Принц Папа Жан

Всемирната галерия – книга втора

ПРИНЦ ПАПА ЖАН

ВСЕМИРНАТА ГАЛЕРИЯ “ПРИНЦ ПАПА ЖАН”
трилогия
книга втора

В ОЧАКВАНЕ НА ДУХОВНАТА ЖЪТВА

6.“ОТНОВО СЪМ ВЪВ ВИЛАТА НА ПРИНЦ ПАПА ЖАН,
скъпи приятели, и ако съм напълно искрена, веднага би трябвало да ви заявя, че го правя не само заради професионалните си задължения.
Ще разтегна малко своето индивидуално време, уважаеми дами и господа, това е отдавна мечтана от човечеството операция, носеща векове наред закодираното от един поет философ название “О, миг поспри, ти тъй прекрасен си”<Става дума за Гьоте и нашата бележка под линия е почти излишна, когато имаме работа с образовани читатели. – Б. р.>…
Макар че заварих и Папа Жан, затворен в себе си, потънал в собствените си гениялни мисли, чувства и спомени, творящ нови светове и Нов стил в живописта …
Може би спомените са именно стрити на прах мисли и чувства от миналото, които употребяваме като хапчета три пъти на ден. След ядене. Или след пиене, по-точно. Защото на перваза на прозореца виждам отворена бутилка и много самотна чаша.
Навън вали дъжд. И тягостно настроение. Ако и то може да вали капка по капка, а не да ни облее целите… Като мен…”
– Добър вечер, Жан – казах.
– Не беше ли утро, когато беше при мен? – попита.
Някои хора блестят със своето отсъствие. Забелязали са отсъствието ми!
– Беше – рекох. – Хубавите неща се случват три пъти дневно. И се казват “Добро утро”, “Добър ден” и “Добър вечер”…
– Добре го каза – усмихна се уморено Жан.
– Отговори на поздрава ми тогава – настоях.
– Добър вечер, Силвия – рече.
Да, за него бях само Силвия и вечерта можеше наистина да бъде добра и хубава.
– Чувствам се Божествен откривател на нещо уникално, Силвия – каза Жан. – Ако знаеш какво е това…
О, боже!
– Нещо за Всемирната галерия ли? – нагло попитах.
– Всемирната галерия я няма, Силвия – рече Жан. – Аз се лутам в галерията на спомените сред толкова много сенки…
– Искаш ли да ти помогна да ги разпознаеш? – рекох. – Не ставай, сама ще намеря чаша и за себе си… Нали така е прието?
Кимна вяло, взех чаша, изплакнах я и седнах до прозореца. Навън продължаваше да вали. Жан отмери няколко добри глътки и за чашата ми. Ако до него седеше Дейв Рийс, като нищо биха постигнали консенсус с формулата “Аз съм супермен и нищо суперменско не ми е чуждо. Нищо не може да ни се случи на нас. А ако все пак се случи – ще го снимаме или нарисуваме…”
– Вероятно виждам нещо.. Виждам те в твоята галерия на спомените да се спираш пред картините на Жул Паскин и Николай Гешев, пред платната на Виктор Бугай, на Грегориаш и Южаков…
– Откъде знаеш всичко това? – събуди се любопитството у Жан.
– Знам! – рекох и чукнах чашата си о неговата. – Знам достатъчно… Ако не и всичко…
– Никой не знае всичко – рече горчиво Жан. – Човек не
познава дори самия себе си…
Това ми беше познато до болка. Или Жан ще ми се прави на Жана д’Арк…
– Светът е пълен с лъжи, полуистини и приемливи истини – горчивината му поне беше неподправена.
– Не те разбирам съвсем – потърсих извинение за нахалното
си любопитство.
– Човек се ражда и започва да подражава на родителите си – въздъхна Жан. – После негов пример стават учителите му и големите имена. Той се самозаблуждава, че открива нещо ново, а просто повтаря всичко преди него… Докато остане самотен, много самотен с приемливите истини…
– Тоест? – любопитството огъна веждите ми. Както и тази въпросителна.
– Някои по-рано, други по-късно разбират, че има абсолютна и приемлива истина… Приемливата истина не горчи, тя е нещо като благородната лъжа – еднакво е удобна и за говорещия, и за неговите слушатели…
– Приемливите истини ли разрушиха твоята вяра в изкуството?… И в теб самия, Жан?
– И те – рече вяло, като в унес. – Ние превръщаме в угодна святата истина. Лицемерничим пред краката й. Измиваме ги със сълзите си, а после ги избърсваме с косите си. Угодничим пред святата истина, за да отнесем със себе си като спомен или като истинско преживяване поне един флирт с приемливата истина… Угодничим пред разните истини – светите и удобните… Докато се превърнем в нейни жертви…
Мълчах дълго. За две глътки.
– Ще наречеш ли съмнението лицемерие? – попитах с най-истинския си, но вече дрезгав глас. – От съмнението се ражда горчилката… И тя кара творците да застават пред листа или пред платното отново и отново…
– Никога ли не те е ритала или удряла истината в лицето? – Жан ме изгледа с истинско любопитство. Дори симпатия долових в очите му.
– Не! – отвърнах.
Исках да слушам него.
– И не си се оказала нито веднъж сред дванадесетте апостоли и поне седем юди?…
Това бях чела някъде в неговите стихотворения. Запомних цифрата 7. Не му стигаше на него образът на “тринадесетия апостол ”Силвия Алисън явно познава добре поезията на ХХ век. Този образ срещаме и у Маяковски. – Б. р.>…
– Не прехвърляш ли своята омраза не само върху юдите, но и към всички, които правят своите опити в изкуството?
– Разбирам хромите, които прегръщат изкуството като спасителен пояс… Разбирам и “надничарите”, които работят изкуство и създават халтура, но…
Жан спря. Не ми ли интерпретираше и предъвкваше отново някои от своите ранни стихове?

От своят земен дял съзнал,
че злото и доброто са химери
и Бог и Сатана познал
по пътя си към ветрогонски цели.

Загубил и печелил съм какво ли не,
какво ли не постигнах и открих,
разбивах във желания сърце,
изтръгвах болки от нозе. Но победих.

Разбих коли,сърца и вагини море.
Опитвах елексир, с отрова се поих
и влюбен в обожествената от мен Ирин,
обрекох се на болки нови…

Галерия със ръст на Вавилон градих,
звездите хващах във ръката,
от себе си се отегчих,
но никога от Красотата.

Бях принц и дявол, и човек,
художник, скитник и несретник,
наивник, мечтател и поет,
вярващ и невярващ проповедник.

