ПРИНЦ ПАПА ЖАН 

 

ВСЕМИРНАТА  ГАЛЕРИЯ «ПРИНЦ ПАПА ЖАН»

 

ПАЛИТРАТА НА СВЕТОВЕТЕ

 

На красотата с любов!

На теб, Лидия - Мамо,

която ме създаде - Благодаря ти.

    От автора, който сьздаде  за теб тази книга

 

„ЕНЕРГЕТИЧНИЯТ ЛИЗИЗЪМ" В ЖИВОПИСТА

И „НЕОРОМАНТИЗМЪТ" В ЛИТЕРАТУРАТА,

И  КНИГАТА „ВСЕМИРНАТА ГАЛЕРИЯ „ ПРИНЦ ПАПА ЖАН"

  

         Пред нас несъмнено е едно блестящо произведение на словесното изкуство, което покрай другите си достойнства притежава и рядкото качество да бъде уникална „картинна литература", доколкото книгата е артистична симбиоза от текст и живописни платна.

         Тази книга-притча би била автобиографичен роман, ако не беше затворена в сребърната рамка на няколко големи метафори, и тя би била дългата халюцинаторна нощ на един трепетен ум, разболял се от опасната близост на Красотата, ако висата мярка на естетическата форма не придаваше на сляпото мятане на желанието тънката усмивка на лирично-подигравателния неореализъм. Тя би била и натурализъм, ако еротичният текст не беше обуздаван от камшика на интелектуалната дисциплина. Но също  така  книгата  би  била  и  бестселър...

         Кой е авторът и има ли изобщо автор този Съноподобен Текст? Авторът Принц Папа Жан всъщност представя едно Мултипленно Его, раздиплящо се в художника, писателя, мецената, авантюриста Принц Папа Жан – и още изявени същности. Затова тук „автор” надхвърля частното, общоприетото понятие!        

         Авторът е авнтюрист в ума и рицар в сърцето, който обаче сякаш не може да си проправи път към живота от обраслото с картини и думи съществуване. На този ум, за да стигне до екзистенцията, му „пречи” логиката, а на тази душа, за да се добере до своите чувства, й пречи естетизмът. Но неговото страдалчество на този своеобразен кръст  е най-вече в преситеността му от чувствителност. Неговата печал е и в... излишеството от радости! Заобиколен от видения и тласкан от пориви, накъдето и да се обърне, между него и живота му застава интелектуалното очарование от Думите и Живописните платна, в чиито ръце той е предал Реалността. И себе си.

     Общото впечатление от тази книга, в която Натурализмът направо скача в Интелектуализма, заобикаляйки, като излишна, психологията, е, че героите (и авторът) са лица, готови с две ръце да се подпишат под програмните афоризми на Символизма в думите на Стефан Маларме: „Светът е създаден, за да бъде описан в една книга" и „Всичко се резюмира в красивите залези". Превърнал живота си в изкуство, той не може да живее отделно от него, и превърнал Смъртта във върховен естетически феномен, той не може, дори да иска – и да умре.

     В това обърнато съществуване, в което изкуството процъфтява, а животът линее, никаква логика не е в състояние да наруши неговата обратност просто защото мястото на природната необходимост е заела субективната свобода на естетическата щедрост. Обратно на самия себе си, в един халюцинаторен свят, вместо с душа с антитяло, и вместо с чувства с антимисли, самият той е абстракция, която се мъчи да си проправи малко биологичен път сред едно още по-абстрактно съществуване. Всичко е в мъгла, както в ранните романи на Сартр и Кафка, и възприятието е само страхуваща се радост, както е при Киркегор. В Естетическата яснота свети Мъгливият живот и благородната рефлексия разчленява престъпното съществуване.

- - - - - - -

* Йохан Валентин Андреа алхимик, реставратор на Розен-кройцерите през   17  век:

 

     „Съществуването е винаги престъпление, докато има високомерни в своята невинност същности, надвесени от някакво добродетелно и присмехулно небе, понеже съществуването е индивидуалност, а Индивидуализацията е родена от своето отрицание на Общото н от убийството на Общото. Всеки опит да се оневини Екзистенцията е превръщането й в Есенция и затова Екзистенцията съществува само чрез Престъплението и само докато тя е престъпна. Затова, който иска да направи невинен живота той го изгубва.

 

      В този роман-притча, роман-метафора, главни действащи лица са Смъртта и Красотата, Унизеният живот и Главозамаялото се изкуство, Подиграната истина и Справедливата лъжа, Интелектуалният демон и Странстващия медиум. Има и човеци, но те много бързо се превръщат в призраци или във Видения на Виденията. Всеки жив индивид слиза от нарисуваното платно в живота, за да изкаже своята реплика, и после обратно се завръща и изкачва в картината по стените на нескончаемата Галерия, за да може да умре и да си почива до следващото му художествено повикване от автора, който обаче сам открива, че е нарисуван от Всевластния Анонимен Художник, който може и да е самият той, когато е бил непознат на себе си.

      Най-голямото удивление на този свят не е Човекът, а Езикът – пише модерният Дявол, Интелектът. Ще бъдем големи наивници, ако мислим, че романите се пишат от човеци, и то се пишат за душата. Истината е, че романите се пишат не от хора, а от Лингвистичните способности (или Особености), и второ, те не описват душата, а описват влиянието, което изпитват телата от  въздействието  на Думите.

      Книгата-притча, която препоръчваме на читателя тук, е в този смисъл особено симптоматична за епохата: с цялото си очарование на изящен литературен пърформанс тя безжалостно свидетелства за Края и Смъртта на романа като човешка литература, за да оповести раждането на една друга, по-вечна и независима от човека литература: Литературата на Думите, Словесността или Текстуализмът, противопоставена на т.нар. литература на Душата. В този смисъл е показателно произведението „Всемирната галерия „Папа Жан"", което вътре в грандиозния сюжет на една гигантска космическа притча подобно на ERA-SERIA представлява верига от следващи и редуващи се натуралистично-интелектуални мизансцени, които фриволно и с артистичен финес успяват винаги с голямо остроумие или жестока автоагресия (ирония) да прескачат психологията и подчертано „психологическия момент". Те свидетелстват безмилостно, че модерната душа не е психологична, а онтологична. Но онтологията, която откриваме на дъното на тази душа, не е онтологията на Битието (нито даже онтологията на Времето, което прави даже ранния Хайдегер безнадеждно остарял),  а онтологията  на Словото.   Взрете се внимателно а книгата: освен артикулирани интелектуални фойерверки и натуралистични контрапунктични оценки, редуващи се настойчиво с някаква фатална упоритост, няма да откриете нищо по-различо от живота. Необразованият читател може да бъде подведен, че вътре в тази грандиозно разгъната интелектуална метафорика, в която изкуството предшества живота, защото, за да живееш  трябва първо да влезеш в някакво живописно платно, и за да получиш страст  трябва първо да станеш литературен персонаж. Все пак има и психологически живот, има и душа, има и свежи, чисто природни пориви, но вербализмът и текстуализмът така са обсебили героите, че очевидно те изживяват вълненията на думите и  същевременно са способни на страст, която не е родена от палитрата или писалката.

    Модерното човече, веднъж съзряло очарованието на Думите и приковано към тяхната хипнотичност, завинаги изгубва вкус към психологията и тича  към тази бездна, в която се е излегнало туловището на Текста; Словото е станало по-привлекателно от Душата! Читателят ще бъде изненадан от натуралистичното описание на една богата и авантюристична житейска съдба, че се касае за някаква особено развълнувана от съблазните на съдбата, обичаща да рискува емоционалност: но тук емоции  изпитват основно картините и думите, и Човекът, при условие, че повтори техните вълнения. Ако си нарисуван  ще получиш страст, ако си литературен образ  имаш шанс да получиш чувствителност: този, който не е претворен от поет или живописец, от естетическата индустрия, няма шанс да влезе в живота. Изнесена на преден план, тази  зависимост на битието от естетизма, препраща безусловно в епохата на тоталното отчуждение на човека.

     Това не са герои, които живеят, за да мислят, и живеят, за да рисуват, а герои, които рисуват, за да могат от картините си да изтръгнат смисъла на порив, който ги  е вкарал в живота, и мислят, за да могат да откраднат от патоса на мисълта, който би ги довел до сладостта на съществуването. Какво да прави една чувствителност, която жестоките образи и невъзмутимите думи са изтръгнали от сладостта на тялото и захвърлили в горчивината на мисленето, освен да възприеме тайно и от самата себе си цялата нараненост на съществуването като самоиронична гордост  на себеизвисяването?  След  като  не  може  повече да скърби и да се надява, защото всяка скръб и надежда са предварително осмени от липсата на вълнуващия се нежен Бог – какво друго му остава на човека освен жестокия към самия себе си смях? Ще живеешако позволиш да бъдеш нарисуван, ще бъдеш екзистенциалист  само ако преди това бъдеш естетически   призван.

      За разлика от обикновените представи, където животът предшества изкуството, във «Всемирната галерия Папа Жан"" изкуството предшества живота.

      Но литературата на XX век откри очарованието на Думите и в блясъка на словесната онтология умря човешката психология. Онтологията на Езика уби психологията на Човека в мига, в който литературата напусна засрамено Прозата и се прибра високомерно в Поезията. Психологията на човека закриваше онтологията на Езика. Животът на душата закриваше живота на Текста. Романът и Прозата дълги векове служеха на този мит и вербален фантазъм: човешката психология. Това позволява да квалифицираме литературната психологичност като психотичност. През хилядолетията единствено Поезията не бе изневерила на Словото и като не признаваше новоизобретената от Ренесанса човешка психология, оставаше вярна на онтологията на Словесността. Душата и самата психологичност на човека бяха изобретени в това късо време на няколко столетия, когато една голяма част от Словесността се отцепи от Поезията, като Родина на Езика, и се обособи в едно измислено и изкуствено място някъде между Думите и Тялото, наречено високопарно и необмислено „Душевност". Това, което искаме ние, е да премахнем „Логоса" ("Логия") от „Психо-Логия"-та и да реставрираме Обективната психичност там, където човешката самомнителност изобрети Субективната психологичност. След като се излезе от тялото и преди да се влезе в Думите (Знаците), съществува едно ничие, промеждутъчно пространство, където артефициалността се издига в наука. Тази „Психология" ще започне да описва и след това да я изживява Прозаичният човек, роден от разделението на Словото, и Психологичният човек, роден от прозаическото  и прозаическата еманципация.

      Никога не сме подготвени да посрещнем талантливостта и величието на другите: приковани винаги към собственото си честолюбие, чуждите интелектуални подвизи винаги ни изненадват. Ние постоянно забравяме, че Другите съществуват върху тази забрава се крепи нашето самосъзнание и силите, които ни изтръгват от тази сладка забрава и отрезвяват от пиянството на солипсизма, всеки път ни нараняват дълбоко. Тогава в аплодисментите на изгряващите звезди ние чуваме призива на собственото си самосъжаление и се заклеваме с цената на престъплението да извършим такъв подвиг на ума или приключение на духа,   че   в   церемонията   на   сърцето   отново   да   си   възвърнем

безпаметството на самовъзхищението и отново да забравим, че Другите  също  съществуват.

     В подобно самолюбуване на своя талант, обрамчен от младата си литературна слава, аз се бях така сладко отпуснал в притаената гордост ма шумния си триумф, че когато разтворих за пръв път книгата „Всемирната галерия „Папа Жан"", бях остро пронизан от забравената у мен болка на литературната и интелектуалната завист. Да, аз с моята невероятна техника, владеещ стотици стилове и литературни епохи, принц на реторичната стъпка, приведен под товара на филологическите хилядолетия и обременен от спомена за 10 000 ритмически години, аз, който мислех себе си за Последния Упанишад, завиждах на този автор, завиждах на лекотата и стилистичното майсторство, които с едно очарователно изящество излива човешките съдби в естетически портрети и интелектуално-афористични форми. Едва когато открих несъразмерността на романа-притча и долових недостатъците му в неговата прекомерност, както и липсата на тънки психологически анализи, аз почувствах известно облекчение, но уви, то не трая дълго, защото достойнствата на книгата бяха несравними.

     Нещо младо, звънко, блестящо имаше в тази ювелирна литература, прокрадваща се през всички авангардизми в недосегаемото царство на приказното и съно-подобно-романтичното. Дали скепсисът на мрачната и сурова теория, зажаднял у мене по романтичното освобождение от логиката, не придаваше допълнително Новалисов блясък по този лунен портретист на човешките съдби? Нещо неуловимо, виртуално, като паяжиновидната пролетна дреха върху луната, пълзяща нежно и коварно върху доверчивия диск?... Не можех да се отърва от усещането, че този гигантски роман-притча е един незавършващ, вечно възобновяващ се сън, в който сме потопени всички, от който сме произлезли всички и а който ще се завърнем всички, люшкащи се върху Кораба на Световното Безсъзнателно.

     Тогава осъзнах, че ритмиката на тази епиекзистенциалистка литература е постоянната алтернация-колебание между неореализма и неоромантизма.

     Постоянно в рамките на живописните портрети се сменят излъганите реални образи. В литературната реалност героите се опитват да живеят, протягайки ръка неистово към живота, но когато се докоснат,     с леден страх дърпат ръцете си от нарисуваната плът, защото живите  момичета се  превръщат в спомени.  Индивидът се  изплъзва като образ, реалността –  като идея, а битието като мисъл. Вместо в нещата, човек е затворен вътре в мислите. Героят е призван да осъзнае, че никога не ще се отърве от образите и да стигне Реалността. По-зловеща и горчива от Ябълката на познанието се оказва Ябълката на съзерцанието на Прекрасното. Ако Отровата на Истината бе задавила само най-мъдрите, то Отровата на Красотата е задавила всички. В продължение на стотици страници героят постоянно се намира на границата между Реалното и Нереалното. Съноподобно-Онейричното прелива в Будността и отново се завръща в неостаряващата романтика на творящата фантазия; Фантазията, царица на действителностите, от чийто спор с Паметта се ражда Вселената. Затова пасажите на афористичните диалози със Смъртта и жестокостта на интелектуалните сентенции се редуват с фантастична поезия на нежността, изпята от най-смирените кътчета на душата. Ужас, Смърт, Интелектуален терор, Поезия на жестокостта и Далечен Мечтаещ Живот, Близка Красота и Отвъдна Чувствителност изпълват романтичното луноподобно съществуване на тези повече халюцинаторни, отколкото реални образи – индивидуалности, за които Божеството е достъпно, а Човешкото – трансцендентно;  които се хранят със символи и умират от мечтание, които са безсмъртни, защото никога не са живели, и не могат да се родят, защото постоянно са родители на световете,  бидейки  нескончаемо  творци  на живота,  те  не  могат да го живеят, и създавайки без отдих чувствителност за съществата,

сами стоят несмутими, никога неотпускащи се в забравата на творението,  вечно  будни   и  вторачени  срещу  безсънните  очи  на Красотата.

      Там, където боговете застиват в глупаво самовъзхищение, Принц Папа Жан, непокорен на собствената си радост, безразличен към поредния си успех, отегчен от овациите, които предчувства, тръгва към поредната си авантюра, интелектуална или не, но това няма значение, защото в кривото царство на живота всеки подвиг е правилен. Той е винаги и монах, и воин едновременно.  Всички тези  превъплъщения,  които приема душата му –

 поет,  художник, дърворезбар,  колекционер  и   меценат  на  изкуството,   създател   на   нов   стил   в   живописта – „Енергетичен Лизизъм",   на  нов  мироглед  „жаноизъм",   природолечител: са само   човешки   и   блед   израз   на   една   по-горда   и   неизтощима

страст Красотата! Но недоволен от бурния живот и от евтиния нарцисизъм на естета, той се опитва да срещне тази красота под един  no-горчив  и   печален   образ – Истината.   Тази   надменна  и обидена женствена форма на Красотата става неговата последна и  окончателна  любима.

      Той е този вулкан от енергия, на когото му е безразлично в каква форма ще се отлее. Непрекъснато във възбуда към художествения стимул,  независимо дали  спрямо Земя, Жена или Идея, той признава само една несподелена страст: собственото си прозрение за неудовлетвореност. Затова винаги можем да го видим разхождащ се с една полупрезрителна и самоиронична усмивка. Затова непрекъснато преследва собственото си видение като непознат и все пак хиляди пъти нарисуван образ. Самотен с милионите образи в душата и молещ за общуване единствено своя надменен Аз, Енергията му осигурява почестите в самота, които благородството му отхвърля снизходително в обществото. Горд с космоса от видения и идеи, който му принадлежи, и скромен с човешките си картини, които той рисува в час на скука (300 платна за година), той с тъжно-иронична усмивка в самота разсъждава над себе сидали съм повече талантлив, отколкото плодовит? Дали ще прегръща идеал, логика или състрадание, или нов стил в изкуството, за него винаги е израз на даряващия екстаз. Освен писател и художник, Папа Жан е още и природолечител, лекуващ с биоенергия. Картините му притежават енергиен лечебен ефект с екстрасензорна активност. Енергетичността на екстра-сензорните му способности се е превърнала в енергетика на цветовете, от способност на индивида се е превърнала в способност на творенията му, които, еманципирани от художника, сами   реализират  Арт-Терапи  (Art-Therapy)-комуникацията.

     Притесняван от непрекъснатия си енергиен поток в изкуството и в живота, за да се освободи от неговата напираща мощ, Папа Жан «се принуждава» да създаде нов стил в живописта – „Енергетичният Лизизъм"*. Стил за всеобщата Енергетична Всеразтворимост на цветовете и формите помежду им.

     Мултипленният автор Принц  Папа Жан очевидно е несъмнен литературен талант, преплетен от проницателен ум и автоагресивна естетичност. Елегантното преливане на логичните и етични пластове на битието свидетелстват за литературно майсторство, без пряк аналог. Авторът събира в една страница епохите и в едно изречение логиката и митологията. Силата на тази книга е в желанието да се мисли и неспособността да се живее въпреки пълната потопеност в живота. Авторът, отчасти повлиян от Просвещението, иска да направи Екзистенцията зряща: макар тя по дефиниция да е сляпа. Но нима е грешка да се  съединят слепият живот и зрящото изкуство в един образ, за да прогледнем?

 

                                                                                                   Материус  Розенкройцер

 

  • Лизис (λισιЅ) — от старогръцката дума разтварям, взето в смисъла на всеразтворимост

 

  

МАЛЪК ПРЕТЕНЦИОЗЕН ПРЕДГОВОР КЪМ

ЕДНА НЕОБИКНОВЕНА КНИГА

 

      Тази книга е естественият порив на една сложна и интересна съдба да продължи своята виталност в плоскостта на разсъждаващото Различие, където животът се превръща в огледало и съд на мисълта и на нейната абсурдна подреденост. Ексцентричността не е търсеният модус, тя е no-скоро начинът, по който мисълта е похитена от тръпчивия вкус на един прекалено реализиран живот, където няма място за ексцесиите на модерната болезненост, и е една постоянна запълненосг от събития, които се случват, за да изчезнат, за да не бъдат запомнени, но които са негово собствено обаяние и разобличение. Пълнотата на живота прави самия живот излишен. Животът е точен и акуратен в своята екстремност, той е секундантът на дуела ни с мисълта. От една страна е животът със своята свирепа в настойчивостта си подвижност, а, от друга страна ехидно-съзерцателният свят на мисълта, поднесен като митологична креативност, която разсъждава, обмисля и направлява.

      На фона на една пределна искреност, стегната в корсета на бъбриво непокорство, е отлято пространството на няколко големи метафори – Стълбата, Всемирната галерия, Магазина за въздушни кули. Но те не са плод на отчуждена само рефлексия, нито на една изначална двойнственост. По-скоро това са две различни пространства, всяко от което има проекция в другото, макар и губейки от своите измерения. Така животът, проектиран в мисълта, не е топология на фактите в тяхната психологическа интерпретация, а срещата им в метафората на някакъв голям символ, откъдето те единствено могат да получат своето значение. Животът не толкова трябва да бъде изживян, той трябва да бъде осмислен и разгадан. Хаосът, който често приемаме за съдба, е всъщност ред от един по-висш порядък, който остава непознат. Именно геометричното пространство на притчата е мястото на тяхната среща.

     В този роман има нещо езическо, демонично в своята демонстративна метафизичност, оголена от психологическите интерпретации. Той е написан шумно и същевременно одухотворено, с една ренесансова приповдигнатост и  размах.

     Основният символ – символът на всемирната галерия, напомня   много  за  Вавилонската  библиотека  на   Борхес.  Авторите са заключени в естетизма на собствения си Аз, без да могат да напуснат автоагресията на непрекъснатото спомняне. Тази галерия е и реална, и несъществуваща едновременно. Тя е и опрощение, и съд. Тя включва в себе си една наистина уникална колекция от произведения на изкуството и същевременно приютява цялото минало и настояще, както и случайното им подреждане в бъдещето, породено от самата подредба на галерията. Галерията е свободният избор на свръхразумния порядък да се появи като съдба, като предизвикателство към удоволствието да желаеш всичко и непрекъснато, така че желанието от господар се превръща в тиранин и затваря индивида в единствената картина на реалността.

                                                                                                            Ериния  Делина

                                   

ПРИНЦ ПАПА ЖАН:

 ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ   ВМЕСТО   ПРЕДГОВОР...

 

      „Галерията" не е биографичен роман. В него има и твърде много фантастика.

      Но той не е и фантастично четиво. Става дума за една съществуваща личност – за  мен, съвременника Принц Папа Жан – писател, художник, колекционер и меценат на изкуството, природолечител и авантюрист.

     И човек преди всичко. Човек! Защото това са все човешки длъжности. И превъплъщения!

     Тогава?

     Не, „Галерията" не е философски роман. Да оставим на мира костите на Волтер. Тук отсъства (или почти отсъства) какъвто и да е опит за преоткриването на света. Аз просто доказвам, че има много светове, та се дивя къде да пусна да пасе трева под Слънцето един дълбокомислен и блестящ Философски Въпрос.

      Не е и еротично произведение. Макар и да не спускам завеска пред сексуалните любовни сцени. Може би  просто намеква за коитуса между Обществото и Езика.

      Не е и диаболично четиво. Макар зад многото  ъгли често да надничат маските на Смъртта и на Дявола.

                           (Мон Дьо... или мон Диабъл... Изберете сами!)

      „Галерията" не е и магико-реалистичен роман. Магиите идват тук, за да заменят необходимостта от нови притчи.

     Макар че много притчи са втъкани в „Галерията"!

     Не е най-сетне и трилър. Независимо от това, че героят честичко вади своя пистолет. За да се предпази от други зейнали дула и бляскави остриета, човек е принуден да се брани от всички превъплъщения на Просвещението.

      И фентъзи-роман не е. Но приказките в него са необходими както за тези, които още не са пораснали, така и за онези, които са пораснали прекалено много.

     „Галерията" прилича на каталог на галерията „Папа Жан". Но е по-скоро самата галерия.

     Не е и стихосбирка, макар че поезията наднича честичко от огледалата, които разнасям по широките друмища на света. (Да извинява Иполит Тен за огледалата и за друмищата. „Вземам своето, където го намеря..." И Молиер да извинява). Но кой ли ги бръсне сега класиците? А и самият аз (виж корицата!) имам брада и не прекалявам с бръсненето.

     Не е дори библия. (Пазил ме Бог!)

     Макар че между своите приключения и сънища проповядвам жаноизма и изпращам едно по едно своите Двадесет хиляди и тринадесет послания към света.

Може би е нов манифест? Защото накрая ще се запознаете и с Енергетичния лизизъм  един нов стил в живописта и литературното творчество.

     И нов стил на Живота!

     Щом става дума за Живота, тогава е роман, все пак...

     Никакво „все пак"!!! Роман и нещо друго... И още нещо друго. И много други неща. Роман-енциклопсдия!

     Но кой ли налита сега да чете енциклопедиите?

     Затова да приемем, че „Галерията" е просто галерия.

     И картините се разглеждат една по една.

     Разглеждайте!

     И пазете билетите си до края на представлението. В цената е включена и вашата застраховка.

     За да излезете читав на  Този Свят..

. 

... И  ИЗПОВЕД

пред Читателя като Бог

 

     Сега се говорят толкова много лъжи, че поисках да повикам Истината, за да я чуят всички.

     Но Лъжата беше проникнала така в мен, че не можах да назова Истината дори по име.

     Започнах да пиша Стихове, за да Я изрека. И очарованието от Поезията ме оплете в лъжовните думи като Лаокоон.

     И спрях да пиша Стихове.

     И се почувствах по-беден.

     Но „по-беден" не е все пак „победен", нали?

     Тогава се опитах да нарисувам Истината. А боите приличаха на засъхнала кръв върху мъртвото й тяло, а Сълзите в очите замъгляваха и изкривяваха нейния Образ.

     Спрях и да Рисувам.

     Започнах да търся Този, който я бе нарисувал вече. Твърдо вярвах, че, макар и маскирана, Тя се крие зад маската на Красотата.

     Станах меценат.

     Но Красотата ми завеща своята бедност.

     Красивото струваше скъпо, а и не винаги беше истинско. А Аз не можех да купя целия Свят.

     Тогава – може би ритуално – посадих хиляди дръвчета. И докато ги засаждах, бях поне спокоен за Красотата и за Себе си. Но щом поспирах, за да отдъхна, разбирах, че направеното не е повече от това да се съблечеш и да останеш гол сред Природата.

     И макар и да напомня Сексуалната възбуда (или дори да е самият Порив), минава пред рицарите на бонтона за неприлично. (Или поне непривично.)

     Да сътвориш Стих, да нарисуваш Картина или да засадиш Дърво... Зад тях можеш да се скриеш от виковете на Лъжата.

     Но не и да я победиш.

     Светът продължаваше да говори лъжи, а Аз продължавах да викам Истината, без да мога да я изрека.

     Тогава се опитах с моята Колекция да създам Ред, свой и неподчинен на Света.

     Но и моят Ред имитираше световния. И аз не знаех какво да правя! Или просто се чувствах скапан.

     Тогава се събирах с приятели, за да споделя или поне да отклоня нападащото ме Познание.

     И им говорех и разказвах. Омагиосан или вдъхновен.

     А може би и двете.

     Но не забравяйте – и аз мога да предупреждавам, че това са думи на човек, който е падал върху главата си. И чиято глава е понасяла много удари с пълни и празни бутилки, с пълни и празни пистолети, с пълни и призрачни галерии и библиотеки...

     И аз самият понякога не мога да повярвам, че Битието е страдание преди всичко, че в него има толкова много Неопределеност...

     Как тогава да повярвам на собственото си Житие? А?

 

                                    Подпис (не се чете): ПРИНЦ ПАПА ЖАН

                                                                        Художник, писател и галерист,

                                   

    P.S. – Тези страници могат и да се окажат излишни. Тогава можете да ги задраскате или скъсате и така ще покажете своето отношение към тях. Но преминете ли този праг, вие ще бъдете беззащитни пред  Автора. Внимавайте!

 

ЗАЩОТО ЗАПОЧВАМЕ

 

…………………

Приближаваха  се. Може би  кучетата  отново бяха открили следата, а милиционерите щяха да търсят с неистов хъс изнасилвача. Това не им се случваше всеки ден и щеше да им донесе похвала или дори награда. Лаят ставаше все по-близък. Ченгетата и кучетата бяха някъде близо над мен, а аз повтарях набързо всички молитви, които знаех... А някаква частица от мен, може би най-страхливата, започна да ме   размразява, както се духа върху замръзнало стъкло, за да видиш какво става на улицата, и да ми повтаря: «Не се бой, не се бой, не се бой!.. Това е само спомен... Само спомен е и ти си в «Галерията на спомените».»    

И топла пот ме обля.

Нищо, че щях да срещам Диоген и нищо, че той щеше да ми се присмива... И с влачещите се трупове бях почти свикнал... Нали ще съм цял и невредим... И пак ще срещна галеристката...

Тогава гласовете на милиционерите и лаят на кучетата се преплетоха и после с бучене започнаха да се отдалечават от мен..

И с бученето бях почти свикнал.Изненада ме иронията в очите на галеристката.

         - Завърна ли се? Аз просто те излъгах, че човек не може да оживее в старите си спомени... Сега знам що за човек си, Папа Жан! Обичаш прекалено много приключенията...

        Никога не ми е говорила с такъв сарказъм.

        — И какво откри в това вулгарно същество, с което гледах да се разсъбличате толкова припряно?... И как си чуруликахте само?

        Ревност ли беше това? И само ревност ли съдържаше в себе си? Наведе глава и замълча. Не знам колко време продължи нейното мълчание, но ми се поиска  да я докосна, но тя отблъсна ръката ми. Очите й бяха пълни с нещо средно между презрение и упрек.

        — Какво ти е? –  попитах, въпреки че знаех много добре. Или поне се досещах.

        Тя се разплака.

        — Знаеш ли какъв си? Ти си един биологичен тип! И не познаваш нищо друго освен нагоните си... –  Вече крещеше. И още няколко пъти нарече Оля вулгарна кучка.

Опитах се пак да я докосна, но тя за втори път ме отблъсна.

Това е само минало!... Бледи сенки върху платното на спомена –  рекох аз и дори си вярвах. В този момент не мислех за никоя друга, освен за галеристката...

Само спомени... Към които се върна с голямо удоволствие. И дори не ти се излизаше от онова платно...

Ако можеше желанието да ме връща в платната, бих се върнал отново на откриването на Галерията „Папа Жан". И ти много добре знаеш това... И знаеш, че моята връзка със света е изкуството! Та нали управителят на Магазина или кой го знае какъв дявол, ми предлагаше таблицата, с която можех да имам всички жени по земята...

Какво, за Бога, откри в тази кучка?...

