да рисувам…
– Не си загубил уменията си, нали? – продължавах да питам.
Все пак някои от моите зрители може би са останали пред телевизионните си приемници и искат да видят какво ще стане.
Аз – също.
– Уменията са почти механични – рече. – Изгубих стойностите на моите творби… По-точно, съмнявам се в стойността на всичко, което създавам…
Аз мълчах, дъждът ръмеше, Папа Жан продължи със същата вяла монотонност:
– Защо трябва да остана роб на уменията си единствено? – питаше сякаш себе си, но ми подхвърляше и на мен интересна тема за размишление.
– Станеш ли роб на уменията си единствено, много лесно можеш да станеш и робот на безсмислието…
Засмях се:
– Нима безсмислието може да накара един робот да върши нещо? Нали преди това е нужен програмист…
Май се заслуша в думите ми.
– Бедата ни е в това, че правим от себе си и програмисти, и роботи, а после вече механично продължаваме по избрания уж от нас път. Наля си чашата.
– И тогава я забележим, я не, че програмиста вече го няма, останал е само роботът…
Да, слушал ме е. И то внимателно.
– Робот, който има чувства? – попита той и себе си. –
Звучи нелепо…
Това бе за мен. Чакаше нови аргументи.
– Говориш с носталгия – рекох. – Това също е чувство.
– А може би е само навик…
Не се предавах.
– Защо по навик не застанеш пред статива? – рекох. – Отстъпвам ти го… Имаш и грундирани платна…
– Хитруваш ли? – попита ме усмихнат, но все пак се надигна.
– Рисувай и мълчи – рекох. – Знаеш ли колко много неща може да каже мълчанието на истинския художник?
Сложи платното на статива, изстиска няколко тубички върху едно парче стъкло и замахна с четката.
– Има думата мълчанието – рече.
Но като нанесе няколко мазки, подсвирна с уста, после отстъпи няколко крачки, едва не ме настъпи.
– Извинявай – рече.
– Моля – отвърнах. – Ако ти преча…
– Не ми пречиш – извика. – Ти ме накара да рисувам…
После замълча отново, но явно му вървеше, защото дори тананикаше някаква мелодия.
Внезапно спря.
– Мълчанието може да ни нашепне прости и истински неща – рече. – Ще го запомня… А ако поискам да те целуна? – попита внезапно.
– Целуни ме – рекох го много спокойно, но едва не изкрещях.
И той ме прегърна, прегърна ме с ръката, в която стискаше четката.
– Стига да не се смята любовта за намеса…
Явно съм го казала гласно, защото попита:
– Какво?
– Говорех със себе си…
– И на мен ми се е случвало – засмя се. – Но да говориш със себе си, е по-добре… – и завърши с една почти елегантна
фраза: – Отколкото да мълчиш с другите…
– Това пък аз ще го запомня – рекох.
И бях щастлива, че съм тук, че съм при него. И че аз съм само Силвия Алисън и не играя никаква роля…
Когато разтегнатото индивидуално време на Силвия Алисън свърши, когато любовната игра – разбрахме се, че това е ненамеса – също изтля и Папа Жан заспа, блажен в своите мечти и спомени, Силвия стана, намери няколко къса хартия и реши да запише за себе си и за хората от своето време преживяното.
Беше нещо повече от любовна изповед – бе трактат или репортаж, зрънца афоризми или скица за бъдещ очерк.
Това нямаше да го чуят и видят нито хората от ХХ, нито телезрителите от 201 век.
И ние им връщаме този текст.
Ето го!
“Древните творци са грешали, защото са работили срещу енергията на времето. Постарах се да покажа на Папа Жан нов метод на творчество. И той засия като дете, макар да беше 180 века и нещо отгоре по-възрастен от мен.
Но и аз запомних нещичко. По-добре е да говориш със себе си на глас, отколкото да мълчиш пред другите.
Сега ще помълча със себе си, Жан. И ще напиша нещо, което трябва да говори много на хората.
Твоят Енергетичен Лизизъм е почти входът към техниката на кръговото рисуване. Почти!
Но ти, Жан, си се оставил на течението на Времето. Написах го неволно с главна буква. В ХХ век емоциите са пренебрегвали логиката. Пишат с главна буква и обожествяват това, което почти не познават.
Енергията на неговата логика може да отлее Времето в две форми – едната е линейна, а другата е кръгова. Класическата физика е безсилна да го обясни. Физиците улавят само линейната природа на времето. Единствено медитацията, мистиката и изкуството, живописта и музиката, преди всичко, притежават рецептори за кръговото време. Те могат да работят с него и кръговата логика.
Традиционната представа за времето е винаги свързана с необратимостта. А необратимостта носи чувството и усещането за невъзвратимост на преживяното, за неговата съдбовност.
Именно линейната природа на времето е виновна за различието между бъдеще и минало. Линейната логика е тази, която определя това различие.
Задачата на кръговата логика е да обезсмисли илюзията на Линейната логика, че е възможно да има време и битие. Защото битието и времето се продуцират само от Линейната логика. Само асиметрията позволява битие и време, докато Симетрията забранява и анулира времето, посредством изравняването на потенциалите и тока, забранява произтичащото от него Битие. Защото естественото състояние на симетрията е нищото. Естественото състояние на асиметрията е Битието. Доколкото течението на Асиметрията е време, а изкристализиралото и спряло течение на Асиметрията е Битие.
Симетрията и кръговата логика е тази, която обезсмисля битието, защото прави всеки опит за асиметричност, и оттам за време и битие, нереален и несериозен. Самата кръгова природа на времето е изобретила цикличната техника, за която можете да придобиете представа от движението на часовниковата стрелка.
Но ако времето е кръгово, то става обратимо. И целият ужас от съдбата се анулира, изчезва…
Новата техника служи не само за рисуване, а и за да живееш по законите на кръговата логика. Защото, започвайки да рисуваш по кръговата техника, ти вече се връщаш назад по моментите и пътуваш назад във времето. Кръговото време чрез кръговата техника на рисуване ти позволява да избегнеш опасностите в Бъдещето, като ги изживееш предварително като минало. Ето например, според Линейната логика на Времето, движейки се линейно, след три дни ти предстои да бъдеш разстрелян, но ти, прехвърляйки се чрез кръговата техника на рисуване в кръговото течение на времето, започваш да се движиш от бъдещите дни към настоящето и предварително узнаваш замисленото срещу теб. Това обяснявах на Папа Жан…
Сюблимността на кръговото време е, че в него се помнят еднакво силно и едновременно и миналото, и бъдещето. А това едновременно помнене на минало и бъдеще възвръща абсолютната симетрия и обезсмисля, анулира времето.
Линейната техника държи картината и художника вън от действителността и между плода и натюрморта съществува дистанция – те са две различни събития. А именно тази дистанция векове наред раждаше изкуствоведството и интерпретациите, високопарно наречени естетики. Докато кръговата логика не оставя никаква дистанция между плода и натюрморта и никаква разлика между картината и рисувания предмет, които се сливат, и от двете се получава едно-единствено събитие. Кръговата техника на рисуване забранява изкуството като дейност, отлична от живота, и разрешава единствено естетическия начин на живот.
Не е необходимо повече в един момент да живеем, а в друг да рисуваме, защото, посягайки да рисуваме ние вече живеем. Изкуството е изчезнало като изкуство, за да се превърне в логика, изграждаща действителността. Но ако съзерцаването на плода е и едновременно негово създаване, то тук дейността на художника е идентична с активността на Бога. Обясних на Папа Жан, че неговият път до кръговата логика е извървян чрез Енергетичния Лизизъм. Щом от всяко достигаш до всяко (omnia in omnibus), това е кръговостта.
Докато Линейната логика забранява достигането на всяко до всяко, като позволява само от някои събития да се достига до други. Принципът за непротиворечивост, типичен пример за линейност в логиката, забранява връзката на всичко с всяко и отразява необратими реалности. Обратно на него Принципът на противоречивостта е нелинеен и кръгов. Той разрешава връзката на всичко с всичко…
“А Всемирната галерия, която разширявам в себе си? – ме попита Папа Жан. – Рисувам ли всемирно, когато рисувам кръгово?”
“Само когато рисуваш линейно, ти не рисуваш всемирно – успокоявах го аз. – Ако си спомняш, Папа Жан, ти получи озарението на Всемирната галерия точно защото поиска в едно платно да нарисуваш всичко…”
А да нарисуваш чрез едно кое да е нещо, всичко друго е възможно само ако се движиш по кръговостта.
Движи се по кръга, мисли кръгово, рисувай кръгово и силата на цикличната необходимост ще те отведе навсякъде, където си поискал да бъдеш. Кръговата техника доказва: Едното място е мястото на всички други, необходимостта на единия предмет е свободата на всички други предмети. Ако чрез кръговата логика, бидейки на едно място, си навсякъде, то тогава чрез кръговата техника ти си във Всемирната Галерия, защото и кръговостта, и всемирността постигат само едно нещо (omnia in omnibus), сиреч всичко във всичко.”
Картините, рисувани по Линейната техника, имитиращи линейното време, са осъдени на преходност и гибел, защото са временни. За разлика от тях картините, рисувани по Кръговата техника, която повтаря кръговото време, са вечни чрез своята едновременност, постигната чрез изравняване на минало и бъдеще. Защото кръговото време, превръщайки миналото в бъдеще и бъдещето в минало, обезсилва временността и трансформира времето във вечност. Тогава картините, следващи течението на кръговото време, въртящи се в кръга на едновременността, не могат да излязат от този кръг и да разкъсат еквивалентирането на моментите, за да влязат в линейния порядък на моментите, наречен време. И това ги спасява от преходност.
“Тогава достатъчно ли е аз, художникът, да взема една картина, нарисувана линейно, и да я прерисувам по кръговата техника, за да й придам едновременност и тя да влезе във вечността?” – запита ме Папа Жан.
“Да!” – бях категорична.
“Но нали картините, както и да са нарисувани, след около 10 хиляди години се разрушават… Значи всички са белязани от преходността?!”
“Запомни отговора ми, Папа Жан, и ако можеш го предай на всички художници: Вътре в своята краткост плодът на истинския художник крие кода на творчеството… Картините, нарисувани линейно, не достигат до Идеята на картината, а остават само в човешкото обожание на творбата. Единствено картините, рисувани по кръговата техника, успяват да преодолеят това обожание и да се доберат до Идеята на картината, която единствено може да им придаде Вечност…”
“Това като че ли ми напомня Платонизма?! – колебаеше се Жан.
– Според него светът е нарисуван два пъти: Веднъж от Бога, нарисуван чрез идеите и затова идеален, и втори път, нарисуван от човека чрез нещата, които са копия на идеите, и следователно не нарисуван, а изкопиран…”
“Картините, рисувани кръгово, не са обикновени картини: те не са картини на нещата (каквито са линейните картини), нито пък са картини на идеите (защото “картини на идеите” би следвало да наречем теориите), а те улавят идеите на картините, и това им позволява да носят Вечността на нещата. Защото имаме и временна красота, и вечна красота. Временната красота е човешки постижима, а вечната красота е красота сама по себе си. Независимо от това дали съществува, или са я постигнали хора, ангели, богове, демони или кучета…
Идеите на твоите картини, Папа Жан, и идеята ти за Всемирна галерия, а и основният ти девиз: “На красотата с любов”, са по-важни от всичко, което си създал дотук, за да достигнеш Вечността…”
“И аз винаги съм смятал, че не е важно колко и какви картини съм нарисувал… По-важна е идеята за тяхното създаване, продиктувана ми от вечната идея за сътворяване на света. Защото дори светът да изчезне, ще остане идеята за неговото създаване и той отново ще бъде създаден. По този начин се чувствам едновременно ученик на Платон (Plefon), Николо Козански (Nicolaus Cusanski), Лайбниц (Leibnitz), Хегел (Hegel), Хусерл (Husserl), Уайтхед (Whithead), Материус Розенкройцер (Materius Rosencroyzer), Леонардо да Винчи, Ван Гог, Пикасо и Бугай и достигам до тяхното верую: Да се освободиш от чувството за притежание и собственост върху идеалните продукти и творението на Духа и да се издигнеш до прозрението, даващо власт над Духовните Вселени… Че всичко написано и нарисувано от мен е написано и нарисувано от тях и всичко написано и нарисувано от тях е написано и нарисувано от мен. И с цялата мъдрост на всички е нарисуван светът – свят от красиви идеи, цветове и мечти!
Значи картините, които се рисуват по кръговото време и метода на Енергетичния Лизизъм, представляват безначалното, безкрайно, Абсолютно време. А Всемирната галерия е линейното време, пресичащо кръговото време. И попадането във Всемирната галерия е попадане във Вечното настояще и абсолютното време!”
Това е в общи линии моят разговор с Папа Жан.”
След като записа всичко това, Силвия Алисън щеше да се опита да поспи.

7.СЪБУДИХ СЕ САМА.
Стивън ме е пренесъл на едно от леглата в неговата бърлога. Беше ме даже завил с тънко и меко одеяло. Милото ми вампирче… Събудих се в добро настроение, но главата не беше моя и ме цепеше. Така поне би се изразил Стийв. Вече няма да го питам какво означава това.
Повърнах в тоалетната. Повръщах, докато от устата ми потекоха зелени сокове. Уж всеки монитор преминава задължително през специален курс за подготовка на организма за среща с токсичните материали от миналото.
Мили мои приятели от блока на Стивън и Дая, на Кони и Ели. Сигурно на вас ви говорят, че човек трябва да се готви за срещата с бъдещето. Човек трябва да се готви и за срещата с миналото. То е не по-малко неузнаваемо. Въпреки че много неща носим в родовата си памет. Човешката памет е уязвима и крехка. По-уязвима и по-крехка от човешките мечти и фантазии…
А ме тресеше. И Стийв се беше запилял нанякъде и никакъв го нямаше… О, Стийв, не биваше да ме оставяш сама в моите мисли и кошмари…
Къде ми е тялото, Господи? Защо е толкова далеч от главата ми? Това ли е моето тяло, това, сгушеното в ужаса си? Не, не е сгушено… Тревогите ли го разпъват, че така застрашително нараства…
О, Стийв, не трябваше да ме оставяш насаме с моето тяло…
Мога, разбира се, да си пъхна ръката в бикините и да се опитам да напомпам всичките си фибри с удоволствието…
Не, моето тяло е пълно сега само със зелените сокове на горчилката…
О, Стийв!… Ако се върнеш неочаквано, как ще ме откриеш. Аз съм толкова прозрачна… Само нещо в ръката ми чука и виждам нейната чудесна гривна – бинта, с който си ме превързал…
Думата “привързвам” не произхожда ли от “превръзка”? С какво друго могат да те привържат толкова яко и силно към себе си.
“Яко” и “силно” не са синоними, Силвия. И ти просто бълнуваш.
Но “Силвия” и “Кони” са синоними… Те са толкова различни…

Глупости! Вчера бях Кони и се чувствах великолепно.
Дали не е по-добре да се откажа от репортажа си? Ще се завърна и ще започна да бича интервюта… С районния еколог… С патоветеринаря… Със сексопатолога…
Боже мой, защо има толкова много специалисти по патология, след като живеем толкова правилно и поведението ни е програмирано и закодирано още преди да се родим?
Не, и интервюта няма да правя. Искам спокойствие…
Ще се специализирам по развлекателните тестове. Мога да ги правя. Например през кои години в САЩ е разцъфтял стилът арт деко? Или кой актьор изпълнява главната мъжка роля във филма “Кралицата на говедата от Монтана”? Кой? Роналд Рейгън, естествено… Както е било естествено и един каубой да стане президент на Щатите…
О, Стийв, къде си? Не искам да се завръщам в своето време… Или да се завърна там като твоя вдовица и да пръсна праха ти над океана…
Не, няма да те дам на Дая и на огъня, Стийв…
“Хронос-отряд вика Силвия Алисън тчк Хронос-отряд ви напомня за задължителната ненамеса…”
Хей, педерасти! Я си наврете всички жици и антени в задниците… И ме оставете на мира…
Имате грешка, искам да кажа… Наберете ме отново… Аз не съм Силвия, аз съм Кони…
Индукционната корона ли бучи, или само ме цепи главата?
На нощното шкафче имаше някакви хапчета и аз нагълтах 2-3 от тях… Може и да ми мине…
Къде си, Стийв? Мислиш ли, че е възпитано да ме оставиш сама… Сама с твоите хапчета… С твоите хапчета… О, Стийв…
Няма те и къде ли съм хукнала да те гоня? Това същите улици ли са… Да, ето я онази хубава къща в стил арт деко… Красива, но какво са се разхвърчали тези печени пилета около нея? Хвърчащи печени пилета… Това е хубаво да се снима… Да се предаде на уважаемите дами и господа… А най-хубавото пиленце е излетяло и с грила, на който са го приготвили… Може би за мен, а не за вас, уважаеми дами и господа… Защото съм много гладна, а и страшно ми се спи… Какви са тези хапчета, дето ги нагълтах? По-хубаво беше да излапам една кълка от печено пиле, а после пак да се отпусна в леглото…
И къде върви тази редица от хора? За печени пилета ли са тръгнали? Не, затворници са… Или са се маскирали в затворнически дрехи… И вървят, вървят, вървят… Всеки гледа в гърба на човека пред себе си. На гърбовете на всички има пришит по един голям номер… Какво? Нула, нула, нула… И пак нула? Но това е кошмар, боже мой!… Ако не сънувах, ако не беше кошмарно видение, щях да ги шашна онези, дето седят спокойно пред своите телевизори… Да им вдигна шубето, искам да кажа… Та да се надигнат от тлъстите си задници и да видят няма ли изписани нули върху гърбовете им… Самотниците да се видят в огледалото. Или да си свалят дрешките…
Нула, нула, нула… И пак нула…
А Ейнджъл Дарк стои край редицата и брои нулите… И тропа с крак по земята… Като че ли тактува…
А Стийв седи на някаква маса и пие бира…
– Всяка празна бутилка е нула – крещи. – Вземете си нулите и донесете нови бутилки…
О, Стийв!…
Мълчи. Прави се, че не ме забелязва… А и може да не е той… Може да е приятелят на Папа Жан, двойникът на моя Стийв, с когото Папа Жан пишел своите книги…
Стивън пие бира, а край него свири латерна… В Асеновград е имало много латерни навремето… Все трябва да е останала някоя.
– За вас, мадам – казва латернаджията и гласът му ми е страшно познат… Боже мой, та това е гласът на Жан? Гласът му… Може латернаджията да е записал и него.
“Искам да знам, мадам, ако ме любиш…”
Не, не е Жан. Той не би ме посрещнал с такава песен. Макар че защо не? Пита искам ли да го любя… Искам, Жан… И се радвам, че си се измъкнал от твоята депресия… О, ако мога и аз да се измъкна от съня и кошмарите.
Латернаджията върти ръчката на своята шарена и огромна музикална кутия на колела… Не, не… Това не е вече песен. Чува се само гласът на Жан:
“Нашето съзнание е онова, което ни лъже… И ни поднася като печени пилета в чинийка приемливите истини… Най-вкусните, най-крехките… Но невидимите истини са още живи и летят над нас… Преди да ги опечете, трябва да ги застреляте… Ето така: бум-бум…”
И пред мен право от небето паднаха две печени пилета. Посегнах към тях, бях наистина гладна… Но те ме клъвнаха, отдалечиха се на две-три крачки, качиха се едно върху друго и започнаха да се любят… От тях капеше мазнина на пода… Много вкусно и много сладострастно се любеха двете пилета… Едното може би е петел… Или и двете са кокошки… Като нас с Дая…
Латернаджията ги гледаше и навиваше надутата като бременна жена музикална кутия. И някой пееше почти с гласа на Жан в речитатив: “Щом Зимата пристига, мигар може далече да е Пролетта?…”
Стихове на Жан ли бяха това, страшно познато ми звучаха…
Двете пилета свършиха любовната си игра и се настаниха в една чиния…
– За мен ли е това? Сега ще си похапна… Но чинията се заиздига над земята и полетя нависоко… Боже мой, това си беше летяща чиния и пилетата щяха да ги кльопат на чужда планета… Друга цивилизация… Която можеше и да не знае какво е печено пиле и пиле на грил… Нищо, ще се запознаят с нашата вкусна цивилизация… Стига да не са развратни…
И да не изпитват сладострастни тръпки, като им забиват грила в задниците… О, колко са вкусни пилешките трътки… И кълките също…
О, Стийв!… Само приспивателни ли са твоите хапчета? Или са пълни с видения и кошмари…
-Почакайте, мадам – крещи едно момче и тича към мен.
– Почакайте за минутка…
Момчето страшно приличаше на Дейв Рийс, на младия Дейв Рийс… Такъв още не съм го познавала, но е той. Истинският! А не издокараният в лабораторията, която произвежда живи манекени от миналото.
– Какво има, Дейв? – попитах.
– Вие ме познавате? – изненада се. – О, да, нали живеем в един блок.
И размаха нещо пред лицето ми.
– Какво е това?
Нима ми носи телеграма от хронос-отряда…
– Не, нарисувах ви…
– Ти никога не си рисувал, Дейв – рекох. – Ти рисуваше с очите си… Ти си монитор…
Дейв се заоглежда изплашен.
– Това го нарисувах с ръцете си – после реши, че не е зле
да ми пробута и един комплимент. – И със сърцето си, разбира се…
Вас нарисувах, Кони… Вижте колко сте хубава…
– Но аз не съм Кони… Аз съм Силвия… Аз съм Силвия Алисън, Дейв – проплаках. – Хукнах след теб да те открия…
– Ти си Кони – рече Дейв с изкривено от злоба лице. – И си разгонена курва, Силвия… Ти се чукаш с Дая…
– Почакай, Дейв – плачех. – Аз тръгнах като теб да открия
подпалвача… Подпалвачът е Дая, Дейв! Сигурна съм в това…
– И тя те запали с прегръдките си, нали?
– Дая ще взриви блока, Дейв… Абсолютно сигурна съм. Ние можем да я разобличим и да предотвратим всичко…
– Но това е намеса – намръщи се Дейв. – Това е намеса, мадам… Подарете нещо на бедния художник… За да изпия 5-6 бири със Стийв…
И ме загърби. И си тръгна. И на неговия гръб имаше зашита бяла нула…
О, Дейв… Защо не ми повярва. Аз съм Силвия…
Латернаджията продължаваше да свири и всички нули танцуваха. И се кривяха. И страшен бе танцът им…
“Щом Зимата пристига – пееше латернаджията с гласа на Жан, – мигар може далече да е Пролетта…”<Силвия Алисън е права. Това е написано от Пърси Биш Шели (1792-1822) и е финалният стих на “Ода на Западния вятър”. В оригинал това е: If Winter comes, can Spring be far behind?” – Б. р.>
О, боже мой… Това не са стихове на Жан… Не са… Това е Пърси Биш Шели… Може би са от неговата алегорична поема “Кралица Маб”…
И побягнах…
Но мелодията ме настигаше.
Парк ли е това? Но всичко наоколо е толкова диво… Попаднала съм в гора, в истинска или в приказна гора…Всичко е толкова красиво и диво… Как ще намеря пътя сега… А, ето някаква табелка… Пътеуказателен знак може би… Да, пише нещо…
“Отиваш към себе си!” пише и звучи толкова странно и страшно… “Отиваш към себе си…” И ще срещна Баба Яга от детските приказки, и Червената шапчица ще срещна… В кошничката си тя ще носи храна на баба си… Имаше ли печено пиле там?
Вървях и се препъвах. Беше тъмно. Защо е тъмно? Кога се е стъмнило?
– Времето изяжда светлината! – чух гласа на Ейнджъл Дарк.
– Или я разлага по пътя й към нас…
– Ейнджъл? – извиках. – Ти ли си?
– Наричайте ме Ейнджъл Дарк, мадам – чух гласа му. – Винаги така се подписвам… И в любовните си писма. Защото и те са измислени… Друг някой ми ги диктуваше…
Вместо Ейнджъл Дарк, пред мен изникна млада и хубава жена.
– Искаш ли да се любиш с мен? – ме попита. – Искаш ли?
И раздра блузата си. Гърдите й щръкнаха, имаше големи, много големи зърна.
– Коя сте вие? – изстенах.
– Аз съм Смъртта – рече. – И те обичам…
– Но защо сте толкова красива? – попитах я.
И цялата тръпнех. От страх или от сладострастие. Това щях да разбера по-късно.
– Смъртта може да бъде и красива – рече ми. – Харесваш ли ме?… Не искаш ли да заспим заедно?…
– Не! – изкрещях.
И побягнах. Бягах и се спъвах, бягах и се спъвах.
До слуха ми достигна тропот на коне.
– Ще ме настигнат! – изтръпнах. – Те ще ме настигнат…
И те ме настигнаха. Бяха трите коня от картината на Папа Жан. Познавах ги много добре. Нали тях беше нарисувал в “Сладострастницата Дая”…
Те бяха… И не бяха те.
В муцуните им разпознах Папа Жан, Дейв Рийс и Ейнджъл Дарк.
Желаех черния сексуален демон Папа Жан, напуснал пътеките на своята депресия, сега пърхащ от възбуда и възвисил се над мен. Дейв Рийс беше кафявият, уверен в мъжката си сила жребец. Но и белият Ейнджъл Дарк се опитваше да разкъса дрехата ми, за да се наслади на бялата плът.
– Искам те! – от устата на Ейнджъл Дарк потече пяна. – О, ако знаеш само колко те желая…
– Нали си импотентен? – рекох и го погалих.
– Казах, че мога и да не бъда – изхриптя. – Мога и да не бъда… Не разбираш ли?
– Добре – галех го по главата, – добре…
– Искам да те обладая – потече пак пяната от устата му. –
Искам да излея в теб омразата си, любовта си, семето си… – и се изправяше на задните си крака, а между тях стърчеше великолепна и силна възбудата му. – Да изсипя семето си… А после нека Дая го погълне от теб с устата си… Ха-ха-ха – изцвили. – Разбираш ли ме?
– О, Ейнджъл – простенах.
– Наричам се Ейнджъл Дарк – изправи се на задните си крака побелелият жребец. – И искам да се любим…
Като огън засвети косъмът на Дейв Рийс.
– О, Кони! – изцвили с целия си възторг на монитор. – Аз искам да проникна в теб… През теб искам да видя света на миналото…
– Аз съм Силвия, Дейв – изхлипах, – твоята Силвия… Кони
са само моите доспехи от миналото, моята кожа…
– Само змията си сменя кожата – захапа ме Дейв. – Само змията…
– И жената, Дейв – молех го. – Това е толкова естествено за една жена, която обича… Аз съм от твоето бъдеще…
Избута го настрана черният жребец.
– Вярвам ти, Силвия – изцвили. – Както и ти трябва да повярваш на Жан и неговия Енергетичен Лизизъм…
– Вярвам ти, Жан – стенех. – И искам да се разтвориш в мен, да станем едно тяло и един дух… И с теб да остана във времето…
Ти препускаш към бъдещето, Жан…
– Ще те отведа – рече Жан. – И ще ми родиш най-чудесното жребче…
– Това ще бъде кон с крилете на твоята чудесна фантазия, Жан… Един чудесен Пегас… Искам аз да родя легендата…
– Легендите, пегасите и хората се създават по един и същ начин – хриптеше Жан. – Ти си чудесна кобилка, Силвия… чудесна разгонена кобилка…
Той ли щеше да ме оплоди, Жан ли?… Черният демон на неутолимата страст… Към познанието, към изкуството, към любовта и живота… За да се завърти всичко в несвестен шемет. И за да се разтвори едно в друго…
О, боже! Докога ще затъвам в този кошмар…
И се събудих…

8. Не се страхувайте от собствените си кошмари
Вече нищо не ме болеше и почти не ми се гадеше… Изправих се на крака и направих няколко крачки из бърлогата му.
После се върнах пак в леглото и се отпуснах щастлива в него. Ти си перверзна, Силвия Алисън, ти си перверзна до мозъка на костите, до дъното на утробата си, ти си наистина перверзна, щом се чувстваш щастлива след всичките кошмари, които изживя…
“Доволна съм, дами и господа, наистина е доволна от своите кошмарни видения вашият монитор Силвия Алисън, защото проникнах чрез тях в истината… В това число и в истината за Жан и Дейв, по чиито следи съм тръгнала… Папа Жан вече знае, а може би ще го научи и мониторът Дейв Рийс. Мониторът Силвия Алисън го разбра: истината за света, истината за нас самите е кошмарна.
Не се страхувайте от собствените си кошмари, драги приятели, не бягайте от кошмарната истина, дами и господа, Силвия Алисън знае повече за себе си след срещата със собствените си кошмари…”
И още нещо знаех, което не споделих със своите зрители: бях ужасно гладна… Не, не, по-точно е да се каже: бях чудесно гладна. Вече не ми се гадеше, нямаше го Стийв, но ги нямаше и кошмарите, аз бях просто гладна. Простите усещания са чудесни. Особено след толкова много срещи с истината и лъжата. Разпределени поравно сред живите ми познайници и кошмарните видения.
Бях сама, бях гладна и това беше почти чудесно.
Само да си намеря дрешките. Ето я и едната обувка, другата е в близките околности. Вгледай се по-внимателно в интериора, Силвия, обувката на Кони е тук някъде… Ето я. Няма ключ, но затръшнах вратата след себе си с удоволствие – никакво връщане назад, само напред, Силвия, пълен напред!
И къде, къде, в най-близкото бистро, разбира се.
Където Стивън обикновено си лочеше бирата. Но днес е наистина необикновен ден и Стивън го нямаше.
А, ето и свободна маса. Тоест на нея беше седнало само някакво момиче. Пардон – жена. Защото напредналата бременност личеше от пръв, втори и така нататък поглед. Симпатична и мила, бременността разкрасява, нали, а тази беше и наистина добра…
– Три сандвича – заръчах на сервитьора. – И кафе. Плюс тоник…
Това си пиех и на оня свят. Тоест във времето, откъдето идвах.
– Да поръчам нещо и за вас? – казах на бременната, която ми се хилеше насреща.
– Благодаря, Кони, отвърна ми. – Днес си прекрасна…
– Прекрасна на масата сте вие – изчуруликах.
– Вие ли? – попита ме бъдещата матрона.
Не бях съобразила, че тя ме назова Кони, че се държеше повече от лъчезарно, направо се хилеше като пача до мен.
И една пача бих хапнала, дори с чесън. Но усмивката й беше по-хубава и от сандвичите, и от пачата…
– Не ми обръщай внимание – рекох. – Днес тренирам за новите курсове… Уча се да говоря учтиво. Ще бачкам – рекох. – Нали децата искат жертви…
Тази реплика би изглеждала още по-убедителна, ако я бях произнесла с препълнена уста. Но още се бавеха с поръчката.
– Ще те поканя у дома – рече ми непознатата ми приятелка.
– Имаме от нашите сандвичи…
“Нашите”! Значи бяха големи приятелки. Ама коя е тази? Кони не ме беше предупредила за нея. Внимавай, Силвия, нагазваш в непознати води… Или в чужди териториални води, ако щеш. Зависи кое възприемаш като по-ужасяващо.
– Толкова съм гладна, че мога да изкльопам и всичките ти сандвичи, и… – тук замълчах предпазливо. – Кой е у вас?
– И той си е у дома – рече ми.
Естествено, бременните жени разполагат и със самец. Поне за определен период.
– Как е той? – попитах.
И слава богу – вече с препълнена уста. Говоренето с пълна уста, може и да е невъзпитано, но прави вашите реплики по-убедителни: толкова си искрен с твоя събеседник, че си готов да отложиш поне за малко своята ненаситна лакомия.
– Рисува! – отвърна ми почти ликуващо. – Платиха ни една поръчка, подхващаме нова…
Внимание, Силвия! На масата ти има пак художници. Този път семейна двойка. Нали рече “ри-су-ва-ме”. Първо лице множествено число.
Което само след няколко месеца ще стане още по-множествено…
– Кога го чакате? – кимнах (с препълнена уста) към щедро набъбналата й утроба.
– Нали знаеш, след три месеца…
– Проверявам – рекох. – Да видя дали всичко е според прогнозите…
“Какви” и особено “чии” прогнози, нямах никакво намерение
да пояснявам. Но щом ще се пръква на белия свят нов човек, прогнози дал Господ.
Да, горе-долу знам с кого си имам работа. Без да й знам името. Но и “ти” е чудесно обръщение. И “мила”, ако си припомним речевите аксесоари на Дая.
– И какво точно рисува той сега?
– Питър ли? – попита.
Значи е Питър, рекох си, а тя е “съпругата на Питър” сега-засега.
– Питър – отвърнах.
Вече сърбах и кафенце.
– Както винаги – отвърна ми благоверната му съпруга. – Корица, обложка и илюстрации на черните романи…
– Какъв ужас! – рекох.
– Чудесен “ужас”! – рече ми. – Ще има пари за всичко…
Е, тези поне не горят картините си. Превръщат ги в пари. А после в ядене, в “нашите сандвичи”, в пиене, в дрешки за бебето…
Не е зле да се ориентирам и в адресната регистрация.
– Още клиенти за Емили – рекох.
– Никаква Емили! – рече ми. – Сами ще си го гледаме…
– Чудесно! – захилих се.
И се радвах не толкова на майчинските й чувства – вече знаех, че Питър и жена му са от нашия блок…
О, боже! Едва не изстенах… А бебето? Какво ще стане с бебето?…
То даже няма да успее да се роди, когато на-ши-ят – нали така го казах – блок пламне…
О, боже!…
И бутнах чинийката с останалите сандвичи настрана.
– Нахрани ли се? – попита ме.
– Пазя си място за нашите сандвичи – усмихнах й се. – С тези ще нахраня това куче…
За щастие наоколо като по поръчка се мотаеше и куче. Ако стопанинът му беше истински джентълмен, нямаше да ми се разсърди, че ще нахраня кучето му.
Турих чинийката до краката си, кучето завъртя опашка в ритуалния танц на истински гладните, стопанинът му го забеляза, каза му “Хапни, Джоно… Щом госпожицата е така любезна…” И вторачи гладен поглед в краката ми. Или може би наблюдаваше лакомията на верния си приятел.
– Да си изпия тоника – рекох. – От него не се отказвам…
– Не бързай, Кони…
– Не бързам, мила…
– … Питър ще ти се зарадва… И ще обсипе с комплименти автора на книгата…
– Как се казва? – попитах. За това поне можех спокойно да
питам.
– Пак Цефул! – рече ми с възторг.
Но имаше и “пак”… Внимавай, Силвия! Тоест Кони…
– Питър, нали знаеш, смята, че е гениален… Нищо че никой не знае нищичко за него… Само повтарят странния му псевдоним. Цефул, та Цефул…
Добре, вече съм готова. Неизвестен гений – Це-фул… Ако го обърнем сричково наопаки, се получава Фул-це… Нещо като “фалцет”… Ще го запомня. Нали отгоре на всичко е и мистър “пак”…
Помогнах на майчето – помъкнах чантата й с няколко огромни бутилки натурален сок и минерална вода. Живее здравословно, помислих си, ще живее здравословно в продължение на още няколко дни…
Не, Силвия, не си разваляй настроението. Ти си само наблюдател. Само наблюдател, запомни добре това… И то на не съвсем познат обект.
За блока бях познала. Но входът бе съседният – не “нашият” все пак. Щях да се отнасям към тях като към втори братовчеди. Към Питър и към…
“Памела” – прочетох върху табелката на вратата. Бяхме се качили в асансьора до петия етаж.
Памела натисна звънеца за по-тържествено.
– Ти ли си, Памела? – провикна се отвътре Питър.
Късно се намесваш, Питър. Знам й вече името.
– Водя ти я! – рече тържествено, когато онзи цъфна на прага.
Среден на ръст, разгърден, с рижа брадица. И рядка при това. Едва прикриваше усмивката му.
– Може да я целунеш! – разреши Памела. – Казах й за
нашия удар…
Питър ме прегърна несръчно.
Левак ли е, мислех си… Или не е свикнал да целува Кони пред жена си?… Ще поживеем, ще видим…
Този да не е обратен, помислих си. Но пухкавото коремче на Памела свидетелстваше против новата ми теза.
– И какво е заглавието? – ръснах и аз мъничко любопитство.
Явно това очакваха от Кони.
– “Ди-а-ло-зи с Лу-ци-фер”! – издекламира Питър.
– Със самия? – лукаво извих гласеца си.
– Със самия! – ръсна като джинджифил в предястието ми неподправен възторг и Питър.
“Дами и господа, надявам се, че и този път Силвия Алисън ще оправдае вашето доверие и любопитство. Един истински монитор трябва да подбира и сравненията си. Бях познала: сандвичите, искам да кажа “нашите сандвичи”, бяха с джинджифил. Освен всичко друго…
Но друг път ще продиктувам рецептата му. Сега ми предстоеше разговор за изкуството и за Цефул…”
– Покажи какво си направил, Пит – чуруликаше малката стопанка на неголямото, но вече уютно семейно гнездо. – Нейният възторг е неподправен…
От Кони очакваха не оценки, а възторг. Както и можеше да се предполага. Но напомнянето ми беше полезно. Ще се уверите и вие по-късно в това.
– А сандвичите? – и Питър ли беше лаком? Или ги обичаше, защото са “нашите”?…
– Мога да се оправям и сама, Пит – пухкавата птичка се понесе из гнездото си. – Твоята помощ ще искам при прането на пеленките…
И щастливо се закиска.
Но щом се шмугна в съседното помещение, Питър поиска да ми пусне ръка… Тоест на Кони. Като я водеше най-напред към статива, където съхнеше обложката, а после като се надвесиха над папките му.
Леко отстраних ръката му и турих пръст пред устните си. Това можеше да означава и “Внимавай, татко!”, и “Не сега – ще ни видят…” Нека сам си избере подходящия отговор.
Цефул е невероятен – примири се с временното табу Питър.
– Ако знаеше само съдържанието на книгата… Уж черен роман, криминале, а толкова много философия съдържа…
В ъгъла на обложката една кобра бе захапала земното кълбо, както навремето е захапала ябълката, с която бе изкушена Ева… Самата Ева бе нарисувана в едър план по бикини, а старият джентълмен срещу нея вероятно беше самият Луцифер. Познах го по брадичката, иначе си беше коцкар, който бе насочил своя монокъл към бюста на Ева. Ако този бюст не е бил предмет на медицинска намеса, Ева можеше да възбуди с него и Дая…
– Не съм показал още нищо на Дая – рече Питър. – Макар че тя е най-запалената поклонничка на Цефул…
– На изкуството изобщо – заяви своето завръщане Памела. –
Както и на сексуалните пиршества…
Досещаше ли се Памела за връзките на Кони и Дая? Или това беше само кротко предупреждение към благоверния й съпруг. Художниците в повечето случаи имат доста слаби ангели. При работата им с моделите и изобщо…
– Но все пак… – подхванах доста неуверено темата на съмнението.
– … И все пак тя е дори героиня на този роман…
– Дая?! – изумлението ми бе искрено.
– Дая! – и без монокъл в очите на Питър можеше да се открие и сладострастие. Освен възторга пред таланта й.
Запътих се към масата със сандвичите. Както и с напитките: алкохолни за мен и Питър и здравословни за Памела.
– Неговият литературен агент не знае ли нещо по въпроса? – щях да говоря и с пълна уста. Вече започнах даже.
– Не – рече Питър. – Мълчи като…
И затърси сравнението из пълната си уста. Памела също нагъваше вкуснотиите и само клатеше глава.
Апетитът идва с яденето. И изчезва след изобилна консумация. Тогава идва ред на мъдрите лафове. Добре е казано това “жажда за знания”…
– Но аз съм махмурлийка – предупредих Питър. – И бих си
пийнала мъничко портокалов сок…
– Ти си се изменила до неузнаваемост, Кони – наля ми сок Памела.
– Друг път срещу махмурлука употребяваше бира…
– Този път махмурлукът ми е по-дълбок – заоправдавах се. – Но и така мога да кажа едно “наздраве”…
“Блокът, който ще пламне, дами и господа, е пълен с хора на изкуството. Дая чудесно дирижира творческите им пориви… Но както виждате, станала е дори героиня на модерната черна проза… Да не би самата тя да се крие зад тайнствения смелчага? Кой по-добре от нея би разговарял с Луцифер?… Не, не е тя… Не е изгорила ръкописа, от една страна… А, от друга, не би взривила блока, преди да види новата й книга бял свят… И той ли ще бъде изпепелен? Непознатият, когото Питър считаше за гений…
Но време е да се присъединим към разговора на масата…”
На масата бяха разположени папките.
– Точно око – констатирах искрено.
– “Любовта започва с очите” – рече Питър. – “Както и изкуството да се рисува”… Така поне твърди Ван Гог, Кони…
– Не беше ли Жан Пол? – изтървах се и попитах.
Бях забравила, че съм Кони. И се готвех не само да поправя Питър относно авторството на цитата, но и да му разкажа за Папа Жан, за неговия Енергетичен Лизизъм, за всеразтворимостта и за неговия постулат, че трябва да превърнем живота си в изкуство, за да прекрачим прага на всемирната галерия, за да я построим за себе си и в себе си…
Внимавай, Силвия! Ти си Кони… И този мъркащ до тебе котарак харесва в теб не ума ти и познанията ти…
А Питър говореше пиян или вдъхновен, по-точно, малко пийнал и много вдъхновен, от своите успехи и присъствието на Кони, че “най-красивото животно, създадено от природата, е човекът” и че “най-красивата част на човека е главата и най-сетне, че на главата нищо не е по-хубаво и по-чудно от очите”… Цитираше точно, но пред очите ми окраде Бенвенуто Челини и приписа казаното на Леонардо да Винчи… Нищо, италианците ще се разберат помежду си, но виждаше ли грешката му Памела, или помръкваше от одата за очите на Кони, както спокойно можеше да бъде изтълкуван ентусиазмът на бъдещия татко, на нейния благоверен… Или благоневерен, ако искаме да се изразяваме точно.
– А някакво разминаване между идеите на автора, на онзи Цефул…
– Той не е онзи, Кони! – прекъсна ме Питър. – Той е гений!
– … И някакво различие между Цефул, който не е онзи, и себе си, който си този до мен, не виждаш ли? – успях все пак да закърпя въпроса си. Уви, не е в стила на Кони.
– Дори когато художникът рисува своя автопортрет – тържествено изрече Питър, – той трябва да се види през очите на другите! А като чета Цефул, аз забравям, че съм Питър Крос…
“Ето ви и цялото име на новия ми непознат, уважаеми дами и господа. Един наистина способен и талантлив художник илюстратор, с когото Кони е споделяла не само трапезата, но и леглото…
Огънят щеше да изпепели и неговата страст, и малките му тайни, които са го карали да изневерява на Памела и да търси устните и прегръдките на Кони… Не, не го обичах, не го харесвах дори, но заедно с него щеше да се превърне в пепел и това почти щастливо семейно гнездо…
Ти нямаш право на намеса, Силвия! Ти си Кони…”
– О, Кони, нима не разбираш, че писателят е човек, който превежда поезията от езика на природата на езика на хората и техните книги! – продължаваше да е възторжен Питър Крос. А този път се изрази чудесно…
Сандвичите бяха изядени, питиетата изпити, Цефул – разнищен и въздигнат до небесата. Които се здрачаваха и аз трябваше да си тръгвам.
– И това умение на Цефул да свързва криминалната интрига с философията – изтляваше възторгът на Питър. – Негови герои са дори сенките на Сартър и Паскал… Представяш ли си в една сцена Сартър и Дая?
Представях си ги дори в едно легло. Перверзията има по-богата фантазия от илюстраторите, драги ми Питър.
– Искаш ли да те изпрати Питър? – питаше ме Памела.
– Не! – казах твърдо. – На две крачки съм… И искам да
съм сама…
– Забелязах в бистрото с какви очи те гледаше Том, Кони? – рече Памела и наистина мило се усмихваше тази пухкава женица.
– Кой Том? – попитах отново непредпазливо.
– Том Грег – рече Памела. – Пропадналият роккитарист,
който повече от китарата…
– … обича да опъва женичките – разлигави се Питър. – Той!
– Ще си вървя сама! – нищо не можеше да ме накара да търпя компанията му. И да мисля за чакащата го Памела. – Всичко беше чудесно… Благодаря ви… Особено на теб, Памела…
И я целунах. Чисто и честно. Както никога не бях целувала Дая. Нито Стивън, нито Папа Жан…
Спрях се пред асансьора. Това щеше да бъде по-бързо и по-безопасно. Повиках го и отворих вратата. Вътре сияеше пиянската усмивка на…
– Том! – извиках.
– Позна ме – рече оня. – И как няма да ме познаеш? С такива очи ме гледаше в бистрото…
– Не позна – рекох. – Гледах стопанина на кучето…
– И аз съм негово куче – примляска Том. – Том Грег е известен и с кучешката си вярност… Ако се вярва на гората… На кучките също…
О, Кони! И с този ли човек си се любила?… Не, не може да бъде. Върху жълтата му фланелка бе щампирана бича глава. По-точно е да се каже – неговият портрет… Не беше ли нахлузил точно заради това тази фланелка Том Грег? И него го измъчват комплексите, помислих си, и него…
– Накъде си?
– Надолу – рекох.
– Много надолу или малко надолу? – попита. – Защото аз живея само два етажа по-долу, ако не ти е известно…
– Не искам и да знам – отвърнах.
Бях чула за Том Грег и от Стивън. Пропаднал роккитарист, прогонен от своята банда заради скандалната си невъздържаност. И заради дрогата, припомних си. А и той нямаше нищо против да покаже колко дупчици има по ръцете му…
Защото със същите тези ръце ме беше прегърнал. Натиснал до стената на кабинката, по-точно.
– Пусни ме! – рекох.
– Такава плячка се изпуска след употреба, миличко – сумтеше. – И след еднократна или многократна употреба… Виж това – задъхваше се – ще определиш ти…
– Добре – рекох, – води ме…
И той ме поведе изумен по коридора и едва намери дупката на ключалката…
После светна лампата на хола.
– Е? – попита ме. – Тук или в спалнята.
– Тук – рекох. – Седни на фотьойла…
Строполи се. Нервите наистина му изневеряваха.
– Смъкни си колана – рекох.
Смъкна го и ми го подаде.
– Някакво въже нямаш ли?
– Имам – изсумтя. – Зад вратата на килера е.
Гледаше ме с очи, пълни с изумление и възхищение. Страх все още нямаше в очите му и когато започнах да го привързвам към фотьойла.
– Добре ли си сега, животинчето ми? – попитах го нежно. –
Ако се опиташ да говориш човешки, а не да крещиш, няма да натъпкам носната кърпа в устата ти. – Измъкнах я от джоба му. – А тя е и употребявана, меко казано…
И го казвах наистина меко, даже нежно. После разкопчах и дюкяна на панталона му.
– Какво искаш? – попита ме недоумяващ.
– Нали щеше да ме чукаш – рекох ласкаво. – Да извадим
иструментариума…
И разтворих слипа му. Нищо… Или почти нищо. Ако не броим пишлето със сгърчената кожа…
– Това и за свирка не става, Том – рекох. – Съжалявам…
– Кони – рече той, – Кони…
И се разплака.
Още не ми беше до сълзите му.
– Дотегнало ми е от скапани и импотентни артисти – рекох.Сезирах и Ейнджъл Дарк, разбира се. Да ме прости геният и Господ.
– И стига си се оправдавал с опиатите – изсъсках. – Трябва да си биеш витамин “В”, Том… И от витамин “В” остават чудесни дупчици… Или после нарочно ги инфектираш? Ако още си вярваш, мога да ти услужа с една доза – рекох. – Винаги си нося най-необходимото в чантата…
– Не – изстена Том Грег, страшилището на блока и на всичко наоколо. – Не!
– Какво “не”? – попитах. – За изнасилването или кроткото чукане се разбрахме вече… И от опиатите ли се отказваш?
– Да – рече Том Грег и се разрева истински.
Тогава започнах да го развързвам. Бръкнах в джоба му и извадих ножа. Бях го забелязала, когато тършувах за носната кърпа. Започнах да режа въжето с ножа. Беше по-ефектно, трябваше да го накарам да запомни тази сцена. Въжето се смъкна около краката му. Като мъртва змия. Хвърлих в краката му и ножа.
– Ти лъжеш другите и себе си, Том – говорех му почти нежно, и това щеше да запомни. – Главно себе си!
– О, Кони – лигавеше се оня; май че идваше ред на носната
му кърпа. – О, Кони…
Писна ми.
– Нямаш ли китара? – попитах го внезапно.
– Какво? – попита изумен.
– Китара поне имаш ли, звезда на рокендрола? – натъртвах на всяка дума. – Поне китара трябва да имаш…
Бикът измуча като крава:
– Имам… Китара имам…
– Къде е?
– В килера – изсумтя, – дето беше въжето.
Истина ми казваше. Бях забелязала прашасалата китара още в първата част на нашата интермедия…
“Уважаеми дами и господа, това не е намеса, не е… Това е просто човешко съжаление. Искам да събудя живота в Том Грег, с когото имаше честта да ви запознае Силвия Алисън…
Ако не можете да оцените и възприемете човешкия ми жест, мислете си, че Силвия-Кони е искала да ви развлече още малко през този шибан ден… В скоби казано…”
Затворих скобите и пуснах ключето в дамската си чанта.
Върнах се с китарата. Беше не само прашасала. Повечето й струни бяха скъсани и висяха по-страшни от разрязаното въже.
– Вземи – извадих от чантата си две банкноти по 10 долара. – Да си купиш струни…
Той мълчеше. Но беше спрял и да циври.
– Тогава ме извикай – рекох. – Да ми посвириш…
И го прегърнах през рамото, даже коленичих до него.
– А и онова – посочих точно онова или поне мястото, където трябваше да бъде – се пълни не само с кръв… Ами и с любов…
И малко театрално (по-точно, твърде театрално) се изправих. Том Грег щеше да запомни тази сцена. (Да не говорим за хилядите телезрители.)
Родеото свърши. Бикът хлипаше развенчан, а аз сгъвах (мисления си) плаща и трябваше да се отдалеча достойно…
Дано онези идиоти от телевизията не са забравили за съществуването на “Кармен”. Щеше да прозвучи чудесно.
Музиката на “Кармен” звучеше поне в мен, когато слизах по
стълбите, майната им на асансьорите, те крият толкова много изненади, а и изненадите да вървят на майната си, Бизе беше великолепен, браво, Жорж, браво-брависимо, макар че това е от друга опера; Дон Хосе ми отдаде чест, тореадорът Ескамилио ме гледаше изумен, а контрабандистите Данкайро и Ремендадо забравиха кой е баритон и кой е тенор…
Бях тръгнала към морето. Исках да подишам малко йод. От йод имаше нужда наранената ми душа… Или се бях разкиснала прекалено много… В края на краищата аз не съм психиатър, ролята на психотерапевт играех, преди да срещна Кони…
Преди да стана Кони, искам да кажа.
До морето беше още далече, но чувствах полъха му. Или поне имах нужда от него. И от звездите, които гледах… Това съзвездие Лира ли е? Аман от лири и китари… А защо онези далечни звезди напомнят гривата на кон… Не, не на кон – на коне. На белия, на кафявия и на черния демон…
Някой ме сграбчи и аз подскочих ужасена.
После този някой се разкикоти и смехът му заприлича на удари с дайре. Обърнах се.
– О, Дая!…
– Не виждам радост в очите ти, мила – прегърна ме. – А
галеше гривите на моите коне…
– Какви коне? – изсъсках.
– Които разкъсват и мен, и теб, мила – притискаше ме. – Нашата тройка, която ни носи към сливането…
Повдигна полата ми и ръката й като змия се шмугна между бедрата ми.
– Не, Дая – отблъсквах я, – не… Не искам тук и сега… – Аз те желая винаги и навсякъде, скъпппа…
– Приеми, че съм изненадана от собственото си нежелание…
Дая се смълча. И ме разглеждаше втренчено.
– Ти си се изменила много, Кони – ръката й тръгна по лицето ми. – Аз не мога да те позная, скъпппа…
Да, за това беше права. Но как да й кажа, че аз самата съм изненадана от света и от себе си… О, колко по-приемливи и логични са нашите кошмари от действителността, която ни заобикаля. И която се всмуква във въздуха, който дишаме и който разклащаме с вентилатори, в нашите пори, в лимфата и кръвта под кожата…
– И къде беше през цялото това време? – гласът на Дая стана дрезгав.
– При хората, Дая – хлипах, – при хората…
– И от кого бягаш? – попита ме рязко.
– От себе си – рекох. – Човек понякога иска да избяга и от себе си.
– Значи и от мен…
Дая наистина се имаше за божествена, за демиург… О, колко точна дума бяха измислили древните гърци. Демиург! Творец, създател на света, божество на гностиците. И върховен разум на платониците…
“Силвия Алисън продължава своя репортаж, скъпи приятели! И ще го доведе докрай на всяка цена. Каквото и да трябва да видят очите ми, до каквото и да се докоснат ръцете ми – до човек или животно, до обожествяваща се лесбийка или стигнал до творческата слабост и мъжка импотентност рокаджия, до лудницата, в каквато са превръщали живота си нашите прадеди, или до галерията на Жан, където кънтят гласовете на сърцето и на разума…
О, Жан, тебе искам да видя сега… Теб!…
Не, и още нещо искам. Да кажа нещо на моите приятели пред телевизионните екрани: в миналото аз наистина открих своето бъдеще и вашето настояще, уважаеми дами и господа… И капчица увереност открих: въпреки гибелта на този блок светът ще продължи да съществува…
А на въпроса “защо?” всеки е длъжен да отговори сам за
себе си. И на себе си!
ХХ век е едно предупреждение! Страшно и грозно, но топло и живо предупреждение… Не можем да спасим блока на Дая и Стийв, на Ели и Ейнджъл Дарк, на Памела и Питър Крос, не можем да спасим и нероденото им дете…
Дано поне да спасим себе си. Ние също още не сме родени, дами и господа…
Силвия Алисън ви пожелава лека нощ, скъпи приятели. Ако можете да заспите…
Аз лично ще се доверя на приспивателното…”
Видях силуета на Дая да се отдалечава от мен.
Довиждане, Дая! Май че ще трябва да свикнеш с мисълта, че Кони може да бъде и различна от теб.
9.ИГРАТА МЕЖДУ ДАЯ И ЕЙНДЖЪЛ ДАРК
беше не само странна и интересна. Тя беше и достатъчно безумна. Особено ако човек вникнеше в нейния смисъл. Целта беше ясна – Дая възстановяваше срутените мостове между двете ни. Между нея и Кони тоест.
– Трябва да възбудим въображението на стария пръч – рече ми, преди да натиснем копчето на незвънящия звънец.
И Ейнджъл Дарк цъфна на прага тутакси. Щедро ухилен, за да докаже колко е щастлив, като ни вижда отново в поетическата си обсерватория.
(Папа Жан ми беше разказал един виц от времето, когато американци и руснаци се съревноваваха в овладяването на космическото пространство. Вицът е наистина добър – имаше го и в най-добрите антологии за междузвезден хумор. Вървят двама руски космонавти по Марс. Спират се пред два кратера. “Чудесно – казва водачът на космическата делегация. – Единия кратер ще използваме за консерватория, а другият ще ни бъде обсерватория… “Защо?”, пита другият, за да бъде сътворен вицът. “Ами нали трябва да складираме някъде консервите – обяснява му великодушно командирът. – А и дори съветските космонавти изпитват естествени нужди и не можем да си позволим да обсерем цялата планета…”)
Друг път ще разкажа вица на Дая, нали пак щяхме да се отбиваме в обсерваторията на Ейнджъл Дарк.
Дая приседна на нара до Ейнджъл, аз кръстосах крака на столчето пред пианото.
– Дойдохме да те заредим с енергия, Фаусте – рече великодушно Дая. Но не знам дали подхващаше ролята на Мефистофел, или на Маргарита.
– Чакам молбите ти.
– Научи ме да виждам! – събуди се пламъчето на усмивката върху лицето на поета.
– Научи се да бъдеш сляп! – съветът на Дая бе по-скоро заповед.
– Научи ме да откривам думите! – усмивката се гърчеше вече като кора на ябълка, изсъхнала върху клона.
– Думите са риби в океана на безмълвието – Дая все пак реши да остави някакъв шанс на грохналия въдичар.
– Научи ме да ходя! – проплака нещо у Ейнджъл Дарк.
– Научи се да летиш! – разреши и полет на неговата фантазия Дая.
Ейнджъл въздъхна, сега очичките му бяха почти миши. Знаеше, че сиренцето е в капана, но трябваше да го захапе.
– Научи ме да виждам! – повтори той първата си молба.
– Не подозираш ли светлината в измама? – усмивката на Дая
беше и щедра, и лукава.
– Научи ме да говоря – рече Ейнджъл Дарк. – Научи ме да откривам думите…
– Но думите са лъжа, Ейнджъл Дарк – рече Дая. – Нима искаш да ми подариш диадема с фалшиви диаманти?
– Научи ме да ходя! – проплака безнадеждно влюбеният поет.
– Готов ли си да падаш след всяка крачка? – насочи дулото
на своите въпроси Дая. – Готов ли си?
Щеше да последва третото теглене на най-сполучливите молби и отговори. Разбрах го по нервността на Ейнджъл.
– Научи ме да виждам! – бях го запомнила вече.
– Повярвай в светлината! – Дая бе станала щедра.
– Научи ме да говоря!
– Повярвай в искреността на думите – му отвърна.
– Научи ме да ходя! – молеше се собственикът на поетичната обсерватория.
– Стани и ходи! – сякаш че четеше Библията, отговори Дая.
– Ти вече знаеш как…
– Научи ме да мисля! – молеше, упоен от щедростта й, Ейнджъл Дарк.
– Забравй, че знаеш – отговори веднага Дая.
– Научи ме да съм вечен…
– А вярваш ли достатъчно силно в смъртността си? – попита
го.
– Научи ме да мисля! – търсеше ключ за лабиринта започналият да се поти поет.
Жестоката викторина напомняше една прастара игра, “Шегите на Амура”, но Божеството, което бе поискало да си поиграе с простосмъртния гений, бе далече по-точен стрелец от крилатия посланик на любовта.
– Мисли, ако си готов да губиш…
– Научи ме да зная!
– Трябва да бъдеш щедър в своята порочност, Ейнджъл Дарк – Дая бе избрала роля, която й позволяваше да бъде Маргарита и Мефистофел едновременно. – Пътят към истината минава през гъста и тъмна гора и пороците са обвили снагите на дърветата като змии и лиани… Не те ли е страх от змиите?
– Научи ме да творя! – проплака поетът.
– Научи се да страдаш – рече Дая.
– Аз страдам – просна се върху нара Ейнджъл Дарк.
– Тогава можем да започнем – рече Дая.
И се надигна от първобитното легло на отшелника в света на мълчанието.
– Хайде, Кони, да изпием по едно кафе навън – рече ми. – Да оставим Ейнджъл Дарк насаме със страданието си… Като се върнем, ще му донесем някакъв много вкусен сандвич, а той ще ни покаже новия си шедьовър… Нали не си хапвал скоро, Ейнджъл Дарк?
Той мълчеше. Така и не разбрах дали го правеше гордо, или покорно. В края на краищата различните думи са просто различни пътеки към една и съща цел. Или за едно и също бягство.
Навън Дая провеси ръка върху рамото ми. Прегръдката й беше толкова естествена, че аз не посмях да се отдръпна.
– Пие ли ти се алкохол? – ме попита. – Или да си поръчаме
по един сандвич, кафе и по един натурален сок…
Това и поръча.
– Пригответе ми една книжна торбичка с два-три сандвича и натурален сок – прибави към поръчката. – Може да добавите и една бутилка с минерална вода…
Когато сервитьорката се завъртя върху токчетата си и понесе съблазнителното си дупе към кафе-машината, добави:
– Нектар и амброзия за служителя на музите…
И после се втренчи в мен:
– Чудесно е да си муза, Кони!
– Ти го даваш по-скоро богиня – рекох. – Защо измъчваш гениалния си приятел?
– Иначе ще бъде импотентен и като поет, Кони – рече. –
Повярвай ми…
И като се върнахме при Ейнджъл Дарк, бях склонна да й повярвам. Защото това, което бе успяла да внуши на Ейнджъл Дарк – “Измъчвам се, следователно съществувам” – бе дало плодове.
Дая остави книжната торба направо на пода.
– Не, още няма да ти позволя да се храниш, скъпи – му рече. –
– Искам да опитам плодовете на танталовите ти мъки… Нека да прибавим към тях и мъничко глад…
Дая се пльосна върху дървеното ложе на поета, а той се заразхожда из стаята. И я гледаше. И имаше какво да види – тя бе отметнала полите си, виждаха се и бикините й, те имаха цвета на сутиена, който зафучи към менюто му. Гърдите й щръкнаха нагоре. Беше великолепна.
– Говори! – рече му. – Ти можеш и знаеш…
Можещият и знаещият приличаше на петел, на боен петел, толкова остри бяха невидимите му шпори. Не се нахвърли върху противника си, просто тактуваше и декламираше:
Както си гола сред страстните кактуси…
– О, Ейнджъл – застена Дая.
И той не й направи забележка, че не го назовава с цялото му име. Не му беше до името сега. Кръв и сперма капеше от страстните му стихове. Представях си го вече надвесен над голата маха, разкрила своите неземни прелести върху сладострастното прокрустово ложе – полянката сред страстните кактуси, пробождана не от хилавите стрелички на Амур, а от ханджара между бедрата на развратния поет, който се взираше в очите й и я разпитваше…
“… Тутакси викна й: “Там ли си, тук ли си”…”
Мълчахме и тримата. Дая стенеше, но после прибра гърдите си в сутиена и пазвата, спусна завесата на полите си и рече почти кротко и благо:
– Благодаря ти… Аз наистина не зная къде съм… Но Олимп не е особено подходящо място за любов… И ти трябва да хапнеш…
Извади книжни салфетки от торбичката, а после тури сандвичите в картонена чиния, наля му и натурален сок:
– Нектар и амброзия за служителя на музите – рече.
И се изправи до мен. Просто наблюдавахме как лакомо и все пак изискано се храни прегладнелият служител на музите.
Отпи от нектара чак като довърши втория сандвич.
– Забрави да ми дадеш стихотворението написано – рече Дая.
– Не съм го свалил още от валяка на машината – рече Ейнджъл Дарк. – Вземете го…
– Съвършено е – рече Дая.
И аз виждах да се гърчи в огъня белият лист, после да става черен и да се разсипва в пепел.
– Не написа ли нещо за Кони? – питаше Дая.
– Не успях да го довърша – смутено захапа последния сандвич Ейнджъл Дарк. – Не я виждам…
– Гледай! – рече Дая и ми дръпна полата.
Ейнджъл Дарк остави захапания сандвич и се взря с мишите си очички между моите бедра.
– Хубава ли е? – питаше Дая.
– Чудесна е! – бе великодушната оценка на маестрото. – Наистина е чудесна… И аз може би ще я сънувам, но това не стига за едно стихотворение…
Да, вероятно е прав. За стихотворението се иска едно откритие, иска се едно малко чудо на прозрението.
– Какво не ти достига? – питаше Дая. – Истина или красота? Красива е и аз я обичам… А е и скитник във времето като мен самата…
О, колко права беше Дая… Но не ме погледна дори, за да забележи, че трепнах…
– … Скитник във времето – повтори Дая. – Макар че снощи
го даваше скитник между звездите… В най-голямата обсератория на света, Ейнджъл Дарк – на морския бряг…
– Всичко, което кажа за нея, е малко и неточно – оправдаваше се и кършеше пръсти Ейнджъл Дарк.
И тънките му устни зашептяха:
– “Неми и мъртви са всички икони без Кони”…
И млъкна.
– Продължи – рече Дая.
– Не знам как – рече мъченикът на словото. – Аз не знам с какво да римувам името й… С “мадони” или с “горгони”…
Около главата й не виждам нито ореол, нито змийски глави…
Ейнджъл Дарк ме разглеждаше втренчено.
– Макар че чувствам някакво трептене край главата й –
търсеше истината за мен поетът.
– Защо се взираш в главата й, Ейнджъл? – питаше Дая. – А при мен надничаше главно в пазвата?… Защо?
– Значи с нещо сте различни, Дая – бранеше своята истина и своите крехки открития Ейнджъл Дарк. – Значи сте различни…
– И нея все пак ще я гледаш като икона, така ли?
Ейнджъл Дарк мълчеше, само кимна.
– И няма да я пожелаеш в леглото си, така ли?
– Аз съм импотентен, Дая… Ти знаеш…
– Знаеш, че можеш и да не бъдеш импотентен…
– Не мога да намеря точните думи, Дая – рече той. – Може би по-късно…
По-късно идеше нищото.
– А мен поиска, сякаш друго, освен зверчето в бикините си, не притежавам – поклати глава Дая. – Друго не притежавам…
Можех да я сравня и с развален грамофон. Ако сравнението с метронома не се налагаше над всичко…
“Друго не притежавам”… Освен една шепа часове, които изтичат между пръстите ми… И възбудата, че ще ме срещне огънят… Че нещо много тежко ще падне върху всичко…
“Започнах да разбирам Дая, драги приятели… Започнах да вниквам в тайните на тъмната й душа… Казвам “тъмната” и разбирам, че за Дая това е само цвят. Всичко е само цвят: върху тъмнината на разрухата ще цъфне алената роза на пожара… Всичко е цвят… Това го е знаела и от картините на баща си. И после, като го е видяла размазан върху платното на улицата… И Ейнджъл Дарк бе за нея просто една изстискана и после захвърлена туба от боя, кармин, морскосиньо или охра… Всичко бе изстискано вече от тубата. Апокалипсисът можеше вече да започва…
Дая обича всички. И иска да ги унищожи. Но за нея това не е край. За нея това е връхната точка на съвършенството. Същото животът бе избрал за баща й. Същото тя избираше сама и доброволно за себе си. И тази странна игра на въпроси и отговори. Въпросите и отговорите принадлежат на логиката и принципа, за принципа любовта не съществува. Принципът е ред преди всичко, а любовта размества и подрежда всичко отново, търсейки една нова хармония… Защо й е на Дая новата хармония, когато хората туби се изплъзват от ръцете й. Защо…
Когато се завърна сред вас, приятели, най-напред ще заспя непробудно, ще спя без кошмари няколко дни и нощи. После ще си купя едно огромно парче глина, ще го мачкам и меся, докато постигна модела на една статуетка. Най-напред от глина, после ще избера материала: дърво, камък или метал.
Това ще бъде страшната богиня на изкуството от ХХ век – една муза с бич. И с главата на Дая. В която сега втренчено се вглежда умореният Персей, наречен Ейнджъл Дарк…”
– Обичаш ли ме, Ейнджъл Дарк? – попита Дая. – Защо ме гледаш така втренчено…
– Защото е толкова хубаво и страшно да обичаш – прошепна той.
– Може би си прав – рече Дая. – Хайде, Кони, да тръгваме.
Ще те пратя утре или по-късно да получиш от него своето стихотворение…
Чао, Ейнджъл Дарк… Музите те напускат. Оставяме те на бесовете ти…
И вече навън я попитах:
– Защо го измъчваш? И защо искаш да го унищожиш?
– Искам да го съхраня, скъпа… Просто искам да го съхраня…
А после спря, толкова внезапна и за самата нея беше тази идея.
– Ще отидем при Кериел – рече. – Поне него не измъчвам. Той е отдавна мъртъв… Като добрата ми половина…
И се изкиска много невъзпитано и много невъздържано. И ме разцелува насред улицата. Много искрено и много вулгарно.
У нея всичко беше по много – най-естествената мярка за хората и нещата.
Дая ми беше разказвала за Кериел. Но сега видях, че Кериел е една голяма усмивка. Не, не, това не беше усмивката на идиот – беше най-чистата човешка усмивка. Едно лице, върху което няма място за нищо друго. Едно тяло, прекършено сякаш не от злата орис, от съдбата, а от тежестта на човешката усмивка. Или вятърът е издухал всичко от това лице още когато момчето е яздело своя мотор с развети от същия този вятър коси. Всичко тийнейджърско и рокерско беше отвяно като излишно и чуждо. Отдолу, под раните, е разцъфтяла усмивката.
– Здравей, Кони – ми рече. – Отдавна не сте идвали двете
при мен…
После се замисли и видях, че усмивката му е много уморена.
– Ако те бях срещнал сама, можех и да не те позная…
Думата “срещнал” беше толкова нелепа, колкото и усмивката
му.
– Стига си се пулил в Кони, Кериел! – рече Дая. – И ти ли я намираш за различна? Липсва ви окото на художник. Просто си е сменила прическата…
– Не е прическата – стопи се усмивката на Кериел. – Това е нещо по-дълбоко… И идва отвътре…
– Идваме от Ейнджъл Дарк, дъртия психар и развратник, нали си спомняш… И той виждал нещо ново у Кони: тя не можела да го възбуди…
Още една нелепа дума тупна на пода, току до неподвижните крака на Кериел. Крака, които не можеха да ме срещнат. И крака между които бе изсъхнала възбудата.
– Тя е заразена с нещо непознато – посегна и към докторската терминология Кериел.
Заразена?… Да, може и така да се каже… Заразена от чуждите дрехи, от чуждите мисли, от чуждите биотокове, които изписваха кривите си върху разграфеното с точност до милиметри лице и съзнание на един почти роботизиран монитор. Заразена с човещина… Макар и човещината да не е била толкова заразителна през ХХ век…
“Наистина трябва да се наспя много добре, уважаеми дами и господа… Или и вие виждате нещо ново върху лицето ми, което се гърчи върху екраните на вашите телевизори…
Жертвите ме заподозряха в другост, в дисидентство… Само за палача съм същата.
Но не обичам думата “жертвоготовност”, драги приятели. Тя не ми се е нравела и в библейските притчи, когато бащата е готов да принесе в жертва пред своя бог своя син…
Не сбърках с прекалената употреба на думата “свой”. В нея
е ключът на моите разсъждения. Не може да ти бъде по-свой от собствения ти син дори твоят бог…
Не може, Дая!…”
– Не е само прическата, Дая – упорстваше Кериел.
– Която много й отива, нали? – прекъсна го Дая. – И аз съм изпитвала такова чувство. Когато много се взираш в едно лице, като го рисуваш, изведнъж откриваш нещо друго… И разбираш, че старото лице, споменът, е било само маска…
– Каква ме виждаш, Кериел? – реших да се намеся и аз.
– Разтревожена – отвърна Кериел. – Ужасно разтревожена и объркана… И по-дълбока от преди…
– По-дълбока ли? – попита Дая. – Ако с това я сваляш…
– Преди Кони беше лекомислена – държеше на своето Кериел.
После се смути от прямотата си. – Стига това да не я обижда. Искам да кажа, Кони, че и мислите ти се носеха леко, и върху лицето ти нямаше никакви облаци… А сега…
– Сега е облачно и ветровито – отново се намеси Дая. – С кратки превалявания по места…
И млъкна.
– О, Кериел – сепна се. – Не се измъчвай. И мен измъчваш по този начин. Ти трябва само да ме обичаш и да ми вярваш. Тогава ще проходиш…
– Аз проходих – рече бавно, много бавно Кериел. – За да изгася пожара…
Ние бяхме изумени. Ако тази дума може да обясни нашата почуда, недоверието, страха…
– Сигурен съм, че не е сън – повтаряше Кериел.
И продължи своя разказ.
Вчера го посетили няколко приятели. Много пушели в стаята, та като си тръгнали, Кериел бил почти упоен. Или замаян. Унесът му преминал в сън, но после усетил, че нещо гори. Вероятно с пепелта от цигарата си някой е изтърсил и огънчето, което после оживяло. Вероятно. Това си мислел Кериел, а ужасът пълзял като змия по скованото му тяло. Той не можеше да се движи, това добре го знаел, огънят щял да го погълне целия, чак болката щяла да прогони ужаса, който пълзял по скованото му тяло…
– Не, не сънувах – разказваше Кериел. – Разсъждавах съвсем логично. Знаех, че трябва да стана… Но знаех и че не мога да стана… Знаех!
Кериел съзнавал, че единствената му възможност да се добере до огъня е да изпълзи до него. Било само необходимо да излезе от унеса и да се довери на ръцете си – те са достатъчно силни…
– Достатъчно силни, за да избягаш… Но не и да победиш –
говореше Кериел и усмивката му потвърждаваше казаното и помисленото…
Подобен ужас не бил изживявал дори тогава, когато заради Дая се опитал да свърши със себе си и полетял към пропастта с мотора. Дори тогава!
– Помислих си, че никога повече няма да те видя, Дая, че вече няма да мога дори да мечтая, че някога ще проходя… Че мога пак да се понеса с мотора… Както ти – знаех, че няма да мога да дочета и започнатата книга. Защото никога до този момент не бях си мислел за смъртта… Дори тогава!… За смъртта мисли само онзи човек, на когото му се живее, и на мен ми се живееше…
Дая вече трудно се сдържаше да не хлипа, а Кериел продължаваше да декламира. Защото неговият разказ приличаше повече на едно невероятно тъжно и още по-невероятно с всичко останало стихотворение, толкова далече беше от прозата на живота и всичко, което подлежи на разказване.
Кериел си помислил тогава, че може би отдавна е мъртъв, а огънят идва само да го кремира. Сърцето му не биело вече и кръвта му не течала във вените, мислел си даже: “Спокойно, нищо няма да усетиш, когато те обхванат пламъците, това, че си умрял предварително, е един голям късмет в края на краищата…”
– Ние нищо не знаем за смъртта, момичета, нищо не знаем… И никой не вярва, че точно той може да умре… Никой не може да приеме сериозно тази мисъл, самата смърт е лишена от всякакъв смисъл или крие нещо, което не проумяваме…
Тогава се опитал да вика. Помислил си съвсем ясно, че няма кой да го чуе. И тогава всичко му станало смешно.
– Смешна ми беше и ти, Дая, прощавай, смешна ми беше наистина, смешни бяха и всички въздушни замъци, които искахме да посетим и до които трябваше да стигнем с мотора или пък аз да те занеса на ръце… Защото това, което ми помагаше до този момент да живея, е не само твоята помощ, Дая, а и мечтата, че ще се изправя, ще тръгна до теб, после заедно ще се затичаме или заедно ще яхнем мотора напук на всички други рокери и когато стигнем ТАМ, аз ще те понеса на ръце… Не знаех къде е това там и какво е това там, но го чаках… И ето то идеше и правеше всичко друго смешно. То беше ТУК и СЕГА…
Слушах ужасена, не, не е точно да се каже така. Слушах покорена и се ядосвах на хлипането на Дая. Няма ли да млъкне с нейните измишльотини и дивотии, си помислих. Точно това можех само да си помисля.
– Мислех си, явно много съм се надявал, някой случайно да влезе при мен и пожара. Дори крадец да е, някой случаен крадец, заблуден слепец, нали на тях обонянието им е изострено, а димът вече ме задушаваше… Стана ми смешно и за твоите картини, Дая, които ти предаваш на огъня… Може би защото не знаеш какво е огън… Който идва при теб… И всичко ти става смешно, ти това не знаеш, Дая, това не можеш да знаеш… То не е присъда, то е страх. И страхът е толкова жив у нас, може би най-живото нещо…
Сега Дая не хлипаше даже, гледаше Кериел с обезумели очи, с очи, в които има “нещо завършено”… Така ли казваше тя? Боже, колко глупави могат да бъдат всички наши хитри формули, когато съдбата те буташе към зейналата пропаст на нулата… Този път не върху мотор, а в пламъците, които пълзят към теб като змии…
– Тогава заплаках, Дая… Заплаках, Кони… И този път наистина знаех за какво рева. За всичко! Нямаше нещо, за което да не плача… Даже за болката. Която ме прави жив…
– О, Кериел, никога не съм те виждала такъв – рече Дая. И
това бе най-голямата истина, която съм чувала от нея.
– И аз, Дая, никога не съм се виждал такъв… Защото точно в момента, когато се бях отказал от всякаква борба, аз станах, да, да, да, да – изправих се на крака. Помислих си дори с ужас, че съм се излекувал, но не беше така. Когато обърнах поглед към леглото, видях, че тялото ми продължаваше да лежи там, но аз вървях, стигнах до пожара, хвърлих върху него едно одеяло и го загасих. Пожарът изобщо не беше нито толкова голям, нито толкова страшен, пожарче някакво, вече жалко и беззащитно… Като мен поне, какъвто бях преди малко и какъвто съм сега… Крадешком, сякаш да не обидя Кериел, погледнах към мястото, където е бил пожарът. Вече не миришеше на дим, а на нещо горчиво, но виждах потъмнялата плът на пода, обгорените ъгълчета на килима… На ръбчета на рана ми приличаха тези краища на килима…
– Бях чувал и бях чел за отделянето на астралните тела, Дая… Занимателно бе, интересно и занимателно, но като филм, като книга, като невероятна случка, която някой ти разправя… И то се случи именно с мен, Кони, случи се с мен…
Кериел се беше втренчил в мен, помислих си, че от мен чака отговора, същото сигурно си е помислила и Дая, защото избърза да ме изпревари.
– Продължавай – рече тя. – Всичко наистина напомня за отделянето на астралното от материалното тяло… Продължавай, Кериел, наистина те моля…
– Вероятно е било сън – усмихна се виновно Кериел. – Макар и интересен…
Видях как и погледът на Дая опипа черната рана върху пода…
– Разкажи – помоли се за втори път божеството, молеше го самата Дая. – Какво стана след това? Разкажи… И Кони те моли…
Аз само кимнах и преглътнах някаква буца, която лежеше и пулсираше в гърлото ми.
– Толкова отдавна не се бях разхождал из града, Дая, толкова много исках да го видя, Кони, а вече нищо не ме приковаваше към леглото, там лежеше неподвижната част от мен, мъртвата ми част. И прекрачих прага. И тръгнах из някакъв коридор. Нищо общо нямаше с познатия ми коридор, който отвежда до моята врата, нищо. Бе изпъстрен с някакви тайнствени заклинания, с някакви йероглифи. Вървях, вървях, вървях, падах и се катерех из коридора – тунел, бях щастлив, че мога да се катеря и да падам… А уж идвах към теб, Дая, исках да те видя как спиш, и тялото ти е потънало в твоите сънища, сигурен бях, че и като спиш си прекрасна… А стигнах до някакъв вход, над който висеше странен надпис: “Магазин за въздушни кули”… Да, да, да – магазин за въздушни кули. И съобщаваше също така надписът, че това е клон на тръстта на Абсолюта…
Всичко това ми беше познато от Жан и неговата книга, която Дейв Рийс ми показа, но това е книга, а Кериел разказваше един… сън… Могат ли да се сънуват непрочетени книги, Господи, могат ли?…
Дая не се виждаше често в ролята на слушател, и то внимателен. А сега Кериел бе видял и знаеше нещо повече от нея. Сигурно изгаряше от нетърпение Дая, думата “изгарям” е много подходяща за всички изречения, които имат за подлог Дая.
И изведнъж “изгарям” беше свързано с някакъв друг странен
непознат…
– Отворих вратата, Дая, и се озовах в някаква галерия. Не ме прекъсвай, добре знам какво е галерия… Много странна непозната галерия, пред иконите горяха свещи, а нерелигиозните сюжети и мазки на останалите платна напомняха на твоите, Дая, познавам стила ти… И тогава видях три… И това ми е страшно познато, Дая, страшно познато… Видях три…
И странно замълча Кериел.
– Три коня ли? – попита с най-дрезгавия си глас Дая. Сигурно и тя имаше нещо в гърлото…
– Не, Дая, не… Видях три горящи картини… Палеше ги един усмихнат човек, малко пълничък, но страшно подвижен, млад още, макар и да наближаваше четиридесетте, със смеещи се светли очи, Дая, и с факла в ръката… Като пророк или като полудял еквилибрист от цирка, който може да си позволи и да подхвърля или дори да гълта горещи факли… Но той палеше три картини и ликуваше…
“Моля моите слушатели и зрители от 201 век да ме извинят, но тук ще прекъсна разказа на Кериел и моя репортаж, за да поясня нещо. Кериел явно бе видял в съня си или наистина срещнал някъде в другите светове галерията на Папа Жан… Както и него самия…” Но това, което дори Силвия Алисън, превъплътена в съблазнителната Кони, не знае, го знае само Папа Жан, както и редакторът на тази книга. Цитирам вестник “Марица” в броя от 11 септември 1995 г. Вестникът съобщаваше “Папа Жан запали скъпите си картини на рождения си ден”. Запалил точно 3 (три) картини в двора на комплекса “Свети Кирик” край Асеновград, където се бе помещавала неговата Първа частна галерия в България. Вестникът поясняваше също така, че обещаният космически спектакъл с горене на картини върху клада в двора на Асенова крепост не се е състоял, защото “общинарите… категорично отрекоха възможността за такова варварство на святото място още преди маестрото да е потърсил разрешение от властите”…
<Кериел явно вижда или си представя Първата частна галерията ‘Папа Жан”в манастира “Свети Кирик”, спомена за нея, както и непредсказуемите действия на Папа Жан – Б. р.>
– Много странна и красива беше тази галерия, Дая…
Добре че не каза “Кони”, щях да изкрещя “Знам!” Добре че не каза…
– Беше красива галерия, Дая… С твоите картини. На които хората можеха да се радват… Защото не беше ги погълнал огънят. И мен не беше погълнал, та можех да ги разгледам… Вярваш ли ми, Кони? – обърна се неочаквано към мен Кериел.
– Разбира се, Кериел – рекох и му вярвах наистина, макар че пророческите му дарби или каквото е там друго ме плашеше. – И аз бих искала да има такава галерия…
– Ти си се изменила много, Кони – поклати глава Кериел. –
Затова ми вярваш…
Дая бе престанала да хлипа и ни разглеждаше вече спокойно.
– Заговор ли е това? – попита. – Значи вие двамата сте се изменили, станали сте добри…
– Ти си най-доброто момиче на света, Дая! – рече пламенно
Кериел. – И най-гениалният художник… Но защо трябва да унищожаваш картините си? Знам, че не можеш да бъдеш щастлива с мен…
Дая мълчеше.
– С един инвалид никой не може да бъде щастлив! – много, много горчивина имаше в гласа на Кериел и той наистина беше прекрасен в този миг. Хората могат да бъдат прекрасни и с прекършени криле. – Но ти можеш да оставиш на хората своите картини…
– Съвършенството трябва да бъде съхранено! – Дая беше отново същата, никога не е била по-различна, никога. – Огънят ще съхрани тяхното съвършенство…
– Да – рече Кериел, – огънят… Когато се завърнах от
онази галерия и се прибрах в тялото си, аз вече не вярвах на огъня…
Сигурно го бях сънувал… Може ли иначе един инвалид да избяга от прегръдките на пламъците му… Прегръдките, на които мога наистина да разчитам…
Много мразех Дая в тоя момент. Бих хванала Кериел за ръка и бих го повела навън… Ако той не беше сънувал и ако наистина можеше да напусне своето обречено на Дая тяло…
Погледнах към мястото, където му бе гостувал огънят. Белезите бяха неоспорими. Слаб огън трябва да е бил, но все пак само човек е можел да го изгаси… Кой го е изгасил наистина? Кой?…
– Не съм ви разказал най-важното – рече Кериел.
– Какво още се е случило? – ужасът в гласа на Дая бе наистина искрен.
– Разказвай, Кериел – помолих го и аз. – Искаме да знаем всичко за теб… Всичко!
– То не се отнася за мен – въздъхна Кериел. – А може би… Може би наистина съм сънувал… Но когато се прибрах в себе си, когато разсъждавах за всичко, което ми се случи, и за моята разходка до “Магазина за въздушни кули”, за картините в онази чудесна галерия, усетих, че някой се разхожда пред вратата ми… Помислих, че си ти, Дая… И за теб се сетих, Кони, но ти никога не си идвала при мен сама… А стъпките бяха самотни… На един човек… Мъжки стъпки…
Замлъкна, но Дая не издържа и пак го помоли:
– Разказвай…
– Онзи извади нещо като ключ, ключ може би или шперц, и се помъчи да го напъха в бравата… Чаках… Изпотих се, като чувах шума от стърженето на метал о метал. Хванах кристалния пепелник до мен, защото вече си мислех, че това може да бъде някой садист… Който е свикнал да измъчва хората за удоволствие, чел съм такива неща. Ако беше крадец, не бих се възпротивил. Крадците са просто нуждаещи се хора. Можех да се престоря на заспал, докато той тършува из стаята ми. Даже посегнах и издърпах чекмеджето на нощното шкафче… Върху него ми оставяш таблата с храната, Дая. А в чекмеджето държа и малко пари, банкноти от по един, два и пет долара… Имам дори и десет долара… Имам и позлатен свещник, нали знаеш, ти ми го подари… Но и онзи изчакваше…
Ние също чакахме. Кериел премисляше нещата и продължаваше да дири логика в действията на непознатия…
– Извадих от чекмеджето и ножа за хляб… Защото онзи можеше и да не бъде крадец… Ето го ножа – рече Кериел. – Още го чака…
Дая посегна към ножа и го премести на масата.
– Нямам вече нужда от нож, Дая – усмихна се Кериел. – Нали сте при мен… А и с онзи се разбрахме…
– Как? – попита Дая. – Как се разбрахте?
– Нервите ми не издържаха – рече Кериел. – И по едно време запратих пепелника към вратата… И изкрещях: “Влезте!” Като на непознат на “вие” му говорех, естествено…
– Е? – аз попитах този път.
– Тогава той превъртя ключа в бравата и влезе… Беше наистина непознат, но приличаше по нещо на човека от галерията. Който гореше картините. “Какво търсите?”, го попитах. “Не какво, а кого”, рече оня, “търся Силвия”…
Трябва да издържа и да не питам нищо, трябва да издържа.
– Каква Силвия? – попита Дая.
Кериел мълчеше. Но ме гледаше втренчено.
– И аз го попитах каква Силвия… – говореше дрезгаво и почти задъхано. Все едно че се бореше отново с огъня. – И оня ми я описа… Според описанието това беше Кони…
“Вие сте ми свидетели, уважаеми дами и господа, че на това място припаднах… Когато дойдох на себе си, видях се гола в леглото на Кериел. Съвсем близо до него. Дая не е имала къде другаде да ме положи. А ме е съблякла, за да ме масажира, както ми обясни… Макар че ръката й лежеше върху окосмената част под пъпа… Там ли ме е масажирала?…”
– Какво има? – попитах.
– Просто припадна, Кони – рече Дая. – Или Силвия… Ако предпочиташ и ние да те наричаме така…
– Но защо съм гола? – изкрещях.
– Трябваше да те масажирам – рече. – И Кериел ми помагаше…
На бикините ти има монограм с буквата “С”… Защо?
– Ти ли ме питаш, Дая? – рекох. – Ти ли ме питаш? Или смяташ, че няма и други жени на този свят?… Които може би съм срещала в моето минало… И които са означавали за мен нещо?
Играех лесбийските си етюди блестящо. Но видях погледа на Кериел, който жадно опипваше тялото ми. Видях, че възбудата е повдигнала забележимо неговата завивка…
– О, скъпа – изкриви устата си Дая. – Ти имаш своите предпочитания… Иначе, като наблюдавах с какви жадни очи те гледа Кериел, бих те помолила да го яхнеш…
– Не, Дая, не – видях сълзи в очите на Кериел. – Ти знаеш, че обичам само теб…
– Обичаш само мен, но желаеш Кони, скъпи – ръката на Дая лежеше върху мен и усетих, че се плъзга надолу между бедрата. – И ако наистина я желаеш…
– Не! – изкрещя Кериел.
– Искам само да попитам какво стана с непознатия, Кериел – попитах и скочих от леглото. – Обърни се, моля те, искам да се облека спокойно…
– Непознатият търсеше Силвия – рече Кериел. – Струва ми се, че я обичаше… Търсеше я като влюбен… Ако разбираш какво искам да кажа…
– Зная какво е да си влюбен, Кериел – рекох. – Подай ми бикините, не мога да се разхождам без гащи по улицата…
– Нека Силвия тогава се разхожда без гащи – рече Дая. – Ти носи нейните…
И ми ги подаде. Ревността я обземаше и тя скоро щеше да забрави своите подозрения… Особено ако поискам да ми подари нейните… Не, големички ще ми дойдат все пак.
На нея обясних горе-долу. Ще имам разправии и с хронос-отряда, естествено. Когато се завърна. Ако изобщо се завърна в своето време. И в своите дрехи… Но това са единствените бикини, които ми е подарявал Дейв Рийс. Тях нарочно взех със себе си. Исках да видя дали ще ги познае
върху тялото на Кони. Не се стигна дотам…
– Ще дойда да те видя някой пък сама, Кериел – рекох.
– Никой не ви пречи и сега да легнете един до друг – изскърца гласът на Дая.
– Млъкни, Дая – намеси се Кериел. – Кони не заслужава подобни обиди…
– Никоя жена не се обижда от мъжките желания, Кериел – рече Дая. – Никоя! Искаш ли аз да остана при теб?
– Аз искам – рекох. – Искам да останеш при Кериел поне за известно време… Докато се измъкна сама…
Главата ми трескаво работеше. Ами ако ме е потърсил Дейв Рийс? Мониторите могат да разгадават и най-заплетените тайни. Пулеше се между краката ми. И може да е зърнал монограма…
О, Дейв… Искам да бъда при теб.
При теб и в нашето време…