Бях облак сив и слънчев лъч
и авантюра дива,
бях шепот вездесъщ,
роса на утринта красива.

И своя земен дял съзнал,
живот е – ще го изживея,
едно е за просяк и крал,
смъртта да мами никак не умее.

х х х

Вселената е част от мен,
и аз съм част от силата, която
пресътворява изгрев откровен
и пролет, есен, зима, лято.

И вкусил съм от старо вино,
и сол в момичешки сълзи,
разцветка на морето синьо,
ухание на влюбени души.

И час от пътя си абсурден,
и стих през векове изпят,
отломка от дворец порутен,
любовник на поклонничка на сатана.

И лист от есенно огнище,
и еротична пъпка в пролетта,
и силует, откроен в нищото…
Наследник съм на всички времена.

И капката дъждовна на прозорец,
и ледено кристалче по стъкло
в стихия буреносна миротворец,
и крехко, ала гъвкаво стебло.

Плакат рекламен и икона,
търсач на нови върхове,
понякога извън закона
излиза моето сърце.

Любовник, ненаситно пъргав
попивах с устни любовта,
повтарях “Кама Сутра” с чувство,
жребец, пърхащ над страстта.

Бутилка отлежало вино
и нрав улегнал, но чудат.
Послание, вградено във картина…
Дарил съм себе си на Красотата.

х х х

АЗ съм Човекът – Галерия,
а всеки удар на моето сърце
картина е и цветове…

АЗ съм Човекът – Изложба,
а всеки израз на моето лице
е други светове.

АЗ съм Човекът – Четка,
рисувам върху времето със плът,
а всеки образ е нови светове…