Нищо!  промълвих.  И се досетих.  Не се разговаря така  с  жена. –   Може  и  в нея да съм търсил теб!...   Ти  си нарисувана и си толкова съвършена, че не можеш да осъзнаеш колко незавършени са всички други жени. В тях все има нещо, което не може да се обхване...

Вече не хлипаше. И се заслуша.

А аз търсех една завършена красота. И срещах по пътя си към теб само бледите сенки на твоето съвършенство...

Дрън-дрън...  Ама хващаше дикиш.

Ти освен че си създадена от Всевишния, си сътворена и от човешките ръце и теб мога да те обхвана, и да разбера цялата ти красота...

Не, рано беше за обхващане и прегръдки.  Макар че огънят на ревността вече тлееше в очите й...

Ти, която изглеждаше толкова истинска, не си истинска, защото си съвършена! Но това не ти дава право да ме виниш, че  аз  съм  просто  човек.  Защото  аз  съм точно  човек,  а не нерез... Докато има вина, има и болка, докато има болка, и изкупление. Докато има човек, има и път. Докато има път, има хиляди жени по него и хиляди грешки и грехове... –  Слушаше ме все още. Но трябваше да завърша. Финалната фраза бях измислил отдавна:

Припознах се в Оля, помислих, че си ти!

Аз? –  изви глас в презрение. –  Нима приличам по нещо на нея?

Наистина не приличаше. Винаги и всички са различни и никоя не е като другата.

Не приличаш... Но тогава бе ти, тогава не съм могъл да го разбера...

Замълча.

А сега защо се върна в картината?

  За да опитам да разбера и себе си, и своето объркване.

Мълчеше подозрително.

И какво откри?

Дълго бродих, дълго ходих в света на спомените си и нищо добро не видях. Видях раба божий Папа Жан, който загуби Галерията си, макар и да не се отрече от нея... Но сега и той е в Галерията на спомените...

Ще видиш, че въпреки всички изпитания, той ше излезе от Галерията на спомените –  погали лицето ми галеристката.

Има ли изход Магазина за въздушни кули?

-    Безспорно има!... Толкова очевидна е безизходицата тук, че не може да не е измамна!

Краката ни потъваха в думите като в пясък, но поне пясъците на думите бях свикнал да преброждам.

Не можем да се отделим от вечността...

Кой го казваше това? Тя или аз? И защо думите така бучаха?

И защо бученето ме изпълни целия? Защо изтръпна главата ми? Почувствах, че това изтръпване ставаше огромно, огромно  и то не можеше да се задържи в черепа, нито дори в тялото ми... и излетя навън... Но докато беше още у мен, изтръпването ме поведе пак към Харков, пак към същата пейка, пак към Оля...

Зад която дебнеха кучета и милиционери...

Щях да им избягам пак.

Защо да не се отбия за минутка? Преди да ме затворят в Галерията на спомените.

Това, макар и глупаво преживяване, беше част от мен и нелишено от смисъл... Нищо не е лишено от смисъл! Ни-що!

И пак всичко забуча в ушите ми (Всич-ко!) и аз, без да се завръщам в Галерията на спомените, се връщах в своето минало... Връщах се при себе си!

И се намерих с Ирина пред входа на една от моите квартири в Москва. Дълго търсих ключа. Тази вечер бях пийнал повечко джин, не бях пиян, но бях замаян.

 Ирина беше хубавица и минеше-не минеше месец, се срещахме. Уж като за пръв или поне за последен път. Впечатляваше и братушките с екзотичната си външност. Косата й черна, лъскава, дълга и гъста, заедно с абсолютната й мургавост, я правеха да прилича повече на индианка. Беше висока около метър и осемдесет, а като туреше и токчета, стърчеше с половин глава над мен.

Щом заговореше обаче, се превръщаше в хлапе.[a1]  Любеше ли се, всичко хлапашко. Изчезваше и ставаше жена, само жена, при това доста опитна! Чудесно се разбирахме и нищо не ни обвързваше по никакъв начин, а продължавахме да се чувстваме самотни, дори и когато бяхме заедно. Иначе  ме обичаше. Аз придавах пълнота на живота й. Друго всичко беше между другото...

Учеше  последна година в консерватория и доста бе усъвършенствала класическата китара, но казваше, че и музиката не й доставяла онази пълна наслада, която търси. И  наистина продължаваше да търси. Казваше, че има и приятел, но едва ли държеше много на него, щом толкова често му изневеряваше. Имаше и някаква нейна си тайна, която така и не разбрах...

Дълго търсех по джобовете си  ключа тогава, дълго го търсех и сега, когато всичко отново се повтаряше. И май че не бързах  особено. Защото щях да изживея с удоволствие пак всичко, макар да не знаех как ще реагира момичето на Грегориаш... Ако ни видеше...

Най-сетне намерих ключа и отключих вратата. Но какво чак толкова смешно намерихме, та се закискахме? Смешното бе след това. Възглавницата ми е била спукана  леко. Това, обаче, което последва върху нея, съвсем я довърши. Но ние бяхме твърде заети и не й обръщахме никакво внимание. Макар че из цялата стая бяха започнали да хвърчат пера и не само  хвърчаха из стаята, а бяха започнали да полепват и по телата ни. Усетихме се, чак като се видяхме целите овъргаляни. Приличахме на някое хвъркато или жертва на генерал Линч.

Беше късно да спираме, обаче! Та продължихме да се въргаляме в перата и дори се замеряхме с тях. Като със снежни топки! Много малки, много леки и много нежни снежни топки.

На Ирина това не й се стори достатъчно и затърси в чантичката си някаква по-голяма фиба или пила. После разпори и другите две възглавници.

Подгоних я, уж да я спра, но получих удар с възглавница по главата, а после ме посипа лавина от пера. Тогава хванах другата възглавница и цапардосах Ирина по палавата й главица... Превърна се в странна птица! Това още повече я разсмя и тя побягна из стаята, махайки с криле. Дълго лудувахме, любехме се и пак лудувахме...

На другата сутрин беше трудно да се очистя от перата. Бяха се впили в кожата, заплели се бяха в брадата и в косата, намерих перца дори в носа си. Търках се най-малко час под душа, наложи се да вляза под него още веднъж, но, общо взето, през целия ден продължавах да чопля пера от брадата и разсмях не един приятел и бизнеспартньор, като им разказвах за своето „нещастие"... Казвах само за разпраната възглавница, но така сияех, че те трябваше да разберат всичко...

Сега останах в рамката на картината заедно с Ирина два дни. Не бързах да я напусна. После нямаше да я видя вече...

И изобщо не стъпих в Галерията, а се телепортирах направо в друг спомен.

Може би малко тъгувах за галеристката. Но си помислих, че сигурно това е пътят към изхода. И че така щях да напусна Магазина зa въздушни кули... Все пак Галерията принадлежеше на Магазина... Дали, обаче, изображенията върху нейните картини не бяха извън ужасния Магазин? Платната безспорно принадлежаха на безкрайния Магазин, но изображенията, принадлежащи на духа на загадъчния художник или на моите спомени, може би се простираха извън Магазина? Може би това беше и единственият начин да избягам навън... Щях да се разделя с най-прекрасното момиче, с най-красивата галеристка и може би с единствената жена, с която не исках да се разделям... Поне без да съм й казал последно сбогом...

Но нямах време и да сантименталнича.

Следващото преживяване, което трябваше да възкреся, ме отведе в  Екатерининския музей  в Ленинград. Бях  отново с Таничка  и  Антония. Интелигентни  и ведри  събеседнички, бъдещи изкуствоведки, а може би и писателки. Защото в момента пишели наистина уникална книга! Двете авантюристки (това беше най-точното определение) бяха прекосили половината Европа и половината Съветски съюз на автостоп. Запознахме се, защото ми стана приятно, като чух българска реч. Намесих се аз на български и това сложи началото на нашето приятелство. Не бяха посетили Летния дворец и им предложих своите услуги на екскурзовод.

Въртяхме се цял ден и цяла вечер из Екатерининския дворец, а накрая ни хрумна да останем тук и през нощта, та да направим и нощно къпане в басейна на двореца.

Речено-сторено!

Вечната, нетленна младост има и своите тайнства, нали?

Беше  лято. Беше  красива лятна нощ, а аз, Антония и Таничка решихме да я превърнем и в незабравима. Дълго  плувахме, дълго си играхме и се гонехме във водата около басейна. Сигурно ни беше станало студено, щом в един миг решихме, че на статуите около нас вече им е студено. А  хората са наистина безсърдечни, щом оставят красотата да зъзне.

И ние сме безсърдечни! Щом облякохме себе си, а тях оставихме голи...

Аз започнах да каканижа една безкрайна история за това, че тези прекрасни тела са изгонени от Едемската градина, след като вкусили плодовете на познанието...

Антония ме прекъсна:

Дрън-дрън  рече.  И краставици на търкалета... И за какви краставици ще говорим, като са му толкова малки гениталиите на тоя...

И ми посочи една от статуите...

Тогава Антония все пак се смили над тях и прие предложението на Таничка да ги облечем...

На  нас и без туй не ни беше много студено, а Таничка в Антония мъкнеха бездънни чанти, в които се намериха и две бутилки вино.На статуите вино не се полагаше. То е създадено от Бог, за да се наслаждава душата на човек...

Това, разбира се, можеше да го измисли само Антония. За насладата на човека от виното и за причината, поради която му е дадено, беше споменато макар и бегло в някой от Давидовите псалми...

Идеята да облечем статуите си я биваше, тя вдъхнови и мен, та и аз заедно с двете момичета обличах премръзналите. И те станаха  дори по-елегантни. Или  поне по-забавни. Особено ни харесваше златната статуя, облечена с дрехите на Антония. А и тя изтърси цяла реч по този повод:

— Сега разбра ли и ти, студена статуйо, че дрехите правят човека и че по дрехите посрещат, а по други части на неговото тяло изпращат? Сега с теб може да се говори като с човек... Какво?  Назад  към природата ли? Русо да си върви там сам! Дръж се като човек и няма да съжаляваш! Никой не иска да се обличаш като дъщеря на наркотрафикант или като модел на Валентино!  Трябва само да си прилично облечен...

Дънковото сафари, което бяхме нахлузили на статуята, наистина много й гилваше. И тя стана и по-приемлива, и по-истинска... Накрая, когато бутилките свършиха, пак се изкъпахме и поплувахме, за да посрещнем и зората в Екатерининския дворец голи и истински. После съблякохме статуите и още мокри, се скрихме отново в това, „по което посрещат", за да излезем от двореца и да посетим  най-ранобудните кафенета на Ленинград. Дори се опитвахме да се правим на весели...

След обличането на дрехите, обаче, вече се бяхме отчуждили.  Ала трябваше да мине време, за да го разберем.

.

МАХАЛОТО НА ФУКО И ПЕСЕНТА НА КАМБАНАТА

 

Онази вечер не можех да заспя. Бяхме се разделили, кой знае кога щяхме да се видим пак...  Аз бях сам. Самотен и възбуден. И готов за подвизи.       Или поне за нещо по-така.

Тогава се озовах отново в Исаакиевския събор.

Ще припомня нещо –   и на читателите, и на себе си.

Исаакиевският събор е една от най-големите забележителности  на Санкт Петербург. Храмът е строен от 1818 до 1858 година по проекта на Монферан, допълнен по-късно от В. Стасов и други. Храмът е висок 101,52 м, украсен е с чудесни скулптури...

Заради тях ли идвах тук?

Не, заради махалото на Фуко!

Така го наричаха. И  аз го запомних не от физиката, а от Ленинград.

То е едно  гениално  хрумване. Жан Бернар Леон Фуко е  гений, доказал въртенето  на  Земята чрез  своето махало  през   1851 година, а през   I860 година е станал и член-кореспондент на  Санкт-Петербургската академия на науките.

Това прочетох по-късно в енциклопедиите.

Тогава бързах да спра въртенето на Земята!

е спра  Земята?" — мислех  си.  Бях  пълен  с толкова много Безумие и Сила, че и това си помислих тогава.

И махалото беше достоен секундант за този най-титаничен двубой.

Та нали то доказваше, че Земята трябва да се завърти точно за 24 часа около своята ос. И да не закъснява като капризна любовница за нашата Среща!

Точно за 24 часа!

И после точно за 365 дни да направи пълен кръг около Слънцето... (Е, за малко повече, та да дойде ред и на високосните години...)

Времето тече и човек  му е подвластен.

Всичко останало беше подчинено на този  Абсолют.

Всич-ко!

Съзвездията в очите на любимата,

гаснещата светлина в очите на умиращ приятел,

глупавите реклами по телевизията,

страниците на най-хубавите книги –  нали и те имаха край,

срещите и разделите,

юношеските пориви,

мъжките разочарования,

женските хитрости...

О, всичко това е толкова малко! Махалото на Фуко отмерваше абсолютните стойности:

клетвата и благородството на Хипократ,

смелостта на Ахил,

        жестокостта на стрелата,

която беше се прицелила в петата му,

чувството за дълг на Хектор,

слепотата на Омир,

жертвоготовността на Христос...

Сякаш бях на някакво изчанчено парти в суперлуксозен бар и току-що ми бяха поднесли менюто, за да мога да си избера и след това да поръчам:

лицемерието  на фарисеите,

жарта  на фригидните,

иронията   на Сократ,

дързостта   на Лутер,

гнусливостта   на Сартр,

отчуждението  на Камю,

безмилостността  на  Фройд,

безкрайния  оптимизъм на Диоген...

И неговата глупост!  Да се мандахерца дни и нощи със своя фенер из всичките галерии и лабиринти на Този свят.

И дори на Другия!

Толкова пропилени мигове е отмерило махалото на Фуко, а аз се бях сетил за момичето на Грегориаш...

Всеки негов мах е една усмивка на черепа! Като  онези черепи, дето са заковани в килиите на монасите. И като поздравите на древните: „Помни, че ще умреш!" и „Помни, че живееш!".

Да, помни, че живееш!

Толкова еднакви уж са тези два поздрава и толкова различни !...

Помни, че живееш!

Но и че не можеш да спреш Земята... „Не  мога  ли  поне да опитам?"

„Можеш  присмиваше  ми се Махалото.  Защо не?"

Опитах.

Бях го докоснал с ръка и всичко отново забуча... И аз отново потъвах, потъвах, потъвах... Боже, няма ли  дъно този храм? Защо няма дъно и край?

Имаше! Или стъпих на друг спомен. Не  се  бях  върнал при галеристката. Пак бях с Таничка и Антония...

Сънувах  ли  или само си припомнях?

 И  спомените  ли  е  завладял вече княз Морфей?

 Не  му  ли  стигаха  сънищата  ми,  та  така  се  ровеше  и превземаше и моите спомени?...

Защото бях в Москва. И се разхождахме с Антония и Танечка из Кремъл.

Сигурно сме пътували с Червената стрела. Е, бяхме подвластни на Времето, но през Пространството шляпахме спокойно и самоуверени...

Двете  говореха  за  тяхната си книга. Антония  започнала така да се фука със своите бисери, че станала голям сухар. Но Антония отвръщаше най-спокойно, че въобще не смята да храни с бисери свинете...

Не само те се фукаха. И  аз бях непоправим фуклъо. Не можах да спра махалото на Фуко. Добре, добре... Човек  не винаги  успява. Но ей-сега ще вдигна пред смаяните им и вдъхновени очи Цар Камбана...

„Какво-о-о-о?" — Те ли питаха или беше започнала да звъни Камбаната?

„Такова!  рекох. И  бях малко нещо ядосан. Какво  като си най-голямата камбана на света? Няма да правим туристически атракции, но ще те вдигна...

Антония ме гледаше подозрително с пролетнозелените си очи.

Но Таничка подхвана разговор за неподозирано големите възможности на Човека. С главно „Ч"! Който звучеше гордо! И който можеше да каже нещо по-гордо и по-силно от гласа на всяка камбана! И не само да го каже, но и да го изпълни!!!

Толкова чуденки имаше в очите на двете момичета! Сигурно  аз съм ги изсипал и разпилял пред тях. Нека!!!

А Таничка продължаваше да чурулика. Такава камбана била според нея  е само гиричка за един  Аполон.

Мен сезираше. И Бугай ме беше нарисувал като Аполон. Колко му е?

„Кой, ако не аз, кога, ако не сега?"

Кой го е казал? И кога?

Хич не ми пукаше за нищо. А  риторичните въпроси не се нуждаят от отговори. Те  просто се разсичат като всеки елементарен Гордиев възел.

Освен Таня и Антония, до Камбаната и до мен се спря и едно хлапе. Момченце на 5-6 годинки, не повече. Което  вярваше на приказките и на чудесата.

И на мен също!

Сигурно баба му или дядо му се бяха запилели нанякъде, може и майката да е изчезнала със своя любовник, та то се разхождаше само с широко отворени очи и диреше чудеса.

И МИ ВЯРВАШЕ!

Та заради него трябваше да я вдигна. Заради него! Защото то щеше да го запомни. И да си каже: „Защо щом онзи чичко може да вдигне камбаната, защо аз да не мога да повдигна ЗЕМНОТО КЪЛБО?"

И щеше поне да опита. Без да чака някой да му подаде лоста.

Може би така някой бе решил да построи и Вавилонската кула!

И висящите градини на Семирамида!...

Чудесата са специалитет на вярващите в тях!

Те са невъзможни без вярата... И Христос е казал: „Ако имате вяра поне колкото просено зърно, планини можете да повдигнете..."

Моята вяра беше по-голяма от воденичен камък, а Цар Камбана, колкото и да надуваше перки, не можеше да мери сили с която и да е планина.Та бях сигурен с успеха си! Почти...

При  вдигането на една тежест най-важното е да я отлепиш от земята. После  идеше лесното.

Ще я вдигна! И чух звука на отлепването, този толкова специфичен звук...

Не, излъгал съм се. Бил  е моят стон. Изпуснат неволно от широко разтворената уста, но стон... Само стон!

Светът ли се люшна и залюля пред мен, или виждах вълните, върху които е стъпвал Христос и по които Петър не е успял да стигне до него заради неверието си?

Очите на Таня ми се усмихваха. „Сигурно е видяла, че съм поклатил камбаната"  мислех си.

Оставаше  да я отлепя от Земята.

„Неподозирани са силите на човека  казваха очите на Таня.  Днес Папа Жан може и да се поизмъчи, но утре някой, който днес е имал по-малко вяра, ще опита и тогава Човек непременно ще успее..."

Ах, Таничка, миличка, благодаря ти и за главната буква, и за вярата.

Пак ще опи-т-т-т-ам-м-м-м...

И  се намерих на земята. Вече  с малка буква.

С  малка буква  човече някакво  бях и аз.

В очите  на Антония съзрях и упрек, но в очите на Таничка блестяха чисти сълзи. И  това ми стигаше. Поне  засега.

Паднах  обезсилен на земята, но в главата ми ехтеше някакъв звън.

Камбаната   ли  бях поклатил?

Или идеше бученето...

Не, звън на камбана беше! Поне сега...

Когато се върнах отново  в Галерията на спомените, не ме гледаха очите на Антония и Таничка, а очите на галеристката.

Мислех, че никога няма да се върнеш  проплака тя и в очите й наистина заблестяха сълзи.  Толкова дълго се забави, а управителят на  Магазина се  беше лепнал за мен през целите  шест години...

Шест години?  нямаше  нужда да питам друго, щом е минало толкова време.  Цели шест години!...

Да, шест години  тя говореше с примирение и това бе повече  от най-красноречивото доказателство. — Шест години висях  пред картината, в чиято рамка попадна и изчезна... Помислих си –  завинаги, а шест години е почти завинаги... Изтекоха! Две от тях бяха високосни.

И какво ти е предлагал управителят?  попитах. Все пак се бях опитвал да вдигна Цар Камбана, та един управител ли...

Щом ти се изгуби в своите спомени, намаляха и клиентите на Галерията. После съвсем изчезнаха. Галерията  приличаше на мъртва. Спряха да минават и труповете. Диоген също се скри някъде, а призракът съвсем не се вестяваше. Бях сама и по цели дни плачех. Тогава управителят се появи и започна да ми се смее. И ми  предложи Систематичната таблица.  Така съм можела да имам власт над всички стоки и служители в Магазина за въздушни кули. Не, не само над него  над света. Можела съм да стана кралица. Щом имам таблицата, ще знам къде му е мястото на всеки от тях. И ще мога да му заповядвам. А за теб не бивало да тъгувам. Като имам таблицата, съм можела също да ти избера място. И съответната роля. В таблицата и в моя живот...

И ти не прие?! — Боже мой, та нима имаше на света жена, жива или нарисувана, реална или измислена, но все едно –  ЖЕНА, която да се откаже от толкова огромна власт?!  И ти не прие...

Разбира се, че не приех!  Тя можеше да бъде скромна и все пак великолепна.  И защо ми е... Дори властта над теб?...Та ти щеше да се превърнеш в послушен робот, вече нямаше да си същият...

Великолепна беше! Обичах я! Толкова много я обичах! Та тя беше истинска Пенелопа...

Вече си мислех, че няма да се върнеш... Съвсем мъничко надежда ми беше останала, колкото една дъвка... Мислех,че сирените...

Какви  сирени? Нима  е  зърнала в рамката на помръкналото платно Таничка и Антония? Не, не, слава Богу? Просто напълно се беше вживяла в ролята на Пенелопа...

И  се чу стон. Не само Одисей се  бе завърнал. Завръщаха  се и зомбитата. И пак хукваха да продават своите кожи.

  Ти се завърна и всичко започна да тече по старому –  прошепна галеристката.

 Тази таблица не ти ли заприлича на забранената ябълка? На плодовете на познанието, искам да кажа... Дяволът се опитва да ни я пробута за втори път...

  Сигурно  има  и  нещо  друго,  което  не  разбираме –  промълви галеристката.  Безспорно Галерията не е Едемската  градина... Но  ако управителят е наистина дявол, иска да ни отърве от нея?!

Ако имаме време, ще разберем и това  рекох озадачен.

И  време имаме  усмихна се галеристката.  Времето се завьрна с тебе...

Не  само  времето се  беше завърнало. От посивялата рамка на картината изскочи онова момиче... „Мелодията!"  едва  не  извиках, но  я  познах. Само дето не беше с флейта, а с китара...

Здравей! — поздравих я. — Радвам се да те видя отново...

Но ние не сме се срещали!  възрази момичето.

Не ми ли изпя ти песента за каменната  пустиня?

Не  беше каменната  пустиня,  а  пустинята на духа –  възрази спокойно и дори усмихнато момичето. – Това, първо. И второ: не съм била аз, а моята сестра...  Аз съм мелодията на камбаната...

Да, нали  чух камбанен звън, преди да загубя съзнание. Тя  ли е била?

Аз съм мелодията на самотния звън на камбаната... Някои истини  остават затворени  завинаги  в мен...  Но други  могат да се превърнат и в мелодия за китара, макар и за двама. Аз съм жива, защото ти се опита да разклатиш най-голямата камбана в света и ме събуди... Искате  ли  да  ме  чуете сега?

Искам  казах аз.

Искаме  каза галеристката.  Тя попита и двамата...

-   Искаме!

И тя запя, подрънквайки с китара:

 

А аз ще бия все камбаната

да ви събуди моят звън!

Звънът й нека ви напомни,

 че всичко не е само сън...

 

Ще бия, ще срутя стените,

стени от суета и страх,

стени от грехове и НИЗОСТ

 и всичко, дето става прах...

 

Не  беше ли това песента, която подрънкваше на китара там, на крепостта, Стивън? Но откъде я знае момичето?...

Глупости си мисля, разбира се... Момичето е Мелодията на тази песен, Мелодията на Камбаната... Но откъде я знаеше Стивън?...

 

Ще бия, докато звездите

не паднат в твоите коси...

 

Пееше  момичето, а галеристката се усмихваше щастлива. Не  бях ли измислил аз тези думи? И  не  ги  ли  бях  измислил  заради  Павлина?

Къде ли е тя?  прошепнах.

Тук съм  усмихна се галеристката.

 

Ще бия, докато стените

предпазват ни от рай и грях...

 

За какви стени говореше Мелодията? За стените на Галерията ли?... Не, между тях ние бяхме съгрешавали вече...

 

Ще бия, докато в камбани

затваряме и дъх, и дух...

 

Не беше ли бутилка?  попитах.   Аз съм пял тази песен... И съм я пял така... С китара, но с други думи...

Ти си ме сънувал  рече Мелодията.  А когато се опита  да повдигнеш камбаната, тя поиска да събудиш мен... И с моята мелодия да събудиш всички хора!...

Аз ли?  попитах.

Ти!  рече галеристката и ми се усмихна.

Ти!  рече Мелодията.  И Стивън също... Вие се опитахте да ме съживите... И ме съживихте...

Значи не съм бил само фукльо  ухилих се доволен от себе си аз.  Когато  се опитах да спра махалото на Фуко? И  когато се опитах  да вдигна Цар Камбана?

Ти не си фукльо  рече Мелодията.  Ти си Папа Жан!

Не  помня  казах ли си името,  когато  се представях на момичето... Не, тя ме е знаела. Каза, че идва при мен...

При нас  рече галеристката.  Така каза Мелодия...

Тогава ще намеря изхода от тази...  Спрях, смутен от дамите. Щях да кажа „идиотска". Сега казах само:  ... галерия...

И отново ще създаде другата галерия  рече галеристката.  И  аз ще се върна с него.  Това  не може да се нареди в Систематичната таблица.

Ще успеем!  казах й. — И да върви по дяволите всяко „Epicuri de grege porcus"...

Така го е казал Хораций: „Прасе от стадото на Епикур"...

Само  се усмихвах. На нея и на себе си .

- Това не може да се нареди в Систематичната таблица!  повторих думите й аз. В съзнанието  ми кънтеше мелодията на камбаната.

Този  кънтеж бе по-различен от завиването на свят и тътена, чрез който се прехвърлях от среда в среда. Уви, скоро  заприлича на него, докато накрая се превърна точно в тътен. Не  желаех тъй скоро да се разделям и с мелодията, и с галеристката. Ние се видяхме за толкова малко... Ние  имахме да споделяме много неща... Галеристката ме бе чакала цели шест години, а управителят на Магазина се бе опитвал толкова често да я изкушава, за да ме види отново само за няколко минути... И част от тях отидоха в прослушване песента на спомена... Може би този път нямаше да устои, щеше да вземе Систематичната таблица и да превърне хората от целия свят в безволеви актьори... Потъвам, потъвам, потъвам...

 

 

        Бях  в  Гърция  пред  Партенона. Беше   нощ.  Една  лятна гръцка нощ, напомняща за един отдавна изчезнал свят, оставил ни след себе си неразбирането, отрицанието и възхищението. Целият  странен и приятен  упадък приличаше по нещо на нашия век. И ние бяхме узрели за всичко! Включително и за това да  паднем  от клона  на  Дървото  на  живота. Но  и  сега,   както всякога, когато  съм идвал в  Партенона,  аз  дирех  презрелия плод и неговия  вкус.   Не  приличах  ли  на  безумен  алхимик, погубил живота си в търсенето на неговите тайни? Потърсих  Фидий. Подобно  на  Микеланджело и аз опипвах нощем статуите. Не бяха живи, но бяха съвършени. А  Фидий  беше изчезнал от света, без да могат  археолозите да отговорят на въпроса пришелец ли е бил, или пък земен човек.

Фидий  беше жител на своята епоха, дете на своя свят. Но както  бяха  казали древните „Fide, ged cui, vide"  „Доверявай ce, но гледай кому!". He казваха ли хората от моя град: „Око да  види, ръка да барне"? И  аз като Микеланджело дирех в мъртвата красота на съвършенството топлината на живота.

Опипването  на  статуите на Фидий не приличаше по нищо на безволевото съзерцание на картините в Галерията на спомените. То  не беше и перверзия, а размисъл. Този размисъл ме водеше нанякъде, но пак бях сбъркал посоката. Може би  натам  беше и посоката за излизане от Галерията на спомените. Не  останах дълго да докосвам студената плът на статуите. И отново съзнанието ми бе изпълнено с бученето, и отново полетях към бездната...Но пак бях в Гърция. Край  водопада в Кавала! Бях  с Мария. И тя пак приличаше повече на котка, отколкото на жена. Най-напред  заради  очите. Но и  лицето й, олицетворяващо цялата женска агресия, и плискащата се в безброй лъкатушни струи гъста черна коса. Толкова много общи спомени имахме с нея от Гърция. Тя  беше  художничка. Не  можах да взема нейни картини за Галерията. Тя  все  отлагаше сделката, а после се запиля нанякъде. За  мен тя бе безследно изчезнала, надявах се поне да не й се е случило най-лошото, дано да е само нова проява на нейния авантюризъм. И ето, видях я и отново. Буца заседна в гърлото ми...

Водопадът  скланяше глава пред омаяните ни очи и сипеше тонове вода, които се разбиваха в краката му. Ние  с  Мария гледахме като омагьосани и искахме да сме част от тези струи. Та нали и те живееха, кротко ромолещи, а после стигаха до ръба на живота, не можеха да го прескочат, а се разбиваха, превръщайки това в най-красивия миг на живота си...

Може  пък да беше и някаква хипноза. Разбитата  на  хиляди пръски вода ни зовеше, ние не разбирахме този шепот, но му се подчинявахме. Без  да говорим, без дори да мислим, тръгнахме към водопада. Не знаехме и какво може да се случи. Всъщност  аз вече знаех, защото това ми се случваше за втори път, но и за втори път не го осмислях, а вървях отпуснат и подчинен на нещо извън себе си. После се озовахме под струите. Не  онези, дето биха ни убили със своите тонове, а под другите, които се опитваха да ни завлекат, но все не успяваха. Не  разбирах и сега как го открихме точно това място сред  разпенения  водопад. Беше толкова хубаво, а Мария толкова красива... И  най-много от всички жени в моя живот приличаше на момичето на Грегориаш! Но и да  не беше толкова хубава, пак щях да я обичам. Има толкова некрасиви момичета, сякаш  притихнали в своята грозота, сприятелили се с нея и превърнали я в свое убежище. Но  и те могат да пристъпят прага му и дори да забравят, че не са красавици. В  този  момент  между  тях и  красивите  момичета  няма никаква разлика, даже бившите грозотии са по-чаровни и по-всеотдайно се наслаждават на неочакваното щастие.