10.ЕДВА СУТРИНТА СЕ ОТЪРВАХ ОТ КОШМАРИТЕ.
Бях сама и бях на себе си. И никога досега не бях разбрала, че самотата крие неподозирано удоволствие. Самовлюбеният Дейв Рийс преследваше смъртта и искаше да я снима в очите, Жан бълнуваше за всемирната си галерия, а бе започнал и да пали картините си като Дая, Стивън сигурно изтрезняваше с помощта на бирата, а Дая се чудеше кого да ощастливи с манипулацията си от непосредствена близост. Която можеше да се превърне и в любов. Или поне в секс. Ако целта го налагаше… Или целта оправдава средствата. Ще ги оправдае и ще ги хареса дори, щом някой събуди мъзгата в знойното й тяло или потопи пръст в нейната… Тази сутрин не искам да съм вулгарна. Дори латинските имена ми изглеждат вулгарни, като се сетя за анатомията на Дая…
О, Дая!…
Нима ти никога няма да помислиш за мъжка ласка… Мъжката ръка крие неподозирана нежност. Тя те прави покорна и щастлива… Покорна ли казах? Точно това ужасява Дая. Това я е направило и лесбийка…
– А тебе, Силвия? Какво се събуди у теб, та се отпусна в женската прегръдка, замаяна и унесена… Или в своите многобройни прераждания си минала вече по тези пътеки, та ги чувстваш така сладостно познати? Кой знае.
Но кармичен авторепортаж би прозвучал интересно дори за преситената и разглезена публика на 201 век…
Какво ли би станало, ако Дая срещне по пътя си Папа Жан? И двамата са достатъчно себични, та ще се посдърпат за името на всемирната си галерия. Но галерия “Жан и Дая” звучи възхитително… Почти като Павел и Виржиния. Или Ромео и Жулиета… Ревнуваш ли, Силвия? Знам, че харесваш Жан и нямаш нищо против да се срещнете отново… И да размените думи и сокове… Да, Жан е чудесен любовник, а ако и Дая…
Стига тая Дая! Утринта е великолепна, аз съм сама и мога да отида дори на плажа. За да не срещна никой от обитателите на прокълнатия блок…
Да, ама не. Красивите мигове са твърде кратки. Някой чукаше на вратата. Какво, защо не работи звънецът? Да не би и аз да съм се изключила като Ейнджъл Дарк… Но не мога все пак да разбера като него кой ме търси толкова рано.
– Кой е? – попитах.
– Аз, Кони – отговориха ми. – Том Грег с китарата си.
И чух няколко акорда.
– Почакай да се облека, Том – рекох и скочих от леглото.
Онзи отвън странно замълча. Вероятно му се е щяло да рече, че мога да го посрещна и гола, но не е намерил кураж.
– Нося ти нещо – рече ми.
– Какво? – попитах го вече усмихната и отварях вратата.
– Песен – рече ми той тържествено. – И струни си купих. Струните и песента са най-невероятният подарък, който съм получавал…
Който човек може да получи въобще…
Очите на Том бяха бистри и нови. В тях имаше не страх, а радост. Знаете ли как могат да блестят очите, посещавани толкова рядко от радостта? Те блестят наистина радостно, това е точната дума въпреки повторението… Най-точната дума изобщо…
– Седни на масата, Том – рекох. – Сега ще приготвя кафе и нещо за пиене…
Той мълчеше.
– Проверяваш ли ме? – попита.
– За какво?
– За алкохола…
– За алкохола не – рекох. – А за песента ще те проверя наистина… Но кажи как стана…
– Намерих я под вратата – рече Том.
– Какво намери? – попитах и внимавах да не разлея кафето.
– Песента – рече ми. – Или думите й по-точно… Някой ги е натракал на един лист, пъхнал ги е в плик… И е написал отдолу: “Тези думи са за Кони. Направете от тях песен. И й я подарете. Ще ви бъда искрено задължен…”
– Няма ли подпис? – попитах.
– Няма – рече ми.
– Можеш ли да пиеш кафе и да разказваш? – попитах пак.
– Мога – отвърна Том. – Но няма какво повече да разказвам. Искам да ти покажа песента…
“Да ти покажа песента” – точно така го каза. Като че ли щеше да ми покаже животинче, цвете, нож, китара или изобщо нещо за показване.
Станах и намерих бутилка уиски и две чаши. Налях по малко и в двете. Подадох му неговата.
– Покажи я – му рекох. – За песента!
Той вдигна чашата, отпи една глътка и я остави пред себе си. После прегърна китарата и подхвана една страшно тиха и страшно тъжна мелодия. Мълчеше и свиреше. А после заговори:
– Сам и самотен сред листопада на звездите съм, мило дете, сам и самотен… От тях ли долетя, мило дете, към тях ли ме водиш… Коя си ти, наистина, коя си, Кони?…
После изведнъж отблъсна китарата, прегърна я отново и изпя няколко стиха:
“Вятър се киска сред голите клони, няма я моята Кони…”
Кой е написал думите, мислех си, кой търси Кони. Жан ли, Дейв ли… Ейнджъл Дарк, разбира се. Той може да ме нарече “мило дете”.
И Том пак редеше своя речитатив: защо са раздадени всички тайни на световете, щом не мога да стигна до твоята; твоята пътека, твоята усмивка, твоята тайна.
И отново изпя:
“Сълзи над мене небето пророни,
и то ли плаче за Кони?…”
После пак следваше налудничава оратория: защо са всички молитви и всички литургии, щом като не мога да те запазя за света и за себе си.
“С цялата святост на всички икони
аз ще се моля за Кони…”
– Защо е вярата ни във всички разпятия – почти крещеше Том, – защо ще палим свещи пред тях, щом любовта ни не може да възкръсне?…
“Не богохулствай”, помислих си, но не го прекъснах. Пък и
едва ли щях да успея.
Възкръсналият роккитарист продължаваше да крещи:
– И защо за нея се плащат 30 сребърника като за предателство?
После направи свирепа физиономия, преметна китарата, притисна я към себе си, след като я улови във въздуха, и пропя:
“Ще висне узряла сред голите клони
и любовта ми към Кони…”
Може би трябваше да скоча и да прережа с нож струните на жестоката песен. Но само се изправих, ударих своята чаша в земята и изкрещях:
– Нееее…
– Кони, песента ли не ти харесва? – питаше ме Том. – Защо
крещиш, Кони?
Сега вече не крещях само, а и плачех.
– Дая го накара да напише песен за мен…
– Кого е накарала? – ме попита.
– Ейнджъл Дарк – изкрещях, – не разбра ли?… И той е написал песента… И се прощава с мен… Ще изтичам да видя…
Хукнах, без да притварям или затръшвам вратата, след малко разбрах, че и Том ме догонва, нещо издрънча на стълбите, значи тичаше с китарата си.
Почуках на вратата на поетичната обсерватория, но нямаше кой да ме чака зад нея. И натиснах бравата. И влязох.Ейнджъл Дарк се бе строполил на пода сред прашните стени на своя омагьосан замък. На врата му бе увито въже. Обесил се е, помислих, обесил се е. И гледах с див и сух поглед, за да възстановя картината.
Бе приближил столчето на пианото към един трегер на едната от бившите стени. Там бе забита някаква кука и за нея бе вързал въжето си. После се е залюлял като махало и се е строполил на пода, раздирайки една от книжните стени. Книжна стена с избелелите му и отдавна мъртви стихове. Най-новите си – живите – ми бе изпратил като цветя по пощата. “Песен за Кони”. Точно така е нарекъл този коктейл от задъхани думи в речитатива и кратките възгласи на птицата…
“Ще висне узряла сред голите клони и песента ми за Кони…”
Така беше, нали? И зрялата любов бе тупнала на земята. За да подсети един нов Нютон, Дая, че законите за земното притегляне служат и за обтягане на нервите…
– О, Ейнджъл – проплаках, – а аз можех и да те обикна…
– Той се подписваше Ейнджъл Дарк – обади се някой зад мен.
И знаех кой е този някой. Беше Дая.
С черни ботуши и черен ластичен панталон. И с черна блуза, естествено. И кръст, който не висеше на ухото й. Разпятието се беше сгушило между гърдите, които стърчаха горди и с траурните си одеяния.
До нея се беше сгърчил Том Грег.
– Кой ви предупреди за нещастния случай? – попита строго Дая.
– Не е нещастен случай, Дая – рекох. – Самоубил се е…
– А самоубийството щастлив случай ли е? – питаше самоубийствено Дая.
– От любов – изхлипах аз.
– От любов по Кони – рече Дая. – Това е наистина нещастен
случай… – усмихваше се вече. – Един зрял поет, един гений да се самоубие заради любовта си към една… към една… – знаеше думата, която ще произнесе, но искаше и аз да я знам предварително. – …към една разгонена лесбийка…
– Ти му нареди да напише нещо за мен, Дая – рекох. – И той…
– И той? – попита Дая.
– И той не само че го е написал, но е оставил и доказателство за неговата вярност – рекох. – За жестоката му истинност…
– Пуснал ми го е под вратата в един плик и ме помоли да напиша песен за Кони – започна да се оправдава и Том Грег.
С Дая не можеше и не биваше да се говори. Пред нея се или докладваше, или човек излагаше своите смекчаващи вината обстоятелства.
– Ти нали нямаше вече да ни занимаваш с шибаната си китара? – подритна с ботушите си китарата Дая.
– Тази мелодия се роди сама – смутолеви Том.
– Непорочно зачатие – рече Дая. – Чувала съм…
Помислила се за Бог, на нея не й струваше нищо да богохулства.
Но не ни остави и на възмущението ни.
– Аз съобщих за нещастния случай в полицията – рече. – Ще дойдат да проверят… А утре ще се погрижа и за погребението му…
– Мога ли да изпея една песен на гроба му? – попита Том. – Ще бъда сама – рече Дая. – И гроб няма да има… Ще го кремирам… За да го запазя в неговото съвършенство…

11.“МОНИТОРЪТ, УВАЖАЕМИ ДАМИ И ГОСПОДА,
това е сърцето на актьора, окото на оператора и умът на режисьора, присадени върху едно-единствено тяло, при това често взето под наем или измислено в лабораторията на козметиците, този проспериращ дял от науката за човешката анатомия.
Сърцето на актьора го споменах вече… Но как да издържи това тренирано и закалявано уж в топло и студено сърце на актьора, когато, след като напуснахме мъртвия дом на Ейнджъл Дарк, полуделият от скръб роккитарист Том Грег ми каза:
– Забравих да ти изпея последната строфа от твоята песен, Кони, от песента на Ейнджъл Дарк за теб. Мога само да ти кажа думите. Ето ги:
“По всички веранди,
по всички балкони
слънчеви зайчета гони
моята изповед,
моята песен,
мойта балада за Кони…”
Тогава се изключих от ефир. Пощадих очите на оператора, тази толкова важна анатомическа характеристика на монитора. В очите ми имаше сълзи и вие нищо друго не можехте да видите чрез тях, освен моята огромна и черна скръб…
Сега умът на режисьора претегля аргументите “за” и “против”, за да си отговори на въпроса: “Нарушаване на закона за ненамесата ли е човешката обич и човешката скръб?” И има ли право мониторът на демодираните още през ХХ век човешки чувства?…”
Да потърся ли Дейв?
Не, спомням си как реагира на втората ни среща.
Макар че кой знае какво е предал на своите зрители.
Всичко беше просто и логично. Знаех вече, че Дая се е опитала да взриви колата му, докато са се разхождали с Ели. Вече почти всички в дома знаеха за взривената кола, но Дейв го даваше непукист. Спокоен и непринуден.
Тогава, в оная утрин, бях решила да го поканя отново на кафе. И отново по познатия начин. Бомбичките станаха част от протокола при нашите срещи. Нямах димка. Направих бомба от миниум. Смесва се с бронз. Опасната смес става твърде лесно: материалите се намират във всеки бояджийски
магазин. Пък и Дейв си пада по “бомбите”, той все бомби сънува. Какво чудно има тогава във факта, че аз избрах именно бомбите като покана за нашите сутрешни чакалъци. Матинета ли им викаха на предобедните гостувания? Да, матинета. Та за второто си матине в оная утрин метнах на балкона му собственоръчно направената бомба от миниум.
И той цъфна на балкона.
– Не смяташ ли шегичката си за малко безвкусна, Кони? – питаше ме малко ядосан.
– Какво, по чуждите квартири ли да се развявам ме съветваш? – казах му. – Приеми го вместо “добро утро”. И поканата е за кафе. Ако не ти е паднало сърцето в гащите, разбира се…
Онзи забрави яда си и каза, че в гащите му имало други работи. Ако съм проявявала интерес… Интересът ми е жив, Дейв. И съм с подарените от теб гащички. Но все пак се държеше на положение.
– Бронебойната ми жилетка е на ремонт – рече. – И това прави предложението ти безпредметно…
– Ако искаш, нахлузи си и скафандър – му рекох. – Но ако
не побързаш, кафето ще изстине…
Сега вече се засмя, хубаво се смее Дейв, неговата усмивка ми липсва. На усмивката му сега се радва Ели… Но да не допускаме ревност при изпълнение на служебните си задължения. Това също влиза в правилата на играта.
– Ти си луда, Кони – рече ми го вече у нас. – Но май ми харесва да пия кафето си в компанията на луди…
– Дейв – попитах го тогава, – би ли имал нещо против да
прекараш един летен ден с мен? – и понеже въпросът ми го стресна, додадох: – Не се страхувай, казах “летен ден”, а не “лятна нощ”…
Той се сети за Шекспир и неговите летни нощи, но аз исках да насоча разговора надругаде.
– Ти си курортист, Дейв – казах му. – Дошъл си да се порадваш на морето… Но мислил ли си, че и бреговете на житейското море са населени с курортисти, с пирати и рибари, разбира се. Удавниците са повече от задължителни. Техният брой се попълва от всички категории. Както съществува и професията “спасител”… Замислял ли си се за спасителите, Дейв?
Изгледа ме много втренчено и сигурно е изключил индукционната си корона, за да не предизвика и с мислите си намесата на хронос-отряда.
– Не разбирам въпроса ти, Кони – каза го много твърдо и много спокойно.
Боже, какъв шаран беше моят Дейв. Такива и с бастун можеш да ги уловиш…
Но и аз не бях по-добре, та изключих и моите кабели към съвременниците си. Тогава, в оная утрин, исках да съм Кони, да съм цялата Кони и да забравя за Силвия Алисън.
И го поведох към плажа на Ели. И бях на плажа с красавеца Дейв Рийс, за когото една моя позната казваше: “Ако има богове, то Дейв непременно е един от тях”…
И станах игрива с “младия бог” – нека прибавя и нещо пикантно в репортажа му.А мониторът Дейв Рийс беше налапал въдицата и ми цитираше Монтен: “Всеки, който ме попита кое е най-важното при любовта, бих му отговорил: да избереш подходящия момент; второто по важност – също; третото – също; мигът е който може всичко…”
Много обичам Монтен, Дейв, и аз си падам по него. Но знаеш ли колко е странно да говорят за времето две същества, които са изхвърлени на бреговете му и се мятат като риби на сухо…
Ние с теб сме две риби на сухо, Дейв. Две риби, които се пържат в чужди страсти и в чужди грехове…
И на които хронос-отрядът няма да позволи да изскочат от тигана с врящото олио…
Или от врящия катран. Защото навярно така се чувстват и душите на грешниците в ада… Адът това не са само другите, Дейв, не само другите. Както е казал Сартър. Адът е и другото време…
Тогава бях Кони, само Кони можеше да плува спокойно в своето си време, само тя можеше да се разсъблече пред него и да попита:
– Хващам ли око?
А оня подсвирна.
– Подсвирването как да го разбирам? – попитах. – Възторг или разочарование?
– Несръчно озвучен ням възторг – рече Дейв. – Поради липса на други инструменти. Иначе в баровете или по цирковете в такъв момент използват солобарабанчето…
Бикините, които ми беше подарил той, хвърлих небрежно върху малката раничка, която играеше ролята на дамска чанта. Ни-що! Шаранът беше забравил Силвия и избродираното “С” върху бикините не му напомняше за нищо. Дори не го направи по-подозрителен.
Тогава го накарах да ми разкопчее сутиена.
– Малко слънчеви ласки съвсем няма да са ми излишни – му рекох…
И днес бих се радвала на слънчевите ласки, Дейв. Слънчевата светлина пътува към нас с такава огромна скорост, на хората от ХХ век е било все още почти безразлично на слънчевите ласки от кой век се радват…
И днес си ми необходим, Дейв. Не за да ме сваляш. Имам нужда от мъничко утеха…
Мъничко утеха ми дължи това шибано време, за да не откача съвсем. И за да не угасне надеждата, че ще се завърна в своето време и ще намеря себе си…
О, Силвия! Колко тежи и на Кони твоята самота, Силвия!

12.“ЗАВРЪЩАМ СЕ ПРИ ЖАН В КУРОРТА СИНЕМОРЕЦ,
уважаеми дами и господа. Той е дошъл тук, за да се излекува окончателно от депресията и да намери себе си. Прекрасното българско море крие много повече прелести. Селцето е глухо и самотно. Глухо за суетата на американските туристи и самотно като морска сирена, която се пече на пясъка, а морякът удавник е само типаж от стар шлагер, завързан с морски възел в касетите на магнетофоните. И само песента приижда с прилива, изхвърлящ в краката ни морските водорасли и октоподите на спомените…
За Жан – спомена и тъгата по Стивън, за мен – спомена за Ейнджъл Дарк и Том Грег, за Стивън II, който може би ще загине заедно с Ели и Кериел, с Дая и всички от осъдения на смърт жилищен блок, даже нероденото дете на Памела и Питър Крос…
Ако чуете, че Жан ме нарича Аня, не се изненадвайте. В другото курортно градче ме наричат Кони, макар че аз и там, и тук съм все вашата Силвия Алисън, вашите очи и вашето сърце в миналото.
При едно от пътуванията си в Гърция Жан се запознал случайно (по неговите думи) с две руски момичета. Реднички на сексуалния фронт, проститутки интернационалистки, чийто интернационализъм се изразявал главно в любовта към твърдата валута. Естествено по-голямата част от припечеленото (не с пот на челото, но с обилна пот от по-закътаните кътчета на човешкото тяло) прибирали сутеньорите, които можем да наречем съвсем условно и не чак толкова условно братя Калашникови, това са бившите трима богатири от забравения като челен опит руски фолклор.
Съгласил се Папа Жан да помогне на двете девочки и ги натоварил в разнебитения си вартбург, носещ гордото име Белия лебед. Приятелите му на шега му казвали, че трябва да смени Умиращия си лебед с някакъв по-жив звяр, но Жан уважавал спомените, те не са нещо, което може просто да се прехвърли в багажника на новото возило. Ето и тогава била с него арт-мениджърката му Люси. Плюс Аня и другата девочка, назовавана само Другата.
Подкарал Жан Белия лебед, а след тях хукнали въоръжените до зъби братя Калашникови в своето БМВ, последен модел естествено; руските рекетьори и сутеньори са хора щедри във всяко отношение: и когато купуват, и когато убиват. Белия лебед вече летял към мечтаната полова независимост с над сто и петдесет километра в час, когато четиримата с ужас забелязали как задната дясна гума се изтъркулва пред тях и не успяла да вземе завоя, та кръшнала встрани, където след миг и след ужасния вой на спирачките се озовали и Жан и трите придружаващи го красавици… За късмет на Умиращия лебед и на неговия екипаж БМВ-то било спряно от гръцки полицаи – за проверка и мъничък откуп, който никога не се изпраща със запис по пощата.
Ти вероятно си вече друга, Силвия Алисън, щом толкова приличаш на американската гърла и на руската девочка, жрици на порока и вдъхновителки на стари и млади пръчове от всички кътчета на шибаната ни планета. Вероятно приликата с Аня и това, че тя практикува вече занаята по Българското Черноморие, бяха накарали Жан да ми каже: “Здравей, Аня… Радвам се, че те виждам… Дошла си на почивка, нали? Тук не е място за твоя бизнес. Моят приятел Стивън, когато го довеждах тук, казваше: “Ако не сме в Рая, значи сме в Синеморец…” “Добре дошла в Синеморец, Аня…”
Приличах на Аня вероятно, а и идех наистина да си почина. От всичко. И от Кони включително…”
Мислех си върху темата на моя репортаж и си представях Дейв Рийс в Белия лебед до Папа Жан. Вероятно Дейв щеше да запомни името на Другата. И да поиска да продължат с колата дори без предни колела. Фантазьор си е милият, фантазьор и авантюрист като Жан, на когото гостувах в Синеморец.
– Тогава започнах да ти разказвам за Всемирната галерия, Аня – отпиваше от високата чаша изстуден натурален сок Жан, – тя е духовен адекват на Вселената. Имало е един философ, Блез Паскал, Аня. Той твърди: “Центърът е навсякъде, а периферията – никъде…” Така че дори в Синеморец ние сме в центъра…
Нямам бикини с монограм “А” и работата още не е опряла до
пълно идентифициране, та само кимам с глава и се мъча да изровя от нея някоя и друга руска думичка. Сещам се само за “перестройка” и “бляд”. Перестройката не успя, но блядите преуспяват. Или поне се задържат на повърхността.
– И друга една особеност има Всемирната галерия, Аня – продължава да бърбори Жан, – в нея по всяка картина може да се съди за всички останали…
Това му се видя твърде сложно и смъкна философската си проповед на земята:
– Както по всяка жена може да се съди за всички останали, нали? – очичките му се смалиха, но и станаха по-лукави.
Не, не можеше да си служи с обикновени думи Жан. Той показваше предпочитание към “Високия штиль”.
– Непостроима и построена вече, Всемирната галерия е вечна и мимолетна… докато в Магазина за въздушни кули могат да ти продадат проекциите на човешките илюзии… Илюзиите са далеч от мечтите, Аня, мечтите носят в генетичния си код реалността…
– О! – рекох на чист руски. – Това го панимаю, разбирам го напълно, искам да кажа…
– Във Всемирната галерия логиката на А-за съставя един нов ред на битието…
И въздъхна.
– Синеморец ми напомня за Всемирната галерия и с това, че тук можеш да видиш творчеството на изгрева и магията на залеза…
Започна да си бърше ръцете. Скоро щеше да прибере статива, та побързах да надникна през рамото му.
– Какво нарисува днес, Жан? – попитах.
– “Автопортрет”, Аня – отвърна ми. – Себе си рисувах…
Познавах тази творба вече от каталозите – “Self – portrait”, или “Автопортрет”, както вероятно ще пише в книгите, които Аня може да прочете, когато остарее достатъчно. И още нещо ще пише на руски: “Творчество художника проходя через энергетичный лизизъм,широко разварачивается и превращается в ЮНИВЕРСАЛИЗМ – новую страницу и значительный вклад Папы Жана в мировое изобразительное искусство”. И над думата “юниверсализъм” ще има звездичка, която ще пада долу, под линия, за да обясни на Аня, че “Юниверси” значи “Вселена”. Това не беше онзи “Автопортрет”, 56/67 см, който авторът бе създал още в началото и в който личи страстта. Това, което бе на статива, бе картина 54/65 см. Тя напомняше парче глина, смачкано в ръцете на своя творител или Бог, с безпомощно скръстени, залепени до тялото ръце, с очи на слепец, с няма уста, в която няма вик или въпроси. Брадата бе загатната с няколко мазки охра, мазките бяха едри, размазани с шпаклата. Парчето глина, в което е заложен страхът, който всеки момент може да оживее.
– Това ти ли си? – използвах правото си да бъда Аня и като нея да питам. – Че ти си по-хубав… Много по-хубав…
Жан се засмя, в очите му лумнаха лукави пламъчета.
– Искал съм да покажа самосинтезиращата се материя, Аня… – и въздъхна. – И самотворящия се творец… Юниверсализмът е “praxis”, практиката на Енергетичния Лизизъм. Вселената е универсална и въздесъща, тя ни прави едно цяло, сближава ни един с друг… После ни разделя…
Говореше вече бавно и уморено. Щеше да пийне малко и да заспи…
– Да си лягаме – вече. – На масичката до леглото ти ще намериш изстуден натурален сок, сандвичи и малко алкохол… Почини си. Утре ни чака не само морето. Чака ни и работа. Ще завърша “Човекът зад вратата”… Затова и днес се занимавах със своята особа… Аз съм в рамката зад вратата и поисках да разбера как мога да бъда видян и с очите на ужаса…
Трябваше да заспя и да си почина най-сетне. И вероятно това щеше да бъде една от най-спокойните ми вечери, ако Жан не беше споменал “Човекът зад вратата”…
“Лека нощ, дами и господа. Мониторът Силвия Алисън ви пожелава една наистина спокойна и лека нощ. Това е нещото, от което тя се нуждае извънредно много.
Утре ще наблюдаваме нещо наистина уникално – раждането на един шедьовър. Ще видите как ще се роди върху платното картината, която е показана в албумите на Папа Жан.
Лека нощ, приятели… Обречената този път на обятията на Морфей Силвия Алисън ви поздравява. Тя няма да бъде тази нощ Кони или Аня… Да бъдеш себе си, е наистина чудесно…”
Сутринта закусихме заедно, налях се с 2-3 чашки капучино, на масата имаше и други лакомства, но аз имах нужда да се заредя с бодрост.
Нагазихме в още студеното море. Жан ми подари нов бански костюм, приличащ на цветята от неговите картини. Ето че сега ще имам в моя куфар и част от одеждите на Аня. Ще бъдат до парцалките на Кони и уморените бикини на Силвия Алисън… Всичко преминава във всички, мислех си, а аз се преобличах за всяко следващо приключение на духа и тялото.
Днес главното щеше да бъде приключението на духа.
– Искам да те гледам как рисуваш, Жан – глезех се, но истината бе, че и наистина исках да бъда край раждащото се платно с очите на монитора.
И със сърцето на актьора, който не биваше да забрави нито за миг, че го приеха вече за руската девочка Аня.
– Ще ти бъде скучно, Аня – нацупи се Жан. – А в такива случаи съм сам и няма да мога да ти правя компания…
– Писнало ми е от всички компании – рекох. – И аз искам да остана сама… Ще бъда сама и само ще те гледам…
– Вземи си и някое списание, ако ти доскучае – рече Жан. – И бъди послушна и мълчалива…
Бях послушна и мълчалива.
Жан постави статива си до една скала. Боите му бяха подръка, постепенно щяха да заприличат на чирози, когато се сгърчат празни до палитрата.
Нанасяше ударите с четката като с шпага. Или аз поне го виждах като някакъв мускетар, обявил дуел на някого от свитата на кардинала. И кривеше лице, усмивката му се гърчеше. Сигурно и онзи го е докоснал с върха на шпагата си, мислех, докато Жан му избие оръжието от ръката…
Жан режеше реалността на парчета, сглобяваше тези парчета в една странна мозайка от човешки мигове и човешки страсти. Всичко е крайно, мислех си, всичко има своите граници и своя корен… Но ето до петното изгряваше ново петно, петното растеше и се разливаше, вкопчваше се във вече изсъхналите мазки, ликуваше… Всичко е безкрайно, мислех си, няма граници на този свят, които да отдалечават ужаса от радостта, радостта от страданието…
Жан се засмя и изстиска бялата туба в единия ъгъл.
– Мълчалива си, Аня… Чудесна муза си за един художник.
Бялото се сгърчи, но нямаше да се втвърди скоро.
– Някога ще те нарисувам и теб – рече Жан. – Като “Изповед”… Търсех чисто лице за своята “Изповед”…
“Дами и господа, пред вас се ражда “Човекът зад вратата”… Вратата е толкова плътна и толкова прозрачна едновременно. Тя ни разделя и свързва със Страха… Не, аз съм Аня все пак и това ми позволява да питам… Ще го попитам…”
– Какво е това бялото, Жан? – попитах. – Ти се зарадва, като го нанесе върху платното…
– Зарадвах се, защото онзи отвътре не издържа и захвърли една чаша към вратата. Чашата се счупи на много остри късчета. Нито едно от тях не ме нарани… А страхът ги стопи и ги превърна в лава… Това е лавата на ужаса, Аня…
Боже мой, пред мен се събуждаше страхът и ужасът на Кериел. Сега той ще си помисли и за доларите в шкафчето, и за позлатения свещник, който му е подарила Дая… Страхът му е разтопил парчетата от кристалната чаша, ужасът ги е превърнал в лава…
– Би ли ми наляла малко плодов сок, Аня – помоли ме Жан.
С удоволствие изпълних молбата му. Така щях да бъда съвсем близо до платното.
– Мерси – рече той. – Или спасибо… Ако не бях изцапан до ушите, щях да те целуна…
Стоях и гледах. Жан приличаше наистина на индиански вожд пред поход. Толкова боя имаше по ръцете му и даже по косъмчетата на гърдите му. Според индианците боята по тялото прави човека неизмеримо по-силен.
– Ти не рисуваше само, Жан – рекох. – Ти превръщаше нещата едно в друго… Магьосник ли си?
– Шаман – рече и се разкикоти. – Безработен шаман, който трябва или да се научи да рисува, или да започне да произвежда медальончета със зодиакални знаци…
Спря и мъчеше да си припомни нещо.
– Ти коя зодия беше, Аня?
– Скорпион – рекох и му пробутах своята зодия…
– Вярно – досети се Жан, – каза ми го и тогава, в колата.
А аз ти рекох, че ще ви намеря работа в едно заведение, където можете да танцувате… И “Танцът на скорпиона” нарекох твоя танц, Аня, помниш ли?
Досега се страхувах за всичко, което можеше да каже за Кериел. Вече се боях и за себе си. “Танцът на скорпиона”… Защо не? И ще поканя на танц Дейв Рийс. С Жан съм танцувала в миналото… О, Дейв, защо не избереш за място на своите репортажи тази страна. В Синеморец е чудесно, Дейв… Тук не мирише на смърт… Тук ужасът е само в платната на художника…
По-късно Папа Жан щеше да ми разкаже за разстреляните по време на сутрешното им кафе братя сарафи в Пловдив, за рекета и за насилниците, които дебнеха по тъмните ъгли на нощните улици. Разказа ми го и рече: “Не се страхувай, Аня… Няма да те дам на тях… Имам и пистолет, а и верни приятели…”
– Заслужих си питието довечера – рече Жан. – Готови сме…
Каза “сме” и беше прав. Моят поглед, погледът на монитора, беше полепнал по тази картина.
– “Човекът зад вратата” – усмихна се уморено. –
– Думите са като светулки, Аня… Светулки по време на жътвата. Летят и търсят нещата, които и ти търсиш: хляб, мъничко топлина, обич… Важното е да дочакаме жътвата, Аня… И ще я дочакаме…
– Защо си нарекъл картината си “Човекът зад вратата”? – попитах.
– Някой ми го подшушна, Аня. Преди две нощи. Човекът зад вратата, шепнеше някой, пази се от човека зад вратата… И аз нарисувах страха му. И моя страх също… Страхувах се за Силвия… Тя е някъде там…
Коленцата ми се разтрепераха и теглих върху лицето си една голяма преструвка. Преструвката е за предпочитане пред голия страх.
– Коя е тази Силвия? – нацупих се. – Нищо не си ми казвал за нея… – давах го и ревнива. Нищо по-естествено не може да се измисли за една непозната жена от нейната ревност. Дори и когато си девочка и лягаш в чужди обятия и чужди легла заради зелените гущери… Така в България наричат доларите… И са прави: по тялото ми пропълзя като гущерче страхът.
– Силвия прилича на теб – рече Жан и се вторачи в лицето ми.
– Но разбира много от картини… И дори рисува…
– С теб ли? – пльоснах още един от козовете на ревността.
– И с мен – рече. – Тя знае наистина интересни неща за живота на боите… И нямаше да ме попита какво е това бялото…
Въздъхнах с облекчение. Аз продължавах да бъда Аня. Защото съм си простичка и задавам наивнички въпросчета.
– А кой всъщност е човекът зад вратата? – докопах се до още един въпрос.
– Нашият страх, Аня – рече Жан, – нашият страх… Той стои зад вратата и иска да влезе в нас… Там е всъщност леговището му…
– Ти каза, че сам стоиш зад вратата – упорствах. – Снощи рисуваше себе си…
– Исках да знам повече за мен, Аня…
– Че не знаеш ли? – въпросът беше наивничък и в стил Аня.
– Ние знаем повече за измислените герои и боговете, Аня, отколкото за себе си… Хората си падат по легендите… Те чакат истините да умрат, тогава ги възкресяват и ги превръщат в легенди…
– А страхът? – попитах.
– Той е жив, Аня – рече ми, – той не е измислен… В стаята живее човек, който е изгубил много. Остава му само надеждата. Или си измисля надеждата, за да има нещо повече от един позлатен свещник…
“Дами и господа, аз ви моля само да си припомните предишните ми репортажи… И моето посещение при Кериел си припомнете. И неговия страх, и неговия разказ… Онзи, който е бил зад вратата, търсеше Силвия… Търсеше вашия монитор, дами и господа… Монитора, който се хвалеше, че освен око на оператор, сърце на актьор, притежава и ума на режисьора… Този ум в момента е блокирал от ужаса, дами и господа, уважаеми, също така…”
– Човекът в стаята е материализирал се страх, Аня – говореше Жан. – И онзи, който дебне зад вратата, е също Страх. Страхът с голяма буква. Не намираш ли, че вратите приличат и на огледала? Огледалата не са само съветници на грациите… Те са и нашият страх. Страхът ни от вчера, от днес и от утре. Страхът ни от вечността… Макар че едното от имената на вечността би трябвало също да бъде страх… Страхът от Освиенцим и Хирошима, страхът от Чернобил и от Берлинската стена, страхът от всичко, което идва, когато разтворим вратите и бутнем стените… И страхът, че любовта може да стане професия, Аня… И този твой страх… Докато живее у теб, той ще те брани…
Дойде до мен и ме погали.
– Нали не се обиждаш, когато говоря така? – рече. – Аз го мисля, Аня… И моите мисли се изразяват не само с думите, а и с боите… Това е всичко…
“А аз си мислех за думите на Бодлер, дами и господа, припомнях си неговите думи “В баграта може да се открие хармония, мелодия и контрапункт”, сещах се и за стария и добър Роден: “Умът изобразява, но сърцето моделира”. Но не можех да ги произнеса. Аз бях Аня, а Аня можеше да си спомни най-много имената на Чернишевски, на Белински и на Репин, разбира се… Ако е внимавала в час… Може би е ходила с “Червената стрела” и до Санкт Петербург и Ермитажа… Би могла да види чудесни платна на велики художници… Ако учителката им не ги е спряла само пред ботушите на Петър Велики… Аня помни миризмата на ботуши и партенки и аз трябва да мълча от нейно име…
Този път мълчи заради вас мониторът Силвия Алисън…”
– Заслужихме не само хубава вечеря, Аня – рече Жан. –
Имаме право и на една разходка… Избирай: из Всемирната галерия или с моторница в морето… Към един остров за двама…
Разбира се, че би трябвало да предпочета Всемирната галерия и нейните тринадесет етажа, толкова са и посланията на Жан, върху които той е съградил Жаноизма. Защото Жан може да каже наистина като Заратустра: “Ако имаше богове, то аз щях да бъда един от тях…” Но аз бях Аня и трябваше да направя нейния избор:
– Искам острова за двама, Жан – и се усмихнах лукаво. – Нали не ми се сърдиш… Ако искаш да знаеш, в твоята галерия трябва да има непременно и остров за двама…
Знаех го какво си мисли сега – че на острова той ще бъде един нов Гоген и ще рисува своите живи черни перли – таитянките… Аня не можеше да му го каже…
– Ще има и остров за двама, Аня – обеща великодушно. – И “Залива на Гоген” ще има на него…
А в лодката вятърът развяваше косите ми, бях само по бански, само с банския костюм на Аня. До мен се бяха сгушили две чанти със сандвичи, плодове и натурални сокове. Жан, загорял от слънцето и стоплен от някакъв вътрешен огън, беше чудесен чичероне из морските бездни. И не преставаше да говори:
– Всеки от нас трябва да има своите принципи, Аня… Само Бог няма нужда от принципи. Защото Той е самата Любов… А на мен ми беше хубаво да съм Аня. Защото трябваше да мълча само и да се смея щастливо.
– Човек трябва да е мъничко луд, Аня – крещеше Жан, за да
не отнесат водните пръски думите му, – мъничко луд поне, за да бъде щастлив… Или да може да рисува…
Бягахме от “Човекът зад вратата” и бяхме наистина мъничко
луди, щом смятахме, че човек може да избяга и от себе си.