АЗ съм Човекът – Пластика,
любимите от мойта плът творят,
идола на своите мечти…

– И в какво вярваш?
– Вярвам във фаталната предопределеност да се служи на изкуството с обич – все така занесено отговаряше Жан. – Затова и моите послания са точно 13, 13 са и етажите на всемирната ми галерия…
Дая е останала на 13 години без баща, помислих си. На 13, да точно на 13 етажа е и блокът, който тя иска да подпали, за да запази в тяхното съвършенство всички изваяни от нея приятели и жертви…
– Папа Жан – рекох, – аз съм виждала и репродукцията на твоята картина “Сладострастницата Дая”… Мога да кажа, че знам нещичко и за самата Дая… Кой ти внуши идеята за тази картина?
Нима Дая можеше да внушава и на Жан мисли и идеи от такова огромно разстояние? И как се нарича пренасянето на образи и внушения през времето и пространството – телепатия или телепортация? Имат ли нашите внушения плът?<Вестник “Марица”, а и други вестници съобщиха, че на 20 август 1995 г. Папа Жан се бе заканил да запали и своите картини в Асенова крепост. На рождения си ден – 8 септември. През юли 1996 г. той също пали картина. – Б. р.> Трябваше да измисля още нещо, трябваше да го накарам да ми каже още нещо. За себе си, за своите идеи, за изкуството си…
Трябваше!
Станах от стола край прозореца, доста свободно размятах възкъсичките си дрешки из стаята, измих чашата и я поставих на мястото й. После застанах пред един статив с обтегнато платно…
– Само това ли са цветовете на твоята палитра? – посочих няколко смачкани като фасове тубички.
– В бюфета, където отнесе чашата, има и бои… От всички цветове на дъгата – рече. – Останалите можеш да получиш сама…
Добре го каза: това, което е непостижимо за дъгата, човек може да сътвори сам… Стихове ли съчиняваше този път? Днес ми вървеше все на поети… Може и да му кажа после да ги обтегне за стени на шибаната си вила “Уморените истини на прозряната лъжа”<Дори Силвия Алисън от 201 век познава много добре първия том на “Всемирната Галерията Папа Жан”. А вие? В “Галерията” предлагат и удоволствие. – Остроумна реклама и бележка на автора.>…
Мъжете са понякога истински животни… Но този поне реагираше. Не го съблазни младата ми плът, но реагира на миризмата на терпентина. И цъфна зад гърба ми.
Вероятно това се нарича спортна страст. И спортна злоба. Държах четката като рапира. Знаеха го и децата от 201 век – изстискваш цялата си вътрешна енергия, потапяш върха на четката в нея, после избираш един от цветовете на палитрата и нанасяш удара… Не, не – полагаш първите мазки върху платното.
– Как го правиш това? – попита изненадан.
– Кое? – най-после нещо го бе заинтересувало.
– Движението с четката – рече. – Защо я движиш само по посока на часовниковата стрелка?
– Исках да настигна времето – рекох.
– Гледай само – подхванах. – Ще го разбереш… Нали и Енергетичният Лизизъм разтваряше всичко във всичко?… Значи и едно време, една епоха, един век може да се разтвори в друг…
“Дами и господа, тук ще ви стане малко скучновато… Налага се да обясним нещо на нашите прадеди. Древните творци са грешали и заради това, че са работели срещу енергията на времето… Макар и да са се носели по течението на времето. Включително и Папа Жан. За да се оставиш на течението на времето, трябва да знаеш, да познаваш Енергията на неговата Форма. Защото Енергията на тази Форма може да приеме две направления. Или две измерения, ако щете. Едната е Линейна, а другата Кръгова.
Класическата физика е безсилна в своето обяснение на времето, защото долавя само неговата Линейна природа. И днес е винаги между вчера и утре. И винаги в строго определен порядък: вчера, днес, утре. Календарната логика е била преодоляна единствено от медитацията, мистиката и изкуството – преди всичко от живописта и музиката. Те имат рецептори за кръговото време. Прекъсвам за миг своята скучновата лекция. Трябва да дам един пример на Папа Жан…”
– Жан – казах, – ти можеш ли да танцуваш?
– Мога – рече, – но нямам никакво настроение.
– Ще пренебрегнем настроението – рекох. И го прегърнах през кръста.
После затананиках някакъв валс.
– Танцувай с мен и повтаряй: вчера, днес, утре, вчера, днес, утре.Уж танцуваше, но искаше да ме притисне и повече се интересуваше от деколтето и краката ми. В това беше цялата многозначителност, с която стискаше ръката ми.
– Вчера, днес, утре – тананиках и се въртяхме в кръг, –
вчера, днес, утре, вчера, днес, утре… Стоп!
– Какво има? – попита ме изумен.
– Последното “утре” къде се намира?
– Къде се намира ли? – смутолеви той. – Между “днес”
и “вчера”.
– Значи може да има такъв отрязък от времето, където “утре” да се намира между “днес” и “вчера”?
Някаква усмивка изпълзя от очите му и се свлече по лицето.
– А според линейната логика е невъзможно “вчера” да е след “днес” и преди “утре”, нали?
Той беше готов да ме разцелува.
– После – рекох. – Внимавай в моята лекция…
И налях две питиета – за него и за мен.
– Вие, хората от ХХ век – казах, – забравихте фугите на Бах заради центрофугите на пералните си машини…
Той се опита да протестира, аз чуках чашата си о неговата, отпих и продължих:
– Забравили сте феникса на древните египтяни, змията, захапала своята опашка, при маите, създаването и унищожаването на света от бог Шива в древноиндуската митология… Това е цикличният порядък на кръговото движение!
В очите му прочетох разбиране и бих изпила чашата на екс.
– И ти движиш четката по посока на часовниковата стрелка, за да уловиш времето? – ликуваше и беше готов да ме целува до полуда.
“Дами и господа, не пращайте децата да си лягат. Няма да последва нищо непристойно.
А и те ще могат да си припомнят и преговорят своите уроци.
Традиционната представа за времето е била свързана с неговата необратимост. А необратимостта на времето носела усещането и чувството за съдбовното и невъзвратимост на преживяното. Линейната представа за времето разкъсва връзката между минало и бъдеще, линейната логика ни изправя пред катаклизмите.
Естественото състояние на симетрията е нищото. Естественото състояние на асиметрията е битието. Това изисква сложна верига от философски тези и антитези – нещо, за което сега нямаме време…
Да, позволих си да използвам философския термин в неговото битово и тривиално значение.
Ще продължа, че кръговата природа на времето е изобретила цикличната техника, за която можем да добием представа чрез движението на часовниковата стрелка. Този метод на рисуване показвам сега на Папа Жан. Той е бил непознат като техника през ХХ век. При старите, дори авангардни художници движението на четката е линейно. Те попадат в плен и на линейната логика, в плен и на необратимостта…”
– Следиш ли ръката ми? – попитах.
– Да – изсумтя Жан.
– Тази техника ще ти послужи, Папа Жан, не само да рисуваш, но и да живееш по нов начин – давах го загадъчна.
– Това пък какво е? – заби спирачки на острите завои на мисълта ми маестрото.
– Рисувайки с помощта на кръговата техника, ти се и връщаш назад във времето… Това едно. Второто е, че ти можеш и да пътуваш в бъдещето и да избегнеш опасностите, които те грозят сега. Тях можеш да ги изживееш просто като спомен от миналото…
Тук Папа Жан позакъса, този път той наля питие в двете чаши. Накрая рече:
– Разбрах… На това са способни мониторите от 201 век… Като се разхождам спокойно в миналото и бъдещето, аз ще мога да действам почти като монитор…
И Жан, щастлив и захилен до уши, отиде до библиотеката, избра едно томче и ми го подаде.
Беше втората книга от “Всемирната Галерия Папа Жан” – романът “В очакване на духовната жътва”. И бяха готови вече не само двата варианта на ръкописа, сглобени след това и рендосани от редактора, но и печатарското мастило бе отдавна изсъхнало.<Тук, драги читателю, става дума точно за книгата, която държиш в ръцете си. Никакво затруднение не е за Принц Папа Жан да предвиди и твоите реакции, но да не прекаляваме. – Б. р.>
– Благодаря – рекох. – Но аз просто не мога да бъда първата читателка на тази книга.
– Достатъчно е да бъдеш най-умната й и най-красивата читателка. – рече Жан. – Впрочем какво ли ще стане по-нататък?
И се разкикоти.
– Защо се смееш? – попитах.
– Защото най-сетне разбрах какво означават думите “авторът се върти в омагьосан кръг”… Ха-ха-ха… И го учат да танцува…
Вчера, днес, утре, вчера, днес, утре…
– Стоп! – рекох му.
– И това го знам – рече Папа Жан. – “О, миг поспри, ти тъй прекрасен си!…”
– Кръговата техника ти позволява да не бъдеш пленник на времето – продължавах да го гоня с думите си. – Тя е този шеметен кръг, който превръща нищото в нещо… Ти можеш ли да си представиш нищото?
– Мога! – рече Папа Жан. – Българинът казва дори “нищо и половина”<Ех, колко несръчен кавалер е все пак Папа Жан. Тук той е готов да нарече и своята половинка, т. е. гадже, нищо, само и само да се предпази от евентуалните нападки на Силвия Алисън. – Б. р.>. Той е способен да си представи и нищото, и неговата половинка…
Засмях се. Той се и страхуваше от мен. Но знайно е, че младите момчета се влюбват най-напред в какички. Как тогава един мастит художник и писател от ХХ век, като се влюби в момиче от 201 век, може да бъде напълно спокоен и уверен в неговото отношение?
– Но ние имаме да помислим върху нещо твърде сериозно – рекох. – Кръговото движение и непрекъснатото изпомпване и преливане на минало и бъдеще въвежда абсолютната симетрия, то обезсмисля и анулира времето…
Май попрекалих. Папа Жан, който беше толкова близо с Енергетичния Лизизъм до тези принципи, ме гледаше малко объркан. И понечи пак да си налее алкохол.
– Алкохолът не може да ти помогне – казах. – Линейното движение държи картината и художника вън от действителността и тогава между плода и натюрморта съществува дистанция. При кръговото движение плодът и натюрмортът се сливат…
– Ха-ха-ха – засмя се Папа Жан. – Искаш ли да ядеш круши, просто си ги изрисуваш… Искаш ли красиво маце – изобразяваш го на платното. Така ли?
– Пародираш ме великолепно – рекох. – И аз не ти се сърдя. Възможна е и подобна профанация. Но аз говоря за сливането между картината и рисувания предмет. Сливане! Което ражда шедьоври. Кръговата техника на рисуване забранява изкуството като дейност, различна от живота. Това е твоето сливане на Изкуството и Живота. Това е естетическият начин на живот…
Папа Жан въздъхна уморено. После рече:
– И ОТ СРИНАТИТЕ СИ МЕЧТИ ИЗГРАДИ ХРАМА НА ЧОВЕШКОТО ЩАСТИЕ…
– Какво е това? – попитах.
– Едно от новите ми послания – обясни просто. – Ще го произнеса пред теб във втората книга на “ВсемирнатаГалерия Папа Жан”…
– Благодаря – рекох. – Че ми доверяваш и ненаписаното… – Моля – рече Папа Жан. – Щом разходките между минало и бъдеще са толкова проста работа, то не ми струва нищо… Или почти нищо.
Мълчах. Пародираше ли ме?
Не, беше ме разбрал. Защото каза:
– Изкуството е изчезнало като изкуство, за да се превърне в логика, изграждаща действителността…
Принц Папа жан с Енергетичният Лизизъм” доказва, че той е на прага на кръговата техника. А да рисуваш кръгово, значеше и да рисуваш всемирно. Всички текстове и Гениални теории и най – вече НОВООТКРИТАТА теория през 1994 година на „ЛОГИЧЕСКАТА ВЕРИГА – ИМПЛИКАЦИЯТА НА ОТКРИТИЯ ЕНЕРГЕТИЧЕН ЛИЗИЗЪМ – НОВ СТИЛ В ЖИВОПИСТА И ФИЛОСОФИЯ НА ЖИВОТА“ СА създадени от Световно известният художник и писател Академик Професор Принц Папа Жан и СА побликувани в книгата «Галерията Папа Жан» първа и втора книга, и втора книга «Лунен Оргазъм» издадени в България и защитени с Авторски права.
Картините, които се рисуват по кръговото време и метода на Енергетичния Лизизъм, представляват безначалното, безкрайно, Абсолютно време. А Всемирната галерия е линейното време, пресичащо кръговото време. И попадането във Всемирната галерия е попадане във Вечното настояще и абсолютното време!”