Шумът от падащата  вода ни прибираше под своя чадър и времето се губеше, разпръснато на милиони щастливи мигове. Един  от тестовете за начален стадий на шизофрения е да се проверят представите за време. Докато бяхме с Мария под струите, бяхме загубили ориентацията за време и не знаехме нищо за него, спрели за тези толкова щастливи мигове махалото на Фуко...

Сега  бях забравил и това, че се намирам в картината на един спомен, че всъщност все още съм  в  Галерията на спомените и търся нейния изход. Бях   забравил  и самотния звън на камбаната. Може би помнех само своята галерия... Не, помнех и когато опипвах статуите на Фидий, защото разбрах, че продължавам да го правя и сега  опипвах голата плът на Мария!..

Вече знаех кой е Фидий. Той беше едновременно и дете  на  своя  свят, и нещо повече от земен човек. Той е имал своето земно тяло, но ни е оставил нетленен своя дух. Това беше дух на творител, но същият творител бе създал и Мария, той бе сътворил и галеристката.  Трябваше да се любим с Мария под водопада, за да разбера истината за Фидий по-добре и от археолозите, и от Микеланджело... Боботенето на водопада ставаше все по-силно и  по-силно...  Не,  това не  беше  боботенето на водопада, започваше поредната ми телепортация от един свят в друг...  „Подобно вятър из пустиня"  прокънтяха в моята глава думите на Омар Хайям. И този тъжен пияница ли е бил сигурен, че всичко е прах? Но нали от светия му прах можем да направим   тухли, с които някой сиромах ще  построи дом и за изтерзаната си душа...

 

 

За миг се озовах в Галерията на спомените и видях уплашените очи на галеристката, но преди  дори да успея да я опитам колко време ме е чакала, бях засмукан отново от бездната...

 

 

Бях  в моята кола. Пътувахме  с Румен. Той  беше само по един потник, та запотените му огромни бицепси се бяха издули, когато стискаше здраво волана.

— Наспа ли се?  попита ме весело.

Явно и в Тази среда бях задрямал... Обичах  това момче. Можех  да разчитам на него не само като на охрана, а и като на приятел. Познавах  го още от малък. А  сега ме следваше неотлъчно при толкова мои успешни и недотам успешни сделки...

Румънските  граничари още от самото начало ни гледаха твърде мнително и мечтаеха повече от всичко наистина да се окажем нередовни. Заоглеждаха и нас, и колата. Говореха  на своя език, а Румен започна да пухти, че ни бавят. В този момент той  поне бе съвсем сигурен, че всичко ни беше наред. Но  ние имахме и оръжие. Просто  нелепо беше да се разхождам с толкова стока невъоръжен и то в районите между Русия и Румъния. Нелепо  беше също така да носиш и оръжие. Поне според тях!

Румен  продължаваше  да  пухти.

Хайде, бе!  не  издържа и си подаде главата от прозорчето. Дори  кресна нещо на един  от войниците.  А  уж беше спокоен като индианец. От  малък го твърдеше.

Войникът  сякаш  не  го  чу. Продължаваха да ни бавят... Говореха  си нещо и продължаваха да ни бавят. После  ни  казаха  да  излезем от колата, за да ни обискират. Накрая все пак откриха  пистолета ми и ни арестуваха. Не  ми се припомня транспортирането до румънския затвор, но още по-красноречива беше гледката на самия затвор. Високи  стени, обезопасени още веднъж с Г-образни плетове и от двете страни. Толкова високи, че през тях трудно би прелетял и ангел... Охраната  надвишаваше  многократно броя на затворниците. Излъскана и стройна. Такъв затвор не е имало. Той бе достоен за най-знаменитите престъпници, като Ал Капоне, Лъки Лучано или Дилинджър...

Достатъчно  красноречиво бе и освобождаването ми. При  цялата си страховитост румънските блюстители на закона се оказаха лесно подкупни. Още финикийците биха могли да излязат от техния затвор...

Този  път останах по-малко дори от първото си пребиваване в кауша. Отново  времето и пространството със страховито бучене се отместиха и аз се намерих в някакъв руски бар.

Беше  пълно с пияни мъже. Говореха достатъчно високо и достатъчно неприлично, надвикваха се. Напрежението доказваше, че всеки момент може да се случи нещо. Както и се случи. Едър мьжага с небръсната четина, мърляв като всеки руски пияница, ме съзря и извика:

— Кой e този, плешивият? К'во търси тук?

Не  му обръщах внимание и се наведох над питието си. Мъгляво помня какво точно ми се случи по-късно, макар че би трябвало да го запомня за цял живот...

Онзи  вече ме псуваше и наостряше своята компания. Не  му обърна внимание и пияната му компания — всеки вече беше зает да крещи на някого,  без да се трогва особено от това, че на него му крещи някой друг. Нахалникът се приближи и ме  хвана  за  яката. Казах  му да ме пусне. Посегна  и  да  ме  удари, но беше достатъчно пиян, та  съвсем небрежно хванах ръката му, а после го отместих  от себе си. Не  ми беше до него и изобщо не  му  бях ядосан. Както  тогава, когато се случи нещото, което сега щеше да се повтори. Все  още  бях  под впечатленията  на  румънския  затвор, та и в компанията около мен  виждах невинни затворници, около които са построени високите стени на една прогнила империя. Те  не съзнаваха нито затвора си, нито свободата си. Те имаха своята мярка за щастие: „Колкото no-пиян, толкова по-добре." Помислих си, натъжен, че и Николай Гешев можеше да е сред тях.  Макар че държеше да се напие сред „свои".

Защо бях попаднал в тази кръчма и какво се бе случило тук? Започнах да се  тревожа отново, защото не помнех какво се бе  случило  в този  бар.  Знаех  само, че  е  много,  много неприятно. Реших да си изпия по-бързо питието и да се оттегля,  та да не преживявам повторно онова, което бях забравил. Но  заядливецът отново се приближи до моята маса и започна да ми  се плюнчи. Той беше наистина безпомощен, но всеки момент  можеше да му се притече на помощ неговата компания. Пияниците  са  опасни, когато  са  заедно.Те  не действат адекватно и  това ги прави още по-опасни.  Достатъчно си бях патил от такива, та понечих да си тръгна. Тогава той стовари върху моята глава с пълна сила бутилка водка. Сега, когато ударът се повтори, си спомних, че това ми се бе случвало вече. За миг  ми притъмня, но после грабнах пияницата за яката и го преметнах зад бар плота. Двама от компанията му вече бяха скочили.  Посрещнах единия с крак в брадата и го отхвърлих. Ударът се  оказа сполучлив. Другият бе вече твърде близо, но преди да ме награби с яките си хамалски ръце, му нанесох няколко прави удара в лицето и той се свлече пред мен. Затичах се към вратата и изхвръкнах навън, използвайки времето на изненада. Зад  близкия ъгъл вече знаех, че съм се измъкнал и вече си бях припомнил всичко. Първия  път дори ми беше забавно, въпреки цицината на главата  цяла вечер само се смях. Сега  не ми  беше толкова весело. Мислех  си  за пияниците, с които се бях сбил. Та  нали и те  бяха осъдени  въпреки невинността си  затворници. Сред  тях може би имаше и такива, които биха могли да рисуват или да пишат и крещят своите стихове. Сгушен в шубата си, можеше да е някой бъдещ Есенин... Това  не  знам. Но  сто  на  сто  имаше влюбени, които  помнеха  своите изгори -момичета, по-красиви и от момичето на Грегориаш...

Оказах  се  отново в Галерията на спомените. Галеристката нежно ме прегръщаше:

       

- Няма да ме уплаши този дъртак! Знаех, че няма да те загубя!  крещеше  така, както аз горе-долу рецитирах стиховете си.  Няма да ме уплаши с годините, които те чакам да се върнеш!  Аз не съм затворник, а галеристка!

Прегърнах  я,  колкото можех по-нежно.  Никога  не  бях  я  обичал така.

Дълго ли ме чака?   попитах  аз.

Не, не беше дълго... Беше вечно!

Колко часове, дни и месеци отчете часовникът, докато ме нямаше?

Десет години! Какво са? Аз не остарявам, а и ти си все същият. Не може старият управител да ме уплаши с това дълго чакане.

Много ли те изкушаваше?

0, не! Само в началото...

Ти ме обичаш! –  възкликнах.   Та не знаеш ли, че любовта е робство?

Сама избрах робството си! Не ме плаши с твоите затвори...

Видя ли ги?

0, да! Този път картината изобщо не посивя... Виждах решетки, много решетки... А и  човек никога  не е  свободен. Животът е процес на вечно влюбване в своето робство... Което сам си избрал  или  което ти е наложено  от някого... Хората пъшкат под чуждо иго, когато нямат свое...

Беше близо до еуфория и все повтаряше, че ме обича и че тази любов е нейното робство и нейната свобода...

Тогава  я  прегърнах.За  пръв път от толкова години я докосвах. И тя беше луда в прегръдките ми. Трепереше цялата н се гърчеше като в треска... После почти със задоволство отбелязахме, че нещастниците отново пълзят по пода, видяхме начумерената физиономия на вечно недоволния Диоген, няколко пъти призракът на Галерията показваше извън стената главата си и не можа да скрие своята усмивка...

Картините  преминаваха сиви зад нас, без да разкриват изобразеното върху тях. Всичко бе както тогава, когато толкова дълго вървяхме сами сред картините и аз си мислех, че това ще продължи вечно. Сега  вече  бях сигурен, че няма да е така. Но пътуването в моите спомени ми харесваше, опасно ми харесваше... Не, нито  Диоген, нито моето момиче бяха прави, като мислеха, че човек живее само в настоящето. Човек е трансцедентален, той е чужд и свой на себе си!

И тези дни, в които вървях сред сивите картини и се стремях към изхода, без да съм се приближил към него и на сантиметър, бяха точно толкова необходими, колкото всички останали... И  щом го разбрах, Галерията престана да бъде толкова скучно сива и тъй блудкаво красива. Тя  вече не  беше  един-единствен коридор и се превърна в огромна зала. Отначало това беше плашещо, но после разбрах, че изходът, който се е мержелеел пред нас, е бил просто мираж, че в Галерията на спомените не може да има една-единствена посока, а възможните пътища, които се откриват и пред миналото, и пред настоящето, са хиляди...

Бродехме из лабиринтите, а галеристката от ден на ден ставаше все по-щастлива, защото разбра, че този живот ще продължи много дълго, достатъчно дълго, но не вечно все пак н един ден ще открием изхода, и това ще е началото на нов живот, но вече без приключения, защото тя ще бъде пак картина в галерията „Папа Жан"...

Нощем  участвахме в набезите на княз Морфей, превземаше крепостите на хората от Моята среда и аз разбирах, че и съновиденията са толкова важни, колкото пътуването в настоящето или в миналото и бъдещето. Гордеех  се, че съм един от юрсарите на Морфей, а той се смееше неудържимо, щом споменавахме как го бе описал Зигмунд Фройд.

Понякога най-неочаквано се озовавахме в галерията „Папа Жан" или в нещо, което толкова приличаше на нея и аз със сълзи в очите я разглеждах ненаситно. Пак виждах природата през очите на Виктор Бугай, пак халюцинирах като него пред „Грип", пак се спирах пред разрушената църква  Русия, пред моите портрети, пред „Улица в Звинеград" със суетата на всекидневието, пред картината на Грегориаш, в която вече липсваше момичето, защото то бе до мен...

Или пък гледах и нареждах иконите, някои от които бяха уникални и аз исках да ги запазя за България, слушах тиктакането на старинните часовници със златния щемпел, мечтаех край самоварите и криех дори от себе си копчетата иа Петър Първи...

После  изведнъж моята галерия изчезваше и ние оставахме сред коридорите на другата, безкрайната Галерия на спомените.

Не ти ли е тъжно?  питаше  ме галеристката.

Малко... Но сънищата ще изтрият тъгата... Ако остане при  мен още тъга, ще ти кажа... Не  вярваш  ли?

Вярвам...

И после внезапно се сепваше от думичката „вяра" и сама питаше:

А ти вярваш ли ми?

Можеш ли да вярваш на всяка дума на една жена, която сама  понякога  не  си  вярва?  Вярвам обаче  в обичта  ти  към твоето робство.  Ти добре го каза тогава... Животът ни се превърна в един омагьосан кръг... –  „Омагьосан" ли казах? Това е неволно. Макар че можеше и да означава нещо.

Двамата  обикаляхме  безкрайните  коридори на Галерията на спомените. После  изведнъж аз напусках лабиринта и се озовавах в моята галерия  галерията „Папа Жан". Със свитата на княз  Морфей  ли  идвах  дотук?

И  пак  се  завръщах  в  лабиринта. И  пак обикаляхме  пред празните платна на нашите спомени. Пред  мъртвите и неочаквано оживели огледала на миналото.

И  отново, и отново срещахме нашите познайници. Не, не само тях. Срещахме и  някакви странни същества. Приличаха  на извънземни или наистина бяха такива. Не  можахме да установим контакт. Поне засега...

А  „сега-то" беше толкова дълго. Галеристката  броеше годините, после изведнъж изчезна и тя.

Та бяха минали вече около триста години... За  точност  не  претендирам.  Но си спомням, че си помислих:  „Това е вече повече от половин турско робство..." Бяха изминали приблизително триста години, когато застанах пред една празна рамка и  после влязох в нея. При миналото си. И при нея...

 

 

ЗА ЗЪБЧЕТО  С ЛЮБОВ  И  НОСТАЛГИЯ

 

        Бях двадесет и четири-годишен и в обозримите планове за  моето бъдеше не се виждаше никаква сватба. Пък и тогава  вестниците  пердашеха дописки за социалистическото съревнование, а не се занимаваха с хороскопа ви за всеки ден.

Макар и да бях в сезона на любовта, или по-точно в  джунглата на любовните приключения, никаква сватба не се задаваше на хоризонта. Беше  времето на нашенските хипарчета. Вече знаехме, че да се прави любов е много по-приятно от правенето на война. Макар и любовните подвизи да минаваха за проява на морален упадък. Тоест, за буржоазен морал.Тогава  това беше едно и също.

Упадъчна или не, любовта беше сладка, нейните презрели плодове падаха край мен и аз ги изяждах лакомо и ненаситно, забравил  притчата  за  изгонването  от Рая...

        Наближаваше  Нова  година. Поканиха ме на купон три много готини момичета, аз кроях планове с какво мога  да  им  се отплатя, та спомените и на четиримата да бъдат наистина  незабравими.

Бъдещата ми съпруга  Мария  също бе поканена на това  парти. Така  и се запознах с нея в навечерието на Нова година.  Бих могъл да го напиша и в навечерието на Новия живот, но не си падам по големите лафове.

Когато отново я видях на седемнадесет години, бях готов   за втори път да се влюбя в нея.  Макар и да знаех какво ще  последва.

Както първия път, доста се дърпах, за да устоя на нейните ласки и обяснения. Такива жени са най-опасни.                                                                                                                      

Те са готови да постигнат на всяка цена своето, а после никога не забравят на каква цена  са го постигнали и ти го връщат тъпкано... Изобщо готовият на самоунижение човек е способен и на миого по-голяма жестокост.

За жена ми, разбира се, е силно да се каже всичко това, но в някаква степен то съществуваше и при нея. Когато отново  видях това симпатично същество с по-особени и странни предни зъбки, заради които й викаха „Зъбчето", когато разпиля хубавата си дълга кафява коса, толкова модна в ония години, отново се влюбих в нея.

Дори повече от първия път!

Зъбчето  съвсем  не  се  оказа толкова невинна, колкото изглеждаше на пръв поглед. Набързо и  доста находчиво се справи с приятелките си и те й оставиха свободен коридор. И  толкова изтънчено ме прелъсти, че нямаше начин да остана сух. На  първия  ден от Новата година вече бяхме гаджета, но аз все още не мислех, че всичко е наистина сериозно, и то за дълго. Почти завинаги! Дори  сега, когато би трябвало вече със сигурност да го знам и помня, пак не можех да го възприема.

Пред  себе си имах безкрайно ергенско настояще, тъй светло и лишено от каквито и да било препятствия, че се виждах изпълнил всичките или поне главните цели на своя живот.

Но  Зъбчето влезе с гръм и трясък в него. Много  пъти я гонех, отнасях се грубо, а тя все повтаряше и повтаряше, че ме обича  нещо, на което един човек, който носи сърце, не можеше да устои. Каква  е  ползата да спечелиш цял свят, ако си потъпкал чувствата на единствения човек, който може би истински те обича?...

Зъбчето ме караше да не мога да мисля за нищо друго, освен за нас двамата! Не й  вярвах, но не можех да я откъсна нито от себе си, нито от чувствата си. Тя  винаги се завръщаше като победител. Макар и да се молеше като най-покаялия се грешник!

Тя ме желаеше, както желае нещо най-капризното дете!

Тя беше готова да се отрече от себе си!

Тя  обсебваше миговете ми като завоевател и покорител. Беше  неуморна. Беше целенасочена. Беше  в края на краищата момиче, което знае какво иска и как да го постигне.

По-късно такива като нея в песни и стихотворения наричаха Мъжки момичета. Но беше истинска жена! Това, което ми  даде  тя, не можах да го намеря при друга. Това беше точно Жената, която ражда живот, твори живот и отнема живот. Или поне спокойствието...

Та помнех, че и сега, щом отмине купонът и дочакаме утринта, все още неотрезнели напълно, ще сложим началото на една дълга, преминаваща през какви ли не перипетии връзка. Накрая щяхме да стигнем до безкрайни раздели, както и преди това да имаме две прекрасни дъщери, които толкова обичах...

Едната  щяхме да наречем Гергана и още на три годинки тя, нашата дъщеря, щеше  да ходи на уроци по пиано при учителката Кети Стоянова, с която бяхме добри приятели. Другата щяхме да наречем Лидия. Тя беше зачената в Съветския съюз и това отново запали жарта между нас, която иначе по-късно щеше да се превърне в хладна пепел...

Причината за неизбежните постоянни раздели беше, че Зъбчето, която след онази  новогодишна нощ  постоянно се кълнеше във всичко, което съществува и което не се е родило още, във всичко, което е на небето и под небето, че ме обича и че ще е единствената жена, която ще ме разбере, всъщност не ме разбра.

Не  я винях. Беше  поела непосилна задача, а и бе заложила на губеща карта. В  онази новогодишна нощ аз бях светлокосо, симпатично, но съвсем обикновено момче. Тя  обикна това съвсем обикновено момче и ие искаше да види в мен нищо друго. После, когато го разбра, прояви мъжеството на жената, която е готова да направи всичко за съпруга си, даже да го обича през зъби, дори да се опитва да разбере онова, другото, което не беше нейно...

Не  й  пречеха  дългите пътувания. Възприе  ги и свикна с тях, въпреки че преди това никога не ги бе обичала. Свикна и с  това да остава често сама, макар че понякога го изтъкваше като основна причина и за кавгите, и за бурните раздели. Питаше се на глас: „Чудя се защо не ти изневерих поне веднъж! Ти ми даде толкова много възможности, даже имах чувството, че сам ме подтикваш към това..." Струва  ми се, че свикна и с моето особнячество, с крещеното на стихове. И  ми  шептеше  през смях, докато се любехме:

Ти си откачен маниак! Затова ли  толкова те обичам?

Тя не бе момичето на Грегориаш и не можеше да каже, че човек се чувства свободен, ако сам е избрал своето робство и го е обикнал. Тя не можеше да разбере, че и моето робство,  и моето чувство за свобода са свързани все с несъздадената оше моя галерия. Сега, когато за втори път се срещах със съпругата си, разбирах, че съпрузите повече се обичат взаимно, отколкото обичат своите деца. Въпреки че често изглежда обратно. Има нещо необяснимо хубаво, което остава между нас.

Какво ти е, Жан? –  попита  ме  Зъбчето.   Когато се запознахме за  пръв път, не ми бе задавала този въпрос.

Понякога виждам в бъдещето.  Падам си малко пророк...  рекох, свил присмехулно устни.

Повече приличаш на завоевател  усмихна ми се почти насърчително тя.

— Но аз не виждам никакъв антагонизъм!  рекох.  Нали Давид е бил и пророк, и завоевател!

- Само той!  прекъсна  ме рязко. Но  той  е  изключение. Защото е бил любимецът на Бог, дори когато е извършил и пъкленото си престъпление. Пророците все не ги признават, а завоевателят събира признание... И цветя има за завоевателите, и паметници... Чак докато покрият славата им с упреци...

„А  какво ли е да не си признат от собствената си съпруга!? Явно  това не е проблем само на Сократ..."  помислих  си скришом.

Значи съм пророк!  перифразирах мислите си.  Виждам, че утре няма да мога да бъда разбран и от собствената си жена! — това  го казах гласно.

Хо-хо-хо, я виж какъв черногледец си бил! Та ти можеш да накараш да те разбере всяка...   Аз те познавам от толкова малко време, но вече знам, че си чудесен. Това е добро начало, нали?

Този  разговор не бе се състоял при първото ни запознаване и се смущавах, че се намесва нещо ново и нещо чуждо в спомените ми. Не исках да променям миналото си, колкото и несъвършено да беше то...

Грешка  е да се променя миналото, дори ако е възможно. Паралелните  екзистенции на настояще, на минало и на бъдеще никога не трябва да се смесват. Те трябва  да си взаимодействат, влизайки в конфликти...

Като си пророк, защо не ми кажеш нешо за бъдещето? За  да не го промениш ли?  Ненамеса, а?  предизвикваше ме.

Тогава  бях пийнал повечко, та се хванах, но защо повярвах  на  поканата й отново?

Мога да ти кажа нещо   рекох.  Ти ще  имаш  две  прекрасни дъщери и съпруг, с когото няма да се разбирате, но ще се обичате. Добре ли е?

Ама какво си подхванал тези съпружески разговори...

Понякога започвам да говоря за непривичното... Пък и  идва  Нова  година.

По-стар ли се чувстваш?

Не, хваща ме алкохолът. Ще трябва да спра, за да съм сигурен, че утре няма да се събудя с доста угризения и болки в главата... И то на място, където се вършат други неща, предимно физиологически и по-отдалечени от отшелническия егоизъм...

Зъбчето прихна да се смее на изчанчения ми лаф.

Предложих й да танцуваме и върнахме отново нещата на мястото си. Така беше и тогава. Същата песен! „Къщата на изгряващото слънце" и Анимълс. Танцувахме по острието на бръснача. Всичко между нас двамата можеше да се скъса още тогава. И аз бранех изгряващата като слънце любов, бранех сигурно зачатието на дъщерите си и шептях на Зъбчето. Шептях стихове...

Които тя така и не заобича...

Които аз така и не дописах...

 

Ти си гола, ти гола ще дойдеш

за разпятието на нашата любов...

 

Танцувахме... Краката ни се местеха в такта на оная мелодия. А в мен зрееше стихотворение. Прекрасно и топло като любовта! И я целунах...

 

Без път и пътища ще те намеря...

 

И ме целуна...

 

Без път ли казах ? –  Ти си пътят!

 

Сигурно  съм  бил  много пиян.

И  сега не съм много трезвен, като си припомням всичко това.

 

Кой знае незнайното, което в нас остава...

 

Никой! Поне аз не го знаех... И ето че пак не успях да кажа стиховете на Зъбчето. Но между нас течеше поезия. Или любов.  Ако те не са едно и също. Добре поне, че се любехме, както тогава... И сърцата ни отмерваха ритъма на един незавършен танц и на едно незавършено стихотворение...

Но даже и да бях решил да променя миналото си, да се превърна в друг, в такъв, какъвто Зъбчето желаеше, да се опитах да забравя галерията, пак не бих постигнал много. Пак нямаше да бъда „добрият съпруг", когото търсеше тя... Та нали пак крещях стихове и ги пишех във въздуха... А тя умееше да пише само върху плътта...

Между нас се настани мълчанието.

Пак си замислен?  формулира го като въпрос. Такива въпроси обичаше    да задава призори. Когато се завръщах.

Не си ли замислена и ти?  отвърнах с въпрос и аз.

Та мълчанието беше пълно с въпроси...

Малко... Но не се тревожа особено... Това, което стана между нас, не е грешка.

Този разговор не беше се състоял първия път.

Не, не беше грешка  потвърдих аз. — Има неща, които трябва да се случат...

Пак се правиш на пророк. Ще се уплаша накрая... Нима съм спала с мъж, който никога няма да бъде разбран?

Не съм никакъв пророк  говорех бавно, — а съм просто Жан. Този, който бе при теб в тази нощ и му се иска нещата  да останат така, макар и да обича твърде много своето пътуване в неизвестното...

Думите ми я развеселиха. Пак не ме разбираше. Мислеше, че просто оригиналнича, но думите истински ми тежаха. Страх ме беше, а Зъбчето пак не ме разбираше. Дали дъщеря ми, на която дадох розата, ще ме разбере някога?...

И поисках да се махна оттук, да напусна това легло веднага и да се пренеса в кой и да е друг период на живота си...

 

 

Така и стана. Стана в мига, в който го пожелах. Като че ли разполагах с вълшебна пръчица. Бученето. Увисването над нищото. Тунелът. Свръхсветлинният тунел или оня, който виждат хората преди смъртта си...

Озовах се в галерията „Папа Жан"...

Изродът с мънички черни свински очички бе допрял нож до „Целувката" на Жул Паскин.

Биваше си го това момченце. Беше в черна фланелка без ръкави, май се опитваше да ме сплаши с бицепсите си и с щедрите татуировки по тях. Беше твърде мургав, за да е чист българин  с къса рейнджърска косичка, оредяла вероятно от стероидите, които бе вземало, за да порасне толкова. Усмивката на сплесканите му устни беше добре моделирана като върху плакат. Бандата бе поискала твърде висок наем, за да охранява моята галерия. Толкова пари нямах. Имах много повече в акции, недвижимо имущество и произведения на изкуството. Но тях не бих докоснал никога  те бяха иещо повече от пари. А и нямах никакво намерение да плащам иа рекетьорите след моя печален опит в Русия. Те никога не мирясват. Понякога може и сами да си мислят, че като им се плати, могат и да оставят човека на мира, но това никога не трае дълго. Винаги искат до дупка  докато могат или докато си счупят главите в някои по-здрави порти, на които почукват...

Сега бяха изпратили най-големия мутант от своята шайка и той не приличаше на човек със свинските си очички, но не приличаше и на свиня с вълчата си агресивност. Подчертано непукистки той извади ножа и го допря до платното иа Жул Паскин. Това платно, което ме бе спасило сред ледовете на Верхни Мезен.

Беше висок близо два метра и тежеше най-малко сто и тридесет килограма. Неговите шефове си подбираха работниците  така,  както техните колеги, сутеньорите, избираха своите работнички. Отначало  изчаквах.  Мислех, че блъфира.  Не, не  блъфираше. Той  наистина щеше да съсече „Целувката".

Изглеждаше  напълно невъзмутим, но не беше. Очите  му диреха някакъв диалог с моите.

Двамата бяхме на ръба, когато той изрече:

 — Ако не платиш това, което ни дължиш, тази картина ще бъде унищожена!... Можеш да ми имаш пълно доверие...

Дали щях да имам време да извадя пистолета? Тогава излезе успешно, но сега наистина не знаех. Нещата при повторното преживяване приличаха на изживяното тогава, но не бяха абсолютно идентични, сега дори най-малката разлика можеше да има фатални последствия...

Засякох мига, в който беше разсеян, извадих пистолета и го насочих към голия му врат.

Хайде сега, скапаняк такъв, пусни ножа!  при тези думи заредих.

Изпълни.

Ръцете на тила! По-надолу, по-надолу... Да ги видя, че се опитват да пипнат кръста!... Още по-надолу!

И пак както тогава осъзнах, че натискам спусъка и обирам мекия спусък. Рекетьорът, ужасен, напълно се скова и се опита да изпълни моята заповед, та целият се изви назад. Всеки миг можех да произведа изстрел, самият аз не знаех вече какво ме караше да обера мекия спусък напълно, а и отново бях насочил дулото във врата на рекетьора.

Още по-надолу!  продължавах да крещя.  И лактите разтворени! – 

После се доближих до него и изритах ножа. Трябваше да отпусна спусъка, но не го направих. Не исках  да  убивам  човек –  макар и рекетьор... Не исках никакви конфликти нито със закона, нито с приятелите му, нито пък най-малко със съвестта си.  Но ако беше направил нещо на „Целувката" или пък се съпротивляваше, не бих се поколебал. Съзнавах добре, че спусъкът може всеки момент да произведе изстрел и бях ужасен, но някаква тъмна сила не ми позволяваше да го изпусна. В този момент аз се боях от себе си повече, отколкото рекетьорът.

Чувствах се както тогава, когато държах брадвата над главата на Витя, личния  си телохранител и бивш приятел, който ме бе предал тъй подло. Нещо се бореше у мен и аз стоях на ръба на някаква пропаст. Същински екшън герой...

 

- Да те видя на пети! На пети! — продължавах  да крещя. –  Пръстите по-високо!

Едва  не падна. Беше се извил назад и неестествената поза, в която го накарах да стои, бе тъй неудобна... А  аз  исках и да се вдигне на пети.