13.ОТ ОСТРОВА ЗА ДВАМА ПОПАДНАХ НАПРАВО ВЪВ ВСЕОБЩАТА ЛУДНИЦА
– банският костюм на Аня се сгърчи в куфара ми. Трябваше да навлека пак дрешките и тревогите на Кони.
И тревогите на Силвия Алисън преди всичко. Която беше тръгнала по следите на двама авантюристи, по следите на Жан и Дейв…
А откри само техния необясним авантюризъм…
Необясним ли?
“И човешката смелост има граници, дами и господа. Те са етични и духовни граници, по по-високи и по-непреодолими от всички каменни изваяния и телени мрежи. А за свръхчовека на Ницше дори плътта и кръвта са дух. И не могат да живеят у човека, без да го разрушат с присъствието си. Те излизат извън него, извън всички граници, за да напишат върху света новите истини с притчите на своите преживявания и приключения. Обикновената човешка смелост е недостатъчна, за да надскочим границите на един остарял и вече ненужен морал. Обикновената човешка смелост трябва да бъде мотивирана от смисъл, от цел, от кауза, а постъпките на авантюриста изглеждат безумни… Но те са начин да се излезе извън омагьосания кръг на остарелия морал. По времето, от което излъчвам своите репортажи, драги приятели, извънредно моден и популярен е бил философът и блестящият белетрист Робърт Пърсиг. Той нарича това качество на авантюриста ДИНАМИЧНО. Динамиката позволява и намира изход от статиката. А статиката настъпва неизбежно щом старите цели и средства са постигнали своето… А постигнеш ли своето, надникнеш ли в безграничното, ти си отново граница и предел. Ти си стена, за чието разбиване са нужни нови безумни глави.
Новите безумни глави са били нужни на ХХ век, те изглежда имат право на безумие и в 201 век, когато Великата Еволюция се е изморила и е седнала да пише своите мемоари…
Това трябва да ви обясни, уважаеми дами и господа, породата на Дейв и на Жан…
Макар че на мен не ми обяснява нищо. Или почти нищо.
Аз съм изправена пред наближаващата Смърт, на няколко крачки една от друга сме, а не мога да направя нищо, за да помогна на живота.
Жан, Дейв, вие сте авантюристи… Вие можете да помогнете. Къде сте?”
Отговор, разбира се, и не очаквах. Вместо това, главата ми забуча. Онези от хронос-отряда се бяха изправили на нокти и дебнеха не само думите ми, а вече и моите мисли…
Човек може понякога да съжали хванатите в капан малки мишлета и дори да ги освободи. Но никой не посяга да освободи хванатите в капана на логиката човешки мисли. Никой!
Дори Жан и Дейв!
“Мониторът не трябва да е обвързан с чувства, дами и господа. Той, казваше Дейв, трябва да е хладен като изпълнител на смъртни присъди. Безразличен към страданията на хората. Винаги! И особено когато става дума за сенките на нашите прадеди… Днес не съм способна да бъда монитор и може би моите колеги от студиото ще ви предложат някои от
старите ми кармически репортажи… Има над какво да се замислите, дами и господа… Като ви се извинява още веднъж, Силвия Алисън ще вземе малко сънотворни, от тези, които употребява и Жан, и ще се опита да спи. На щастливи сънища не се надявам. Искам малко спокойствие и сили, за да мога да продължа и да довърша репортажа си… Довиждане…”
И се изключих. Не зная шефовете дали ще бъдат доволни от решението ми. Може би ме очаква наказание, като се върна…
Ако се върна обаче… Душата ми е вече обгорена и аз се чувствам първата жертва на пожара, който не е избухнал…О, Жан, ти си отново силен… Не можеш ли да направиш нещо за своята Силвия… Нали нея си дирел, като си стоял зад вратата…
Скрих главата си под възглавницата. Не исках хронос-отрядьт да наднича над мен и да се вслушва в мислите ми…
И ти, Дейв, винаги си бил истински мъж… Дори супермен! Нима ще оставиш да загинат нашите нови приятели… нашите нови познати, искам да кажа, от блока на смъртта…
Ужас – сега си го помислих – блокът на Дая и блокът на смъртта означават едно и също…
Сладострастницата Дая, която умее да рисува като гений. И да обича като демон…
О, Дейв…
Заспала съм. Помня дори, че сънувах Дейв, който ми се усмихна и каза: “Добре, Силвия, ще наруша закона за ненамесата… Ще се намеся…
Дано това ти послежи за доказателство на свенливо споделената ми обич… Обичам те, Силвия!”
Какво ме събуди? Чукаше ли някой на вратата? Телефонът ли звъни, или звънецът?
В рамката на вратата като в картина стоеше сам, ухилен и пиян до козирката Стивън.
– Търсила си ме? – рече той, после сам се коригира: – Не, аз те търсех…
В главата ми имаше още мътилка, но рекох:
– Налей и на мен…
Стивън беше разтворил вратите на шкафчето и търсеше най-подходящото за неговия случай питие.
Наля две чаши джин с тоник и отпи.
– Направо да се побърка човек! – с този лаф Стивън отбелязваше началото на диалога…
– Дрън-дрън – отвърнах аз. Това беше пак негов специалитет. Така пък се включваше в диалога на опонента си. – Дрън-дрън и банани на търкалета…
– Какво? – опули се Стивън.
Даже посегна към джоба на якето си, за да извади някакво смачкано листче и молив, за да си го запише…
– Не – рекох. – В една далечна страна, където живеят мои приятели, обикновено казват: “Краставици на търкалета”. Но понеже в момента не разполагам с краставици, реших да използвам за плодовата салата банани на търкалета…
Стивън се разкикоти.
– Готина си, Кони – заливаше се със смях. – Много си ми готина, но в барчето се запознах и с един нов готин пич… Преди известно време – рече и уригна. – Днес също поркахме заедно… За бог да прости…
Мълчах. Значи се е започнало?
– Какво е станало? – попитах.
– Няма значение – рече Стивън. – Мъничко “Буф!” и политаш към небето… Икономисал си пътните обаче… Но пичът е наистина готин и обича биричката като мен…
Вече се досещах кой може да е “готиният пич”. Но чаках Стивън да продължи своя разказ.
– Знаеш ли какво направи оная вечер? – въпросът май беше риторичен, но Стивън чакаше да изкажа възхищението си.
– Какво направи? – попитах.
– Само очите му ме смущават малко – въздъхна Стивън. – Не знам дали са и човешки очи…
– Суперменски – рекох. – Нали рече, че е супермен. Та какви са очите му?
Щях да имам възможност да покажа на моите телезрители и впечатлението от очите на монитора.
– Дебнещи – рече Стивън. – Шмугват се в теб като мишле в дупка… – сравнението му не беше много изискано, но бе точно.
– Или като свредел… – опита още едно сравнение Стивън. – Но иначе е пич и половина…
– Не си ми го показал още целия – рекох. – После ще разгледаме и половината…
– Оная вечер бяхме доста понаправили главите, когато се хванахме на бас, че Дая ще цъфне в кръчмето по някое време…
– Е? – попитах.
– И тя цъфна – рече Стивън. – Или по-точно – изгря… Всички се пулеха в нея, барманът още не беше успял да им раздаде лигавничетата, щото лигите им бяха започнали да текат, демек, а един копелдак от съседната маса започна да й досажда. И ръчичка щеше да пусне. Скочих и му праснах един по мутрата, но оня си стои яко на крачетата като проклет гринго, стърчащ срещу пиян кабалерос, прекалил с мескала. И оня ми фрасна един и аз се срутих. Тогава готиният пич се изправи и разказа играта на грингото и цялата му компания – изрина ги като самосвал. А после Дая седна на нашата маса. Нямаше как, нали направихме опит да я защитим. Единият не толкова сполучливо, но другият беше върхът…
Трябваше да демонстрирам люта ревност. А тя май беше и естествена. Та почти непринудено си налях още в чашката и поисках от Стивън цигара.
– Значи пичът си намери и половинката… – издухах една порция дим в лицето на Стивън.
– Е – рече той, – ти пък да не вземеш да ревнуваш? Нещата
между теб и Дая стоят по друг начин… А него не познаваш…
– Познавам го – рекох. – Квартирантът на Ели и Лот… Дейв Рийс му е името… Нафукано курортистче, нищо повече…
– Тогава тръгна да изпрати Дая – рече Стив, но и той ме опипваше внимателно с поглед. Почти с очите на монитор. – Ти добре познаваш нашата приятелка, най-много да му е пробутала някакъв сеанс със запалване на картини… Аутодафе за двама! – захили се Стивън. – Дая си пада по демонстрациите…
– Пада си! – този път глътнах дима. – А всички останали си падат по нея… Не оставя свястно гадже за другите…
Стивън ме загърби, наливаше си питие и ме успокояваше. Ако съм говорела за оня пич, работата била почти опекана, но неговите чувства ми принадлежали…
– Мерси – рекох. – А Дая…
– Дая е луда по номерата – рече Стивън. – Знаеш ли защо харесва Мопасан?
– Защото е готин – рекох. – Такъв разказвач…
– Не ме будалкай с литературни анализи – рече Стивън. – Защото е чела някъде, че достигал двадесет ерекции на денонощие… И веднъж ги демонстрирал пред един друг стилист – Флобер, приятеля на майка му…Разкикотих се.
– О, бедни, бедни Кериел – виках. – Това наистина е непостижимо за теб… И за теб, драги ми Стивън…
Той се цупеше почти като бебче.
– В момента – да – рече. – Защото съм поркан до козирката…
Но това за козирката го казвахме вече.
А аз се тревожех искрено за Дейв. Този път той щеше да хлътне яката. И то в обятията на престъпника, по чиито дири е тръгнал.
– Кой знае – измърморих, – може и на самия Шерлок Холмс да му са се случвали такива работи…
Стивън наостри уши.
– В смисъл? – попита.
– Без никакъв смисъл – рекох. – Просто и аз тръгнах да се разхождам из литературата… Ако искаш, можем да правим за момент компания на Амадео Модилиани…
Стивън правеше усилия да ме слуша много внимателно.
– Та същият този пич е казал: “Щом една жена ви позира, тя ви се отдава…” Дая е художничка, гениална художничка, която е рисувала и теб, драги ми Стивъне…
– Искаш да ни рисува двамата – припомни ми Стивън. – Както се любим…
После се разкрещя:
– Щом се пишеш толкова голяма психоложка, по-добре я сравни с Жорж Санд… Тя е била дресьорката на мъжете… И тя твърди: “Обичах като артист… Някои любови загиваха в деня на раждането си…”
Погалих Стийв по лицето. Той уморено ми се усмихна.
А аз все още си представях Дейв Рийс, поведен към лекарския кабинет от наказателен отряд командоси. Там го очакват истински професионалисти, които знаят как се изтрива човешката памет…
– Поркан съм – рече Стивън. – Иначе бих останал при теб…
– Можеш да останеш и поркан – му рекох. – Леглото приема почти с безразличие своята клиентела…
Не исках да остана сама в никакъв случай.
Стивън остана при мен, по едно време се сети за Дая или за Мопасан и се надигна, дори ми смъкна бикините. С това любовният му ентусиазъм свърши. Моят също…
Лежах будна до Стивън и мислех за Дейв и за Жан.
И за Дая естествено. За нея нямах право да не мисля.

14.СЪБУДИ МЕ МИРИЗМАТА НА КАФЕ.
Стийв беше наистина бодър и вдигаше ужасен шум, за да го докаже. Помолих го да се движи по-тихичко, но той повиши децибелите на своята грижовност. Тогава захвърлих възглавницата срещу него. И разлях кафето…
– Защо ме събуди, идиот такъв! – нежността ми нямаше граници и аз го ругаех, за да не започна да мъркам.
Стивън бе не само бодър. Той го даваше и сериозен.
– Сънувах странен сън – рече и то прозвуча наистина странно.
– От алкохолеца е – рекох.
– Моля те да не ме прекъсваш – скара ми се. – Ако не ти стигне кафето, ще сваря ново. Само слушай…
И аз показах, че се превръщам в слух.
– Аз имам едно скривалище – рече. – Е, по-добре го наречи
тайно място… Там понякога се скътавам, за да пиша на спокойствие…
А и ръкописите ми са на по-сигурно…
Замълча. Трябваше да го подканя да продължи.
– Цялата съм в слух – рекох. – Не забеляза ли?
– Сънувах, че сме там двамата с теб – въздъхна. – А аз отдавам прекалено внимание на сънищата си… Това място се нарича Бърлогата на змията… Това име някой ми го внуши, когато получавах войнското си име…
Дечко, нали ви казах: деч-ко. Сигурно чете още романчета за прерии и индианци. Но изглежда, че върху лицето ми бе останал сериозният тен, защото Стивън продължи сам:
– Когато открих тази пещера, бях на шестнадесет години. Това беше точно времето, когато юношите се подлагат на онзи индиански ритуал, след който те стават войни. Познавах ритуала само от книгите, а и нямах подръка нито племенен вожд, нито останалите атрибути. Реших, че желанието е достатъчно като начало. Останах в пещерата три дни и три нощи – без да ям и без да заспя. Трябваше да се вгледам в себе си. Надявах се, че ще разпозная чудото сред всички халюцигенни видения. Трудно ми беше, но накрая, преди да изгубя съзнание, видях една огромна змия, разположила се в дъното на пещерата. Беше наистина нейната господарка и притежаваше цялата величественост на един владетел. Това беше нейната бърлога и в нея получих войнското си име… След което съм припаднал…
Мъчех се да изглеждам напълно сериозна. Стивън вярваше на своя разказ и го споделяше с мен като с приятел, на когото може да се вярва.
– Как се оправи, като си загубил и съзнание? – питах съвсем логично.
– Сигурно змията ми е дала сила, но когато дойдох на себе си, се чувствах достатъчно бодър, за да стигна до дома…
– Ще ми бъде много интересно да видя твоето леговище – рекох.
– Правиш ми комплимент – рече Стивън. – Казах ти, че това
е Леговището на змията… И според мен змията не е символ на коварство, а на мъдрост… На истинската мъдрост…
– Обърни се – му рекох. – Искам да се облека… А твоите очи на войн ме смущават…
Стивън се обърна, но продължи да говори:
– Това много ми помогна, Кони. Истина ти казвам… В тази пещера аз и до днес получавам откровенията си… Затворя се за известно време в нея и се завръщам със сюжет, който наистина заслужава да бъде записан…
– Изгарям от нетърпение – рекох. – Почти готова съм… Обърни се и можеш да ме водиш…
Вълните се плискаха пред пещерата, но входът й почти не се забелязваше. Пристъпих прага на зейналата паст. Лъхна ме дъх на влага.
– Не ми каза, че трябва да си взема акваланг – рекох.
И дори поисках да се дръпна назад.
– Върви – рече ми Стивън. – И стига си мърморила. Вътре
е сухо…
Изглежда, че не можех да заменя отсъствието на змията, защото пред очите ми войнът се превръщаше отново в дечко. Пещерата се оказа много по-дълбока, отколкото си мислех. И много по-облагородена – та тя си беше почти обзаведена: старо бюро, газова лампа, стол и дори пишеща машина, която клечеше върху бюрото. Всичко бе прогизнало от влагата, но машината не бе ръждясала все пак.
– Водата не достига дотук – обясни ми Стивън. – Днес обаче нивото й е учудващо високо… Може и заради теб да е – измърмори.
После запали лампата.
– Седни на онзи камък – покани ме. – Там е сухо…
Аз още шарех с поглед из обиталището му.
– Така е по-лесно да измислиш един сюжет – бърбореше, – отколкото да се тъпчеш с дрога или да пропътуваш половината свят…
Щом си под покровителството на змията…
Май че дечкото говореше свързано. Ако не вземем предвид заключението му:
– Исках да те видя тук, като кралица на змиите… Видях те, сега можем да си вървим…
– Не – възпротивих се аз, – толкова път, за да стана кралица на змиите само за секунда, в никакъв случай… Не! Моето желание да остана тук явно му се хареса. Тогава се отпусна и взе да ниже един след друг всички невероятни сюжети, които се бяха родили в същата тази пещера. Нима всички тези истории и приключения бяха измислени от Стийв, който според мен по цял ден се наливаше с бира? Е, пописваше от време на време по някой и друг разказ, за да
поддържа огъня на Дая, но това, което чувах, беше далеч по-професионално. И оригинално, разбира се. Защото оригиналността е един от белезите на професионализма.
– Но защо не печаташ? – извиках.
– Печатам – ми рече. – Ако следеше по-внимателно дори само разказите, които отпечатвам от мое име, щеше да разбереш, че нещо ги свързва с името на нашумелия наскоро Цефул…
Едва не подскочих. Ето кого са илюстрирали Питър и Памела… Ето кой е описвал Дая. Стивън е Цефул! Господи…
“Може да не успея да ви покажа гибелта на блока, в който живее Дая, драги приятели, но ви показах как рисува Папа Жан. А сега сте свидетели и на идентифицирането на тайнствения и фамозен Цефул с моя Стивън… Надникнахме в толкова много и различни лаборатории, а отгоре на всичко в повечето случаи вашият монитор Силвия Алисън играеше ролята и на муза…
Но сега-засега музата е в Бърлогата на змията…”
– Защо се подписваш Цефул? – попитах, за да задоволя не само своето любопитство, но и любопитството на тези, които ме слушаха и гледаха в момента.
– Това е войнското име, което получих – отговори ми Стивън.
– Нали ти казах…
Беше ми казал само, че тук змията го е дарила със сила. А, да, тук бе посветен и във войнство…
– Сигурно змията ми е внушила, че моите бойни полета са белите страници – правеше се на сериозен Стивън. – Докато съм бил в несвяст…
Сега пък аз можех да падна в несвяст. Но се държах все пак.
– Всичко е повече от странно, Стийв – произнесох в унес. – И се радвам, че ме доведе тук… И че познавам лично Цефул… А Памела и Питър страшно се интересуват от твоята особа… За да те илюстрират по-добре може би…
– Нека да съхраним тайната – рече Стивън, видимо доволен от своята популярност… Фукльото на кака… – Но да не давам възможност на водата да я погребе в тази пещера… И посочи с широк жест наоколо. Водата бе заляла почти и изцяло пещерата.
– Мислех, че е нормално – рекох.
– Не съм човекът-амфибия все пак – измърмори Стивън. – Никога не се е качвала толкова високо… Дано да не покрие и бюрото…
Сега забелязах, че панталонът му е мокър и водата стига почти до коленете му.
– Ще се измъкнем – рече ми. – Сънят ми беше щастлив… Свикнал съм да вярвам на сънищата си. Макар че напоследък сънувам все как някой взривява нашия жилищен блок… Разказвал съм сънищата си на Дая. Тя щеше да се спука от смях… Никога не се е смяла толкова много… И толкова искрено!
Може би нищо неподозиращият Стивън е дал идеята на Дая да взриви блока… Ясновидството понякога ни изиграва странни шеги.
“Странни шеги и шегички продължава да ни върти и през 201 век ясновидството, уважаеми дами и господа…
И на мониторите в това число…”
– Можеш ли да плуваш? – попита ме ясновидецът.
– Не съвсем – отговорих му. – Защо?
– Нищо – рече ми. – Но щеше да бъде по-добре, ако можеше да плуваш… Ще го минем просто за баня…
“Хронос-отряд! Ако наистина си гледаш работата, сега би трябвало да се появиш и да ме измъкнеш от водата… Аз ще се държа яко и за Стивън, разбира се… И ще ви доставя направо в 201 век мокър като кокошка и надживял собственото си безсмъртие писател. Търсете на буквата “Ц”… “Ц” като целофан, целувки, Цефул… И цигания, разбира се… хронос-отряд! Стига сте се циганили, педерасти такива. Силвия Алисън има нужда от вашата помощ…”
Няколко пъти падах във водата и тя ме завърташе в някакъв странен и ужасен танц, танца на смъртта, шаблонно казано, но шаблоните понякога могат да казват истината и този път май бяха в състояние и да го докажат. Стивън ме накара да се кача на врата му и ме избута навън. Но там ме чакаше прибоят. Тогава Стийв започна да връзва около кръста ми някакво въже и да крещи, за да го чуя:
– Ако успея да изпълзя до скалата догоре, ще те измъкна… Чуваш ли? Ще те измъкна…
А аз изтривах водата от лицето си и се мъчех да наблюдавам как пълзи по скалата като истински алпинист, не – като човека-паяк – моят Стийв, как изранените му ръце се впиват в хлъзгавата стена, за да спечелят още няколко сантиметра по пътя към моето спасение…
Изведнъж под краката му се откърти парче скала…
“О, боже! Аз вярвам в теб и вярвам в Стивън… Ако не те обижда подобно сравнение… В момента вярвам еднакво силно и в двама ви… И все още се надявам, дами и господа, че съм далеч от своето погребение… И може би ще мога да завърша този шибан репортаж… А аз се готвех за среща със смъртта в пламъците и бях забравила, че на този свят има толкова много вода… О, боже! Стивън е вече горе. Видях го и почувствах как въжето се впива в плътта ми… Чудесна е болката, която обещава живот…”
Когато се свестих, Стивън се беше надвесил над мен. Последните капчици се стичаха от него.
– Браво! – поздрави ме той, когато го погледнах. – Чудех се с целувки ли да те спася, или с плесници… Щях да опитам и онзи номер, дишане уста в уста… Не се наложи, но ще го направим друг път… Човек дори не подозира колко често ще му се налага да бъде спасяван…
Чудесен е Стийв! Змията си е свършила чудесно работата, посвещението във войнство е повече от сполучливо. И името му е хубаво: Це-фул!…
– Трябва да побързаме – рече Цефул.
– Закъде? – попитах стресната.
– Да пийнем, естествено – рече Цефул. – Спасихме се от водата, но небето отново може да ни повика… А то е по-дълбоко и от морето… И от леговището на змията е по-дълбоко.
А после промърмори нещо на себе си.
– Какво мърмориш? – попитах.
– Мразя хепиендите – рече. – Но изглежда, че трябва по-често да прибягвам до тях. Понякога помагат…
… А после станахме сухи. И отново се намокрихме, този път вътрешно. Но това не беше никакъв хепиенд, защото всички говореха за взривената кола на Тина и Джордж. Познавах бегло Тина и от всичко, което бях чула за нея и бях прочела по лицето й, си мислех, че подобни птици са в състояние да се измъкнат от всички клопки на съдбата… Освен от последната…
Гаден професионализъм да се правиш на непукист.
И на изпълнител на смъртни присъди отгоре на всичко!
Защото Смъртта приближаваше. Тя щеше да изтръгне молива и чашата от ръката на Стийв-Цефул, щеше да взриви семейното гнездо на неговите илюстратори, щеше да…
А Дейв? Какво щеше да стане с Дейв, Господи! Дано не продължаваше да търси лицето на смъртта, дано не е попаднал вече в отровните пипала на Дая…
Нима обреченият на смърт блок беше за Дая това, което е всемирната галерия за Жан? Може ли с любов да се съгражда и разрушава? Може ли, Дая?…
– Не плачи, Кони – прегръщаше ме Стийв. – Всеки от нас трябва да има своите принципи… Само Бог няма нужда от принципи. Защото Той е самата Любов…
– Какво? – гледах го като застреляна. – Какво каза? … И от кого си го чул?
– Помислих си го в пещерата – рече Стивън. – Знаех вече, че скоро ще научиш за Тина и Джордж…
– Прекалено много станаха съвпаденията – помислих си.
– Какви съвпадения? – попита Стивън.
Значи бях изрекла мисълта си на глас. Преброих до десет. Хронос-отрядът не долетя отникъде. Тогава продължих.
– Такива съвпадения – рекох. – Когато едни и същи мисли посещават хора, които дори не се познават…
– Значи наистина имам двойник – промълви Стивън. – А ти пък познаваш неговите приятели…
И после се засмя:
– Приятелите на моя двойник са и мои приятели… – и вдигна чашата. – Така биха казали французите… И а вотр санте, биха казали… Макар че днес би трябвало само да отлеем от чашите…
Гледах го смаяна.
– От чашата на търпението, Кони – рече той. – Според преданията и според моята практика тя побира всичко. На екс! И повдигна високо лакътя си нагоре. Както го правят в старите филми истинските господа офицери. И истинските войни също.
– Добро утро или добър ден? – това беше повече въпрос, отколкото поздрав. Каза ми го Дейв на другата сутрин. – Накъде насам?
– Просто скитам – усмихнах му се тъжно. – Влизай! – и му открехнах вратата на колата, с която го бях проследила.
Онзи мълчеше.
– Не се страхувай – казах му, – няма бомба… Иначе досега да бях разфасована… Впрочем ти какво парче щеше да си избереш?
– Малко от бута – рече Дейв и се ухили. – А можете да ми претеглите и поне едната гърда… Днес са чудесни…
– И нетърпеливи за слънчевите ласки – рекох.
Защото трябваше да се преструвам на жизнерадостна. Защото бях Кони. А мъжете предпочитат веселите и жизнерадостни мацки…
Но все пак не издържах и му казах:
– Ще се чупя, Дейв… Тук ми писна… И прекалено много мирише на мухъл и смърт…
Никога, никога нямаше да се повтори това, което вече се бе случило между нас. И Дейв щеше да потъне в галерията на спомените… Ако запазим правото си на спомени все пак…
Спомени имат само живите!
Кадъра си го биваше и сигурно щеше да бъде оценен в телевизията. Лицето на Дейв бавно изчезваше. Ето, тялото му е толкова голямо, колкото беше допреди миг лицето на Дейв… После се стопи… Сълзите този път бяха в услуга на мониторското ми изкуство. Благодарение на тях образът на Дейв се стопяваше, ставаше флу и изчезваше.
Може би завинаги.

15.“КРАСТАВИЦИ НА ТЪРКАЛЕТА”
– казах на Жан, като го намерих във вилата му отново скапан и след като му разказах, че в Синеморец той бе намерил себе си и дори рисуваше, а той ми рече:
– Дрън-дрън… Ти откъде знаеш?
– Трябва да знам и да виждам – му рекох. – Това е един от моите принципи. А само Бог не се нуждае от принципи. Той е самата Любов…
Жан се вслуша в думите ми като в някакво ехо. После се взря в мен, усмивката му се сгърчи, после се разпука и от нея се посипа искрен и заразителен смях.
– Ха-ха-ха – кикотеше се той. – Значи не е имало никаква Аня… Ха-ха-ха… Хубав номер, няма що… Така е, щом се прави човек на супермен… Номер може да ти погоди всяка…
И след съвсем обикновената думичка “всяка” лицето му замръзна. Сянка на недоверие легна върху лицето му и трябваше да почакам доста, докато плахо от ъгълчетата на устните му изпълзи отново усмивката.
– Всъщност коя си ти? – помисли малко и продължи въпроса си:
– И откъде идваш?
– Там, откъдето идвам – му рекох, – предпочитат банани на търкалета… И ги дроби Дая. “Сладострастницата Дая”! – никога не съм произнасяла така отчетливо кавичките. Бях си припомнила и уроците по дикция. – А попарата сърба и двойникът на твоя Стивън…
Жан тегли няколко тегела из стаята и се спря пред мен.
– Значи Стивън е напълно прав – измърмори, а после на лицето му отново се върна маската на триумфиращия победител. – Но и ти, и Стивън не знаете, че ще има и Дая II… Срещнах я в трансбитието…
“Трансбитието” е понятие, което в 201 век звучи като думичката “алхимия”. То е лишено от научна обосновка и се ползва в разговорната реч като синоним на “вятър и мъгла”. Ние знаехме точните координати на Вселената във всичките й измерения и се фукахме, че можем да размотаваме и намотаваме отново кълбото на времето… Като нишките
на Ариадна…
Но нищо не казах на Жан. Той щеше да се пули, да ме пита и разпитва, да се съмнява и колебае. А на мен ми бе необходима неговата решителност, волята му ми трябваше.
Колкото за хронос-отряда, не се страхувах особено. Поне за известно време: бях съобщила погрешни координати.
– На този свят има и други всемирни галерии, Жан – продължавах да го кова, даже се сетих за смешните чукчета на лекарите невролози. – Дая рисува като богиня, но после изгаря платната си. За да запазела тяхната зъвършеност и съвършенство…
Жан се обърна кръгом и започна отново да се разхожда из стаята. И по нервите ми. Би могло да се каже също така. – И аз запалих три картини – ми рече. – Може би това е някакъв атавизъм? – и се прицели с въпроса си в мен.
Свих рамене. Имало е, разбира се, и херостратов комплекс, но смятам, че не за това ставаше дума в момента.
– Там – рече той и аз разбирах, че става дума пак за трансбитието – разбрах, че всяка мисъл е безсмислена… И че повечето наши идеи са безумни… Може би безумието ги съхранява… Сега започвам да си припомням…
Беше дошло времето да се намеся аз.
– Помниш ли Геш? – казах му.
– Помня го – усмихна се. – Все още се подписвам с неговата четчица…
– Помниш ли самоубийството на Людмил Иванов?<За Геш, за Людмил Иванов и галерията в манастира “Свети Кирик” се разказва подробно в първата книга на “Всемирната Галерия Папа Жан”. Припомнете си я или се запознайте с нея, за да разберете внушенията на Принц Папа Жан – Б. р.> – питах.
– Помня, разбира се.
– И галерията в манастира “Свети Кирик”?
– Помня…
– И танца на картините…
– Помня, Силвия – рече Жан. – Всичко си спомням…
И пак се спря пред мен.
– Но си спомних и кулажите<Първоначалното значение на думата “кулаж” (фр. coulagе “изливане”) е признатата загуба от разливането при продажба на течности. – Б. р. от човешка плът…
Изтръпнах. За Освиенцим ли щеше да ми говори?
– Не – разгада въпроса ми той и му отговори. – Става дума
за изкуство… За някои в кавички, за други – не…
После наля уиски в две чаши, наля и газирана вода, измъкна лед от хладилника и ги тури върху масата.
– Седни – рече ми, – ще ти разкажа…
Доналд – за него ставаше дума в тъжния му разказ – бил мълчаливо и много талантливо момче. Рисувал като луд. И главно пейзажи. Които били не само по-красиви от фотографиите, но и по-точни. Едни го хвалели, други го подигравали. За едните бил гений и свръхчовек, за другите – психопат.
– Човек наистина не знае дали тези понятия се различават толкова много – вдигна отново чашата си за наздравица Жан и продължи своя разказ.
И вестниците не били единодушни за творчеството му, което препълнило няколко галерии. Да не говорим за пътуващите изложби. Едните пишели: “Срещи с гения”, другите твърдели: “Когато дойде фотографът” или дори: “Щрак, Марийке, на портрет”. Защото Доналд започнал да бичи и портрети. След някакъв скандал и шумна дискусия, в която се наложили фотографиите, Доналд изчезнал. Жан го срещнал съвсем наскоро, а и завинаги щял да запомни тази среща.
– Слушаш ли?
– Слушам…
Сума време потрошил Доналд, за да се рови в стари ръкописи, както и съвсем нови научни изследвания, за да вникне в тайните на балсамирането. Балсамирането на човешкото тяло тоест. След което започнал своите кулажи от човешка плът. Невероятни и влудяващи мозайки. Суперавангардизъм. Дрън-дрън и краставици или банани на търкалета.
– Покани ме в ателието си – рече Жан. – И аз искрено го хвалех за много от платната. За преливането на цветовете и абстрактната, но внушаваща респект чувственост… Но когато ми разкри тайната на своята технология, занемях и повърнах…
Жан ме погледна виновно, че споделя такива неща с дама, и то на масата, усмихнах му се разбиращо и всеопрощаващо и той можеше да продължи нататък.
Доналд му рекъл тогава: “Жан, ти си същият сноб като всички останали…” Но бил използвал ловко времето, докато Жан се гърчел в своята погнуса – Жан бил вече вързан. И изправен сред картините, чиито имена – сега го забелязал – били “Крило на ангел”, “Приятелски спомен”, “Моята любима” и така нататък. “Ще ти измъкна карантията – рекъл Доналд. – И ще създам още една гениална творба… Да не забравяме, че една от тавите<”Тава” наричаха едно време тийнейджърите големите плочи. А сега идва просто времето да викаме на уокмените фритюрници. – Б. р.> на Милчо Левиев беше “Шкембе-чорба”… Ти ще станеш “Курбан по манастирски”… Нали много ми се фукаше със “Свети Кирик”?”…
– Тогава му казах – това ме спаси, – че е закъснял безвъзвратно. Че подобна изложба вече има някъде в Америка. И че щели да турят автора на електрическия стол, но той се гръмнал…
“Истина ли е?”, попитал оня. “Истина е!”, рекъл Жан. И поискал да го развърже. За да му донесе вестниците. Едва размърдал схванатото си тяло, но преди още да се е добрал до вратата, чул пистолетен изстрел. Оня се гръмнал. Доналд бил готов да покаже и своя “Автопортрет”, ако се беше сетил да си направи едно харакири, а не да се прострелва в сърцето…
– Бог да го прости – отля две капки в пепелника Жан. – Аз не мога…
Замълча за известно време и допълни:
– За да простиш, трябва и да разбереш, нали?
– Ти си се срещал вече с лудостта, Жан – изрекох бавно. –
А аз те каня на нова среща с нея… Не защото това е пикантно и интересно… Просто за да помогнеш…
После – това си го спомня вече Жан – разговорът станал човешки, разбира се, и приятелски.
“Откъде идеш сега?” – попитал я отново Жан. Този път по-настойчиво. Дори я прегърнал.
“От 201 век – отговорила му Силвия. – Предадох на телевизионните зрители репортаж за твоята картина “Човекът зад вратата”…
Вероятно ги е впечатлило. И сега сигурно ровят твоите албуми…”
“Къде е 201 век?” – попитал Жан.
“Няколко спирки по-нагоре – отговорила му Силвия Алисън. – Но не мога да те заведа там… Мама ще ми се кара”…
И се смяла. Много и истерично. И до сълзи също така.
Но вечерта била чудесна, наистина чудесна.
“Пътуваш във времето ли?” – попитал Жан.
“Да, като светлинен кораб съм – отговорила Силвия. – А после времето изяжда светлината…”
И любовна била тази нощ. Когато пиенето било на привършване, Жан се измъкнал навън. Силвия помислила, че отива за нова бутилка. А той се завърнал с червена роза.
Тази червена роза намери на сутринта върху възглавницата до себе си Папа Жан. Хронос-отрядът бе измъкнал Силвия Алисън от неговото легло.
Но не и от сърцето и паметта му.
Защото Жан нагласи статива и започна да я рисува. Както я помни.
И каквато я познава и обича.

Трета глава

ПАПА ЖАН ИЗЛИЗА НА СЦЕНАТА

1.ИНТЕРВЮТО НА ПАПА ЖАН,
дадено пред представител на списание “DOUBLEZERO” непосредствено преди неговото заминаване в Щатите, също има място в тази книга.
И в това ще се убедите малко по-късно. Но още преди да поместим част от интервюто в книгата, която разлиствате, искаме да поясним защо си остана “ДУБЪЛ ЗЕРО”, а не “ДВОЙНАТА НУЛА” или “ДВЕТЕ НУЛИ”. Причината е просто въпрос на езикова култура и стилова прецизност, толкова характерни за всичко, което има честта да бъде експонирано в “Галерията”. “Двойната нула” би насочила вашето внимание, уважаеми дами и господа, към не особено компетентни, но особено прибързани оценки, а “Двете нули” би прозвучало за българския читател като “Кенефски зов” или “Трибуна на Голямата и Малката нужда” особено в първите години от прехода от тоталитаризъм към демокрация. “DOUBLEZERO” не е издание на собствениците и ползвателите на обществени писоари. То е трибуна на футуролозите от така наречената “естетическа секта”, почувствали нужда от свой печатен орган след излизането на книгата “The Ghost from the Grand Bank” на Artur C. Clarke, издадена на български от “Зебра 2001” под заглавието “Призракът на големите плитчини”.
По-нататъшните коментари биха били не само неуместни, но и безполезни. Ето ви и обещаната част от интервюто.
“ДУБЪЛ ЗЕРО” : Но вие доскоро бяхте в състояние на кома. Какво ви накара да напуснете леглото, да пренебрегнете спокойствието и да тръгнете за Щатите?
ПАПА ЖАН : Аз вярвам в добрато…. Всемирната галерия ми позволява да се докосна до всичко и до всички. “ДУБЪЛ ЗЕРО”: Нещо повече за сюжета на новата ви книга? ПАПА ЖАН: Ще се запозная на място със сюжетното развитие и ще се включа в него… Ха-ха-ха… Това е не само шега – това е и естетическа програма…
“ДУБЪЛ ЗЕРО”: Споменете поне заглавието на книгата…
ПАПА ЖАН: “В очакване на духовната жътва?”… И се интересувам от качествата на американските комбайни…
“ДУБЪЛ ЗЕРО”: Извинете, това остроумие ли е?
ПАПА ЖАН: Не ви разбрах… А това въпрос ли е?
“ДУБЪЛ ЗЕРО”: И така, пътувате заради своята книга…
Но писателят пътува най-добре в своята мастилница…
ПАПА ЖАН: В такъв случай приемете, че аз съм писател…
“ДУБЪЛ ЗЕРО”: Ще запомним остроумния ви отговор… Може би пътуването е свързано с вашата Всемирна галерия?
ПАПА ЖАН: Аз не съм галерист…
“ДУБЪЛ ЗЕРО”: Във всеки случай имате чудесна интуиция…
Защото към Щатите като галеристи тръгнаха твърде много и твърде съмнителни типове… Може би пътувате като художник? Макар че и те би трябвало да пътуват върху платната на своята фантазия…
ПАПА ЖАН: Да като световен художник…
“ДУБЪЛ ЗЕРО”: Значи ви води вашият дълг?
ПАПА ЖАН: Пътувам без придружители…
“ДУБЪЛ ЗЕРО”: Ха-ха-ха… Молим ви, отговаряйте по-сериозно…
ПАПА ЖАН: Това и правя…
В този момент Папа Жан изважда от джоба си един великолепен часовник “Картие”. Златен, естествено. И той (часовникът) също така естествено привлича вниманието на интервюиращия.
“ДУБЪЛ ЗЕРО”: Виждаме, че бързате… Но защо носите със себе си този скъп часовник?
ПАПА ЖАН: Именно защото е скъп… Не заради златото обаче. Подарък ми е от Силвия Алисън… Ще прочетете за нея, когато довърша новата си книга…
“ДУБЪЛ ЗЕРО”: Интересни отношения имате със своите герои и героини… Интимни, предполагам?
ПАПА ЖАН: По-добре пишете – задушевни… Каквито ще бъдат отношенията ни с нашите читатели.
“ДУБЪЛ ЗЕРО”: А как сте с английския?
ПАПА ЖАН: Окей, естествено… Бих ви отговорил и тре биен или баш харашо… Но не знам как сте вие с останалите езици…
“ДУБЪЛ ЗЕРО”: За мен беше малък празник да разговарям с вас…
ПАПА ЖАН: За мен той беше още по-малък… Но да побързаме…
Сюжетното развитие ни чака…
“ДУБЪЛ ЗЕРО”: Много сте мил и остроумен…
ПАПА ЖАН: Очевидното не бива да се отрича… А за останалото не бива да знае и полицията…