Всемирната галерия Принц Папа Жан

ЕНЕРГЕТИЧЕН ЛИЗИЗЪМ –
НОВ СТИЛ В СВЕТОВНАТА ЖИВОПИС
(И ФИЛОСОФИЯ НА ЖИВОТА) – ОТКРИТ ОТ МЕЖДУНАРОДНО-ИЗВЕСТНИЯ ХУДОЖНИК АКАДЕМИК ПРОФЕСОР ПРИНЦ ПАПА ЖАН –
БЪЛГАРИЯ, НОСИТЕЛ НА ОРДЕН „НОВ ЕЛИТ”
НА РУСИЯ

Енергетичният Лизизъм — Разтворител-Разложител-Различител-Анализатор-Диференциатор-Превръщател-Трансфигуратор: на всяко във всяко (omnia in omnibus – лат.). Лизизъм – от гр. ез. lysis – разтваряне.
Целта на логическата верига на Енергетичния Лизизъм е да се покаже как той е едновременно всеобщ разтворител (разложител} и всеобщ трансформатор на всичко във всичко. Ако е всеобщ трансформатор, то е и всеобщ синтезатор (еквивалентатор-изравнител на всичко).
Той не е само всеобщ анализ, а и всеобщ синтез.
Енергетичният Лизизъм е като всеобщия разложител — всеобщия анализатор — всеобщия различител на всяко от всяко: той различава всяко от всяко, а различава и нещото от самото него.
Енергетичният Лизизъм е една постоянна всеобща потребност на всяко нещо да бъде различно от самото себе си, но да бъде нещото различно от самото себе си, по дефиниция означава да включва в себе си другото. А то ще може да включва (съдържа) в себе си другото, само ако в природата му е вложено (да превръща) всяко във всяко и следователно Енергетичният Лизизъм може да бъде всеобщ диференциатор — различител, само ако той е всеобщ трансформатор — превръщател на всяко във всяко.
Като писател-изследовател Материус Розенкройцер (Тимен Тимев) вече се е заел да докаже връзката на Енергетичния Лизизъм и контекстуализма (неговата модерна теория за литературата и текста въобще). Това предстои да бъде афиширано в западните литературни и научни среди и да даде основата за анализи и дискусии на езика, текста и когито (мисленето).
Енергетичният Лизизъм в живописта, създаден в моето творчество – на Принц Папа Жан, е философска концепция, въплътена композиционно в конкретна техника на изграждане на живописните платна: преминаване на точката в линия; на линията в повърхнина; на повърхнината — в обем; обемът, в многомерни пространства (многомерните неевклидови геометрии).
Многомерното пространство по дефиниция, събрано в безразмерната точка, е конструкцията на абстракционизма. Ако съберем всички родове конкретности в една безразмерна точка — получаваме абстракционистичност. Ако разложим кой да е абстрактен образ — получаваме всички родове конкретности.
Следователно Енергетичният Лизизъм показва генеалогията на абстракционизма като всеобщо вместилище на всички възможни настоящи и бьдещи стилове и техники на рисуване.
Ето защо само във Всемирната галерия може да се покаже Енергетичният Лизизъм, и обратно — само Енергетичният Лизизъм може да строи Всемирната галерия: защото той не би бил

 

……. (ТАЗИ ЧАСТ ОТ КНИГАТА СЕ НАМИРА В ОРИГИНАЛНИЯ ДИСК)