Ха си залитнал, ха с теб е свършено!  тъмната сила в мен  продължаваше да ни изтезава: него и мен.

Дръпнах  го дори за косата назад. Не  беше необходимо да го дърпам толкова силно. Тупна  с целите си сто и тридесет килограма на пода. И  в  тупването му нямаше нищо от техниката на падане. Изстена.  Допрях  пистолета  на  слепоочието и едва сега отпуснах спусъка, но пръстът ми продължаваше да е върху него.

Сега, като ти  кажа да изчезваш, ще изчезнеш, ако не искаш  да ти се случи нещо наистина  неприятно... Направи кофти избор, че се опита да ме заплашиш... Не е естетически издържано, а в галерията влизат естети. Поне докато това тук е още галерия. Разкажи на твоите, а ако ти откъснат топките, няма аз да съм ти виновният...  И не е необходимо да  ме  плашиш с приликата си с Конан Варварина. Така можеш да се харесаш на  Атанас Джананов, но тук не върви... Сега изчезвай!..

Горилата  се  изправи и тръгна към вратата. Чак  като  прекрачи прага, изрече:

— Тежко ти!  и побърза да се прикрие.

Засмях се,  но  не  ми беше никак до смях.  Опасността  бе  отминала само временно и аз продължавах да чувствам студени и топли вълни по тялото си. Бях  запазил „Целувката" жива! Аз я спасих! За това  мечтае всеки юноша, откак свят светува. Бях  щастлив. Въпреки това сърцето ми беше свито. „Целувката" беше в опасност. Не можех да рискувам живота й. Не можех да поема тази отговорност нито пред изкуството, нито пред своето дете... Нали бях предал розата... А какво наистина ще й предам без „Целувката"? Идеше ми да се разплача от безсилие...

Шум. Бучене. Прехвърляне. Тунел. Скок от среда в среда или от спомен в спомен.

 

БЕЛЕЗИТЕ ЗАДЪЛЖАВАТ

 

Озовах се на Античния театър в Пловдив и бях още много, много млад. Античният театър бе същият, но и не съвсем. Това беше Античният театър на моята младост. Тоест в годините, когато за пръв път празнувахме на осми декември деня на Джон Ленън. Не беше минало много време от убийството му...

Леко понаквасени младежи с не много дълги коси, подстригани по  „разрешения начин",  пееха песните  на Бийтълс, подражаваха  на  китарите  си  техните  мелодии,  гонеха се  по стъпалата-пейки, където римляните преди векове са получавали  полагащите се след хляба зрелища. Бях с един приятел, който се беше понаквасил доста, а на всичкото отгоре бе загубил в автобуса и портфейла с парите, които държеше в себе си, уж  за по-сигурно. Та  затова  полуядосано, полувиновно мърмореше, че нямаме пари за бира, а на него ужасно му се пиело. Помолих го няколко пъти да млъкне, но той продължаваше своята ария-речитатав. Но нито неговото мърморене, нито моят стоицизъм можеха да ни помогнат: пари нямахме. Дори  за  бира. А отгоре на всичко наоколо не се мяркаше и никакъв познат  мангизлия.

В  едното кюше на Античния театър се беше оформила компания от тридесетина човека. И сред  тях нямаше наш човек. Сред  другите  също. Но на моя недоквасен приятел му хрумна спасителна идея. Вдигна глас и се провикна:

Хей, има ли някой, който да разчита на мускулите си,  за да му докажа само срещу две бири, че се заблуждава?... Има ли?

Срамувах се, но се усмихвах почти неутрално. Моят авер търсеше мераклии за канадска борба. Биваше си го, но ако загубеше, не виждах откъде щяхме да намерим пари, за да платим баса, след като нямахме и стотинки за пътни до Асеновград.

Добре, бе, малкия  обади се един.  Хайде да те видя...

Бяхме привлекли и погледите на останалите, които с интерес започнаха да следят развоя на събитията. Момчето, което прие хвърлената от моя приятел ръкавица, беше сухо и върлинесто, но и от пръв поглед личеше, че е жилаво и яко. Приятелят ми беше нисък и набит. Та докато не си хванеха ръцете, не можеше да се разбере кой кого. Това беше формулата на онова време  за политиката, а и за делничните проблеми. Пляснаха си ръцете и за голямо учудване на всички моят сподвижник свали три пъти и двете ръце на противника си. Неговият секундант се втурна да купува бира и малко след туй пред нас цъфнаха шест отворени бири, а и ни наобиколи голяма компания.

Заслужихте си бирата! засмя се Върлината. Откъде сте?

От Асеновград  отвърна моят приятел и му предложи една от бирите, които току-що Върлината бе изгубил.

Тогава ще си получиш номера... Ние сме от Бургас!

Мълчахме. Не знаехме накъде бие.

Ако приемете играта, пловдивчани ще ни бъдат журито.

Каква игра?  моят приятел  бе решил да продължи веселбата си.

Играе  се  по  моряшките  кръчми  с полагащата се

досада за разказвач на легенди рече Върлината.  Там се събират  истинските  морски  вълци.  И разказват  своите  патила  и премеждия, но все с нещо трябва да го докажат... И показват белези, татуировки, незараснали рани и изобщо всякакви козметични дефекти на тялото, получени при нараняване... Понякога спорът кой е преживял повече от другия води и до нови, съвсем пресни белези и рани... Играта обаче си има и своята весела страна  промени изведнъж интонацията си момчето, наистина беше добър артист.  Нещо като игра на въображението.

Част от пловдивските  хипари вече се присъединяваха  към тумбата около нас.

Работата е да се покаже белег и да се разкаже неговата история... Естествено може и да не е истинска, а измислена...

Но колкото по-голяма и опашата е лъжата и разбира се, колкото по-голям е белегът, толкова повече точки получава състезателят. Надявам  се  на  безпристрастността  на пловдивското жури. Залогът  е  десет бири. Приемате ли?

Не бях наквасен нито като момчето-върлина, нито като моя приятел и нямаше да се хвана, защото не изключвах и евентуалната загуба, макар че белези ми се намираха. Приятелят  ми за мой ужас обаче вдигна залога на двадесет бири, които, ако изпиеше, биха му потекли от ушите. Ако можеше да ме чуе и ако ушите му служеха за нещо.

Добре, двадесет бири!  потвърди Върлината.

Тридесет  извика моят приятел,  завладян от покерджийска страст.

Тридесет, за последно! —  засмя  се  Върлината от Бургас.  Има ли желаещи за жури?

        Желаещите не бяха никак малко, но ние, участниците, си избрахме и по един секундант.

Започна се забавно, но не ми хареса едно от условията на играта: всяка страна по време на състезанието можеше да си и  нанесе по една рана, която даваше три точки. Иначе оценките щяха  да  бъдат по десетобалната система.

Първи  започнаха бургазлиите. Върлината показа някакъв белег на ръката си, оставен от остър предмет и вече сладкодумно описваше как всичко се било случило през един мразовнт ден, когато си вървял сам край пристанището, и отнякъде изскочили десетина яки, набити и много пияни докери, нападнали го, а той ги „ступалкал", естествено, всичките, но по време на боя бе получил тази рана от нож...

        Беше  ред  на  моя приятел. И той показа подобен белег на ръката си. Бил познавал най-красивата циганка в света и с нея въртели такава любов, каквато не е описвана и в циганските романси, но тя започнала  да не се весва на чакалъците, та той загрял, че  някой му прави  сечено  и я подирил  в  циганската махала, където го нападнали тридесетина въоръжени цигани, а  той досущ като Върлината ги „ступалкал" и също като него  получил раната от нож на ръката. Щял да получи и още по-дълбока на гърба си, ако неговата любима не го била прикрила с тялото си...

Историите  бяха, общо взето, равностойни, но белезите не бяха особено дълбоки, та и двамата получиха по пет точки. Върлината  и всички  бургазлии разбраха, че имат достойни противници. Но  върлинестият бургазлия, отявлен битник и поради това човек, който си има проблеми с комсомолската организация, пишеше и хапливи стихчета. Това  щях да науча по-късно. По-късно! Когато изчезна в някакъв лагер... Може  би него трябваше да срещна не само в Галерията на спомените, а и в галерията „Папа Жан". Щях  да го нарисувам и да го туря до момичето на Грегориаш и „Целувката". Помнех го Върлината...

Но тогава  неговият  приятел оголи крак и го вирна към нас.

От акула е! — Белегът наистина беше доста голям  и можеше да е от акула...

Седем точки!

Оголих  гърба си  и демонстрирах моите драсканици и резки.

От лъвица е! –  засмях се аз и когато журито почти единодушно ми определи пет точки, добавих: -  Ама е момиче зодия „Лъв"  баш от истинска лъвица...

Отсъдиха ми осем точки и ние поведохме. Върлината показа своя врат с белег от изгаряне.

Бях автомобилен пилот, но вече не мога да се състезавам... При катастрофата, от която спечелих този белег, получих и увреждане на очите...

Моят приятел показа гърдите си с татуираната върху тях змия, увила гръбнак около брадва.

Бях седем години в „Синг-Синг" и там си я направих.

От този момент вече поведохме и продължавахме да водим, а нашите съперници все по-трудно съчиняваха историите на следващите белези. Шумната агитка, събрала се около нас, барабанеше по китарите „туш", когато някой се забавяше с отговора и броеше гласно: „Толкова точки веднъж, толкова точки два пъти..." Преди да прогърми третата и окончателна присъда за един от отборите. Кибиците бяха започнали и да залагат „за асеновградчани" или „за бургазлии", та ни аплодираха още по-шумно.

Водехме с две точки, когато Върлината извади нож и клъцна ръката си. Поведоха с една точка, а ние се бавехме с нашия отговор.

Осемдесет и девет точки веднъж  –  започнаха сеирджиите, осемдесет и девет точки втори път...

Губехме. Някакво русо момиче се провикна:

Хайде, бе! Заложих на теб... Ако нямаш повече белези, дай да се скрием някъде, та да се фукаш и с белези от скорпионка...

Осемдесет  и девет точки тре... По-нетърпеливите  вече бяха готови да ударят гонга, когато приятелят ми викна:

СТОП!

Не знаех какво е намислил и чак като го направи, ме хвана яд, че не сме се сетили по-рано. Бръкна с пръсти и извади своето изкуствено око, след което го закрепи върху гърлото на бутилката...

Гробно мълчание. Всички ни зяпаха като сцена от филм на ужасите, а приятелят ми рече най-спокойно:

К'во стана, бе? Колко отсъждате за изкуственото ми око?... Заради него напуснах бокса. Извадиха ми го в съблекалнята съотборници на оня, дето бях натупал на ринга...

Нашите привърженици нададоха победоносен вой. Окото спечели десет точки и то в решителния момент.

Съперниците ни с усмивка си платиха облога, а и всички пари, заложени за нас и срещу нас, се превърнаха само след минути също в бира. Ин бира веритас!

Когато вечерта се спусна, вече бяхме на друга вълна. Аз вече бях във форма. Започнах да рецитирам стихове. Да крещя, по-точно. Джон Ленън беше звезда, която светеше вече на небето. И аз се надявах да ни чуе. Стихове, песни, аплодисменти се вдигаха като ято от Античния стадион към новия Олимп...

Момчето-върлина също започна да рецитира. Наистина дръзко бе да се изричат неговите думи. Сигурно Върлината ме подсещаше за мелодията на този спомен...

Ще го нарисувам!

Непременно трябва да го нарисувам...

 

В страна, където не цъфтят надежди,

поливани от сълзи и от пот...

 

Това ли бяха думите на неговата песен?

И това „пот" с „хомот" ли се римуваше?...

... Страна, в която днес цъфтят налъми,

чалъми имаме и за това...

Тогава отнякъде изскочиха ченгетата. Естествено тяхната акция беше подготвяна по-дълго и по-старателно от нашата. Издрънчаха скъсани струни, чу се стон и чу се лай на кучета... Трябваше да ни захапе кучешкият страх и да побегнем.

Побягнахме...

После някои разказваха, че имало и ранени, и спукани глави, и окошарени... Казваха дори шепнешком, че били и застреляли някого...

Прогониха песните, бяха се родили легенди.

Но да не поставяме легендите върху пиедестал и да правим нови паметници. И без това ги имаме достатъчно – паметници с пиедестали, които са по-високи от нашите победи...

Както го пее тъжно Окуджава.

И както можеше да пее Върлината от Бургас!

Лично мен и моя приятел ни освободиха бързо. Бяха дори учудени, че срещат такъв човек сред „помиярите". Само дето не ни козируваха тогава... И това прави спомена ми още по-горчив.  Ами ако е имало защо да ми козируват?

Мен и моя приятел пуснаха най-напред, защото точно тогава изпълнявах някаква длъжност в Комсомола. Може и да не я обичах, но нали получавах заплата... Макар и да не ми беше до нея. Материално бях обезпечен от момента, когато получих наследството, но тази длъжност ми даваше право да пътувам извън България и да продължавам да изграждам галерията на своите мечти. Един ден тя щеше да бъде реалност...

Чувствам се като предател — рече моят приятел, съвсем отрезвял в таксито към   Асеновград. —  Така гадно не съм се чувствал никога. Какво ли ще правят с другите?

Ще ги пуснат. Никой не е сторил нищо!... Ще търсят някакъв скрит повод, няма да го открият и ще освободят арестуваните...

Сега, когато за втори път се возех в таксито към Асеновград, се чувствах още no-зле. Струва ми се, че сред милиционерите, които ни прибраха, разпознах и усмивката на рекетьора, който се бе опитал да разреже „Целувката"...

        Тогава  усетих, че отново се прехвърлям през бездната...

Къде бях?

Познатият ми нар. Решетките. Преварената вода. Четирите горили с офицерски пагони и с мутри на мужици ме претърсваха. Отново се намирах в руския затвор. Защо толкова често спомените ме връщаха там?

Албер Камю в  свояЧужденец" твърдеше, че човек и един ден да е живял истински, може да преживее със спомена си за него и сто години в затвора.

Поне спомени си имах.

За сто години самота, че и за повечко.

Та преживявах вече за трети път трите дена в руския зандан, най-ужасните часове от моя живот и  слава Богу  бях помилван: върнах се към най-щастливите си дни  в галерията „Папа Жан". И то по времето, когато нямаше рекетьори и тя беше в своя разцвет...

И пак видях в галерията да влиза Румен Статков. Беше станал известен с политическите си шаржове и като го видях да надкрачва прага на галерията, бях наистина поласкан. Завъртя се из галерията, заозърта се наляво-надясно и след това излезе. След няколко минути се върна и се взря в картините. Реших, че трябва да се запозная с него, но чаках подходящия момент, докато Румен Статков отново не излезе от галерията. Тогава го заговорих. Той също желаел да се види с мен. И разговорът потръгна: за България, за галериите, за изкуството, за художниците, за търговците, които търгуваха с всичко споменато досега и го изнасяха извън България, вместо да внасят...

Тъй се изтърколиха часовете до вечерта, а после стана още по-хубаво. С неколцина мои приятели спретнахме в чест на наистина скъпия гост парти в самата галерия...

И ето, моите халюцинации отново оживяха...

Първо  слязоха  от  картините  момчето и момичето, които се целуваха на платното на Жул Паскин. Бяха турили на лицата  сн маски, като на истински бал с маски. Понесоха  се из галерията. Танцуваха. После се отлепи момичето на Грегориаш и аз я видях  такава, каквато беше в Галерията на спомените. Върху  тялото й мигновено се появи нежнобяла рокля, сякаш изплетена от лунната светлина, а после лицето й също се покри с маска. Маската  бе сребриста, страшно й отиваше и я правеше по-съблазнителна, отколкото когато беше гола. Тогава от картината „Покорителят" слезе Папа Жан и моя милост затанцува с момичето на Грегориаш... Тогава наскачаха край нас всички: фантазните същества на Южаков, кошмарните видения на Бугай от „Грип", демони и ангели танцуваха заедно... Оживелите произведения на авангардистите превърнаха моята галерия в един нов свят — прекрасен и вълшебен...

Когато  изживях този бал за пръв път, се уплаших, че полудявам. Нормалните хора не халюцинират. Сега поисках да проумея всичко.

В галерията си бяха дали среща толкова много различни стилове, толкова много и различни мечти и фантазии, че беше наистина изумително.

Танцуваха Доброто и Злото... Танцуваха Истината и Лъжата. Танцуваха Живота и Смъртта. Танцуваше раждането на света и неговият край...

Беше невероятно!

И още по-невероятно беше, че никой освен мен не забелязваше този танц. Нима и Румен Статков не ги забелязваше? Или Мариана, галеристката?...

Поканих Мариана на танц. Тя се позасмя и прие, колкото и странно да й се струваше, защото нашият таиц беше без мелодия. Но бързо и точно тя влезе в ритъма на странния и непознат танц, който танцуваха нарисуваните на картините.

Сега сме като тях, нали? попита тя.

Нима ги виждаш?

О, да!... Не правят празненството си за пръв път... –  Значи затова Мариана толкова обичаше да бъде сред тях и накрая дори започна да спи в галерията...

— Защо не си ми казала?  Мислеше, че няма да ти повярвам ли?...

Не, Папа Жан, не... Знаех, че ще ми повярваш, но тези неща не се разказват  те се виждат.

Защо останалите не ги забелязват?  попитах.

Може би не искат или са неспособни... Може би и ги виждат, но не искат да си го признаят... Може би смятат, че на тях ще им бъде по-добре, ако такива танци въобще няма... Та за  вярване ли е?  Злото да танцува с Доброто,  Живота  със Смъртта...

Бях шокиран. Никога не бях очаквал да чуя всичко това от устата на Мариана. Никога не бях и предполагал, че тя знае толкова много за Другата среда. Тя, от своя страна, не знаеше, че ние празнуваме тази прекрасна вечер за втори път... След като свърши танцът, седнах съвсем спокойно сред останалите. Другите се завърнаха в своите рамки и всичко стана нормално. Румен Статков разказваше за първата си изложба „Послание към света", после му хрумна да ме накара да декламирам и аз започнах. Когато спрях, някой засвири, после подхванахме разговора за изложби и галерии, пак рецитирах стихове, пак свирехме па китара и така до утринта... Така Румен стана част от галерията „Папа Жан", която някои мислеха дори за църква. Та малко ли възрастни жени влизаха тук и запалваха свещ пред изложените икони? Пред тях вече бях поставил свещник. Защото бях разбрал, че икона без молитва и вяра не е жива...

Но Румен Статков беше част от една друга църква. Църквата на художниците! Ето това трябваше да бъде моята Всемирна галерия...

След срещата с Румен, след безкрайните и сладки разговори за неговите „Послания към света", след бала аз отново се завърнах  щастлив и объркан  в Галерията на спомените.

Дълго ли ме чака? — попитах момичето на Грегориаш.

Този път ти се бави само няколко минути...

Олекна ми. Но имаше да я питам и друго:

Онзи дявол идва ли при теб?

Не... Нямаше  и  кога. Теб те нямаше за толкова кратко...

Макар че бях готова да  те чакам отново с години.

Нещо се беше променило у нея. Или така само ми се струваше.

Да вървим — рекох аз колкото може по-бодро.

- Нека постоим малко  помоли ме тя.

Все  още  не разбирах  причината  за  странното й  държане.

Какво пък – рекох, -  няма да загубим кой знае колко време, щом като пред нас е вечността.

Да  рече тя и се разплака.

Прегърнах я, бях уплашен може би повече от нея. Тя поне  знаеше защо плаче...

Пак вървяхме и пак я питах какво й е. И защо плаче...

Няколко пъти се спирах, прегръщах я, изпивах сълзите й.

И най-накрая  като албански реотан  разбрах:

Тя никога преди не бе плакала!

Та нали по това се различаваше от всички други жени... И после неочаквано — най-после се засмя.

—     Искам да се любим така, както никога досега!  рече.

И в гласа й имаше толкова непознати нотки.

Прегърнах я:

—     Какво ти тежи?

Не отговори. И трябваше да повтарям и повтарям въпроса си много по-нежно и много по-настоятелно.

—     Скоро ще се разделим... Може би завинаги... Пак ще бъдем един до друг, но аз ще бъда вече само изображението от една картина, а ти галеристът, който ще я притежава... Ти ще ме имаш на картината, ще ме харесваш и обичаш, но никога няма  да държим ръцете си и да се обичаме като живи... Изкуството е и една раздяла... И една смърт...

Мълчах.  Тя просто трябваше да си поеме дъх.

—     Следващата картина  подхвана тя  е нова среща. Ще  срещнеш отново Грегориаш, моя баща и създател. Художника маринист. Натуралиста. Човека, който пресътворява природата толкова жива в картините си...  Пантеиста.  Човека, който ни  връща назад, когато гръмотевиците не са плашели хората и не са раждали първите богове. Тук ще видиш една картина,  а върху тази картина съм аз. Ти ще купиш тази картина и тя ще

стане твоя и един ден ти ще я занесеш в галерията си. Сега трябва да се завърна в картината...

—     Скъпа-а-а!  простенах и помислих, че ще се прехвърлям отново в някакъв друг свят, защото всичко под краката ми заигра. Не, раздялата ме плашеше. Сега разбрах и думите на Николай Гешев... Нали той казваше, че когато не пие, чувства света под краката си нестабилен. Сега светът пропадаше. Или по-точно пропадах аз. За да бъда на дъното... Както тогава с

Павлина...

—     Не ме наричай „скъпа"!  изкрещя.  Нали предпочиташ да имаш моята сянка вместо мен самата...

Не бях я виждал такава.

—     Ограничена в рамката си... Създадена и завършена...Значи, и готова да бъде унищожена...За да виси на стената... Само на стената... На студената стена...

За миг ми заприлича в гнева си на Зъбчето от нашите чести семейни скандали. Не чувах ли нейните реплики?

—     Голям естет ще ми се правиш?!   Ако наистина беше естет, щеше да усетиш, че аз съм сънят и кошмарът ти, че аз съм всичко, което си търсил... Докато бяхме заедно, не разбра ли, че инфлацията в Магазина за въздушни кули не бе опасна за нас, защото Галерията ставаше наша и това я правеше все по-красива и по-красива...

Мълчах. И се вслушвах в гласа й и в моите спомени:

—     Не виждаш ли, че целият си изрисуван и отвътре, и отвън! Или си мислиш, че подаряваш красота на хората? Ха-ха-ха-ха.  Какво от това,  че тъпчеш  с бисери прасетата...  Нито всички бисери  ще  бъдат утъпкани,  нито  всички прасета  ще  бъдат нахранени.

—     Хората не са прасета  прекъснах я този път рязко аз.

—     0, да  знам. Казвал си ми го... А преди теб го е казвал един неразбран, но възвеличен от същите свинчовци мъдрец... Хората нямали тяхната невинност, а това според теб е кръгът на вечното търсене  този, в който сме и който е в нас!... Думи и бои е всичко това, което ми казваш!... Къде е плътта, къде е животът!?... Затворен в рамка.   Тъй сме свикнали да го виждаме!... Като отрязано ухо!... Като бесило в тоалетната!... Като свръхдоза! Като алкохолно натравяне! После рамката. Дървената рамка, а между нея парцал над парцала и няколко лопати боя! Ха-ха-ха! Или пък пръст, гробищна пръст. Около нея поне обикалят призраци и зомби... Помисли ли, както ме обичаш, у какъв тъп сноб мога да попадна след сто или двеста години? Помисли ли  за  мъртвите  очи,  с  които  той  ще  ме  гледа?...Помисли ли за прасетата, които ще ме крадат и препродават, за сейфовете, в които ще ме държат! Нали и ти държиш платна на Салвадор Дали в сейф!  Горките  платна. Помисли ли, че един ден аз  ще  съм  просто  паричен  знак,   с   който   се  купува  и продава...

Млъкна и заплака.

—     Мразя те!  изкрещя и после се хвърли на врата ми. –  Обичам те!... Аз съм глупачка!...

И пак плачеше. И сълзите й пареха ръцете ми като капки от догаряща свещ.

-       Мисля, че вече ще започнем да стареем...  изхлипа. –  За нас времето е вече реалност. Ще трябва да тръгваме!...

Вече усещахме умората. Усещахме глада. Усещахме най-естествените неща. Не можехме да останем вечно пред картината, където трябваше да се разделим. Продължавахме обаче със сетни сили да се любим. Нали беше за последен път.

        - Обичам те  каза накрая за сетен път тя и аз разбрах, че наистина е последен. Прозвуча в гласа й.

Видях  се  как разговарям с украинския художник от български произход, с творителя на най-прекрасното момиче във вселената  Грегориаш. Пред мен беше неговата картина и в нея зееше нещо празно.

—     Сбогом  каза ми тя и се хвърли в картината.

После  замръзна  в своята поза,  която  уж беше  толкова жива и беше толкова статична... Та нали преди миг голото момиче беше до мен, та нали се любехме...

Разбрах  какво  съм  загубил  и  заплаках.  Заплаках  така, както не бях плакал никога досега. Имах своята картина и имах момичето в нея. Но двамата вече не дишахме един и същи живот и не бяхме влюбени в едно и също робство...

Бавно се връщах в себе си. Почувствах се с нещо по-свободен, но и толкова беден със собствената си свобода... Влязох в картината, обаче се превърнах във вятър и тревички, в природа, във фон. По този начин станах това, което люби момичето през всичките й дни в картината. Естествено зарев-нувах онзи Папа Жан, който беше извън картината. Тъй несравним беше отговорът на момичето заради моите докосвания, че аз разбрах, че не е лошо всичко мое да бъде общо и всичко общо да бъде мое... Облакоподобен Зевс ли бях или пък комсомолски секретар, бърз като електрон, и поради бързината си намиращ се едновременно във всяка точка на орбитата си?... После все пак прекрачих рамката в обратно направление, въздъхнах и си рекох: „Какво ли пречи на природата да бъде мила с нас? Нима сме нейните отхвърлени поради лошотията си деца?... Въобще добре е да открием магическата скъсана връзка... Която може би да завържем обратно?..."

—     Но инак няма да има нужда от галерии, Папа Жан рекох на себе си. — Галерията съхранява за нас чувството за търсенето на хармония... Естествено когато хармонията бъде постигната, нуждата от галерии ще отпадне... Дотогава светът ще се нуждае от галерията ти, Папа Жан...

—     Тъй рече Папа Жан  чух гласа над мен.

Извръщайки лице, видях ужасния управител на Магазина.

  Какво още искаш от мен?  попитах.

  Оставаш  сам,  няма кой да ти  показва Галерията на спомените... Това в края на краищата не е моя работа, но поне до следващата картина трябва да те заведа. Все пак ще има с кого да споделяш...

—     Може би и не желая да споделям нищо с теб?  рекох.

—     Може би да, може би не...  Не знаех, че може да се смее тъй гръмогласно.  Та ти дори не знаеш кой съм. Мислиш ме за изкусителя, но ти не   можеш и да си представиш изкусителя...

—     А таблицата?  напомних му.

—     Вече нямам никаква таблица. Предлагах ти я за  собственото ти  добро.. Зарежи  това. Прочее, да вървим към следващата картина...

Последвах го, за да видя и срещна отново доктор Атонхриизл. Старият съсухрен учен пак ме фиксираше с поглед изпитателно.

—     Този спомен остана несподелен!  засмя се управителят. В смеха му фигурираше тъгата и аз оцених, че той не може да бъде изкусителят.

—     Старият гений беше много объркан...  Трябваше да го споделя с някого, пък бил той и дявол, знае кой?  Но не биваше да  слага край на живота си. Половината от схемата остана при неговия приятел и сътрудник Новкин,  а другата половина я довери на мен. Не че ми имаше особено доверие, просто мислеше, че след смъртта му аз и Новкин никога няма да се разберем и... никога няма да можем да сглобим цялата схема. Надяваше се обаче моята половина да се запази с моята колекция и в едно време, когато светът с главно „С" порасне и може да  поеме  отговорност  за  всяко откритие (а сегашният свят е леконравно безотговорен и не иска да тренира вдигане на тежести), да намери схемата и да я използва при преоткриването му... Нещата не се развиха така, както искаше доктор  Атонхриизл. Новкин разбра или се досети н се опита да получи от мен дискетата, където бяха документирани много от тайните на доктор  Атонхриизл...

—     Но ти не я даде, а я унищожи!  Биваше си го моя събеседник по нежелание.

—     Да, унищожих я. Беше истинско самоубийство, дори нещо повече. Геният, който я създаде, не можа да го стори, успя  да  се самоубие само. Не можех да оставя записаното върху  дискетата, щом съществуваха толкова безотговорни и амбициозни личности като доктор Новкин...  Атонхриизл през последните дни на живота си бе прехвърлил цялата отговорност върху мен. Понякога гениите нямат критерий за добро и зло... Лесно му е било на Бор да каже, че атомът не е нито добър, нито лош, всичко щяло да зависи от това в какви ръце ще попадне...  А доктор  Атонхриизл дори не формулира и така своето решение. Ако той не бе разрушил всички норми, може би нямаше да е гений, но шом не признава никакви норми, как да реши моралната дилема? Той също считаше, че неговото откритие не е нито добро, нито лошо. И толкоз. А ако Атонхриизл приличаше на своя сътрудник Новкин, би променил чудовищно света. Спаси ни неговото чувство за отговорност. Но и отговорността му тежеше, та я прехвърли върху мен...

—     Все пак неговото откритие би могло да направи света много по-красив. Защо  го унищожи?