2.ИЗНЕНАДАТА МЕ ШАМАРОСА.
И ако там, в трансбитието, завързан за телевизионните приемници и техните омагьосани антени, аз не бях гледал предаванията на Дейв Рийс и Силвия Алисън, щях да помисля, че към мен идва истинският Стивън… Моят Стивън, искам да кажа… Другият, американският му двойник, бе зарязал някъде дънковото си яке, но се отбиваше пак, може би по навик, в коктейл-бара срещу жилищния блок, в който живееше.
Седна на съседната маса и си поръча кока-кола. Е, естествено беше кока-кола да се пие дори в Америка, но не и от Стивън. Обаче той надигна шишето, това, че пие направо от бутилката, бях забелязал от телевизионния екран.
Надигнах се от масичката си, в ръката стисках моята бутилка бира, приближих към него и попитах:
– Стийв Куин?
Погледна ме озадачено, но мълчеше.
– Стефан в такъв случай?
Озадачението премина в отегчение, което роди не отговор, а въпрос:
– Журналист ли сте?
– Не – отговорих искрено и почти радостно. – Приемете ме като човек, който ви познава задочно и би искал да изпие с вас една бира…
– Не пия бира – рече.
– Така ли? – позволих си да бъда почти фамилиарен, за да му внуша, че все пак го познавам наистина, и то добре. – Вашият двойник в България никога не би се отказал от една бира. Като начало…
– Седнете – покани ме. – Вие ще си пиете бирата, а аз ще довърша моята кола… Една-единствена бира би ме върнала пак там, откъдето искам да се измъкна – рече. – Не съм аскет, но не искам да бъда и алкохолик…
– Хип-хип-ура! – рекох и надигнах моята биричка.
Стивън се усмихна и усмивката отпусна лицето му.
– Наистина ме познавате добре – рече. – Откъде?
– От масата – рекох и се огледах из заведението. – Не тази, но седяхте там, в ъгъла…
– Искате да кажете, че гледните точки от отделните маси са различни – опитваше се ловко да се измъкне от началото на сериозния разговор Стивън. – Според мен гледната точка зависи и от питието на масата…
– Именно – рекох. – Хип-хип-ура!
Тои се замисли. После извади кутия цигари и ги тури на масата. Не ми предложи да запаля и аз. Но рече:
– Това е нещо като бойния вик на команчите… Когато се наливат с огнена вода… Помните ли Винету?
– Как да не го помня! – рекох. – Аз съм Поразяващата ръка… Не ми достигаше тен, за да бъда самият Винету. Но юмрукът ми сам извоюва псевдонима Поразяващата ръка…
Стивън не можеше и да предположи, че съм надниквал в Леговището на змията. Чрез репортажите на Силвия, разбира се. За него тя си беше Кони.
– От почти две години правя ту успешни, ту не съвсем успешни опити – обясни вяло, все още не ми се доверяваше. – Тогава загина една моя приятелка… Според всички я уби един наистина странен и тайнствен човек… С когото си пиех питието на масата, която посочихте. И не искам да повярвам, че той е убиецът. Симпатичен иначе… Симпатичен ми беше… Почти – реши да бъде прецизен в думите си. – Но изчезна и не се е вествал вече насам… Курортист уж…
– Дейв не е убиецът на Дая – изрекох бавно и упорито го гледах в очите.
Стивън можеше и да подскочи от стола си. Но владееше своите реакции. Само стана по-нервен.
– Мисля, че днес бих си позволил една бира – и се усмихна.
– Заради нашето запознанство…
Вдигнах високо два пръста и когато барманът домъкна бирите, вдигнах моята бутилка с “хип-хип-ура”.
– Хип-хип-ура – рече Стийв. – Но все пак трябва да ми кажете кой сте вие…
– Приятел съм на твоя двойник в България – поясних.
– А откъде познавате Дая? – гледаше ме в упор.
– Рисувал съм я – рекох.
– Наистина е странно – рече Стивън и отпи мълчаливо от своята бира. – Дая имаше подобна картина… Ако не и същата…
Слушах го внимателно и затова попитах само:
– Имаше?… Защо в минало време?… И нея ли изгори?…
– И това знаете – сведе поглед Стивън. – Не, тази картина не изгори… Но след смъртта й се появиха някакви странни типове, които започнаха да купуват страшно скъпо нейните оцелели картини…
Намек за странните галеристи ми направиха още по време на интервюто с “Дубъл зеро”.
– Какво знаете за Дейв Рийс? – Стивън искаше да изкопчи нещо от мен.
– Много повече от това, което знаете вие – рекох. – Но за това можем да поговорим и друг път… Сега бих искал да науча нещо повече за вас.
– Не сте полицай, нали? – попита ме. – Въпреки че и това няма вече значение… А и полицията спря май да души вече…
– Не съм полицай – рекох. – Авантюрист съм… Ако това може да бъде назовано като професия… То е по-скоро вътрешна характеристика на човека. Иначе съм галерист, художник, меценат… Минавам и за писател… Наричат ме най-често Папа Жан…
– Чувал съм това име – рече Стивън.
– От Кони – засмях се. – По-точно – от Кони, преди да се измени толкова неочаквано…
Сега повдигна двата си пръста Стивън.
– Не ми позволявайте да се напия – рече, като донесоха новите бутилки. – Но щом знаете и как се е изменила Кони…
– Само предполагах – рекох. – Но съм почти уверен…
– Да, Папа Жан – рече Стивън. – Хип-хип-ура!
– Хип-хип-ура! – отзовах се веднага. – Нека този път да пием за моя приятел и за вашия двойник в България. Зле е в момента и нашият тост може да му помогне…
– Хип-хип-ура! – рече Стивън. – Но на Дая и Дейв вече нищо не може да помогне. Тя загина, а той изчезна… Може би завинаги…
– Може би – съгласих се и аз. – Ако не е успял да се добере до своето време…
– Какво означава това? – настръхна Стивън.
– Нищо – рекох. – Понякога хората се потапят в друго време като в пещера…
Стивън ме изгледа втренчено, но не го оставих да се шмугне в себе си.
– Интересува ме какво знаеш за Дейв и Дая.
– Много малко – рече. – Може би бяха гаджета… Макар че Дая не си падаше много по мъжете…
– А Кериел? – попитах. – Какво стана с Кериел?
– Година след смъртта на Дая почина от тежка инфекция – рече Стивън. – Нещо свързано с катетъра. Повече не знам… Напоследък общуването с хората ме измъчва…
– Но за твоя двойник Стивън знаеше добре, нали? – попитах.
– А вие как научихте за това? – попита ме почти ужасен.
– По същия начин – рекох спокойно. – Светът е принуден да използва за информация и твърде стари технологии…
Усмихна се и напрежението му спадна.
– На мен самия ми трябваше доста време, за да се уверя, че всичко това не е плод на параноичната ми мисъл… Докато най-сетне попаднах на някакво що-годе задоволяващо ме обяснение…
Може би трябваше да поръчам още бира… Не, ще чакам да поиска. Само ще го слушам.
– … Преди около петнадесетина години един английски фитофизиолог – продължаваше Стивън, – името му е Рупърт Шелдрейк изложи в книгата си “Нова наука за живота” идеята си за формообразуващия резонанс, или “хипотеза за формиращата причинност”. С което си спечели врагове и приятели. Защото идеите му продължават и до ден днешен да звучат твърде невероятно. Безбройни са формите, твърди той, в които може да се прояви една структура в природата. Безбройни са и видовете поведение на определената структура, определени най-общо казано от нейния начин на живот. Ако обаче такава форма, такъв начин и такова поведение ги е имало някога, много по-лесно е друго същество, свързано с него по нетрадиционен начин за днешната физика, да имитира съществуващото поведение и образ на живот…
Стивън усети по изражението на лицето ми, че не вдявам особено сполучливо в обяснението му. И реши да ми го обясни по друг начин:
– Ако научиш хрътката си да плете пуловери – рече той, – то на друг някой, непознат и много отдалечен от теб, ще му бъде много по-лесно да научи своята хрътка на същото… Тоест ако моят двойник в България е стигнал до някакви гениални прозрения, на мен ще ми бъде неизмеримо по-лесно по пътя към тях… Ясно ли е? Съществува някаква формираща сила, която е една нова, а може би нарушена в миналото връзка между живите същества… Мисля, че Дая се бе научила да дирижира този формообразуващ резонанс, но за жалост бе убита…
И млъкна неочаквано. Вероятно имаше основание да крие и своите тайни, и техните научни или почти научни обяснения. Но аз наистина се радвах, че край масата не клечаха хрътки, които могат да плетат пуловери. Та го попитах не иска ли да си поръчаме още биричка. Стивън не ме чу.
– Удивен бях – продължи той – от многото съвпадения. Твърде много хора от нашия блок, без да споменат дума един пред друг, стигаха до еднакви прозрения. А като прибавим и маниакалността на хората на изкуството – продължи Стивън, – когато всеки вижда у другите бездарници… Не, бездарници наистина нямаше… Поне моят двойник в България не е бездарен…
И ми се усмихна. Беше дошъл моят ред да приказвам.
И аз му разказах за конете и за момичето, което нарекох “Сладострастницата Дая”. Нарисуваната от мен картина бе изложена в галерията, продължавах да обяснявам. Докато някакъв тип, вероятно от техния блок или от техния квартал поне, американец от български произход, не я видял и не бил удивен от сходствата в мотивите и дори в изразните средства на двете платна – на Дая и на моя милост.
– Американецът – продължавах да обяснявам аз – накара Стивън да му довери своите видения за блока на Дая, както и за грозящата го опасност да бъде взривен, но после изведнъж изчезна… За американеца говоря – обясних, – Стивън е още болен. Някакъв приятел от разузнаването беше проследил онзи тип и ми даде точните координати на блока, за който ставаше дума. И ето ме тук… – замълчах за известно време, но изведнъж реших да му сервирам всичко. – Докато аз самият бях в кома в трансбитието, все едно – името няма да е точно, гледах някакъв телевизионен филм от бъдещето, който показваше същия този блок… И теб показваше. И Дейв, и Дая, и Ели… И взривените коли… И твоя разказ за Кони…
За любовните сцени и за пещерата не посмях да кажа. И без това Стивън ме гледаше с поглед, в който доверието гаснеше. Меко казано.
Мълчеше.
Заразказвах му за Всемирната галерия, която може би бе цел и на неговата приятелка Дая.
– И не е бивало да гори картините си – завърших.
– Може би – обади се и Стивън. – Ако товарът, който е носела на плещите си, не я е притеснявал толкова много…
– Аз се гордея с тежестта на своя товар – рекох.
И сигурно сбърках.
– Гордостта удвоява тежестта – усмихна се унесено Стивън. Но се надигна от мястото си. Знаех, че ще измисли някакво оправдание, че за никъде не бърза. Той просто все още не ми се доверяваше…
А и доста изменен виждах Стивън от времето на онези репортажи. Не само якето му липсваше.
Сигурно се бях променил и аз самият. Може би най-разумно беше да се върна в хотела, да разровя старите бележници и да открия телефоните на Джон Дюпон, милиардера, който притежаваше мои картини и който би ми помогнал да намеря изход или някакъв по-приемлив ход… Но той май беше в пандиза след някакъв изстрел. И Валентин Йорданов, шесткратният световен шампион по борба, личният треньор на Джон Дюпон, би ми помогнал. Неговата сила…
Охо! Дошъл бе мой ред да подскоча от стола си. Или да се свия на него. През прозореца на барчето видях… Витя. Той е, това не е някаква случайна прилика. Колкото и да се е променил, на лицето му стоеше още отпечатъкът на човек, който бе играл с мен руска рулетка…
Рижата му мутра сияеше на фона на страшно пъстро и страшно ярко сако, което можеше да мине за американско само в Русията. И имаше защо да сияе Витя-Рижия: от колата му слезе Ели. Не виждах сини или зелени са очите й в момента, но и тя се хилеше почти щастливо…
Много бързо те забравиха, Дейв, помислих си и отлях от последната бира на пода, още нея лочех. И Кериел е забравила естествено. Ето и за него една капка.
Трябва да си уредя сметките. Най-напред със сервитьора, а после със самия Витя. Който влезе отново в колата си и изчезна. Но при Ели щеше да се върне отново. Ухилените и щастливи физиономии и на двамата го доказваха недвусмислено.
Америка е наистина страната на неограничените възможности. Всичко очаквах да видя в нея, дори и хрътки, които плетат пуловери и си предават една на друга своя челен опит, но Витя…
Измъкнах го от затворите на Русия, направих го свой телохранител, телохранител ми звучи по-добре от бодигард, свой душеприказчик го правех на масата, почти бяхме станали приятели… А той ме предаде на мафията, насочи своя магнум срещу мен и поиска да си поиграе на руска рулетка<Отново ще насочим читателите към първата книга на “Всемирната Галерия Принц Папа”. Ако нямате време да прелистите цялото томче отново, вижте поне “Сълза за Витя” – стр. 220 – Б. р.>… Бях готов да пролея сълза за Витя. И да му простя всичко. Но той отново се изпречваше на пътя ми. За да докаже, че този път наистина ще бъде страшен…
Нямаш време за губене, Жан. После ще се отбиеш при Ели. Нали помниш, че Кериел имаше и сестра. Нея трябва да намериш, нея. Докато не са те изпреварили.
Бяха ме изпреварили обаче.
Сестричката на Кериел ми каза, че картините на Дая, подарени на нейния скъп брат, ги купил преди няколко дни един риж руснак.
Държеше ме на вратата. Не ме покани дори да вляза.
– За колко? – попитах.
– За много – отговори спокойно тя.
Беше назовала и ръста на непознатия галерист – над метър и деветдесет, с тънки устни и груби ръце. Витка-Рижия, разбира се. Но защо са му на Витка картинки? На него по му подхождаше да продава и купува наркотици… Или оръжие… От това разбираше… Но от картинки явно разбираше друг, който стоеше зад него.
И чиято ръка, твърда и безпощадна, беше Витя.
А ако на границата са задържали неговия магнум, вече има нов патлак под шареничкото си сако. В това бях повече от сигурен.
Както бях сигурен, че сега е необходимо най-напред да се отбия при Ели.
Колата, която наех, беше супер. Попитаха ме само дали предпочитам форсиран двигател, или да бъде леко бронирана.
– Леко може – захилих се, а онзи се захили на пачката зелени.
– По-важен е двигателят…
Увериха ме, че двигателят е окей. Макар че все още използвах кротки туристически маршрути.
Много остроумен го давах, като заявих пред “Дубъл зеро”, че най-напред участвам в сюжета, а после го описвам. Някой се беше постарал преди мен да омотае същата тази шибана сюжетна нишка, а на мен бе оставил да размотавам кълбото. И да си намеря после хрътка. Която да ми изплете пуловер.
Дали може да плете пуловери Ели?
Ще проверим. Важното е, че бях късметлия и я заварих как се готви да напусне прокълнатия блок. При това без червенокосия си кавалер. Отиваше на разходка. Или на кино. Отиваше да пийне или да потанцува. Като тогава с Дейв… Истината е, че мен в случая ме интересуваше отсъствието на Витя. Но и неговата дама можеше да ми бъде полезна.
Не със сините си или зелени очи, разбира се.
Както не и с останалите природни дадености. Макар че не бяха за изхвърляне…
Хайде, Жан, действай. По-кротко обаче…
Подкарах колата успоредно на тротоара. Номерът е стар и изтъркан, но понякога дава резултати. А и жените в повечето случаи нямат нищо против едно случайно ухажване.
Так-так-так – това са токчетата й. Можех да прибавя към фонограмата и туптенето на моето палаво и все още младо сърце. “Само ти, сърце, си ми приятел…” И не ми изневеряваш особено често. Но ще минем и без фонограма.
– Добър ден, Ели! – рекох и заковах колата тъкмо на светофара. Което е и според правилата на уличното движение.
– С непознати не разговарям – каза тя, но не беше много убедителна – разговаряше.
– Можем и да се запознаем – рекох. – Стивън ми каза, че сте момиче със златно сърце…
– Златар ли сте? – опита се и да остроумничи.
– Не – рекох, – художник… Но не търся модел, а ателие. Или квартира…
– Не мога да ви бъда полезна – рече и потегли, светофарът
вече го разрешаваше.
Както и на мен.
Продължих да се движа успоредно, някой зад мен се ядосваше и започна да мига подканящо с дълги и къси светлини.
– Бихме могли да разговаряме – рекох. – И да не пречим на уличното движение…
– Идеята ви е добра – рече ми. – Не пречете!
Но не сви в друга посока. Кортежът беше започнал да й харесва. Хоп – още едно светофарче. Услужлива техника. (Въведена е в Щатите още през двадесетте години. Най-напред в Сан Франциско, чини ми се…)
– Не познавам много града – рекох. – И вие бихте могли да ми посочите най-краткия път…
– Накъде? – попита ме.
– Накъдето отивате – рекох.
– Аз съм наблизо – отвърна ми.
– А аз съм отдалеч – играехме си на пинг-понг и за миг си
представих как ще си повдигне крачето при поредното отбиване на настойчивите ми атаки…
И как ще се развява късата й поличка на мажоретка…
Тогава хептен ще задръстим движението.
– Ще се кача, Жан – рече.
“Жан”? Боже мой, какво става. Но все пак отворих вратата на колата навреме – светофарът вече ни разрешаваше да потеглим.
– Значи не е необходимо да се представям – рекох. – И откъде все пак…
– Заменете “все пак” със Стивън – отговори и погледът й светеше зелено. Можех да пътувам така до края на света. Или поне до следващия светофар. – Стийв ми каза: “Плешив, надскочил килограмите, които биха съответствали на неговия ръст, но нелишен от чар”… Всичко отговаря на описанието. Остава да ми демонстрирате чара си…
– Да се върнем в барчето? – въпросът ми съдържаше и моята покана – … Или ме водете където пожелаете – бях повече от великодушен.
– За пръв път ли сте в Америка? – попита лукаво.
Признах си с почти виновна усмивка.
– Тогава на следващия светофар ще направите обратен завой – рече ми и дори си тури ръчичката върху моята на волана. – Там е разрешено… А аз ще ви поканя на кафе вкъщи…
Преустроих се за обратен завой. В уличния поток и в своето поведение.
– Да купим нещо към кафето – предложих.
– Друг път – изчурулика. – В случая разполагаам с всичко необходимо… Но не чак и с толкова много време обаче…
Внимавай, Жан! Обратният завой може да те отведе и в задънена улица. По-добре е да се примириш.
– Примирявам се – рекох. – И се предавам…
– Правилно решение – рече Ели. – Защото съм намислила да ви подаря истинска каубойска шапка. За спомен от Америка…
Замълчах за известно време.
– Много сте мила – рекох. – И предварително благодаря… Но се радвам все пак, че шапката не беше вече на главата ми…
– Защо? – попита тя, но май че очакваше моето дежурно остроумие.
– Защото щеше да ми падне оттам – рекох.
Очаквала е точно този отговор. Защото бе се приготвила какво да ми каже.
– Шапката е стопроцентово каубойско снаряжение… Но и в България не бива да ви пада толкова лесно от главата пред познато или непознато маце. Шапката мирише на конска пот и на чесън… Запознайте се най-напред с предпочитанията и вкусовете на своята дама.
Колкото до мацето, седнало до мен, беше мацка и половина. Само габаритите й бяха твърде крехки за обятията на Витя. Но това си е негов проблем. Ако изобщо обятията са целта на неговите ухажвания.
Мястото, където Дейв Рийс паркираше своето ферари, беше свободно и аз го заех.
– Стийв е прав – рече, но вече не с чак дотам лъчезарна усмивка.
– Вие наистина сте познавали и Дейв Рийс…
– Бегло – отвърнах искрено. – Макар че изпитвам приятелски чувства към него.
– И плажа познавам – рекох в асансьора. – Но не успях да се запозная лично с Дая…
Мълчеше и у тях. Поне докато приготвяше кафето.
А аз използвах мълчанието й, за да се огледам в апартамента. Бяха настъпили видими промени. Поне в хола и в кухничката, към която надзърнах.
– Мога да ви предложа и водка – излизаше от своето мълчание и своя унес Ели. – Напоследък ме ухажва един руснак…
– О! – рекох. – Това е чудесно… Но Лот и преди черпеше Дейв с водка “Горбачов”…
– Не прибягвам към запасите на баща ми – рече Ели, а вероятно ме и предупреждаваше да не ставам прекалено любопитен и нахален. – Той и мама си имат свои гости…
– И не приемате вече квартиранти – заключих.
– Да – рече Ели, – мама все още се нуждае от спокойствие.
Чукнахме чашите и вдигнах моята “Столичная” към устните. Беше истинска. Витя наистина разбираше от напитки.
– И защо все пак ме спряхте на улицата? – попита.
– Наистина търсех квартира – рекох. – Но получих вече информация, че тук не мога да пребивавам… И не мога да получа ателие…
– Стийв ми каза, че сте нещо като художник – рече. – И писател – добави.
– И нещо като писател – уточних аз. – Както и галерист. И бизнесмен в известен смисъл. Макар че най ми харесва да съм безделник…
– Май че не ти остава много време да си безделник – рече Ели и аз оцених преминаването на “ти”.
Стана сериозна, много сериозна. Преди да ми каже:
– И Витя е галерист… Предполагам, че също така и бизнесмен, и безделник… У вас тези неща вървят в комплект…
Нямах намерение да обсъждам качествата на бившия социалистически лагер. Но и светът не беше чак толкова голям, след като така скоро срещнах отново Витя. И то в ролята му на галерист и колекционер.
– Витя е дошъл тук заради картините на Дая – отпи от кафето Ели. – Знаеш какво се случи с нея… Макар че и аз като Стивън не искам да повярвам в престъплението на Дейв…
Престъпникът е наказан, мислех си, прекрасният престъпник е вече мъртъв.
– Дая беше страхотна – защитаваше бившия си квартирант Ели.
– И сигурно се е самоубила… Сега го знам, въпреки че докато беше жива, не я смятах за своя приятелка… Но два месеца след смъртта й ни подариха част от нейните картини. Била запазила най-хубавите. Завещанието й предвиждаше за почти всички собственици или дори наематели в блока по някакъв спомен. Моят спомен се нарича “Многоликото небе”… Витя я хареса много… Искаш ли и ти да я видиш? Толкова я хареса Витя, че исках да го зарадвам и да му я подаря… Пък и такива неща наистина трябва да се намират в галериите, а не по квартирите. За да им се радват всички… Макар че сега картините на Дая се продават на много високи цени. Някои ги продадоха 10-15 пъти по-скъпо, отколкото са ги купили…
Ели очакваше да кажа нещо. И аз го сторих:
– Пазарът с произведения на изкуството си има своите тайни… Имам представа от изкуството на Дая. Бих могъл да оценя и стойностно, в хиляди долари, платното, което притежаваш…
И аз наблегнах на “ти”-то, гледайки я в очите.
В които се надигна синя вълна. Но аз помнех, че всичко хубаво на този свят е синьо.
И на онзи свят, бих допълнил. Защото бях навъртял бая командировки в трансбитието.
– Не съм казала, че ще продам картината – рече Ели.
– Доколкото ушите не ми изневеряват…
– Споменах дори, че бих искала да подаря картината на Витя…
– синьото се втвърди, сякаш наблюдавах картинки от нашенския политически живот; можеше да последва и отлюспване. – Но щом Витя спомена сумата, която бих получила за платното, Лот и Хариет започнаха да изучават маршрутите на най-съблазнителните екскурзии по големия свят…
Ели стана, завъртя дупето си пред очарования ми поглед и след малко донесе картината. Обърна един стол срещу мен, опря картината на облегалката и застана зад гърба ми. Сякаш за да не ме раздвоява, вече нямаше защо да пуля очи в нейната анатомия, нека да се наслаждавам на изкуството. Щом съм такъв спец.
Спецът у мен се събуди.
“Многоликото небе” беше великолепна абстракция. И заедно с това имах усещането, че цветните петна притежават плът, че в хаоса от цветове има някаква непозната хармония, че тук има и някаква странна перспектива. Небе и нищо друго, на пръв поглед, а после разбираш, че това е небе и всичко друго…
Тогава отново се сетих за Артър Кларк и неговия “Призрак от големите плитчини”. Сякаш Дая познаваше законите на “Множеството на Манделброт”, едно от най-забележителните открития в историята на математиката, и само чрез прибавяне и умножение разкриваше удивителната сложност и хармоничност на света, който населяваме, и света на нашите сънища едновременно, толкова много емоционална и едновременно с това рационална красота излъчваше платното… Нещо, което напомня тапет, чертеж и едновременно с това диша и пулсира като живо. “Небето” напомняше на аквариум, в който плуват органични структури: пипалца, очи на насекоми, армии от водни кончета, а защо не и на морски пеперуди, знам, че такова понятие няма, но то се раждаше пред очарования ми поглед…
И на всичкото отгоре целият този картинен ребус, цялата цветова кръстословица излъчваше простота. Онази простота, която е постижима само за гения…
– Великолепно платно! – измърморих. – Бих искал да го имам в ателието си… То е толкова хубаво, че изпитвам егоистичното желание да го скрия от другите…
– То е толкова хубаво, че трябва да радва и очите на другите – рече синеоката Ели. – А цената..
– Струва най-малко три пъти повече – рекох.
Тя бе назовала вече определената от Витя петцифрена сума. Моята също беше петцифрена, но приближаваше границата на шестцифрените. Колкото щеше да я продаде Витка…
– Три пъти повече струва – продължих. – Но аз съм далеч
от мисълта за нелоялна конкуренция…
– Не бих я продала на друг – заяви Ели. – Защото за мен
Витя е не само колекционер…
За мен Витя също беше най-малкото колекционер.
– Ще се радвам, ако ме запознаеш с него – рекох. – Познавам великолепния руски художник Виктор Бугай – допълних. – Помагах му не само като меценат, помогнах му и да се измъкне от пипалата на руската мафия…
Последните две думички пуснах ей тъй, между другото. Нека бръмнат все пак в ушенцата на Елито…
Ако има уши и за друго, освен за пламенни любовни обяснения…
Но вече се прощавахме и се уверявахме взаимно, че ни е било много приятно и така нататък…
Разбира се, би могло да ни бъде още по-приятно. С прибавянето на малко повече “и така нататък”…
– Чао!
– Чао… Ще се радвам да се видим отново…
Този, който щеше да се радва отново, бях аз.
И отново аз занемях от учудване, когато вече на улицата едва не се сблъсках с Том Невин.
Същия онзи кьорчо – режисьора и изпълнителя на главната роля в “Диалозите на Луцифер”, с вулгарната си усмивка, разпъната между скепсиса и досадата… И с походката на скакалец; само трябва да си представите скакалец, изправен на задните си крайници и тръгнал по света и у нас. Когато го видяхме у нас, според информацията на тайните служби той е бил застрелян… Но “кьорчото” си беше жив и здрав, зрящ при това, стрелбата трябва да е била кьорава работа. Или просто кьорфишек… Както и да е. Но американецът от български произход си гилаше по улицата цял и невредим…
Освен ако не срещах негов двойник.
Но на читателя вероятно му е писнало от двойници.
На мен – също.
Тъмните очички на слепеца гледаха доста втренчено. Но не трепнах дори като ме съзря.
– Том Невин! – произнесох, щом погледите ни се кръстосаха
като рапири.
Онзи не отрече. Само измърмори с необходимата доза досада:
– Съжалявам, но не мога да си спомня кой сте вие…
– Може би не си спомняте и “Диалозите на Луцифер”? – не се правех на остроумен, исках да видя как ще реагира.
– Това да не би да е някаква парола? – и опъна отново своята усмивчица между скепсиса и досадата…
– А България? – щом не вършеха работа паролите, започнах да си нижа въпросите като на викторина.
– Не бих казал, че не знам къде се намира тази страна – рече. – Защото съм българин по произход, баща ми е роден там. Но все още не съм стъпвал в неговата родина…
Намерил съм и аз на кого да продавам краставици – бях попаднал на краставичаря. Пък и нали знае вече уважаемият читател, че Том Невин сме срещали вече като режисьор и актьор. Театърът му беше най-малкото хоби. Ако не и истинската професия. Ако разбирате добре какво искам да кажа.
– Някакви проблеми ли има джентълменът? – попита.
– Не! – отрече джентълменът в мое лице. – Сигурно съм се припознал…
– Припознаването може да бъде повод за едно истинско запознаване поне – рече той. И се представи: – Том Невин, магистър на тайнствените науки…
Не знам дали “тайнствените науки” са официално регистрирани и дали са легитимни, както би се изразил всеки български журналист и читател, но формулката звучеше изискано.
– Папа Жан, галерист – преразказах визитната си картичка и аз.
Тогава беше съвсем мъртъв, сега изглеждаше съвсем искрен… Както и да е – ще имам още една тема за размисъл. Която ще развивам друг път обаче.
Защото видях отново Витя. Този път прегърнал Кони…
Да, да – Кони. Но вероятно истинската. Духът и интелектът на Силвия Алисън бяха напуснали това тяло. Което съм прегръщал. А сега то беше само черупка… Черупката на охлюв, изоставена от живота. Отдалечил се от нея със скоростта на светлината, както ми беше казала Силвия. Времето беше изяло светлината. За мен оставаше черупката.
Витя и Кони вървяха прегърнати. Не му ли стават множко ролите на Витка. Галерист, а вече и риж Казанова. Има над какво да се замисли човек…
И прегръдката е предмет на обсъждане. Твърде вдървена беше тази прегръдка, Витка, тя те издаде. Ти беше обвил с едната си ръчичка кръста на Кони и се бе като че ли надвесил над дамата на прекалено широкото си сърце. За да върви покорно с теб. Чак сакото ти се бе поизкривило от прегръдката, вероятно в другата ръчичка стискаше патлака. Марката на желязото ще уточним по-късно. Макар и да не държа особено много на уточняването…
Прав бях. Витка домъкна Кони до своята бричка, настани я вътре и побърза да заеме мястото си зад волана.
Време беше и аз да седна зад кормилото на моето возило. И да проверя достатъчно ли е форсиран неговият двигател.
– Първото правило е дистанцията – казах си аз.
Казах го високо, на английски. За да се упражнявам в езика. Едва ли моите шестмесечни интензивни курсове бяха достатъчни, за да замязам на американец. Е, имах и някои индивидуални занятия с Мерито, готината преподавателка, но тук често ролите се разменяха и аз я учех на разни работи.
Дистанцията, Жан! И не забравяй, че Витка е по-опитният от теб. Мафиотите са пекани в много отношения…
И засечи километрите. Ако ти се наложи и друг път да бъдеш опашка, поне да знаеш колко километра ще е маршрутът ти.
Правилно засякох километрите, сега трябваше да си отварям очите на четири. Витка караше доста добре и уверено в непознатия за мен град. Но се пазеше и от опашка. Защото на този светофар заставам май за втори път. Сега той е зад мен, та трябва да отбия някъде за минутка, да го пусна пред мен и тогава да се лепна отново зад него. Зад него и Кони, по-точно. Която не жестикулираше така възторжено в колата му, но все още разговаряха…
Май че бяхме вече в покрайнините на града, излязохме на едно тясно и неприятно шосе, което извиваше край морето и край скалистите му брегове, по-точно. По-внимателно, Жан, и спазвай дистанцията. Не са много мераклиите за този път…
Вече бяхме минали двайсетина километра, когато шосето отби в една алея, а алеята закриволичи из някакъв парк. Тук почти оставих Витка на мира, карах доста далеч от него, но вече бях уверен, че се насочва към една фуклива сграда, доста шикозна, искам да кажа, и неприлично бяла, която се преструваше на замък, сладък замък сред разкошно имение, тъкмо красиво гнездо за световноизвестни галеристи и търговци на картини. И на някои други работи, естествено. За да могат да си изкарват хляба.
Още докато криволичех из алеите, ги оприличих на пипалата на медуза. Всички пипала съвсем естествено водеха към туловището. Натам се бе насочил и Витка. Няма защо да го следвам по петите, време е да спре. За да си отпочина, един вид. И за да извадя бинокъла от жабката, а след това да се настаня на покрива на своето возило, скътано зад подходящ храст, и да се огледам.
Бялата сграда, която стърчеше самотно и надменно, преструвайки се на замък с късния си викториански стил, беше добре обезопасена: в непосредствена близост до нея се разхождаха хора, чиято професия бе да правят тегели насам-натам, тоест да охраняват. Един си пообърка малко ролята и вдигна шапка, за да поздрави Витка със сполучливия му лов. Съвсем откровено се държеше охраната пред входа на кичозната къщичка. Макар че сигурно вратата се отваряше дистанционно. Вратата зейна и Витка с Кони се озоваха зад високата ограда. Нещо светна на слънцето, слънчево зайче от окото на някоя скрита камера, помислих си. И бях прав. Като поразгледах, разбрах, че камерите са няколко и се вглеждаха доста втренчено в отделните пипала. Медузестият стопанин трябваше да бъде спокоен. За какво – щяхме да разберем по-късно. Сега беше по-важно да прикрием своя интерес към неговите занимания. Галеристите си дължат взаимно уважение. Н’ал тъй, колега. Има си хас…
Репортажите на Дейв Рийс и Силвия Алисън ме бяха запалили и аз примирах от желание да се правя на монитор. А мониторът, ако помните, трябваше да има очи на оператор, сърце на артист и ум на режисьор. Умът на режисьора си почиваше на сянка под каубойската шапка, подарена ми от Ели, сърцето на артиста се притесняваше за Кони, а окото на оператора замених с моя бинокъл, както казах вече.
Бинокълът приличаше на театрално бинокълче, но бе миниатюрно копие на добър артилерийски бинокъл. Само едната му половинка можеше да се използва и за оптически мерник. Ако се наложеше да го давам и снайперист. Дано не се налага обаче…
Дето има една приказка, видял волът, че панират жабата, и заявил, че не е подкован за подобна дейност. Дано не ни се налагат подобни декларации. След толкова изречения, които започват с “дано”, остава да си поразкопчея ризката и да си плюя в пазвата. За всеки случай…
Кони, мислех си, загази, мойто момиче. И след като съм уверен, че не си откраднала нито една атомна бомбичка от Пентагона, за да я предложиш на КГБ, вероятно става дума пак за някоя картинка, която Дая ти е подарила за спомен. Може и да е и малко порно например, Дая се готвеше да нарисува как се чукат Стийв и другата Кони…
Другата, която може би никога няма да видя… О, Силвия, жена със скоростта на светлината и тяло, окъпано в Млечния път, къде си? Черупката, която остави зад себе си, тялото на истинската Кони, е в опасност…
Само един силиконов кабел трябваше да ми набутат в задника, та да мога като истински монитор да предавам на уважаемите дами и господа своите вълнения и трепети. Иначе очите, сърцето и умът са си на мястото, Силвия… И ти, приятелю Дейв. Като се запознаем с теб, ще седнем да изпием по едно: ако знам, че ще те срещна, ще запазя в куфарчето си като неприкосновен запас асеновградското уиски и асеновградската гроздова ракия. Тях мога да изпия само с истински приятели…
Замъкът, който приютяваше отвлечени американски момичета и пекани руски главорези, мълчеше като гроб. Май че отново трябва да си разкопчавам ризата, за да си плюя в пазвата…
В главата ми се мотаеха като охраната пред покоите на Витя и неговия господар разни фантазни идеи, колкото безсмислени, толкова и вредни в момента. Трябваше само да се чака. Чакането му е майката на тая работа. Както и на другата. За която е ставало дума, когато описвам далеч по-радостни дни от скапания си живот…
Вече се смрачаваше. Според часовника ми бяха изминали почти два часа. “Само!”, искаше ми се да изкрещя. И да се приготвя да пренощувам в колата си. Дано до сутринта измисля нещо, което би струвало повече от пукната пара…
Мисли, Жан, мисли… И без това сега нищо друго не можеш да направиш. И намерй място за рижия скалп на Витя в твоята галерия или в хола на вилата “Уморените истини на прозряната лъжа”… Но си отваряй очите на четири. Не защото си въобразяваш, че можеш да бъдеш монитор като Дейв Рийс и Силвия Алисън. А защото никога не си бил толкова безпомощен и беззащитен…
Е, почти никога… Ако трябва да бъдем съвсем точни…
Късметецът ми проработи може би. Или търпението даваше своите стипчиви плодове: видях как Витя се качи на колата си и се отправи към портала.
Измъкнах моето возило от храстите и седнах зад волана. Сърцето биеше почти нормално. Спокойно, Жан, спокойно, мойто момче. Все още нещо невъзвратимо не ти се е случило. Витя ще се измъкне по същия път. Трябва само да намериш удобно място за вашата среща…
И май че е още раничко да се представяш като Папа Жан. Играй си ролята на анонимен каубой, в Америка се намираш все пак, тук каубойски истории дал Господ. Ще си вържеш на устата и брадицата и една кърпа… Колко му е…
Карах на достатъчно голямо разстояние пред Витя и оглеждах пътя. Както зад мен, така и пред себе си.
Ха, ето го жадуваното завойче. И ъгълът му е подходящ, и количката има къде да скътам. Само остава да се погрижа за пътната артерия.
Някой беше наръсил край пътя декоративни вази, които се преструваха на украшения, а иначе възпитаните пътници хвърляха в тях своите боклуци, за да не оскверняват природната среда. Търколих вазичката на пътя. Пур тоа, мон амур, мислех си за първи път със симпатия за Витя, пур тоа, мон ами…
Витка видя вазата, спря и излезе от колата. Вероятно е псувал, когато се хвърлих на гърба му, после извих ръката му и го ритнах в слънчевия сплит. И ние знаем някои работи, мон ами. И ние… Вече бях бръкнал под шикозното му сако и измъкнах патлака.
– Хайде, блят, в колата! – забих пистолета му в гърба.
– Имаш грешка, каубой – рече Витя, – сбъркал си адреса.
Акцентът му не беше чак американски. И скърцаше на завоите като моя. Но говорехме възпитано – с езика на джентълмените. Аз си бях малко повече американец: с каубойската шапка и с червената кърпа, която хармонираше неподражаемо на неговия скалп.
– В колата! – креснах му. – И без излишни движения…
Вътре трябваше да поразтребим малко. Свалихме облегалките и на двете седалки, аз се шмугнах отдолу, поисках да хвърли върху мен и своето сако. И без туй се потеше вече завалията, защо му е сако в тая жега.
– Връщаме се обратно – наредих. – Ще кажеш, че си забравил нещо… После ще ми покажеш как да стигна до момичето, което отвлече…
Витка изпълни всичко. Дулото на собствения му пистолет го държеше постоянно под око. Твърде близичко бях, за да се надява, че няма да го прострелям.
Новата му работа при новите му работодатели беше свързана с известни неприятности. Сега беше дошъл ред на неприятностите.
– Много си нахакан, каубой – рече мрачно. – Дано да е за хубаво…
– Хубавото е в твоите ръце – рекох.
Витя въздъхна. Съвсем искрено. И това се случва – да чуеш нещо искрено от един главорез. Па било то и въздишка.
– Трудно ще стигнеш до мацката – рече.
– Знам – рекох.
– Толкова главоболия за едно гадже бива ли? – някаква надежда трепна в гласа му. – Нищо няма да й направят… С пръст никой няма да я барне… Само трябва да стане по-послушна… Не искаш ли да те сваля на пътя и да се разделим като приятели, а?
– И това може да стане – рекох. – Като си свършим работата…
В очите на Витка светна злоба, после се опита да завърти твърде рязко волана. Което не отклони нито със сантиметър дулото на собствения му патлак, прицелен в собственото му благоутробие.
– По-кротко, блят – рекох. – Да не се стига до пътнотранспортни произшествия… Макар че и една катастрофа може да ми свърши работа…
Витка замълча за известно време. И по-дисциплиниран водач на МПС стана. После се обади:
– Полиглот го даваш, каубой… И познаваш част от руския градски фолклор…
Да, давах го полиглот, а Витка – галерист. Говореше доста културно все пак.
– Искам да те предупредя, че стаята на момичето е под постоянно наблюдение – приказките му миришеха на истина. – А в коридорчето, освен охрана, има и камера… За всеки случай…
– Твоята задача е да паркираш колата на някое по-закътано място – рекох. – За предпочитане е да бъде без камери наоколо… И да ми посочиш как мога да стигна до Кони…
Витя мълчеше.
– Разбира се, не е желателна и никаква инфекция на входа още… – дулото щръкна, за да докаже, че и то можеше да произнесе тези думи, изпълнени с нежност. – Иначе, общо взето, съм късметлия…
Е, много ми се щеше да му пробутам и някой и друг мемоар от Русията, но работата преди всичко. Удоволствието може и да почака…
– Дано късметецът ти помогне, като се срещнем отново! – въздъхна Витя и този път въздишката му беше още по-искрена: съдържаше закана.
– Дано – съгласих се.
Колата намали скорост, бяхме стигнали портала. Натиках дулото в бъбреците му. И той съвсем искрено започна да се ядосва, че е забравил нещо. И че може да закъснее също така.
Онези не му отнеха и минутка от скъпоценното време.
– Преминахме портала, каубой – рече. – Преминаваш в следващото ниво, но не си въобразявай, че това е електронна игра. Тази къщичка помни и миризмата на кръвта. Макар че изглежда толкова бяла…
Минута след това колата спря на едно полутъмно място.
– Можеш да се изправиш вече – рече Витя. – Стигнахме…
Е, изправих се. И дори се поразкърших.
– От тази врата се влиза най-безопасно. Тя е на втория етаж. Камерите в коридора не са съвсем читави, та ги свалиха за ремонт… Но от ъгълчето, където започва коридорчето към стаята на твоята мацка, всичко е окей…
И охрана има, и камерите следят всяка сянка…
Наместих си шапчицата, която – уви! – не беше невидимка. Твърде разпространен артикул от вече споменатия руски фолклор. И кърпата пристегнах.
– Ти, разбира се, ще дойдеш с мен – рекох.
– Казах ти всичко – изсумтя Витя.
– Знам – рекох. – Но се налага…
И го сбутах с патлака, който не бързах да му върна.
– Излизай от колата – настоях. – Малко поразкършване ще бъде полезно и за теб… От много седене човек може да пипне хемороиди…
Витя изсумтя отново, но аз бях поднесъл пистолета към лицето му като микрофон.
Какво да се прави – не му вървеше на Витка през този ден. Защото веднага щом открехнахме вратата, в неопипвания от очите на камерата коридор се изправи с цялото си великолепие огромна ваза. Може би прототипът на ония същите, дето ги бяха нацвъкали край шосето. Огромна и безвкусна, истински кич, разбира се, вазата можеше и сега да ми свърши работа. Халосах с патлака Витка по главата и после го напъхах във вазата. Нали и по шосето пътуващите ги използваха като боклукчийски кофи, така че идеята ми не беше съвсем оригинална, но полезна. Напъхах Витка, додето беше още в несвяст, и то като катурнах вазата великан на земята. Нямах нито време, нито сили, за да я изправя. Нищо, тя и така играеше ролята на украса в домашния интериор.
Продължих внимателно напред, камерите в коридора не работеха. На стълбището също. Но после ме очакваше завой и по него можех да стигна до стаята на Кони.
Пред нейната врата обаче наистина нервно се разхождаше един смотаняк. И камерите следяха движенията му. Да не говорим за апетита им към движенията и неразумните действия на случайни посетители.
Покажи й на Случайността готин и платежоспособен тип, и тя веднага ще се лепне за него като курва. Готиният и платежоспособен тип беше в наличност, така че Случайността не закъсня за рандевуто. Тъкмо се чудех как да докопам охраната на Кони, без да ме забележат наистина любопитните камери, когато тя се разкрещя от стаята си, че й се пикае…
Точно така го каза: “Пикае ми сеее.” И възвратната частица “се” преминаваше в кресчендо. Охраната се огледа смутено наоколо, като че ли щяха да му бият клизма и след това да го отведат в тоалетната, последва и задължителното почесване по врата, после отвори вратата и поведе Кони към тоалетната. Която за мой късмет се намирала някъде около моето скривалище. Прикрих се зад ъгъла и когато се показаха, замахнах два пъти над тиквата на оня. Здрава тиква беше, затова беше нужно и второто замахване.
– Хайде, Кони – рекох.
– Много си готин – ми рече тя. – Първия път се беше маскирал като самата Смърт, сега ми се правиш на каубой… Готин си…
– Ако наистина искаш да пикаеш…
– И кавалер го даваш – рече Кони.
Можех, разбира се, да я поразпитам за лицето, което имитираше моята нахаканост и се бе представяло вече на Кони като самата Смърт, но не разполагах с излишни секунди.
– Шшшът! – изшътках само, хванах я за ръчичката и я поведох по стълбите към изхода.
Където ни чакаше, макар и повалена на земята, купата на победителите. Измъкнах с помощта на Кони Витка от вазата и му разреших да се изправи на крака. Беше дошъл на себе си, но предвидливо бе мълчал, докато не чуеше изстрелите от горния етаж.
Изстрели нямаше, но можеше и да има. Защото наврях патлака в рижата му мутра.
– Сега ще се наложи да помълчиш още малко – рекох. – Не ми се правят излишни разходи, за да изпращам трупа ти до Русия…
Чак на улица…
Назовах точно съответните номера и дори букви и Витя ме изгледа бая втренчено. Но не каза нищо.
Натоварихме се в колата, налагаше се аз да бъда, кажи-речи, върху Кони, докато се измъкнем, но тя не възразяваше.
– Като на кино – зашушна. – Толкова е вълнуващо и приятно… – направи няколко движения с тялото си, за да докаже, че и на мен може да ми стане приятно. – Но кой си ти всъщност? – питаше и с тялото си. – Кой си ти?
– Мислех, че сте гаджета – изруга Витя. – Иначе на мен ми се прави на Джеймс Бонд…
– Бих помолил присъстващите дами и господа за тишина – рекох. – Измъкването от този дворец следва да стане по всички правила на етикецията… Нали, Витка?
Витка измуча. Което бе напълно задоволително на този етап. За всеки случай като алтернатива към него насочи вниманието си патлакът.
– А ти, малката – рече Витка на Кони, – ако беше по-разумна, можеше да се чукаш с гаджетата си у дома…
– И така ми харесва – показа си зъбките Кони.
Ако имаше някой по-голям авантюрист от мен в тази компания, то това без съмнение беше Кони. Не Витка. Който каза каквото трябва на портала и после потеглихме.
– Може ли да се изправим вече? – попитах.
Онези можеха да се усъмнят, че Кони се бави твърде много в тоалетната, и като видят охраната…
– Почакайте още малко – изсумтя Витя. – Могат да ни забележат…
Почакахме. И беше започнало дори да ми става приятно… Но загрижеността на Витя ми се стори подозрителна.
И се надигнах. После седнах на задната седалка и се обърнах назад.
Бинокълчето ми беше останало в моята катафалка, но и с прости очи се виждаше раздвижването пред замъка, който бяхме напуснали по всички правила на етикецията. Една кола вече набираше скорост по петите ни. Помагах на Кони да си седне на чудесния задник, когато Витя се обърна и стовари юмрука си върху мен.
Хванах му ръката и с другата измъкнах пистолета.
– Какво си направил, копеле? – изкрещях. – Защо са толкова близо зад нас?… Толкова бързо ли са забелязали отсъствието на Кони…
– На! – опита се да замахне отново Витя. – Твоето курве искаше да гледа кино, ето ви го и киното… Стоповете ми работят все пак… Щракнах им едно SOS…
И Витка се опита дори да отбие колата вдясно и да спре. По всички правила на уличното движение.
– Натисни го назад! – изкрещях на Кони.
А аз се присегнах към волана и върнах колата отново на пътя. Кони го теглеше за косата. И пищеше:
– Боже Господи, само това не…
Ставаше дума за нашите преследвачи…
– Помислих, че тези работи ти харесват – изхриптя Витка. Онези отзад гръмнаха няколко пъти. Вероятно заради шумовите ефекти.
Витка успя да инкасира един лакът и аз едва не изтървах пистолета. А трябваше да стискам и патлака, и кормилото.
– Стреляй по ония – крещеше Кони. – Аз го държа яката…
Към онези се готвеше да се присъедини нова кола. Така че моето пищовче нямаше особено да ни помогне. Гръмнах, колкото да разберат, че и ние имаме пушкало.
– Каубой – изхриптя Витка, – и двамата имате все още шансове… Ако проявите разум…
Куршуми надупчиха задното стъкло и то се стопи.
– Залегни! – рекох на Кони. – Иначе…
Иначе Витка се изви към мен и поиска да ми бръкне в очите. Успях да притисна гръкляна му към седалката, но колата взе да прави осморки…
Без задното стъкло можехме поне да дишаме чист въздух. Докато дишаме обаче.
За съжаление онези се движеха вече успоредно с нас и ни притискаха към мантинелата.
– Спукана ви е работата – рече Витка и изплю малко кръв между краката си; може би на пода щяха да паднат и едно-две зъбчета.
– Спукана НИ е работата! – поправих го аз.
Все пак бях внимавал на уроците по английски.
И завъртях волана наляво. Бях готов да опитам и таран, ако воланът беше само в моите ръце.
Колата на онези почти бе изтласкана от пътното платно. Та трябваше да направят няколко маневри, преди да се заемат отново с преследването ни. Сега имах време да се заема с Витя, та подадох на Кони патлака и го стиснах с двете ръце за шията. Ще го убия, мислех си, ще го убия… Макар че от него можех да науча доста важни неща…
Возилото ни отново затанцува. Тогава разхлабих хватката си и отново посегнах към кормилото. Но и Витка не стоеше със скръстени ръце. Или ръчища, по-точно. Замахна уж към мен, а изби пистолета от ръката на Кони.
– Намерй пистолета – изкрещях. – Намери пистолета, докато…
Докато се измъкнем може би. Не можах да завърша нито фразата, нито мисълта си. Онези ни догониха и нежно започнаха да ни избутват от пътя. И ни се усмихваха дори. Вероятно и в Америка се борят за повишаване културата на обслужването.
– Намерих го! – изпищя възторжено Кони.
– Витка – рекох му, – отстъпи ми волана за малко… Иначе онези ще получат само трупа ти…
И завъртях отново наляво.
Витка ме цапардоса и каубойската ми шапка се търколи на пода. Погледна ме изумен. Може би щеше да ме познае. Ако имахме време за припознавания и запознанства.
Преследвачите отново ни доближаваха.
– Няма да хабиш нито куршум за тях – наредих на Кони.
– Дръж желязото по-близо до рижата тиква на тоя…
Витка замахна към мен.
– … И ще имаш грижата да го застреляш – рекох. – Макар че той е само кротък галерист и колекционер на картини… Онези започнаха отново да ни изтласкват от пътя. Опитах се пак да завъртя волана. Цирк! Получи се само една малко сплескана осморка. Пък и потерята сега наистина внимаваше повечко.
– Можеш да го цапардосаш по главата – рекох на Кони.
Ох, Витка, Витка, дебела рижа главо… Изхитри ме все пак. Защото аз се радвах на сплесканата осморчица, Витка успя да отвори вратата, натисна някакво копче под таблото и скочи край пътя. Светна някакъв брояч, като че ли ме обслужваше такси, и на таблото замигаха цифри: 3.00, 2.59, 2.58…
– Какво става? – изпищя Кони.
– Нищо – рекох. – Просто Витка успя да включи взривния механизъм…
2.55, 2.54, 2.53…
– Ами сега? – Кони не можеше да пищи повече, просто скимтеше.
– Сега трябва да бягаме – рекох и натиснах педала до дупка, бях заел овакантеното място на водач на МПС. – Остави пистолетчето на мира…
2.43, 2.42, 2.41…
– Колко бързо тече времето – прошепна Кони.
– Тече – рекох. – Като от пробит резервоар…
На онези не им стигаше взривния механизъм, ами сега стреляха и за да пробият резервоара. После спряха край пътя, за да приберат Витка.
– В състояние съм да намразя всички екшъни – рече Кони.
– Този трябва да го изгледаме докрай – рекох. – Докрай!
2.13, 2.12, 2.11, 2.10…
– И се премести към вратата – рекох. – Към вратата от
мойта страна…
– От тази страна те все ни притискат – рече. – Ето, настигат ни…
– Гледай морския пейзаж – отвърнах. – И му се наслаждавай…
Кони мълчеше. Може би е по-добре така.
– Не съм виждала сина си от два месеца – рече. – Пратих го при баба му… Ужасно е тъпо без него…
– И аз имам две дъщери – рекох. – И на мен ми е тъпо…
1.55, 1.54, 1.53…
Тъпо, тъпо, ама дишаме все пак. А и морският пейзаж е наистина великолепен. Само да отминем скалите и намерим нещо по-така… Пътечки към плажа, искам да кажа… Или нещо по-меко за крачетата на Кони… И за моите също така… Супермените нямат по две кожи на задника…
– Може и да не е взривен механизъм – рекох. – А обикновен
таксиметров брояч… Онези ще ни настигнат и ще поискат просто да си платим…
– Да си платим! – рече Кони. – Ха-ха-ха… Готин си, каубой…
На това държах – да съм готин. Е, нямах перчемче, за да го развява вятърът, но ризата ми беше чиста.
Както и бельото.
Кони вече не се кикотеше истерично. Даже помълча малко. После рече:
– Ще ме спасиш, нали?
– Правя всичко възможно – отвърнах. – А и моята кожа е още съвсем запазена… Скъпа ми е, искам да кажа…
– Направи нещо като първия път! – рече. – Нещо неочаквано
и фантастично… Не носиш ли маската на Смъртта?
Пак ми говореше за онзи, който я бе спасил първия път. – Не я нося – рекох. – Пък и нали ни предстои среща с нея самата…
1.38, 1.37, 1.36…
Пред смъртта си човек трябва да бъде честен. Пък и мога наистина да науча нещо повече.
– Кони – рекох й, – аз не съм този, който те е спасил
първия път… Ще се опитам да го направя сега… А той какво направи?
– Не си ли? – Кони бе почти разочарована. – Тогава защо се интересуваш… Правй разни номера с мотора си като суперрокер…
Ама наистина супер…
Даже ревност не трепна у мен…
– Сега разбрах защо онзи се беше маскирал като Смъртта – клатеше тъжно глава Кони. – Съдбата ме е предупреждавала…
– Прочети си молитвата – рекох. – Знаеш ли някаква?
– А ти?
– На английски не знам – признах си. – Трябваше бързо да науча най-важното…
Кой да ти каже, че на английски най-напред трябва да си научиш молитвата.
– Спасени сме! – изкрещя Кони, дори се опита да ме прегърне и ме притисна към седалката. – Тези отсреща, дето идват срещу нас, са полицаи…
И сирената надуваха. Полицаи са, разбира се… Ама я да видим какво ще предприемат… “Ще предприемат!”… Дръжки. Спряха колата си и отбиха встрани. Сигурно нашите преследвачи бяха им намигнали, че срещу тях лети нещо като камикадзе…
Значи са комбина, помислих си, никак не е лошо да си в комбина с полицията… Ама това не е лъжица за устата на Витя… Трябва да проверим…
Заковах спирачките и колата се завъртя на шосето… Сега полицаите бяха зад гърба ми, а Витка и Ко – пред мен…
– Копеле – изкрещя Кони, – какво правиш?
– Викаше ми “каубой” – рекох. – Думичка, която ми харесва много повече…1.09, 1.08, 1.07…
– Нали онзи е правел разни рокерски номера? – попитах.
– И ние ще си поиграем малко с волана…
Нашите преследвачи спряха, после обърнаха колите и духнаха назад…
– На тия какво им става? – попита Кони.
– Не искат да ни правят компания – рекох. – Невъзпитани копелета! Като видяха дебелия, и хукнаха… 0.56, 0.55, 0.54…
– Имаме няколко секунди само – й рекох. – Трябва да си изберем по-готино място за къпане…
– Какво? – изпищя Кони.
– Отиваме на плаж – рекох. – Носиш ли си банския?
Бяхме стигнали до някаква скала… Откъде ли ми е позната?… Не ми е позната, естествено… Това да не ми е Синеморец. Там всичко е по-хубаво… Или най-малкото по-спокойно…
– Спирам за миг – обясних на Кони, – ти скачаш и хукваш към оная скала, аз ще се опитам да насоча колата по шосето за още десетина-двайсет секунди и хуквам да те гоня… Скачай!
Спрях колата за миг, Кони се изсипа като котка, а аз натиснах педала на газта докрай, насочих колата срещу онези, опитах се да застопоря волана даже, после скочих.
– Лягай! – изкрещях на Кони. – Сега ще тресне…0.10, 0.09, 0.08…
Кони се беше захлупила по очи. Нямах брояч вече пред себе си, но знаех, че остават само 3-4 секунди. 0.04, 0.03, 0.02…
“Тряссс!…”
Бях се захлупил по очи, но се надигнах да видя фойерверка. Нищо особено. Хвърчаха ламарини и изпотрошени седалки. Май и шапката ми беше хвръкнала във въздуха и единствено тя щеше да се приземи читава, нали мязаше на парашут…
Кони също бе скочила на крака и се катереше по скалата като котка. Не изпитвах дори желание да се взирам под полата й, под полите щяхме да надзъртаме по-късно… Сега трябва да отървем кожите.
Спряхме на върха.
– Можеш ли да плуваш? – попитах я.
– Не съвсем – дишаше тежко.
– Дано да бъде достатъчно… По-напред ти ли ще скачаш, или аз? – попитах.
– Къде?
– Долу, естествено…
А долу никак не бе естествено да се скача. Водата се въртеше като смляно кафе в кафемелачка… Сигурно ми се пие кафе. Иначе защо ще ми дойде на ум толкова шантаво сравнение. Заради пяната може би. Обичам кафето да е каймаклия. Ченгетата се бяха посъвзели от стреса и един даже крещеше по мегафона:
– Полиция! Предайте се – съпротивата е излишна…
Нямаме време, рекох си, нямаме време да се предаваме. На полицаите говорех, естествено. На Кони рекох само:
– Скачай!
И дори я бутнах лекичко, за да полети към водата.
После скочих и аз.
В трансбитието ли ще потъна, или ще изскоча все пак? Изскочих, после видях Кони да се премята сред вълните… Мязаше на кренвирш във фритюрник… Значи съм и гладен… “Какво ще обича господинът?”.
“Един сандвич”, рекох, “ако може и един сух джин… Че ще изстинем… Мокрички сме, както виждате…” Дано да ни приемат в заведението толкова мокри…
Морето ни прие и мокри. Сега ни премяташе между вълните.
– Кони – изкрещях. – Пести си силите… Идвам при теб…
“Ще отседнем с дамата в сепарето”, казвах.”Донесете и
на нея един сух джин… Какво ще си поръчаш, Кони? Нещо фламбирано ли?… Както искаха Витя и неговите приятелчета да ни поднесат на полицията… Или ще си избереш студена закуска… Мокри просто няма…”
– Предайте се! – крещяха ченгетата и само гларусите им отвръщаха.
Американските гларуси са страхотно възпитани хайванчета. И грачат на английски…
На ти, Папа Жан, първата в света изложба под водата!… Помниш ли? Ама това не ти е плувният басейн в Асеновград. И не те чакат мацки на брега. За да те стоплят в прегръдките си… Нека сега крещят “Автора!…
Автора… Автора!…” И да ме измъкнат от водата, ако обичат… Тогава поразвалих няколко картини, макар че ги бях опаковал за подводния им живот… Кой мен ще ме реставрира, ако измъкнат един плешив удавник на брега… Дано да намерят документите ми. Иначе полицията няма да може и да ме идентифицира…
Във Всемирната галерия трябва да има и плувен басейн, мислех си, за изложби под водата… Както и морски сирени. Тренирани и обучени да целуват автора под водата… А не да ме теглят към дъното като Кони…
– Дръж се, Кони! – подавам си муцуната над водата.
– Държа се – извика Кони и глътна малко водица…
– Предайте се! – изкрещя някой от ченгетата.
Почакай да се задържим над водата бе, човек, така не можем да те чуем.
Вълната ли ме завъртя, или съм се обърнал инстинктивно? Да живеят инстинктите! Обърнал съм се навреме. Защото виждам, че зад нас пърпори и полицейско катерче. Извикали са го по мобифоните си ония педерасти. Иначе с фуниите си се провикват към нас:
– Полиция!… Съпротивата е излишна…
Папа Жан обича да си позволява и някои на пръв поглед излишни неща, момчета. Като участие в смесена щафета с полицията…
– Как си, Кони?
– Искаш да глътна водица ли? – ме пита.
– Сакън! – викам й на английски. – Ще си пием после сухото джинче и ще танцим… Само трябва да ми посочиш някое свястно заведение…
– Кретен! – вика Кони и размахва ръце като Мадам Бътерфлай. – Много си ми симпатичен…
– И ти! – не крия симпатиите си и аз. – Страшно си готина
и ще те нарисувам на скалата…
На скалата ли? Няма да я нарисувам на скалата. Така съм рисувал Ириния… Какво ли прави тя? Може би реди стихове за тялото на Бога… А не подозира дори, че някой дърпа към дъното тялото на верния й читател и почитател…
“Удавен в чужди териториални води” – ще пишат „Пловдивски новини“. И ще наберат “чужди” с по-едри букви… Демек, винаги съм ловял риба в чужди води… Териториални или естетически. Малко ли хора са се издавили в реализма без брегове?…
– Придържай се към брега, Кони – викам й.
Защото трябва да намерим място, откъдето да се измъкнем. Да ни спипат на сухо поне. Защо да оставим белезниците да ръждясват във водата…
Всъщност нас защо ни преследва полицията? За малка справка евентуално. Да ни попитат защо взривяваме чужди коли… Щото, ако са комбина с руските ни братя, ония никога няма да вземат да твърдят, че са ни насадили в кола, определена да полети към небето… Без визи…
Иначе визата ми е тип-топ…
“Скалата!… Тя е…”
Браво, Жан! Отварял си си очите на четири, като зяпаш телевизията на 201 век… Нали оттам идеше Силвия… Навъртахме се край скалата, на която бяха намерили спасението си Стивън и Кони II. Тоест Силвия… Въпросът е да се спасим и ние с Кони I…
– Към брега, Кони – рекох.
– Там ще ни спипат – рече. – Макар че ми е все едно… По-добре синът ми да има майка, задържана в полицията, отколкото…
“Отколкото” потъна под вълните. Но не се удави. Тук беше по-плитичко.
“Много е полезна телевизията, уважаеми дами и господа”, давах го и аз монитор. “Гледайте ни сеира и се наливайте с нещо по-топличко… За да не настинем… Ако държите на нас, разбира се…”
Ние държим. Защото бяхме излезли на брега и Кони едва не се подхлъзна върху плоския камък.
– Няма да търсим плаж, Кони – й рекох, – ще ти предложа нещо по така…
Трудно можех да й обясня на английски какво е това “по така”, та си послужих и с ръцете. “По така” е и да те шляпнат по дупето. Но друг път… Сега трябва да отървем кожите…
Ония бяха престанали да крещят, като видяха, че излизаме на брега. И като гледаха как безгрижно шляпам върху сушата. Ще почакате малко, господа, си виках… После съм на ваше разположение. Още мъничко… И обикалях скалите…
– Намерих – извиках на Кони.
– Какво си намерил? – попита ме Кони, чието тяло се намираше тъдява.
Наум си го казах, разбира се. Защото не знам как е на английски “тъдява”.
Сухопътната полиция се качи на колите и потегли да ни посреща към плажа. Онези от катерчето ни гледаха може би с бинокълче, та като видяха, че се спешаваме, направиха един елегантен завой и запърпориха в обратна посока.
– Тук е! – изкрещях. – Сега ще ни хванат за…
Не уточних и къде ще ни хванат отново поради недостатъчни познания по английски. А и Кони не предложи нещо за хващане.
– Поразходихме се с кола – рекох на Кони, – после поплувахме малко, сега е време да опитаме и какво е настроението в пещерата на Али Баба…
– На кого? – попита ме.
– На Али Баба – рекох. – Онзи, дето си е имал известни неприятности с четиридесетте разбойници… Нас такова нещо не ни грози. Нас ни охранява американската полиция…
– Ти си луд – реши Кони.
Но ми се подчини все пак. Когато се наведохме зад скалата, а после се и гмурнахме. За да попаднем в подземното – или подводното – царство на Цефул.
Не знаех, че едно скапано бюро може да действа толкова успокоително. За Кони това беше символ на цивилизация и култура, удостоверение, че се намираме в пределите на ХХ век. Пишещата машинка не я впечатли особено. Но луд възторг у нея предизвика откриването на огъня. Тоест на газената лампа, както и скритият високо, току под тавана на пещерата, кибрит. Сега аз можех да я даря със светлина. А после и с огън. Получихме го от кибрит, полуразрушена табуретка, едно от чекмеджетата на бюрото, както и от някакви съчки, откраднати от прилива, завъртени след това в центрофугата на вълните, изстискани и изсушени от нас около огъня. Към който прибавихме и малко от петролните запаси на Великия Цефул. (Главната буква я турям с цялата отговорност на поет, писател, художник, меценат, галерист и авантюрист по битие и природа.)
“Огънят е голямо съкровище, момчета. По-голямо от всички блестящи скъпоценни камъни, които Али Баба е открил в пещерата на четиридесетте разбойници. Това от мен да го знаете, скъпи зрители от ХХ и 201 век, както и евентуални читатели на тази книга… На читателите вярвам повече, отколкото на зрителите. Въпреки огромния си мерак да стана монитор и с очи, сърце и ум да снимам смъртта в очите. Или пък да шетам из блока на Дая…”
– Кой си ти, Папа Жан?
Този път Кони не крещеше, а шепнеше. Край огъня. Който наистина беше белег на цивилизацията. Изсушаваше ни дрешките. А и голите ни тела си възвръщаха най-напред телесната температура. А после и желанията…
Не, пепел ми на езика. Желания, особено реализирани, няма да има. Защото мен ме гепи носталгията по България, по жените, които ме чакаха там, и особено една, по приятелите, по бар “Екзистенция”, където Стивън можеше да налее по едно чудесно питие…
– Кой си ти, Папа Жан? – повтори в някакъв странен унес Кони.
Ако й бях казал, че съм магьосник, вълшебник, благородник или просто Добър дух, щеше да ми повярва.
– Ами художник, галерист, меценат, писател – Както и основател на Всемирната галерия – добавих. – Ученик и приятел на Материус Розенкройцер…
После хвърлих в огъня много пламенни думи, разказвах й за трансбитието.
– Като Дая – промълви Кони.
– Като Дая – съгласих се. А колкото за картините на Дая, аз не знам вече тя ли ги е рисувала, или аз… Аз и нея съм нарисувал с трите коня – рекох. – Картината се казва “Сладострастницата Дая”…
– Дая гореше картините си – рече Кони.
– Знам – рекох. – И на мен ми е идвало често да ги запаля. Даже веднъж на рождения си ден организирах миниаутодафе в манастира “Свети Кирик”…
– Къде е това? – попита Кони.
– Близо до Асеновград и Пловдив – обясних й. – В България…
Друг път при споменаването на България моите събеседници се сещаха за киселото мляко, за овчето сирене, а после за Стоичков и Лечков. Кони мълчеше. Изглежда, че не обичаше сирене. И не си падаше по футбола…
Знам по какво си падаше Кони. Но сега и за това не мислех със злорадство. Просто се печахме голи край огъня.
А отвън пред входа на пещерата пърпореше полицейски катер – майната му на катера, както и на цялата полиция… Над главите ни, малко вляво, се разхождаше сухопътната полиция – майната й и на нея. Въпреки че преди малко запратихме на същия адрес целокупната полиция…
Нищо, трябва да се действа по-сигурно.
– Голямата ми любов към изкуството ме доведе и тук – приключвах вече своята изповед или своя разказ. – Затова съм тръгнал да диря картините на Дая…
– Дая ми беше приятелка – рече Кони. – Аз я обичах… Макар и не така, както тя мен…
– Знам – рекох.
– Не знаеш – тросна се Кони. – Дая ме обичаше като мъж… Както мъж може да обича една жена… – опита се да обясни и с ръце Кони и сенките на ръцете й затанцуваха върху стените на пещерата. – Аз я обичах като приятелка… Макар че и другото ми беше приятно… Човек не подозира какви демони отглежда у себе си. Но във всеки случай не исках да я загубя – реши Кони. – Тя беше наистина необикновена. Излъчваше някаква енергия. С която можеше да лекува другите. Разбираш ли?
Разбирах много добре и й го казах.
– Докторът обаче никога не може да излекува себе си – приключвах с обясненията си. – Точно това я е убило… Аз не вярвам на слуховете, че я е убил някакъв си курортист… Нейното си е чисто самоубийство…
Кони мълчеше.
– Истина говориш – промълви. – Аз не бях тук по това време, но и аз мисля така… Толкова я обичах, че ми се струва, че сега мога да започна и да рисувам като нея… Ако й бях казал, че и при мен изкуството дойде след смъртта на Геша, нямаше да ми повярва. А въобще и не мислех да й съобщавам, че там, в трансбитието, съм се включил по някакъв странен или идиотски начин в информационния поток на 201 век. Хората повече вярват на вещици и таласъми, отколкото на толкова далечното бъдеще. Бъдещето е обетованата земя, която политиците обещават на гласоподавателите само преди изборите… И така им излиза по-евтино. Отколкото раздаването на хляб и сирене на гладните.
И ние бяхме гладни сега. И бихме предпочели по 2-3 сандвича пред евентуалното летуване на Сандвичевите острови…
– Я ми разкажи нещо за онзи, който те е спасил първия път – рекох на Кони.
Не можехме да похапнем. Нека поне да получа информацията, която наистина ме бе заинтересувала.
– Като те видях с кърпа върху лицето – рече Кони, – помислих, че си бил ти… Пак рижият се бе опитал да ме отвлече. Тогава някаква кола се изпречи на пътя ни. После непознатият излезе. И изплаши не само мен, но и цялата тайфа на рижия. Беше облечен в обикновени кожени дрехи, рокер го даваше. Но на лицето си беше надянал маска… Маската на Смъртта – рече Кони. – Бяло като лицето на мъртвец лице. По-бяло от тебешир… И от главата му падаше лъскава сребърна грива. Държеше и някакво острие с кървави петна… С това острие замахна към рижия. И го одраска, драскотината му личи все още. Макар да изглежда като порязване по време на бръснене… Познаваш ли го?
– Не – рекох. – Но познавам рижия. В Русия сме се срещали. Поигра с мен на руска рулетка…
И й разправих за срещите ми с Витя, моя бодигард и дори приятел, който ме бе предал и продал на новите си господари… После може би бе продал и тях. Щом се е озовал чак тук…
– Не ти ли стана по-студено? – попита Кони.
– Да – рекох.
Защото водата нахлуваше в пещерата и нивото й се повишаваше. Отдавна го бях забелязал, но не исках да стряскам Кони… Нахлуваше както тогава, когато тук бяха Стивън и другата Кони. Силвия Алисън, искам да кажа…
Не знаех къде е Силвия сега. Но водата отново бе тук и вече гасеше огъня.
– Какво ще правим? – ужасът се върна в очите й.
– Най-напред ще се облечем – рекох. – За да не ни арестува полицията голи…
Кони изпищя.
– А ако имаме мъничко късмет още – й рекох, – може и да не ни арестуват… Виждал съм как се измъкват от тази дупка… Кони не обърна внимание на моето пренебрежително отношение към бившата пещера на Али Баба. Вълните нахлуваха като разбойници и тя намъкваше върху себе си своите дрешки.
Облякох се и аз.
– Не ни взривиха, но сега ще се издавим като плъхове – рече Кони.
– Ако не побързаме, и това може да ни се случи – рекох. –
Макар че не виждам наоколо плъхове… Това е леговището на змията…
– Искаш да ме изплашиш ли? – попита Кони. – Или мислиш, че змиите са моите любими насекоми?
Това, за насекомите, ми хареса. Не знаех, че човек трябва да има и любими насекоми. Но нямахме време да дискутираме по проблема. Най-напред трябваше да намеря въжето, с което тогава Стивън… Да, ето го. Намотал го е като ласо индианският войн Цефул. “Ласото на спасението.” Като се видим, ще му пробутам тази темичка. И сюжета. Който сега ще изживеем с Кони… А тя май и не можеше да плува много-много…
– Трябва да изплуваме – казах. – Иначе ни е спукан гьонът… Както казала по навик една джапанка.
– Какво? – не разбра Кони.
– Друг път ще ти го обясня – обещах.
– Да беше ме целунал поне – рече Кони. – Може и да ми е за последен път…
– Ако ще ми говориш за последен път – мляснах я по бузата, – хич и няма да се захващам с теб… Но наистина ще се справим – цунках я в устата, а тя трепна и ми подаде езичето си. – Това ти го обещавам твърдо…
За други твърди работи сега нямахме време.
И настроение също така.
Нагазихме във водата, после тя ни покри целите, гмурнахме се в дълбокото, за да се промъкнем през входа на пещерата. Да намерим изход от нашето положение, искам да кажа. Навън морето люлееше още апатично вълните си. Но нивото на водата явно се повишаваше. И скоро нашата стартова площадка щеше да бъде негово владение.
– Трябва да изпълзя по скалата – рекох.
– Къде? – изпищя Кони.
– По скалата – мъчех се да надвикам морето. – Иначе ни…- Онова за гьона го чух – озъби се Кони. – И аз ли трябва да се катеря?
– Теб ще те изтегля с въжето – показах й го. – Само трябва да побързам… Ще се спасим!
Оптимизмът е хубаво нещо. Само да не струваше толкова скъпо. Аристократична стока си е оптимизмът. Само аристократите като мангизлии знаят цената му. Иначе…
Цопнах във водата, а бях превзел едва един-два метра. Нищо, и това си има предимството – поне от ниско паднах…
Вкопчих се в скалата, ръцете ми я прегръщаха така, както май никоя жена не съм прегръщал, впиваха се в нея… До разкървяване… Ама сега не ми е до разкървавените ми ръце. Като стъпя на по-сигурно място, ще си ближа раните…
Солта ми загорча. Ама здраве да е. А солта май служи и за дезинфекция. Ако онова, което трябва да се дезинфектира, изплува от врящото под мен море…
Бях вече на високо, даже махнах с ръка на Кони. Колкото да й дам кураж… Никакъв кураж обаче повече няма да раздавам. Защото камъкът, върху който бях стъпил, полетя към бездната.
Господи, отърва ли се и този път, ще започна да пазя диета… Строга!… Още по-строга… И всеки ден…
Защото доста ми бяха килограмите и трудно ги дърпах нагоре. Тежичко и неудобно беше туловището ми… А ако и сега се срутя надолу, проблем ще бъде дали ще цопна във водата, или Кони ще има да събира месищата ми по скали и по орляци…
А червената ми кръв ще попие в земята… В земята, майко, черната… Проклет да бъде всеки миг, когато се сетя за пържени картофи… С изключение на този… Защото и сега мисля за тях. Но трябва да се измъкна на всяка цена…
Ето така… И така… И така… И така… Опала… И ойларипи даже. Ако ми е останал дъх…
Вече е тъмно и над мен свети луната. Чини ми се, че се катеря по луната… Ще я стигна и ще впия нокти в лунните кратери. Ще проверя поне дали съществуват. Иначе между победата и поражението е само гол, студен и хлъзгав камък… Поне да бях си избрал някое по-удобно лобно място. Тук и паметна плоча няма къде да закрепят… Абе ще я турят те, ето тук е малко по-удобно да я забият. Ама бая зор ще видят моите почитатели и ученици, ако искат да изпълзят до нея, за да поставят цветя в знак на признателност… Ще се изтарикатят и ще събират стотинки и левчета за някакъв благотворителен фонд… Кой е луд да се катери по тези камънаци?… Ние сме лудите. Щото се изкатерихме. И сме горе. Сам съм, разбира се. Кони е долу. Казвам “ние”, защото нейното спасение сега ми е в кърпа вързано… Във въже по-точно… Във въжето, което съм намотал около кръста си. Та и то ми е тежало. Плюс килограмите. Никакви пържени картофи обаче. Картофи и без това никой и не смята да ми поднесе. Та аз мога и гордо да се въздържам…И се сетих изведнъж за скалата, на която стоеше Ириния. И на която я нарисувах… Тези скали никога няма да рисувам… Да ми са живи и здрави обаче. Защото за малко пак щях да се подхлъзна. И да полетя като Икар… Абе аз само със сравнения ли съм пълен? И те са ми тежали по пътя… Сетих се и за трите метаморфози на духа. Които Ницше изрича чрез Заратустра<При захвърлянето на цитата на Ницше към морската бездна той се е сплескал, удряйки се в скалите, и не можа да бъде разпознат и идентифициран дори от редактора, пекан и ерудиран уж. – Б. р.>… Ама и тези думи не ми трябват в случая… Само да се закрепя по-здраво…
– Кониии – крещя отгоре.
– Нищо не чувам – крещи тя.
– Въжетооо – викам й.
И тъкмо се канех да вържа едно камъче към единия му край, за да го спусна към нея, някой ме удари по гърба. С цялата си злоба. И размаха криле. Беше гларус.
“Гларус беше, приятели… Заблудил се американски гларус. И американските гларуси се заблуждават понякога… Гларус! Има и такива насекоми…”
И се разкикотих и прегърнах скалата. Иначе щях да падна от смях. Няколко минути преди края някои полудяват…
Някои! Но не и ние…
Кони бе получила нейния си край на въжето, бе го омотала около кръстчето си, ох, на бати кръстчето, сигурно я бе стиснало коланчето… На тънко кръстче коланче, после ще й я изпея тази песничка, само да я издърпам… Хей раз, ешчо раз, ешчо многа, многа раз… От днес имам вече нови панталонки… Трябва да си купя нови панталонки значи… Тези са станали на парцалки. А точно в този момент отдолу запърпори полицейският катер и някакъв прожектор освети Кони… Отдолу ще се вижда по-добре голото й дупе… Дано в него да се загледат ченгетата. Дано, дано, ама не вярвам… Дългът преди всичко, а после голите дупета…
– Съпротивата е излишна – изкрещя някой по мегафона. – Предайте се…
Как да се предадем бе, човек… И на кого…
А, има и на кого. Горе се чуха сирените на полицейски коли, а после разпознах и пищялките им. Полицаите от цял свят си падат по свирките. Не си мислете за минет, педерасти такива, друго исках да кажа…
Кони стъпи на скалата до мен и ме прегърна. За да не полети обратно към бездната. И за да не каже някой, че не харесвам онова, което ми сервира Съдбата, та й го връщам обратно… Няма такова нещо, мойто момиче, ще се оправим… “Ще се оправим!” Абе не остана ли една свястна дума, която да няма сексуален подтекст? Каква е тази пазарна икономика бе, братче, щом на пазара има само мръсни думи?… И мръсни пари също така. Които все някой пере и препира.
Ама това е поне доказателство за богатството на родния ми език. Защото на него мисля все пак. Родният ми език е най-богат на подсекс. Особено по време на реформата. Когато всичко се такова из основи…
– Предайте се! – крещят вече и сухопътните ченгета и една-две коли присвяткват с фаровете си.
“Посягате на правата на човека, педерасти такива!, мисля си. Нали все правата на човека защитавате… Не признавате ли правото на човека да не иска да го вдигнат във въздуха или пък да го удавят?… Може пък човек да желае да си умре от старост…”
Слизаме с Кони от скалата към шосето, полицейските коли ни чакат вдясно. И продължават да присвяткват. Отляво се мъдри друга кола. Тъмна. Вътре блещука само една цигара. И нищо друго. Слизаме и аз придържам Кони.
– Папа Жан – вика ми тя, – ако останем живи, ще науча българския…
– Какво? – питам я. – Какво ще научиш?
– Български език – отговаря ми. – За да прочете в оригинал твоята книга за галерията… И философските книги на твоя приятел Материус Розенкройцер искам да прочета в оригинал…
– Не си давай чак толкова зор, мойто момиче – викам й. – И внимавай накрая да не се подхлъзнем… Розенкройцер има отпечатани на английски сума студии… А и “Галерията” се превежда в момента… На английски ще си ги прочетеш… И със Стивън ще те запозная… Тук или като ми дойдеш на гости в България. Ще ти покажа Асеновград, Пловдив, до Синеморец ще идем през лятото…
“Другата Кони ми е гостувала в Синеморец, мисля си. А тук пък се навърта другият Стивън… Всичко ли на този свят е дублирано… Даже нулите…”, сещам се и за списание “Дубъл зеро”.
– Ще го науча! – вика Кони. – Заклех се още в колата, когато броячът заработи… И после в пещерата си повторих клетвата…
– Щом е такава работата – викам, – ще го научиш… Аз ще ти бъда на първо време учителят…
– Как е на български – вика – “Ай ла вю”?
– Ами “Обичам те” – обяснявам й. – Но може
и “Ай ла вю” да си го речеш…
– Ай ла вю, Папа Жан – рече ми. – И как беше на български?
– Обичам те – рекох.
– Обичам те – рече и тя и се притисна към мен.
А онези присвяткват с фаровете.
– Побързайте – викат. – Имаме да уреждаме някои формалности…
И тогава вратата на другата кола се отвори. Преди това оня отвътре запали фаровете й и аз познах моето возило. Колата, която бях наел, за да се лепна зад Витка, искам да кажа. Оня излезе от моята кола, изглежда от другата страна беше подпрял някакъв мотор, яхна го, форсира двигателя, не му стигаше гърмът на мотора, ами изпразни и един пълнител “Калашников” над главите на смаяните полицаи. После се спусна към тях, провря се между двете коли и запраши надолу към осветения град. Полицаите яхнаха своите мепесета и хукнаха след него…
– Той е – рече Кони. – Не можах добре да го разгледам, но бас държа, че е той.
– Кой? – попитах толкова шантаво и толкова естествено едновременно.
– Смъртта – рече Кони. – Човекът с маската на смъртта…
Отворих колата, тя беше оставена отключена. На седалката, която беше отдясно на волана и където щеше да седне Кони, имаше една розичка. На моята седалка се мъдреше бележка: “Не оставяйте колата си отключена за много дълго време. За мен беше удоволствие да ви я доставя в момента, когато се нуждаете от нея. Нека дамата да се пази от Рижия. Пазете се и Вие. Ваш Приятел…”
“Вие” беше с главна буква, както се полага да бъде написана в едно писмо. И “Приятел” с главно “П”, както се полага да се пише в едно писмо, което се опитва да обясни едно избавление, дошло от небето.

3.ЩЕ ОБИТАВАМ ПОЕТИЧЕСКАТА ОБСЕРВАТОРИЯ
на Ейнджъл Дарк, уважаеми дами и господа. Или скъпи читатели. Защото на телевизионна връзка със сеирджиите от 201 век аз все пак не мога да разчитам. Научих го още вечерта, по-точно, през нощта на онзи шибан първи ден на гостоприемната американска земя.
Изпратих Кони. Още тогава видях около блока да се навъртат Стивън и, струва ми се, Том Невин. Стигаха ми изненадите за този ден, та не размишлявах много-много над този факт.
– Ако искаш, можеш да останеш тук – предложи плахо Кони.
– Друг път – рекох й. – Чувствам се страшно изморен и мръсен… Трябва да си сменя дрешките… Но искам да позвъним на Ели.
– По това време? – изненада се Кони, но ми даде телефона й.
– По това време ли ми звъните? – рече и Ели, когато й обяснихме по телефона кой или, по-точно, кои я търсят. – Вече съм си легнала.
– Добре, нека се видим утре – рекох. – Хем ще ми кажеш от кой магазин си взела шапката, която ми подари… Много и отиваше старата каубойска шапка… Но взе че хвръкна във въздуха…
– Къде? – попита Ели. Може би беше наистина сънена.
– Във въздуха – рекох. – И много те моля не се срещай с Витя, преди да съм ти обяснил още нещо…
Ели странно замълча. Но бас давам, че вече не бе сънена. А може и да не слушаше сама този разговор.
– Спи ми се – рече. – Не мога да продължа разговора.
И даже направи опит да се прозее в телефонната слушалка. Което бе не само невъзпитано. Но можеше да излезе и опасно. Телефонната слушалка изтрака, аз се изправих, целунах Кони за лека нощ и излязох навън.
В хотела по навик попитах търсил ли ме е някой.
– За господина има оставено съобщение – ми казаха.
Съобщението гласеше: “Жан, ако не възразяваш, можем да те настаним в поетическата обсерватория на Ейнджъл Дарк. Наследниците са я ремонтирали напълно и е обзаведена съвсем прилично. Така ще можем да си пием биричката по-често. И по-често да ми разказваш за България и моя двойник. Съгласен ли си? – Стивън II.”
Казах мерси, защото джентълмените могат да благодарят и на френски.
Но не и на български.
Който щеше да изучава Кони.
От България се интересуваше и Стивън. И дори се скиташе из тъмното с Том Невин. Може би онзи му разказваше спомените на своите родители и на дядо си за България. Прекалено беше пораснал интересът към моето отечество. Отечество любезно, и така нататък. Остава сега и моят патриотизъм да избие и да не ми позволи да откъртя.
Но откъртих и сънувах българските си приятели. Нали рейтингът им се беше повишил толкова много сред новите ми познати и непознати в Америка…
Но колко му е на един непознат да прояви интерес към младата ни демокрация. И да възкръсне дори заради своето любопитство. И в името на просперитета на своето праотечество.