 
Замълчах.
– И аз не знаех, че си гледал моите репортажи – рече Дейв. – Та това е невероятно: моят сигнал да стигне чак до човек от двадесетото столетие… Където всъщност се и намирах…
– Където се намираме и сега – поправих го. – Гледах и репортажите на Силвия Алисън. Тя се беше маскирала като Кони и беше тръгнала по следите ти…
Дейв въздъхна.
– Знам – рече. – Разбрах го по-късно. Тя е способна на такова нещо… И все пак от нас двамата тя бе по-непредпазливата…
– Защо?
– Защото тя попадна в лапите на хронос-отряда. И нея…
Не попитах нищо. Не знаех дали са я убили, или просто са изтрили Дейв и мен от паметта й.
Този разговор беше мъжки и трябваше да се проведе на маса. Дейв предусети моите мисли и протегна ръка към задната седалка. Там, под сгърчената маска на смъртта, бе скътал и едно плоско шише уиски.
– Пие ли ти се? – попита.
Кимнах. Дейв отвори шишето, наля една капачка за себе си, а на мен предложи бутилката.
– За нашата среща – рекох. – За нашата закъсняла среща.
– За нашата подранила и може би невъзможна среща – поправи ме този път Дейв.
– Не си ли искал понякога да говориш с мен? – питаше ме самият Дейв Рийс.
Мълчах.
– Нали ти търсеше ръкописа ми, за да го прочетеш – обясняваше ми. – И да довършиш сетне “Ще дочакаме ли жътвата”… Чел съм я…
– Този какво иска?… Щях да продължа с някоя по-солена думичка… Но щом е прочел книгата, значи все пак съм дочакал жътвата и съм я завършил. ТОва ще рече, че и разправиите с полицията са ми се разминали…
– Да си поговорим – рекох съвсем спокойно.
– Ние с теб си приличаме по много неща – рече Дейв.
Кимнах. Не знаех още това комплимент ли е.
– Играем и една и съща игра. Водим една сляпа борба в името на една кауза. Измислили сме си я и да не ни е скучно, но и заради нещо друго. Играем на думи, на бои, аз исках да снимам смъртта в очите, ти реши да превърнеш живота си в изкуство… А всъщност сме съвсем безразсъдни… – После въздъхна. – А дори и безразлични към разсъдъка…
– Днес трябва да пламна на кладата ли? – запитах и го давах спокоен. – Готвил съм се за това. Може би е малко театрално, но ще изрека и аз: “И все пак тя се върти…”
Дейв се усмихваше. Може би иронично, а може би многозначително.
– Страхът е само едната страна на необходимото – подхванах монолога си аз, – но и то има други проявления…
– Готвиш се да умреш като в онова, което наричаш Средновековие ли? – попита Дейв. – Така ще умра и аз в Новото Средновековие…
Засмя се.
– Нали Лец го беше рекъл: “Всеки век си има своето Средновековие…”
Въздъхна.
– Тази традиция ще продължи дори в 201 век… – Дейв Рийс се връщаше към Бъдещето. – При нас всичко е превърнато в компютърни програми. Цифров код има дори проблемът любов. Така се избягват уж терзанията и колебанията: знае се предварително кога и в коя ще се влюбиш… – Замълча. Може би щеше да му помогне една цигара. – Знае се дори за коя ще се венчаеш… А яростта на хората се лекува с помощта на безброй телевизионни програми… Там няма клади, но има начин да придобиеш смирение. Защото и смъртта не дава повече мъдрост от тази, която си придобил в живота… И усмирителни ризи има в 201 век. – Искаше да завърши тъжната си изповед от Бъдещето. – За еретиците и дисидентите… Това ще е пък едно и също…
– Галериите не спасяват ли красотата поне? – попитах изтръпнал.
Нима трябваше да се разделя с мечтата си и да я изтръгна от посятото като ненужен плевел или илюзия?
– Красотата на галериите е вечна – засмя се най-сетне Дейв. – По-вечна от нея е само красотата на живота…
– После неочаквано мисълта го върна назад:
– Аз мога да си поръчам две смърти – върху кладите на ХХ и 201 век… Мерси… Не трябва да се борим със “свещената простота”, а с “вечната простотия”. И галериите трябва да се борят и с реда на прозаичното битие, а и да предугадят иронията на съдбата…
Сега мълчах потресен аз.
– А кладите са за това – да ни върнат при промисъла. И да наградят онзи, който не се е побоял да го назове – рече Дейв.
– Клади са и женските прегръдки – набрах кураж да го прекъсна. – А също така и безсънните нощи, когато се тревожиш за жътвата…
– Тревогите за жътвата – рече Дейв, – започват още с избора на семената… Ловки мошеници могат да ги сменят с фалшиви…
– Жътвата не е безсмислена дори тогава – рекох, – когато огънят овъгли житото… Под пепелта ще се запазят живи зрънца и живи кълнове…
– А фалшивите семена? – прекъсна ме Дейв.
– Познавах хора, които са получавали фалшиви семена, но те са ги гледали с любов и всеотдайност като истински и това ги е превърнало в истински…
– Дано! – рече Дейв усмихнат.
Усмивката на Бъдещето съдържаше не само скепсис, но и надежда.
– Можеш да посееш и плевели, а заради потта и истинската обич да пожънеш жито – палех се аз. – Както водата в сватбата на Кана Галилейска се превърнала във вино.
– Дано! – повтори Дейв и ми стисна ръката върху волана.
Толкова ненужен, както и разговорите, които водехме може би.
– И кой все пак е Инквизиторът? – формулирах въпроса си бавно и трудно.
– Моделиерите са талантливи и изкусни – поясни Дейв, – трудили са се доста и дори вдъхновено… А и инквизиторите се сменят… Затова след гибелта на империята на злото ще се срути и тази империя…
Потръпнах. Но все пак аз бях временно пребиваващ тук.
– И все пак на кладата е по-гот да си спокоен – посегнах към бутилката с оптимизъм аз. – Иначе смъртта е еднакво болезнена и за еретика, и за супермена…
И виждах галерията си завършена.
И се виждах да шепна молитви преди жътвата.
И празника след жътвата виждах. Празника на хората, които пазеха в ръцете си четки, думи и зърна.
– Не ми каза къде си бил през това време – напомних му.
– Мотах се насам-натам – отговори ми твърде неопределено. – Но дори сред хронос-отрядите живеят еретици…
– Е?
– Това са момчета, които отхвърлиха отвратителното правило за ненамесата. Ние сме войници, а не дипломати. И не всеки има достатъчно безразличие, за да не накаже престъпника, когато пред очите му той злодейства…
Не знаех какво да питам. На партизани ли ми се правеха тия? – Нарекохме се Войници на Времето – рече Дейв. – С две главни букви. Една за Времето, но и една за Войниците. Намирам го за справедливо… Аз съм им командирът.
Значи и в 201 век…
– … ще има непокорни – довърши мисълта ми Дейв. – Или дисиденти… Безразличието към чуждите съдби е твърде луксозна стока, която не всеки може да си позволи…
Известно време мълчахме двамата. После Дейв се обади:
– Извини ме, Папа Жан… Чел съм го в много енциклопедии и справочници, но сега имам възможност да го чуя от теб самия. Формулирай с една-две фрази Енергетичния Лизизъм… Бях изненадан. Приятно или неприятно ли беше, не знаех и аз самият. Та ние отивахме в леговището на звяра, а сега… Не, прав е Дейв. Това винаги е било и ще бъде най-важното. – Енергетичният Лизизъм е преди всичко сбор от наследствена житейска мъдрост и лудостта на изкуството… Лудостта на еретика, стремящ се към новото… – Гласът ми беше дрезгав и не бих го нарекъл в никой случай спокоен. – Едното е за оцеляването на кълновете, а другото е за растежа им. – Нали и двамата бяхме говорили за жътвата. – След това идва онова разтваряне на всичко във всичко…