—     В началото и аз мислех, че това е най-голямото достижение в цялата  световна  история.  Бях  изпаднал  в  еуфория! Дори   успокоителните  не  ми  помагаха.   Беше  ми  трудно  да повярвам, че може да съществува кондензатор, който да улавя  енергията от картините на гениалните художници, да я трупа  в себе си и чрез подходяща схема да я прехвърля в друг човек, за  да  го  направи за миг поне гениален...  Всеки би могъл да бъде Леонардо да Винчи, Гойя, Винсент ван Гог, Салвадор Дали... Всеки би могъл да твори красота като тях и да надникне в  световете  им. Изкуството вече нямаше да бъде привилегия

единствено на богатите и нямаше да се твори единствено  от бедни  и  тъжни  хора.   Надниквайки  в  тайните  на  гения,  ние  щяхме  да  разчетем и тайните на битието. Част от изкуството   щеше  да  изчезне, за да се превърне в точна наука. Хармонията  щеше да бъде постигната, без да е необходимо да бъде сляло търсена... После треската на еуфорията отмина и вече започнах  да  разбирам  какъв  товар  бе  стоварил на плещите ми доктор

Атонхриизл. Видях хиляди фанатици с кондензатори да стоят пред изображения на  Кали,  Ваал,  Хет и толкова още тъмни божества... Много войни! Острото разделение на Зло и Добро почти като в приказка можеше да не завърши като приказка, а да  изтрие от лицето на Земята и Доброто, и Злото... Упреквах  се, че моят страх е параноичен и че разсъждавам като еснаф,  който не  иска да приеме  новото...  Но  виждах  и  ограбените Гении , чиито шедьоври се превръщаха в нещо делнично... Противоречията  бяха  безброй. Отговорът на моралния въпрос  на  това  откритие  не  бе намерен  от неговия  създател и той  се самоуби. Отговорът не бе открит и от мен и аз убих откритието изтрих дискетата. Ако бях се поддал на внушенията на доктор Новкин, откритието щеше да бъде използвано за користни цели...   Това е всичко!  Изглежда че на Света му е още рано да притежава хармонията.    

        — Ти затова не прие и Систематичната таблица — засмя се почти свойски управителят. — И за откритието, което си унищожил, ще ти кажа, че си направил голяма грешка. То щеше да помогне на толкова бъдещи изследвания...

 Не съм казал всичко. Много  no-късно  успях да разбера колко несъвършен с бил този тъй наречен кондензатор. Намерих  съвсем случайно във вилата на покойния доктор Атонхриизл неговия дневник. Докторът  бе  направил опитен модел на „кондензатора" и дори бе го експериментирал. Името  на  момчето, което бе поело риска върху себе си, бе отбелязано в дневника само с инициали. Всеки един ден това момче е било един от гениите на багрите... После  следваше  доста дълга  пауза в излагането на събитията в техния хронологичен ред, но видях, че опитното момче, месец след като е било „Ван Гог", просто изчезнало и доктор Атонхрийзл го търсил под дърво и камък, докато един ден попаднал на криминалната хроника от някакъв вестник. Същото момче  бе извършило масово убийство, след като изклало цяло семейство, то направило опит да се самоубие. Заключението на съдебните лекари било: прогресивни шизофрения... А преди експеримента това момче било съвсем здраво. Значи експериментът бе причинил шизофренията... Щом момчето се превръщало в един странен медиум, за да достигне гения, то не е могло да примири толкова много противоречия в себе си и това се бе трансформирало в опасна лудост... Докторът наистина е бил потресен и разстроен, но не смяташе, не, не смяташе, че това е причина да се прекрати експериментът, напротив, той трябвало да продължи... С това завършваше дневникът. И по-късно се беше самоубил. Без да е решил дали изследванията му трябва да видят бял свят... За щастие това зависеше от мен... Не може и не бива да има механично вдъхновение... Кондензаторът, който докторът можеше да конструира, съществува у всеки човек. Необходимо е само да се научим да го използва. Необходими са повече галерии...

— Това откритие  можеше да бъде началото на един нов ренесанс...

— Но можеше да бъде предшественик на новите грехове на облечената в червено блудница...

—     Добре, ти си намерил своя отговор (на един неясно формулиран въпрос  каза управителят.  Трябва само да го защитиш... А и вече премина в друга част от Галерията на Спомените. Нататък трябва да си особено внимателен...

Рече го и изчезна. Остави ме сам с моето учудване...

 

 

НАСАМЕ СЪС СМЪРТТА

 

В  следващата  картина се  видях  на  изложбата  в  Толиатското художествено училище. Изкупих  всичките картини и с това я закрих по най-щастливия за една изложба начин. А червенокосата  слабичка художничка, която наскоро ми представиха, ме запозна с Южаков.

Южаков  виждаше света като гротеска. На  една от картините му видях Смъртта. Това  беше изпита и саморазрушила се от гибелното си поведение жена, седнала на своята маса пред своето питие с тънка и дълга цигара в ръката. Всеки  момент  цигарата  можеше  да  се изтърколи от мършавите й като на скелет пръсти. Лицето й  беше лишено от живот, но не бе безизразно. Върху него Смъртта разкриваше грозотата на остаряла курва... Сякаш  усетих вонята на смъртта. Това  бе  не  само  воня  на пот, тук  вонеше на тоалетна в кръчма и на мушама от маса, върху която е повръщано. Под  грозната маска на смъртта далече, много далече съзирах гримасите на истерично изнасилена девственица, плачеше аристократка, доведена до просия. В това изображение се сливаха всички отточни води на цялата световна лудост...

В Смъртта на Южаков нямаше плач, долавяше се дори присмех. Тя беше ужасна и същевременно жалка като уличницата, която я олицетворяваше. Тази Смърт напомняше, че съществува, че чака всекиго и от нея не може да се избяга, че тя може да бъде жалка за някого, а за друг да е ужасна. Победена и победител, тя беше едновременно и жена, която може да събужда мъжкото у теб, защото нейната безнадеждност просеше помощ от всеки мъж. И обещаваше удоволствието на Забравата. Защото една Смърт е преди всичко Забрава, а Забравата е най-евтиното удоволствие. Още вехтозаветните пророци са виждали как изкусителката ни води към преизподнята. Соломон я е виждал като жена, от чиято уста капе мед и думите й се леят като зехтин. Новозаветният пророк Йоан Богослов в своето „Откровение" рисува една пияна проститутка, облечена в червено, върху гърба на звяр с изписани върху челото му богохулни думи... Южаков имаше погледа и на древен пророк,

макар да бе облякъл своята проститутка в толкова съвременни дрехи...

Така  попаднах на човека, когото търсех и от когото можех да купя картината, която желаех. Освен с несравнимото платно от  Толиати аз се връщах и с наистина незабравими спомени.

Вечерта след като поляхме с Южаков добрата ни среша, аз се прибрах уморен и тъжен в моята квартира... После  в просъница  виждах нарисуваната от него Смърт. Виждах  я  да  се разхожда из стаята ми и да се суети пред огледалото. Исках да се събудя, но ме разтърсваха гърчове, приличащи на електрически импулси. Смъртта на Южаков ме оглеждаше и аз стоях прикован от гадния кошмар към леглото... После се събуждах, облян от пот, и светвах лампата, а Смъртта си отиваше с тъмнината.   

Дали наистина не бе ме посетила, но сега-засега се бе отказала от мен?...

За да избягам от мрачните си мисли, легнах отново. Разтърсваха ме отново гърчовете, приличащи на електрошок, и пак попаднах в една по-различна проекция на стаята, в която спях, и отново виждах из нея да се разкарва курвата на Южаков. Тя се хилеше, а дъхът на нейните прогнили зъби изпълваше стаята... После ми се струваше, че се събуждам и дори ставах от леглото, но щом достигнех ключа за осветлението, се усещах безплътен, обръщах глава към леглото и виждах, че тялото ми е там и то продължава да спи. Ужасявах се, че съм се отделил от Него, връщах се при себе си и отново бивах завличал в кошмарния кръговрат... Вече не различавах кое е сън и кое не е... Когато утринта настъпи най-сетне и аз отворих очи, и видях изпълнената със светли лъчи стая, разбрах, че наистина съм се събудил и че наистина съм победил смъртта. Няколко дни по-късно кошмарната ми нощ се повтори. Но оная утрин отидох в църква и намерих изповедник... Сега картината в Галерията на спомените посивя и започна да изчезва. Измърморих:

— Добре ме нареди тогава, приятелю!  рекох го на картината, но имах предвид толиатския вълшебник.

Няколко дни след кошмарната нощ отново се срещнахме с него и двамата разгледахме картината му, а аз, макар и напълно спокоен вече, чувствах нужда да КРЕЩЯ, да му кажа с думи това, което той бе нарисувал с бои.

          В този свят

на толкова безумия

единствено посоката към теб е вечна!...

—     Какво! Какво казваш?  попита ме слисан.

—     Ти го казваш отвърнах.

Нали в окупирания Париж някакъв есесовец се отбил в ателието на Пикасо. Представили му великия художник. „Вие ли направихте Гуерника?" - попитал любезно усмихнат немецът. „Не, вие я направихте"  отвърнал Пикасо. И германецът го разбрал. Руснакът сега пък разбра мен. И слушаше с ушите си и с всички сетива.

Аз уж крещях, но бях тъжен.

 

От тежката вода

на всички спомени,

от вируса на СПИН-а

и от злобата

зачеваш се в душите

и сърцата ни.

Защото от СТРАХА започват

всички пътища към теб...

О, Смърт! Жена и курва,

на която вярваме

и изневеряваме на ВСИЧКО,

и на себе си...

 

По-късно вече край масата Южаков поиска да повторя своите стихове.

И аз ги повторих. Вече тихо. И много тихо той рече:

—     Наздраве!

Вдигнах и моята чаша. Бях радостен, че две сродни души пият за приятелството. И за Живота...

А Смъртта отнесох в галерията „Папа Жан".

Но тайните за срещите си с нея пазех в себе си. В сейфа на паметта, уж толкова крехка и уязвима.

Картината отново посивя и бях готов да тръгна към следващата, когато тя с трясък се разцепи и от нея изскочи нарисуваната от Южаков Смърт.

Из цялото ми тяло се пръснаха ледени тръпки.

—     Привет  рече ми Смъртта. Гласът й беше грачещ и дрезгав като на вокал на дет-метъл група.

Погледнах я. Беше малко по-висока, отколкото изглеждаше нарисувана, а лицето й изглеждаше по-живо и по-човешко, но това я правеше още по-страшна.

—     Не съм ти причинила никаква злина, за да ме гледаш така  рече ми тя.  Карала съм те да мислиш за Истината. Такъв  ми  е  характерът —  да  бъда  пряма. Това  ме  прави  в  очите на глупците отвратителна, но ти не си глупец, нали?

Засмях  се.   Беше  истинска  жена.   И  задаваше  въпроси, чийто единствен отговор бе „да".

—     Не бива да се разхождащ сам из тази Галерия. Можеш да  се изгубиш,  а може и да забравиш  за изхода.  Няма по-ужасно нещо от това да се превърнеш в стока в Магазина за въздушни кули.  Разбирам,  че няма да съм толкова приятна  компания  като предишната галеристка, но дойде ред на моята смяна...

—     Затова ли управителят каза, че навлизам в друга част от  Галерията на спомените?  попитах.

—     0, да!  изграчи Смъртта.  Този странен човек не те ли разтревожи с въпросите около Атонхриизл Стьопло Филан Ракаята...

—     Какво-о-о?...

—     Изрекох само малка част от името на онзи учен, чието откритие  си  унищожил. Всъщност така и никой не разбра що за човек е  бил.  Като  малък     имал  епилептични  припадъци, съпроводени и от частична амнезия... След последния припадък, който получил като военен лекар в Афганистан, забравил дори името си. Научил го отново от документите, но му  се струвало твърде чуждо. Дирел възможност да си го смени...

—     Защо ми разказваш всичко това?

—     Защото този въпрос продължава да те тревожи.  А аз съм тази, която ще ти напомня за всички въпроси, които се мъчиш да забравиш...  Те продължават да живеят... Както и ти самият!

—     Правилно ли постъпих тогава?  попитах я почти доверчиво.

—     Ако не беше постъпил така, щях да имам ужасно много работа. Ученият, който сътвори „кондензатора", беше  неизлечимо  болен.   Психар,  който  изглежда разумен.   Има  и  такива, нали?... Но, хайде да вървим!

Последвах  я. Нали  беше новата галеристка!

Пред сивото платно на следващата картина отново  бях засмукан във вакуума на спомена. Бях  в оная квартира  и  държах в ръцете си евангелието иа свети Йоаи Златоуст. Точно него ми бяха отнели, та сега си  мислех, че съм си го възвърнал. Отброих  парите на този, който им го бе преоткраднал, за да си го върна. Зад  вратата бяха моите хора и първия път, когато изживявах всичко това, имах чувство за сигурност. Макар и  да се вълнувах. Сега , когато повторно се връщах в тази картина, знаех колко съм сам. „Моите момчета" вече бяха започнали да служат на двама господари...

 

И  ето  ги  пак  непознатите горили. Влязоха  при мен и насочиха пистолетите си. Нямах време  дори  да  посегна към моя.

—     Хайде, Папа Жан  изрече го единият от двамата. –  Дай насам  книжката.

Както и първия път, се направих, че не съм го чул и си я  прибрах в пазвата. И като първия път му рекох:

—     Тази „книжка" е за живота на един български светец. И тя трябва да се върне на страната, на която принадлежи този светец...

Първия  път  бях  се  хвърлил зад близкия скрин, бях докопал една ваза и я бях запокитил срешу оня, с когото говорех. Преди, обаче, да успея да извадя пистолета си и да застрелям другия, дето уж ми бе върнал евангелието, той ме удари странично с ръката по сънните артерии. Свестих се след няколко часа със замъглено съзнание, както и без евангелието, и без никакви пари и документи. Вонях ужасно на водка. Бяха ме залели целия, преди да ме захвърлят в канавката. Все пак бяха проявили своето благородство. Иначе можеха да завържат към мен някакъв камък и да ме пратят на дъното на една от огромните реки на Русия. Вероятно така бяха наредили техните шефове. Те все още се надяваха, че ако хубавичко ме посплашат, ще започна да работя за тях.

—     Мястото на евангелието е в българския музей – рекох сега  и  през  главата  ми  мина  безумната  идея  да  скоча  от  прозореца. Прозорецът беше на четвъртия етаж, но добре помнех, че  на  всеки  етаж  стърчат  толкова  антени  и  ако  мога  да...

Горилата се ухили сдържано и докато се чудеше дали да стреля, или да продължи пазарлъка си, скочих назад, правейки някакво невероятно задно салто. Чух шума от строшеното стъкло и се видях погълнат от бездната. Успях все пак да се уловя за антената. Тя не ме издържа и я повлякох след себе си, стоварихме се върху антената на по-долния етаж и повлякох и нея... Накрая тупнах почти свободно от четири метра. Заради това не загубих съзнание, но в момента, в който се опомнях, върху ми се нахвърли е палка... Алек. Проклетник! Собствената ми охрана. Успях да го сритам в слабините. Някой ме простреля в гръб... Изхриптях. Устата ми се напълни с кръв. Това не се бе случило първия път. Спомних си с горчивина и онези размишления, че дори да може, човек не бива да променя миналото. Притъмня ми. Умирах!  Аз умирах!...

Опомних се в галерията. Бях се проснал на пода, а Смъртта докосваше с костеливия си пръст моята нова рана и чувствах, че раната изчезва.

—     Понякога съм добра лечителка  рече ми.

—     Невероятно!  изрекох и дори се изправих.  Тези ме бяха убили, нали?

—     Да !  закиска се тя.  Все пак аз успях да те оправя. Излезеш ли някой ден оттук и направиш ли  отново своята галерия, не забравяй евангелието, но помни, че те излекувах самата аз. А сега да вървим!... 

Пое ме следващата картина. Отново бях студент и със Сашо Кутряна и Людмил Иванов се бяхме доста понаквасили на „Калето", а вече поемахме и към нощния бар. Сашо пак разказваше своите весели истории на такива големи обороти, че не можеше да се разбере нищо. Скоро щеше да стигне границата, след която вече не бързаше, а провлачваше своите приказки.

Аз повечко мълчах и не му направих забележка да спре. Не ми направи никакво впечатление и това, че на минаване край някаква компания Сашо подхвърли и една по-солена закачка.

Не бяхме стигнали бара, когато ни наобиколиха. Людмил за щастие се беше изнизал или просто се бе запилял някъде. Той и бездруго нямаше да ни е от особена полза, защото беше близо до състоянието, когато законите на земното притегляне ни напомнят съвсем осезателно за себе си. Войнствената агитка наброяваше пет човека, а аз бях останал само със Сашо Кутряна. На всичкото отгоре Сашо не само бе достигнал степента, когато не му пукаше какво говори, но не му пукаше и какво върши и затова продължи да предизвиква наобиколилите ни. В смелостта му нямаше да има нищо лошо, ако умееше поне малко да се бие.

Онези се нахвърлиха. Тогава разбрах какво  е късмет в нещастието. Те също не бяха особено трезви, та първия, когото ударих, се чудех как изобщо успя да се дотътри до мен. Изритах го най-напред в корема, а после в навелата се ниско след спазъма глава. Приятелите му се посплашиха, но нямах намерение да ги чакам да наберат кураж. Скочих срещу най-едрия и стоварих юмрук в лицето му, а друг вече ударих под брадичката. Той тупна на земята. Едва ли му бях причинил големи страдания, но беше поне атрактивно и неговите войнствени приятелчета взеха да се оттеглят. Изкрещях им няколко пъти и хванах за лакътя държащия се за корема от смях Сашо, който досега повтаряше само: „Давай, Папа Жан!..."  Бях му се ядосал, но като влязохме в бара, ми мина. Докато изпием по две питиета, бе станало вече към три през нощта. Най-странното бе, че от тези две питиета Сашо изтрезня. На мен пък ми бе станало много весело. В бара вече приключваха работа, а аз не исках вечерта да свърши дотук. Предложих на Сашо да довършим в моята квартира. Той по принцип беше винаги готов, но сега беше дори ентусиазиран и у нас ми предложи алкохолен дуел. Отказах. Заявих му, че тази вечер вече бе доказал цялата си смелост. Той отвърна, че с юмруци може и да го надвия, но на чашки  никога. Вързах му се на въдицата и казах уж кратко едно: „Изпроси си го!". Отворихме по бутилка водка за всеки и я разляхме равномерно в по стограмови чашки, та по седем и половина чашки наредихме пред всеки. Беше вече четири без една минута, та зачакахме кукувичката на часовника да ни даде „старт" и започнахме. На няколко пъти се задавях, по спортната ми злоба бе толкова голяма, че спрях едва на четвъртата чаша. Сашо също спря. Той беше започнал дори петата, та ми рече, че всеки момент съм щял да тупна на пода. И не можа да завърши заканата си  сам се просна. „Вени, види, вици!" изревах тогава победоносно.

Сега в Галерията го повторих пред лицето па Смъртта.

— Младите не ви е страх особено от мен, много често дори ме желаете. Но когато се събуди с тежко главоболие, ти не съзнаваше колко близко бях до теб... Можеше и никога да не построиш галерията си...  Изрече го бавно и почти тържествено...  Но какво съм седнала да ти чета морал! И двамата знаем, че младостта греши и че заради това е младост. Младостта е неразумна и съвсем ми е далечна, защото би трябвало животът плавно в смърт да преминава...

Иронизираше ме.

 —    Нима тогава си била близо до мен?

—     И да, и не. Не беше за умирачка от алкохолно отравяне, но твърде много ти допадна махмурлукът...

—     Глупости!  засмях се.  Толкова ужасно се чувствах, че нямаше да го забравя цял живот!

—     Сигурно помниш и това, което си каза?

Не можех да се сетя и тогава тя цитира мисълта ми:

—     Ти си каза: „Колко богата информация за клетките е тази  болка! Колко успокояващо мозъка  е  това  леко  затъпяване. Чувствам се no-жив, отколкото когато умът ми е зает с проблемите на деня... Никак не са глупави алкохолиците..."  Та можеше и да продължиш. Можеше  дори  и  да  свършиш  като приятеля си Николай Гешев...  Той и досега не ще да си признае , че е мъртъв...

И  продължихме  нататък.

Преминавах безболезнено от среда в среда, от спомен в спомен  сякаш преминавах от стая в стая през обикновена врата. Попаднах в дните, когато ме прогонваха за пръв път от Русия, тогава все още най-голямата част от Съветския съюз. И не ме гонеха мафиоти, а държавници, които уж не членуваха в мафията. Обвиненията бяха все същите  престъпления с уникати и художествени ценности. Боже, опази! В действителност бях станал неудобен.

 Не ще забравя изпровождането ми до гарата, дори още хиляди години да обитавам Галерията на спомените. Изпращаше   ме Ленко Веселинов  поет и журналист. Имах  уж множество „приятели", но той единствен имаше смелостта да остане приятел на блудния и да не се отрече от него. Накрая, преди  да  се  кача  във  влака, той  написа  върху  раницата  ми: „ПРАВИ ЛЮБОВ – НЕ ВОЙНА!"...

В   Киев не издържах и слязох, въпреки напеченото си положение. Исках   да видя Наталия! Вече   половин година ни свързваше любовта и не можех да си тръгна току-така. Направих прекалено лош избор, но бих ли могъл тогава да зная?...

Беше 30 май 1985  година. Фаталният  май на хиляда деветстотин осемдесет и пета. С Наталия  се срещнахме в една вила край Киев и се отдадохме изцяло един на друг, сякаш чакахме свършека на света. Той може би и бе настъпил, но ние не знаехме нищо. Във вилата прекарахме  повече от седмица. В нейната градина имаше какви ли не зеленчуци и ранни плодове, та през тези дни ние не посегнахме към нищо друго. Дишахме   с пълни гърди чистия уж въздух, та нали бяхме уж по-близо до природата. На третия  ден ни се замаяха главите, помислихме, че е от алкохола. Макар, че от нищожните  количества вино не можехме да се чувстваме така зле. Не можехме и за миг да предположим, че в Чернобил е станала авария и ние сме едни от многото хора, които трябва да страдат заради малкото виновници. Колко зловещ беше вече надписът върху моята раница: „Правете любов...". Не, бяха отровили и нея... Не исках втори път да изживея тези дни, които тогава ми изглеждаха едни от най-прекрасните в моя живот. Сега, когато знаех повече, не исках да се скрия в прегръдките на Наталия... Бягството ми бе, както в повечето случаи, илюзорно. Но да се върнем в Галерията на спомените. Завърнах се и изтръпнах: Смъртта и преди това бе висока жена, но сега тя бе станала огромна! Пред мен стоеше жена над два метра и петдесет сантиметра, сменила дрипите си на уличница с дълга, тъмна и страшна туника. Очите й бяха наистина огромни, дори може да се каже, че нейното лице нямаше нищо друго освен чифт мигащи черни очи. И ядрена гъба ли проблясна в тях, но някакво пулсиращо огнено същество се отдели от нейните очи и се понесе из Галерията!? Цялата Галерия бе залята от бяла светлина, а после всичко стана оранжево, след това потъмня, докато най-сетне всичко, даже самата Смърт, приеха старите си форми.

—     Страшна гледка!  изрекох го почти плахо.

—     Бих казала, че е и красива!  рече с властния  си  глас Смъртта... — Щастието не успяваше да обедини хората векове наред, но нещастието може да го направи за миг.  Може би някой  ден  хората  ще  го  изберат, за  да  си  разчистят  сметките най-после с тази пуста несправедливост... Тогава няма да има повече  богати и бедни, жестоки потисници и безсилни потиснати , господари и роби... Всички проблеми ще бъдат решени...

Това не е ли все пак изход?

—     Да, изход е. Какво ли му и трябва на човека?

—     Признание  отвърна тя.

—     Има го. Цял свят го слави и позори.   Това не е ли признание?

-         Обич...

—     Ако му трябва само тя, защо тогава не обича?

—     Богатство...

—     Има го. Та  нали  постави и атома  на  колене. Някой ден може  да пожелае да заповяда и на квантите...

—     Свобода.

—     Но той обича своето робство!...

—     Нежност.

—     Защо се отрече от природата?

—     Познание.

—     Това вече си е истинска алчност.  Нима не му стига цялата вселена?

Мълчах. Какво още можеше да питам.

—     Наистина какво му трябва на човека?

—     Наистина какво?

Диалогът ни беше довел неусетно пред следващата картина. За пръв път бях взел със себе си Мария и Гергана в Съветския съюз. Слязох в Киев да купя нещо безалкохолно, защото голямата ми дъщеря се беше разциврила, а и мен ме мъчеше жаждата. Зле прецених времето. Влакът потегли. Засилих се да скоча в движение, но той бързо набираше скорост... Всичките ми пари останаха във влака, а в Киев тогава не познавах никого. Хванах първото такси и казах на шофъора, че ако кара бързо, може и да получи не само парите си, а и много повече, отколкото му е тарифата. Надявах се да хвана влака си на следващата спирка. Така и стана, но тогава в  колата ми мина една мисъл, която сега ми мина за втори път през главата. Тогава сякаш Луцифер се появи и ми рече: „Внимавай да не изтървеш влака на времето... Останеш ли зад него, не ще откриеш такси към чистилището..."

—     Може наистина да е било знамение... рече Смъртта. Беше  зад гърба ми.

Сепнах  се. Може би не съм бил в таксито и изобщо не съм се прехвърлял в онази картина, а само си бях представил всичко.

     Може  и  наистина да не си се прехвърлял в картината.

—     Ти четеш мислите ми? – изкрещях.

—     Узнавам ги. Не е много трудно!... Толкова добре познавам хората, че мога да мина и за психолог...

Бях  замаян.

—     Кажи ми аз наистина ли се прехвърлям в картините?

—     Донякъде... Преди, докато беше с момичето, ти беше част от самата картина. Сега вече си обикновено отвъд нея.

—     Но  не  всичко  става по  същия начин,  както  е  било тогава...

—     Така ли? засмя се тя.

—     Например с евангелието на Йоан Златоуст.

—     Имаш предвид, че те раниха. Раната бе една и съща, както и първия път.

—     Само че тогава не ме болеше на същото място.

—     О, да, разбира се. Първия път ти съжаляваше, че не са те  убили и втория път направи всичко възможно да го направят. Беше  глупаво  от  твоя  страна. Но какво да се прави, геройството си е геройство... Половината от клиентите ми са все герои. Така и не разбрах смисъла на героизма... Смешно звучи...

—     Прехвърлям ли се или не в картините?  повторих  своя въпрос. Може би ми  се струваше особено важен.

—     Казах не. Много малка част от теб съпреживява спомена, а иначе си отвъд самия спомен. Преди  беше  много по-различно.

—     По-чужд съм станал на своите спомени ли?

Смъртта  кимна. Знаех  си, че това означава нещо лошо. А и тя продължи:

—     Може би не трябва да те тревожа точно сега. Дори аз не обичам хората да изпадат в пагубна паника... Истината е, че твърде много се задържа в Галерията на спомените и в Магазина  за  въздушни кули. Ти стана по-чужд и на себе си и затова вече не можеш да се връщаш толкова лесно назад във времето, както преди.

—     Ще се оправя ли?

—     Единственият начин ще е да намериш най-сетне изхода... Иначе, както казва един твой приятел, аз ще бъда твоята годеница... Не  съм  никак  красива, нали?

—     Имаш някакъв чар.  Бях спокоен и дори в гласа  ми заигра  весела нотка.  Не само че си пряма... Не! Има и нещо друго...

—     Но аз приличам на курва.

—     За  курвите  си курва...  Но другите виждат, че си  се променила...

          Замълчахме.

—     Опитваш се да се примириш със смъртта!

—     Единствено осъденият на смърт не бива да го прави!

—     Грешиш! Много се примиряват и се покайват... Това е за тяхно добро...

—     Но много  повече  са тези,  които  не  се  примиряват, нали?

          Смъртта кимна. Наистина беше грозна и приличаше на уличница. Но с нея човек не може да се отнася като с уличница. А може и аз наистина да си падам по галеристките.

     Защо точно ти трябваше да си галеристка?  попитах.

               А защо не? В края на краищата такава ми е професията.

                     Защото все напомняш и си пряма ли?  И за това... Но в крайна сметка никой не избира професията си...

      —          Защото до теб човек си задава толкова много въпроси, нали ?

     — Нито една от причините сама по себе си не значи нищо. Те може да се открият във всичко. Всяко нещо води някого до  положението, в което се намира, и това прави никое отделно взето да не е от значение. Когато всичко е причина – причини липсват.

          На всичкото отгоре беше и мъдра. На картината на Южаков  пък приличаше на безумна...

—     Но това също е мъдрост! (Ставаше въпрос за безумието.)  отново бе прочела мислите ми.

— Но безумието ме отдалечава от моите спомени и вече не зная дали изобщо ще изляза от Магазина за въздушни кули.

— Ако нещо те измъкне навън, то това ще е то! Разумът ти, ето,  е подчинен на заблудите. За това ти говори и твоят приятел Николай Гешев във вилата „Уморените истини на прозряната лъжа"... Необходимо ти е  безумието с неговата странна логика.

         -    Лошото е, че то невииаги води до оцеляване... В момента ти играеш комар със смъртта... И не с мен, а с истинската...

    Не  можех  да я разбера наистина. Веднъж каже, че е самата ми Смърт, друг път твърди обратното. Иди, че вярвай на разума...

    И  се  спряхме  пред  картината,   която  показваше  моето ателие  в  Железногорск. Този път внимавах. Май наистина не бях в самата картина. Наблюдавах  се ОТВЪН, както се наблюдава художникът, който рисува своя АВТОПОРТРЕТ. Хем е той, хем е нещо друго... Извън него и ИЗВЪН ЧЕТКАТА...

Ателието  ми  имаше формата на пирамида. За  да събирам и трупам космическата енергия. Освен многото мои завършени и незавършени дърворезби, тук бях започнал да рисувам „Божествената роза".