4.ТРАНСБИТИЕТО ВРЪЩАШЕ ЕДИН ПО ЕДИН
своите обитатели на Земята. Както морето изхвърля удавниците на брега.
Бях се събудил с главоболие, бившата поетическа обсерватория беше фрашкана с кошмари, а нямаше нищо за хапване. аже и кафе нямах. Да не говорим за студени натурални сокове. Празният хладилник ми напомняше за България, та може би носталгията стържеше празния ми стомах. За проклетия и асансьорът не работеше и хукнах надолу по стълбите. Ако се качвах нагоре, бих забелязал най-напред като мираж едно съблазнително дупе под прекалено смелата къса поличка. Отгоре тя изглеждаше като героиня на баснята “Щурец и мравка”. Мравката пълзеше по стълбите с невъобразимо количество куфари, чанти и пакети.
– Ще ми разрешите ли? – попитах.
– Какво? – попита Мравката и се взря в мен. Гримасата й трябваше да прилича на усмивка – точно толкова, колкото прилича на натурален сок една смачкана консервна кутия.
Но аз стоях като истукан… Призраците не бяха напуснали това жилище. Не ми ли стигаха Том Невин и Витка? Пред мен беше Дая. Същата тази Дая, която бе превърнала същия този жилищен блок в картинна галерия на незавършени платна и преждевременно завършени житейски съдби. Сладострастната вълшебница, която искаше да дресира самата Съдба. Този път с главна буква. Което поне доказва как бях ококорил очи.
– Дая! – рекох.
Гласът ми съдържаше равни порции изненада и ужас. Ето коктейла, който не бих нарекъл любим.
– Да, Папа Жан – отвърна тя.
– Вие ме познавате? – заекнах.
– Щом вие ме познавате, защо аз да бъде лишена от това удоволствие…
И уморена смъкна черните очила.
Сега разбрах, че пред мен не беше истинската Дая. Гледаха ме сини очи, честни сини очи, по-точно, защото заглавието на този филм се завъртя в главата ми. Която, празна и кънтяща от позивните на стомаха ми, ставаше поне за киносалон.
– Май съм ви виждал някъде – измърморих.
Бях я срещнал в трансбитието, но не съм виждал бивши пациенти на лудницата да се хвърлят в прегръдките си с думите: “Та ние с вас сме лежали в една и съща лудница… И вие събудихте у мен прелестния спомен за усмирителната риза… Ах, тези лудници!”
Вече бях не само изненадан, но и безсилен. Със странно омекнали долни крайници. От глада и ужаса, който се настани в празния ми стомах като в нова квартира. Не, дори Бог би бил безпомощен. Та нали Тимен Розенкройцер го е рекъл: “Ако Бог беше всесилен, щеше да има сила и да унищожи себе си…”
– Едва ли сте ме виждали – вече истински се усмихна Дая II. – Виждали сте моята мъртва братовчедка… Ние сме духовни близначки… И не само духовни… Винаги са ни бъркали. Макар че тя е по-голяма от мен с три години. И по-рано от мен стана жена… Тогава, когато страстта и грехът разпукаха тялото й и тя разцъфтя, ние се отдалечихме една от друга…
– Не бих казал, че и вашето тяло не е цъфтящо – сдъвках аз един поизтъркан комплимент, колкото да имам нещо в устата си. Макар че би трябвало да сдъвча един аналгин.
– О – рече Дая II, – та аз съм още девствена!… –
разкикоти се. – Имам си приятел обаче. Истински! Обичаме да си държим ръчичките. Казва се Александър… А уж Александър е символ на смелост… Той ще пристигне след два дни… Докато аз се оправя с жилището и с ателието й.
– В смисъл? – попитах.
– В смисъл, че искам и мога да рисувам като нея.
Друг път ще й разкажа, че и аз почувствах прилива на таланта, а може би и на гения след смъртта на Геша.
– Бих искал да ви помогна за багажа – рекох.
– И в рисуването ще ми помогнете – рече Дая II.
И само прекръстоса крачетата си. Беше седнала на най-големия куфар и нямаше намерение да участва скоро в състезанието по вдигане на тежести.
– И Кони твърди, че я засърбели ръцете да рисува след смъртта на Дая – помъчих се казаното да не изглежда лукаво.
– Изкуството не се създава само с ръцете – обясни простичко Дая II.
Аз гледах нейните крачета. Късата поличка не се и стараеше да ги закрива.
И въпреки всичко изглеждаше чиста като едемско цвете.
И все така простичко и ужасно красиво разкриваше сърцето си с изяществото на стриптийзьорка.
– Все пак Дая съм аз. 17-годишна, с енергия, която бушува в ръцете и сърцето, с тях се рисува. И с ума, разбира се – усмихна ми се. – Моите учители твърдяха, че в мен дреме художник, но самата аз бих се занимавала с по-голямо удоволствие с ефектите в киното. С пиротехника например…
Пак прекръстоса крака. И продължи:
– Театърът на ежедневието ме изморява. В него участват само статисти и публика. Аз не съм това, в което ме обвиняваш.
– Не съм те обвинил в нищо – рекох смаян. Ако на това му викат обвинение…
– Обвиняват ме очите ти.
“Ти”! Това изсипа няколко чаши кураж в празния ми стомах.
– Не вярвай на очите ми – потърсих примирие.
– Но те ме и харесват. И пак не като това, което съм, а плътски, като жена… Казах ти, че съм девствена…
– Забравих – дадох го малко лукав. Може би трябваше да играя ролята на съблазнител.
И в празния киносалон на цепещата ме глава се завъртяха ролите на съблазнители.
– Пропътувах 3000 километра на автостоп. – Това,за километрите, го казвам за българския читател. Иначе Дая II го назова в мили, футове и инчове. – Друг път няма да пътувам на автостоп. Попаднах на някакви типове, които ме завързаха в колата и ми натикаха в носа кърпа с етер. Помислих, че ще ме изнасилят и че Александър отново ще закъснее за пиршеството на плътта. Нищо подобно! Разпитваха ме за Дая и питаха дали мога да рисувам като нея…
Изтръпнах. Колекционерите пипаха здравата. Те се интересуваха не само от чудесните платна на Дая. Те щяха да проследят в зародиш и ненарисуваните картини… Ония от “Дубъл зеро” бяха абсолютно прави: Америка беше фрашкана с колекционери. От всякакъв калибър! Калибър не е случайно изтървана дума. За този род меценати калибърът играе твърде съществена роля…
– Обичам Цепелин и Стоунс – размотаваше като магнетофонен
запис изповедта си Дая II. – Имам си и куче. В момента Александър се грижи за него. Моята задача е да придам завършеност на картините на Дая. Надявам се да успея…
Дано, мойто момиче, мислех си, но два дни са прекалено много време за Америка. И докато твоичкият Сандю се дотътри тъдява, могат да ни се случат и нови илюминации. И пиротехнически ефекти. Аз видях в лицето хора, които не искат да се примирят с ролите си на статисти или на публика.
А още нямах никакъв план. Може би ще ме осени пак на някой от неочакваните завои, които моят път ми предлагаше. – Ако картините са огледала на живота, то те могат да бъдат само съветници на грациите и снобите – Дая ръсеше афоризми така, както нейните връстнички люпеха семки или хапваха пуканки със своите гаджета.
А в моята глава плуваха като в аквариум само хранителни отпадъци и от тях сглобявах всичките си сравнения.
– Много говориш – рекох и после замаскирах своята нетактичност като загриженост. – Тук не трябва да се говори толкова много.
– Малка съм, за да мълча – рече простичко Дая и пак прекръстоса прелестните си крачета. Които също говореха.
– За картините не бива да се говори пред всеки.
– Аз не говоря пред всеки! – Дая II протегна царствено жезъла си над оплешивялата ми главица. – Картините трябва да разбиват зрителните измами…
– И да създават нови – вметнах, а би трябвало поне аз да мълча.
– Създават нови истини, Папа Жан – рече Дая. – И ни зареждат с енергия.
– Нещо като бяла магия ли? – попитах.
– Аз я наричам розова. Нещо като символ на изгрева – прелестните й устенца дъвчеха афоризмите като сандвичи. – Магията си взаимодейства с вярата…
– Неверието е също вяра – вдигнах ръка като стопаджия. Време беше да престане да бърбори…
– Заприлича ми на стопаджия – усмихна се. – И ми напомни за онези, които ме взеха в колата си. Добре, че дойде спасителят…
– От ръжта ли? – явно остроумието нямаше никакви връзки със стомаха и всички подстомашни жлези. Но исках и да науча нещо повече.
– Спасителят приличаше на Смъртта – рече Дая. – А е ужасна безвкусица да нарисуваш нещо, което показва как Смъртта спасява Живота…
Непознатият беше спасил и нея. А аз трябваше да играя ролята на хамалин. В смисъл, че най-после понесохме всички куфари, пакети и чанти. И да съм готов всеки момент да й помогна. Онези щяха да дойдат.
– Не мога да те поканя вътре – рече Дая. – Не знам какво ще заваря… Но ще се видим още днес…
Лесна работа, мислех си, като летях едва ли не по стълбите. И се стоварих на първата свободна маса, която скоро бе ощастливена с кафе – двойно, няколко сандвича и студен сок. Цяла кана!
Спокойно, Папа Жан! Няма да умреш от глад. И не забравяй, че си обеща да пазиш диета. Защото кой знае какво още може да ти се случи, щом си решил да се позавъртиш пак около тяхното свърталище, което прилича на безгрижен и почти фриволен замък, а е истинска крепост. Нали трябва да спипаш Витка…
– Може ли? – Ели поиска да седне на моята маса в бистрото.
– Може, естествено – жестът ми беше не само широк, но и вече спокоен. – Какво да поръчам?
– Исках само да те видя – рече. – Но ще изпия и един сок.Сокът кацна на масата. Аз си налях остатъка от каничката. Не мога да оставя една дама да пие сама. Макар че диетата… Не се тъпчех с картофи все пак.
– Нещо ново? – въпросът беше рутинен. В смисъл на интерес към настроението, плановете, времето.
– Има! – рече Ели. – Подарих картината на Витя…
Но не сияеше. Нито пък аз.
– Допуснала си грешка – гласът ми беше равен като твърда настилка на тенискорт. Пък и Ели щеше да изглежда чудесно с къса поличка.
– Той не ми прилича на мошеник! – погледна ме в очите. Беше готова и да спори.
Но и друго имаше в очичките й.
– Раздвоена съм между него и теб, Папа Жан…
Само сълзливи изповеди ми липсват.
– Да – рекох, – сигурно е така… На мен подари шапка, на него – картинка… Шапката вече изчезна… Остава картината.
– Но за мен парите не са най-важното! – запалено, за да докаже нещо на самата себе си, рече Ели.
– За мен също – над масата се надвеси и Том Невин. Сатанинската му усмивка го доказваше. – Готов съм да почерпя хубавата компания…
Ели замълча и аз бях доволен. Онзи се направи на разсеян, за да не забележи явната й неприязън. Не само режисьор бе Том Невин, добър актьор бе също така. Ролята на клоун, който се преструва на джентълмен, не е от най-леките.
– Папа Жан, ще я рисувате ли? – усмивката му се разтегна на 180 градуса. – Бих заплатил щедро, ако мога да присъствам на подобен сеанс…
– Тук картините имат добра цена – рекох небрежно. – И колекционери дал бог. С лопата да ги ринеш. Както се казва на български.
И го казах на български, а онзи продължаваше да се хили. Избавиха ни Лот и Хариет. Бяха тръгнали на разходка и отърваха Ели, по-точно. Явно родителите й трябваше да се откажат от международните маршрути и да се примирят с разходките из града.
– Ако имаш една любов, нека бъде за всички…
Каза го Том Невин. Цитираше най-спокойно четвъртото ми послание. Но лицето му беше вече друго.
Познавах вече способността му да се преобразява мигновено още от параноичното му представление.
– В КАПЧИЦАТА ИСТИНА ИМА МНОГО ПОВЕЧЕ УДАВНИЦИ, ОТКОЛКОТО В ОКЕАНА ОТ ЛЪЖИ…
Казах го бавно и на български, за да видя как ще възприеме едно от най-новите ми послания.
Възприе го. Значи…
– Уважавам твоите книги, твоите картини, твоите послания – втвърди се лицето на Том Невин.
– Изстисках всички думи от родовата си памет… Чини ми се, че те разбрах… Това ли искаш да кажеш?
И преведе посланието на английски. Беше заменил само думата “удавници” с “трупове”. И така става. Около него винаги миришеше на мърша.
Поиска ми се да запаля цигара. И да издухам малко дим в лицето му, като попитам:
– Кой сте вие, Том Невин?
– Пълномощник на Красотата – отговори спокойно.
Значи бях задал въпроса си гласно.
– Харесва ми желанието ти да превърнеш живота си в изкуство… – говореше бавно и отчетливо. – Познавах и друг един такъв човек… Сякаш бе дошъл от друг свят…
За Дейв ли намекваше?
– Спасили са те тайните служби – рекох. – И сега ли изпълняваш техните заповеди?
– Ничии заповеди не изпълнявам – рече джентълменът срещу мен. – Обичам изкуството. Падам си по Енергетичния лизизъм… И ми беше наистина приятно…
Небрежно хвърли върху масата две банкноти по 20 долара.
– Пито-платено – рече на български и в гърлото му заподскачаха звуци, които приличаха на гаргара.
– Значи и това може, – рекох си. – Надвих желанието си да го пипна за гушата и да го разпитам по-подробно за Дейв. После повиках сервитьора.
Вече сит и спокоен, се върнах в обсерваторията.
Белият лист на пишещата машина отпуска нервите като грундираното платно. Само че с боите бях по-спокоен, те сами викаха другия тон, сами преливаха една в друга… Или се отблъскваха една друга толкова енергично, че трябваше да намеря нотата, която да ги примири и да роди хармонията…
А думите…
Думите са цветята на хладния разум. Казаните думи приличат на хвърлени камъни, драги ми Том… Това твоите прадеди са знаели…
Но на мен ми бяха необходими мислите и думите на един човек от Бъдещето. Турям главната буква, защото съм уверен в неговата реалност. Не можах да намеря ръкописите ти, Дейв. А твоите думи трябва да изгреят върху бялата страница.
Ето така.
“Започнах много млад. Щом разбрах, че имам твърде добър сигнал…”
Сигнал? Добре е казано. О, как исках да стигнат до мен твоите сигнали, Дейв.
“Гледате супершоуто “ХХ”, което ни връща във времето мечта за всяка млада душа…”
Е, чак пък мечта. Поне на мен, драги Дейв, ми писна от моето време…
Неблагодарен негов син ли съм? И събрат на Витка? Мерси! Щом си падаш по френския. Виж, Кони ще опиша с удоволствие. О, ако знаеше ти, че това е моята Силвия!…
“Моята” ли казах? А не беше ли влюбена в теб тя, драги момко…
Започнах да говоря като старец.
“Димката беше за онези вандали от по-долния етаж…”
Сега ще го покани на кафе.
Идиот такъв, защо не си наля един термос с кафе в бистрото. И една бутилка с натурален сок можеше да туриш в хладилника. Иначе там ще изстудяваш само мераците си…
“Сам съм – рекох. – Дошъл съм наистина да почивам…”
Да, ама не.
Някой варварски натискаше звънеца на обсерваторията.
Беше същата руса мацка, която се силех да описвам. Даже мога да твърдя, че пред мен беше оригиналът. Другата Кони си падаше по димките. Тази натискаше звънеца. До дупка! Както се изразяват благозвучно в моята мила родина.
– Глух ли си? – попита ме в упор, после ме отмести от вратата.
Нямах нищо против компанията й, но прикрих с тялото си машинката и ръкописа. Същински Матросов.
– Когато рисувам или пиша, предпочитам да оглушавам – рекох скромно. – Нещо, което е силата или слабостта на гениите.
– Я да видя – щръкна дупето на Кони.
– Не! – рекох и бях истински Матросов.
Кони не беше чела нищо за моя случай, иначе би знаела, че гърдите могат да се използват и не по предназначение. Нито за Зоя знаеше нещо, нито за Раймонда Диен.
Това, за Раймонда, е по-подходящо. На Кони би й отивало да се просне решително на кушетката или на пода.
– По този начин медитирам – рекох и преглътнах една задна
мисъл.
Задните мисли не могат да заблудят прозорливия читател, но заблудиха Кони.
– Имам страхотна идея – рече решително; цялата й пазва беше пълна с решителност, защото едно копче не издържа натиска и се откопча. – Планът ми е почти каубойски и не може да не те запали…
Запален съм, мойто момиче. Но защо ти трябва да държиш плановете си в пазвата?
Сигурно съм посегнал неволно към тайните планове, защото ме перна почти ласкаво през ръката.
– После! – рече. – Сега ще ти кажа кой е Сол Акулата…
Въздъхнах примирен, турих капака на машинката върху изписаните листове и седнах на масичката срещу Кони.
– Ако нямаш нищо за поркане – рече тя, – не се притеснявай. И без това ни предстои посещение на едно готино заведение. Ставаше дума за заведението на Сол Акулата. Било на самия бряг на морето. Кеф ти климатик, кеф ти солен вятър! Публика не липсвала. Бараби, самотници, изискани двойки, които искат да видят всичко на този свят. Можеш да поркаш бира, можеш да чакаш да се разтопи айсбергът ти в най-готиното марково уиски.
– За всекиго по нещо – рекох.
На български.
И Кони поиска да й го преведа.
– Да започнем ли уроците? – попитах и надзърнах в пазвата.
– Сега имаме по-важна работа – рече дамата, с която бях изживял толкова невероятни неща.
И която сега решително отхвърляше най-вероятното.
– Обещал си ми галавечеря, нали? – попита.
– Разбира се.
– Ще я заменим с посещение в заведението на Сол Акулата.
“Защо?” – сигурно са попитали очите ми.
– Щото и той има картина на Дая – обясни Кони вече със закопчана блуза. – Предложили му една торба с пари… Отказал! Сол е особняк и инат като…
“Като магаре”, помислих си. “Или като българин.” Но край на уроците по български.
– Ще се самоубия, вика Сол. Но картината на Дая няма да им дам…
Макар че това би помогнало извънредно много на моя бизнес…
Ще използва парите си за ремонт, помислих си, щом Кони ми обясни, че тази вечер група колекционери ще го посетят отново. За да попитат какво е решил…
– Е? – попитах.
– И ние ще сме там – рече Кони. – Облечи си нещо по-така, аз също ще се издокарам, стегни колата. Ще ни трябва! трябва да отмъкнем едно приятелче от ония… Не ти ли харесва, каубой?
Харесваше ми.
Планът, а после и Кони.
Тя беше повече от ослепителна.
– Къде намери тези дрешки? – попитах изумен.
– Те ме намериха – усмихна се. – Висяха в гардероба. И се впиха в тялото ми… По невъздържаност приличат малко нещо на теб.
Въздържах се дори от отговор.
Но аленият цвят на възбудата сияеше върху бузите на Кони, когато се настани в колата до мен.
– Наляво… Сега направо… Дясно… Пак дясно… Можеш да ме почерпиш с цигара, имаме два-три километра прав път.
– Нямам цигари – изломотих.
– Боже, нямаш ли поне една заповед, която да задължава мъжете да са учтиви и предвидливи, когато са с такива жени…
– Какви? – рекох непредпазливо.
– Хубави – рече Кони. – И решени на всичко.
“ПОНЯКОГА Е ПО-ТРУДНО ДА БЪДЕШ ДОБЪР, ОТКОЛКОТО ЖИВ” – припомних си още едно от новите си послания. Нямаше смисъл да го произнасям гласно. Ще си поговорим с Кони друг път.
– Пак наляво – рече Кони. – Почти стигнахме. Там ще ми купиш цигари. И ще вземем по един бърбън за начало. Не обичам да разглеждам менюто с празна чаша.
Масата, която избрах, беше близо до вратата. Имаше и прозорче до нас, та най-напред го отворих, за да дишаме по-спокойно.
Поръчах два бърбъна и ледец в огромен съд, също и сода. Бърбън се пие по три начина: без водичка, с водичка и като водичка. Тази вечер Кони щеше да го пие с много водичка, а аз – главно водичка.
– Бих ви помолил и за ваза с цветя – рекох. – Дамата обича на масата да има цветя.
Кони ме погали по ръката.
– А аз бих искал да поразгледам и листа с менюто.
Листът беше поставен в нещо твърдо, което като нищо можеше да е подвързано с кожа от алигатор. Не са намерили кожа на акула, помислих си. Сол Акулата беше разположен две маси пред нас. Седеше сам, наливаше се и се потеше. Беше почти четвъртит и масата с четири стола му беше достатъчна. Бас давам, че съотношението на сланината към мускулите в неговото туловище беше 2:1. В полза на сланината! Е, липсваше превръзка на едното око, но десницата му бе татуирана като на стар морски вълк – череп с два оглозгани кокала, медуза и нещо като русалка. Елементи, които бяха избродирани и върху менюто, което стисках в ръце.
– Вълнуваш ли се, Кони? – попитах.
– Вълнувам се – рече простичко. – А ти?
– Аз се радвам най-напред на срещата си с теб…
– Дрън-дрън – рече тя на английски, което звучеше като “джигъри-поукари” и означаваше също така измама, далавера, глупости и чак тогава “дрън-дрън”.
– Кога си се вълнувал така на среща? – все пак Кони потърси помирение. Помнеше, че тук сме преди всичко по работа.
– Когато се запознах с Розенкройцер – признах си.
– Ти не си обратен, нали? – внимателно се взря в очите ми Кони. – Обидно е за една дама да разбере, че този, който поискал да донесат цветя за нейната маса, се е вълнувал повече при срещата си с някакъв мъж…
– Той не е някакъв – рекох.
– Знам – озъби ми се Кони, а може пък и това да беше усмивка. Виждал съм подобни усмивки върху рекламите на паста за зъби. – Нали съм ти казала, че искам да науча български, за да прочета твоя…
– Материус – подсетих я.
– Материус или Тимен – допълни тя. – Искам да се запозная с господин Розенкройцер в оригинал… Затова реших да уча български. И заради теб, естествено…
– Наздраве – рекох.
– Наздраве – съгласи се тя.
После й разказах как съм се запознал аз с Материус Розенкройцер.
– Беше на панаира на книгата… Вървяхме между хората и между красивите корици на хиляди книги. Бяхме със Стивън. “Ето го!” – каза той и гласчето му се разтрепери. С огромната си грива Розенкройцер разговаряше със свои читатели и раздаваше автографи. Той беше нашият кумир. Стивън знаеше наизуст цели страници от “Бунтът на бездарниците” и “Антифауст”. Аз бях прочел само неговата “Алхимия на
словото”. Поискахме автограф, бяхме си купили вече от неговите книги. Стивън забълва цитати. Материус се усмихваше. Най-напред скептично, после все по-широко и по-широко. Аз бях омаян от неговия чар и човещина…
– Чар? – попита Кони. – Не мислех, че така може да се говори за един философ.
– Чар и човещина – повторих аз.
– Кажи ми нещо от него!
– “Вие, които копнеете за копнеж – започнах аз, а Кони ме погали по ръката и аз се запалих още повече. – … Нощ, не забравяй, само ти ме поведе към огъня на селото… – Кони ме галеше.
– О, моя душа – тъмнината!”
– Това ще ми го кажеш, когато сме сами в тъмното – рече Кони.
– После?
– Какво после?
– Запознахте се и…
– Запознахме се и станахме дори приятели – продължих. – И се записах в неговата “Нихилистична гимназия за превъзпитаване на интелектуалците”…
– Ти си нихилист? – опули се Кони.
– Нищото е също ориентир на този свят – рекох.
Донесоха ни омари за предястие.
– Картините дишат – бях се запалил да приказвам. – Те вдишват и нас самите. И после ставаме други…
Кони ми стисна ръката.
– Какво има?
– Нищото се настани на масата на Сол – рече. – Спокойно, моля те. Омарите са чудесни…
На масата на Сол се бяха настанили три октопода. Не прикриваха наглостта си. Даже се бяха декорирали с нея.
– Ще ми пропадне вечерята – рекох. – Хапни още малко, а после трябва да запалиш колата…
Кони вдигна чашата, клъвна малко от омара, после въздъхна.
– Точно започна да ми става интересно – рече.
– Интересното предстои тепърва – рекох. – Ти само запали колата и чакай…
Тримата от масата на Сол също говореха за изкуство. Бяха ценители, защото сумата, която му предлагаха, беше огромна.
– Не – клатеше глава Сол, – не желая да я продам…
– Ако ни я покажете, можем да прибавим още една нула – рече единият тип с бомбе и доста шарено шалче. Може би завързваше жертвите си с него.
– Не – каза отново Сол, – по-добре е да се измитате…
Настъпи тишина.
– Вашите изрази не са съвсем подходящи за маса, на която стоят истински ценители на изкуството – рече бомбето.
– Или масата не е подходяща за подобен разговор…
После спокойно се изправи и обърна масата с краката нагоре. Аз се спуснах и забих един юмрук в корема му. Някой ме тресна с нещо по главата.
И се започна. Явно в заведението имаше доста от приятелите на Сол, а той е очаквал и друга помощ. Сцената беше суперекшън, аз се бях докопал до единия от тройката, беше по-слабичък и по-удобен за опаковка и транспорт. Изведнъж вратата се отвори и суматохата бе нажежена още повече с няколко изстрела. Човекът с маската на смъртта стоеше с автомат-помпа в ръце.
– Искам да ви помоля за малко тишина – рече и маската заподскача по лицето му.
Но тишината трая само секунди. Някой изкрещя: “Полиция!”, полицаите сигурно е очаквал Сол Акулата, но не и аз. Бързо се освободих от багажа си, неблагодарникът извади нож, та трябваше да извивам ръката му, за да изпусне хладното оръжие на пода. После се метнах през прозореца и едва не попаднах в обятията на един полицай – негър.
– Пусни го, Том – рече му Сол. – Не го познавам, но той беше от нашите.
– А изнудвачите? – попита чернилката.
– Изнудвачите се измъкнаха – рече Сол. – Нищо, пиенето е от мен. Картината е още моя…
Нямах намерение да гуляя, та оставих една банкнота на масата и се запътих към Кони.
– Неуспех – рекох. – Не обичам думата провал, но и нея ще ни се наложи да употребяваме.
Кони мълчеше.
– И спасителят с маската довтаса – рекох. – На всяка манджа мерудия.
Май че не го преведох точно на английски. Сбърках подправките, турих джинджифил вместо мерудия, но Кони само се смееше и поиска да й покажа онова, дето се слага на всяка манджа. Като отидем в България, разбира се.
– Ще ме водиш ли на вечеря все пак? – попита Кони, като гледаше любопитно опърпаното ми одеяние.
– Нямаш късмет, мойто момиче – рекох. – Ще хапнем нещо у нас. А вечерята не се губи…
– Тогава вземи това – рече Кони и ми подаде сейкото, който ми бе подарила Силвия Алисън.
– Кога го сви? – засмях се.
– Докато ми разказваше за Розенкройцер и ми рецитираше неговите думи…
– А ти ми галеше ръцете – сетих се. – За това ли?
– Не само за това – притисна се до мен Кони. – Ти имаш силни и хубави ръце…
Малко късички ми бяха пипалата, но щом Кони ги харесваше.
– Не съм ли ти подарил едно чудесно “Картие”?
Кони кимна.
– Ще получиш великолепен френски часовник. Карай към дома…
– Към чий дом? – попита ме. – Не знам къде е повече кльопачката. А по-добре карай ти, калпава шофьорка съм… Все пак тя докара колата до първия супер. Откъдето излязохме с по два хубави пакета.
И добър сервитьор бях, когато изпразвах съдържанието им. И когато тичах за лед от хладилника. Бях облечен почти спортно, тук е прието да имаш специален екип за сутрешния крос.
– Може би е от риска – рекох, – но усещам как по мен пълзи аленият цвят на възбудата.
– Възбуждаш се, докато кльопам кренвирши? – попита Кони. – Не е ли извратено?
– Не е – рекох. – Само е мъничко перверзно… Но съм взел и няколко банана за десерт…
– Чукането не заменя вечерята, Папа Жан – роптаеше уж Кони, но май не беше съвсем убедена.
Но продължихме да се храним.
– За какво пак се замисли? – запротестира Кони.
– Сетих се за Дейв Рийс, Кони – признах си. – В своите репортажи той наричаше обитателите на блока призраци…
– Сетил си се за Силвия Алисън – заглези се Кони, готова да прекъсне вечерята. – Не можеш да я забравиш…
– Ревнуваш ли? – попитах. – Та тя обитаваше твоето тяло…
– Да, но ти си получавал наема – наежи се.
Но после се замисли.
– Не знам, но като се завърнах тук и особено като те срещнах, заварих в тялото си много чужди въпроси… Забравила ги е в бързината…
– Тогава повтори: “Аз съм Силвия Алисън…”…
– Може и да го повторя, Жан – погали ме, но часовникът си остана на мястото. – И аз искам да те снимам.
– Като какъв?
– Като моя Дейв Рийс, който има право на намеса…
И продължи:
– Ти никога не можеш да бъдеш монитор, Папа Жан… Ненамесата не може да бъде твое верую. Ти си джинджифил на всяка манджа…
Ето докъде водеха моите уроци по български.
– Когато имаш тялото на един човек, а го обитават думите на друг, животът е повече от друг – говореше Кони. – Индианците са го наричали раздвоен език…
– Сигурно Стивън й беше напълнил главицата с тези глупости. – Аз искам да имам тялото на войника и думите на философа – рекох. – Къде ли ще тури в своята държава подобни типове Платон?
– Аз бих те турила в леглото си – рече Кони. – Или ще ме зяпаш как ще излапам бананите по-напред?
На втория банан някой натисна звънеца на вратата. После при нас влетя Дая. Представих й Кони. Те се познаваха вече от писмата, които си бяха разменили. Двойницата на Дая прояви интерес и към бананите. Само дето не попита откъде ги купувате. Обели един, започна да го ближе до прималяване и каза:
– Александър ми купува банани почти всеки ден – и се засмя:
– Обичал да ме гледа как ги ближа и поглъщам… Най-напред го правех главно за неговия кеф, сега съм луда по бананите…
Кони гледаше ту Дая, ту мен.
– Много любители на бананите се навъдиха – заключи. – И много маймунки на един клон…
– Ако нямате нищо против, искам да ви поканя в ателието –
рече Дая и посегна за нов банан. – Искам да ви покажа първата си картина…
Ние обмисляхме поканата, но Дая сама реши всичко:
– Не успях да подредя нещата, нямам и нищо за поркане, та можете да донесете три дози, да има и за мен. Чакам ви.
Налапа банана, затръшна вратата и завъртя поличка около дупето си. Поличката беше поизцапана с боя, но иначе продължаваше да е прелестна.
– Шибан живот – почти изпсува Кони. – Но изкуството иска жертви… Не се отказвам от страстите си. Само отлагам любовния сеанс за по-късно. Нали не мислиш да се запиваме и застояваме там?
Не мислех.
Не мислех също така, че и бившето обиталище на сладострастницата Дая ще прилича толкова малко на стая и толкова много на агитпункт на хаоса.
Но картината, която видях на статива, ме смая. Еротизмът и някаква дива енергия бушуваше в нея. Всички табу бяха стрити ситно-ситно в хаванче и поръсени отгоре върху още незасъхналите маслени бои.
Празните туби се гърчеха също сладострастно пред разтворените крака на статива.
Дая, мъртвата и живата, беше нарисувала нещо изумително: едно дърво със сладострастно впити в кипналата от възбуда земя корени. Земята приличаше на дишаща и втвърдяваща се лава, а корените приличаха на змии, които напускат своето убежище, за да дадат змийска страст на едно женско тяло. Защото дървото се превръщаше в жена. Някаква невероятна сила възбуждаше плътта й. Корените се измъкваха от земята, а клоните й се впиваха в небето със същата страст. И небето беше живо – една синя лава. Ако е възможно лавата да е синя…
– Носите ли нещо за пиене? – попита новодомката. – Като дойде Александър, той ще ме зарежда…
С провизии, естествено. Със страст го зареждаше Дая.
Кони изми три чашки, а аз налях поравно малко уиски, от асеновградското.
Разбрах, че сега трябва да пием нещо ново.
– Не разбирам много от питиета – рече Дая. – Но наздраве!
– Хубаво е – рече Кони. – За твоите картини.
– За изкуството, което ни прави негови роби…
– Тогава свали картината от статива, Папа Жан – помоли ме Дая. – Стативът ще ми е необходим още, но нея ще запаля… Понечих да протестирам, но се сетих, че и аз самият съм правел тези жертвоприношения пред Бога на Изкуството.
И пред Страстта да рисувам.
Картината беше великолепна и докато изгаряше. Тогава клоните и корените й се протягаха още по-страстно към червеникаво-кафявата плът на земята и синята лава на небето.

5.СПЯХ НЕПРОБУДНО.
Кошмарите се редуваха един след друг като телевизионен сериал. И пак като в телевизионен сериал никой не го беше еня за логиката на сюжетното развитие. Най-напред видях Дая, която се събличаше пред мен. После завърза дрехите си на сноп, извади някаква воняща бутилка, сипа нещо отгоре и поднесе запалката. Дрехите пламнаха, а бикините й полетяха горящи из стаята. Като летящото килимче. Дая гледаше мълчаливо. После се разкикоти. Стоеше все така гола, но не сваляше черните си очила. За да не видя очите й, помислих си в просъница. Да не видя очите й и да не знам дали е мъртвата, или нейната палава двойница.
“Да се сгрея ли при теб? – попита ме и смъкна чаршафа. –
Много ми е студено…”
“С очилата ли спиш?” – попитах.
“Очите ми са възпалени” – рече глезено. – Още съм девствена, а очите ми сълзят като на стара вещица…”
Разкикоти се и изчезна от стаята. Беше яхнала прахосмукачка поради липса на по-простички уреди за поддържане на хигиената. И се беше блъснала в заключената врата. Чу се страхотен трясък.
После сънувах Силвия. Стоеше върху една скала, а аз я рисувах. Глупости сънувам, разбира се. Това върху скалата беше Ириния. И ми махаше с ръка да отида при нея. И сочеше морето… Откъдето изскочи Витка. Беше нахлупил моята каубойска шапка и от устата му течаха лиги.
“Като я нарисуваш – кимна той към скалата и Ириния, – ще дойда за картината…”
Изпсувах или изстенах, все едно – шумовите ефекти са работа на някой откачен пиротехник. После затръшна вратата след себе си. “Ще дойда скоро” – ехтеше след него и полилеят над мен се залюля. Върху него видях черна паяжина. Сигурно там бяха направили опит да се приземят изгорелите бикини на Дая II…
Дан-дан-дан…
Стрелят ли?
Май вече бях буден и никой не стреляше, а удряше с юмруци по вратата. Отворих я.
По къса туника застана пред мен Кони. Беше наметнала черен прозрачен шал. И мълчеше.
– Спиш като умрял – рече най-после.
– Почти – изкривих една усмивка. – И сънувах кошмари…
– Истинските кошмари бяха извън твоето леговище – Кони влезе и реши, че е най-добре да седне на леглото ми. – Те се случват…
– Какво искаш да кажеш? – попитах почти глупаво.
– Взривиха колата на Лот – въздъхна Кони. – Нали го знаеш, бащата на Ели. Буф и го няма вече. Хариет не е пострадала уж, но е откачила отново. Приеха я пак в болница. Ели стои все край нея и даже не дойде на погребението на баща си…
– Толкова ли съм спал? – попитах изумен.
– Почти два дни – рече Кони. – От оня миг, когато ме изчука, а после ме отпрати. Искал си да останеш сам…
Затътрих чехли към хладилника.
– Лот обичаше водка – рекох. – Да пийнем по една чашка за него… И да отлеем в пепелника. Кони пое чашката, отля две-три капки в черния пепелник и гаврътна водката.
– Лот обичаше живота – рече дрезгаво. – Друг път ще ти кажа повече. Сега съм разстроена и би могъл да ме погалиш.
Аз мълчах.
– Искаш ли да легна при теб за малко?
– Вече се наспах – рекох. – Пък и кошмарите ме изтощиха като три любовни сеанса…
– Четвъртият може и да не е толкова бурен – пазареше се Кони.
– Направо си го заслужавам. Ако знаеш какво съм направила за теб.
– Какво? – попитах и приседнах до нея.
– Целуни ме най-напред.
Да, ама Кони не може да се целува кротко. Дори и когато се връща от погребение. И езичето й се шмугна в моята уста.
– Разказвай…
– Грубиян си ти, Папа Жан – Кони вече се събличаше. – Имам нужда от малко нежност…
Това, което последва, едва ли би могло да се нарече нежност. Кони беше свирепа и ме яздеше като същинска амазонка…
После отиде в банята, на връщане взе пепелника от масата, запали цигара. Синкаво пламъче от отлятата водка избухна край леглото.
– Рижият е купил още три картини – докладва Кони и духна малко дим в лицето ми. – Прегърни ме де – сопна се, – не виждаш ли, че щастието препуска край нас със скоростта на светлината…
Прегърнах я вяло.
– Бързат – рекох.
Малката сладострастница ли беше взривила колата? Или онези разчитаха на това, че сега подозренията ще бъдат насочени към Дая II и сами организираха фойерверките, за да предупредят собствениците на платната…
– Преди взрива ли купиха картините? – попитах.
– Защо? – Кони беше изненадана от въпроса ми, после сякаш
загря. – Почакай… Май двете картини са продадени след погребението…
И замълча. Посегна към ръката ми и я тури на бедрата си.
– Добре, че ми разказа всичко за Стивън – каза Кони.
– Гледаше ме много ужасено. Като че ли събличаше твоята Силвия… И беше мил с мен, та успях да изкопча нещичко и от него.
– Какво? – попитах дрезгаво.
– Целуни ми гърдите – рече. – Нали знаеш, че обичам да смучат зърната ми…
– Знам – целунах я бегло. – Какво научи?
– Уф – въздъхна с досада тя. – Не си много мил днес… Ще го мина за сметка на кошмарите. Защото и други кошмари те чакат…
И вече примирена и може би спокойна, ми разказва, че от Стийв разбрала, че съществува някакъв таен подземен канал, който водел към замъка. Към крепостта на противника, по-точно…
– Да не би това да е само някаква нова хипотеза (исках да кажа щуротия, но се сдържах) – на Цефул… Великите войни…
– Не е щуротия – надзърна в скобите Кони. – Сама проверих всичко…
Отишла в библиотеката, намерила плана на тази част на града. Съществувал стар канал, който вече уж бил изолиран. Върху капака висял само някакъв ръждив катинар, който с едно духване…
– Сега те ще го духат! – изревах от възторг. – Това ми трябваше…
– А аз? – попита Кони.
– Какво ти?
– Не ти ли трябвам вече?
– Трябваш ми! – бях възбуден и щедър. – Та аз те обичам…
Всичко, което последва, е в рамките на вашето въображение, драги читатели! И може да си го представите. Само към любовта и вашите щения трябва да добавите и мъничко омраза. Получава се страхотен коктейл. Който се консумира горещ и с много възклицания, преминаващи в стенания. (Както навремето нестихващите аплодисменти преминаваха в овации…)
– Благодаря, Кони – рекох почти нежно. – Но аз трябва да надзърна в шахтата…
– Ще надзърнем заедно – погали ме Кони…
– Не! – рекох твърдо. – Това не е работа за жени…
– И онова в пещерата не беше за жени – гризна ми ухото Кони.
– То беше непредвидено – възразих.
– Но шахтата е и минирана – водеше ме към своя план тя.
– Затова са толкова небрежни към входа й. А аз съм вземала заедно с Дая уроци от един сапьор. Инвалид от войната във Виетнам.
Това не бях чувал.
– Учеше ни на драго сърце – продължи Кони. – Последната мина, с която се бе срещнал, му бе откъснала ташаците… Сега даваше мило и драго, за да може да погали голо дупе… И голото дупе на Кони щръкна. Не, не ми го предлагаше като хонорар. Започна да го опакова, за да ме заведе до шахтата.
– Ще почакаш малко, за да си обуя едни дънки – рече ми.
– Не мога да те взема със себе си, Кони – казах го твърдо.
Повторих го и пред входа на шахтата. Която наистина беше повече от мижава. Катинарът висеше безпомощен като оная работа на сапьора ветеран. И инвалид, разбира се, но това вече го казахме.
– Благодаря за фенерчето – рекох. – Аз бях забравил.
Малко бързичко се приготвих за това нахлуване през входа на преизподнята.
– Да дойда с теб – притисна се към мен Кони.
– Вход за жени и за негри – забранен – опитах да се пошегувам.
– Защо и за негри? – каза след известна пауза.
– Никоя мина не може да им види ташаците в тъмното – рекох.
– Боже, какви тестиси могат да станат зян заради…
Не знаеше дори заради какво. Аз също.
– Пази ги! – целуна ме.
– Ще се върна с тях – обещах й. – Или ще ги продам скъпо… После ще те тупам по дупето и ще живея с припечеленото…
Вътре беше тъмно като в пъкъла. И вонящо като в него. Не бях виждал толкова тиня на едно място. Но не се беше спекла, защото видях, че из нея плуват плъхове. Една граната висеше завързана с тънка връв на тавана. Това по-скоро беше предупреждение и декорация. Видях и мустаците на някаква мина, които помръдваха от удоволствие. По нея пълзеше плъх по-голям от котка. С удоволствие бих взривил подобен изверг. Но мината беше приготвена за хора. Зашляпах из тинята. Плъхът ме последва. Сигурно беше много гладен, защото захапа с нескрит апетит дясната ми обувка.
Кръгът на светлината от фенерчето опипа стените на шахтата. Бяха наистина чудесен декор за филм на ужасите. Ако тук беше попаднал Дейв Рийс, би се получил репортаж, който и можеше да бъде забранен за непълнолетни и хора със слаби нерви. Ръката ми омекна и светлината на фенера заблестя в очите на стотиците плъхове. Очите им блестяха като светулки! Позасмях се или поне се опитах да се засмея. Ще дочакаме ли жътвата?! Как не – светулките бяха налице. Очакваше се само появяването на онази с косата.
Чуваше се само плюкането на тинята, като вдигнех крак – единия, после другия. Изведнъж закопнях за часовника от адската машина на Витка. Той поне отмерваше времето и знаех колко секунди живот ми остават. Сега бях насаме с ужаса – безмълвен и зловонен.
До мен едно зверче се покатери на друга мина и загриза рогцата й. Протегнах крак да сритам плъха, изгубих равновесие и усетих, че стъпих на нещо твърдо и обло. Бях се насадил върху мина. Всяко мое непредпазливо движение можеше да бъде последно.
Спокойно, Папа Жан, спокойно… Ако помниш какво е това спокойствие. Трудно си го спомняш, нали? Но сега ти трябва да регулираш дишането си дори, да спреш да трепериш, да не си позволяваш никакво излишно движение. Ни-как-во! Тогава като след взривна вълна край мен започнаха да падат и да изчезват в тинята парчета спомени.
И тогава един плъх се шмугна в крачола ми. Запълзя нагоре. Гладен беше и искаше да се нахрани със страха на всяка моя пора…
Чудесен деликатес е може би чуждият страх. Ти го ръфаш, забиваш зъби в него, а той не смее и да трепне. Усещаш още топлината на живата плът и смразяващия я страх. Животинчето ме захапа. Не мръднах. Ако бях балансьор, можех и да направя опит да го ритна с левия си крак. Но ми бяха необходими и двата крака. Както и всичко между тях…
Смешно ми беше дори когато Кони ми разказа за оня без ташаците…
Спокойно, Папа Жан, твоите са още на мястото си. Ето, можеш дори да ги опипаш през джоба, нали извади кърпата, за да си избършеш потта. Кърпата беше черна. Черното се носеше из въздуха или извираше от мен. Какво е това, летящи плъхове ли са? Не откачай, Папа Жан, не откачай. Освен тестисите, ще ти е необходим и разсъдъкът. Една щипка здрав разум. За вкус. Цял живот си бил гастроном, сега бъди меню, което има и капчица здрав разум… А край теб хвърчат прилепи…
Една щипка здрав разум…
Сред плъховете – хвърчащите и пълзящите край мен и по мен…
Трябва да рискувам!
Който рискува, той и печели.
Иначе ще ме оглозгат плъховете. А имам и шанс да оцелея…
Необходим ми е мъничко екстаз. Малко екстаз за фрашканото ми с адреналин тяло.
Това могат да ми върнат прегръдките на Ирина… Понякога я наричах и Ириния, според случая и етикета. Когато се налагаше да представя авангардната поетеса и художничка Ириния Делина. Сега ми бяха необходими прегръдките на Ирина.
Тогава щях да се върна при четките. И да прекрача отново сигурната смърт.
Една крачка! От нея зависи всичко.
Крачката между битието и нищото.
О, Господи, не може ли поне преди смъртта си да не играя покер с нея.
Една крачка между прегръдките на Ирина и обятията на дявола. Успея ли, ще потопя раните си в морето… Е, аз поне имах право на избор. За разлика от Дейв. Ще рискувам! Винаги съм рискувал. Решителната крачка ме е избавяла винаги досега. Досега!
Ето какво парализира разума и мускулите – сега!
Страстите са по-силни от дилемите. Извикай спомена Жан, извикай спомена.
Хайде сега – направи крачката на авантюриста. Ти винаги си играл комар, Жан. Със себе си или против себе си. Това също е дилемка.
Иначе излиза, че съм дошъл в Америка, за да загина… Пфу! Та тази воня не е подходяща и за лобно място, Жан! Хайде!
Болката и ужасът ме бяха сковали. Не можех да помръдна тялото си. Кошмарът бе реален, а можеше да бъде и вечен. Плъховете пълзяха под дрехите ми и към ужаса се приближаваше и отвращението…
Ще пристъпя! Но май бях забравил как се прави. Тялото бе забравило тази команда.
– Болиии!
Мразех беззащитността и бездействието, а те бяха завързали тялото ми като пакет. Пакет! Пратка за оня свят. Но ужасът и кошмарът са все още живот. Може би последните капки, но живот…
Бездеен бях, когато Витя насочи пистолета си в лицето ми. И когато руската полиция ме арестува, за да реализира своя държавен и държавнически рекет. Бездеен бях и когато не можех да измъкна баща си от ръцете на смъртта. Но съм вървял и когато няма път. Трябва да дочакаш жътвата, Жан, трябва!
Бездейните са храна за плъховете. Целият свят е покрит с плъхове. Те са и навънка, Жан.
Сигурно същото са чувствали и онези на кладата! Болката. Така ни ръфат и дните. Но ти можеш и да успееш. И после отново и отново да превръщаш болката или спомена за нея в изкуство… И отново да възстановиш нарушената връзка между човека и Бога.
– Болиии!
Може би хвърчащите плъхове са също делириум. Нали съм сънувал и как ходи по тавана Дая.
Може и моята галерия, и моите картини да са халюцинация, а аз да съм се родил тук – на мината…
– Боли! Като на кладата… Само трябва и аз да извикам “Свещена простота!”…
Никога не е имало нищо друго, аз съм само едно растение с огнен корен, което носи чужда памет. И чувствам болката на всички. Нали и Ницше беше рекъл, че природата е неетична. Етиката е противоестествена. Аз съм растението, което ще бъде покосено…
От раните ми течеше вече гной, а не кръв.
И ме следяха хиляди очи.
Не бях върху мината, бях стъпил на бетонен пиедестал. Не можех да мръдна, защото за статуите и паметниците времето е замръзнало. Те са във фризера на безсмъртието. И ги поднасят след размразяване като жив пример. Яжте примера на Папа Жан. Вижте колко е вкусно безсмъртието му.
Виждах и възхищение в очите, които ме гледаха. Но то не ми бе нужно. Заменям един тон възхищение срещу трохичка живот. Болиии!
Очичките ме гледаха, а аз бях гол в своето безсмъртие – може би и безсмъртието ни ражда голи. А в стомаха ми, в сърцето ми, в черепа ми се разхождаха плъхове.
Пръв се разтвори стомахът, а от него се изсипаха като от торба живи плъхове… Топли и окъпани в кръв… А ония с очичките, пълни с възхищение, се промениха – в очите им сега светеше глад. И те сега хукнаха да гонят и ръфат плъховете…
Моята болка ме върна към живота. И отново бях върху мината…
Можех да плувам единствено в морето на илюзиите.
И на спомена!
Споменът е възкръснала илюзия…
А всичко друго е Болка.
Болиии!
Какво ли е вечността?
Може би лабиринт от вонящи канали, по които, вцепенени в собствената си бъдеща смърт, плуват всички робинзоновци. Вечността е самота. Не Кони, един Петкан не можеш да намериш.
Плъхът ме захапа, почака моята реакция, захапа ме и ядосан или доволен запълзя нагоре.
Тогава се сетих за едно страшно китайско мъчение. Поставят осъдения върху изплетен кош с едно-единствено отверствие. И то е точно под ануса му. Озверялото от глад животно, сигурно плъх като този, има един-единствен път за спасение. То може само да влезе през теб и да разкъса червата ти, дробовете, да заръфа сърцето ти… С ръка се опитах да преградя пътя на животното нагоре. То мина отзад в крачола. И пак запълзя… Пак ме захапа. Болката ме спаси. Или поне върна разума ми. Спокойно, Папа Жан, спокойно… Можеше да попълзят по теб и змии. Или змиите не понасят тинята.
– Помниш ли как танцуваше Джалма? Да, да – Джалма нестинарката. И помниш ли как нарисува Ани, изопната като струна в гъбата на ядрения взрив. Сега ядрената гъба ми приличаше на крушка, а Ани сияеше като нажежените волфрамови жички.
Спокойно, Папа Жан, спокойно.
Ти още си жив, още си свободен. И имаш право на избор. Да се отместиш и да взривиш мината или да останеш като бял скелет, изглозган от плъховете. Човекът с маската ли видях пред мен? Или Стивън…
– Стивън! – изкрещях.
Ехото се задави от тинята и само повтори:
– … вън…
Вън! Вън е животът. Навън са моите приятели. Навън е Кони. Защо не й позволих да дойде с мен?
Пак нещо тръгна срещу мен. Или идеха халюцинациите.
“Човек е това, което прави от себе си…” Казал го е Сартър.
Болката… Плъховете са само конете, върху които идва болката. После видях Дая в каляска от тиква и с впряг тлъсти плъхове.
И си спомних своята картина “Ще дочакаме ли жътвата”. С премръзналото птиче. И със страшните и горчиви плодове на разума – черешите на разбитите атомни ядра.
Плъхът пълзеше по мен.
И се сетих за ръцете на Силвия Алисън. И за ръцете на Кони. Не бяха ли едни и същи ръце – алчните ръце на любовта?
Ще откачиш, Папа Жан, ще откачиш. Щом сравняваш пълзящите по теб плъхове с ръцете на жена…
Защото в другия крачол се шмугна друг плъх. Последваха го и други…
Ще откачиш, Папа Жан, ако не мислиш за нещо друго. Спомни си розата, която предаде в ръчичките на дъщеря си. Спомни си едно от своите последни послания: НЕ СЕ ДОВЕРЯВАЙ НА СЕТИВАТА – МИСЛИ С ДУШАТА…
А в душата си човек има винаги нещо повече от болката. Там е моята галерия…
Душата ми поне не могат да разкъсат плъховете!
Но всичко друго?
Болката беше във всичко друго. И можеше да натежи и да взриви онова, облото под мен…
Нали все се вреше в пещерите, за да рисуваш там, Папа Жан? Ето че и в Америка най-напред се навря в една пещера под водата, а сега имаш компанията на стотици плъхове в тази шахта, която можеше да обявиш за кралица на пещерите. Само дето ти липсват стативът и платната. Вместо вдъхновение, по теб пълзят плъхове…
Помниш ли своята мегаизложба в Дома на архитектите? Помниш ли какво каза тогава: “Аз съм велик колкото Ван Гог и Пикасо, взети заедно. Затова вече ще продавам картините си по света за много пари…”
Ето ти ги многото пари. В дъното на тунела. И ги охраняват мини и плъхове…
По едно време ти, Папа Жан, изобразяваше в “космополитните” си платна раковини и змийска кожа. Не ти е достигало въображение за един колаж от кожите на плъхове… И крилата на прилепи също така…
Трябва да се измъкнеш, Папа Жан, трябва! Ти обеща през 2001 година да окачиш 4 картини в 4-те крайни точки на света, за да зареждаш нонстоп света с енергия. Ха напъни се сега… Или плъховете, които разкъсват плътта ти, излочиха и твоята енергия?
Трябваше да помъкнеш със себе си едно платно. И да го запалиш като през юли 1996 година пред парламента. Тогава протестираше, че нито един депутат не се вестна на търга, средствата от който щеше да подариш на семействата на загиналите при автомобилна катастрофа три депутатки, сега щеше да се опълчиш срещу всички плъхове…
“Прометей сред плъховете.” Весела картинка може да се получи.
Искаш да те запишат в Книгата на Гинес, защото 200 твои картини, закупени от една варненска фирма пирамида, бяха заключени в полицията… Може да се добави под линия, че си прекарал толкова и толкова минути сред плъховете…
Забрави да засечеш времето. Забрави времето, Папа Жан. И има много години, милиарди минути до 2013 година, когато ще подредиш следващата си мегаизложба с 2013 платна… Запомни, че една от тези картини трябва да е “Художникът с плъховете”… Нали има “Момичето с невестулка”…
И какъв филм за живота ти ще снима Михаил Гецов, като не може да домъкне тук камерите, да блеснат прожекторите и да кресне той на операторите: “По-внимателно със светлината! Ще изплашите плъховете…”
“Ще изплашите плъховете!” От нищо се не плашат те, от нищо.
Ето и сега пълзят по теб, разкъсват кожата и опитват филето под нея… Ха-ха-ха! Не се смей! Защото ще откачиш.
Или се смееш, защото най-сетне разбра какво означава това, нещо да ти лази по нервите?
Пази си нервите, Папа Жан. Някое от зверчетата може да реши да ги опита. И да прегризе тънкото влакно, което може да командва тялото ти. Тоест да му заповяда да не помръдваш…
После ще ти направят паметник. Вместо пиедестал, под теб ще поставят мина. Мегамина, щом си падаш по тази думичка. И паметникът може да се взриви в деня на откриването му. Тогава вестниците ще пишат: “Станимашкият Пикасо не кротува и след смъртта си”…
Майната им на зевзеците и на всички плъхове… Май по-добре е да си жив. Нека кървят всички рани. Значи живеем… Живеем и все още имаме тестикули и можем да си правим ташак с всичко… Как ли бяха на английски тези думи? Американците са разточителни и сигурно разполагат със стотици синоними. Михаил Гецов го няма, за да курдиса камерите. Дейв Рийс можеше да го направи по-лесно и по-просто. И темата ще му хареса – “Сам сред плъховете!”… Та нали никой не знае какво е да бъдеш изяден от плъхове… Плъховете! Те първи напускат потъващия кораб. Инстинктът за живот ги движи винаги… Тогава…
Тогава може и тези мини да са отдавна дезактивирани. Никой плъх няма да е толкова спокоен, когато край него витае смъртта.
Пардон, мадам, изтървах ви главната буква.
Госпожо Смърт, тези плъхове чудесно допълват тоалета ви. Ах, колко прелестни са техните муцунки. И как хубаво се впиват в живата плът. Госпожо Смърт, защо още ви рисуват с коса? Много по-шикозно и екстравагантно ще бъде да нарисуват “Дамата с плъховете”… Смъртта се бавеше. Или плувах отново в морето на илюзиите. Там поне ще свърша като удавник. И времето едва пълзеше. Бяха минали само няколко минути.
Дали не съм все още в театъра на Том Невин? И сега ще се покаже Ларошфуко, за да изфъфли: “Най-често нашите добродетели са скрити наши пороци…”
После ще изскочи Сартър и ще го застреля. А докато плъховете разкъсват тялото ми, аз ще се измъкна. Ще помъкна мината като диня под мишницата и ще прецапам през тинята…
Скоро не съм палил свещица за дядо Коста Халачев. Сънувам често благодетеля си, а може и съвсем скоро да отида при него. Най-напред ще ми се скара, че не съм запазил “Целувката”. Откраднаха ми я, ще му кажа. Нахлули в ателието и я отмъкнали… Но сега аз рисувам по-хубаво и от твоите идоли… “Идолите, ще рече дядо Коста, са не само идеал. Те са и спомен…”
Не съм ти казал нищо и за моята кръгова техника, дядо Коста. Подсказаха ми я хората от бъдещето. Това означава, че елементите, багрите и енергията от една картина се прехвърлят в друга. И така до безкрайност… Светът е безкраен, дядо Коста. Изкуството също…
Ха, ето го и Геша. Не съм те забравил, приятелю. И най-хубавите си картини подписвам с твоята четка…
“Стига четки!” – скастри ме Геша. – “Тук свършват
много неща…”
“Къде свършват? – помислих, че крещя, но само шепнех. – В смъртта ли?”
“Малко преди нея” – рече Геша.
Шльоп! Една жаба подскочи от тинята и се озова на плешивото ми теме.
Е, една оплешивяла глава, в която са намотани само спомени, е далеч по-безопасна от мината, върху която съм стъпил аз. Но сигурно не е и особено удобна, та жабата скочи на рамото ми, а после се завърна в тинята при своите. И при плъховете.
Но на плъховете им харесвах. И продължаваха да пълзят по тялото ми, да впиват зъби в раните…
Ако събера сили и скоча като жабата? Ще скоча в най-дълбокото, ето там тъмнее най-много.
Насочих фенерчето, но точно тогава един звяр ме заръфа най-жестоко и аз го изтървах. Падна наблизо. Но не можех да мърдам.
Диоген без фенер, търсещ хора… Или, по-точно, спасение! А животинката дълбаеше гръдта, търсеше сърцето. Може би вече знаеше, имаше опит и знаеше колко пикантно е да заръфаш сърцето. Глупости, какво чак толкова има в едно сърце. Клапа. Или помпа. От едно място изпомпва спомени. През друго отверствие вкарва мечти. И ти вдига адреналина.
Сърцето е пълно със спомени. И те бяха живи и топли…
Ето я Ирина. Тя идва и в спомена, за да ме спаси.
Ирина се освободи от презрамките и роклята се свлече по тялото й.
“Чуха ли ушите ти, че роклята сама се свлича от тялото ми… Не аз я свалям, а тя мен…”
“И мен също” – рекох и бях гол.
Тъмното небе се беше превърнало в земя и аз можех да посадя в него корените на спомените. И да ги полея.
С кръв ли?
Забрави плъховете, Жан? Ти сега си при Ирина.
“Обичам те” – рече ми.
“И аз” – отвърнах. Нямах дъх за повече думи.
“Но това ще ни направи самотни…”
“Така ще се слеем – рекох, – ще се съберем за всички… И ще се разтворим във всичко…”
Вдигнах тялото й и го поставих на скалата.
Самотникът се отдалечава и от себе си. А ние двамата щяхме да се превърнем върху скалата в едно цяло.
“Жан, ние сме луди” – Ирина вече можеше и да се смее.
“Не ме наричай така… Ние вече сме разтворени един в друг…”
“Пак Лизизъм ли?”
“Пак Любов! – рекох. – И пак, и пак… Нали любовта е и засяването, а чак след това идва жътвата… А Любовта е и зърното на спасителния спомен. В който са запечатани цвета на очите ти и топлината на твоето тяло…”
“Само него ли искаш?”
“Искам те цялата – изкрещях. – Сега и завинаги…”
“Хайде да се нацапаме с бои и да се допрем до платната си – рече Ирина. – Доста интересни картини са се получавали така…”
“Една такава изгорих преди години в манастира “Свети Кирик”… Казвал ли съм ти…”
“Сега няма да е същото” – обеща ми.
“Никога не е същото” – измърморих, не ми се ставаше от скалата. Бях се превърнал в огнен сандвич между нея и слънцето…
Слънце, слънце ми липсва. Не само Ирина.
“Ще се изкъпем в морето” – рече Ирина.
И морето ми липсваше.
“Няма ли да се изтрият боите?” – попитах лукаво. Макар че знаех – боите също се изменят. – “Боите са и информация, която съдържат телата ни… Аз искам пак да ти повторя, че те обичам…”
“И аз те обичам… Тогава?”
“Тогава после ще влезем в морето” – рекох.
И отново се разтваряхме един в друг. И се цапахме с бои. Червена – като изгарящото ни желание. Зелена – като надеждата, която и сега дирех в спомена. Синя – като небето над Синеморец.
После вече рисувахме.
“Аз съм вече Жан” – рекох.
“Аз съм Ирина” – рече и тя.
Телата ни изсипваха върху платната огъня на едно мигновение. За да стане този миг вечност. Тръпнещото преживяване и всички приключения на духа и тялото се свличаха от нас и застиваха с боите върху платната.
Всичко се разтваря във всичко.
И вечността е само сбор от всички мигове.
Само ли, рекох?
Боли, Господи…
Но нали болката е живот.
И изкуство!
Ще рисуваш, Жан, отново ще рисуваш.
Само не плъхове, помислих си… Нека плъховете дойдат след жътвата.
Ирина, върни се…
“Тук съм – обади се. – Гледах твоята картина…”
Казват, че любовта има право на избор. Не е така. Изборът е дете на симетрията и загладената й и хищна противоречивост. Той опиянява страстите, но ги лишава от мига, който ражда вечността.
Сега случайността или вдъхновението подреждаше всички кванти и всички флуиди в хармония, която опрощаваше всички грехове.
И накрая рухнахме изтощени до платната, отправили погледи към облачното небе.
“Облаците приличат на твоята рокля – рекох, – ти си навсякъде…”
“Нали не искаш да се обличам, Жан? – попита лукаво. – Дори с облаци…”
“Не намираш ли, че в картините липсва нещо?” – попитах.
“Какво?”
“Жестокост!” – рекох.
И върху телата и картините ни се изля дъжд. Като из ведро. А дъждът плющеше и свличаше боите от неизсъхналите платна. И беше вълшебен дъжд!
Червен, зелен и син, много син.
Ние подскачахме голи и се мъчехме да ги спасим. А водата ни измиваше от синьото, зеленото и червеното върху телата ни.
“Червеното е болка” – облизваше устни Ирина.
Болиии!
Но това червено върху ризата ми не е никаква боичка. Художникът рисува с кръвта си, помислих си сега. Тук се бяха навъдили толкова плъхове. Защо да не започна да развъждам и шибани и блудкави афоризми.
Тогава се прибирахме мокри и кални. Платната бяха повредени… Не, не само това – те бяха се преобразили. Сега в тях имаше жестокост.
Самите ние приличахме на някаква нова мутация между луди и зомби. Но бяхме и щастливи.
“Изцапани сме, Жан – подсети ме Ирина. – Трябва да се изкъпем…” Топлите струи ни пречистиха и възродиха. За нова Лудост и нова Страст.
Излязохме мокри и с влагата нарисувахме върху чаршафите картината на мига… Нали и Христос е нарисувал първата икона, като е отлепил от главата си мокрия чаршаф, и образът му се бил отпечатал върху него, а останалата енергия вече можела да лекува и смъртно болните…
Спаси и мен от болката, Господи!
Искам отново да потъна в пяната на косите й, отново и отново да целувам гърдите й, а после да се излея в нея. Искам го, Господи!
Греховни ли са желанията ми?
Та те ме крепят и сега върху мината…
Какво крепеше крехкото равновесие на мига?
Споменът ли?
Да, споменът за Ирина.
Тогава тя нарисува портрета ми. Върху платното, чиято кръв изтичаше. И аз възкръснах.
И аз я бях нарисувал на фона на морето. Гола или почти гола върху скалата. Това беше петата картина от цикъла “Подарък на академизма” – нарекох я “Жената, която промени смисъла на моя живот”.
Около нея имаше нимфи.
Които бяха толкова различни от нея и бяха все тя.
Тя беше и момичето от картината на Грегориаш, и Мария, и Кони, и Дая, и Джалма, жрицата на огъня.
“Защо толкова често сменяш лицата си?” – я попитах, когато тя разглеждаше възхитена портрета си.
“За да бъда винаги с теб! – рече Ирина. – Дори когато си с друга… Това е най-хубавото на женската хитрост… И крехкост…”
И заплака.
Не плачи, Ирина, ще ме заболи още повече.
Необходима ми е слабостта на женствената божественост и силата на божествената жена…
За да скоча.
Или поне за да не полудея.
Цял живот е живяло в мен неравновесието… Бях махалото, което отчиташе движението на Вселената. Бях везна, която не намираше равновесие.
Сега ми трябва равновесието, Ирина! Остани още малко при мен. Когато я няма и светлината, с която винаги съм те сравнявал…
Болиии…
Само сърцето не!
И се сетих за оня тип, който се изправи пред “Целувката”, допря ножа си до платното на Паскин и изсъска.
– Не си плащаш редовно наема, Папа Жан… Шедьоврите на изкуството трябва да се охраняват и ние ги охраняваме. Плащай! Или ще разпоря платното…
Оня кретен сигурно не е могъл да говори така. Но точно така ме е заболяло сърцето, когато е докоснал с ножа си “Целувката” на Паскин.
“Плащай, Папа Жан!” – заръфа ме плъхът.
Много, много са плъховете в този живот. И винаги ще те спипат…
Не знам защо си спомних и как ме биеше баща ми… Не, не болеше толкова. Спомних си как плаках за Геша. И от него останаха само бели кости. И мен ли това ме чака?
От очите ми потекоха сълзи. От спомените. Или от болката. Все едно. Непоносимо е. Трябва да приклекна, да събера всички сили в мускулите си и…
И Витя е плъх. Като го взех при мен на работа, беше почти безпомощен и свит. Но виждах как очите му святкат понякога. Витя имаше очи на плъх! И ме загриза веднага щом другите му предложиха повече пари и водка.
Кръвта изби върху ризата. О, Боже, колко кръв! Ако остана жив, може и да пипна някаква зараза… Но ще съм жив… Болиии… Колко кръв, Господи! Друг и да го застреляш, ще потече колкото да изцапа наоколо…
О, Силвия, ти умееше да се грижиш за мен, къде си?
Защо забравих Кони. Боже мой. Та Силвия е била само наемателка на тялото й… Все едно че съм спал с две близначки. И за тях казват, че винаги се различават по нещо…
Но Силвия беше далеч, много далеч… И все пак е била по-щастлива. Нея винаги и във всеки момент е можел да достигне хронос-отрядът… Войниците на времето винаги могат да те завлекат в твоето време. А кое е моето време? Нали странствах в трансбитието, гледах телевизионни предавания от 201 век, връщах се в античната древност, рисувах за бъдещето, разкъсван от противоречията и страстите на своя ХХ век…
Не, болката е непоносима. Приклякам, мускулите ми трябва да имат силата на пружини, адреналинът усилва човешките способности… Ето сега!
Трябваше да скоча, но видях светлина в края на тунела. Цяла България очакваше тази светлина, а тя се люшкаше пред мен и заплашително ме наближаваше. Някой проверяваше тунела. Значи не се доверяваха напълно и на мините. Протегнах левия крак и бутнах фенерчето в тинята.
– Има ли някой тук? – чух въпроса.
Тиквеник! Кой сега ще си играе на викторина, на въпроси и отговори.
– Има ли някой тук?
Сетих се за онзи виц, дето Гарабед и Агоп искали да преминат границата като хранителни продукти и когато смушкали чувала на Гарабед и се питали какво има тук, той отвърнал: “Картофи!”
Няма да се обадя, разбира се. Но бих могъл да зацвърча като плъх.
Шльоп! И жабата отново скочи на главата ми. А и благоразумно изкряка. Добро момиче! Може и да е маскирана принцеса. Само да не се налага да се целуваме. Ако се измъкна, ще си присадя коса. Не е чак толкова приятно по главата ти да се разхождат жаби.
Пльок, пльок, пльок – онзи ме наближаваше.
Потърсих пистолета под ризата. Но тя се бе сраснала с тялото ми от загорялата кръв. Болеше още повече, а и един плъх ми захапа пръста, после пропълзя към врата и зачуден се вгледа в очите ми.
– Има ли някой тук? – онзи се бе и задъхал, но забелязах, че ме приближава като кон от шахматната дъска – на буквата “Г”. Значи там нямаше мини.
Измъкнах пистолета, преодолявайки болката, ръката ми беше схваната и вцепенена, но щях да се справя. Точно тогава жабата реши да скочи от своя трамплин точно върху ръката с пистолета. Изненадата беше пълна и патлакът цамбурна в тинята. Глупости цамбурна – чу се само едно плюс.
– Има ли някой? – попита онзи.
– Да – отговорих му.
Той насочи автомата си към мен.
– Само ако помръднеш, и ще те направя на решето – рече.
– Знам – рекох. – Но те съветвам да ме осветиш с фенерчето си.
Освети ме.
– Искам да кажа само, че твоето пушкало ще изпрати на оня свят и двама ни. Стъпил съм върху мина.
Фенерчето освети плешивата глава на мината. После се върна пак на моята особа.
– Кой си ти?
– Няма значение кой съм… Запомни ме като човекът мина…
– Какво искаш да кажеш?
– Само това, че ако натисна малко по-силно едното от рогцата, и двамата ще се залепим по таваните и стените… Въпреки очевидната ми хлъзгавост…
Май не намерих най-точната дума на английски, но онзи ме разбра.
– А сега се налага да хвърлиш автомата – рекох.
Онзи мълчеше.
– За да си поговорим като равни – обясних му.
Засуети се.
– Не е ли по-добре да се върна и да доведа пиротехник?
– Не е по-добре – рекох. – Няма да можеш да намериш изхода, като понатисна мината.
Поколеба се още малко. После хвърли автомата, но съвсем близо до себе си.
– Сега се приближи – рекох.
Нямах никакво намерение да му гледам мутрата и да рисувам неговия портрет. Просто исках да го отдалеча от пушкалото.
И кончето заподскача между мините на “Г”.
– Достатъчно – рекох. – Сега можем да си поприказваме.
Онзи дишаше шумно.
– Та кои сте вие? – попитах.
– Не знам – рече простичко оня. – Понякога си мисля, че са се събрали хора от всякакъв калибър. И отвсякъде… Има даже разузнавачи, които уж воюват един срещу друг…
Повярвах му.
– И с какво се занимавате?
– Купуваме картини – онзи говореше простодушно и май не се надяваше да му повярвам.
Но аз му повярвах. Знаех го вече.
– Особено се търсят картините на едно момиче – продължаваше оня. – За нейните рамки – (Така го каза: “рамки!”)
– имаме отделна зала…
– Къде? – попитах. – В замъка ли?
– Там – рече оня.
А аз си спомних Ели, Хариет и Лот, който вече не беше между живите. Защо им е трябвало да го ликвидират, след като Ели подари своето платно на Витка.
– Още малко и ще те пусна – рекох.
Онзи въздъхна.
– Аз и без туй не знам много. Пък и в онази зала не пускат. Тя е опасна…
– Опасна ли?
– Да.
– Защо?
– Ами картините излъчвали нещо… Даже направиха един опит. Вкараха за няколко дни един от нашите, джебчия по специалност. Преспа там няколко дни и започна да рисува като някакъв луд…
– Като какво?
– Като някакъв луд… Забравих му името…
– Като Ван Гог ли?
– Като него – въздъхна оня. – Рисуваше слънчогледи и разни бурени…
– И какво стана с него?
– Изчезна – измънка оня. – Уж бил в командировка, но май са го очистили…
Бог да го прости! Колекционерството е страхотна страст. Толкова много вече очистиха…
И отново чух това шляпане в тинята. По-леко, но шумът смути и моя събеседник, та той посегна към задния си джоб и измъкна патлака.
– Вземи си пистолета! – беше Кони. – Пази се, аз този ще го очистя сама.
И стреля… Онзи заподскача на “Г” – искаше да докопа автомата, но и той гръмна по посока на Кони.
– Стой! – извика тя.
Този път изстрелът й беше по-точен. Но докато се свличаше в тинята, Кони заби още един куршум в тялото му.
Точен мерник имаше това момиче. Вече беше приближила до мен и ми се усмихваше даже. Макар че нейното фенерче осветяваше мен.
– Боже мой – рече. – Та ти си целият в кръв…
– Можеш ли да я обезвредиш? – кимнах към пиедестала на немия си ужас.
Кони се наведе над мината.
– Много често ме тупаше по дупето оня, но с това чудовище не мога да се справя. Избухва винаги щом някой…
Искаше да каже “я докосне”. Е, Папа Жан, ето още един повод, за да те запишат в “Гинес”.
– Върви си – рекох.
– Не съм дошла, за да се връщам сама… Аз те обичам, Папа Жан.
Идеше ми да скърцам със зъби.
– Аз не те обичам – рекох твърдо. – Само те изчуках…
Кръвта шурна този път от тласъците на сърцето.
– Не можеш да ме обидиш – заинати се Кони.
– Искам да ме оставиш сам – изкрещях.
– Кажи, че ме обичаш…
– Не те обичам – изкрещях отново. – Върви си.
Кони мълчаливо запретна ръкава на дънковото си яке.
– Все пак ще те спася – рече. – И ще ми дължиш вече две вечери. Там ще ми кажеш дали ме обичаш, или не…
Смъкна от ръката си скъпия часовник “Картие”, който й бях подарил. После се заозърта за бомба…
– Не случайно са ме тупали по дупето – рече. – Ще направя бомба с часовников механизъм. Ще се махна, щом настояваш, бомбата ще избухне, когато съм далеч. А тук ще нахлуе водата от езерото. И ще те отнесе… Ако преди това мината не ти откъсне ония работи… Здрави ли са?
– Здрави са – засмях се за първи път от толкова време. – Здрави са, дявол да го вземе.
– Не споменавай дявола, а се моли на Бога – Кони сръчно и трескаво работеше. – Ще ти стигнат ли 5 минути? – попита. – Точно 5 минути… Гледай собствената си времетрошачка…
Сверихме часовниците – моя и на бомбата… После ме целуна. Кой знае, с мъничко късмет това можеше и да не бъде моята последна целувка.
– Ще те чакам край вира – рече Кони. – Няма начин да не изплуваш… Дръж се, Жан…
После се озърна.
– Виж, плъховете бягат – и се усмихна. – Значи ще успеем.
Кони зашляпа из тинята, а аз си спомних стенописа на Захари Зограф в Бачковския манастир. Там дяволите гонеха все грешниците към някаква вода… Давеха ли ги, или водата щеше да ги отвлече в пъкъла?
Спокойно, Папа Жан. Ти имаш свободата да избираш: все още не е късно да натиснеш мината… Или предпочиташ да намерят сравнително запазения ти труп като на удавник?
Още две минути… Сбогом, приятели. Казвам го за всеки случай. Иначе се надявам. А иначе дължа на Кони вече две вечери.
Спокойно, Папа Жан, остава ти цяла минута… 50 секунди, 40 секунди, 30, 20, 15, 10…И после 9, 8, 7, 6, 5…
Скачай! В тинята.
Нещо изтрещя. Нали рисуваше атомни взривове. Ето ти сега едно минивзривче. Ето ти го и всемирния потоп.
Нещо ме завъртя като центрофуга на пералня. Напълни си гърдите с въздух. Нищо, че те болят…
Потънах и се въртях, и нещо цепеше главата ми и разкъсваше тялото. А ония идиоти, журналистите, пишат за водните ласки. И аз организирах изложба под водата… Ха-ха-ха! Твоите предизвикателства си отмъщават, Папа Жан! И изложба с балони искаш да организираш. Пак рекорд – изложба на най-голяма височина. А “Пловдивски вести” писаха: “Папа Жан ще качва партийния си шеф Жан Виденов на балон”… Колко минути човек може да издържи, когато водата го премята и тегли надолу? Пише ли го в “Гинес”?
Кони ме измъкна на брега. Нямаше и време за изкуствено дишане “уста в уста”.
– Трябва да се промъкнем до колата – прошептя.
Край нас пищяха куршуми. Онези все пак ни бяха надушили.
Добрахме се до колата, но гърмежите не спряха. И отново ни погнаха с тяхната кола, преграждайки ни пътя за алеята, която водеше към морето.
Кони ме беше настанила на задната седалка, но все пак разбрах, че рязко спря колата. После се показа и метна една граната в гордото им ягуарче. Чу се трясък и наоколо заваляха резервни части.
– Май че съм и клептоманка – рече Кони. – Отмъкнах няколко гранати от твоето подземие. И още първата ми свърши работа…
– Ти си най-прелестната клептоманка на този свят! – възторгът ми беше искрен.
– Това не прави ли трета вечеря в ресторант? – попита съвсем делово американското гадже.
– Прави – рекох.
– Но хич ме няма като шофьорка – рече ми Кони. – Трябва да си намеря някой тип, който да ми обясни за какво служат дамските крачета в едно возило…
Мълчах.
– Ще ми обясниш ли? – попита. – Срещу погалване по дупето…
Мълчал съм.
– Или по някое друго място дори? – предложила ми Кони. Пак съм мълчал. Или, както ми каза по-късно Кони, симулирал съм съвсем естествено изгубване на съзнанието.
Нещо, което също умеех.