Дейв мълчеше, после усмивката изгря върху лицето му.
– Правилно съм те разбрал – смееше се наистина хубаво. – Значи Войниците на Времето воюват и за това.
– За кое? – не разбирах.
– Всеки, който е обичал и се е трудил, да дочака своята жътва…
Мълчах.
– Човечеството е пред дилема, Папа Жан – обясни ми. – Едната от възможностите е обществото на монитора Дейв Рийс, моето общество сиреч… В него човешката психика е в плен на научно-техническия прогрес и компютърните програми… Другата възможност е човечеството, което се е посветило на изкуството. Където всеки води до всеки и всички до един… Тук всеки е незаменим и всеки е способен…
Говореше тихо, просто и ясно. Аз мълчах, а после в мен се надигна най-дълбоката въздишка.
– Тази дилема няма да бъде разрешена и до 201 век, Папа Жан… Светлината и Времето ще се гонят, ще се настигат, ще се сливат за малко и после отново и отново ще продължи тяхното надбягване… Така кръгът няма да се затвори никога… Разбираш ли?
Искаше ми се да съм го разбрал правилно.
– Ти воюваш за Бъдещето – обясни ми той по-простичко, – а аз се връщам назад, за да воювам за кълновете на това бъдеще в миналото.
Зърното се превръща в хляб, мислех си, това е ревностойно на чудото, което е превърнало водата във вино…
А е във възможностите на всеки от нас.
Това, Творчеството, то те прави богоравен.
Сега имах да го питам за много и много неща.
– Ще ти обясня най-важното – рече Дейв. – Но ми се ще да се измъкнем оттук. Пък и ще имаме много и много работа. Карай след мен…
Усмихна се, отвори вратата и се отправи към другата страна на улицата. Там беше паркиран неговият харлей. И го пазеше едно негърче. Дейв извади една банкнота и един шоколад, подаде ги на черното момче и яхна своя звяр.
Звяр ли казах?
Та маската на смъртта кротуваше на задната седалка на колата.
Махна ми с ръка и аз потеглих зад него.
Тръгнахме към плажа, после по онзи път, край морето, по алеите на парка… В крепостта ли ме водеше?
Не, спряхме достатъчно далеч. После подпря на едно дърво мотора си и отново отвори вратата на колата.
– Искаш ли цигара? – попита ме.
– Не – отвърнах, макар че исках да разгледам поне табакерата.
– Глътни поне малко уиски – предложи ми. – Ще си поприказваме доста…
Дръпнах една глътка. Дейв не си наля капачката.
– Ти знаеш, че обичах Дая – гласът му беше станал дрезгав. – Силвия първа разбра, че тя иска да взриви блока… Но имаше нещо, което не знаеше и Силвия.
Мълчах.
– И ти не го знаеш, Папа Жан.
– Какво е то? – попитах най-после.
– Дая е ученичка на Том Невин – рече. – И негово оръжие… Затова и Том се е връщал в България, за да организира онзи спектакъл…
– “Диалозите на Луцифер” – припомних му.
– Да – рече. – И по време на този спектакъл е трябвало да загинете вие със Стивън… Ти, защото си бил вече нарисувал “Сладострастницата Дая”, а Стивън – заради неговите видения и пророчества… Това е можело да попречи на неговите планове…
Мълчахме.
– Май че ще ти поискам цигара – рекох.
Дейв Рийс извади табакерата, тя щракна, аз си взех една папироса, но табакерата щракна пред очите ми, без да мога да разгледам нейната инкрустация.
– Том Невин е оценил таланта на Дая, но е възпитал от нея свръхчовек… Според който другите са само модели и нищожества. И Кериел, и аз – наистина гласът му беше дрезгав. – Тя беше жестока и спрямо собствените си платна. Смяташе, че пламъците на огъня само могат да довършат нейните идеи…
Мълчах.
– А втората Дая? – попитах. – Нейната братовчедка…
– Дая II има същия кармически код – каза Дейв. – Може да я спаси само любовта й към Александър… Вчера беше при него, днес – също…
Завъртях се неспокойно на мястото си.
– А ние – попитах, – ние какво ще правим днес?
– Ще коригираме леко платна на мъртвата Дая и живия Том Невин – рече. – Според него блокът трябваше да пламне, когато се съберат на едно място всички картини на Дая… Според мен… – после спря за миг. – Според нас трябва да изгори галерията в крепостта им.
Не знаех какво да му кажа. Хвърлих фаса през прозореца и надигнах шишето.
– Исках да видя тази галерия – изломотих.
– Ще я видиш – усмихна се Дейв.
После отново посегна към задната седалка и взе една кутия.
– Взрив ли е? – попитах.
– Взривът е в крепостта – рече Дейв. – Това е нещо по-силно от твоето бинокълче. Нарича се монитор…
Извади нещо, което напомняше малък телевизор. Постави антената му, тури върху таблото на колата и един микрофон. После погледна часовника си.
– 17 часът и 15 минути – рече. – След малко ти трябва да пристигнеш в крепостта.
– Аз? – можах все пак да го кажа.
– Да – рече, – чака те самият Том Невин.
– Но аз вече се срещнах с Том Невин в крепостта – възразих.
– Само дето тогава не знаеше, че той е най-главният – обясни Дейв. – И не разговаряхте като главни…
– Сега само ще наблюдаваш – усмихна се Дейв. – И ще кажеш няколко думи… Не можах да имитирам напълно гласа ти…
После Дейв Рийс започна да върти антената и да наглася различните копчета. На екрана се появи моята кола.
– Ето те и теб – рече Дейв и аз се видях в едър план.
Бях дори с таке, но с брада.
– Защо съм с таке? – рекох.
– Защото Том Невин знае, че си си купил таке…
– А брадата? – попитах.
– Нито Том, нито аз знаехме, че ще се избръснеш днес – рече Дейв.
Значи това съм аз.
– Кукла – обясни ми Дейв Рийс. – Или ако ти звучи по-добре – робот.
Онези пред вратата на крепостта ме спряха.
– Кажи паролата – прошепна Дейв и ми поднесе микрофона.
– Ако построиш една галерия – започнах…
– Знаем – прекъсна ме стражата. – Чакат ви, господин Георгиев.
Оставих колата, взех някакъв пакет под мишница и последвах водача си. Изминахме няколко коридора, после започнахме да се спускаме по безкрайната стълба. Не беше ли това пътят към трансбитието? И пътят към магазина за въздушни кули.
Не, тук имаше по-масивни врати с много лостове и електронни заключалки.
Най-после се озовах в разкошна зала. Напомняше с нещо за галерията на злото, която ми беше вече показал Том Невин. Но това не беше раковина. По-скоро напомняше огромна пирамида, по чиито стени висяха и се катереха нагоре картините на Дая.
Аз, тоест онова, което беше в крепостта, спрях. Един услужлив прожектор ми разкриваше великолепието на картините една след друга. Светлината обливаше стените и от тях като водопад избликваше феерията на цветовете. Това беше наистина невероятна мелодия от цветове, в която беше заключено световното тайнство. Това бяха картините на вълшебницата Дая, обичаща своя Кериел, Дейв, а може би и всички други толкова дълбоко и толкова фатално. Един свръхчовек не се нуждаеше от нежност и я отнемаше и от другите…
А Любовта и Изкуството са и нежност, и ранимост.
Това е формулата, която обяснява крехкостта на човека, но и величието на неговия дух.
– Носиш ли и последната картина?
Там, в крепостта, някой беше застанал зад мен. Беше Том Невин.
– Отговори – побутна ме Дейв.