В ателието си държах и две особено ценни икони: „Богородица с младенеца" и другата на Христос с надписа на знаменитата Киевско-Печорска лавра, основана още през 1051 година.

 

 

Вечерта, към която се връщах, бе ознаменувана с голям купон.

Радостен  бях, че имам двете икони, че Розата потръгна и щеше да бъде наистина божествена.

Точно в такъв  момент най-доброто е едно парти. Хем  да споделиш радостта си, хем да се разтовариш.

Бях  се  сприятелил  вече с Игор.

Допадаше  ми неговият интерес към изкуството. Чистосърдечно си  признаваше, че не разбира нищо, но имаше чисти очи и честно сърце за красотата.

Беше  наркоман. Но това никога  не е било за мен най-важното. Малко  ли  са „редовните", които и когато са облечени най-изискано и умеят да живеят и да се веселят изтънчено, в крайна сметка убиват всичко със своята еснафщина и снобизъм. „Красивите"  хора умееха и да убиват красиво. Но другите! Винаги другите... А наркоманите бяха достигнали ръба на пропастта, но над нея се люлееха те, самите те... И само те.

Така че за Игор наркоманията  не беше нещо повече от „особени белези".

Е, пречеше  му  на  пиенето.

А онази  вечер той изпи почти цяла бутилка водка.

Свиреше на моята китара, нацапа върху една от празните ми дъски някакъв „Дракон" и каза, че е използвал съответен китайски метод  изключвал съзнанието си и се сливал с всичко околно, та то посредством ръката му нарисувало дракона. Предложи ми дори ей така, за майтап, да окача неговата творба в моята галерия, определяйки й някаква невероятна цена. Гарантираше ми, че няма да имам никакви проблеми. Цената би превърнала цапаницата в произведение на изкуството... Все така шеговито продължи вечерта, докато накрая не изпроводих Игор, който не спираше да ме поздравява за моите придобивки  иконите, и за новата ми картина. Останах сам, съжалявайки, че Игор си отиде толкова рано. Вълнението от придобитите нови икони не ме напускаше и нямаше да мога да заспя... Почти успях, когато в просъница двете икони отново се появиха пред очите ми. Дори в полусън им се радвах, че ги имам. После просто отварях очи, но вълнението не изчезваше...

Имаше време за сън! Имах толкова години пред мен, в които можех да спя, колкото си искам. Сега можех да продължа да се вълнувам.

Станах и тръгнах към ателието, за да ги видя още веднъж.

Натискайки ключа на осветлението, леко примижавах с очи... Иконите  липсваха. Празните места сякаш подсказваха: „Игор!". Никога не бях очаквал това от него и  все пак беше той. Знаех го от мига, в който щракнах ключа...

Изтърколиха се много години и аз пак го срещнах. Той бе прекарал времето си, лежейки по затворите за други неща и бе изпатил много. Навярно се бе и променил. Бях му простил много отдавна. Човек не може да прекарва времето си, отправяйки обвинение към другите! Призна си, че и той. Най-лошото, което бе направил, не беше кражбата на реликви, на произведения на изкуството, на истински светини. Неговата постъпка доказваше, че понякога не живеем със своя приятел, а с нашата илюзия за него.  А по-добре е да не се осланяме на илюзии...

Обърнах поглед към Смъртта, за да се завърна напълно в Галерията и в Магазина за въздушни кули. Смъртта мълчеше. И мълчанието й бе красноречиво. То ми казваше повече от всички думи...

Ето я следващата картина.

Беше в Коми. Със Стойчо Маджарски, поет и приятел по съвместителство, често ходехме за риба. Този път обаче бяхме тръгнали на лов за глухари. Не помня как точно стана, но се загубих. Температурата бе паднала до тридесет и пет-четиридесет градуса под нулата. Отначало загубването ми се стори дори забавно, но колкото повече време минаваше, толкова по-добре разбирах, че ще има много да се лутам в тайгата. Бях загубил всякакъв ориентир и все повече се заплитах. Чувството ми за хумор въпреки ниските температури се бе изпарило, температурата продължаваше да пада и не се знаеше дали ще съм жив и здрав на следващата утрин.

Пушката бе започнала да ми тежи. Дрехите също. Бях се уморил ужасно, но не трябваше да спирам. Трябваше да продължа, защото това беше единственият, макар и нищожен шанс да остана жив. С вървенето може би все повече се заплитах, но ако спрях, ме очакваше сигурна  смърт. Никак не ми се умираше и то точно тук...

С падането на мрака започнах да подозирам, че съм се въртял в кръг, прахосвайки усилията си. Воят на вълците пък не беше най-страшното. Едва ли биха ме нападнали, докато все още се движех и държах пушка в ръка. Hо паднех ли, с мен беше свършено. Още вървях, но не знаех кога ще ме напуснат силите. Бяха се изтърколили пет часа, при моята походка бе възможно да съм се отдалечил с тридесет километра от правилната посока... Вече не знаех дали мога да разчитам на нещо в тази пустош. Природният лабиринт ми се струваше по-опасен, от който и да е, роден от човековъображението...

Вече знаех, че толкова често посоката „напред" може да означава само „никъде".

Но вървях...

Ако спра за миг, щях да замръзна.

Като край Верхни Мезен, но тогава...

Да, тогава ме спаси „Целувката". Миражите са сигурни убежища, когато ни връщат към себе си.

Житейските лутания вледеняваха душата ми, а сега в тайгата лед обладаваше тялото ми... Нима Жул Паскин не се е лутал!?

Нима има художник, който да не се е лутал!?

Трябваше да вървя!

Към  спасението, към  галерията „Папа Жан", нали цял живот към нея крачех.

Воден от „Целувката", продължавах и сега посоката ми наистина беше „напред"... Дали ще се спася от смърт, за да може „сервитьорът на изненади", сиреч животът, да продължи със своята специализация в Оксфорд или пък щях да намеря края на своя житейски път?... Не можех да се спирам в разрешаването на тази дилема, вървях напред... Не можех да отгатна и кога силите ми, като отрязани с нож, ще ме напуснат...

„Как ли се тревожи сега Стойчо Маджарски?..."  мина ми през ума тази мисъл и кълна се, не беше лишена нито от незлобливо злорадство, нито от тънък хумор. В такива моменти не ме е напускало чувството за хумор, слава Богу. Всъщност и погнусата е много силна в подобни моменти. Представях си ясно как вълците ръфат моето месо. „Ще има да вземат  рекох си. Ако зависи от мен, ще умрат гладни ." Обърнех ли отново глава назад, щях да видя Смъртта, която ме чакаше в Галерията на спомените. Не, и назад е Смъртта, дори в спомените ми е Смъртта...

Трябва да вървя напред!

Към „Целувката"!

Малко по-късно видях истинска светлина и в първия момент си помислих, че съм достигнал само до преддверието на смъртта. Толкова неестествено беше в тази пустош нея наистина да я има. Малко по-късно разбрах, че това не е илюзия. В пустошта се бе появила избушка. Нали така им викаха на къщичките руснаците. И от нейния прозорец се процеждаше бледа светлина от свещ или газен фенер. Засмях се, защото ми се стори, че полудявам. Какво търсеше тази къщичка в тази пустош? Изглеждаше като измислена.

В нея беше моето спасение. Посрещна ме един висок, превит, но жилав като камшик старец. Цялото му лице бе обрасло с буйна и бяла като сняг брада, а още по-буйната му снежнобяла коса се спущаше към раменете. Дядо Вася  не чичо, а наистина „дядо"  притежаваше жизненост, на каквато доста четиридесетгодишни, преждевременно затлъстели мъже можеха наистина да му завидят. Беше на седемдесет и пет години и истински шегобиец, та като ме почерпи със самогон и чай, посегна към най-веселите истории от своя живот. От тридесет години живеел в тайгата. Повечето време абсолютно сам. Преди тридесет години го довели в тайгата заради убийство, което неволно извършил. И дядо Вася заживял в тайгата и така свикнал със самотното си траперско съществуване, че след като изтекъл срокът на присъдата, не напуснал тайгата, а само мъничко се приближил към селищата на хората.

Тогава разбрах, какво значи човек да обикне своето робство!

Бяха  го изпратили тук, за да му отнемат свободата. И му я бяха подарили завинаги. Той се бе научил да говори със себе си, да се вслушва по-внимателно във вътрешния си глас. Бе се научил да се възхищава на духа си, да общува с поривите си и да ги подчинява. Бе се научил да разговаря с клоните на дърветата, с вълците и със студа...

Дядо Вася имаше всичко, което може да се нарече свобода.

Винаги съм знаел, че сред самотниците можеш да откриеш най-общителните и сладкодумни хора. Сега отново се уверих в това. Самотникът е готов да отдаде на ближния цялото си сърце, та сега той сипеше цял водопад от думи; след всичко, което преживях, преди да открия неговата къщурка, аз се чувствах по-жив от всякога. „Ако си самотник  мислех си,  –  нека всички самотници да бъдат твои братя..."

Извърнах  глава  към  Смъртта  и  се  усмихнах.

— Вече не вярвах, че ше се спася. А  при  него не можех да повярвам, че съм бил изправен пред такава опасност.

Помисли ли си тогава защо той е оцелял, а ти не би успял, ако не бе го срещнал?

Тогава не  рекох.  По-късно често се  питах.  Така и не намерих отговор. Човек никога не знае как би реагирал, като срещне смъртта си...

Така и не си разбрал всичко  рече Смъртта.  Едва ли дядо ти Вася е бил доволен, когато е останал сам сред ледената пустош. Искал е само да го оставят, да отменят присъдата му. Искал е да остане сам със себе си, защото му било омръзнало да живее сред тези, които не разбира и не го разбират. И е целувал снеговете и дърветата, дори вълците са се чудели, защо  ги обича толкова много. Природата се е отблагодарила на обичта му, като го е оставила жив.  Това е всичко.

Значи мен би ме убила обичта към хората.   Тя ме е отдалечила от природата.

Смъртта кимна.

Все пак  заключи тя,  тази обич не те уби, а спаси. Ти  намери  спасение  от човек,  макар  и  отдалечен от всички други хора.

Все си мислех, че „Целувката" ме е спасила. И жаждата за съществуване...

Не борба, а любов те спаси! Нашият век се е преситил на борби...  Ти просто обичаш!...

А обичта не е ли борба?

Тя е отдаване.  Това отдаване е спасило и дядо Вася...

Извърнах  поглед, за  да попадна в следващата картина.

Беше купонът след онази вечер, когато Милена Славова едва не провали шоуто. А  бе  пътувала заради него до Коми. Малко преди да излезе на импровизираната естрада, бяхме я издигнали за броени часове, тя се досети, че си е забравила  касетата в хотела. А  той отстоеше на 100 километра от мястото на шоуто.

Нямаше друг изход! Метнах се в служебната „Нива" и натиснах педала на газта докрай. Пътят беше толкова хлъзгав, че можех да се убия. Сега, като се видях за втори път в картината, се уверих, колко наистина сериозна е била опасността.

Но и сам си бях виновен. Награбих Милена и другите артисти веднага след концерта им в централното селище Усогорск, метнах ги на „Нивата" и ги домъкнах във Верхни Мезен.

Сега всичките ми организаторски подвизи можеха да отидат на кино...

Но успях! В крайна сметка успях...

Досещам се как ме е очаквала Милена. Беше отстъпила реда си в програмата на Богдан Томов и Росица Ганева. И изведнъж аз пристигнах с гръм... Е, не като Радецки, и гръм нямаше, но се чувствах истински Д'Артанян, който полагаше диамантената огърлица в ръцете на кралицата, миг преди да се разрази скандалът.

Най-после се отпуснах и с истинско удоволствие слушах песните на Милена. Те бяха по-хубави отвсякога!

И много, много и искрено се смях на безкрайния наниз от вицове и остроумия, които извади от пазвата и сърцето си Димитър Туджаров  Шкумбата.

Най-напред върху импровизираната сцена, а после в епицентъра на събитието. Събитието беше купонът в чест на нашите гости.

За гостите имахме всичко! И алкохол, и сьомга (аз я бях наловил със Стойчо Маджарски), и добро настроение.

Шкумбата беше върхът на празничната пирамида!

Можеше и да катастрофираш... И да не бъдеш на този купон  рече Смъртта.

— Можеше бързо се съгласих. – Но  заради  това  момиче  бях  готов  на  всичко. Това беше първата й международна изява... Първата! Тя  се помни за цял живот. А Милена Славова беше  само на 18 години. Пък и пророк се писах тогава. Държах ръката й в своята и я уверявах, че ще бъде най-ярката българска звезда. И много доволен бях от своето пророчество! Особено като научих един ден, че вече има и видеоклип в МТВ...

Пророците не рискуват  изкриви устните си в усмивка Смъртта.  А и толкова хвалби изсипа по адрес на Шкумбата...

— И за него бих рискувал!  запалих се отново.  Но какво знаеш ти за веселите хора...

Смъртта мълчеше, но се усмихваше иронично.

Тъгата на веселия човек е най-дълбоката. Но пък колко високо може да се изкатери неговият смях! Над всички пошлости и баналности, над всички болки и недоразумения... Веселието  може да надживее мимолетните карми на един актьор и да измъкне своята, истинската, след какъвто и да е екзистенциален срив...

Смъртта мълчеше.

Е, да  рекох, – твоята роля не е от най-веселите.

Тогава тя се засмя.

Познавах тези хватки. Често и на мен ми се е налагало да. блъфирам със своя смях, да размахвам като знаме чувството си за хумор, когато съм седнал на масата с делови партньор.

Да си смешен е даже модно!

Жените също ценят всички десени на смеха.

Но Шкумбата умееше нещо особено важно  да те разсмее дотолкова, че после да се чудиш как можем да живеем сред тази отвратителна сивота.

Клоуните са най-неразбраните, но и най-необходимите философи.

Те лъжат, защото не могат да кажат истината. И се смеят, защото не е прието да плачем на висок глас...

Разбрах  рече Смъртта. И ме стисна със студената си  ръка.  И непрекъснато весел ли беше Шкумбата?

Не  рекох.  Той оставаше самотен в тъгата си... Той  трябваше  да  разсмива хората. И не можеше да сподели с никого тъгата си.

И аз замълчах.

Кога ли всички хора ще намерят мост един към друг? Не към илюзията за другия. А към истинския... И да тръгнеш към истинския си приятел или враг със своята истина...

Ти тогава не беше ли тъжен? –   любопитстваше Смъртта.

Смях се, много се смях  припомнях си.  Но и бях  тъжен...

Въпреки всички остроумия и вицове?  ликуваше лукавството на Смъртта.

Да  въздъхнах.  Въпреки...

Знам  рече Смъртта.  Ти не си бил просто разстроен. Яд те е било, че никой не е оценил твоя подвиг... И никой не ти  е  казал, че живееш втори живот... Хората обичат не толкова подвизите, колкото реверансите пред тях... Всички ги обичат...!

А моите тъжни подвизи се измерват със страха на другите...

Тежка е цената им...

Мълчах. Вече ми беше уютно и в мълчанието.

—     А иначе много интересно разсъждаваш  направи ми и

комплимент Смъртта.

Това пък какво ли можеше да означава. Усмихнах се горчиво.

—     Само любителски опити за психоанализ. – Изкривих усмивката си и я направих дори закачлива.

—     Гневен си! –   рече тя.

—     Жив съм! –  отвърнах.

—     Неразумен?!  не разбрах констатация ли беше това или  въпрос.

—     Значи ще живея още, за да реабилитирам и ума си!

—     Уверен!

—     Та бих ли могъл без това да вдигна моята галерия? Та аз съм Папа Жан!

Репликите ни приличаха толкова много на разменяне на картите от забравената игра „Шегите на Амура"... Шегите на  Амура  ли ? Със  смъртта?!

—     Не си ли измислил стихотворение за това?

—     За кое?

—     За буйната кръв на авантюриста.

-         Та аз още ще живея! Бъди сигурна, че ще изляза от Магазина за въздушни кули...

- И аз го искам...  Прекъсна ме.  Нали чак тогава и аз ще стана красива. Лицето ми може да остане същото, но душата ми ще бъде друга...  Тя зависи от твоето съществуване...

И това си го биваше: душата на Смъртта...

Преминах  в  следващата картина.

Това  бяха  дните, когато за пръв път се почувствах материално обезпечен или  както е прието да се нарича това състояние на плътта  богат. Бях само на двадесет години, а вече имах  главно в произведения на изкуството  толкова пари, че дори тоталитарните властници не можеха да ми съперничат. Беше невероятно!  Имах  си и охрана. Това пък направо беше неприлично в годините на тоталитаризма. Митко Бялката, натоварен да отговаря за сигурността ми, бе истински Голиат. Понякога на майтап твърдеше, че е два метра и десет сантиметра. Е, не беше точно така. Надскачаше двата метра само със сантиметър-два, но за сметка на това бицепсите му напомняха за Арнолд Шварценегер... Беше лежал няколко пъти по затворите, и то само за побой над полицаи. Пардон  –  милиционерите... Те се ползваха с преференции, както се казва...

Заедно с него бяхме изтеглили доста тлъста сума. Решихме да се отбием в някакво заведение, но някакъв досадник направи лошия си избор  мен беше избрал за обект на нахалството и своите безобразия. Та Митко Бялката го хвана, вдигна   го над земята с едната си ръка и го притисна към себе си. Пръстът на другата се прицели в очната кухина.

    Ако не застанеш тихо и кротко – рече властно исполинът, –  ще  се простиш с окото си...

Пусна досадника, преди това само лекичко натисна окото   му. Още  като докосна пода с краката си, непознатият излетя от заведението като тапа. С Митко Бялката се засмяхме и седнахме  вече  сериозно  и  спокойно  да  полеем  хубавия  празник.  Хората  от съседните маси ни харесаха. Оказа се, че позорно избягалият не е нахалствал единствено  пред нас.

През този ден си бях взел изпита по философия, та се опитах да погледна философски на въпроса. Онзи сигурно бе прекалил с количествените натрупвания и се стигна до борба на противоречията.

Оставаше да задействаме само закона за отрицание на отрицанието.

И го задействахме!

Изпитвахме  въздействието му върху младите мацки, които се бяха разположили наоколо. Ако нямаха  кавалери на масата, те бяха принудени да сръбват безалкохолни питиета и да измерват през премрежените си погледи алкохолното съдържание на някой по-перспективен кавалер.

Ние  бяхме  суперперспективни. И  щедри, при това. Работата като нищо можеше да стигне до голо хоро и до  поливане на голите нестинарки с шампанско. Както  беше прието да се организират подобни мероприятия едно време. За  да  бъде шоуто  на  ниво.

Потърсих парите чак по пътя към дома и изтръпнах. Чантата не беше с мен. А нищо не знаеше за нея и Митко, чието добро настроение беше много по-високо от 210 сантиметра. 

В чантата имаше точно 20 бона. А с 20 000 лева по онова време можеше да си купиш къщичка, дванадесетцилиндров москвич, ново пиано и телевизор на старо. След което щяха да ти останат парици и за достойното поливане на новите придобивки.

Върнахме се да търсим чантата  в  заведението. Нямаше я!

Погледнах  философски на въпроса (нали си бях взел изпита!) и  се  разкикотих. Смехът  ми трябваше да върне куража поне на моя телохранител.

На другия ден чантата ми бе върната лично от бармана. И от нея не липсваше нито една банкнота. Смъртта се засмя:

—     Колко богатства ще вземеш със себе си, ако останеш  завинаги в Магазина за въздушни кули?

Хайде сега  и номера ще си правим.

—     Никога не съм бил алчен  говорех бавно, за да подчертая всяка дума.  Понякога на алчност могат да ти заприличат  някои мои амбиции. Но техният смисъл е друг...

—     Смисълът им е друг?  огъна гласа си в питанка Смъртта.  Това грешка на езика ли беше или ти виждаш в алчността смисъл?...

—     Да, най-самоцелният, най-нечовешкият, но за мнозина това е смисъл...  Абе, не разбра ли тази жена, че отдавна съм си  взел изпита по философия?  Алчността не е средство, не е и  порив, тя е лишена от плодове самоцел... Но все пак парите са  необходими! Дори за годежен подарък...

—     Нима и ти ме харесваш за годеница?  усмихна се.

—     Не, цитирах него... Но нали и аз го давам поет...  И всички поети се считат за годеници на Смъртта...

—     А тайно се надяват на безсмъртие  рече Смъртта. –  Каква ирония!  Та  аз  ще им преча в такъв случай.

—     Прави ти удоволствие да се преструваш на жестока –  рекох.

—     Но аз съм жестока!  изсъска тя.  Попитай алкохолика за садомазохистичните ми игрички нощем. Връзвам го нощем  за  леглото  и  след като го изнасиля, бавно му разбивам черепа  и му крада първо мечтите, после болките, после спомените, накрая  и  утринта. Попитай наркомана, той получава своята дрога, за да ме види като фея с абитуриентска рокля и  после дълго танцуваме с него на ръба на моите владения, танпуваме, докато не потекат сладострастните му лиги и той не  разкъса деколтето на красивата ми рокля, за да види под нея  прогнилата ми плът...  Попитай и малолетното момиче, изнасилено  на своя рожден ден от група „приятели" и умряло след  кръвоизлив. Или попитай умрелия без грош професор по теология, философия, лингвистика, семиотика, в един от бордеите  на квартала,  в който се боят да раздерат тишината  с полицейските сирени. Попитай умрелия от глад възрастен художник, ще продават скъпо и прескъпо неговите картини едва след смъртта му...

Стори ми се, че съвсем е откачила. Тя мразеше дори себе си.

—     Защо ми говориш всичко това?

—     Така е прието, иначе няма защо. Прието е смъртта да напомня за себе си, та живият да потърси достатъчно лудост в себе  си  и да излезе от Магазина за въздушни кули!...

Гнилият  дъх  от  устата  й  ме  блъсна  в  лицето.

Потъвах  в спомените си, за да избягам поне за миг от нейната лудост. И се  видях  в  Москва, в  Манежа, през деветдесета година. Бях  посетил  великолепната изложба на Иля Глазунов. Нямах  пари, за да си купя някое от платната му, та се наредих на опашката, за да си купя картички с неговите репродукции, а после да получа и автографа му.

Чаках  на опашката, вперил взор в картините. Щях  да  ги запомня завинаги. И  как няма да ги запомниш? Показваше „Мистерията на XX век". Група прасета се разхождаха на масата на Христос. Ами „Вечната Русия"?     Вечната! Историята наистина бе оживяла, за да я видиш край себе си... Величествена и брутална...

Чаках три дни, докато се добера до Глазунов и докато получа автографа му. Понякога богатството се измерва и с търпение.

На тази изложба се запознах и с един по-неизвестен, но не по-малко великолепен художник  той нарисува един от първите ми портрети. Та моят портретист ме запозна с чаровната Нина, но не за нейния чар мислех сега. Нина ме представи на самия Жириновски. Впрочем той тогава не беше „самия", беше просто Сергей. Но умееше разпалено да говори за задачите и целите на либералдемократическата партия. Но очите на Нина блестяха от възхищение, когато го слушаше. А възхищението е най-добрият строителен материал за пиедестали и за въздушни кули.

Още по време на първата ни среща Жириновски ме засипа със свои статии и партийни брошури. Помислих си, че прилича на проповедник от някаква американска секта.

—     Това е твоята „Вечна Русия"!  дочух ехидната реплика

на Смъртта.

Тя вървеше след мен, надзърташе в спомените ми, подслушваше моите мисли.

И спокойно продължи:

—     Връщам се към платната на Иля Глазунов. Но неговата „Вечна Русия" е майка и на Жириновски... А и твоите прозрения нищо не струват! Не разбра ли още тогава, че аз, Смъртта, съм мелодията на картината на твоите спомени?

Рокаджийска китара ли накъдри тишината в Галерията на спомените? Дрезгавият й тембър толкова добре подхождаше на гласа на галеристката. Защото Смъртта танцуваше и пееше:

 

0, самота! О, самота!

Вампирите ти ме преследват.

С кръвта на мойте спомени се хранят.

И толкова са хрускави мечтите ни,

и вкусни, и прекрасни са наистина,

вампирите ги пресни предпочитат...

 

И как само огъваше тялото си Смъртта! Кастанети ли чувах или тракаха нейните прешлени?

Танцуваше и пееше новата галеристка.

 

И живи са вампирите от всички приказки,

от всички бивши истини и всички спомени...

Безсмъртни и жестоки са вампирите!

И само злобата човешка по-безкрайна е

от злобата на адските изчадия...

Пя и се кълчи дълго. Видях, че пот избива по лъскавия й череп. Само бутилка ром ми липсваше, за да изкрещя „Йо-хо-хо". Не бях благовъзпитан и рекох:

—     Не знаех, че си падаш по рока...

—     А  на  годежа  ръченица  ли  ще  играем?  рече тя и затрака със зъби.   Това  са били  кастанетите.  Шегувам се, разбира  се... Но аз съм мелодията и патоса на онези платна и на твоите спомени за Жириновски...  Това е твоята вечност...

—     Защо моята?

—     Защото колекционираш парчета от нея и правиш галерии. А  с   какво  друго  ще  запълниш  една  галерия  освен  с вечност?  Логиката й беше неумолима.  И какво е по-вечно от Смъртта? ... Нали ти казах, че съм професионална галеристка...

И после ме хвана под ръка и ми разказа една прелюбопитна история. За някакъв немски офицер от Втората световна война. И той бил чалнат (вероятно като мен  не го каза, но се подразбираше) и използвал своя чин, за да трупа материали за бъдещия си музей по палеонтология.  Точно в съюзническа по онова време България бил и правел своите разкопки.

—     Вашите земи имат кокали за всички музеи по света –  засмя се галеристката.  Та нали сте ту славяни, ту варвари, ту арийци. Според новите съюзници.

Права беше и аз мълчах.

—     Та какво станало с офицера?

—     Загинал на една гара в Югославия. Като се опитвал да се измъкне със своите сандъци, пълни с кокали... В Югославия обичат бомбите, нали? Някои неща са наистина вечни, драги...

Ядосах се.

—     Предишната галеристка разбираше вечността по друг начин!  рекох.

—     Да, тя я произвеждаше от миговете... Една твърде стара технология... И ухаеше така хубаво...

—     А ти вониш отвратително!  рекох.

Тя се спря.

—     Браво на смелостта ти!  рече ми и се усмихваше. –  Аз бях  прочела вече тази твоя мисъл. Но чаках да набереш  кураж и да я кажеш. Ти си самата невинност...

Не, самата невинност беше друг.

 

ЖЕКО ДЪРВОТО УЧИТЕЛ ПО НЕВИННОСТ

 

Към  него  ме  водеха  сега моите спомени.

Всъщност той беше мой учител по дърворезба. Невинността никога не е била задължителен учебен предмет.

Той дълбаеше дървото тъй, както ние с нокти дълбаем  дните си по пътя към суетните си цели.

Жеко разбираше дървото и познаваше душата му.

И не само ирония, а и любов вложих в прякора му... Аз го измислих. Кръстих го на онова, което обичаше и наистина познаваше. И той ме обичаше. Щом беше толкова взискателен. Още, още, още  това знаеше само. И колкото повече моите  дърворезби ми заприличваха на неговите, толкова повече моят живот започваше да прилича на неговия. Сега вече знаех какво да дълбая и как да дълбая.

Дървото е меко и лесно възприема нашия почерк. Но ние трябва да обичаме и уважаваме неговата невинност.

Жеко Дървото  беше  не  само мой  учител,  но  и добър приятел.  Той  не  желаеше  да  бъде  фалшив   философ,   беше самата невинност! Обект и субект при него се сливаха. Той не ме учеше как да дълбая дървото, а как да се отнасям с него. Той не ме научи как да държа длето, а как да се държа с него. А превърнеше ли се дървото в материал за дърворезба, длетото ставаше част от него. Жеко хващаше длетото и се превръщаше в третия.   Смайващото  триединство  ето го!  И дълбаеше Жеко в дървото, и в себе си. Но разбрах това късно, доста по-късно. Жеко наистина беше дърво. И то дърво, което дава плодове.  Срещайки   отново  Жеко  в  спомените  си,  си припомних разказа на Павлина, когато бяхме горе, на крепостта. Нейният приятел  търсеше  несъзнателност  и  механичност, те бяха неговите ключове за вселената. Той е виждал и ценял ритуалите,  но  не  бе  разгадал техния  смисъл.  Жеко Дървото също  се  подчиняваше  на  някакъв  механизъм.  Не, това по-скоро беше ритъмът, който го свързва с Дървото и Живота. За да се роди  Абсолютното!

Жеко, моят учител по дърворезба и по невинност, ми беше разкрил най-дълбоките тайни на битието. Трябва да се слеят Трудът и Вдъхновението, за да вкусим плодовете на Духа!...

Обърнах глава към Смъртта и запитах:

-       И това ли беше суета и гонене на вятъра?

-       Не, Еклисиаст говори за друго  беше раздразнена.

-       А ти? Няма ли да отидеш при Жеко?  въпросът ми преливаше от ирония.

При Жеко тя не можеше да отиде  защото не бяха тленни неговите сечива, а невинността можеше да придобие вечност.

—     Ти разбра, че не съм всесилна. Някои хора трябва да помнят обратното. И то е вярно.

-       Вече знам, че доктор   Атонхриизл е бил неизлечимо болен и откритието му е само един неуспешен и безумен опит. Ако у някого се всели енергията и духът на Жеко Дървото, онзи или ще се превърне в дърво, или ще полудее...

—     Това може да се случи и на оня, който съживи едно произведение на изкуството и дори се люби с него... Защото вече не е „него", а „нея"  новата галеристка не можеше да ми прости любовта към момичето на Грегориаш...