6.БЯХ ОБИНТОВАН КАТО МУМИЯ
през целия ден. И през нощта даже. Което позволи на Кони да ме намаже с някакъв мехлем. Особено внимателна бе тя в определен сектор. На сутринта ме чакаше царска закуска. След която ме разпови и започна да целува раните ми една по една. Особено внимателно в определен сектор.
Сега можахме вече да се наприказваме.
– И ти мислиш, че онзи, в преизподнята, ти е казал истината? – подаде ми още една чаша чай Кони. – И че там са се събрали хора от няколко разузнавания?
– Да – рекох и разлях малко чай на не особено подходящо място, а Кони го целуна. – Световен заговор. Щом са се съюзили вчерашни противници…
– Стийв смята, че това е работа на учителя на Дая… Още навремето го подкрепяли разни влиятелни чичковци. Сега и той е станал такъв…
Толкова много илачи ми бе набутала с чайовете Кони, че се чувствах като дрогиран. И унесено й разказах за играта на белези. Показваш белега и разказваш най-невероятната история за това, как си ги спечелил. Като в Античния стадион едно време.
– Само че за плъховете наистина никой няма да ми повярва…
– Можеш да разчиташ на мен като свидетел – рече Кони и успокои раните ми още с няколко вендузи. – Или не смяташ да ме отведеш в България?
– Ще те заведа – рекох. – И там…
Заканата ми не беше чак толкова многозначителна.
– Не може ли тук и сега? – попита уж съвсем невинно Кони.
– Може и тук – обещах великодушно. – Но не и сега…
Раните бяха повехнали, но движенията ми причиняваха болка.
– Как хладнокръвно свети маслото на оня в тунела – опитах се да отклоня темата аз. – И колко точно метна бомбата към тяхното ягуарче…
– Приключения на тялото! – захили се Кони. – И аз си падам като теб по приключенията на тялото…
– Приключенията на тялото – подхванах съвсем сериозно – са непомислими, ако не са и приключения на духа.
– В здраво тяло здрав дух ли? – лукаво попита Кони. – Не съм свикнала да се радвам на духове…
– Кони, в наши дни сексът се превръща само в развлечение и навик – запалих се. – Ние се любим, но не се обичаме.
– Аз те обичам! – Кони изсипа още една порция целувки върху изнуреното ми тяло. – И се чукам не само със страст, а и с обич.
Въздъхнах. Знам, мойто момиче, но имай и малко търпение.
– Човечеството живее разделено още от времето на Каин и Авел – подхванах пледоарията си отдалече. – Христос заповядва да не убиваме, но апостол Петър е извадил нож срещу войниците, които дошли да отведат Исус…
Помълчахме.
– Страх ли те беше при плъховете? – попита.
– Страхувах се за сърцето си – признах.
Тя не ме разбра. Смяташе сърцето ми за своя територия. А в него имаше толкова много спомени и мечти.
– Но отчуждавайки се от другите, ние се отчуждаваме и от себе си…
Друг път ще й го обясня. Ще си поговорим и за Платон, и за стоиците.
– Аз съм авантюристка и художничка – рече Кони.
– Аз съм художник и авантюрист – обърнах нещата аз.
– Каква е разликата?
– Съществена – ликувах. – Аз браня красотата и истината. Флобер е казал: “Родът на гладиаторите не е изчезнал: всеки художник е гладиатор…”
Видях как в очите й светна лукаво пламъче. “Да те бяха захвърлили поне на лъвовете, а не на плъховете…”, искаше да ми каже нейният поглед. Но вместо това каза само:
– Добре, ще се бием… И Стийв ще ни помогне… Той още си пада по мен, мисли ме за своята Силвия…
Някой натисна звънеца на вратата, а после почука.
– Някой чука – казах.
– Всички наоколо се чукат, Папа Жан – надигна се Кони. – А не са ловци на плъхове.
На вратата засия Дая II с някакъв невероятен дългуч. Дори под дрехите му личеше добрата кондиция на тялото. Това беше или културист, или капитан на отбора по баскетбол в неговия си колеж.
– Дойдох, за да ви представя Александър – рече Дая.
После ще обясня на Кони, че тези, двамата, още не са се чукали и са си девствени. Александър изглеждаше на 24-25 години, но свенливата му усмивка издаваше неговата инфантилност и го правеше почти връстник на Дая.
– Какво е станало с теб? – попита Дая.
– Опита се да отнеме кокала на едно куче и пострада – обясни вместо мен Кони.
– Хм – рече Дая II. – А аз мислех, че ще рисувам батални сцени.
После запремята късата си поличка из моята обител.
– Вдъхновена съм! – чуруликаше. – Ръцете ме сърбят за работа… Нещо от първата Дая се събуди в мен и бушува…
Аз се сетих за взривената кола и потръпнах.
– Но аз му се съпротивлявам – втората Дая приседна на леглото до мен, ако пренебрегнем прелестно кръстосаните крачета, можеше да мине за самарянка. – Щом не мога да нарисувам теб, Папа Жан, ще направя портрет на човека с маската на смъртта. После ще го намеря и ще му го подаря… Вече няма да горя картините, които създавам. Реших го твърдо… Александър ще ми помогне.
– С удоволствие – съгласи се инфантилният дългуч. – Но аз съм дилетант. В колежа ни учеха на всичко, но по малко…
– Който е навсякъде, е никъде – клъвна го Кони.
Моите уроци по философия даваха плодовете си. Горчиви и стипчиви, но все пак плодове. Кони като нищо бе отнесла Александър към класа на импотентните човекоподобни.
Позвъни телефонът. Почувствах, че е за мен, пък и трябваше вече да се измъкна от леглото, та потътрих чехли към бюрото в ъгъла. Добре че въпреки съпротивата на Кони, бях нахлузил пижама с къси панталони.
– Папа Жан! – изкрещя в слушалката някой. – Дадоха ми телефона ти от хотела…
– Кой е? – не вярвах на ушите си.
– Стивън – изкрещя той. – Вече съм шен. Напуснах трансбитието… Кети – също. Поздравяваме те и двамата… Натисни педала! Пишеш ли?
– Пиша – рекох, но не бях напълно убеден в себе си.
– Аз подхващам моя вариант на “Ще дочакаме ли жътвата”. После ще сглобим двата и готово. В срок и качествено. Както ни учеха тоталитарите – и се разкикоти.
Някой му каза, че прекалява и че телефонните разговори са твърде скъпи.
– Знам – отвърна Стивън. – Само исках да ти кажа, че Дейв
Рийс вероятно е жив и се мотае още в ХХ век…
– Каквооо? – сега крещях аз. – Не затваряй телефона.
– След неговите репортажи, нали и аз ги скивах там, в трансбитието, показаха как беснееше хронос-отрядът… Ще го хванат за ташаците…
И този държеше на тези атрибути. Вероятно и Кети…
– Стийв – виках в слушалката. – Нещо друго няма ли?
– Другото е наред – рече Стивън. – Чао! Доверявай се на моя двойник. Имаме едни и същи видения. Само дето не е отскачал до трансбитието и не познава журналистиката на 201 век.
Пиу-пиу-пиу – писукаше телефонът.
– Свършихте ли?
– Свършихме – рекох. – Тенкю вери мач…
На Витка щях да кажа: спасибо большое…
– Кой беше? – попита Кони.
– Стивън – рекох. – Излязъл е от кома… Сега всичко ще бъде наред.
Дая II не беше свикнала да не е в центъра на вниманието.
– Ще го нарисувам! – рече, говореше за човека с маската на смъртта.
– Не е ли по-добре да напишеш нещо за него? – Александър я ревнуваше от непознатия й спасител. – Може и роман…
– Не понасям прозата и нейната бъбривост – инатеше се Дая.
– Тогава в стих – Александър се нацупи като бебче. – Но да хукнеш да го гониш…
– Не хуквам аз – рече Дая II. – Даже не пиша и не рисувам сама. Някой друг движи тялото ми…
Погледнах я отново. Това беше наистина добро хоби – да движиш тялото на гадже като Дая.
– И ръководи мислите ми – завърши тя.
Това, за мислите, можех да оставя с удоволствие на друг.
– И ще го направя – палеше се сама Дая. – Иначе всичко отива на кино…
– Киното произвежда розови мечти и масова шизофрения – намеси се, както винаги не на място, Александър. – Виж, ако ти поверят специалните ефекти…
– Ще го нарисувам! – тропна с прелестното си краче Дая. –
И ще му подаря портрета… А щом бил колекционер…
– Какво? – попитах.
Още един колекционер излизаше на сцената. Това беше много дори за Америка.
– Така пише във вчерашните вестници – обясни Александър.
Вчера не ми беше до вестници. После пък ми ближеха раните. А аз оценявах ползата и вредата от болката. Която ни прави не само живи, но дори и щастливи.
– Човекът с маската на смъртта връхлетял в дома на друг колекционер и изтръгнал от стената една от картините на Дая – равнодушно декламираше Александър. – Една от най-ценните. Която Дая, нейната братовчедка, подарила навремето на гаджето си Кериел…
– А сестра му я продала – допълни втората Дая. – Човек би си помислил, че понякога огънят е наистина най-доброто средство… Но вече казах, че няма да горя картините си. – Не помните ли името на ограбения колекционер? – попитах.
– Защо да го помня? – рече Александър. – Аз нося вестника в джоба си…
И после, все така унесено усмихнат, извади няколко изпомачкани страници от задния си джоб. В който истинските мъже носеха патлак, а не вестник…
Но както и да е. Вестникът наистина съобщаваше, че човекът с маската на смъртта връхлетял в дома на уважавания от всички сър Пит Оливър и изтръгнал закачената на стената картина на Дая. Без ни най-малко да се страхува от сигналите на охранителната система. Както и от полицията.
– Сър Пит Оливър – промърморих.
Щях да запомня това име. И да открия човека, който го носеше.
– Къде хукна? – попита Кони.
– Ще си легна – измърморих. – Утре трябва да съм много силен.
Кони се усмихна щастливо. Пак не ме разбра.
Но е възпитана все пак. Защото изчурулика:
– Не е твърде любезно пред нашите гости… Не се притеснявайте… Сега ще ви налея нещо… А на теб, Папа Жан?
– Аз съм на чай – рекох.
Поне докато го открия.
– Ще го нарисувам портрета, а после ще му го подаря…
Дая II също бе поискала чай. Тя се готвеше пък за срещата с човека, който се криеше зад маската на смъртта.
Аз мислех за нещо друго. Него и Кони не го знаеше. Когато там, в преизподнята, сред вонята, плъховете и тинята извиках: “Стивъъън!”, ехото повтори само “вън”…
Тогава ли Стивън бе изплют от трансбитието?
И моята концентрирана воля го бе освободила?
Това бе твърде много. Дори за теб, Папа Жан. Хубаво е да подремнеш малко, ако не искаш да откачиш.

7.СЪР ПИТ ОЛИВЪР
беше името на колекционера, когото щях да търся. А най-много можеше да ми каже за него авторът на жълтата статия във вестника. Това беше и първото име, което произнесох вместо “Добро утро”. И на кого ли мога да кажа: “Добро утро”. Чаршафът пазеше като отливка формата на тялото на Кони, но самата Кони беше хукнала нанякъде.
Може пък и да си е седнала на дупето, реших. Тъкмо няма да ми задава излишни въпроси. Не обичам да ми задават въпроси, чийто отговор е далеч, много далеч от мен.
– Защо ви е авторът? – попитаха ме във вестника. – Имената на нашите сътрудници са служебна тайна.
Значи авторът не работеше във вестника. А служебната тайна научих от портиера.
– Поркач е твоят човек – обясни ми той. – Затова и го изгониха от работа. Сега слухти из целия град за пресни новини, поукраси ги, тури малко мъгла и малко жълто, после чака хонорара, за да го изпие… За тази сензацийка паричките получи предварително. И вече е пиян Били Грей…
– Кой? – попитах.
– Били – повтори портиерът, след като изръсих няколко зелени гущера. – Може и за него да е написана книгата “Били лъжеца”…
Но истинското му име е Били Грей. Който го познава, не му вярва много-много, та подписва дописките си с псевдоним. Вече имах адреса му и след малко лутане из крайните квартали намерих квартирата. Квартирантът обаче липсваше.
– Да не сте от неговата тайфа? – изгледа ме подозрително хазаинът.
– Мъкнеше тук разни. Изгоних го. Не мога да трая секскупоните му… А и пари за марихуана все намира. Наемът е на последно място в задълженията му…
Хазаинът стоеше на вратата и нямаше намерение да ме кани вътре. Оттам се измъкна някакво маце, биваше я все пак, но конкретната оценка винаги зависи от настроението.
– Чао, папа – рече малката.
– Чао – измърмори хазаинът. – И на вас го казвам… Не знам и не искам да знам къде е вашият Били…
Добре, мой да бъде. Ще го потърся.
На входа ме чакаше пиленцето, което напусна кафеза, преди бащата да го е затворил.
– На вас защо ви е необходим Били? – попита ме.
Ясно, Били е ползвал и нея за купоните. Дъртият е надушил и…
– За добро го търся – рекох. – И съм готов да му заплатя добре за информацията, която мога да получа от него… Адреса и малко повече подробности за един колекционер…
Момичето ме гледаше в очите и дишаше шумно.
– Ще ви повярвам – рече и ми пъхна в ръката листче с нов адрес.
– Поздравете го – допълни. – На стария му адрес има и хора, които мислят добро за него – изчурулика и заситни по тротоара.Моята посока беше обратната.
Пък и от прозореца се беше надвесил хазаинът, за да разбере кога най-сетне ще се махна от главата му. Страхуваше се от неприятности.
Неприятностите му обаче бяха потеглили в обратната посока. Пеша.
Другата квартира имаше звънец, но никой не цъфна на вратата. Бутнах я и нахлух вътре. Освен на мухъл и урина, миришеше и на смърт. Самият Били лежеше прострелян в леглото си и съвсем не мислеше да закусва или да го оправя. Поогледах се наоколо, видях телефона, но до слушалката щях да се докосна накрая. И ще я държа с носната си кърпа. Която, освен от хрема, може да ви предпази и от разточително ръсене на следи и отпечатъци.
Нямаше нищо интересно. Освен един бележник, фрашкан с адреси и телефонни номера.
Сега вече можех да съобщя на полицията адреса на един пресен и неидентифициран труп.
А аз се отправих към близкия парк. Там хем държах входа на къщата под око, хем надникнах в бележника.
Били не беше лишен нито от остроумие, нито от талант. Срещу името и телефона на Пеги Олсен бяха нарисувани две хубави женски крачета, които стискаха помежду си едно сърце. Не мислех да забивам в сърцето нито стрелата на Амура, нито нещо друго. Пък и полицаите нахлуха отсреща, за да се погрижат за трупа.
Аз трябваше да се срещна с Пеги Олсен преди тях.
Пеги имаше лисича физиономия, но върху нея се кипреха честни човешки очи. Кой знае, може пък и да има лисички с честни очи. Но и за животните ние знаем повечко от басните, отколкото от точните науки. И сме готови да наречем някого свиня само заради не съвсем изрядните му хигиенни навици, а не заради бутовете му например. И една свинска пържола може да предизвика повече възхищение от всички щурци и мравки като представители на интелектуалния труд и презряното физическо бачкане например.
Трябваше да накарам и лисичката с честни очи да повярва, че търся Били Грей за добро… Какво ти добро – той беше мъртъв.
– Били е мъртъв – рекох. – Аз искам да накажа убийците му…
Пеги изхлипа, едва е сдържала туптенето на сърцето си там някъде в бикините, но животът е мръсна работа. С която трябва да се свиква…
– Вие можете да ми помогнете.
– Как? – попита Пеги. – О, боже… Кога са го…
Не можа да намери точната дума. Може би се колебаеше между “очистили” и “светили маслото”.
– Тази нощ – рекох. – И пресният му труп е вече на разположение на полицията…
В честните очи на Пеги светна неприкрито съмнение. После щеше да дойде и съответната неприязън.
– Какво ви свързва с Били? – попита ме делово.
– Нищо – признах си. – Искам да намеря колекционера преди убийците му и преди човека с маската на смъртта…
Пеги мълчеше.
– Това, за човека с маската на смъртта, не е вярно – рече тя. – Но сега се говори за него, вестниците говорят за него и Били им доставяше съответните новини…
Значи и американските вестници бичат новините като в нашенско, си помислих.
– А колекционерът?
– Колекционер имаше – каза Пеги. – Страхуваше се от срещата си с него, та като гаранция ми даде адреса му.
Поисках гаранцията за 500 долара. Пеги се поколеба, но когато сумата стана 1000 долара, душевните й вълнения секнаха.
И този адрес не струваше пукната пара. Озовах се пред триетажна сграда, олющена и мухлясала даже. Освен ако колекционерът милионер не беше луд по старините, нищо друго не би го задържало тук.
На входа едва не се сблъсках с дърт изкуфялник, който понечи да ми стисне ръката с думите:
– О, Бък! Откога не сме се виждали…
Това, за виждането, беше абсолютно вярно – аз не бях го виждал никога. И дори явният ми акцент не разубеди стареца.
– Щом търсиш Пит, ти си – повтаряше упорито.
– Сър Пит Оливър ли? – попитах предпазливо.
– И си майтапчия като едно време – доверяваше се единствено на спомените си старчето. – Ще те отведа, живеем врата срещу врата.
– Кой е този? – попита старицата, която отвори вратата.
Вратата нямаше верига, вместо нея увисна безпомощно ченето на старицата.
– Приятел на Пит – рече старчето и ме набута в свърталището на колекционера.
Защото единствената вехта и пожълтяла цветна снимка с морски пейзаж не можеше да ме убеди, че влизам в дома на колекционер.
– Мъжът ви бил ли е някога колекционер? – нямах много време за губене и търсех отговор на довелите ме чак тук въпроси.
– Разбира се – тракна с чене дамата в преклонна възраст. – преди известно време… Вие не сте ли неговият адвокат?
За нейно разочарование аз не бях адвокат, а за мое разочарование мъжът й бе минавал за известен колекционер преди 30-40 години.
– После разпродаде всичко – рече мацето с ченето. – Остави само този пейзаж като спомен от времето, когато ми казваше, че приличам на морска сирена… Намирате ли някаква прилика?
Приликата беше повече от очевидна. Пит беше отрязал опашката на сирената по време на големия глад, а останалата част бе замязала на чироз.
– Откога не сте виждали съпруга си? – питах вече отчаян.
– От известно време…
Това си знаеше бабето, това си баеше.
Повече сведения за бившия колекционер получих от словоохотливия съсед отсреща. Болен бил, лежал в санаториума “Зеленият рай”. Той лично го навестявал преди година и половина, но Пит не го бил познал. Както и аз в случая…
– Тогава някой просто му е взел името – измърморих.
– Защо? – попита мистър Склероза.
– В това е въпросът – рекох.
Раздялата и срещата със склеротика ми излезе почти безплатна. Ако не се брои кутията цигари, с които той смяташе да залъже своята астма. Защото на някои дядковци склерозата им е недостатъчна. Та заменят евентуалните венерически заболявания я с астма, я с гръдна жаба.
Санаториумът “Зеленият рай” беше не само твърде отдалечен от града, но и беше далеч, много далеч от името си. Ако някой се бе погрижил за детелината макар, биха могли да го кръстят “Зеленото чистилище”. За да не отиваме и ние твърде далеч в търсене на най-точното име.
Поисках свиждане с бившия колекционер…
– Уви, дори ние сме безсилни, господине, пред законите…
– Какво им е на законите – рекох. – Ще направите едно
изключение.
– Не ме разбрахте – рече дежурният лекар. – Не става дума за бюрократични процедури. Говоря ви за законите на природата.
– Е, и? – упорствах аз. – Какво следва според законите на природата.
– Според тях следва, че не можем да ви уредим свиждане с един покойник – рече все така логично и студено докторът. – Кога?… – не можах да довърша въпроса си.
– Кога е починал ли? – отново се усмихна лекарят и отново
студени тръпки полазиха по гърба ми. – Преди една година и една-две седмици…

Защо тогава вестниците се занимаваха с един покойник? Чия поръчка е изпълнявал Били Грей? Просто ирония на съдбата… Или нещо много по-зловещо…
– А трупът? – попитах тъпо.
– Трупът е получен от неговите близки… – докторът вече видимо нервничеше. Дори сигналната лампичка светна в очите му (което подсказваше, че търпението му беше изчерпано и всеки момент можеше да избухне). – Или господинът ще иска и копие от документа, с който сме предали тленните останки на покойника?
За такъв документ би трябвало да пристигна утре. Но не ми беше необходим. Можеше разсеяната му съпруга наистина да е получила трупа. А можеше той да е бил продаден и на някое висше учебно заведение, за да го режат и разфасоват с учебна цел бъдещите лекари…
– Довиждане – измърморих.
– Беше ми приятно – изкриви си усмивката докторът.
На входа щях да се сблъскам с Ели. Днес ми вървеше на сблъсквания и най-неочаквани срещи. Е, с нея сблъскването можеше да бъде и по-приятно. Но синият й поглед бе студен и без фокус.
– Отивам при мама – прошепна. – Тя е тук…
– Бих могъл да те почакам – предложих. – И ще те върна с колата…
– Предпочитам да се върна с автобуса – отряза ме Ели.
Оставаше да каже само: “Беше ми приятно…” Не го каза.
В колата псувах по нашенски, за да си припомня омайната и сладка българска реч. Която, уви, не звучеше навред край мен. Излезе, че съм имал право и да се ядосвам, и да псувам.
Пред вратата на собственото ми жилище ме очакваше Александър. И гореше от нетърпение.
Аз не изгарях от любопитство и желание за общуване, но го поканих вътре.
– Чувствам се труп – рекох. – Ще пийна нещо с лед… Ти какво ще пиеш?
– Натурален сок – ми рече. – И бих искал да си поговорим като мъже…
Мъжките разговори не стават с плодови сокове, но нищо не ни пречи да опитаме.
– Наздраве, Папа Жан – рече мъжът до мен. – Защо те наричат “Папа Жан”?
Това вероятно беше прелюдията към мъжкия разговор.
– От френското “папа” ли произхожда? – Сандю го даваше
полиглот.
А аз бях полиглотът. И отпих една юнашка глътка.
– И така може да се каже – бях готов да се примиря със съдбата си. – Това е по-приемливото му обяснение… Защото иначе ще стигнем и до главата на римокатолическата църква…
Александър се разцвили като Буцефал. И добре че си пийваше сокче. Иначе можеше да се задави.
Най-после се успокои и можа да обясни нещата по човешки.
– Дая ме безпокои – рече. – Станала е твърде странна…
– Хората на изкуството са си странни – изтърсих и аз един
банален лаф.
– Бих искал да се опитаме да я вразумим – каза. – Двамата…
Не предполагах, че говори за масов секс.
– Как? – попитах.
– Другата Дая, братовчедка й, се е вселила в нея – изповядваше се Александър. – Затова вероятно гори и картините си…
– Е?
– А те струват луди пари…
Ясно.
– Въпросът не е само до парите, разбира се – надигна сокчето си Сашко. – Пък и така можем да запалим цялата сграда… Казах й го, а тя рече: “Нека!”…
Дая наистина трябва да бъде вразумена, помислих си. Поне сме длъжни да опитаме. Плодовете на подражанието не са плодове на свободата…
– Ще дойдеш ли? – Александър ме молеше.
– Изморен съм – пресуших чашата. – Но ще дойда… Само да оставя една бележчица на Кони… Не сме се виждали от снощи…
Дая бушуваше в ателието си. Късата й поличка бе изпоцапана с бои и спокойно можеше да бъде опъната на една рамка. Щеше да бъде нещо интересно… Щом Александър Велики или неговият Буцефал, както го бях нарекъл преди малко, не се сещаше да опъне самата авторка…
– Харесва ли ви? – попита Дая и посочи платното…
Гледах платното. Абстракция. Имаше своето настроение, но й трябваше още нещо.
– Мълчите – рече Дая.
И после, преди да успее някой от нас да я укроти, залепи палитрата си върху платното. Ние с Александър се спуснахме да спасяваме платното, да отлепяхме от него палитрата, а после и разбеснялата се художничка.
Успяхме. И тогава се вторачихме в картината.
Беше станало някакво чудо. Тя грееше и беше чудесна. Сякаш карминът от палитрата бе дал кръв на невидимите й капиляри, а охрата изгряваше като слънце между черните триъгълници и сините кръгове, които шеметно потъваха един в друг.
– Чудесна е! – рекох.
– Защото се ядосах – обясни Дая и сама се любуваше на платното.
– Цял ден не ми вървеше и тогава замахнах…
– Хубава е – присъедини се към триото и Александър. – Не я изгаряй…
Дая седна пред статива и кръстоса крака.
– Няма ли кой да ме почерпи с една цигара? – попита. – Ти днес не си разкъсан на парцалки, Папа Жан – най-после се взря и в мен.
– Опитвам се да се откажа от лошите си навици – запалих й цигарата.
Александър помисли, че пристъпвам направо към темата, та и той се намеси:
– И тя трябва да се откаже да гори картините си…
Дая духна малко дим в лицето му.
– Понякога огънят е единственият изход – каза.
Аз мълчах.
– Но ти не си само онази Дая – рекох. – Ти си и Дая, която не иска да е Дая…
– Напразно – въздъхна Дая. – Защото всичко е прах…
И после измърмори нещо: “Все някой ден прахът ми свят ще се превърне в тухли и някой сиромах ще си направи къща…”
– Стихове ли пишеш? – попитах.
– Пиша – всмука още дим от цигарата. – Но това е само мой свободен превод на Омар Хаям.
От него поне не я ревнуваше Александър.
– Пиши – рече той. – Но не гори картините… Нали, Папа Жан?
– Аз съм артистка, на която й е писнало да играе скучни роли…
Явно Дая и Александър си имаха свои постоянни реплики, които това ателие чуваше не за първи път.
– Всичко се повтаря в този свят – изкрещя Дая. – Как тогава да не искаш да го запалиш?
Почаках малко да стихнат пламъците на гнева й.
– Светът се движи в кръг – рекох. – Това е веригата, която свързва вчера, днес и утре. Но този кръг ни и променя…
Мълчеше.
– Знаеш ли какво означава думата “чакра”?
Дая ме гледаше все още ядосана.
– Струва ми се, че знам – рече. – Вероятно приблизително…
– Чакра означава на санскритски колело – започнах. – Видени от ясновидци, чакрите приличат на кръгови вихри в човешката аура…
Чакрите са енергийни центрове, чрез които от космоса се абсорбира, трансформира и разпределя жизнената сила…
– Йога ли си изучавал, Папа Жан? – попита Дая. – Или магьосничеството на Запада?
Усмихнах се.
– Знам по нещичко и от двете – скромен го давах. – Но всяка стара българка знае думата чекрък. Едно колело, на което се преде и намотава прежда като нишките на съдбата…
Сам не бях съвсем наясно, пък и моите обяснения бяха излишни. Друго исках да кажа аз. И го казах:
– На български има една дума, дошла от турския. Казва се “чакърест поглед”… Когато се говори за синеок или пъстроок човек…
Чакърестата Дая беше потресена. После се разкикоти. Александър ме погледна укоризнено – защо ми трябваше да й внушавам такива неща.
– Може и да е прав Раковски – измърморих. – Това е наш поет и революционер. Той твърди, че старобългарският език стои най-близо до санскритския…
В очите на Дая светна нещо като уважение към моето отечество. В очите на Александър се четеше още укор…
– На картините е нужна светлина – рекох. – А не огън…
Александър въздъхна с облекчение.
– Ще си позволя да цитирам Дидро – в този момент мязах на конферансие, което обявява следващия номер. – Великият Дидро пише: “Що значи фон? То е или пространство без очертани граници, гдето всички цветове на предметите се сливат в далечината и създават впечатление на синкаво-бяло, или вертикална плоскост, върху която пада светлина…”
Замълчах, за да вникнат добре в думите ми.
– И твоята картина се получи пред малко, Дая, защото ти й даде светлина…
– А не огън! – Александър почти тържествуваше от силата на магическата формула, до която се бе докопал.
Дая се ядоса.
– Аз не горя всичко – развихри се. – Най-добрите си картини крия от всички…
После захлупи лице върху масата.
– Даже от себе си.
Потърсих нещо успокоително из шкафовете. Избрах бутилка скоч. Сокче за Александър нямаше.
– Картината е изповед, а не тайна – казах. – И да се горят изповедите…
Дая мълчеше.
– Та ти посягаш към очите на хората – чукнахме се с Дая.
– Благодаря ти, Жан – рече. – Каза го чудесно…
Александър долови нещо тревожно в липсата на “Папа” в нейното обръщение, но после вниманието му бе привлечено от запазените картини, които Дая измъкваше една по една от заключените шкафове.
– Чудесни са – редувахме комплиментите си ние с Александър. – Това са бъдещи шедьоври…
– Всъщност исках да ви покажа това – и Дая тури на статива портрета на човека с маската на смъртта.
Картината беше великолепна.
Върху почти черния фон се открояваше бялата маска на смъртта. Сгърчена като змийска кожа. Защото тази кожа всеки момент щеше да се свлече и да разкрие пред нас едно човешко лице. Болката пулсираше под маската. И това сиво уж лице щеше да си върне човешката усмивка…
Само да падне маската на смъртта.
– Смъртта спасява живите – измърморих. – За да измоли живот и за себе си…
– Да – каза Дая, – за да измоли живот и усмивка за себе си…
– И светлината ще си върне – настоявах. – Светлината не на огъня, а на живото време.
– Светлината е дете на времето – раздвижи устни като в унес Дая. – Светлината се облича с времето…
Александър мълчеше.
– Не ви разбирам напълно – вметна. – Смъртта си е смърт, а животът е многолик и пъстър…
– Животът ще се завърне, когато моят спасител смъкне маската на смъртта от лицето си – усмихна се, но не на Александър, а на спомена или мечтата си Дая. – И аз ще го позная…
Кощунствено в главата ми се замотаха разни библейски фрази от рода на “той я позна и тя беше непразна”, та изненадано малко се греех на лумналата върху лицето на Александър усмивка. Явно най-силен в него беше пожарникарят.
– Кога ще го завършиш? – кимнах към портрета.
– И аз смятам, че имам още работа – Дая беше учудващо сговорчива.
– Липсва вътрешната светлина… Така звучи като притча и намек… Но не е плакат все пак.
– И мен са ме занимавали тези въпроси – вметнах.
– Мен въпросите не ме интересуват – отвърна Дая. – Въпросите ги оставям да пасат трева… На мен са ми достатъчни отговорите.
Дая явно хареса каламбура си.
– Моят учител и приятел Тимен Тимев, или Материус Розенкройцер, както съм го назовавал друг път, твърди: “Днес хората повече мислят, отколкото съществуват…”
Въпрос огъна челото на Дая, но и така беше хубава.
– Някога ще се върнем пак на Енергетичния Лизизъм – казах. – А ще ти покажа и кръговата техника на рисуване…
– Добре – усмихна се този път широко и изтри гънките върху челото си Дая. – Винаги ми е било интересно…
– Енергетичният Лизизъм примирява битието и нищото – рекох. – Той е разтваряне едно в друго на формата и безпорядъка, превръщането на изкуството в живот и прераждането на живота в изкуство…
– Такава роля би ми подхождала – прекъсна ме Дая, но с една извинителна усмивка ме подкани да продължа…
– А това ще рече да бъдем добри без етиката – продължих аз, – да бъдем красиви без естетиката, да бъдем умни и дълбокомислени без философията… – слушаха ме внимателно и двамата. – И да бъдем праведни без законите…
Пиеше ми се и си капнах две-три глътки в чашата. Дая поиска да налея и на нея.
– Веднъж, когато бяхме в добро настроение, Стивън нарече Енергетичния Лизизъм “весела наука за живота”…
– Това е добре казано – намеси се този път сполучливо Александър.
– Вие сте се учили от Ницше, а той твърди: “Изворите, от които пият масите, са отровни…”
– Така е – съгласих се. – Макар че малко фриволност не е никак излишна.
Дая се обади.
– Не разбирам.
– В моите книги, в книгите, които пишем заедно със Стивън, говоря за българския му вариант, ние кръстосваме философия и екшън…
Кони беше прочела бележката ми, та нахлу безцеремонно в ателието на Дая. И подхвърли в движение:
– И кой забременява?
– Аз говорех за кръстосване – рекох.
– На мен по ми харесва забременяването… Та какво ще роди забременялата философия? – попита.
– Книги – рекох аз. – Картини и книги…
– Вие тук с празни приказки ли се занимавате? – попита Кони.
– Не – рече Дая, – с празни чаши.
– Тогава кого чакаме?
– Сега сме вече четирима и можем да започнем – рече Дая.
Александър се усмихна неловко.
– Другите да се обърнат – каза Дая, – а моят Александър ще ми помогне да се облека… Александър се суетеше все още.
– Не се притеснявай – рече Дая. – Не нося сутиен и няма да те карам да го закопчаваш…
После успокои и нас с Кони:
– Ако смятате, че търся по-дълга поличка, много се лъжете. Просто не искам да бъда изцапана с толкова много бои и неорганизирани цветове.
Александър дишаше шумно. Той какво, не е ли виждал Дая по бикини?
– Готова съм – рече тя. – Фиестата може да започне.
И наистина като у Хемингуей се завъртя невероятна фиеста. Срещнехме ли бар или кръчма по пътя си, веднага ги употребявахме. Аз дори им показах кръчмата, където бях видял да се бие Дейв Рийс.
– И такива дупки ли познаваш? – смая се дори Кони.
– Човек не може да изпробва всички дупки – пародирах аз една фраза на Жоржи Амаду, – но трябва да се постарае.
Пиехме различни питиета. Дая се пристрасти към бирата и после се залепи до един пънкар, за да му обясни Енергетичния Лизизъм. Опитът й не даде особено щедри плодове, та тя спря някакъв полицай.
– В каква посока трябва да се развива съвременното изкуство? – попита го.
– В другата – отговори остроумно ченгето. – Ако обратните завои са разрешени…
На нас ни бяха разрешени и обратните завои, и къпането с дрехи. В едно басейнче пред една сладкарничка.
– Искам пуканки – рече Дая.
И се наредихме на опашката за пуканки.
Най-трезвен и най-бърз беше Александър. Той пръв забеляза червеното ауди, чийто прозорец се отвори и срещу нас се насочи автомат.
– Даяяя! – Александър изкрещя и я дръпна към себе си.
Пуканките се търколиха на земята, изтрещяха и изстрелите на автомата, но пред смъртоносното му дуло бе Александър.
Аудито изчезна, тишината се свлече на земята заедно с тялото на културиста баскетболист.
– Не смей! – крещеше истерично Дая. – Не смей да умираш и да изчезваш от живота ми, преди да си ме чукал веднъж поне…
Кони я прегърна и я натъпка с шепа успокоителни. Аз се погрижих за Александър. Просто се наведох над него, проверих пулса му и се разкрещях за линейка.
Друго не знаех какво мога да направя. Толкова отчаян е бил и Робинзон, когато в кораба, претърпял катастрофата близо до неговия остров, намерил пари, а не топор или пушка например.
Откараха го в най-близката болница. Повиках такси и пътувахме зад линейката. На задната седалка Кони продължаваше да тъпче Дая с успокоителни. Аз мълчах. Нашият шофьор знаеше, че вървим след линейката и червените капки живот в нея. Към полунощ операцията приключи. Един от докторите ни обясни:
– Ще живее… Но куршумите са спукали непоправимо гръбначния му стълб…
– Чакра – рече Дая. – Нали така беше думичката, Папа Жан?Кимнах само.
– Първата Дая е имала своя неподвижен Кериел – хлипаше и мачкаше някакъв огромен плик, от пуканките навярно. – Тя е имала Кериел, а аз имам своя Александър… Чакра!
Не намерих сили да я прекъсна и да й обясня, че има седем главни чакри. И първата от тях е коренната чакра, муладхара, както я наричат. И е локализирана в основата на гръбначния стълб, обитавана от кундалини. В езотеричната йога кундалини е оприличавана на змия, свита в основата на гръбначния стълб. Защото злата енергия може да пропълзи нагоре и да обхване и мозъка.
– Духът на моята братовчедка се е върнал в мен, Папа Жан – увисна на врата ми Дая. – Спаси ме от него… Ти можеш!
– Всичко не може да бъде затворено в една съдба – започна да я гали отново Кони.
След час или след два психичният срив на Дая бе сменен със смирението. И после отново в нея се върна яростта.
– Ще взривя този шибан блок – крещеше тя. – Аз ще бъда
отмъстителката…
После се разрида:
– И тази роля мога да играя…
Бяхме се върнали в ателието й.
– Ще спиш при мен – рече Кони. – Жан ще поразтреби наоколо и ще ни приготви чай долу.
И все ми кимаше към чекмеджето на бюрото.
Помогнах им да стигнат до апартамента на Кони, а после бежешком се върнах в ателието. Чекмеджето, което ми сочеше мълчаливо Кони, съдържаше съвършено нов взривен механизъм. Като този, който бе вдигнал във въздуха колата на Лот.
– Може би не е толкова опасна, колкото братовчедка си – казах най-сетне на Кони, когато успяхме да приспим с помощта на чая и нова доза лекарства Дая.
– Различни са – заклати угрижено глава Кони. – Но това, което намери, е все пак взривен механизъм, нали?
Кимнах.
– А и кой ли убиец прилича на убиец? – обърна поглед към заспалата Дая Кони.
Мълчах.
– Сигурно и утре трябва да се навъртам край нея – рече.
– Но ти трябва да проникнеш в крепостта. Трябва!
Обичах я заради нейното “трябва”.
Трябва, мислех си. “Трябва” на руски е “надо”… Защото ми предстояха срещи и с Витка. А “Nada” на испански означава просто “нищо”…
Нищото, което убива и разрушава всичко.

8.РУСКАТА РУЛЕТКА НЕ БЕШЕ САМО СПОМЕН.
В това ще се убедиш и ти, драги читателю. Аз я преживях два пъти. Значи съм наистина късметлия…
Че съм късметлия, го знаех и отпреди. Та си мислех, че щом веднъж съм проникнал в тяхната крепост, няма начин да не мога и втори път да проникна там. През канала не успях. Пък и той вече бе излязъл от строя. Няма начин да не мога да проникна пак. Само хубаво трябва да разгледам отново всичко.
Кони я нямаше, тя се навърташе край Дая. И край Александър, разбира се. Но последният още лежеше в болницата.
Колата си паркирах горе-долу край същите шибани храсти. Бях извадил вече бинокълчето и шарех около преструващия се на замък вертеп. Пак проблясваха слънчевите зайчета на скритите камери. Няма страшно за мен, мислех си. Слънцето ми е зад гърба…
– Приятно ми е, каубой!
Зад мен не беше само слънцето. Доказваше го дулото на пистолета, което докосна тила ми.
– Езика ли си глътна, Папа Жан?
Остроумието на Витка понамирисваше на одеколон “Красная плошчад”. И отиваше на цвета на сакото му. Макар че можеше да е облечен и с друго.
– Езикът си ми е на мястото… Но карай на руски. За твоето езиче ми е жал, Витя…
– Плещиш за кръгове разни – Витка беше запознат и с моите изявления в пресата. – Даже в Русията има мъже, дето те назовават Пикасо…
Тук се позасмя:
– Това, че знам имената на най-големите художници, не те изненадва, нали? И аз като теб колекционер го давам… Та колелото се завъртя, Папа Жан. Като колелото на рулетката. И аз печеля. Патлакът е у мен, а ти се потиш… Пак се навърташе насам, за да подушиш, а?
– Не се иска много силно обоняние, за да надушиш вонята –
рекох…
– Обиждаш ли?
– Не, констатирам фактите.
– Та какви са фактите? – Витка искаше да купи нещичко от мен…
– Продал си се на нови господари… Тези сигурно плащат най-добре…
– Слушай – рече Витка, – ако в едната ръка стискаш рубла, а в другата долар, аз ще надуша зеленото от сто метра… И ще стрелям в другата ръка…
Сега смехът му закъркори в гърлото.
– Помниш ли руската рулетка, Папа Жан? – попита. – Тогава ти провървя, отърва кожата…
– И на теб ти провървя – рекох. – Под леглото, на което спеше, имаше топор. Бях готов да замахна, но ми дожаля за човека в звяра…
– Виж, приказките ти ги бива – сигурно е свил устни Витка, иначе само по дулото усетих, че съм го жегнал. – Човеци и зверове, а? Така ли! В природата има сила и слабост. И силата казва кое е добро и зло. Това е всичко.
Витка беше истински пес. Май неправилно го нарекох звяр. Като пес въртеше опашка, като пес душеше…
– Обърни се – нареди ми. – Да те изчистя…
Взе ми пистолета, за всеки случай прибра и едно джобно ножче, до парите не се докосна. Това бе наистина ново за него. – Силни ли са твоите господари? – попитах.
– Най-силните! – рече почти с гордост. – Ако пак беше с каубойката, шапката щеше да ти падне само ако ги видиш… Даже и българчета има… За асортимент.
Извади и белезници. Професионално работеше.
– Нали не възразяваш да използваме твоята кола? Бинокълчето ще прибереш в жабката. Може да ти се доще ангелчета да наблюдаваш на оня свят… – и отново се разкикоти. – Сега ще те набутам на задната седалка – халоса ме и паднах почти по очи. – Е, този път ще потърпиш и без женска…
Витка не можеше да ми прости обидата и си отмъщаваше по свой начин.
– На теб белите ти идват от женските – рече. – Ели ми разказа всичко. И как си я обикалял за картинката, и как си й разказал кой съм. Дреме ми на дядовия – рече. – Нали така викате в България? Братска страна, трябва да се учим един от друг.
По пътя Витка ми изнесе нещо като политинформация – кои са неговите господари, тъй, с общи думи, главно суперлативи, какво ще направят и как с такива като мен ще се справят.
– И с човека с маската на смъртта ли? – попитах ехидно.
Витка странно замълча.
– Ако знаеш нещо за него – рече, – махам белезниците и те турям до моето дясно колянце… – пак се разкикоти. Под английския му, който често се пропукваше, избиваха моите бегли уроци по български: главно ругатни и по-солени поговорки.
– И така ми е добре – рекох, – тъкмо посвикнах.
Изглежда че пристигнахме. Витя ме наметна с нещо като шлифер, за да не правят впечатление закопчаните ми отзад ръчички. Преброих етажите – неговото апартаментче беше на 13-ия етаж. Това в Америка минава за нормална височина. Ако не е фатална обаче.
Любезният домакин ме разположи в един фотьойл и ме опакова с въженце.
– Миналия път се отърва – рече, – защото обзавеждането ми беше тоталитарно… Ударно производство – обясни, – не завинтили както трябва винтчетата<Всичко това е описано в първата част на трилогията – “Всемирната Галерия Папа Жан ”. За качествата на съветското кресло се разказва на 224 стр. – Б.р. >… Ама американците пипат по-яко…
Креслото наистина беше стабилно. И апартаментчето си го биваше. Климатикът се усещаше, а по картинката на Ели и нейното портретче разбрах, че тук Витка практикува сексуалния си тероризъм. За разтоварване и зареждане на тялото с енергия…
– Ще те почерпя с руско питие – рече Витка. – За да си припомниш правилата на руската рулетка.
Наля две чаши с водка. Чукна ги една о друга и моята лисна в лицето ми. Успях навреме да затворя очи. Водката се стичаше по лицето ми. Облизах устни.
– Така ще пиеш по-дълго – обясни своя джентълменски жест Витя.
– Сега да турим един Витка в пистолетчето…
Имаше нов магнум. Тури куршума, наречен Витя. Поигра си малко.
– Знаеш ли на какво мирише кръвта, Папа Жан? – питаше и сочеше дулото към челото ми. – Мирише на лайна…
Щрак… Само щракането се чу. Пак бях извадил късмет.
– Кръвта на мъжете мирише на живот, сволач – мъчех се да съм спокоен, даже малко героизъм разигравах.
Като на кино.
И като на кино в главата ми се завъртяха картинки от моя живот…
Беше 15 юли 1996 година, 11 часът българско време. Моята “Картина на века” подписа и цар Симеон II<Папа Жан подари своя картина на Симеон Кобургготски и я подписа така: “Господи, благодаря за този дар – България си има цар!” Това ми го разказа авторът – Б. р. >. Нали си мислех, че трябва да направя всички съпричастни на моето творчество, дори негови съавтори… Като се подпишат и те под картините ми… Мислех, че ще помня за цял живот как под “Картината на века” се подписва Симеон II…
Помнех го…
– Витка не е такъв изпечен индивидуалист, Папа Жан – Витка си наля нова водка и сложи в пистолета нов куршум. – Ще турим тук и Алек. Та с добро да си го спомним. И дано Алек свърши работа.
Бавно насочи пистолета към мен. Гледах дулото. Той ли броеше наум, или аз? Едно – видях галерията си в “Свети Кирик”. Две – ето ги дъщерите ми. И двете. Три… Видях Ириния. Рисувах я на една от скалите на Синеморец. Гола и прекрасна като нимфа… А това трябва да припомня на читателя, щом и пред дулото на пистолета мисля за книгата. Това трябва да му припомня. В един от предишните си животи, още по време на Първото българско царство, съм бил ковач на ювелирни изделия. Те се изковават с много търпение и с много любов. Та и в портрета на Ириния вградих гривна, пръстен и огърлица… Чук-чук-чук – виждах се в кожа на убит звяр как изковавам пръстена…
Щрак!
Не се разнесе изстрел.
Бях целият потен, а над мен се надвеси усмивката на Витя. Широка усмивка! Брояха се всичките му зъби…
Но и той се беше изпотил, зарадвах се.
– И Алек не свърши работа, Папа Жан – усмивката на Витя беше изкривена, но още се крепеше на мутрата му. – Алек изпитваше нещо като страх или симпатия пред теб… Нищо, ще турим Цукан… Той ще влезе в дулото…
И пак се завъртя кошмарният кръг. Не, това не бяха кръговете около тялото на Ириния, не бяха кръговете, с които изплуваха другите нимфи. Това беше страхът, който пулсираше в слепоочията ми. И с кръвното съм зле, помислих си. А и лекарства скоро не съм гълтал. Трябва да мисля за нещо хубаво. Господи, за нещо много хубаво…
За Силвия Алисън и за Кони например. Сиамските близначки в моите спомени. Бях спал и с двете. Две ли бяха те, или преотстъпваха едно и също тяло на различни духове и различни страсти…
Ръцете ми бяха изтръпнали, не можех да ги погаля… Едната… Или двете в едната!
– Не мърдай, Папа Жан – още повече се беше изпотил Витя. – Имате думата, другарю Цукан.
И натисна спусъка.
Вече ближех не водка, а сол. Значи и аз съм бил потен.
– Гордей се с късмета си, Папа Жан – това беше казано като синоним на псувня. Имаше поне същата интонация. – На теб винаги ти е вървяло с женските.
И намери сили да се разкикоти.
– И сега за жени мислиш, вместо да си прочетеш молитвата – после извади още един патрон. Преди това го завъртя пред очите ми.
– Харесва ли ти? Поличката й е жълтичка и цветя има по нея. Както се полага при любовна среща… И при погребение – рече.
– Зареждам и една Аня…
Аня? Замислих се. Колко жени познавах или назовавах с това име? Аня…
– Бих ти набутал дулото в устата – рече Витя, – ама кой ще чисти след това апартаментчето… Ели предпочита друго да държи в ръчичките си, не прахосмукачка…
– Стреляй! – изкрещях. – Човек може да бъде достоен и пред пистолета на един убиец. Да нанасяш удари от засада и да убиваш, не значи да си победител.
– А – рече Витя и отпусна дулото. – Че ти си гледал наистина много нашенски филми. Я си припомни някои по-пиперлии думички, защото все пак ще стрелям.
– Стреляй – рекох, спокоен го давах уж, но когато си целият потънал в пот, не можеш да си много спокоен. – И не цапай живота със себе си…
Щрак!
Спусъкът ли беше повреден? Или късметът ми наистина беше огромен. При шансовете на смъртта, които бяха 4 от 6… Или 66 процента. Ако сте свикнали всичко да изчислявате в проценти.
Не можех да намеря други думи. На какво мирише кръвта? Кръвта мирише на…
– Нищо, ще турим и едно куршумче за Бугай. Нали го наричаше свой учител, а после той се нарече твой ученик… Този куршум е Виктор Бугай.
И насочи дулото към мен. Шансовете на живота бяха 1 от 6. Само едно… Не трябва да мисля за това, трябва да си спомня нещо хубаво…
Да речем, оная вечер в дома на Лили Иванова. Когато й подарих моята картина, създадена по нейната песен “Нарисувай ме, художнико, със сълзи и сърце”… Бях изобразил едно туптящо сърце, обковано с бодливата тел на ужаса… За това мисли. Как Лили Иванова свали от стената картина на Златю Бояджиев, за да закачи твоя подарък.
Едно туптящо сърце от бодлива тел. И сълзи в очите на Лили…
Трясък! Това беше изстрел и нещо ме блъсна в гърдите… Но защо не умирам?
В рамката на вратата стоеше величествен и сюблимен Стивън с димящ пистолет в ръката. Величествен и едновременно с това хлапе. Защото също като във филм духна дима от дулото на пистолета си.
– Успях – рече. – Два дни му коригирам мерника, биеше наляво… Хелоу, Жан.
– Хелоу, Стийв – рекох.
Витка бе изтървал патлака си и стискаше простреляната си ръка. Стивън прибра пистолета, каза, че колекционирал гърмящи предмети, после сряза въжетата.
– И аз имам да разчиствам сметки с тях – кимна към Витя. – Нападнаха Кони, а този излъга Ели… Виждал съм ги насам, та го проследих лесно. Просто знаех къде те води.
Аз се надвесих над Витка.
– Колелото пак се завъртя, Витя – рекох, – ко-ле-ло-то е без-смърт-но! Ще се наложи да ни кажеш нещо за твоите господари…
Стивън беше прибрал двата патлака, белезниците отиваха на Витка повече, отколкото на мен.
– Къде ме водите? – попита.
– На разходка – рекох, все още нямах представа как да го накараме да проговори.
– Да го отведем в пещерата при змията – рече Стивън.
– Каква змия? – попита Витя.
– Не е гърмяща – рече Стивън, – не се бой. Обикновена
отровна змия.
Тръшнахме като пакет Витя на задната седалка. Пак си бяхме послужили с шлиферчето му, за да не личи, че ръчичките му са с белезници. Като върви към колата заедно с двама приятели…
– Няма да си играем на руска рулетка, Витя – рекох. – Виждаш, че моя приятел си го бива. И мяза на българския Стивън, нали? Ще се наложи да изпееш нещичко…
Колата вървеше с подскоци. Нещо в нея се бе запушило.
После се разнесе някаква миризма.
– Какъв парфюм употребяваш? – попитах Стивън.
– Никакъв – рече той. – Днес не съм се бръснал.
Обърнах се назад. Витка беше сгризал ревера си, където беше зашита ампулата с цианкалий. Имало е ампула в шлиферчето – една толкова излишна дреха за летния сезон…
– Все пак умря като мъж – рекох. – Трябва да се признае…
– Аз си признавам, че едва ли бих могъл да го разстрелям – затрепери гласът на Стивън.
Колата пак подскочи.
– Ще го оставим на плажа… Полицията ще разбере, че е самоубийство… А защо се е самоубил Витя, това засега и ние не знаем.
Стоварихме трупа съвсем в края на плажа. Наметнахме му и шлиферчето.
– Кога ще ми разкажеш повече за моя двойник в България? –
попита Стивън.
– Ще ти разкажа – рекох. – Само да седнем в някой бар. И да отлеем в пепелника по няколко капки за Витя… Така правим в България.