– Да – отговорих, – нося я.
После сам се изненадах от решението си да му кажа нещо остро:
– Ти ли си господарят на крепостта на мъртвите? – запитах.
– Да – отвърна Том Невин, – затова и те предпазих от полицията… Ти трябваше да донесеш последната картина, която Дая подари на Кони… А защо крепостта на мъртвите?
– Имаше такава книга – рекох. – Или филм. От моето детство…
– Не се глези, Жан! – скастри ме Том Невин. – Видя ли моята галерия?
И се засмя гръмогласно и самодоволно, а смехът му се вдигаше нагоре, към върха на пирамидата.
– Не е всемирна – гласът му търсеше закачката на иронията, – но си я бива, нали?
– Всеки носи всемирната галерия в себе си – рекох. – А Енергетичният Лизизъм…
– Знам – прекъсна ме Том Невин, – разтваря всичко във всичко… И аз сега ще разтворя нещичко…
За миг се отвориха невидими прозорчета по стените на галерията. Оттам щракнаха дулата на автомати.
– Стреляй! – изкрещях аз. – Аз съм превърнал живота си в изкуство…
– Почакай, Папа Жан – побутна ме Дейв Рийс. – Сега идва моят ред.
Погледнах го. Лицето му беше обтегнато. Целият трепереше от превъзбуда. Около главата му засия като ореол индукционната корона.
– Към всички зрители от ХХ и 201 век, към всички зрители от ХХ и 201 век…
Боже мой, нима и това е станало възможно.
– Ще говоря съвсем кратко. Моля, слушайте ме внимателно. Разполагам с една минута…
На екрана пред мен затрептя образът на Дейв Рийс. Беше млад, хубав и вдъхновен.
– Казвам се Дейв Рийс и съм гражданин на Бъдещето, на 201 век, по-точно. Дойдох тук, за да спася един блок от взривяване. Блокът, в който живееше чудесната художничка Дая. Точно днес в 18.00 часа се навършват две години от смъртта й. И аз ще взривя галерията с нейните картини и ще накажа истинските виновници за нейната гибел и нейните учители по нравственост… Картините на Дая излъчват зла енергия, защото тя се помисли за свръхчовек. Няма нещо по-велико и по-голямо от Човека. Той не бива да е свръх, да е супермен или божество. Ние трябва да запазим и съхраним неговата сила и ранимост…
Дейв Рийс беше вдъхновен и пламенен.
– Слабостта и ранимостта на Човека е един от най-главните закони на Еволюцията. Ние, хората на бъдещето, защитаваме тези закони. Но аз наруших един друг закон за своето време – закона за ненамесата… И ще трябва да напусна бъдещето, а нямам място и в настоящето…
Замълча и погледна часовника си. Беше 17 часът и 59 минути. – Внимание. Включвам залата с картините на Дая. И с нейните вдъхновители и убийци. След миг те ще полетят в небитието…
Сега екранът показваше изкривеното от ужас лице на Том Невин.
– Стреляйте! – изкрещя той.
И градушка от куршуми се посипа върху мен. Тоест върху фигурата на Папа Жан, куклата робот.
– Папа Жан е жив, Том – рече Дейв Рийс. – А ти говори Дейв Рийс, когото всички наричахте човека с маската на смъртта. По-добре се чувствам с маската на живота. И съм един от наследниците на Папа Жан…
После натисна едно копче. Екранът почервеня, чу се страхотен взрив. И докато към пода валяха парчета от горящи платна и рамки, парчета от оръжията на убийците, се чу глас:
– Хора, спасете красотата и нейната чистота. Красотата трябва да служи на Човека и да го спаси от Злото и Несправедливостта…
После екранът се сгърчи като изгорен лист хартия. Мълчах потресен и очарован едновременно…
– Как стана?
– Войниците на Времето бяха внесли предварително взрива – рече усмихнат. – Те и измъкнаха моя портрет, нарисуван от Дая II. Ще ти подаря и него. Заключен е в багажника…
Не знаех как да започна, но накрая се реших.
– Ти каза нещо, че си и мой наследник…
– Да, Папа Жан – усмихна ми се. – С помощта на мощни компютри изградих своето родословно дърво… И разбрах, че съм твой пра-пра-пра… – Спря. – Пра на ента степен внук.
Очите ми съдържаха само изумление. Но всеки момент можеха да потекат и сълзите.
– Ето ти още едно доказателство…
Дейв Рийс извади табакерата и я тури в дланта ми.
– Сребърна е, защото през тази година среброто носи щастие… Нали така е според вашите поверия.
Кимнах.
– А върху нея е гравирана розата, която ти някога си подарил на дъщеря си… Нейната рисунка пазя в своето време… И разтворих табакерата. Не само розата беше инкрустирана върху нея. Там беше и написано на български: “И от сринатите си мечти изгради храма на човещината”.
Потръпнах. Това беше 13-ото ми послание, което щях да включа във втората книга на “Галерията Папа Жан”.
Останалите дванадесет намерих на английски, отпечатани върху тънка хартия, която Дейв бе поставил под цигарите.
Своите послания открих и прочетох по-късно, но явно тук трябва да ги спомена. Щом така смятат и моите читатели от 201 век. Извадките бяха от някакво издание на Британската енциклопедия.
Ето ги:
1. В капчицата истина има много повече удавници, отколкото в океана от лъжи.
2. Не се доверявай на сетивата, мисли и с душата си.
3.Вдигни платната на разума, за да хванеш вятъра на промените.
4. Не продавай и купувай – сам трябва да направиш от себе си човек!
5. Приятелството можеш да намериш и в самотата.
6. Не гледай света с очите на омразата.
7. В театъра на живота дори ролите на актьорите от миманса са главни.
8. Тъмнината може да бъде пробита дори от искриците живот в твоите зеници.
9. Рано или късно пролетта побеждава зимата. Макар и не в сезоните на собствения ти живот.
10. Търси красотата и в грозното! Взри се по-внимателно…
11. Но има и зрителни измами. И тогава лъжата и подлостта изглеждат по-добре от истината.
12. Понякога е по-трудно да бъдеш добър, отколкото жив.
13. И от сринатите си мечти изгради храма на човещината…
На английски фразата беше по-тромава, думите тракаха…
Още тринадесет послания.
И в 201 век ли ще вярват на магическата сила на числото 13? Сигурно… Нали и репортажите на Дейв Рийс започваха на 13 юли.
13.07. тоест. Не им е стигало 13, та са дирили и седмицата…
Мълчах.
– Бързам – рече. – Моите войници ме чакат. А и истинският хронос-отряд ме е засякъл вече… Благодарение на твоя силен сигнал аз разбрах, че е възможно и в ХХ век да видят своите пра-пра-пра… Как беше? Пра на ента степен внуци. А и вашата полиция ще се опита да ме разгледа по-отблизо… Прощавай и сбогом…
– Няма ли да те видя повече? – извиках.
Той слизаше от колата.
– Задръж и монитора – рече. – Може би някой път ще ме зърнеш. Сбогом.
– Довиждане, синко – поправих го аз.
– Довиждане – съгласи се. – А защо “синко”?
– Така сантименталните пра-пра-пра… Как беше? Пра на ента степен дядовци викат на своите внуци.
Дейв Рийс се запъти към харлея си.
– А Кони ще те чака край крепостта на Дая – рече. – Исках да е по-далеч от взрива и събитията изобщо… Снощи едва я отървах от хората на Том Невин.
– Благодаря ти – рекох.
– Няма защо – отвърна. – Направих го не само заради теб. Направих го и заради Силвия Алисън. Тя й е длъжница. После Дейв яхна харлея си и аз гледах изумен как моторът полетя и сякаш се вдигна във въздуха. След него затрещяха и други диви мустанги. Вероятно това бяха Войниците на Времето, командвани от Дейв.
Моя Дейв Рийс!