—     Фактът, че не съм полудял, може би доказва обратното!

—     Още е твърде рано  рече.  И за лудост, и за гениалност...

Картините на спомените са за предпочитане пред днешните кошмари.

Вече бях в следващата картина. И се бях настанил в най-големия хотел на Курск. След пира с Алек, Витя и Цукан си намерих някаква Наташка. Но и буйната оргия ми омръзна, та сега почивах. Защото дори и това да пиеш капчици шампанско и вода от нежното женско тяло, току-що залято с тях, омръзва и изморява.

Бях се изкъпал и бях заспал.

Не, не спях. Крачех уморен през някаква огнена пустиня. Бях жаден и дирех само глътчица вода... Само глътчица... Но пустинята беше безкрайна, слънцето безмилостно, а аз крачех и дирех сред пясъците глътчица вода. И те великодушно ме лъжеха с миражи. Чувствах миризмата на водата. Знаех, че някъде наблизо има вода, вече усещах присъствието й. Тогава съзрях изворчето и се наведох над него. Наведох се и проплаках от страх, че и това може да е мираж, който ще изчезне. Загубих равновесие и цопнах във водата.

Какъв ти мираж!

Бях цопнал в истинска вода.

Не, истинската вода бе нахлула в моята хотелска стая. И видях, че по-леките предмети се бяха превърнали в плавателни съдове, а по-големите приличаха на самотни острови. Наташката седеше на един от тях и си играеше с книжна лодчица, измайсторена сигурно от някоя моя книга.

Попитах я защо не ме е събудила, а тя ми каза, че съм спял много сладко... Смях се доста дълго, преди да се спусна да привеждам в ред хотелската стая. Тук активното участие на Наташката беше наложително.

—     Като сънуваш огън, готви се за наводнение – изръси един от своите афоризми Смъртта.

—     Та това е само едно весело преживяване. Не може да е никакво знамение!  възпротивих се,  защото тя искаше да превърне смешния ми спомен в зловещ символ.

—     А какви ще бъдат твоите отговори пред Сфинкса?

—     Какъв сфинкс?  сепнах се.

—     Онзи, дето ще те попита за нещата, които си събрал по своя път. На някои задава само по три въпроса, на теб ще ти зададе повече... Какво си събрал и какво носиш със себе си. Или откъде идваш и накъде отиваш... Каква цел преследваш, ще те пита...

        -         Сфинксът не е допуснал да премине нито един философ, та моите отговори ще бъдат мълчание.   Това все пак е нещо... Но тогава наистина беше смешно...

—     Да вървим нататък заповяда Смъртта и аз се отзовах.

Озовах се в следващата картина. Нощ, зимна нощ и студ.

Беше по-страшно от тайгата, защото не бях сам. Отговарях за други!

Беше навръх Нова година. Тръгнах с племенниците си Яна, Илко и Николай към хижа „Безово". Още щом разбрах, че сме се изгубили, си помислих с известно злорадство: тази Нова година няма да прилича по нищо на останалите. Уви, оказа се прекалено запомняща се.

 

Дълго се лутахме и затъвахме в преспи. Не се боях толкова за себе си, колкото за племенниците. За човек, който е замръзвал край Верхни Мезен и се е губил в тайгата, нямаше опасност да умре точно тук, но с тези деца... Яна, тогава тя беше на четиринадесет години, вече бе премръзнала, а хижата не се виждаше и не се виждаше. Когато зърнахме светлините й, вече носех Яна на ръце. Стигнахме и най-малко час й помагах да се оправи. Чак след това разбрах, колко съм уморен.

Но вече бяхме извън опасност и се присъединихме към празнуващите. И Яна се посъвзе, та се беше наредила на празничната трапеза. Аз бих предпочел да полегна и само учтивостта ме държеше на масата...

Две години no-късно Яна изчезна безследно.

И вече не можех да я спася от злото на света. Вероятно ставаше въпрос за убийство или може би за самоубийство. Но ние не научихме нишо повече... И изведнъж след шест месеца отсъствие се появи отново жива. Каква игра на съдбата.

Смъртта мълчете. Макар че тя винаги питаше. Даже с мълчанието си.

Мълчах и аз. Но продължавах макар и наум да отговарям пред Сфинкса и пред Смъртта.

Пред Смъртта ли казах?

Това е по-скоро от учтивост. По-страшни са отговорите пред Живота.

Макар и понякога да са толкова весели и нелепи...

—     Ще преминеш ли в следващата картина?  попита ме Смъртта.

Кимнах и преминах.

 

 

ОРКЕСТЪРЪТ  НА   ПЪРДУНИТЕ

 

Попаднах  в  студентската  си квартира.    Тогава живеехме заедно с моя състудент  Ваньо.  Колко й е на младостта?   Ta бяхме решили с него да създадем наша си музикална композиция. Смела! Авангардистка! Супер! Класическите образци нямаше да ни свършат работа. Па и, кажи-речи, всичките трепети на човешката душа бяха вече нотирани и превърнати в хармония. Ние дирехме нов ред на звуците, измисляхме нови инструменти, както и нови изразни средства, преди всичко...

И все не излизаше нищо. Каквото можеше да се превърне от шум в мелодия, се бе вече превърнало. Електрониката също вече омотаваше с жици и кабели музиката...

Нашето откритие приличаше на другите гениални открития поне по това, че стана неочаквано.

Толкова нередовно се хранехме по време на композиторските си приключения, че бяхме разрушили всички биологични режими и стереотипи и живеехме, кажи-речи, на резерви. В такива моментн стомахът също започва да протестира. Той е главният епикуреец от човешкото тяло.

Та точно това се и случи! Докато Бальо най-задълбочено подреждаше безсмислени музикални фрази, си попръдна. При това пръднята му, явно подчинена на вълненията на духа, излезе много мелодична. Ето го истинското просветление! На гости ни  бяха дошли всички музи!  И това ако  не  е нова дума в изкуството, здраве му кажи.

Е, не баш дума, но звук!

И то какъв звук...

Оркестър от пърдуни!

Епикур се качва на концертния подиум!...

И подхванахме с Вальо истинската работа върху новото ни музикално произведение. Сега можехме да пърдим, когато си пожелаем. И в избраната от нас гама!

Подпръдваме или трещим неистово и записваме всичко върху една касета. После щяхме да сглобим новата мелодия...! Намерихме и многопистов магнетофон, та работата вървеше. Не беше далеч времето, когато хората щяха да посетят първия оркестър на пърдуните. Вече обсъждахме дирижирането, разсъждавахме дали голите задници на оркестрантите трябва да лъснат срещу публиката. Въпросът с миризмата решихме бързо –  просто щеше да хармонира на основната ни идея. Синтез на изразни средства. Миризми и звуци от цял свят, съединявайте се!...

Малко зор щяха да видят музикалните критици. От този момент нататък музиката щеше да се дели на музика на сърцето и музика иа стомаха! Която бе по-непосредствена и идеше не чрез някакви инструменти, а направо от извора.

Не след дълго, но съвсем естествено ние се отказахме от гениалните си прозрения и вече дирехме нови пътища в други изкуства. Защото случайната пръдня на моя съквартирант не беше в състояние да ни избави от всички мании.

Заобичахме пак класическите произведения или кльопахме рокендрол и живеехме с думите и мелодиите на поетите с китари.

Касетата с пръдни затулихме някъде за спомен. Много рядко си я пускахме сами, колкото да се посмеем от сърце...

Една вечер обаче касетата ни скрои изненада!

Бяхме се запознали с три много мили момичета. Даже ги и избавихме от закачките на някакви пияни типове на средна възраст... Докато ние с Вальо не само че не бяхме нахални, но и можехме да завъртим интересен моабет на маса или в квартира,

Речено-сторено.

Седнахме  на масата  и  лингвастофилките клъвнаха.

Това ти, онова ти –  ха, наздраве. И после пак това ти и онова ти. Но възвишено и вдъхновено.

Така разбрахме, че момичетата, освен всичко друго, обичат и класическа музика.

Вальо имаше наистина богата фонотека и като се прибави и моята, поканата ни беше повече от състоятелна и прилична.

Нямахме никакви задни мисли. Но попаднахме на задни изразни средства.

Момичетата  красиви, интелигентни и приятни във всяко отношение  ни дойдоха на гости.

Да слушаме музика!

И да тръпнем под вълшебните й звуци! Аз, Вальо, Нели, Таня и Афродита, и имената бяха вълшебни...

Награбихме се заедно с няколко бутилки шампанско и тръгнахме да слушаме Вагнер. Но в кутийката с касетата на Вагнер не беше Вагнер, а пърдуните.

Гръмна музика!

        Но с други, познати вече на читателя изразни средства.

Момичетата се нацупиха, помислиха си, че им се подиграваме. Но накрая стигнахме до споразумението, че ще приемем всичко на майтап.  А естетическа наслада ще дирим друг път.

Все пак Вальо не се сдържа и му дръпна една ода на пръднята. Но те вече можеха да се смеят и не ни се сърдеха.

Смъртта се смееше.

—     И това ли според теб има някакъв зловещ символ? –  попитах я.

—     Не, разбира се... Това е едно доста поучително преживяване...   . '

—     Да!  И главно за Нели  засмях се аз, защото точно Нели с укор ни беше попитала къде намираме естетическата наслада.  С нея си останахме приятели. Бяха минали седем-осем години от „премиерата"  на касетата с  пърдуните и се срещнахме  в София. Често ходех по работа там, а тя беше вече софийска  жителка и работеше като адвокат. Една  вечер я замъкнах на театър. Нели беше неразположена, настинала била и така-нататък, но билетите бяха вече купени. Почаках я да си тури официалните дрешки и тръгнахме. Гледахме „Човекоядката" и щом   Тошко  Колев  се  появи на  сцената,  Нели  издаде някакъв  неестествен звук, а после ми залепи един шамар. Гневът й прерасна в истерия. С което и привлякохме вниманието на другите. За да успеят да видят потеклите под съвсем официалната пола по краката й... лайна...

И повече не се видяхме. Отмъщението на пърдуните беше повече от жестоко...

—     Че нали  като  те  срещне  момичето,  ще  помни  тази сцена! – рече  Смъртта.

На подобни сцени тя поне се бе нагледала.

—     Но аз нямах никаква вина! заоправдавах се.

—     Е, не е много кавалерски да искаш да поеме върху себе си цялата вина!...

—     И ти понякога прекаляваш с иронията си...  рекох на Смъртта.

—     А на теб не ти ли се струва, че хората прекаляват с глупостта си?  усмихна се лукаво.

—     Нима иронията ще ги излекува?  попитах.

—     А нима глупостта приема лечение?  отговори ми с въпрос.

Или може би докато говорех със смъртта, аз водех със себе си един безкраен монолог. Смъртта беше само ехото на моите въпроси и отговори  Ехото на Живота. Може би новата ми галеристка щеше да ме направи по-мъдър. Но и тя беше тъжна. И тя завъздиша.

     Изморена съм... Искам само да съм Смъртта в една картина. И да вися на стената на твоята галерия.

И ми напомни за момичето от картината на Грегориаш. Турих приятелски ръка върху нейното рамо и рекох:

-        Изляза ли от Галерията на спомените, ще знам, че не съм водил монолог, а наистина съм разговарял със смъртта... Стигнем ли до края на Галерията, ще стигнем и до края на всички твои страхове... Това ще стане, ще стане, ще стане. ЩЕ СТАНЕ!

Тръгнах напред. Трябваше да вървя, за да не ме застигнат страховете...

 

Аз, моята охрана и няколко весели момичета тръгнахме през оня уикенд на риболов. Колата беше доста мърлява, а тъй като Алек и Витя получаваха доста тлъсти хонорари, си помислих, че могат поне да измият колата.

Картината на този спомен сега оживяваше пред мен.

Алек и Витя са държали на своето право на празник, а после, като тръгнаха да мият уж МПС-то, се върнаха и докладваха, че колата затънала в калта. И толкова уж бяха разтревожени, че аз се заех да ги утешавам.

Зарязах въдиците и тръгнах да спасяваме положението. Колата наистина беше затънала яката, та колкото и да се мъчехме, нищо не можахме да направим. Тогава като в приказката за ряпата към нас се присъединиха и момичетата. Витя остана зад волана и ни крещеше какво да правим. Беше същински надзирател в плантация. Пък и ние бяхме до ушите в кал, та наистина мязахме на негри.

Изведнъж колата потегли. Витя нададе победоносен вик, а ние цопнахме в калта. Ако кажа във водата, ще бъде доста далеч от истината. Тогава аз отидох при моя служител, хванах го за яката и го бутнах при всички останали.

Витя ме изгледа доста свирепо, но си го изкара все пак на Алек, та двамата направиха доста кални бани.

Момичетата надаваха победоносни крясъци, поддържаха Алек, но Витя му беше наврял вече главата в локвата. Всичко отиваше към сериозен бой, та се засилих и паднах в епицентъра на събитията, за да изпръскам с кал в името на справедливостта всички по равно.

Момичетата се прицелиха в мен и започнаха да ме замерят с кални топки. Боят между двамата ми телохранители стихна. Защото и те се присъединиха към нашия кален купон. Тогава разбрах, че и прасетата имат своите естетически критерии и емоционални изригвания...

—     Обичаше ли Алек и Витя?  попита Смъртта.

—     Да, и ми е трудно да повярвам, че вече не са ми  приятели. Често ги сънувах, преди да попадна в  Тази среда..! Но после нещата наистина се объркаха.

—     Законите на мафията са железни! каза тя.

—     Но защо аз трябваше да го преживея?...

—     Защо не си задаваш същия въпрос, когато се докоснеш до парче дърво, до някоя картина, до голо момиче... Сивият цвят е доста сложен. Знаеш го като художник. А аз като любител мога да добавя, че в него винаги има и Добро, и Зло засмя се Смъртта. И не винаги в равни пропорции...

 

МАФИЯТА ОБИЧА РУСКАТА БАНЯ

 

Следващата картина ме пренесе в руска баня. Поканиха ме двама мафиоти, чиито имена ще си позволя да премълча. Надявам се, по обясними причини...

Всички разговори и опити да ме включат в техните игри  бяха приключени. Сега отивахме на руска баня.

С мен се отнасяха уж вежливо, като към човек на изкуството. Този лаф беше техен. Пък и непукизмът ми заслужаваше уважение.

И как да ти мине през ума, че точно шефовете ще се заемат с черната работа? Защото именно с тях отивах на баня.

По пътя към банята си приказвахме задушевно. Като приятели или поне като партньори... На моите събеседници не им липсваше ерудицията на сноба.

Разбираха обаче не само от изкуство.

В това се уверих, когато влязохме в банята. Загряха банята докрай и започнаха да ме налагат прекалено усърдно с клоните. Непредпазливо им бях казал, че понякога вдигам кръвното. Биеха ме с клоните вече и през лицето, та да не мога да изляза извън банята. Накрая те изскочиха навън и със смях затръшнаха вратата. Помислих, че ще умра. Температурата се вдигаше, губех сили, пулсът ми беше скочил сигурно много над сто, а за кръвното да не говорим.

Опитах се да изляза, но вратата беше заключена. Умирах.

Бяха ме подвели. Щеше да мине за нещастен случай.

„Горещото може да бъде по-жестоко от студа!" помислих си. Защото се сетих за Верхни Мезен и тайгата...

Гъстата мъгла, която не ми позволяваше да виждам, започна да прониква и в съзнанието ми. Спомних си за камерите с отровни газове. Бях подценил руските донове...

Бях вече загубил всякаква надежда, когато двамата нахлуха в банята с почти еднакви усмивки върху лицата си и започнаха да ме налагат отново с клонките...

Като се връщахме от банята, единствено на мен не ми беше весело, но и това се случва между приятели, нали? Та вървяхме и анализирахме тяхната „шега". Нека бъде шега, мислех си. Шегата е за предпочитане пред баналния нещастен случай...

—     Това беше предупреждение обясних на Смъртта. –  Постигна обаче обратен ефект. Не ме уплаши, а ме накара да бъда по-предпазлив и да се държа по-далеко...

—     Премина в следващата картина  рече ми тя.

И беше права.

Аз пак се върнах в Русия.

 

Някакъв дребен гангстер, наричахме го Колята, ми открадна доста стока. Дрехи. Дрехи, но за доста крупна сума. Ако я загубех, щях да съм близо до фалита. Или щях да бъда принуден да посегна към картините. Тръгнах с моята охрана към склада на Колята и накарахме склададжията да ни отвори, уж за да го разгледаме. Номерът ни успя! Витя остана сам в склада, както и предвиждаше нашият план. Върнахме се през нощта, Витя ни отвори и натоварихме камиона с нашата си стока. Успехът ни въодушеви и Витя скромно се самоназова Робин Худ. Хвалеше се също, че имало още толкова много други неща за открадване, но той не посягал към чуждото. Как можех да повярвам, че точно той, толкоз често демонстриращ несравнимата си чест, ще ме предаде толкова скоро?

Точно когато бяхме най-весели, ни спря полицията. Насочиха оръжието си, а при вида на толкова стока нямаше какво друго да правят, освен да ни арестуват. Алек и Витя облегнаха ръце върху капака на камиона.

—     Хайде и ти! обърна се към мен ченгето с калашника. Ченгетата започнаха да ни обискират, а аз помолих единия да  бръкне във вътрешния джоб на моя шлифер. Ченгето се позачуди, а след малко ни изгледа така, както се гледа първият бледолик вожд, предложил лулата на мира. Във вътрешния джоб на шлифера бяха всички необходими документи, които доказваха, че стоката е моя.

—     Защо сте тръгнали по тези места с толкова стока посред  нощ?

—     Тръгнахме да се поразходим обяснявах вече усмихнат, а ни беше страх да я оставим без надзор в тия апашки времена...

Но за да гарантирам хепиенда, подарих на всяко ченге по чифт американски маратонки, та като ни изпращаха, те вече държаха ръце на козирките си.

Когато камионът ни потегли, избухнахме в неудържим смях. Витя заключи, че справедливостта винаги побеждава, но той лично не би се заел да разказва тази история на друг. Не биха му повярвали...

—     Защо  все  ми  напомняш  за тях? обърнах  се  към Смъртта.

—     Такава е подредбата на Галерията  рече тя.  Художникът те подготвя за момента, когато ще разкриеш истинските им лица...  Този момент ти предстои...

—     Да можех да го прескоча...

Очите ми се просълзиха.

—     Дано и Витя си го спомня със сълзи в очите – рече Смъртта.

—     А възможно ли е това? попитах.

И Смъртта ми отговори:

—     Нямаше да бъде възможно, ако тогава го беше убил.

 

СЪЛЗА ЗА ВИТЯ

 

Беше точно тази вечер, когато можех да отнема тази възможност на Витя. Двамата с Алек пък можеха да ме лишат от възможността да се разхождам из Галерията на спомените. Мен ме бе спасила случайността, а Витя бе спасен от онова, дето едни наричат Свръх-Аз, а други си му викат Глас Божий. Но можем заради езиковата простота да го назоваваме просто Съвест. Та ако един ден Витя повтори от печката на внука си моите думи, че би желал да прескочи този спомен, ще разберем, че Съвестта може и да не бъде безплодна.

Все си мисля, че спасиш ли живота на човек, все едно че си го направил свое дете. Към Витя не изпитвах никакви бащински чувства, но бяхме Приятели. Ето още една дума, която можем да пишем с главна буква.

Още преди тази вечер Витя и Алек бяха застанали срещу мен. Нали те ме бяха предупредили по телефона повече да не се връщам в Русия и изобщо да не им се мяркам по пътя. Дълго размишлявах по този въпрос и анализирах всичко, но все пак се върнах в Русия. Посрещнаха ме, както подобава! Нарязаха гумите на колата и прогониха моя шофьор. Мен пък ме отведоха в апартамента, който дори по закон беше още мой.

Завързаха ме и си отвориха бутилката с водка. И бутилката съшо бях купил аз, за тях я купих, но когато я измъкнаха от шкафа, изобщо не ме питаха.

Дори ми беше забавно да чакам в неизвестност онова, което щеше да ми се случи. А те отвреме-навреме ми подхвърляха и по някоя шега, подходяща за човек с черно чувство за хумор.

Разбрах, че блъфират. Ако знаеха какво точно трябва да направят с мен, не биха се бавили. Техните нерви, мисля си, бяха по-тънки от моите. За това е необходим и тренинг, и природна надареност... Още отначало алкохолът ги хвана, та говореха такива щуротии, че ме хвана срам и за двамата. После Витя стана агресивен и освен аз, вече вързан за креслото, можеше да пострада и Алек. Точно тогава се сети за руската рулетка.

— Папа Жан, ти все се правиш на по-голям от руснаците, но нищо не си видял ти от Русията, щом не си играл руска рулетка. Това е мъдрост, Папа Жан, мъдрост. Ето виж! Извади магнума, после извади и всички патрони от барабана, после сложи един.  Видя ли го? Този патрон се казва Витя-Рижия и е в барабана. Барабанът е Русия, Папа Жан. Барабанът е Русия! Дулото какво е? Дулото си е дуло, ха-ха-ха-ха. Може и да гръмне, може и да не гръмне. Зависи дали Витя ще е под ударника. Витя не е лошо момче и изобщо няма лоши момчета, но има момчета-патрони. На тях това им е работата да ги турят в барабана и да гръмнат, когато върху тях падне ударникът... Хи-хи-хи-хи...

—     Витка  извика му уплашено Алек. Не беше театър от тяхна страна. Алек наистина се беше уплашил.  Я махни това пушкало!

—     Той трябва да научи нещо, мой човек!  Трябва, нали е нафукана интелигенция. Трябва да научи нещо за свойствата на барута, а ти си пий водката и мирувай.

—     Абе, я стига си се излагал...

—     Мълчи, ти казах!  изкрещя Витя.

Сега разбрах, че може и да не ми сторят нищо лошо, но непременно искат да ме изплашат.

Витя завъртя барабана. Беше много пиян, бутилката водка не беше единствената течност в стомаха му и в неговия мозък.

—     Ударникът, който може да падне върху Витя, след като Русия се е завъртяла, се задвижва от механизъм, много проста работа  не само за оръжеен техник, но дори и за любител. Задейства се със спусък! Спусъкът си е спусък само при обикновен пистолет, а иначе при руската рулетка се нарича лост  или ръчка.  И  всичко  това се  командва от мозъка. А  кой  е мозъкът? Аз. Аз вече не съм Витя, Витя е в барабана. Аз съм някой си. Но точно този някой си е много важен сега. Хоп!

Дръпна спусъка. Изщракване.

—     Имаш късмет, Витя не гръмна!

—     Витя, ти си голям глупак  рекох му възможно най-спокойно, въпреки че и сега не знам, откъде го взех това спокойствие.

Витя се засмя и отпусна револвера.

—     Не ти харесва, а, Папа Жан? По-приятно е ти  да  дърпаш спусъка...

Мълчах. Ако не бях го срещнал и не бях го взел на работа при мен, щяха отново да го приберат в затвора, защото беше толкова отчаян и толкова мразеше всичко. Па и затворник май беше истинската му професия. При мен имаше пари, спокойствие и време, за да тренира и да започне отново да се състезава.

Но всички състезания се отлагаха.

Сега щяхме да се състезаваме на руска рулетка.

Сложи друг патрон и го нарече Алек. Този път не говори много, а направо натисна спусъка. Алек скочи и го хвана npeз кръста. Витя се опита да го удари, но Алек изби револвера от ръката му.

—     Опомни се! крещеше той.  Не си струва заради него да загазваме! Утре, ако се наложи, ще му видим сметката, но сега е рано... Много е рано!

— Кажи ми честно, Алек  обадих се аз.  Кой ви командва, та сте готови да посегнете на живота на човек, когото ако вече не наричате приятел, трябва поне малко да сте му благодарни?...

Алек клекна пред мен, хвана ме за яката и рече в упор:

—     Никой! Никой в този живот не може да ме накара да съм му благодарен! Някой питал ли ме е защо се раждам и защо  трябва да живея по този скапан начин, та ме кара да се чувствам и благодарен? И не мисли изобщо, че от страх за теб спрях сега  Витка.  Чакаме да ни  се  обадят по телефона,  та оставих  Витка да си поиграе с теб.   Аз  пък ще ти обръсна брадата.  Искам да видя  без  брада  ще приличаш ли на оня благородник, на който обичаш да се правиш...

Витя  си  бе  прибрал револвера и бе се заел отново с бутилката.

—     Искам да отида до тоалетната примолих се.

—     Ще си пикаеш в гащите рече Алек. Ти още малко ще поискаш и да те изпишкам...

—     Май ти имаш нужда още да те изпишква баба ти.

Удари  ме. Не беше силно, но достатъчно, за  да  ме  вбеси.

И  трябваше да броя до хиляда или до две хиляди, за да забравя, че съм бесен. Продължаваха да се наливат и да ми поднасят гадните си закачки. Не им обръщах внимание. Чаках телефонното обаждане. Може би завинаги губех галерията „Папа Жан", губех моята връзка със света. И не толкова страхът ме движеше, а ужасът, че ще загубя толкова много...

Толкова много! Освен живота си,..

Вече се бях срещал и с КГБ. Но и тези си ги биваше...

Руска школа, няма що. Щом и руската рулетка ползваха, какво ли друго щеше да последва...

Нищо. Сега-засега нищо.

Само дето много бавно се нижеха часовете...

Посреднощ канарчетата Филип, Цезар и Нерон се разпяха. Много ги обичах... Но защо пееха посреднощ? Рижият се разкрещя на Цезар, толкова много цветът на неговата перушина приличаше на косата му...

        - О, и ти го подкрепяш!... Предател!

Бръкна в клетката, извади Цезар и пред очите ми му откъсна главата. После откъсна главите и на другите две канарчета. Ръцете му бяха в кръв, погледът му отдавна бе кръвясал, та му отиваше да крещи:

И на теб, Папа Жан, така ще ти откъсна главичката. Мамицата ти българска!

Тогава може би ми  беше прилошало. Когато  дойдох на себе си, видях, че до тях на пода се търкалят вече две празни бутилки. Плюс  другото, с което бяха заредени предварително. Плюс главичките на моите канарчета... Сега, рекох си. Сега!

Мерзавците бяха заспали... Ръцете ми бяха отекли и ме боляха, а аз си припомних, че ги бях довеждал със себе си в България, та да се почувстват като бели хора... И в Пампорово ги бях водил, и със Стефан Попов ги запознах, а той им подаря снимки от негови постановки... С автограф! За спомен!... Възлите не позволяваха да си измъкна китките, а и въжетата бяха здрави...

Оставаше  само едно. Самото кресло. Да!... Само то можеше да ме спаси...

Креслото не беше от най-масивните, а и когато го сглобявахме, двете странични облегалки, за които ми бяха вързали ръцете, можеха да се отделят заедно с краката. Успеех ли да ги отделя от седалката, щях да успея и да си измуша ръцете... Та  нали  не бяхме турили болтовете имаха някакъв фабричен дефект...

Този дефект ме спаси!

Събрах всичките си сили, беше въпрос на живот и смърт, та сили се намериха. Цялото кресло скърцаше, сякаш щеше да се пръсне. Това и исках, но само да не ги събуди... Не, бяха толкова пияни, та и Цар Топ да беше гръмнал, пак щяха да хъркат...

Облегалките с краката изхвърчаха настрани и аз тупнах със седалката на пода. Витя се надигна, изгледа ме, промърмори нещо и пак се отпусна да спи... Само да се освободя и ще го убия, виках си, само да се освободя. Под леглото имаше малка брадвичка. Само да се освободя... И се освободих.

Даже вдигнах брадвата над главата му. Не знам какво ме спря в този момент, но се спрях. Щях да убия човек!...

Не можех да отнема човешки живот. Не можех да стана касапин... И си спомних думите на моята учителка по литература: „Жан, търси и у звяра човешкото... Опитай да го откриеш..." Отпуснах топора. Турих го до главата му, та като се събуди, да разбере... После разместих паркета –  бях скрил малко пари (бели пари за черни дни, зелени долари за още по-черни дни). Те щяха да ми стигнат да се измъкна от Русия... Хвърлих прощален поглед към спящия Витя. изръмжах все пак през зъби, че ще се cpещнем отново... И ето ме!

-   Засега ще се срещате само в спомените рече Смъртта.

— Ще изляза и от тях! рекох аз...  Мога да кажа, че този миг не е кой знае колко далече...

Смъртта се усмихна тъжно и с глава ми посочи  следващата картина.

Беше репродукция на картината на Бугай „Кула". На картината стадо овце се предвождаше от черна овца. Те се придвижваха по песъчливия морски бряг. В далечината като мираж се издигаше кула или хълм, а небето бе лятно, сиво, само някакви облаци намекваха за дъжд. Черната oвца бе Горбачов,  а  останалите Политбюро... Пасяха и преживяха на песъчливия бряг...

 

Ако можех да прескоча следващата картина...

 

Таня беше двадесет и пет-годишна синеока красавица, с млечнобяла кожа и гарвановочерна коса. Беше много мила, макар и да бе ощетена от живота. За някои беше и психарка. Може би защото не се изразяваше „дълбокомислено" и не блестеше с изискани маниери.

Но имаше красиво и щедро сърце!

Макар че рано бе погребала баща си, неизлечимо страдащ от алкохолизъм. Успял  обаче,  преди да го погребат, да изтормози майка й дотолкова, че тя се разболяла от диабет. Пред отслабналото зрение на майката изтлявали всички илюзии, за да ги заменят халюцинациите.  И майката се превърнала в истински товар за дъщеря си.

Не любов получила  Таня от своя приятел, a тopмоз. Накарал я да спи с неговите приятели. Тя отказала. Тогава, с „благословията” на нейното гадже, те я изнасилили.