9.ОТЛЯХМЕ ПО НЯКОЛКО КАПКИ ЗА ВИТЯ.
– Когато загубиш някой враг – рекох, – губиш и част от себе си… Така е и когато те напусне приятел.
Стивън умно мълчеше. По лицето му мина облак, но наскоро оттам изгря усмивката.
– Аз искам да ми кажеш нещо повече за моя едноименник от България – помоли ме.
– Като теб е – рекох. – Разгледай се внимателно в огледалото…
– Не обичам огледалото – Стивън се понацупи. – То е съветник на грациите… – засмя се. – И на педалите също така… За мен хората се оглеждат в своите думи…
– Тогава се огледай в думите си – съгласих се с него.
Май бях попрекалил, защото в Стивън се надигна подозрението.
– Мислех, че няма да мога да те запозная с него – вече бях по-миролюбив. И по-предпазлив. – Но ми казаха, че е излязъл от кома, измъкнал се е от трансбитието и сега съм сигурен, че ще ви запозная – рекох. – Тук или в България…
Но в бирените бутилки сякаш бе затворен духът на Витя.
– А за онзи – рече Стивън.
– Витя ли? – сетих се за кого се говори.
– Преди час той искаше да те убие – упорстваше Стивън, – сега говориш за него като за…
– Като за достоен враг – рекох. – Само толкова… Но достойнството на врага ни прави и нас самите по-големи…
– Не знам – позасмя се Стивън. – Ако искаш да кажеш, че съм твърде млад… Не е съвсем вярно, Жан… Аз се промених много след смъртта на Дая. А после те срещнах, ти ми разказа толкова невероятни истории…
– И твоите не бяха приказки за деца – рекох. – Ти се сети за английския учен Шелдрейк и неговата теория за формообразуващия резонанс, нали? А нали и виденията на твоя двойник в България, а и моите картини го доказват. Аз опознах Дая чрез своето изкуство! Да, нещо общо е движело ръцете ни… Но Дая се е била научила и да “дирижира” този резонанс… – кавичките стърчаха доста закачливо и можеха да се забележат и от съседните маси. – Но защо поиска да унищожи всичко?
Въздъхна. Мълчеше. Та пак аз трябваше да продължа:
– Бояла се е, че не може да понесе отговорността – рекох.
– Дая прилича на отчаяна бунтарка… На революционерка! –
това беше думата. – И такива като нея биха успели да създадат едно наистина ново общество. Общество на равенството, но не и на безличието. Едно общество, способно да твори красота… Където другите не са нашият ад, а са съпричастни на нашите идеи и търсения… Но съществува и теорията на Шарден-Вернадски за нарастващата сложност…
Не беше време и нямах настроение за безкрайни теоретични спорове, но се сетих за моя учител и приятел Материус Розенкройцер. Него винаги цитирах с удоволствие.
– Споменавал съм ти за Розенкройцер, нали? – попитах. Стивън кимна. – Той го е казал великолепно. “Ноосферата път за оцеляване на човечеството… Ноосферата е единственият категоричен изход за спасението на Земята от космическите катаклизми…”
Дано да не му е много скучно на Стивън, неговият български двойник би ме слушал безкрайно. И дори би ме прекъсвал, за да притури в огъня още някой цитат от Тимен.
– “… Ноосферата е корекция на изначално сгрешената еволюция на човечеството… – забивах като гвоздей кавичките и почти декламирах. – Тя е последното скривалище на Бог…”
– Чувал съм за твоя Розенкройцер – въздъхна Стивън. – Но нямам честта да го познавам.
– И с него ще те запозная! – щедростта ми бе безкрайна. – Но друго сега ме тормози. Тази вечер разбрах, че аз… – тук спрях и го погледнах в очите, – … че аз и ти имаме за противници не просто убийци, а войници на друга идея. И те, след като приберат всички запазени платна на Дая, после наистина ще взривят блока…
Стивън клатеше глава.
– Не могат! – рече. – Аз съм рицарят на Дая.
– Пламенен си – рекох.
– Млад съм – отвърна.
– Патетичен – доуточних.
– Да – засмя се Стивън, – поетичен… Но за любовта ще пиша чак след като остарея… Сега съм млад и мога да защитавам идеите.
– Те са по-коварни като любовници и от жените… – рекох.
– Знам – съгласи се Стивън. – По-коварни и по-перверзни.
– Като свърши войната и те заведа в България… – подхванах патетичната си тирада аз.
– Когато свърши! – прекъсна ме Стивън. – Сега сме войници
от братството на Дая.
После заговорихме за нейната братовчедка и двойничка.
– Изплаших се, като я видях за първи път – призна Стивън.
– Но ти казваш, че и тя се е вече поопарила…
– Да – рекох, – сега е при Кони. Трябва да се грижим за
нея.
– Ще ви гостувам утре – рече Стийв. – Днес имам едно чакалъче.
Надигна се да тръгва. Сметката щях да уредя аз.
– Ще пътувам с моята кола – бърбореше Стивън. Може би се досещаше, че може да се наговори за последен път. Когато войната свърши, твърдеше, думите ще са ни необходими само за стихове и за песни. С думите по-лесно се танцува. На 200 метра от бистрото беше първият светофар. Стийв спря пред червеното. Сигурно Съдбата го е предупреждавала за опасността, дала му е още един шанс да се измъкне. Защото, когато зеленото му е намигнало и е отместило предупреждението от пътя му, се чу страхотен тътен. Вълната ме прикова за стола, после пружините ми се освободиха и аз подскочих.
– Стийв! – крещях и тичах към светофара. – Стийв, почакай ме… Не сме се разбрали за най-важното…
Но никога нямаше да се разберем за него. Огненият гейзер подхвърли във въздуха парчета ламарина и парчета плът. Някъде там, между парчетата метал и кървавите късове човешко месо, се рееше и душата му – нежна и неразбираща този шибан свят.
– Стийв…
Вече бях стигнал и не крещях, а хлипах.
Небето беше изгоряло като хартия, няколко смачкани лист от недовършена книга. И сега от небето валяха черни снежинки. Те падаха върху закъснялата полицейска кола, върху шлемовете на ненужните пожарникари, върху дишащото неуморно човешко любопитство. И върху скръбта на тези, които го познаваха…
Стийв не можеше да се срещне вече със своя двойник от България. Пак ли трябваше да отливам капки алкохол в пепелника на бистрото?
Не, два тоста за Смъртта са прекалено много за един ден. В който ме напуснаха познати до втръсване врагове и не съвсем познати, и не съвсем обясними приятели.
Смъртта бе размахала криле над мен два пъти за един ден. Завърших ненужните си показания. Любопитството гасеше един по един закъснелите осветени прозорци…
Кони ме чакаше. Наляхме си по чашка джин. “Свърши се вече, мой скъпи приятелю…”, тананикаше тя един стих от песента на Дорс и от очите й капеха черни сълзи. Значи все пак се гримира, помислих си, започнала е отново да се гримира…
– Вчера простреляха Александър, днес взривиха Стийв – изрече уморено Кони. – Свърши се вече, мой скъпи приятелю…
Това не бяха само думи, така пулсираше тишината, която седна при нас на масичката. И чакаше да й налеем.
– Как е Дая? – попитах.
– Сега поне знаем, че няма нищо общо с този взрив – промълви Кони. – Господи, каква касапница…
Надникнах в съседната стая. Дая лежеше неподвижно и гледаше в една точка.
– Сприятеляваме се – рече дрезгаво Кони. – Разказах й за моя живот. Разказах й и това, че съм превърнала мъжа си в наркоман, за да го имам. И за срещата си с един непознат тийнейджър й разказах. Дето го бях видяла как се готви да забие спринцовката в ръката си. Защо, попитах го. Защото съм свободен да избера чувството, което ще ми даде опиатът, отговори ми съвсем спокойно. После зениците му се разшириха и оттам вече ме гледаше мракът. Който той избра, за да се скрие от своите проблеми…
– Не са съвсем подходящи приказки за един напълно разстроен човек – рекох й. – В такова състояние е, че не знаем дали няма да се събуди звярът у нея.
– Не вярвам – отвърна Кони. – Просто трябва да й помогнем да забрави кошмарите.
Нещо ме накара отново да надникна в съседната стая. Лицето на Дая ли ме привличаше толкова много? То излъчваше спокойствие и святост. Това беше лице на ангел. Или на дете. Нито една сянка от черна мисъл сякаш не бе преминала над него.
– Красива е, нали?
Кони бе застанала зад мен.
– И Сатаната има нежна кожа…
Ревнуваше ли? Или продължаваше своята изповед и коментара си за думите на наркомана – за нашето право на избор. После Кони приближи леглото и рязко отметна завивките. Вместо Дая на него лежеше манекен. С маска от восък – като знаменитите восъчни фигури на мадам Тисо.
Кони нададе писък.
– Как е излязла? – каза най-сетне нещо членоразделно. – Излязох съвсем за малко до магазина…
– Да – клатех аз плешивата си и този път празна глава, – точно колкото й е било необходимо.
– Къде може да е? – прошепна безпомощно Кони.
– Коя е Дая? – рекох. – Това е по-важният въпрос.
Нямаше кой да ни отговори, та хукнахме към ателието. Което зееше гостолюбиво отворено. Нямаше я Дая, нямаше го и взривния механизъм.
Нима малката мръсница бе хвърлила във въздуха колата на Стийв?
Ужасяващото съмнение ни изтласка с взривната си вълна навън. Трябваше да я открием.
А в главата ми имаше вече един ужасяващ въпрос: сама ли е Дая, или вече действа с онези.
За да оставят на мира нейните красиви картини и за да не се прицелят отново в Александър.
– Знам къде е – тури ръката си върху моята на волана Кони. – Щом е решила да играе ролята на братовчедка си, знам коя бърлога е избрала.
И после въздъхна:
– Истинската Дая ме водеше там. Обичаше да гледа как тийнейджърите ме опипват и се мъчат да ме свалят… Беше готова да плати всички сметки, ако ме изчукат на масата още. Това били нейните уроци по анатомия…Казваше ми после… Не се извиняваше или оправдаваше… Обясняваше ми!
И започна: “Сега наляво”, “Свий надясно”, “Има още 600-700 метра”, “Спри!”.
Спри, о, миг, ти си тъй ужасен!
Дая беше в компанията на двама дангалаци. Целуваше единия, но ръката й галеше издутината на панталона на другия. И двамата почти мучаха от удоволствие.
Не беше чак толкова пияна, за да си обясним всичко с алкохола.
– Дая! – извиках я.
– Този плешивият какво иска? – изсумтя целувачът.
Другият мълчеше. Може би изчакваше изригването на възбудата.
Но Дая отстрани ръката от пиедестала на нарастващата му мъжественост, завъртя дупето си около оста на намереното равновесие и тръгна към нас.
– Мен ли търсите? – изчурулика. – Разбрах, че съм вече добре, и си позволих една разходка… Въздухът на този вертеп ми подейства много добре.
– Само въздухът ли? – попитах.
– О, Жан – рече Дая, – не се прави на ревнивец… Колко пъти сме били само двамата, без Кони, и ти нищо не предприе…
Кучка, помисли си Кони. Кучка, за която се грижех толкова много.
– С кола ли сте? – безгрижието на малката развратница беше безкрайно. – Ще можем и да се поразходим…
И се настани на предната седалка.
После кръстоса крачета така, че видях и подмокрените й бикини.
– Кони – забеляза я най-после, – прочетох в дневника на братовчедка ми, че тя е водела и теб в това заведение… А аз, понеже бях сама, трябваше да играя и двете роли: да възбуждам и да наблюдавам…
– Кучка! – каза Кони.
– За мъртвите или добро, или нищо – изчурулика Дая.
– Говоря за живата кучка – рече Кони. – Ако искаш да цитираш нещо от дневника на Жан, аз му казах какво ме караше да правя в този вертеп твоята братовчедка…
Дая замълча.
– И ти не си изпитвала никакво удоволствие, така ли? Значи аз съм преиграла твоята роля…
После прибра рапирата си. И се обърна към мен.
– Наследила съм не само таланта на истинската Дая. Но и нейните кармически дългове… Искам да отидем при скалата, Жан. Всеки има право да разгледа своята голгота…
Пропуснах край ушите си думата “своята” и посегнах към поличката. За да я смъкна надолу. После хванах скоростния лост, който вече беше възбуден…
– Къде е взривният механизъм от ателието ти? – Кони се мъчеше в думите й да не се чува и съскането.
– Този въпрос не е ли по-подходящ за полицията? – Дая можеше да те извади от равновесие. – Предлагам най-напред да завършим своята разходка, а после може и да ме предадете в ръцете на закона! Нали така се казва, Жан? Щом пък става въпрос за Стийв… Чудесно момче? Братовчедка ми го е харесвала. Бог да го прости…
– За него става дума – изръмжах. – А ти откъде знаеш?
– Чух да говорят за взрива в заведението – отговори.
– А восъчната фигура в леглото? – надигна се от задната седалка Кони.
– Обичам театралните ефекти – усмихна й се Дая. – Нали ви казах, че аз съм една артистка преди всичко? Луда съм по игричките.
– А къде е взривният механизъм? – Кони пък си бе избрала ролята на полицай.
– Не знам – каза Дая. – Така ли изглеждаше?
И извади светкавично от своята чанта, която беше турила между крачетата си, поредната адска машина. Тази нямаше часовников механизъм, но ръката й обтягаше вече шплента.
– Карай към скалата, Жан! – гласът й звучеше наистина властно. – Аз съм нейната богиня… Нямам ли право да се насладя на владенията си?
Прие мълчанието ни за задоволителен отговор.
– Не обичам мълчаливите компании – изчурулика славейчето с адската машина. – И защо не говориш, Жан? Ти умееш така красиво да говориш за нашето време? А то би трябвало да те е научило поне на това, че живеем и се любим, рисуваме и играем своите роли върху адска машина!…
Кони и аз мълчахме.
– И това не е прекалено мощен взрив. Нова Хирошима няма да има! Само ще затрудним служителите от погребалната служба да търсят чарковете ни в радиус от 200 метра…
После се разкикоти.
– Могат и да се объркат наистина – кикотеше се. – Да турят дупето на Кони в моя ковчег… Нищо, лесбийството задължава…
Тогава за първи път помислих за пистолета. Трябваше да го измъкна съвсем незабележимо и…
След “и”-то можеше да се очаква какво ли не.
Но то можеше да стане и без него.
– Говорихте ли със Стийв за мен, Жан? – в гласа на Дая имаше и нещо ликуващо. Нима е луда, Господи?
– Говорихме – изръмжах.
– Все хубави работи, нали?
– Все хубави – рекох и посегнах към поличката.
Дая ме погледна подозрително, ръката й обтягаше шплента. Ласката й се видя съвсем естествена.
А аз трябваше да карам известно време с една ръка.
Та да изглежда по-естествен моментът, когато с другата измъкна пистолета.
– Стивън умря красиво, нали? – Дая бе не само богиня на скалата.
Тя бе и жесток оракул. – Жестокостта също познава законите на красотата.
Помълчахме малко. Мълчанието е също изтезание.
– Жан – гласът на Дая се бе променил, – всяка вечер сънувам братовчедка си… И тя все ми повтаря, че трябва да накажа синовете и дъщерите на Содом и Гомор… Всяка вечер! – замълча. – До тази!
И смъкна сенника пред себе си. Луната й пречеше.
Сетих се, че пълнолунието действало отвратително на душевно болните.
– О, Велзевул, Алиман, Асмудей, Сатана, вие ме направихте наследничка на всички болки… И тяхна господарка! – завърши.
Може ли гласът да хипнотизира, мислех си, може ли жестокостта да има толкова красива маска…
– Маската ти беше чудесна – рекох.
– Хареса ли я?
– Наистина е чудесна – продължих. – Когато станеш голяма художничка, мадам Тисо може да я използва за музея си…
Познавах скалата и пътя към нея от репортажите на Дейв Рийс. Понякога бъдещето може да бъде наистина полезно на настоящето. Затова и политиците ни го обещават така щедро. Вятърът развяваше косите на нощта.
И косите на Дая, която показа глава през прозореца.
Този момент можех да използвам. Или следващия.
Вече бях преместил пистолета под ризата отпред.
– Това ли е? – Дая сочеше силуета на скалата.
– Това е – рекох.
– Напомня генитала на изнасилвач – рече Дая. – Силен, твърд и мъжествен…
Думите й не подхождаха на една девственица, но щом тази девственица е Дая, от нея можеше да се очаква всичко. Не само думи…
– Може би тук моята братовчедка е измислила конете – Дая се изменяше всеки миг. Сега играеше ролята на художник и изкуствовед. – Тук са полетели в пропастта огнените коне… Тук се е и любила… С Кериел и после с Дейв… О, това гадно копеле… Ако истинската Дая беше жива, аз щях да бъда друга…
Не трябваше да бързам с пистолета. Дая говореше много важни неща. Поне за мен…
Кони се размърда неспокойно на задната седалка.
Ако измъкнех пистолета, щях да рискувам и нейния живот… О, Кони…
– Долу ръката, Жан! – гласът на Дая беше ликуващ.
После вдигна адската машина и издърпа шплента докрай. Смъртта не идваше.
Вместо това от адската машина изскочи едно изплезено дяволче, което стискаше изкуствено червено цвете в ръцете си.
– Добре го направих, нали? – и се разкикоти, а смехът й се сипеше искрящ върху нас. – Цветето можеш да подариш на Кони, Жан… Нали се чудеше дали да пожертваш живота й?
Измъкнах пистолета, засмях се и после го преместих отзад. Пак под ризата.
– Сърцето ми падна в гащите – рече Кони. – Жан казва, че в България можело да се изразиш и така…
– Българите не носят ли и други неща в гащите си?
Дая ликуваше. И беше права. Така ни изигра.
О, боже! А ако бях стрелял…
– Щеше да убиеш една велика актриса, Жан – отговори на моя въпрос и моя ужас Дая…
– Най-добрата актриса – казах го напълно убеден в истинността му.
– Но на мен ми е необходимо вашето доверие и нежност… За да защитя и Александър… И да го върна към живота.
Сега Дая ни беше прегърнала и двамата.
И ридаеше. Истински и неудържимо.
– А защо ти беше необходимо всичко това?
– Пак четох дневника й… Нали съм ви разказвала. Прочетох всичко какво е правила и мислила през последния си ден. И реших да изпробвам и жестокостта й, която ми бе завещала… Жестокостта е ужасен товар, мили мои…
Дая с подмокрените от възбудата гащички сега мокреше с истински сълзи блузите ни.
– Все пак за вас приготвих бутафорно, а не истинско взривно устройство.
– Спря хлиповете си за миг. – Защото истински ви обичам… О, боже! Ако бях избързал само с няколко секунди и бях извадил пистолета…
– И на Александър щях да изневеря като нея – Дая говореше за братовчедка си и за себе си. – Сигурно ще я намразя.
Мълчахме.
– Ти си наследила таланта й – рекох. – И той тежи…
– Тежи – призна си Дая. – Даже в този момент мислех за
ролята си и за нови картини…
– Разкажи – рекох.
И поставих ръка върху ръката й.
Кони не ревнуваше.
– Бих нарисувала две картини. Диптих се казва, нали. Как летим с колата към скалата. А тя прилича на вулкан и мъжки член едновременно. От него изригва спермата-лава и в нея са живи Животът и Смъртта. И конете на Дая препускат наоколо… А на втората картина…
Дая замълча. Мълчахме и ние с Кони.
– На втората картина бих нарисувала нас тримата… Конете ги няма. Ние сме смъкнали маските си на масата и пием…
– Какво ще пием? – извиках. – Искам да ви почерпя.
Алкохолът щеше да накваси сухото ми гърло. И да измие гузната ми съвест.
– Диптиха ще нарека “Зрителите и театърът” – завърши
Дая.
– Знам едно бистро наблизо. Малко мръснишко е – рече Кони, – но съвсем мъничко…
– Ще го употребим! – изревах. – И ще позираме за новата
картина на Дая.
Мога да ви кажа само, че Дая умееше и да позира.
Дори на себе си!

10.ДЕНЯТ ЗАПОЧВАШЕ ОТНОВО С КОШМАРИ.
А аз, изтерзан и мокър от пот, не знаех дори, че сънувам.Виждах една стена, избродирана цялата с бояджийски спрейове. И с мръсотии, естествено. Някои бяха написани на български за мое улеснение. Гавреха се с голото ми теме, както и със задните ми части. Гавреха се неистово и до прегракване с тяхното “Да ти го начукам!”
А на фона на сексуалните закани стоеше Ели. Очите й светеха неумолимо. А в ръцете си стискаше дамското, но достатъчно убийствено пистолетче.
– Ще те пречукам, Папа Жан – съскаше Ели. – Ти уби Витя
и аз те извиках, за да ти върна куршума…
– Ели – стенех, – ти не знаеш кой е Витя…
– Аз го обичах – изкрещя тя. – И това е по-важно от всичките ви шибани познания…
Говореше на “Ви”. Сигурно имаше предвид и спящата до мен Кони.
Ели беше ми казала, че ни е видяла още когато сме помъкнали Витя заедно със Стивън към колата…
Не каза ли още нещо за Стийв?
Боже мой, ще откача. Исках да науча нещо за убийците му и от нощните си кошмари.
Бях сънувал, разбира се. Пижамата ми лепнеше от пот. Кони се бе сгушила в другия край на леглото и сънуваше нещо приятно и красиво. Защото се усмихваше.
Нека сънува! Напълно си е заслужила щастливите сънища.
Впрочем мен ме беше събудил телефонът. Точно когато попитах Ели къде ме е домъкнала и тя ми отговори: “Тук е пътят към преизподнята…”
“Звъни телефонът” – рекох й умолително. “Тук няма
телефон… Тук започва пътят към твоя край…”
Но телефон имаше.
И звънеше безумно.
Вдигнах слушалката, за да не събудят и Кони, но не бързах да попитам кой е.
Попитах най-сетне.
– Няма значение – рече ми някой ядосано. – Спите като умрял. – Май рече “покойник”. – Папа Жан Георгиев е, нали?
– Да – признах си. – Кой сте вие? – повторих.
И още говорех на “Вие”.
– Като се срещнем, ще се опознаем – онзи се изхили в ухото ми.
– А ако не се срещнем?
– Тогава ще разберете, че мога да бъда много, ама много опасен.
Кони спеше като зайче в детска приказка.
– Мама ми е казала да не се срещам през нощта с непознати момчета – отговорих игриво.
– Какво? – онзи можеше и да глътне телефонната слушалка.
– Искате ли да оставя слушалката в кабината да се полюлее като съвсем пресен труп?
– Не съм съвсем сигурен – отговорих наистина колебливо.
– Но говорете по-свързано. Иначе ще събудите моята секретарка и докато дири в чантата си бележника със свободните ми часове през близките седмици…
– И това ли е майтап, Уили? – попита оня, който си бе избрал вече ролята на Алф.
– Майтап – признах си.
– Аз ви предлагам услуга – повтори онзи. – Нали освен колекционер и художник, сте и нещо като бизнесмен, Папа Жан.
– Има и такова нещо – смутолевих. – Но и бизнесмените се страхуват да не попаднат в клопка…
– Вие сте вече в клопката, мон шер! – непознатият беше и полиглот. Или вносен френски гангстер. Поради липса на достатъчно местни главорези.
– Какво предлагате? – най-после се бях докопал до деловитостта си, която сигурно Кони беше пъхнала под възглавницата.
– Искам да ви покажа няколко снимки…
Онзи замълча. Мълчах и аз. Той – страшно. Аз – съвсем логично.
– И дано фотографиите ви припомнят, че челното сблъскване с американските закони в повечето случаи е наистина катастрофално…
Мълчах. И се чудех какви могат да бъдат тези снимчици.
– Това не ви е България или дори Русия – обади се мосюто.
– Писнало ми е от досадници – рекох не съвсем уверено.
– На мен ми писна да седя прав в телефонната кабина – онзи можеше да бъде и сговорчив.
– Тогава?
– Да се видим в нощния локал “Съни гърл”… – французите си падат по поезията. “Слънчевото момиче” звучеше добре. Особено посред нощ. – Мястото наистина не е особено луксозно, но е близко до вас… И не ви съветвам да използвате пистолета си. Още една подобна снимка ще докаже липсата на оригиналност…
И онзи се разкикоти.
– А как ще ви позная? – попитах.
– По усмивката – рече оня. – Услужливите хора са винаги усмихнати…
И затвори автомата от кабината. Чу се писукането, което изцеди и последните капчици надежда за спокойна нощ. Която ми бе пожелала спящата Кони.
Непознатият беше конте. И на французите може да им липсва вкус. Защото този приличаше на витрината на бижутериен магазин – с толкова много злато бе украсил ръцете си. Във вид на пръстенчета. И гривнички дори. С мангизите от неговите дрънкулки можеха да се закупят доста от платната на Дая. Острите му миши очички ме разглеждаха безцеремонно. Подаде ми ръка. Приех я.
После си поръчах аморе и шампанско.
– Наистина приликата е удивителна…
Беше измърморил своето “а вотр санте” и извади един плик със снимки.
Не изгарях от нетърпение да ги разгледам.
Но онзи ги премести пред мен. И тогава се видях над трупа на убития журналист.
– Вижте и това – посочи ми следващата снимка. От нея можеше да се види как разговарям със съпругата на мнимия и умрял колекционер.
– И старицата е била разстреляна – обясни идеята на безобидната на пръв поглед фотография французинът. – А магнумът, с който е извършена мръсната работа, случайно носи вашите отпечатъци… Добре е направено, нали?
Кимнах в знак на съгласие. Дори и намерих сили за една пленителна усмивка, за да оцени онзи и новите ми зъби.
– А на тази снимка вие с помощта на Стивън мъкнете по плажа трупа на Витя… Кой би повярвал в такъв случай, че един преуспяващ колекционер е посегнал сам на живота си?
– Никой – рекох. – Но той сам схруска ампулата…
– Знам – рече с наистина френска елегантност. – Но ви вярвам единствено аз. Онези от полицията са мъничко недоверчиви.
Мълчах.
– Остава да чуя вашата оферта.
– Вие сте истински бизнесмен, Жан – рече оня. – Нали мога да ви наричам така?
После се заигра със златната си гривничка.
-А офертата ми е повече от приемлива – и отпи от чашата си.- Три убийства срещу три картини.
Замълча.
– Дори когато става дума за картините на Дая, сделката е повече от изгодна…
– Кои картини? – попитах.
– Имаме предвид платното, което е подарила на Кони… Сега това няма да я разстрои чак толкова много… Тя има вас… А и вие можете да пожертвате няколко часа секс, за да й нарисувате нещо за спомен.
Чаках другите предложения.
– Животът минава, изкуството е вечно, Жан.
Онзи ръсеше банални афоризми.
– Кои са другите картини?
– Тази, над която работи Дая в момента…
– Но тя е незавършена – рекох.
– Нищо, ще я завърши. Вие ще я вдъхновите, Жан. Ще ви чакаме до утре… Колкото и да е трудно да потискаме колекционерската си страст…
– А третата? – попитах.
– Третата е доказателство за най-почтените ни намерения – усмихна се. – Необходим ни е нейният портрет на човека с маската на смъртта.
Сега мълчахме и двамата.
Докато сервитьорът ни донесе нови чаши.
И докато непознатият не ми сервира и своето обяснение.
– Художникът има по-точно око за света и хората, Жан. Ти го знаеш по-добре от мен. Така полицията ще знае кой е истинският убиец и няма да насочи своето внимание към вас… Дори ако някой й покаже някакви си снимки…
Сепнах се.
– А снимките?
– Филма и всички копия ще получите с нашата честна дума…
Само честната дума липсваше на тази наистина великолепна сделка.
– А ако не успея? – попитах все пак.
– Ще успеете, Жан – рече ми кротко. – Вие сте работили с Ужаков, Грегориаш и Виктор Бугай… Ще се повъртите малко и покрай палавницата Дая…
– Кога и къде ще стане размяната? – попитах.
– Утре – отвърна. – В ранния следобед… Паролата ни също ви е позната до болка. В крепостта трябва да кажете само “Ако построиш една галерия, нека бъде всемирна”…
Би трябвало да стоваря юмрука си върху мосюто. И той май го очакваше. Защото се завъртя неспокойно на стола си и рече:
– Не съм го измислил аз, Жан – после се усмихна. – Но ти май имаш наистина много читатели…
Разделихме се хладно.
Върнах се, разбудих Кони и й разказах всичко.
– О, Жан – каза тя, – но това е отвратително… Скиташ сам през нощта, после ме будиш… И не за любов, а за да ми кажеш всичко това?
– Къде е картината ти, Кони?
– Нали ми каза, че при теб ще бъде на по-сигурно място… Скрила съм я в гардероба…
Кони стана, беше наистина красива, когато търсеше в гардероба съвършено гола не дрехи, а картина…
– И ще им я дадеш ли, Жан?
– Не – рекох. – Не знаеш ли, че съм чудесен копист… Ще направя съвършено копие, но все пак оригиналът ще бъде твой…
Къде са боите?
– И няма да се любим преди това? – попита изумена. – Не ти ли е необходимо вдъхновение?
– Аз го имам, Кони – само я потупах по задника. – Нали спя с теб?
– На това му се вика хъркане с теб, Жан… Спането е много по-различно…
– Ти си ми необходима и сега, Кони – рекох. – От теб искам много кафе, вкусна като теб закуска, сутрешните вестници и боите, разбира се. Защото ми предстои много работа…
Кони умееше да се примирява с налагащите се ограничения. И май наистина ме обичаше.
– Освен чукането – тя умееше и да си прави сметката, – дължиш ми вече хикс плюс една вечери в луксозно заведение… Плюс една е за закуската, която искаш да ти приготви една жадна за любов жена…
И се хвърли в леглото при мен. Всичко можете да поискате от Кони, дори да ви приготви и закуската. Само ако преди това е получила любовта, без която не може.
Не успях да претупам чукането и сега. Кони искаше супа, предястие, разкошно ястие с гарнитура. Плюс десерт отгоре на всичко…

– Виждам, че наистина си зает, Жан – вече можеше и да говори по-спокойно… – Но утре вечер съм съгласна да разменим още една вечеря за това.
И ме целуна.
– Отивам за закуската и вестниците.
Закуската наистина си я биваше. А вестниците не криеха вече, че в градчето се разхождат и душат специални агенти на ФБР. Те бяха идентифицирали трупа на Витя и предполагаха, че неговото убийство е свързано по някакъв странен начин и с взрива, който ми отне Стийв. “Очаквайте в следващите броеве новите хипотези на супермените, както и портрета на предполагаемия убиец…” – обещаваше също така един от вестниците.
Войната бушуваше.
– В кафенето видях и Том Невин – изчурулика Кони. – Изказва ти своите съболезнования за Стийв и се надявал да се видите и побъбрите скоро, много скоро.
– Боите! – изревах.
Нищо друго не ме интересуваше днес. Поне днес.
Гледах платното на Дая и нанесох първите тонове върху платното на статива.
– Чудесно е, Жан – обади се някъде зад гърба ми Кони. – Даже е по-хубаво… Но не е същото…
– Мълчи – изръмжах. – Трябва да бъде същото.
И изстисках боя от тубата направо върху платното. После потърсих шпакла.
– А ако все пак позная оригинала, Жан, ще ме изчукаш още веднъж – рече Кони. – Преди да отидем при Дая…
– При Дая ще отида сам – изръмжах отново. – Днес трябва да съм сам…
– Затова и настоявам да ме изчукаш още веднъж.
Мълчах.
– Ако позная оригинала, разбира се – доуточни своите условия Кони.
И я изчуках. Позна оригинала.
– По рамката, глупчо – рече и ме погали. – Някой трябваше и за това да се сети.
И ми обеща да се погрижи за рамките и на трите платна. Макар че ония бяха виждали само нейната.
– Днес ти си истински медиум, Жан – завърши Кони. – Набождаш с четката си чуждите мисли и чувства. Както се хранят истинските джентълмени в едно луксозно заведение. Не си забравил за вечерите или другото, нали Жан – и тръгна да излиза. – Важното е да не го забравяш и когато си при Дая… Виждала съм как я гледаш… Или и това ще наречеш любов към изкуството?
Изчезна, преди да хвърля някоя четка по нея.
А четките и боите прилежно пренесох с пазарска чанта в ателието на Дая. Кой знае, онези можеше да ме снимат и как нося четки и бои в чуждо ателие. На война като на война!
Мислех си за французина и даже това си го измърморих на френски – а ла гер ком а ла гер… Ако нещо не е съвсем точно, дължи се на затвърдяващите ми се познания в английския.
– Здравей, Дая – рекох в ателието й. – Днес ще медитираме заедно…
Дая беше по блузка и дънки. А тялото й търсеше свобода.
– Нося си и питието – рекох. – Защото искам да ти обясня нещо.
И й разказах всичко. И си пийнахме. После дори й изпях една пиратска песничка. И нарисувах веселия Роджър, за да се люлее пиратският ни флаг над ателието. Само дето черепът стискаше в челюстите си четка и тънка сламчица за коктейли…
Защото днес ми се пиеха коктейли.
– Измъкни, ако обичаш, портрета на господина с маската – рекох. – Маскарада ще командвам аз!
Дая се изкикоти и доброто й настроение предвещаваше сполука.
О, Светлина, мислех си, заблести на върха на четката като върху копието на Дон Кихот. Защото, ако трябва да избираме, предпочитам да съм Дон Кихот, а не Хамлет. Хамлет ме притеснява с нерешителността си и със знатния си произход. Нямаме време за нерешителност и колебание. Днес трябва да се рисуват вятърни мелници! Чиито криле са огрени от светлината!
Трябва да нарисувам и човека с маската на смъртта като Дон Кихот. Да защитаваш Живота с маската на Смъртта, може да бъде само идея на някой наистина луд и наистина честен човек.
Санчо, изстискай от тубите светлина, ще рисуваме с нея.
И направи маската на Смъртта по-весела… А защо, о, Господи, господинът крие нещо в скептичната си усмивка от гънките около моите устни… Устните ми, които никога не биха се наситили на Красотата…
Красотата ли рекох? Тя беше до мен. Дая!
Гледах я възхитен и неразбиращ. Виждах как цапа блузата си с боите, които би трябвало да положи върху платното. И как върху платното на нейния статив изгрява Светлината. Всяка картина е един изгрев. Само дето Слънцето и Светлината изгряват от нас. От сърцето или от утробата ти. Рисувам, значи раждам светлина. С всичките си детеродни органи! С всичката любов от най-дълбоките води на душата ни. С лунните пътеки на най-хубавите ни спомени…
Дая рисуваше и сякаш танцуваше около платното. Същинска Айседора Дънкан, която танцува гола и боса. Боса беше, когато нахлух в ателието й, сега беше и гола. Дрехите се свличаха една по една за акта на отдаването на Светлината, а после и за раждането. Светлината наточваше зърната на девствените й гърди като остриета на копия. После галеше венериния хълм с нежния пух на невинността. О, Дая! О, Светлина!…
И, о, Жан, осъден на правото да наблюдаваш Красотата и Светлината, без да ги докосваш…
Май че Кони беше права, като изцеди и последния ми дъх, преди да ме пусне при Дая…
О, Кони, аз щях само да я погаля! Да изсмуча малко светлина от невинните й гърди… И да накарам космите върху венериния хълм да настръхнат от ласките на прерийния вятър… И после Дая да застене, без да е сигурна дали молитва, или проклятия отронват нейните устни…
О, Светлина!
“Само светлината, неподкупната светлина важи за всички изкуства…” Гийом Аполинер ли го беше казал? Лудият артилерист, прицелил се в Светлината и създал толкова чудесни стихотворения за Любовта и нейните жрици, Жените…
О, Светлина!
О, среща на разума и изкушението само да рисуваш или само да записваш върху хартия онова, което ти диктува сърцето! Удрях яростно с четката, както барабанчикът бичува с палките си кожата на барабана, за да изтръгне с призивните му звуци и нашето ура! И усмивката на онзи с маската на Смъртта, неговият скепсис и ирония изгряваха и върху моето платно… Този човек не можеше да бъде престъпник! Това поне трябваше да разбере полицията.
О, Светлина, кацнала като светулка преди жътва върху острието на косата на смъртта… Тази жътва може да бъде само справедлива…
– Това не е само копие, Жан – каза Дая и аз едва не бях прободен от нейните “копия”, когато се обърнах. – Чудесно е!
Ти си чудесна, мислех си, ти дори не подозираш каква си сега… И само сега ли?
О, Дая! Трябва да се откажеш от своя кармичен дълг и да живееш красиво…
– Получава се – смутолевих. – Ще успеем да ги заблудим и ти ще завършиш портрета си…
– Жан, ти ми подсказваш и нови решения – палеше се Дая.
– Да, трябва да засиля и приликата с теб… В нещо я имаше тази прилика. Но тогава не те познавах още.
После се отдалечи и застана пред платното си. Още една “Закуска на тревата” Папа Жан има предвид великолепната, но и посрещната скандално картина на Мане, с която се ознаменува началото на импресионизма. – Б.р. > – голо тяло пред чудесна абстракция, в която зеленото и червеното не се бият, а се прегръщат…
Реших: освен репродукция на нейната картина, ще нарисувам и Дая. Това ще бъде най-чистият и най-чувственият портрет в моето творчество. Жената като цвете. И жената като грях. Който още не се е родил. Но ще разцъфти. Който може да е в ръцете ти.
Вместо четките…
С които неистово удрях платното. Зелено, още по-зелено. Зелено като очи, в които изгрява ужас. И зелено като в ливада, която никога не е виждала косата на смъртта. Зелено като миналото на узрял плод. И зелено като бъдещето на една беззащитна тревичка. Зелено като сутиен на танцьорка в бар. Зелено като самотна морска вълна, която се превръща в локва…
Давай, Папа Жан, удряй с четките. Това е самобичуването на художника.
Червено, още по-червено. Като кръв! Като кръв, изпръскала чаршафа, на който е заспала една девственица и се е радвала на първия си грях. Червено като устните на курва. Червено! Като плът, разкъсана от точен нож… И като още по-дълбока рана в душата. Червено, което изтръгва вик на ужас.
А после нека да танцуват всички зелени квадрати и триъгълници като балерини в компанията на самотни актьори. И нека крещи червената храчка върху масата, на която са разговаряли влюбени…
Избърши сега камата или четката…
Впрочем това го правеше Дая. С четката рисуваше рани върху гърдите си. После заобиколи със синьо пъпа си и той заприлича на окото на циклоп, който моли за нежност…
О, Дая! Боята ще се втвърди и после как ще я свлечеш от тялото си. Или в банята си, вместо шампоани, криеш разтворители…
Дая не рисуваше. Тя нанасяше рани върху себе си. И после откъсваше болката от тях, както се откъсва цвете.
И подреждаше тези цветя върху картината. Една чудесна икебана на абстрактната мисъл и крещящата чувственост.
Какво беше това?
Рисуване или мастурбация?
И защо ни е необходим точният отговор? Картините са кръстословици от въпроси без отговор… Да живеят въпросите! А после щеше да нарече картината си “Пропуснатият изгрев”. Така щеше да бъде кръстено и моето копие.
В нейното платно имаше повече изгрев, в моето повече пропуснати шансове.
Копията никога не са сиамски близнаци.
Пропуснато ли казах?
Пропуснатото е винаги и един празник, когато се връщаме към него…
Спомних си. Бях много малък. Когато нямах очите на прелъстител, а на дете. Най-чиста изгрява любовта в очите на детето.
Излязох на брега от бунгалото. И от вълните изскочи морска сирена… Не, не сирена. Беше русалка. Дошла от приказките. Поиска да й построя замък от пясък. Аз ще стана още по-мъничка, ми каза, затвори ме в най-хубавата зала – там ще те чакам. Затворих я. После вълните разрушиха замъка. Но аз чух отливът да крещи: “Ще те чакам… Само трябва да останеш същият…”
Боже мой, та русалката приличаше на Дая.
Или аз вече рисувах и спомените си.
Освен хубави бои, художникът винаги трябва да има подръка върху палитрата си мечти и спомени.
Шедьовърът е мечта, която пред очите ни се превръща в спомен.
Замъците от пясък са първите галерии, които строим за себе си. Ако останем в тях, все още не сме изтървали всичките си шансове.
Таванът на ателието ли се беше разтворил, та небето легна толкова ниско над нас?
Не знам! Беше още ден, но от нощното небе падаха звезди и изгряваха върху платната – нейното и моето.
Рисувах. Не й казах дори, че виждам падащи звезди и според нашенските поверия в този момент умират хора, звездите бяха душите им…
И да няма друг свят, те щяха да живеят в картините.
Позлатените гвоздеи на звездите приковаваха към картините разпнатите човешки души.
Значи изкуството е и едно възкресение, мислех си. Възкресение на изживените чужди спомени и мечти.
– Дая – рекох, – ти спомена, че художникът е медиум. И рисува не самият той, а някой друг чрез него…
Дая не даваше признаци, че е чула казаното от мен.
– Защо тогава ти изгаряш картините?
Мълчеше.
– Нали си медиум… И превръщаш в багри и хармония чуждите внушения?
– Не може ли един и същ човек да бъде едновременно медиум и на твореца, и на разрухата? – попита ме Дая, а окото на циклопа – нейният пъп – ме гледаше втренчено.
– Творческият дуализъм е обясним и неизбежен – съгласих се.- Но за разрухата няма галерии, а за творенията им.
Дая мълчеше.
Беше дошъл ред на моето предложение.
– Искам да спася от огъня – рекох – някои от картините ти и да ги закача в моята всемирна галерия.
– Все някой ден прахът ни свят ще се превърне в тухли и някой сиромах от тях ще си направи къща…
Отговори ми със стих.
– Твой ли е стихът? – попитах.
– Не, на Омар Хаям. Май е прав с неговия хедонизъм. Все ще се мре, но защо да играя и скучни роли? Актриса съм, но внимателно избирам ролите, които искам да изживея… А братовчедка ми е интересен герой.
Не се предаваше
– А не плащаш ли твърде висока цена за своята роля? – попитах. – А и на всичко отгоре и твърде зле я играеш.
Говорех съвсем искрено.
– Братовчедка ти винаги се е стремяла да бъде богоравна и стиховете на Омар Хаям едва ли са й допадали.
Дая мълчеше.
– А и на мен много не ми допадат – продължих. – Говори само за прах. Прахът отива при друг прах, а духът – при духа…
– Но аз съм артистка – заопъва се Дая.
– Но си и художничка – напомних. – А кое прави художникът художник?
– Може би трябва да перефразираме основния въпрос на Камю “Струва ли си да се рисува, или не?” – вметна Дая.
– Този въпрос повече подхожда на Хамлет, отколкото на Сизиф?
– Обори ме – съгласи се с усмивка. – Но няма значение чий е въпросът. Това е истината.
– Повечето художници рисуват, а не философстват.
– Повечето философи философстват, а не рисуват – усмивката й танцуваше върху лицето.
Замълчах, но имах още въпроси.
– Философ, актриса, художник – питах, – какво си все пак?
– Смъртна!
– Не можем да излезем от лабиринта на думите – рекох. – Нека бъдем малко по-истински и да не правим театър… Ти обичаш да се правиш на артистка, но си и чудесна художничка. А картините обичат галериите, а не огъня.
– На какъв език ти го казаха? – захили се Дая.
– На езика, с който общуват със сърцето ми – рекох. – Плъховете едва не го разкъсаха… Плъховете са ме преследвали цял живот. И си помислих, че те не са убийци, а хирурзи. Искат да разтворят сърцата…
– И какво видяха вътре? – попита. – Картини ли?
– Много картини – отвърнах. – Те трябва да имат своето общество…
Мълчеше и сякаш ме слушаше по-внимателно.
– Картината е Нарцис, не е пустинник – рекох. – Картината е изповед, а не тайна… Затова е повече лице, а не подсъзнание. Картината е спомен, а не безпаметност…
– Забрави, че ги има!
– И забравени съществуват… А ти май изпълняваш суровата формула на Еклисиаст…
– Сама мога да избера как да задоволя суетата си. – Дая явно бе мислила за това.
– Ти изгаряш очите на хората – рекох.
Тя мълчеше.
– Правиш ги слепи за нещо, което копнеят да видят.
Това вече май й хареса.
– В повечето от картините ми липсва жестокост – отвърна.
– Тогава я добавям чрез огъня.
– Светът дири един оазис без жестокост – рекох. – Такива оазиси са галериите. Макар че някои картини са изцапани с кръвта на твореца си.
Мълчахме.
– Нима не виждаш какво става с картините на братовчедка ти? Дая посърна.
– Дочух, че ги изкупуват – прошепна.
– А тя не би харесала това – упорствах. – Има ли смисъл да прибавяш още жестокост?
Тя въздъхна, но от устата й се отрони още един въпрос:
– А не са ли оазисите в повечето случаи миражи?
Не, не можем да отговорим на всички въпроси днес. По-добре е да завършим поне платната си.
Бях готов с двете репродукции, когато забелязах, че Дая поставя ново платно върху статива. Усмихваше се, взираше се в мен и нанасяше първите мазки.
Рисува мен, помислих си. Чудесно! Ще имам още един портрет. А и аз ще използвам този миг, за да я нарисувам…
Дая сякаш напускаше възбудата, изтощението й беше пълно – като след бурна любовна нощ. Събуждаше се и точно като след любовен акт започна да се облича. Бикините, после бързо и смутено навлече дънките.
Точно така щях да я нарисувам – кожата й сияе, може би блести от пот, измачканите дънки са навлечени, но още не ги е закопчала, седнала е на пода, изморена и изцедена, но зад нея грее новата й картина.
Хайде, Жан! Не се отпускай…
Винаги си се перчел и шегувал може би, че името ти трябва да влезе в книгата “Гинес”. Толкова рекорди имаш до този момент.
Най-напред във Варна продаде 200 картини на финансовата пирамида “МР – груп”, след което бе обявен и за фараон. След сгромолясването на пирамидата полицията прибра всички платна и бяха арестувани за повече от година. “200 платна лежат арестувани 14 години в полицията” – можеха да запишат в “Гинес”.
Ами после? В Асеновград организира шоуто “Живопис под водата” и само две седмици след това – “Живопис в огъня”: пламнаха платната ти в манастира “Свети Кирик”… Година след това, малко след първата мегаизложба в София и Балчик на 29 август 1996 година 4 аеростатични балона люлееха над плажа твои платна. Всеки, който пръв се докопаше до някое от тях, ставаше негов щастлив притежател.
Бива си го и днешния ден.
Три копия, които не отстъпват по качествата на оригиналите, и един портрет на Дая…
Но щях да се подпиша само под нейния портрет. И само той щеше да има правото да носи днешна дата. Но и това стига. В картината трептеше като мараня възбудата. Но по-важното беше Светлината.
“Здравей, Светлина! Ти си Дая…”
Светлината мълчеше. После, чак след известно време, чух думите: “Не те излъгах. Сега си влюбен. И знаеш повече…”
“Това ли е любовта?”
“Не само… Но тя носи и опит. И ти позволява да видиш светлината.”
Портретът на един художник не показва само него. Той преразказва и картините му… Или съдържа тайната на тяхната магия.
Спомних си и своето първо стихотворение. Когато паднах от въжето върху главата си Подробно този епизод е описан в “Всемирната Галерия Папа Жан”. Тези, които не са я прочели още, трябва търпеливо да изчакат второто й … издание. – Б.р. …
Чудесна си, Дая! И сладострастница като своята братовчедка, но и нещо друго има в теб…
Фонът, фонът ще ми помогне.
Той трябва да показва някакво изригване… Или взрив… И да летят около нея парчета от изгорени картини и човешка плът… Парчета кървящо месо и сгърчени от ужас пламтящи платна… С изгреви и залези… Със срещи и разлъки… С нежност и ожесточение… Това е диханието на Всемира…
Устните й дишаха възбуда.
– Видях те как ме рисуваш – рече Дая.
Стоеше до мен. Вече си беше сложила и някаква блуза.
– Ти беше пламенен… Като влюбен юноша – рече. – И не само това, от ръцете ти излизаха искри…
– Просто исках да те достигна – рекох. – И може би успях.
– Успя! – Дая трептеше като пламък. Толкова възторжена беше. – Твоите копия ми подсказаха и нови решения, нали ти казах…
– Ще се радвам – измърморих. – Сега можем да пийнем нещо… Защото днес ще имаме още работа.
– Днес сме в твоите ръце – въздъхна Дая. – Не се доверявам много често на чужди ръце.
– И в твоите ръце сме – рекох. – Те искат твоите картини.
– С това поне съм свикнала.
И отиде да налее двете чаши.
После донесе и трета.
Защото в ателието дойде и Кони. С готовите рамки.
– Оставих ви прекалено дълго сами – силеше се да се шегува. – Я да видя какво сте направили.
– Любехме се – каза Дая. – И се роди това.
И показа моите копия.
А после и портрета на Дая.
– Наистина сте се любили – рече Кони, след като ги разгледа внимателно, много внимателно.
И въздъхна.
Нямаше как – скоро трябваше да рисувам и нея.
После хапнахме по един сандвич, натоварих трите опаковани платна и подкарах колата към бърлогата на звяра.
– Ако построиш една галерия, нека бъде всемирна – произнесох аз едно от своите послания и се чувствах гузен.
– Ако си повярвал в Господ – рече един от главорезите и мотаеше в устата си най-малко цяло пакетче дъвки, – вярвай в Себе си…
После изплю дъвките и всичките му зъби изгряха като рамка на подигравателната му усмивка.
– Влизай! – рече. – Пистолетчета, бомби, ножчета и други твърди предмети са нежелателни, нали? Можете да ги оставите в колата.
Мълчах.
– Чакат ви – рече онзи и се прозя.
Нямаше вече дъвка и не знаеше какво да прави с устата си.
Този, който ме чакаше, беше Том Невин.
– Тук ли трябваше да се срещнем? – попитах игриво.
– Мястото е сигурно – рече Невин.
– Получих твоите съболезнования за смъртта на Стийв – рекох.
– Може би си пожелал да ми ги предадеш лично.
Том Невин потръпна.
– Тук аз съм само подчинен – и протегна ръце към опакованите картини. – Ще ги предам и после ще ви приема в офиса си. Запалих цигара. Не чаках дълго, Том Невин не закъсня и отново се появи пред мен.
Този път – усмихнат.
– Хората знаят твърде малко нещо за себе си – рече. – Ела в моя офис и ще научиш нещичко и за себе си.
Офисът му имаше формата на раковина. Нищо чудно тук да е бил арестуван и някакъв архитект авангардист и да са му създали занимавка.
– Какво да ти предложа? – попита.
– Студен сок и кафе – рекох.
И аха да кажа, че съм капнал от умора.
– Малко алкохол? – попита. – Не се притеснявай, няма да те подлагам на разпит…
После сложи пред мен грамадна чаша със студен портокалов сок.
– Кафето ще дойде след малко – рече. – Тъкмо да разгледаш моята колекция.
И посочи с широк жест картините, които трябваше да играят ролята на бисери в неговата раковина.
– Това определено ще те заинтересува – рече Том Невин и посочи няколко шаржа. – Знаеш ли какво свързва всички тези толкова различни хора?
Не знаех и може би не исках да знам.
– Всичко това са негови жертви – рече. – Той е бил палач. Изпълнявал е смъртни присъди… Преди това е обезсмъртявал своите модели.
И се разкикоти. Усетих по гърба си тръпки. Пък и сокът му беше прекалено студен.
Добре че донесоха кафето.
Както и едно пакетче.
– Филмът и снимките, които те интересуват – побутна ги към мен Том Невин.
Пиех кафе.
– Нещо друго от колекцията няма ли да ми покажеш – попитах. – За предпочитане по-нормално.
– Нормалното не струва много пари – изкриви лицето си в усмивка Том. – Аз инвестирам в изкуството и искам да знам, че всичко това си струва парите… Но щом двамата сме българи, това ще ти хареса.
И ме отведе към най-отдалеченото място в раковината.
– Диптих – рече. – “Хора и прасета”.
Диптихът беше нарисуван с почти фотографска точност. Група хора, журито на една изложба, лакомо ядат печено прасенце, турено в красив поднос на масата. И група свине, които разкъсват и ръфат човешки трупове…
Сетих се за Белене.
– Човек ли си ти, Том Невин? – казах го тихо. И може би не питах него, а себе си.
Но Том Невин беше особено отзивчив.
– Човек като всички останали – отговори ми с отвратителната си усмивка. – В нещо посредствен, в нещо велик. Животно или бог за Аристотел, средина между ангелското и животинското според Паскал. Човек! Звучащ гордо. Ту вълк, ту другар, приятел и брат…
Том Невин се беше ожесточил срещу мен и срещу страната ми. Може би някаква трагедия го бе довеяла чак дотук… Може би…
– Но да не политизираме изкуството – рече той. – Да не го сваляме от пиедестала, който несъмнено заслужава.
И ме поведе към другия ъгъл на раковината.
– Ще ти покажа истински шедьоври…
Остави ме да разгледам няколко пейзажа, които напомняха цветни картички. Мили, спокойни, точни.
– Започнал е с тях – рече. – И е бил девственик… Докато сестра му и нейната приятелка не го завързали веднъж… Той бил влюбен в приятелката. А е трябвало да се справи и с двете. Те му помагали, като го шибали с колана му и се престарали с духането… До кръв! След това той вече не можел да спи с жена, без преди това тя да го измъчва. И започнал да прави колажи от човешка кожа…
– Доналд – рекох.
– Да, Доналд – съгласи се Том Невин. – Много парици потроших за платната му.
– Познавам го – рекох. – Едва не ме уби, за да нарисува моя портрет…
– О – рече Том Невин, – щях да притежавам още един шедьовър… Изкуството е болка, Папа Жан. И ти го знаеш.
– Изкуството е болка, която ражда красотата – рекох. – А не садизъм.
– Садизмът е най-високата болка – произнесе бавно и отчетливо Том Невин.
Смехът му беше зловещ, но учтив. Ако може така да се каже. – Разхождахме се из галерията на злото – усмихна се дори любезно. – Но ще излезеш невъзпрепятстван от нея. Дано само да не е докоснала душата ти. Изкуството е по-заразително от всяка болест…
– Защо избра думите “Ако построиш една галерия, нека бъде всемирна” за парола? – попитах.
– Исках да те полаская – усмивката не слизаше от лицето му. – А за мен тези думи са не само парола, а и заклинание… В тях има и нещо от истините на магиите…
– Макар че стойностите на всемира не се побират само в думите – върнах му усмивката. – Или поне не могат да се изразят с думи… Неговите стойности са абсолютни… И без заклинание. Но ти като полумагьосник ще го разбереш…
– Аз не съм полумагьосник – възрази той и усмивката му най-после изчезна. Беше просто излишна. – Аз съм актьор, който сега играе ролята на дявола. Просто за да има кого да виниш… А на стените на моята галерия ти си видял и своите съмнения… И прозрения! – допълни. – Макар да са облечени с чужди дрехи… Можеше да обърнеш внимание и на тази картина…
И ми посочи една миниатюра. Не можех да разбера какво е изобразено. Имаше човек с лира. Очевидно трябваше да извиква асоциации с Орфей. Но вакханките – полужени, получудовища – го разкъсваха с добре намерена страст.
– Това е нарисувано от сестрата на Доналд, нали? – попитах. И бях познал.
– Малко преди да пребие до смърт невръстния си син с камшик – обясни любезно Том Невин. – Няколко дни след като научила за смъртта на брат си. После продала прясната си картина в една галерия. Даже по лицето й имало пръски от кръв. Галеристът ги помислил за боичка. Но в полицията казала съвсем спокойно, че е убила сина си, защото все още не можел да се възбуди, да му стане като на истински мъж…
Нещо се надигна в стомаха ми.
– Ако искаш, можем и да поседнем – Том Невин можеше да бъде и любезен.
Прав беше. В неговата галерия бях видял неща, които другаде не бих могъл и не бих пожелал да видя. А може би и вече не бях същият. Обземаха ме чувства, които не бях почувствал досега. Губех своята стойностна ориентация. Галерията на злото бе по-страшна от целия магазин за въздушни кули, затворил ме в собственото си нищожество и безизходица… И Силвия бях срещнал там.
Силвия ми беше помогнала да избягам от своя ад, анализирайки моите спомени и картини. Но Том Невин искаше да събуди собствената ми жестокост…
Може би трябва да подаря и някоя от моите картини за галерията на злото. И даже да ги посветя на Том Невин. Заслужили сме го – и той, и аз. Нали ставах съучастник във взривяването на блока?
А може би е по-добре да дезертирам и да се върна в България? След което да се затворя във вилата си и да забравя за всемирната галерия. Тя е моята илюзия, тя е част от цялото изкушение, което в крайна сметка се свежда до едно – всичко ще стигне до колекцията на Том Невин. Някои – по-рано, други – по-късно. Но всички! Защото живеем в халюцинациите си – чудовищни и перверзни…
Не, не е така…
Дано не е така!
Та нали оцелях и при плъховете, които се опитаха да разкъсат сърцето ми… Сега на собствените си съмнения ли да го оставя?
Собствените ни съмнения са по-взривоопасни от чуждите мини. Но трябваше да остана тук. При собствените си страхове. И всичките садистични желания. Те живеят у всеки…
– Ако Ван Гог беше убил Гоген, неговите картини нямаше да бъдат оценени като толкова гениални! – Залепи отново усмивката върху лицето си Том Невин. – Но щяха да висят в моята галерия. Какво й е тогава ужасното?
Мълчах. Можех и да си тръгна, за да прекратя безвкусната игра на магистъра на тайнствените науки. Но това нямаше да ме отърве от собствените ми съмнения.
Трябваше да издържа докрай!
И да се наситя на своя ужас.
Трябваше да вървя четиридесет дни сам в пустинята и да не приемам изкушенията: наслажденията на тялото, наслажденията на очите си, житейската си гордост. Те бяха безсилни! Над тях бяха надвесили своите клюнове и нокти жестокостта и насилието.
– Човек ли си ти, Том Невин? – повторих въпроса си.
– Естествено – едва ли не направи пирует моят Мефистофел.
– Нима вярваш, че можеш да видиш дявола тъй унизен, както и Бог е бил унизен в човешкия образ?…
– Тогава защо ти е всичко това?
– За да ми напомня за насилието – светкавично извади шпагата си сияещият Мефистофел. – Зад каквито и благородни маски да се крие, то все пак съществува.
– Не ми се прави на пацифист! – скастрих го. – Работиш с хората, които убиха Стивън…
– Но ти уби Витя! – парира ме. – Така че и върху лицата на двамата благородството е само маска.
– Не обичаш красотата ли? – изненадах и него, и себе си.
– Просто не знам какво стои зад нейната маска…
Въздъхнах.
– Да, понякога боите маскират истината – съгласих се. – Но друг път се превръщат в самото й лице. Истината се вижда само пречупена…
– А тези какво са? – посочи сатанинската си колекция.
– За мен – изкушение, за теб – не знам – бях напълно откровен.
– В какво те изкушават? – засия познатата усмивчица.
– Видях овцата, която живее в звяра – бях станал почти сговорчив. – И разкъсва обвивката му, за да се превърне в платно. Друг път за нея няма… Но ти си садист, щом им се наслаждаваш…
– Маркиз Дьо Сад не е бил садист – възрази Том Невин. – Той услужливо е дал името си на нещо, което живее у всеки.
Известно време мълчахме. Всеки за своя сметка.
– Маска или не е красотата? – подсети ме той за главното. – И не прикрива ли тя насилието? Ако е така, светът е истински маскарад, нали?
Мълчах, ужасен от неговата логика. И си представих един град, подобен на Рио, с крещящите от пъстрота улици и с водопадите от танцуваща разголена плът, с фойерверките в небесата и искрите им върху украшенията и дрънкулките по телата… Наистина изглежда магически. И всичко е само маски, под тях се крият зверовете, телата под гладката и лъскава кожа са космати. В усмивките дебнат вълчи зъби. От луната ще закапе кръв…
Маска ли е красотата? Маска! И карнавал! Но и картина. В която трябва да покажеш насилието и злото.
Може би бях дори благодарен на Том Невин.
Поне в този момент.
В природата наистина е залегнало самоунищожението. И то държи в ръката си пистолета, с който ние си въобразяваме, че стреляме в името на правдата или на нейното отрицание.
– Да – въздъхнах, – във всеки от нас дреме жестокостта и перверзията.
– Чудесно! – похвали ме Том Невин. – Все пак разбра и моите послания.
Нямах намерение да подхващам дуела отначало и се направих на разсеян, не забелязващ дори шпагата на противника.
– Просто не познаваме истинската жестокост, приятелю! – дори Том Невин бе станал по-сговорчив. – Истинската жестокост е качество на абсолюта… Негово равнозначно качество е любовта.
Мълчах.
– Жестокостта не принадлежи на Бог, тази, която познаваме, е творение на дявола. Дяволска е цялата перверзия. И моята галерия показва перверзията, която няма нищо общо с истинската жестокост.
– Жестокостта като качество на Абсолюта е равнозначна на Любовта? – повторих думите му като в транс. Бях успял да поставя само главни букви на нещата, в които вярвах.
– Да, щом Бог е сътворил света – отново се усмихна Том Невин. – Или ще предпочетеш Нищото. А то е разумно в своята неразумност. И няма значение как ще назовеш Абсолюта. В своето творчество той е жесток, но всичко, що е сторил, е добро, тъй той диктува кое добро е. А злото е само неговото отрицание. Аз защитавам жестокостта, която е синоним на любовта. Чак после жестокостта се е разложила на насилие, агресия, чудовищност, репресия, садизъм…
– А абсолютната жестокост? – попитах все пак.
– Тя няма общо с моята галерия – Том Невин беше очаквал моя въпрос. – Абсолютната жестокост е липсата на отговорност и на принцип, с който би трябвало да създава картините си творецът. Тя е болката, която не можеш да изпиташ, без да си завършил творението си. Тя е между редовете на всички догми. Само трябва да се научиш да четеш. Защо трябва да даваш на картината си живот, ако тя не го желае? Защо й са желания, щом тя не ги иска. Това не е ли жестокост? Не се ли превръщаш в неин мъчител?… Ето я перверзията на самия творчески акт…
– Жестокостта като Перверзия? – формулирах отново неговите откровения и ги изкривявах във въпрос.
– Често и аз си задавам този въпрос в моята галерия на злото. Дори само това оправдава колекционерската ми страст. Том Невин продължаваше да раздава щедро своята добронамереност.
– Тук е само перверзията на жестокостта, нейното изкривяване. Творецът има право да бъде жесток само спрямо своите творения. Другото не е създадено от него и не бива да го залива със собствената си, тоест творческата жестокост. Тогава би стигнал до кражбата. Кражбата на чувствата на другия, които превръщаме в свои. И разкъсваме сърцето му, за да изтръгнем част от него, тъй като не можем да получим цялото. Това е вече отношение. А всяко отношение ражда разделението. Разделението е физическа болка. Ето я аморалната жестокост. Тя е перверзна… Нея виждаш в моята галерия. Картините й разказват само своите спомени…
Размишлявах за жестокостта на твореца. Преди да се роди, творбата няма форма, налагаш й я, тя не знае какво е желания, а ги добива, то не знае какво е съществуванието, а се превръща в съществуващо… Не се ли налага насила волята на твореца?
– Но творецът го прави от любов – промълвих изненадан.
И засия усмивката на Мефистофел.
– Нали ти казах, че абсолютната любов е жестокост? – попита. – Уви, ние не я познаваме…
– Но можем да обичаме – рекох.
– Това е само съпричастност и е началото на всички перверзии…
– А насилието като изкуство? – попитах.
– Звучи двусмислено – рече Мефистофел. – Кажи го по-добре изкуството като насилие…
– Езикът често греши – смехът ми беше малко нервничък.
– Неспособни на абсолютна жестокост, ние използваме перверзията и превръщаме жестокостта си в насилие. – Смееше се. – Говоря за всеки, който създава изкуство. Не само за авторите в моята галерия…
Дълго мълчах. Търсех зърната на истината и думите една по една като зърната на скъсана броеница.
– И все пак Изкуството е Любов към Красивото – промълвих. Беше бавно и твърде несигурно.
– Естетиката дава имената на Красивото – продължих. – Но Изкуството преди това е познало истинското лице на Красотата.
– Любов към красивото? – повтори думите ми Том Невин.
– Това е само отношение…
– Изкуството е Любов към Красивото – вече нямах намерение да отстъпвам. – А Красивото е всеобхватно. То не може да не бъде жестоко. Но не може да бъде и необичащо. И става обичано. И “отношение” трябва да се преведе единствено като “изкуство”. То не маскира насилието. То съдържа в себе си насилие, може би незряла жестокост, но за да защити красотата…
Май гласът ми беше отишъл твърде високо – в кресчендо или в крясък се бе превърнал.
И си мислех, че човекът е само отломка от разбит кораб, люляна от отливите и приливите на любовта и жестокостта. Отломки бяхме аз и Дейв, Дая, Том Невин, мъртвият Витя и мъртвият Стийв.
– Изкуството носи болка – продължи Том Невин. – И на твореца, и на консуматора на изкуството.
– Изкуството е и омраза! – рекох.
– Да – засмя се Мефистофел, – понякога творим с омраза. Тя е далеч от абсолюта, но скоро ще я оприличим на картините от моята колекция…
– А омразата като изкуство? – зададох нов въпрос.
– О, не! Омразата е сблъсък на Принципа с безпринципната любов. – Мефистофел не ме изпускаше от очи. – Макар и често стават с еднакви стойности. Това задавя разума ни и ние започваме да мразим… Творим от омраза, за да не правим творби на омразата. Изливаме омразата, за да спрем нейните самоизлияния…
Бях забравил, че се намирам в галерията на злото. Но твърде много въпроси без отговор намотах на кълбо под черепа си… Поне разбрах, че Том Невин се тонизира със своята галерия. И че болката е творяща, бях съгласен.
– Садизмът – каза като в заключение Том Невин – е най-нисшата категория на болката…
– Той е враг на истинската болка – възразих или продължих мисълта му.
– Но без репресията нашият свят е немислим – рече Мефистофел.
– Точно “нашият”! – рекох. – Иначе ще заживеем в друг свят, където чувствата няма да са замъглени от перверзията…
Нямаше какво повече да говоря с него.
– Няма ли да закачиш и картините на Дая? – попитах.
– Не – рече, – те са за голямата галерия… Аз ти показах като на приятел своята лична колекция…
– Благодаря за доверието – прекъснах го.
– Надявам се, че не сме прекалили с нищо – усмихна се широко и прощално Том Невин. – А и картините на Доналд го доказват…
Бях прибрал филма и негатива и бях понечил да изляза, но рязко спрях.
– Как?…
– Когато стане нещо наистина ужасно, кожата върху неговите колажи настръхва…
Аз мълчах.
– Изкуството прави човека безсмъртен…
И смехът му закънтя из раковината, а ехото го правеше още по-отвратителен.

11.КОНИ ИЗГАРЯШЕ ОТ НЕТЪРПЕНИЕ
да й разкажа всичко. И после ме засипа с въпроси. А аз си въобразявах, че съм се отървал от полицията.
– Значи и той ти каза за някаква изложбена зала? – попита и въздъхна, но не с облекчение. – И онзи, дето го срещнахме при плъховете, говореше за някаква изложбена зала… Вероятно това е истината…
Кимнах.
– Но с тези трохички не можем нито да се нахраним, нито да направим нещо като план…
Ако ми правеше намеци за вечерите, които й дължах, можех да я заведа в онова барче, дето видях по пътя си: “AMAMI”. Значело “Обичай ме!” на италиански. Ако не й хареса менюто, поне ще я впечатли страстния призив. А вероятно там се навъртат и мафиоти.
Но Кони не мислеше за вечеря. Дори за “AMAMI”.
– И онзи, Том Невин, си го бива – рече. – По-извратено хоби не съм срещала досега…
– Знаем поне, че в момента блока не го заплашва някаква опасност – рекох.
– Докато не разберат, че си им пробутал фалшификати – рече.
– Не фалшификати, а копия – възразих. – При това копия, които са истински произведения на изкуството.
– Необходим ни е танк – въздишаше. – Или една рота наемни десантчици…
Трябваше наистина да измислим нещо. Не десантчици, разбира се. Не можех да се доверя на толкова много мъже около Кони. Които – ако се вярва на филмовата й култура – владееха не само карате…
Телефонът иззвъня и ни измъкна от кълбото с проблеми.
– Здравейте, конспиратори! – Дая беше бодра и възторжена. – Завърших картината – добави. – Но не съм слагала нищо в устата си. Освен мъъъничко кокаин. За цвят на настроението. Говореше с Кони. Която или клатеше глава, или въздишаше…
– Тогава ти си дочакала жътвата – рече. – Ние с Жан сме безкрайно уморени…
Мляснаха се по телефона и Кони остави слушалката.
Наистина бях изморен, но не можех и да стоя със скръстени ръце. Извадих машинката и се залових с ръкописа. Исках да възстановя изчезналите записки на Дейв Рийс.
Не само записките, но и самият Дейв беше изчезнал. Според Силвия той бе попаднал в лапите на хронос-отряда. И сигурно кротуваше някъде с добре промита памет и заличени спомени. Дали пък хронос-отрядът не работи съвместно с тези главорези? Краставите магарета и през хребета на вековете се надушват.
Нямаше такава поговорка, но нищо не й пречеше да се роди. След толкова разюздан секс и аборти поговорки поне ще се раждат…
Тръгнах към хладилника за студен сок и хвърлих един поглед през прозореца.
Изстинах! И хич не ми беше до студено сокче вече.
Навън бяха спрели няколко полицейски коли, а Том Невин услужливо им сочеше къде точно се намирам.
– Полиция – извиках. – Онези не са ми дали всичките снимки…
– И ти не им предаде оригиналите, а копията, Жан – рече Кони.
– Бягай срещу тях и направи нещо! – изкрещях. – А ако се докопаш до колата, чакай там… Аз тръгвам нагоре…
И хукнах нагоре по стълбището. Асансьорът беше зает.
Голям късметлия съм! На полицейските номера поне трябваше да свикна. В България все ме тормозеха за превишена скорост, в Русията ме тикнаха зад решетките, а тези май имаха още по-сериозни намерения.
Таванските помещения са удобни за складирането на какви ли не боклуци, но не и да се скрие жив човек. Надзърнах тук и там, после открехнах едно прозорче и запълзях по покрива – трябваше да се добера до ателието на Дая.
Който е гледал достатъчно филми с участието на полицията, едва ли се нуждае от подробности – и тия като по филмите крещяха: “Стой!”, “Съпротивата е безсмислена!”, “Предай се, Папа Жан – обграден си!”…
И ги водеше Том Невин.
Ателието на Дая беше отворено, разбира се. Но отворено както за мен, така и за полицията.
Не се колебах много и грабнах една от играчките на Дая, на вратата цъфнаха ченгетата и аз опънах шплента:
– Отстранете се! – рекох. – Иначе ще хвръкнем заедно във въздуха…
И ще разберете на какво мирише кръвта, копелета такива. Това вече си го мислех…
Бях спокоен, странно спокоен.
Даже си представях какво ще пишат утре във вестниците под рубриката “Върховни ченгета”. Заловен е опасен убиец, ще пишат, по чиито следи отдавна бе полицията. Използвал легендата, че е художник и колекционер на картини, той хладнокръвно е ликвидирал своите жертви… И ще покажат снимките, чиито негативи бях скътал уж на тайно в гардероба си… Добре че пренесохме картината на Кони в колата й. Вечерта щяхме да потърсим начин да я скрием в пещерата на Стийв. Или поне в неговата квартира.
Заловен е Иван Николов Георгиев, ще пишат, тъмен балкански субект с артистичното име Папа Жан. Няколко полицейски служители – и тях ще покажат на снимката – го обезвредиха напълно…
Ченгетата не на снимката, а в действителност бяха застинали в рамката на вратата. А мустачките на единия от тях трепереха. Слушай, Боб, слушай, момчето ми, мислех си. Да си избръснеш мустачките. Защото издават шубето ти. Така и за снимка не ставаш, и за залавянето на опасни бандити не ставаш…
– Направете място! – рекох.
Говорех спокойно. Колкото по-спокойно разговарят с полицаи или гангстери, толкова по хваща дикиш.
– Място, за да изляза навън…
Мустакатото ченге се отдръпна, но погледът му не се откъсваше от ръчичките ми, които опъваха шплента. Май трябва да го отпусна малко. Иначе може да изскочи като нищо пак някое изплезено дяволче и ония ще ме съсипят от бой, че са брали толкова време страх напразно.
Слизах заднешком. До вратата на асансьора.
Браво, Дая! Ти наистина си гениална. Не само с картините си, а и с тези играчки, които можеха да напълнят гащите на толкова елитни полицаи… Браво, Дая! Хапни добре, а после занеси нещо вкусно и на Александър. Нали при него се канеше да отиде. Изпълнявай кармичния си дълг, но ако и този път се измъкна…
На входа ме чакаха още ченгета, но ония отгоре им бяха казали по радиотелефоните си, че наистина съм опасен и държа в ръцете си адска машина с опънат шплинт. И съм готов на всичко…
Че съм готов, готов съм. Само и Кони да е готова с колата. Чакаше ме. Измъкнах се сред шпалир от ченгета, които дето само не ми отдадоха чест.
Между тях беше и самият Том Невин.
Здрасти, земляк, помислих си. И теб си те бива. Мефистофел ряпа да яде. Ако Америка не разполага с достатъчно репи, внесете от България. Хем ще ни помогнете да излезем от кризата…
Както аз, макар и заднешком, излизам от обкръжението.
Хей, стигнах колата.
– Давай, Кони – рекох, – отървахме кожите…
– Махни това от ръцете си – изпищя Кони. – Не мога да запаля колата…
Беше гипсирана. А толкова пъти досега беше издържала… В колата с адска машина, при плъховете… А от дрънкулките на Дая… Махнах я.
– Не мога да й вярвам напълно – рече ми.
Опита се да ми хване ръката и се отпусна.
– Натискай до дупка! – ревнах. – Всички глоби са за моя сметка… Ако останем живи, разбира се.
Защото полицията не се отказва лесно от плячката си. И защото са фукльовци преди всичко. Как ще се откажат от преследване, от воя на сирените…
Да, но и този път извадихме късмет. А моят късмет все носи маската на смъртта. Може и да не е оригинален, но си го биваше моя спасител. Нашия, искам да кажа!
Кони го гледаше с възхищение, той се носеше с мощния си харлей, вървеше срещу нашата опашка, или шлейф, ако държите на точността, защото опашката се беше разперила като паунова опашка, а онзи извади автомат, спря мотора си внезапно, чу се пукотевица, ревове нямаше, надупчи гумите на полицейските коли, после даде един откос и над главите им, те потърсиха прикритие и легнаха на земята, той обърна харлея си и направи един кръг около нас.
– Това е мъж! – пищеше Кони. – Искам го…
После се обърна към мен.
– Искам да му благодаря, исках да кажа…
– Карай след него – рекох. – Иначе губиш всички вечери и тяхната сексуална равностойност…
Кони натисна газта до дупка.
– Както и възможността да му благодариш…
Казах го малко ехидно. Вече можех и да остроумнича.
– Спокойно, Жан – рече Кони. – Черен гологан не се губи… Великолепна е Кони. И е чудесна ученичка, искам да кажа. Кога съм й казвал това за гологана.
– Ти си вълшебница, Кони.
– Да – съгласи се тя, – а май знам и къде да се скрием… И аз се досетих. Мястото ми беше познато от репортажите на Дейв. Кони отиваше към сборището на рокерите. То можеше да се нарече и човешко сметище, трещеше рок с най-високите децибели.
– Тук полицията не обича да идва – обясни ми с лъчезарна усмивка. – Много са им слаби свирчиците и никой няма да ги чуе на този музикален фон…
Фонът или звуците на няколко адски машини, подредени в петолиния, изригваха и обръщаха наопаки вътрешностите на градеца.
Заведението беше обзаведено като пещера, някога непременно ще го нарисувам, аз си падам по пещерите. И по това тържество на разголената плът, на стоновете, които бяха заменили веднъж завинаги любовния шепот.
Това беше антиобщество с всички закони на стадната любов и справедливостта на тълпата.
– Шумничко е – викнах в ухото на Кони. – И не може да се диша.
– Много е приятно, нали! – усмихна ми се тя.
Когато там, в подземието при плъховете, дадох на Кони часовника, който ми бе подарила Силвия Алисън, за да направи адската си машина, подаръкът полетя във въздуха и се пръсна на хиляди парчета. Казах го по-късно на Кони. Тя бе страшно впечатлена. После ми купи един кварцов “Касио”.”Силвия ти го е подарила, а ти го даде на мен – рече ми тогава. – Дано да е същото…”
Не беше същото, никога не е същото.
Сега видях едно пиратско знаме с нарисуван върху черепа като превръзка за окото часовник…
– Сега е същото, помислих си.
Стиснах Кони за ръката.
– Тя беше ти – й казах.
– Много се радвам, че ти харесва – усмихна се нищо нечуващата Кони.
Целунахме се.
Някой ме потупа по гърба. Обърнах се. Беше Ели и ми стовари една плесница.
– Той го уби – изпищя.
Децибелите намалиха своя интензитет и вече се чуваше пулсът на тълпата.
– Ти уби моя приятел – сега Ели можеше и да съска.
Другите мълчаха и около нас се образува стена на мълчанието.
– Какво има? – цъфна до нас управителят, мъж готин във всяко отношение, включително и с белега си, оставен от остро ножче върху бузата.
Там аз бях получил само плесница.
– Той уби моето гадже – повтори Ели.
Някакъв рокер, едър, брадат и могъщ, с шкембе, което съдържаше най-малко бъчвичка бира и което караше вероятно в специално приготвен за целта моторен кош, се надвеси над мен.
– Защо си убил гаджето й? – попита. – Тя ми харесва и аз имам намерение да я изчукам… След като си уредим сметките с теб.
– С вас! – поправих го.
– Защо с вас – изненада се шкембето. – Курвата ти няма и да докосна. Ако някой друг й е навит…
Изправих се. Брадата му беше непостижима и го ритнах в ташаците.
Онзи изрева като ранена в сърцето пантера, после се свлече на един стол.
Когато можеше да говори вече, каза:
– Нищо не може да ми попречи да я изчукам! – и се изправи. – Ни-що!
Грабна стол и се готвеше да го стовари върху голото ми теме.
Някой хвана стола.
Беше млад и строен, с чудесна кондиция на мускулестото тяло. Носеше само бяло поло, върху което се хилеше череп с превръзка-часовник на окото.
– Приятел – рече, – ти започна и си го получи…
– Но той е убил гаджето на мойта мацка…
– Иди да си източиш бирата – нареди моят ангел-хранител с веселия Роджър на гърдите си. – После ще се разберем кой кого е убил… И защо…
Човекът бъчва не се съгласи с тази оферта. Уж тръгна нанякъде, но това беше само за да докопа нов стол. Докопа го, разбира се, завъртя го над главата си и счупи някакъв полилей, но собственикът на избродирания Роджър се приведе и го удари с главата в шкембето.
Онзи се сви и повърна.
– Казах ти да се източиш – рече суперменът.
Нещо от жестовете му или нещо по лицето напомняше за Дейв Рийс.
Ели се грижеше за дебелака, който на всеослушание беше заявил своите чувства. Или, по-точно, желания. Но кой би могъл да твърди, че желанията не крият чувства?
– Потърпи – гукаше тя и го бършеше с една от покривките за маси. – Потърпи, скъпи…
– Ерик – представи се оня.
– Потърпи, Ерик – веднага се представи тя. – Аз съм Ели…
– А покойният?
– Покойният се казваше Витя – рече Ели. – Бог да го прости…
– Няма ли да отмъщаваме за него? – надигна се оня.
– Почакай, миличък.
– Ерик – напомни й той.
– Бъди търпелив, Ерик – рече тя.
После отиде до бар-плота и натисна копчето на магнетофона. Чу се гласът на Аксел Роуз: “Добре дошли в джунглата, задници…” Това беше съвсем подходящо обръщение за Ерик. И той се усмихна. Всичко беше наред.
“Обичам те, Америка, обичам те, Див Западе!” – редеше магнетофончето.
Аз също си бях седнал на задника.
– Какъв сте? – попита ме един от рокерите.
– Защо? – полюбопитствах.
– Псувате на всички езици, които познавам – поясни рокерчето. – И на един непознат.
– Българин е – поясни Кони.
– Значи чух и българска псувня – зарадва се онзи. – Не бихте ли я повторили, господине?
Повторих я.
– Какво ще пием сега?
– Няма значение – съгласих се.
– Аз бих изпила един джин с тоник – каза Кони.
Гледаше супермена с веселия Роджър и часовничето, което се употребяваше като монокъл или превръзка.
Все едно. Времето ни отваря очите за много неща. И ги затваря за още повече.
– Защо сте убили пича на онова маце? – попита ме псувачът полиглот.
– Не съм го убил – рекох. – Той сам…
Млъкнах. Не вървеше да споменавам и ампулата с цианкалий. Това стана по-късно. Когато Ели беше избърсала и преповила Ерик, а той се наливаше отново с бира.
– Защо го уби, Жан?
Ели седна на моята маса. Кони беше готова да ме брани и настръхна като котка. Или като рис. Все тая.
– Не беше убийство, Ели – рекох.
И й разказах тихо всичко.
Кони отмъкна псувача на другата маса. По-далеч от нас и по-близо до супермена с веселия Роджър.
– Та аз познавам Витя много преди теб – редях думите в един пасианс. – Познавам дядо му, брат му. Той даже беше моя охрана за известно време… Витя нямаше баща, дядо му Коля се грижеше за него. Брат му отглеждаше нутрии и…
– Какво?
– Нутрии – обясних й. – От техните кожи се правят много хубави палта… Дамски палта…
– Той ми беше обещал кожено палто – разциври се и се разсополиви Ели.
Добре че имах чиста кърпа.
И не се наложи да използваме друга покривка от заведението. – Прощавай – каза след известно време Ели.
– И ти прощавай – рекох. – Но не съм го убил… Беше си зашил в шлифера ампула с цианкалий… И я схруска…
Ели ме гледаше втренчено…
– И в полицията казаха, че е отровен – рече. – Но мислех, че ти…
– Ели!
– Прощавай – рече. – Аз не те послушах и първа те предадох… Но наистина обичах Витя.
Мълчах.
– Може би го е заслужавал – рекох. – Умря като истински мъж…
Когато Ели тръгна към масата на Ерик, аз се огледах. Нямаше я Кони, нямаше я Ели…
Май бях излишен.
Или поне извън погледа на всички от джунглата. Време беше да се измъкна и да спипам Том Невин. Той навярно е в своя апартамент в обречения блок или, най-малкото, не ме очаква. Измъкнах се. Кони ще се върне с колата си, помислих си. А да вземам такси, е опасно. Сега ме търсят. И радиото съобщава характерните ми белези. След плешивостта непременно ще съобщят, че съм зъл и опасен.
Добре, зъл и опасен.
Но и гладен. Ако искате да съобщите всичките ми характерни белези в момента.
Долових дъха на Атлантика, значи бях близо до плажовете. Доста ще походя пеш. Но ето ти и автобус в подходяща посока. Пари си имам. Значи късметът не ме е напуснал.
В едно весело и пъстро магазинче, което предлагаше и от пиле мляко, си купих таке.
– Не желае ли нещо друго господинът? – въртеше продавачката едрата банкнота в ръцете си.
– Всичко си има господинът – рекох. – Необходим му е само мъничко шанс.
– Да ви го увия ли? – попита ме негресата.
– Кое? Такето ще сложа на главата си…
– Шанса – рече тя. – Малко шанс…
– Мерси – рекох. – Него ще го взема под мишница…
– Мерси – рече и тя.
Прибра банкнотата.
Бях си платил малко шанс.
Който наистина получих.
Казах, че съм гладен, и се отбих в някаква пицария. Не “AMAMI”, не, нещо далеч по-скромно. В италианското заведение сервирали пици във вид на фалос или на женски полов орган, не знам как е на италиански. Но такова нещо мога да опитам и в Пловдив, като се върна в България. Пицарията под Кукления театър на Филибето щедро ги предлага на своите клиенти. И “Туин пийкс” си имаме в Пловдив. Защо ще си даваме парите на американците.
Та точно нагъвах съвсем обикновената си пица, запазила формата на тигана, когато по радиото започнаха да изреждат характерните белези на търсения опасен престъпник. Престъпникът, естествено, бях аз. Но този път с таке и с предварително платен шанс.
Даже полицаят на вратата, щом изгълтах пицата и изпих плодовия сок, не се усъмни в моята особа.
Да беше разгледал дрешките, глупако. А можеше да ме помолиш и да си сваля такето. Или документите поне да беше ми поискал.
Да живее полицията!
Големи симпатяги са.
И топур-топур, стигнах до блока. Не ми трябваше моят вход, дирех Том Невин.
На вратата му имаше и месингова табелка:
“Ако шансът ви е изневерил, тук можете да получите най-добрия съвет къде да го намерите отново…” Позвъних. Не ми е изневерил шансът още, но и един добър съвет не е излишен. – Добър вечер! – рекох и дулото на пистолета ми сочеше, че наистина няма начин вечерта да не е хубава…
– Папа Жан! – заекна Том Невин.
Но бързо се взе в ръце и с широк жест ме покани вътре.
– Настанявай се.
Избрах си мястото край ниската масичка и турих патлака върху нея.
– Какво ще пиеш? – попита.
– Каквото ти се намира подръка – рекох. – Не бих искал да шеташ извън тази стая…
– Ти ме обиждаш – рече Том Невин.
– Просто искам да ти попреча да извикаш ченгетата – рекох. – И да получа останалите снимки…
Том Невин се захили. Отиваше му усмивката на Мефистофел, наистина му отиваше.
– Сделката беше некоректна и от твоя страна – рече. – Ние поискахме оригиналите, а не твоите макар и доста сполучливи копия… Чай или кафе?
– Имаш ли в стаята студен плодов сок? – попитах.
– Имам – отвърна ми. – Не те питам нищичко за Кони – рече. – Надявам се, че и на нея ще и предложат нещо подходящо…
– Блъф – изръмжах и за всеки случай придърпах патлака.
– Не е блъф, Папа Жан – усмихна ми се магистърът на тайнствените науки. – Тя в момента пътува с двама от рокерчетата към крепостта…
Мълчах.
– Разбира се, най-напред ще се поразходят из градеца…Дали са напипали вече картината? Беше омотана в много дрехи в багажника.
– Кони обича разходките с мотоциклет – рекох.
По-скоро питах какво е моторното превозно средство, с което ще я завлекат в цитаделата.
– Ще се порадва на чистия въздух – рече Том Невин. – На момчетата е наредено да бъдат особено внимателни.
Май че нямаше да спират до нейното МПС. Където кротуваше картината. Дано да е така… После ми стана чоглаво, че най-напред помислих за картината на Дая, а не за Кони.
– Не искаш ли нещо по-силничко? – Том Невин се разтапяше в ролята си на любезен домакин. – Отпуска нервите…
За нервите ми се грижеше готиният.
Но не беше речено да ги отпускам.
– Полиция! – рече някой и настойчиво удряше по вратата.
Погледнах Том. Той кимна към съседното помещение. Там му беше спалнята навярно.
Въздъхнах, пъхнах пистолета под ризата и се скътах.
– Извинете, господине – забоботи единият от нахлулите полицаи. – Около блока е забелязан оня, Папа Жан…
– Кой го е забелязал? – изпищя Том Невин. – Къде ви са очите, кретени?
– Очите и ушите са ни на мястото си – рече по-спокойно вторият. – Затова идваме да проверим най-напред при вас.
– Защо при мен? – крещеше Мефистофел.
– С цел отмъщение – обясниха му.
– Тогава искам постоянна охрана – пищеше великият артист. – Охрана, която да ме пази ден и нощ…
Онези замълчаха.
– Не можем да ви обещаем такава закрила – рече едното ченге. – Но ще докладваме…
– Можем ли да използваме вашия телефон? – попита другият.
– Телефонът ми е блокирал – излъга по най-прелестния начин моят човек.
Българин ако не излъже две смотани ченгета, кой друг?
Българин да се наричам, първа радост е за мене… Обади се нещо в плешивата ми чотура… Радост ли беше, или гордост? Все тая. Но класикът беше абсолютно прав – в този момент аз изпитвах и двете чувства…
– Не си за изхвърляне от театралната сцена – рекох на Том Невин, когато беше отпратил неочакваните посетители. – Велик артист си, Мефистофеле…
– Не възразявам – рече той скромно. – Но докога ще държиш в ръце това желязо? – и посочи пистолета ми. – Не разбра ли, че тук си в пълна безопасност?
После се засмя.
– На български пълна не беше ли и дебела? – попита.
– Беше – рекох.
– Тогава тук си в дебела безопасност – остроумничеше магистърът на тайнствените науки. – Защото мен може и да ме охраняват…
Мълчах.
– Виж, за Кони може да се каже, че е в тънка безопасност. И ме изгаряше с горящия си поглед.
А не върви все пак да подпреш с юмрук и после да размажеш върху лицето му усмивката на своя избавител.
– Сега бих пийнал нещо по-така – само рекох.
Том кимна.

12.ЕПИЛОГЪТ ДОЙДЕ НЕОЧАКВАНО
– като сън. А въобще не бях дремвал, не бях се отпускал на възглавницата.
Когато всички светлини се свлякоха от прозорците, аз се промъкнах в апартамента. Не търсех Кони. Необходими ми бяха резервните ключове на нейната кола.
Хапнах, нямах наистина нищо против Кони да е тук и да ми каже колко вечери в луксозен ресторант й дължа плюс една.
“Плюс една за какво?” – щях да попитам.
“За картината на Дая, която спасих, Жан – щеше да ми каже, – такава картина заслужава вечерята в най-скъпия ресторант… И даже щях да поискам да танцуваме…”
“Аз съм лош танцьор…”
“Ще те водя, Жан, не се притеснявай за това… Щом ме обичаш и желаеш, непременно ще налучкаш стъпките… Пък и ние ще ходим в скъп, много скъп, а не в мръснишки ресторант… Бих поканила и Дая, но тя е при Александър… А и не искам да се пулиш все в нея…”
“Не се пуля в нея, – ще река, – теб гледам…” -“И не мисли за Силвия…”
Взех душ, преоблякох се, избръснах си брадата. Като нахлузех и такето, щях да съм се отървал от всички особени белези.
После изпих едно кафе в бистрото. На масата на Стийв. Даже бас давам, че дочух гласа му: “Те ще взривят блока, щом съберат всичките картини на Дая… Щом съберат всичките картини…”
Поръчах на изумения келнер и една бира, до която не се докоснах. Беше за Стийв.
После тръгнах към колата. И да се навърташе полиция по улиците, аз вече бях без брада и с таке.
Ще купя и цветя, реших неочаквано. Така ще изглежда, че отивам на среща.
Но и от този вариант се отказах, та се върнах към светофара, където взривът ми беше отнел Стивън. Тук ще оставя цветята. Тихо и незабележимо. Ако някой ги вдигне?…
По-добре е да ги вдигне някой, реших, вместо да ги стъпче тълпата.
Вдигна ги едно момиче. Усмихваше се чудесно и занесено. Влюбено е, реших, влюбено е. И така е по-добре, Стийв, твоите цветя да носи едно влюбено момиче. Ти можеше да напишеш разказ от това, нали?
Къде мога да убия още малко време?
В киното, разбира се. В това кино, където Дейв и Ели бяха гледали филма с Ким Бейсинджър.
А после и хапнаха.
Значи е дошло и времето за обяд.
– “О, Кони, не си ли съгласна да заменим една от вечерите, които ти дължа, с обяд в чудесен ресторант?”
Кони мълчеше. Нея я нямаше. И вестниците не споменаваха нищо за нея. Значи все още не й се бе случило нищо ужасно…
Само в един от вестниците се споменаваше, че днес се навършват две години от смъртта на Дая. После неизвестният журналист сдържаше скръбта си и делово и сухо съобщаваше колко струват днес нейните картини. Сумите бяха 5- и 6-цифрени…
Сега вече можех да потърся колата на Кони.
Приближих я, вече бърках в джоба за ключовете, когато видях, че някой ме е изпреварил. В колата на мястото до волана стоеше човек.
Ченге е, помислих си, сам влизах в капана. Какво ли обяснение мога да му дам…
Но вратата се отвори и някой ми се усмихна.
– Влизай, Папа Жан – рече. – Теб чакам…
И никакво “Ви” – направо “теб”. О, боже, та това е…
– Дейв Рийс – представи се и онзи.
Беше с чудесно черно поло без никакъв Роджърс, онова момче от клуба на рокерите…
– Седни – рече. – Искам да си поприказваме…
– Но откъде ме познавате? – заекнах. – Исках да кажа, познаваш – поправих се.
– И това ще разбереш… А също така, че знам много неща за България, за Асеновград и Пловдив, дори за вилата ти в Банкя знам. И за твоите картини също… И за книгите ти… Даже имам един от твоите портрети на Ириния. Чудесен е…
Бях си глътнал езика.
– Ти имаш силно излъчване, Папа Жан – захили се. – Е, не си чак монитор, но и това е достатъчно…
Седнах.
– И все пак не мога да разбера… – започнах аз.
– Защо съм в колата ли? – попита. – Пазя картината на Дая.
Явно, че не ме блъфираше. За картината знаехме само аз и Кони.
А и той заяви, че пази картината.
– Защото, ако ченгетата търсят опасния балкански субект Папа Жан Георгиев – поясни ми, – хората на Том Невин търсят тази картина за ритуала…
– За какъв ритуал?
– Взривяването! – рече. – Забрави ли? Взривяването… Днес се навършват точно две години от смъртта на Дая… А щом съберат всичките й картини…
И Стивън ми беше подшушнал същото в кафенето.
Не съм от големите пушачи, но в такъв момент винаги посягам към цигарите.
– Запали цигара – предложи ми Дейв. – И табакерата за теб съм донесъл.
Фиксирах бегло табакерата. Беше от масивно сребро. И нещо имаше върху нея, но не ми беше удобно да поискам да я подържа в ръцете си и да я разгледам.
– Не знаех къде си – рекох и напълних колата с дим. Дейв отвори и другия прозорец. – Мислех, че си попаднал на хронос-отряда и те…
Замълчах.
– И аз не знаех, че си гледал моите репортажи – рече Дейв. – Та това е невероятно: моят сигнал да стигне чак до човек от двадесетото столетие… Където всъщност се и намирах…
– Където се намираме и сега – поправих го. – Гледах и репортажите на Силвия Алисън. Тя се беше маскирала като Кони и беше тръгнала по следите ти…
Дейв въздъхна.
– Знам – рече. – Разбрах го по-късно. Тя е способна на такова нещо… И все пак от нас двамата тя бе по-непредпазливата…
– Защо?
– Защото тя попадна в лапите на хронос-отряда. И нея…
Не попитах нищо. Не знаех дали са я убили, или просто са изтрили Дейв и мен от паметта й.
Този разговор беше мъжки и трябваше да се проведе на маса. Дейв предусети моите мисли и протегна ръка към задната седалка. Там, под сгърчената маска на смъртта, бе скътал и едно плоско шише уиски.
– Пие ли ти се? – попита.
Кимнах. Дейв отвори шишето, наля една капачка за себе си, а на мен предложи бутилката.
– За нашата среща – рекох. – За нашата закъсняла среща.
– За нашата подранила и може би невъзможна среща – поправи ме този път Дейв.
– Не си ли искал понякога да говориш с мен? – питаше ме самият Дейв Рийс.
Мълчах.
– Нали ти търсеше ръкописа ми, за да го прочетеш – обясняваше ми. – И да довършиш сетне “Ще дочакаме ли жътвата”… Чел съм я…
– Този какво иска?… Щях да продължа с някоя по-солена думичка… Но щом е прочел книгата, значи все пак съм дочакал жътвата и съм я завършил. ТОва ще рече, че и разправиите с полицията са ми се разминали…
– Да си поговорим – рекох съвсем спокойно.
– Ние с теб си приличаме по много неща – рече Дейв.
Кимнах. Не знаех още това комплимент ли е.
– Играем и една и съща игра. Водим една сляпа борба в името на една кауза. Измислили сме си я и да не ни е скучно, но и заради нещо друго. Играем на думи, на бои, аз исках да снимам смъртта в очите, ти реши да превърнеш живота си в изкуство… А всъщност сме съвсем безразсъдни… – После въздъхна. – А дори и безразлични към разсъдъка…
– Днес трябва да пламна на кладата ли? – запитах и го давах спокоен. – Готвил съм се за това. Може би е малко театрално, но ще изрека и аз: “И все пак тя се върти…”
Дейв се усмихваше. Може би иронично, а може би многозначително.
– Страхът е само едната страна на необходимото – подхванах монолога си аз, – но и то има други проявления…
– Готвиш се да умреш като в онова, което наричаш Средновековие ли? – попита Дейв. – Така ще умра и аз в Новото Средновековие…
Засмя се.
– Нали Лец го беше рекъл: “Всеки век си има своето Средновековие…”
Въздъхна.
– Тази традиция ще продължи дори в 201 век… – Дейв Рийс се връщаше към Бъдещето. – При нас всичко е превърнато в компютърни програми. Цифров код има дори проблемът любов. Така се избягват уж терзанията и колебанията: знае се предварително кога и в коя ще се влюбиш… – Замълча. Може би щеше да му помогне една цигара. – Знае се дори за коя ще се венчаеш… А яростта на хората се лекува с помощта на безброй телевизионни програми… Там няма клади, но има начин да придобиеш смирение. Защото и смъртта не дава повече мъдрост от тази, която си придобил в живота… И усмирителни ризи има в 201 век. – Искаше да завърши тъжната си изповед от Бъдещето. – За еретиците и дисидентите… Това ще е пък едно и също…
– Галериите не спасяват ли красотата поне? – попитах изтръпнал.
Нима трябваше да се разделя с мечтата си и да я изтръгна от посятото като ненужен плевел или илюзия?
– Красотата на галериите е вечна – засмя се най-сетне Дейв. – По-вечна от нея е само красотата на живота…
– После неочаквано мисълта го върна назад:
– Аз мога да си поръчам две смърти – върху кладите на ХХ и 201 век… Мерси… Не трябва да се борим със “свещената простота”, а с “вечната простотия”. И галериите трябва да се борят и с реда на прозаичното битие, а и да предугадят иронията на съдбата…
Сега мълчах потресен аз.
– А кладите са за това – да ни върнат при промисъла. И да наградят онзи, който не се е побоял да го назове – рече Дейв.
– Клади са и женските прегръдки – набрах кураж да го прекъсна. – А също така и безсънните нощи, когато се тревожиш за жътвата…
– Тревогите за жътвата – рече Дейв, – започват още с избора на семената… Ловки мошеници могат да ги сменят с фалшиви…
– Жътвата не е безсмислена дори тогава – рекох, – когато огънят овъгли житото… Под пепелта ще се запазят живи зрънца и живи кълнове…
– А фалшивите семена? – прекъсна ме Дейв.
– Познавах хора, които са получавали фалшиви семена, но те са ги гледали с любов и всеотдайност като истински и това ги е превърнало в истински…
– Дано! – рече Дейв усмихнат.
Усмивката на Бъдещето съдържаше не само скепсис, но и надежда.
– Можеш да посееш и плевели, а заради потта и истинската обич да пожънеш жито – палех се аз. – Както водата в сватбата на Кана Галилейска се превърнала във вино.
– Дано! – повтори Дейв и ми стисна ръката върху волана.
Толкова ненужен, както и разговорите, които водехме може би.
– И кой все пак е Инквизиторът? – формулирах въпроса си бавно и трудно.
– Моделиерите са талантливи и изкусни – поясни Дейв, – трудили са се доста и дори вдъхновено… А и инквизиторите се сменят… Затова след гибелта на империята на злото ще се срути и тази империя…
Потръпнах. Но все пак аз бях временно пребиваващ тук.
– И все пак на кладата е по-гот да си спокоен – посегнах към бутилката с оптимизъм аз. – Иначе смъртта е еднакво болезнена и за еретика, и за супермена…
И виждах галерията си завършена.
И се виждах да шепна молитви преди жътвата.
И празника след жътвата виждах. Празника на хората, които пазеха в ръцете си четки, думи и зърна.
– Не ми каза къде си бил през това време – напомних му.
– Мотах се насам-натам – отговори ми твърде неопределено. – Но дори сред хронос-отрядите живеят еретици…
– Е?
– Това са момчета, които отхвърлиха отвратителното правило за ненамесата. Ние сме войници, а не дипломати. И не всеки има достатъчно безразличие, за да не накаже престъпника, когато пред очите му той злодейства…
Не знаех какво да питам. На партизани ли ми се правеха тия? – Нарекохме се Войници на Времето – рече Дейв. – С две главни букви. Една за Времето, но и една за Войниците. Намирам го за справедливо… Аз съм им командирът.
Значи и в 201 век…
– … ще има непокорни – довърши мисълта ми Дейв. – Или дисиденти… Безразличието към чуждите съдби е твърде луксозна стока, която не всеки може да си позволи…
Известно време мълчахме двамата. После Дейв се обади:
– Извини ме, Папа Жан… Чел съм го в много енциклопедии и справочници, но сега имам възможност да го чуя от теб самия. Формулирай с една-две фрази Енергетичния Лизизъм… Бях изненадан. Приятно или неприятно ли беше, не знаех и аз самият. Та ние отивахме в леговището на звяра, а сега… Не, прав е Дейв. Това винаги е било и ще бъде най-важното. – Енергетичният Лизизъм е преди всичко сбор от наследствена житейска мъдрост и лудостта на изкуството… Лудостта на еретика, стремящ се към новото… – Гласът ми беше дрезгав и не бих го нарекъл в никой случай спокоен. – Едното е за оцеляването на кълновете, а другото е за растежа им. – Нали и двамата бяхме говорили за жътвата. – След това идва онова разтваряне на всичко във всичко…
Дейв мълчеше, после усмивката изгря върху лицето му.
– Правилно съм те разбрал – смееше се наистина хубаво. – Значи Войниците на Времето воюват и за това.
– За кое? – не разбирах.
– Всеки, който е обичал и се е трудил, да дочака своята жътва…
Мълчах.
– Човечеството е пред дилема, Папа Жан – обясни ми. – Едната от възможностите е обществото на монитора Дейв Рийс, моето общество сиреч… В него човешката психика е в плен на научно-техническия прогрес и компютърните програми… Другата възможност е човечеството, което се е посветило на изкуството. Където всеки води до всеки и всички до един… Тук всеки е незаменим и всеки е способен…
Говореше тихо, просто и ясно. Аз мълчах, а после в мен се надигна най-дълбоката въздишка.
– Тази дилема няма да бъде разрешена и до 201 век, Папа Жан… Светлината и Времето ще се гонят, ще се настигат, ще се сливат за малко и после отново и отново ще продължи тяхното надбягване… Така кръгът няма да се затвори никога… Разбираш ли?
Искаше ми се да съм го разбрал правилно.
– Ти воюваш за Бъдещето – обясни ми той по-простичко, – а аз се връщам назад, за да воювам за кълновете на това бъдеще в миналото.
Зърното се превръща в хляб, мислех си, това е ревностойно на чудото, което е превърнало водата във вино…
А е във възможностите на всеки от нас.
Това, Творчеството, то те прави богоравен.
Сега имах да го питам за много и много неща.
– Ще ти обясня най-важното – рече Дейв. – Но ми се ще да се измъкнем оттук. Пък и ще имаме много и много работа. Карай след мен…
Усмихна се, отвори вратата и се отправи към другата страна на улицата. Там беше паркиран неговият харлей. И го пазеше едно негърче. Дейв извади една банкнота и един шоколад, подаде ги на черното момче и яхна своя звяр.
Звяр ли казах?
Та маската на смъртта кротуваше на задната седалка на колата.
Махна ми с ръка и аз потеглих зад него.
Тръгнахме към плажа, после по онзи път, край морето, по алеите на парка… В крепостта ли ме водеше?
Не, спряхме достатъчно далеч. После подпря на едно дърво мотора си и отново отвори вратата на колата.
– Искаш ли цигара? – попита ме.
– Не – отвърнах, макар че исках да разгледам поне табакерата.
– Глътни поне малко уиски – предложи ми. – Ще си поприказваме доста…
Дръпнах една глътка. Дейв не си наля капачката.
– Ти знаеш, че обичах Дая – гласът му беше станал дрезгав. – Силвия първа разбра, че тя иска да взриви блока… Но имаше нещо, което не знаеше и Силвия.
Мълчах.
– И ти не го знаеш, Папа Жан.
– Какво е то? – попитах най-после.
– Дая е ученичка на Том Невин – рече. – И негово оръжие… Затова и Том се е връщал в България, за да организира онзи спектакъл…
– “Диалозите на Луцифер” – припомних му.
– Да – рече. – И по време на този спектакъл е трябвало да загинете вие със Стивън… Ти, защото си бил вече нарисувал “Сладострастницата Дая”, а Стивън – заради неговите видения и пророчества… Това е можело да попречи на неговите планове…
Мълчахме.
– Май че ще ти поискам цигара – рекох.
Дейв Рийс извади табакерата, тя щракна, аз си взех една папироса, но табакерата щракна пред очите ми, без да мога да разгледам нейната инкрустация.
– Том Невин е оценил таланта на Дая, но е възпитал от нея свръхчовек… Според който другите са само модели и нищожества. И Кериел, и аз – наистина гласът му беше дрезгав. – Тя беше жестока и спрямо собствените си платна. Смяташе, че пламъците на огъня само могат да довършат нейните идеи…
Мълчах.
– А втората Дая? – попитах. – Нейната братовчедка…
– Дая II има същия кармически код – каза Дейв. – Може да я спаси само любовта й към Александър… Вчера беше при него, днес – също…
Завъртях се неспокойно на мястото си.
– А ние – попитах, – ние какво ще правим днес?
– Ще коригираме леко платна на мъртвата Дая и живия Том Невин – рече. – Според него блокът трябваше да пламне, когато се съберат на едно място всички картини на Дая… Според мен… – после спря за миг. – Според нас трябва да изгори галерията в крепостта им.
Не знаех какво да му кажа. Хвърлих фаса през прозореца и надигнах шишето.
– Исках да видя тази галерия – изломотих.
– Ще я видиш – усмихна се Дейв.
После отново посегна към задната седалка и взе една кутия.
– Взрив ли е? – попитах.
– Взривът е в крепостта – рече Дейв. – Това е нещо по-силно от твоето бинокълче. Нарича се монитор…
Извади нещо, което напомняше малък телевизор. Постави антената му, тури върху таблото на колата и един микрофон. После погледна часовника си.
– 17 часът и 15 минути – рече. – След малко ти трябва да пристигнеш в крепостта.
– Аз? – можах все пак да го кажа.
– Да – рече, – чака те самият Том Невин.
– Но аз вече се срещнах с Том Невин в крепостта – възразих.
– Само дето тогава не знаеше, че той е най-главният – обясни Дейв. – И не разговаряхте като главни…
– Сега само ще наблюдаваш – усмихна се Дейв. – И ще кажеш няколко думи… Не можах да имитирам напълно гласа ти…
После Дейв Рийс започна да върти антената и да наглася различните копчета. На екрана се появи моята кола.
– Ето те и теб – рече Дейв и аз се видях в едър план.
Бях дори с таке, но с брада.
– Защо съм с таке? – рекох.
– Защото Том Невин знае, че си си купил таке…
– А брадата? – попитах.
– Нито Том, нито аз знаехме, че ще се избръснеш днес – рече Дейв.
Значи това съм аз.
– Кукла – обясни ми Дейв Рийс. – Или ако ти звучи по-добре – робот.
Онези пред вратата на крепостта ме спряха.
– Кажи паролата – прошепна Дейв и ми поднесе микрофона.
– Ако построиш една галерия – започнах…
– Знаем – прекъсна ме стражата. – Чакат ви, господин Георгиев.
Оставих колата, взех някакъв пакет под мишница и последвах водача си. Изминахме няколко коридора, после започнахме да се спускаме по безкрайната стълба. Не беше ли това пътят към трансбитието? И пътят към магазина за въздушни кули.
Не, тук имаше по-масивни врати с много лостове и електронни заключалки.
Най-после се озовах в разкошна зала. Напомняше с нещо за галерията на злото, която ми беше вече показал Том Невин. Но това не беше раковина. По-скоро напомняше огромна пирамида, по чиито стени висяха и се катереха нагоре картините на Дая.
Аз, тоест онова, което беше в крепостта, спрях. Един услужлив прожектор ми разкриваше великолепието на картините една след друга. Светлината обливаше стените и от тях като водопад избликваше феерията на цветовете. Това беше наистина невероятна мелодия от цветове, в която беше заключено световното тайнство. Това бяха картините на вълшебницата Дая, обичаща своя Кериел, Дейв, а може би и всички други толкова дълбоко и толкова фатално. Един свръхчовек не се нуждаеше от нежност и я отнемаше и от другите…
А Любовта и Изкуството са и нежност, и ранимост.
Това е формулата, която обяснява крехкостта на човека, но и величието на неговия дух.
– Носиш ли и последната картина?
Там, в крепостта, някой беше застанал зад мен. Беше Том Невин.
– Отговори – побутна ме Дейв.
– Да – отговорих, – нося я.
После сам се изненадах от решението си да му кажа нещо остро:
– Ти ли си господарят на крепостта на мъртвите? – запитах.
– Да – отвърна Том Невин, – затова и те предпазих от полицията… Ти трябваше да донесеш последната картина, която Дая подари на Кони… А защо крепостта на мъртвите?
– Имаше такава книга – рекох. – Или филм. От моето детство…
– Не се глези, Жан! – скастри ме Том Невин. – Видя ли моята галерия?
И се засмя гръмогласно и самодоволно, а смехът му се вдигаше нагоре, към върха на пирамидата.
– Не е всемирна – гласът му търсеше закачката на иронията, – но си я бива, нали?
– Всеки носи всемирната галерия в себе си – рекох. – А Енергетичният Лизизъм…
– Знам – прекъсна ме Том Невин, – разтваря всичко във всичко… И аз сега ще разтворя нещичко…
За миг се отвориха невидими прозорчета по стените на галерията. Оттам щракнаха дулата на автомати.
– Стреляй! – изкрещях аз. – Аз съм превърнал живота си в изкуство…
– Почакай, Папа Жан – побутна ме Дейв Рийс. – Сега идва моят ред.
Погледнах го. Лицето му беше обтегнато. Целият трепереше от превъзбуда. Около главата му засия като ореол индукционната корона.
– Към всички зрители от ХХ и 201 век, към всички зрители от ХХ и 201 век…
Боже мой, нима и това е станало възможно.
– Ще говоря съвсем кратко. Моля, слушайте ме внимателно. Разполагам с една минута…
На екрана пред мен затрептя образът на Дейв Рийс. Беше млад, хубав и вдъхновен.
– Казвам се Дейв Рийс и съм гражданин на Бъдещето, на 201 век, по-точно. Дойдох тук, за да спася един блок от взривяване. Блокът, в който живееше чудесната художничка Дая. Точно днес в 18.00 часа се навършват две години от смъртта й. И аз ще взривя галерията с нейните картини и ще накажа истинските виновници за нейната гибел и нейните учители по нравственост… Картините на Дая излъчват зла енергия, защото тя се помисли за свръхчовек. Няма нещо по-велико и по-голямо от Човека. Той не бива да е свръх, да е супермен или божество. Ние трябва да запазим и съхраним неговата сила и ранимост…
Дейв Рийс беше вдъхновен и пламенен.
– Слабостта и ранимостта на Човека е един от най-главните закони на Еволюцията. Ние, хората на бъдещето, защитаваме тези закони. Но аз наруших един друг закон за своето време – закона за ненамесата… И ще трябва да напусна бъдещето, а нямам място и в настоящето…
Замълча и погледна часовника си. Беше 17 часът и 59 минути. – Внимание. Включвам залата с картините на Дая. И с нейните вдъхновители и убийци. След миг те ще полетят в небитието…
Сега екранът показваше изкривеното от ужас лице на Том Невин.
– Стреляйте! – изкрещя той.
И градушка от куршуми се посипа върху мен. Тоест върху фигурата на Папа Жан, куклата робот.
– Папа Жан е жив, Том – рече Дейв Рийс. – А ти говори Дейв Рийс, когото всички наричахте човека с маската на смъртта. По-добре се чувствам с маската на живота. И съм един от наследниците на Папа Жан…
После натисна едно копче. Екранът почервеня, чу се страхотен взрив. И докато към пода валяха парчета от горящи платна и рамки, парчета от оръжията на убийците, се чу глас:
– Хора, спасете красотата и нейната чистота. Красотата трябва да служи на Човека и да го спаси от Злото и Несправедливостта…
После екранът се сгърчи като изгорен лист хартия. Мълчах потресен и очарован едновременно…
– Как стана?
– Войниците на Времето бяха внесли предварително взрива – рече усмихнат. – Те и измъкнаха моя портрет, нарисуван от Дая II. Ще ти подаря и него. Заключен е в багажника…
Не знаех как да започна, но накрая се реших.
– Ти каза нещо, че си и мой наследник…
– Да, Папа Жан – усмихна ми се. – С помощта на мощни компютри изградих своето родословно дърво… И разбрах, че съм твой пра-пра-пра… – Спря. – Пра на ента степен внук.
Очите ми съдържаха само изумление. Но всеки момент можеха да потекат и сълзите.
– Ето ти още едно доказателство…
Дейв Рийс извади табакерата и я тури в дланта ми.
– Сребърна е, защото през тази година среброто носи щастие… Нали така е според вашите поверия.
Кимнах.
– А върху нея е гравирана розата, която ти някога си подарил на дъщеря си… Нейната рисунка пазя в своето време… И разтворих табакерата. Не само розата беше инкрустирана върху нея. Там беше и написано на български: “И от сринатите си мечти изгради храма на човещината”.
Потръпнах. Това беше 13-ото ми послание, което щях да включа във втората книга на “Галерията Папа Жан”.
Останалите дванадесет намерих на английски, отпечатани върху тънка хартия, която Дейв бе поставил под цигарите.
Своите послания открих и прочетох по-късно, но явно тук трябва да ги спомена. Щом така смятат и моите читатели от 201 век. Извадките бяха от някакво издание на Британската енциклопедия.
Ето ги:
1. В капчицата истина има много повече удавници, отколкото в океана от лъжи.
2. Не се доверявай на сетивата, мисли и с душата си.
3.Вдигни платната на разума, за да хванеш вятъра на промените.
4. Не продавай и купувай – сам трябва да направиш от себе си човек!
5. Приятелството можеш да намериш и в самотата.
6. Не гледай света с очите на омразата.
7. В театъра на живота дори ролите на актьорите от миманса са главни.
8. Тъмнината може да бъде пробита дори от искриците живот в твоите зеници.
9. Рано или късно пролетта побеждава зимата. Макар и не в сезоните на собствения ти живот.
10. Търси красотата и в грозното! Взри се по-внимателно…
11. Но има и зрителни измами. И тогава лъжата и подлостта изглеждат по-добре от истината.
12. Понякога е по-трудно да бъдеш добър, отколкото жив.
13. И от сринатите си мечти изгради храма на човещината…
На английски фразата беше по-тромава, думите тракаха…
Още тринадесет послания.
И в 201 век ли ще вярват на магическата сила на числото 13? Сигурно… Нали и репортажите на Дейв Рийс започваха на 13 юли.
13.07. тоест. Не им е стигало 13, та са дирили и седмицата…
Мълчах.
– Бързам – рече. – Моите войници ме чакат. А и истинският хронос-отряд ме е засякъл вече… Благодарение на твоя силен сигнал аз разбрах, че е възможно и в ХХ век да видят своите пра-пра-пра… Как беше? Пра на ента степен внуци. А и вашата полиция ще се опита да ме разгледа по-отблизо… Прощавай и сбогом…
– Няма ли да те видя повече? – извиках.
Той слизаше от колата.
– Задръж и монитора – рече. – Може би някой път ще ме зърнеш. Сбогом.
– Довиждане, синко – поправих го аз.
– Довиждане – съгласи се. – А защо “синко”?
– Така сантименталните пра-пра-пра… Как беше? Пра на ента степен дядовци викат на своите внуци.
Дейв Рийс се запъти към харлея си.
– А Кони ще те чака край крепостта на Дая – рече. – Исках да е по-далеч от взрива и събитията изобщо… Снощи едва я отървах от хората на Том Невин.
– Благодаря ти – рекох.
– Няма защо – отвърна. – Направих го не само заради теб. Направих го и заради Силвия Алисън. Тя й е длъжница. После Дейв яхна харлея си и аз гледах изумен как моторът полетя и сякаш се вдигна във въздуха. След него затрещяха и други диви мустанги. Вероятно това бяха Войниците на Времето, командвани от Дейв.
Моя Дейв Рийс!

Великата Еволюция
или
Одисеята в Бъдещето
ВЪВ ВСЕМИРНАТА ГАЛЕРИЯ “ПАПА ЖАН”
трилогия
книга втора
В ОЧАКВАНЕ НА ДУХОВНАТА ЖЪТВА

Кой сте вие, Принц Папа Жан?
Този, който е чел първата книга на “Всемирната Галерията Папа Жан”, знае, че Принц Папа Жан Иван Николов Георгиев , познат от винаги шумните си мегаизяви на световно извествен художник, писател.
Но и тези, които са се разхождали в Книгата Галерия ще се изненадат (приятно) от новата си среща с този страхотен автор. Все така екстравагантен и нетрадиционен, наивен и възторжен, брутален и проникновен – автор, който кръстосва, без да му мигне окото на циклоп, лириката и скандала, еротиката и философските постулати, трилъра и магико-реалистичната проза, романтизма и натурализма… Едва ли е необходимо да изброяваме всичките съставки на невероятния коктейл. Пък и във всяка глава и всяка част от книгата неуморимият алхимик на словото прибавя някоя нова съставка.
Защото Принц Папа Жан, не признават никакви литературни рецепти.
Дори и собствените си.
Нейно превъзходителство Фантазията е весела, леконравна и почти фриволна. Тя наистина е жена, и при това перверзна. Която крие в пазвата си философски камък, а е готова като Пенелопа да постави същия този камък пред всеки от героите за вечния тест на Сизиф.
В черната кутия на черепа си Фантазията крие много познания и хипотези за Човека – неин опонент и любовник.
Фантазията се разхожда преспокойно между ХХ и 201 век (от ХХХV век според Принц Папа Жан в летоброенето се въвеждат арабските цифри), но цитира Монтен, че “мигът е който може всичко”.
Светица и куртизанка едновременно, Фантазията е измислила мегалазерната ваксина, фиктивната смърт и кодовото обозначение на всички мъже и жени, но продължава да ги съешава по свой невъобразим начин, прекрачвайки всички граници на пространството и времето.
И като истинска жена Фантазията не се подчинява на календарната логика, доверявайки се на своите рецептори за кръговото време. Може би това ще й позволи да бъде винаги млада и сексапилна – жрица и пророчица на Вечността и Абсолюта. И на Мига, разбира се.
На Мига преди всичко…
Идеята е също капризна като всяка жена
И се съблича пред Жан.
Идеята има своите мимолетни флиртове с палеонтолога Дирк, който ще измърмори: “Толкова нещо на едно място е повече от подозрително”. Тя ще вдъхнови един “тъмен ангел” – Ейнджъл Дарк, да сравнява вдъхновението с ерекцията, но ще го принуди да изстиска последните капки живот и нежност в песента му за Кони. Идеята ще купи нови струни за китарата на Том Грег – един невероятен трубадур на щастливия миг сред безбрежността на Времето.
Но – внимание! – след толкова много похождения и флиртове, страдания и възторзи Нейно Величество Идеята ще заяви, че човечеството е безсмъртно до 201 век. А тогава ще е дошло времето на Великата Еволюция.
Ето две Главни Букви, които крият много, твърде много…
Хората ще се научат да пишат с главна буква Еволюция, а не Революция.
Дори традиционното “Великата Френска” ще запазим за думата “Любов”, а не “Революция”.
(Тази закачлива реплика заслужава да се замислим повече от времето, необходимо за една усмивка.)
Книгата, която държите в ръцете си, започва с каскада от остроумия, за да долови след това усмивката ни, разпъната между възторга и скепсиса, нови вибрации… И да вкусим нови плодове! Кръстоски от реклама и философски афоризми, от непознати парфюми и човешки изпражнения, от бруталност и нежност.
Изострете сетивата си и си припомнете христоматиите, защото върху веселото перо на Принц Папа Жан ще увисне безпомощно цитати от класическото ни наследство… (Това е за предпочитане пред колажите от човешка кожа на Доналд, нали?)
И нещо наистина ново и хубаво съдържа втората част на “Галерията Папа Жан” – тук героите от втория план са наистина живи и запомнящи се: те не са само имена, а съдби и биографии. Невероятният Том Невин, чието родословие Принц Папа Жан дири в България, в родословието на първия български фантаст Георги Илиев, защото Невин е не само анаграма на Виних, но и притежава качествата на “силодей”. (Така Г. Илиев нарича роботите, изковавайки нова българска дума.)
Ами Емили? Жената, която може да произнесе “Обичам те, Юда!”
Ами полковник Инджов?
Или бабичката (тя дори няма име), която плете, пътувайки към бъдещето, за да вземе оттам влака към миналото, и между другото пробва марихуана?…
Кълбото на времето се размотава пред очарования ни поглед като нишката на Ариадна.
И ще ни помогне да разберем, че между костите на оптимистите и костите на песимистите няма никаква разлика.
След това можем да си зададем два почти огледални въпроса:”Заслужава ли си тогава да бъдем оптимисти?” и “Заслужава ли си да бъдем песимисти?”
Принц Папа Жан избира за себе си и за всички нас оптимизма.
Само на себе си той може да повери ролята на Вечния Авантюрист в Одисеята към Бъдещето.
Колкото и да се доверява на нас, читателите, а и на всички други герои на този невероятен роман.
Даже и на мониторите Дейв Рийс и Силвия Алисън.
Трудна е задачата на мониторите – тези разузнавачи и репортери от бъдещето. Трудно е да бъдеш човек, щом стриктно трябва да спазваш Законите на Ненамесата.
Те, стерилните модели и манекени на Бъдещето, се очовечават със Сладките Грехове на Настоящето.
Защото Времето изяжда Светлината. … Върти се омагьосаният кръг, който смесва болка и радост. Уж само за калейдоскоп напомнят разпилените цветни стъкълца и парчета от плътна проза и романтична проповед, от драма и комедия, а неусетно се подреждат в някаква нова менделеева таблица човешките достойнства и пороци, които понякога се различават само по броя на ненаситените си валенции. Пред очите ни се раждат картини и стихове, но заразените с другост изгарят на кладата на времето дори през 201 век…
И това ли е оптимизъм?
Да… Че кой пък ви е казал, че оптимизмът е практически изгоден и непременно носи дивиденти.
Щом има клади, значи има и заразени с другост…
И така, страница след страница с приключения и изповеди, с кошмари и възторзи.
А ако все пак са ви дотегнали малко приключенията, когато самият Папа Жан е стъпил върху адска машина и разсъждава в компанията на плъхове, които разкъсват плътта и сърцето му, или натиска до дупка педала с газта в една кола, която освен заредената със страсти Кони вози и зареден с взрив механизъм, без да се брои Папа Жан, помислете си какво би ви казал самият Папа Жан с очарователната си усмивка на авантюрист в изкуството и в живота: – Аз съм супермен и нищо суперменско не ми е чуждо…
За простосмъртните остава удоволствието от греха да прочетат и съпреживеят тази книга.
И да запомнят притчата на Бен за мъдростта да дочакаш жътвата.
Принц Папа Жан дочака духовната жътвата.
Като щурец и мравка едновременно. Или като истински кентавър. Както е прието по протокола.
За мен остава удоволствието да го поздравя и да му стисна ръката.

Съдържание

Принц Папа Жан
ВСЕМИРНАТА ГАЛЕРИЯ “ПАПА ЖАН”
трилогия

книга втора

В ОЧАКВАНЕ НА ДУХОВНАТА ЖЪТВАТА

Редактор
Никола Джоков

Коректор
Данислава Калъчева

Технически редактор
Благой Николов

Компютърен дизайн
Михаил Крекмански

Българска, първо издание

формат 84/108/32

*Принц Папа Жан автор.

Принц Папа Жан Иван Николов Георгиев – автор на живописните творби, чиито репродукции показваме в книгата

*Никола Джоков – автор на послеслова, съставител и редактор на българския текст, 1996 г.

ВСИЧКИ ПРАВА СА ЗАПАЗЕНИ И ПРИНАДЛЕЖАТ НА АВТОРА. ТЕКСТЪТ ИЛИ ОТКЪСИ ОТ НЕГО НЕ МОГАТ ДА БЪДАТ ВЪЗПРОИЗВЕЖДАНИ ИЛИ ПРЕВЕЖДАНИ НА ЧУЖД ЕЗИК БЕЗ РАЗРЕШЕНИЕТО НА ФИРМАТА “АРТ ПАПА ЖАН – 20013”

ISBN