Погребали майка й няколко дни след спонтанния аборт, след който едва не загинала и тя самата. Оцеляла! Останала да я преследва мълвата...

Сега Таня наистина често започнала да сменя своите приятели. Дирела защита, а и се влюбвала истински нали Таня пишеше стихове...

Запознах се с нея именно на една поетична вечер. Там хапеше ноктите си и не смееше да се изправи, за да рецитира... Мои приятели ме бяха довели на тази вечер. Те и ме запознаха с нея. Най-напред харесах авторката, а после и нейните стихове.

Стиховете й бяха прости и трогателни. Без фалшива философска натруфеност, без почти задължителната женска caнтименталност, без демонстративен авангардизъм, толкова често прикриващ творческата безпомощност и импотентност... Думите й разкриваха едно истинско душевно терзание, те бяха желание да се освободи от болката.

Още тогава реших, че ще станем приятели. А станахме и любовници не много бавно, но съвсем сигурно.

Вечерта, към която ме връщаше картината на спомена, беше наистина прекрасна. На сутринта се събудих сам. Е, не беше нещо съвсем ново, но едно тревожно предчувствие сега ми подсказваше нещо друго...

Намерих я посиняла в кухнята. Очите й почти бяха изскочили от орбитите и в тях се беше запечатал такъв ужас! Едната й гърда бе изскочила от пеньоара, с дълбока следа oт одраскване. Тя се бе съпротивлявала. И бе умряла мъчително. По врата също имаше рани. Мафиотите наистина бяха намерили начин сериозно да ме наранят. Нямах проблеми с полицията Убиецът бе действал непохватно и бе оставил навсякъде отпечатъци не само върху плътта на Таня, но и из цялата кухня. Няколко дни но-късно го намериха мъртъв с берета в ръката. Решиха, че е самоубийство, а престъплението, което ми отне Таня, обясниха с психопатия, заради която и друг път бе избягвал съдебната отговорност...

 

— Някога ще я нарисувам рекох аз. Ще я нарисувам като слънчоглед, сякаш откъснат от картина на Ван Гог. Като пчеличка върху слънчогледа... Едновременно пчела и момиче. Ще има и слънце, но и то ще расте от земята, ще има стебло в нея...

Нима ще й върнеш живота?

Не искам и да й го връщам. Животът се отнесе отвратително с нея.   А съм безсилен пред онези,  които изпратиха един луд, за да я убие... Дано на небето е по-щастлива...

Тогава  й разказах една легенда. Или легенда-притча.

По-късно като корсар на княз Морфей имах едно интересно приключение. Някакъв остров-крепост с не особено многобройни жители се разтърсваше всяка вечер от стонове. Според старите предания болката идваше от Прокълнатия хълм, където не смееше да стъпи никой. Аз посмях и открих огромен полупаяк-получовек. Тук живееше той и тук плетеше своята паяжина. Тънка като човешките нерви. И астрално свързана с нервите на жителите на острова-крепост. Едно изхвърлено преди много години от жителите на острова-крепост момиче, прогонено като дъщеря на вещица, намерено и спасено от орела, който живял тогава на хълма, вечер свиреше прекрасна мелодия, използвайки за струни същата тази паяжина. И не знаеше каква болка причиняват нейните фини и невидими пръсти. Но мелодията унасяше в красиви сънища паяка, който я бе осиновил след смъртта на орела. Не ми оставаше нищо друго, освен да заведа самотното момиче при нейните събратя и с това да ги освободя от болката. Не знаех как ще я приемат те и техният фанатизъм. А нали и веднъж я бяха прогонвали?

Но приказките и легендите имат щастлив край. Сънищата също.

С княз Морфей бяхме накарали едно сърце да пее, вместо да се гърчи... Но Таня мога само да я нарисувам... Една пчела-момиче върху слънчогледа...

—     Странен си, Папа Жан  рече ми Смъртта.  Мека ръка имаш... И  твърда, когато е необходимо. Романтичност  и  в същото време уравновесеност... И  това облекло? Вечните черни дрехи... Неизменната черна барета! Защо се обличаш така?

—     Това предпазва тялото от отрицателна енергия  усмихнах се уморено.  Белият цвят отразява лъчите, а черният  ги отблъсква за нормалните неща в живота.  При отрицателната енергия е точно обратното: черният цвят я отразява, а белият я поглъща.

—     Не ми се струва достатъчно сигурен щит...

—     И металният щит би паднал от вражески меч, ако го държи несигурна ръка  рекох. Моята барета нося дори в слънчево време... Не от слънчевите лъчи се страхувам...

—     От воина зависи и щитът! – изключително  великодушна беше Смъртта.

Хареса ми това, което каза. Много ми хареса...

—     Преминаваме към следващото приключение!  Гласът й отново стана властен.

 

Не беше минало много време от смъртта на Таня. Завръщах се в наетия от мен апартамент. Очаквах да ми се обадят приятели. Бях напълнил една чанта с бира, нали чаках гости. Стараех се да не мисля за Таня и донякъде успявах, макар че тя още ме посещаваше в моите кошмари. Затова и дирех компаниите  не много шумни, но не и достатъчно тихи. Тази вечер щеше да е една от многото, ако не се бе случило това, което последва.

Още като видях задаващата се тумба младежи с рейнджърски прически, кожени якета и тесни панталони, еднакви като униформени, разбрах, че ме очакват неприятности. Повечето от тях сериозно се смятаха за националисти. Ако бяха последователни, изобщо не биваше да се заяждат със славяни, но пубертетските им страсти ги караха често да напускат тесните рамки на принципите. На такива не им е виновен нито Хитлер, нито Хасбулатов, нито Руцкой, нито дори Жириновски. Виновен е най-напред нагонът, който те удовлетворяваха, макар и не съвсем по подходящ начин.

Приближиха ме и поискаха цигара. Знаех, че така ще започне. Отбягвах да говоря заради акцента, а не ги знаех дали нямат нещо против и към братята българи... Попитаха ме какво нося, след като ми издърпаха от пакета почти всички цигари. Бира, казах. Поискаха само една. Дадох им бутилката. Бях оставил тежката чанта аа земята и като сметнах, че свободно мога да си тръгна, се наведох да взема чантата. Тогава ме удариха с бутилката по главата. Ако бутилката не се бе счупила, сигурно щях да падна аз. Не знаех, че имам толкова яка глава, случваше ми се вече за втори път, при това без да загубя  съзнание. Ставаше ми вече навик. Оня, който ми нанесе удара, сигурно мислеше, че няма начин да реагирам. Изритах го в слабините, а като се изви, още веднъж го ритнах в лицето. Не  чаках втория да ме нападне, а завъртях крака си и ударих и него. Някой се опита да ме удари отзад, но успях да парирам удара и да хвана ръката с бокса в ключ. Нямах време да му вземам бокса, защото се нахвърли и един дебелак, който сигурно беше висок два метра и надвишаваше тройно полагащите се на този ръст килограми. Мязаше на истински борец по сумо, но само мязаше, защото ми позволи да го ударя два-три пъти с челото по носа, докато се опитваше да ми строши гръбнака в прегръдките си. Нададе крясък като ранен в топките мамут, та ме подсети да изритам и неговите. Групата замръзна озадачена. Използвах момента и духнах към дома. Отървах се само с една цицина...

След два часа успях да посрещна приятелите си, които този път си носеха пиенето, та минахме и без моите бири.

Пийнахме и забравихме всичко. На сутринта си го припомних. До блока имаше една детска градина. И чистачката, която отиваше най-рано в градината, надала ужасни писъци. На една от люлките висял обесен младеж. По нашарените върху тялото му сърпове, чукове и пречупени кръстове се разбрало, че е тяхна работа. На моите познати!...

Познавах убитото момче. Беше инструктор в школа за източни бойни умения, имаше завидна кондиция... Но и това не го бе спасило. Мен също не ме спаси умението да се бия, а най-вече късметът...

—     Напуснах на следващия ден наетия апартамент  завърших своя разказ пред Смъртта.

—     Сигурно си се страхувал, че това не са просто националисти, а изпратени от мафията хора.

Кимнах.

 

В следващата картина разгръщах каталога на Виктор Бугай.

Каталогът току-що бе излязъл от печат и аз поливах своето постижение, а Виктор кротко се усмихваше. Аскет по принцип, не бих го нарекъл приятел на алкохола. На първите две страници бе първият триптих с моите портрети. Ето ти го „Комерческият директор Папа Жан". В оригинал картината бе с размери 41x51 см. Бях изобразен с вързани ръце, но вперил в битието своето трето око. Загадъчният женски ангел до мен бе всъщност зодиакалният ми знак „Дева"  муза и съдба едновременно.

Следваха „Благодетелят в Русия Папа Жан" и „Щедрият обладател  Папа Жан". От лявата страна на моя милост „Благодетелят..." е кучето ми Асура, което в превод ще рече Демон. Мен и красивата афганска хрътка пазеха две деви...

Но от всички мои портрети, нарисувани от Бугай, най-много ми харесваше „Хитрият гимнастик Папа Жан". Циклопското трето око на „гимнастика" бе отправено в упор срещу този, който гледаше картината, срещу света. На раменете на хитрия гимнастик бе седнала даряващата и отнемаща живота жена, а около нея като гирлянда или ореол се виеха стотици странно вперени очи...

 

—     Не  забравяй  за огромната  инфлация  в  Магазина  за въздушни кули!  прекъсна моя унес Смъртта.

—     Много неща не могат да бъдат засегнати от инфлацията, защото просто не са въздушни кули...

—     Дано следващият спомен разколебае цялата ти самоувереност!  рече тя.

Не я разколеба. Но ме принуди да се замисля над спортните си страсти.

 

 

През онази юлска утрин имах доста джобни пари, та като видях играещия на шашки дребен мошеник, ми се прищя да му отдам заслуженото. Не познавах играта, но се надявах бързо да науча правилата и да покажа на дребния негодник, че съществуват и хора, които не може да преметне. Започнах да губя, но ясно бях демонстрирал с държането си, че смятам да играя докрай, ако ще и до последната копейка. Повече от два часа играх и накрая си тръгнах не само без всичките джобни пари, но и без ръчния си часовник, бях го купил точно преди два дена. Сега Папа Жан  „Повелителя" и т. н., българинът, който не се изплаши нито от руската баня, нито от руската рулетка, го бяха ограбили на шашки. И нямаше стотинки за градския  транспорт...

Докато таксито ме отвеждаше в апартамента, си мислех за комичните провали. Сигурно са необходими. Защото няма малки и големи битки. Има само различни игри. Залозите при големите игрн са огромни, тази големина ги прави да изглеждат сложни. Дребните залози създават у нас чувството за простота. Това е илюзорно! Сложността и в двата случая е една и съща! Шашките просто не са за мен. Моята игра бе свързана с нещо повече от печеленето и пилеенето на пари. Тя бе любовта ми към  робството,  което сам си бях избрал!  По това приличах на Людмил Иванов и на Николай Гешев, аз бях повече мъченик, отколкото играч на шашки...

 

—     Но инфлацията в Магазина за въздушни кули наистина е  огромна! Сигурен ли си, че няма да засегне и теб, и твоите стойности? попита ме Смъртта, явно прочела моите мисли.

—     Пак ти повтарям. Нещата, които върша, имат стойност и  другаде: там цената не пада и не се качва, там няма пожари  и  няма крадци...

—     На небето ли? попита  лукаво.

—     Там!... Откъдето идва светлината!

 

Там, където пироманиаци не  поставят взривни устройства  на  колите, бих казал  ако знаех коя ще е следващата картина от моите спомени.

Мерцедесът, който ми взривиха, беше съвсем нов, но майсторите-техници от отдел „Специални ефекти" на руската мафия се бяха погрижили да направят своето зрелище повече ефектно, отколкото точно. Това доказало и следствието. Не бяха изчислили разстоянието с някакви  си  десетина  километра,  а колата  избухна няколко минути след като стигнахме аерогарата.

В самолета на кръста си носех колан, който струваше четиристотин хиляди долара. Та бях притеснен, но Белегът ме е болял не за парите. Той е долавял опасността, с която толкова щастливо се бях разминал. И Линията на живота не се бе скъсала, наболяваше старият белег...

Този път митничарите направо щяха да откачат, когато видяха да декларирам сумата от четиристотин хиляди долара. Когато все пак повярваха на очевидното и разбраха по какъв начин пренасям сумата, изпаднаха в истерия. Единият крещеше да намерят служебна кола и да ме транспортират възможно най-бързо, колкото се може по-далеч от летището. Другият крещеше, че няма никакво намерение да си слага таралеж в гащите. Третият се хилеше само на „екстремната ситуация", причинена от някакъв си щурчо, решил да пренесе близо до оная си работа цели четиристотин хиляди долара. Той беше най-умният от тримата! Всички руснаци с пагони бяха гледали прекалено много екшънфилми, та лицата им бяха забравили да се усмихват.

Когато другата кола ме посрещна на летището, вече не ми беше толкова забавно. Моите посрещачи  бяха вече научили какво се е случило с изпратилия ме мерцецес. И ми се прииска да рисувам... Много  пламъци и смъртта, с която се бях разминал. После  все пак реших, че по-добре е просто да се напия. Така и направих...

 

Обърнах  поглед към Смъртта. Сега тя беше почти симпатична. Приличаше на едно от момичетата от „Плажа". Една от „метълките". Може би, защото Смъртта бе показала, че си пада по рока. Или защото беше повече жена...

—     Докато летеше със самолета, ти казваш, че те заболял Белегът върху Линията на живота... Разкажи ми за него, моля те...

Тогава видях, че от Смъртта наднича лицето на първата галерестка... Това беше невероятно. Просто невероятно. Та нали бяха пълна противоположност...

—     Нали знаеш всичко за мен, защо тогава да ти разказвам?...

—     Говори, моля те!

„Говори , моля те" — толкова често го повтаряше голото момиче на Грегориаш.

—     Бях само на седемнадесет години, но вече имах   опит с жените.  Уж бях преживял много и бях изпитал много  разочарования, а продължавах да се влюбвам.  До дъното на душата си и завинаги!  Така срещнах и Нея. Винаги ги пишем с главни букви и винаги разбираме, че сме направили не само граматическа  грешка.  Понякога  го  разбирах  и  исках  да се отдалеча от нея. Тогава тя затягаше възела. Общо взето, психарска любов. И една нощ тя започна пак  че не съм обичал достатъчно плътта й, че не съм искрен да й го кажа, щом като  всичко е свършило, че не съм я харесвал и т. н., и т. н. До края на света. Или на нощта поне. Та така, искайки от мен силни  страсти и демонстрирайки своите, тя извади отнякъде нож и го насочи към себе си. После каза: „Ако обичаш тази плът, няма да позволиш  тя  да  бъде  наранена..." . Искаше  да   види  кого повече  обичам: нея или себе си. И трябваше да хвана ножа  за острието, та да не му позволя да стигне до гърдите й. Можех и да  избия ножа, но това не доказваше нищо, това щеше да бъде  извън  правилата  на  играта,   а  аз  вече  играех  нейната игра!

Линията  на  живота  се  случи  под  острието  на  ножа. Тя  дърпаше към себе си, аз към мен. Беше съвсем  сериозно. От Линията на живота шурна кръв, много кръв... Тогава тя изпусна ножа и  прилепи устни към ранената ми ръка. Плачеше и пиеше кръв. Като вампир!

Или като откачалник, нали предупредих, че историята е малко нещо психарска. Белегът остана почти невидим и често забравях за него... Но толкова често ме е спасявал. С предупредителната  болка, че нещо тревожно предстои. Струва си да имаш такъв белег. Не се срамувам от него... И съм платил цената му.

—     Страст! рече Смъртта.

—     Страст! повторих и аз. Но Стивън не беше прав!...

—     Сега вече наистина не разбирам рече.

—     И ще ме помолиш да говоря? запитах.

—     Говори, моля те!

Обичам и това изречение. Обичам да го чувам от жените, макар че те често не се вслушват в това, за което питат.

—     Дълга история...  Започна  се от „Плажа".  Стивън  и всички момичета и момчета току-що бяха сложили доспехите си на рицари на рока.  Оттогава го познавам...  Когато край крепостта той с  песен оплакваше свой мъртъв приятел, ми направи впечатление на травмиран психически.  Постарах се доста  и той  започна да  се  отърсва  от  убийствените  сили, които го бяха обладали.  Павлина ми разказа тогава  някаква странна история за своя самозапалил се приятел, който виждал  като в просъница някакво красиво момиче, живеещо далеч, много далеч, може би в Америка, да рисува картини и да ги пали... На една от тези картини било изобразено момиче в приказна  гора.  Дрехата  й  разкъсвали  три   коня.   Момичето било  смутено и изплашено, девствено и невинно, но по лицето му е изписана и похотлива наслада. Павлина твърдеше и това, че сред виденията на нейния мъртъв приятел имало и някакъв Стивън, който бил приятел на момичето, дето изгаряло прекрасните си творби, една от тях била и картината с конете....

А когато се запознах   със  Стийв  и  тръгнахме  по  пътя  на приятелството, още тогава, в първите часове на нашето приятелство, Стивън, като научи, че рисувам, ме помоли да нарисувам една картина по негова идея.  Тогава той ми разказа за  странната си халюцинация.  Тогава  още работел в Палеонтологическия музей. Често тръгвал недоспал на работа, почти главен  след поредните си алкохолни подвизи. Музеят  все още бил в момент на реставрация, та стените му били олющени.

Тогава на Стивън му се сторило, че се намира в галерия, олющените квадрати на стените толкова приличали на картини. Една от тях показвала три коня, разкъсващи със страшните си зъби дрехите на едно момиче...Толкова много съвпадения! Можеха ли да бъдат случайни? Имаше нещо необяснимо...

Тогава  още  реших  да  нарисувам картината. И я завърших  по времето, когато вече пишех тази книга. Измених нещо в нея, разбира се. Не, не в нея  измених нещо в прекрасната халюцинация на Стивън. Моето момиче не беше сред гора беше седнало на някаква полянка. Конете бяха стилизирани, за да подчертая преди всичко тяхната духовност, но момичето беше земно: перверзно и дори агресивно. Дрехата й още не е разкъсана, но тя е в състояние на оргазъм. Белият кон, символизиращ въздуха и водата, бял и наивен като младо момче, сега беше прелъстител. Кафявият беше земята. Мъжът, уравновесен и улегнал, но сега у него се бе събудил любовникът, разкъсал дрехата над нейната гръд. Черният, надвесил се над главата, бе огънят, тлеещ още в пепелявата му кожа. Един сексуален  демон! Просто картината трябва да се види...

—     Не е ли тревожно това, че сега си спомни за Стийв?

Смъртта чакаше отговор. После, като видя, че аз само мълча,  попита  друго:

—     А защо каза, че Стийв не е бил прав?

—     Аз оставих картината в дома му, за да го зарежда с енергия. Беше в нов тежък период. Пак прекаляваше с алкохола, изпадаше в твърде тежки състояния, а понякога проявяваше и неподозирана агресивност. Нощта, преди да му дам картината, бе счупил огледалото с юмрук и ръката му бе наранена .

Подхванахме пак вечната  тема  за живота  и  за  смисъла на всичко онова, което правим. Тогава Стийв каза, че агресията е  истинският спасител на личността и че в еротиката има повече агресия, отколкото любов. Не, не беше прав...

 

В следващата картина видях умиращия си баща.

Животът го уби. Добър по душа, може би повече грижовност съдържаха бащинските му думи... Онази мъдрост, която запомних и която ми помагаше: истинският мъж никога не се предава! Но ето сега отново, за втори път, бях тридесет и една-годишен и го виждах как умира. И ми каза, преди да умре, няколко стиха. От него бях наследил страстта си да рецитирам. Изрече няколко стиха, които не запомних...   А може би това бяха не стихове, а жестоките думи на смъртта...

Смъртта вдигна рамене:

— Не помня, нищо не помня... Толкова предсмъртни слова и стихове съм чула. Повечето след време ги открива Поетичният демон и той ги превръща в стихове...

Пред следващата картина белегът ужасно ме пареше. Пареше така, както ме бе парил само веднъж в живота. Болката бе остра и ме подлудяваше. Продължавах да не й обръщам внимание, макар да знаех, че е запалена червената светлина на светофара...

И тогава не му обърнах внимание!...

Бях обхванат от страстта да летя и то на свой самолет. А и някакъв приятел или просто познат подхвърли, че може да ме уреди да си купя евтин самолет...

Желанието експлодира в мен, както по-късно експлодира самолетът. Но аз исках, та исках самолета. И накрая получих уверението, че тези дни всичко с неговото закупуване ще бъде о кей..

Дванадесетместен самолет! Истинско съкровище!

И тръгнах да си го взема, но шефа го нямаше. Втория път Андреевски още не беше дошъл на работа. Вече виждах в цялата история нещо подозрително, а покупката, макар и изгодна, не беше дреболия, та мъкнех със себе си много пари. Та третия път помъкнах и Алек, и Витя. Белегът ме пареше, но не обръщах никакво внимание, а Алек, седнал на волана на пасата, подсвиркваше толкова фалшиво, че можеше да накара да полудее и зулус. Но отивах за моя самолет и не му обръщах внимание.

А по това време синът на Андреевска  измолил от баща си  и пилота на самолета да участва в пробния полет. В компанията бяха решили, че клиентът трябва да се уважава и организираха пробен полет, макар да бяха сигурни, че самолетът е много здрав  и е в много добро състояние...

Ако бяхме тръгнали  десет  минути  по-рано,  в пробния полет щях да взема участие и аз. Ако не друг, себе си поне познавам... Вече излязохме от пасата, но самолетът бе излетял.

— Момчета, след малко и ние ще сме в него. Един толкова голям меценат и бездруго лети в облаците, та един самолет съвсем няма да му е излишен...  възбудата превръщаше мечтите ми в толкова думи. Остроумни уж и толкова излишни...

Самолетът цепеше небето като орел, но изведнъж главата на орела клюмна и той главоломно се устреми към земята.

Обля ме пот. Секунди след това ужасът беше във всяка моя клетка. А самолетът падна на пистата. Разнесе се трясък, не, не беше още взрив. Самолетът все още беше здрав и читав, макар че по него запълзяха тънки огнени езици. Скочих в пасата. Витя и Алек скочиха при мен в движение. Надявах се поне хората от самолета да са живи. Все още имаше шанс да ги спасим и дори да са останали невредими. Още в колата усетихме глухата експлозия и видяхме ясно как самолетът се изду, а през дупките и пробивите навън изпълзя тъмен пушек. Сигурно още тази експлозия ги бе убила, но това все още не беше голямата, която всяка секунда можеше да настъпи.

На двадесет метра оставихме колата и хукнахме към готовото да се взриви огнено чудовище. Малко по-късно успях да видя сина на Андреевски. Бе обезобразен, а вътрешностите му се пилееха около него... Пилотът обаче беше жив и в съзнание. Опитваше се да излезе през строшения преден прозорец.    Mиришеше на бензин, огънят го бе надушил и всеки момент очаквах да литнем във въздуха... Пилотът се мъчеше да излезе. Не можеше да се отдели от седалката. Имаше някаква повреда и коланът му го приковаваше към неговата седалка. Изпълнен бях с някакъв невероятен прилив на енергия. Та хванах пилота за яката, теглейки го навън. При един от напъните го изтръгнах със седалката и заедно с нея полетяхме навън. Точно в момента, в който паднахме, самолетът експлодира. Няколко секунди или минути над мен нямаше небе, а само огън. И миришеше на гориво и обжарено човешко месо.

И гърдите ни се пълнеха с огън, вместо с въздух. Огнената буря сякаш никога нямаше да стихне и може би шеше да унищожи целия свят около нас. Така сигурно ще изглежда ядрената война...

После отведнъж всичко се уталожи, само вонята на изгоряло и на бензин беше ужасяваща. И стоновете или крясъци на бащата, загубил в огнената стихия сина си, можеха да  подлудят всекиго. А аз все още държех в ръцете си един полуобгорен – полужив труп, който беше все още в съзнание, за да продължи да стене и в колата, където го замъкнах... Сам не знаех как още съм в съзнание след стреса, който преживях.

Но натиснах до дупка газта на пасата. И вече благославях късмета си. Бях изтръгнал прикования към своето място пилот, миг преди самолетът да се взриви. Секунда или дори по-малко от секунда ме отскубна от смъртта...

Стоновете на берящия душа пилот преминаха в бълнуване. Той си отиваше, чувствах го, но не можех да спра колата. Трябваше да стигнем най-близката болница...

Карах със 180 километра в час. Това беше предизвикателство за полицейската кола, която с воя на сирената си се спусна след нас...

Да  гони  смъртта...

Защото когато стигнахме болницата, пилотът беше мъртъв... И тогава си припомних оная врата, която  преграждаше моя път към  ДРУГАТА  СРЕДА. И  тетрадката , в която бе отбелязано всичко:

8887.        Папа Жан и подпис,

8888.        Папа Жан с моя подпис,

8889.        Папа Жан подписът ми...

Но запомних ужаса в неговите очи. Не беше ли го той приковал за седалката? Него ли се мъчех да изтръгна?... Миг преди взривът да разтърси всичко наоколо... Корените на ужаса бяха сковали тялото. Сега, едва сега ги беше отскубнала от него Смъртта...

 

—     Тъжна участ рече Смъртта.

—     Няколко дни се чувствах ужасно и точно когато настъпи някакво разведряване, отново те видях в колата си...

—     Беше два дни след това, нали?

—     Точно след два дни рекох. Но ми се сториха много  повече. Знаеш какво е депресия, нали?

—     Чувстваш времето по-различно!  Това е всичко...

—     Да, може  би...  Двата  дни  след катастрофата  ми  се сториха ужасно дълги.  Всичко приличаше на тъжен сън.  На третия ден вече се чувствах по-добре и дори имах гости. Закъсняхме край трапезата, та накрая тръгнах ла ги изпровождам с колата. На връщане ме спряха някакви младежи, които отчаяно махаха с ръце да спра.  Малко им се ядосах, защото бяха

преградили пътя, но после разбрах, че наистина трябва да спра. Едно момче и едно момиче мъкнеха някакво друго момче и то изглеждаше съвсем  безжизнено  в ръцете  им. Качихме  го  в колата и разбрах от накъсаните им думи, че са си пийнали, но на техния приятел му прилошало. Не, не било само от препиването. И аз виждах, че не е махмурлук. Пък и ония двамата  бяха съвсем изтрезнели. Бях не по-малко ужасен от тях. Преди два дни в тази кола на път за болницата умря човек, сега пак натисках педала на газта и не обръщах внимание на стрелката на спидометъра...

Момчето  стенеше:  „Искам  въздух,  нямам  въздух..." И после: „Дайте въздух, глътчица въздух..." Другият, дето следеше пулса на приятеля си, наведе глава. А момичето заплака. Просълзих се и аз. Бяха съвсем млади. Почти деца... Жестоко ме преследваше... Но какво ти е? Защо си толкова променена?!

—     Променена ли? учуди се и Смъртта.

—     Да, много си променена... Започваш да приличаш на жена. На красива жена!

—     Но продължавам да воня, нали?

          Не отговорих  наистина вонеше. Но промяната беше повече от странна. По лицето й не знам откъде изгряваше усмивка. Така разцъфтяват усмивките върху лицата на жените. И в очите й светна живот.

—     Твърде много се сприятели с мен! –  рече Смъртта.

—     Това значи, че не ме е страх от теб, нали?

—     Но не ме и обикна усмивката й се сгърчи като  рана...

     Просто не те приех за свое робство...

—     Като предишната галеристка теб?

—     Както аз изкуството!

—     Както аз пък хората! изсъска Смъртта. Сега лицето й беше друго.

—     Хората ли? учудено попитах. Но ти ги наказваш?

—     Аз съм само символ... Роден под пръстите на Южаков символ, който плаши хората... Докато те се сприятеляват с мен и  дори в един момент им се виждам красива...

—     А не те ли е страх, че биха те пожелали?

—     Тогава наистина съм толкова красива, изглеждам дори  недостъпна, тогава те ме прегръщат...

Замълчахме.

—     В колата беше жестока...

—     В колата не бях аз, а моята истинност!

—     Твоята истинност ли?  А ти коя си?

—     Легендата!... Ние, двете, сме единосъщни  и  човек познава не истината без легендата, той стига до истината само чрез легендата... В колата ме видя жестока, защото стигна до истинската ми същност...

—     А в самолета?

Зададох въпроса и ми се стори, че отново заставам пред предното стъкло на самолета, който всеки миг ще се взриви... Хванал съм за дрехата пилота и се мъча да го изтръгна от седалката. И се подписвам в оная тетрадка под номер осем хиляди осемстотин осемдесет и седем. Мъча се да го изтръгна от седалката, но го изтръгвам заедно с нея и двамата политаме към земята...  Тя все още не е в пламъци...

Тогава бях прелъстителка и арогантна... Като Философията!...

В следващата картина я видях отново. Сега тя бе Разрухата. Пак родена в огнената страст и стихията...

Работех в Коми по това време. Някакъв младежки шеф. За всичко, което обемаше свободното време на младежите, отговарях аз: аудио, видео, звукозаписна техника, електронни игри, игралните автомати по дискотеките и младежките домове в района...

Беше около полунощ, когато ми позвъниха по телефона. Подпалила се дискотеката на сто и втори километър! Метнах се в нивата и по най-бързия начин се озовах при пожара. Огромен и буен нямаше никакви надежди нещо да се спаси. Дискотеката на сто и втори километър беше обзаведена с много труд, с пот и сълзи. Всичко в нея имаше своята стойност и тя надвишаваше цените на предметите и автоматите, доставени с толкова труд и любов. Да, да, към труда трябва да додадем и любов, за да направим нещо свястно. Бях ги дал от себе си...