Великата Еволюция
или
Одисеята в Бъдещето
ВЪВ ВСЕМИРНАТА ГАЛЕРИЯ “ПАПА ЖАН”
трилогия
книга втора
В ОЧАКВАНЕ НА ДУХОВНАТА ЖЪТВА

Кой сте вие, Принц Папа Жан?
Този, който е чел първата книга на “Всемирната Галерията Папа Жан”, знае, че Принц Папа Жан Иван Николов Георгиев , познат от винаги шумните си мегаизяви на световно извествен художник, писател.
Но и тези, които са се разхождали в Книгата Галерия ще се изненадат (приятно) от новата си среща с този страхотен автор. Все така екстравагантен и нетрадиционен, наивен и възторжен, брутален и проникновен – автор, който кръстосва, без да му мигне окото на циклоп, лириката и скандала, еротиката и философските постулати, трилъра и магико-реалистичната проза, романтизма и натурализма… Едва ли е необходимо да изброяваме всичките съставки на невероятния коктейл. Пък и във всяка глава и всяка част от книгата неуморимият алхимик на словото прибавя някоя нова съставка.
Защото Принц Папа Жан, не признават никакви литературни рецепти.
Дори и собствените си.
Нейно превъзходителство Фантазията е весела, леконравна и почти фриволна. Тя наистина е жена, и при това перверзна. Която крие в пазвата си философски камък, а е готова като Пенелопа да постави същия този камък пред всеки от героите за вечния тест на Сизиф.
В черната кутия на черепа си Фантазията крие много познания и хипотези за Човека – неин опонент и любовник.
Фантазията се разхожда преспокойно между ХХ и 201 век (от ХХХV век според Принц Папа Жан в летоброенето се въвеждат арабските цифри), но цитира Монтен, че “мигът е който може всичко”.
Светица и куртизанка едновременно, Фантазията е измислила мегалазерната ваксина, фиктивната смърт и кодовото обозначение на всички мъже и жени, но продължава да ги съешава по свой невъобразим начин, прекрачвайки всички граници на пространството и времето.
И като истинска жена Фантазията не се подчинява на календарната логика, доверявайки се на своите рецептори за кръговото време. Може би това ще й позволи да бъде винаги млада и сексапилна – жрица и пророчица на Вечността и Абсолюта. И на Мига, разбира се.
На Мига преди всичко…
Идеята е също капризна като всяка жена
И се съблича пред Жан.
Идеята има своите мимолетни флиртове с палеонтолога Дирк, който ще измърмори: “Толкова нещо на едно място е повече от подозрително”. Тя ще вдъхнови един “тъмен ангел” – Ейнджъл Дарк, да сравнява вдъхновението с ерекцията, но ще го принуди да изстиска последните капки живот и нежност в песента му за Кони. Идеята ще купи нови струни за китарата на Том Грег – един невероятен трубадур на щастливия миг сред безбрежността на Времето.
Но – внимание! – след толкова много похождения и флиртове, страдания и възторзи Нейно Величество Идеята ще заяви, че човечеството е безсмъртно до 201 век. А тогава ще е дошло времето на Великата Еволюция.
Ето две Главни Букви, които крият много, твърде много…
Хората ще се научат да пишат с главна буква Еволюция, а не Революция.
Дори традиционното “Великата Френска” ще запазим за думата “Любов”, а не “Революция”.
(Тази закачлива реплика заслужава да се замислим повече от времето, необходимо за една усмивка.)
Книгата, която държите в ръцете си, започва с каскада от остроумия, за да долови след това усмивката ни, разпъната между възторга и скепсиса, нови вибрации… И да вкусим нови плодове! Кръстоски от реклама и философски афоризми, от непознати парфюми и човешки изпражнения, от бруталност и нежност.
Изострете сетивата си и си припомнете христоматиите, защото върху веселото перо на Принц Папа Жан ще увисне безпомощно цитати от класическото ни наследство… (Това е за предпочитане пред колажите от човешка кожа на Доналд, нали?)
И нещо наистина ново и хубаво съдържа втората част на “Галерията Папа Жан” – тук героите от втория план са наистина живи и запомнящи се: те не са само имена, а съдби и биографии. Невероятният Том Невин, чието родословие Принц Папа Жан дири в България, в родословието на първия български фантаст Георги Илиев, защото Невин е не само анаграма на Виних, но и притежава качествата на “силодей”. (Така Г. Илиев нарича роботите, изковавайки нова българска дума.)
Ами Емили? Жената, която може да произнесе “Обичам те, Юда!”
Ами полковник Инджов?
Или бабичката (тя дори няма име), която плете, пътувайки към бъдещето, за да вземе оттам влака към миналото, и между другото пробва марихуана?…
Кълбото на времето се размотава пред очарования ни поглед като нишката на Ариадна.
И ще ни помогне да разберем, че между костите на оптимистите и костите на песимистите няма никаква разлика.
След това можем да си зададем два почти огледални въпроса:”Заслужава ли си тогава да бъдем оптимисти?” и “Заслужава ли си да бъдем песимисти?”
Принц Папа Жан избира за себе си и за всички нас оптимизма.
Само на себе си той може да повери ролята на Вечния Авантюрист в Одисеята към Бъдещето.
Колкото и да се доверява на нас, читателите, а и на всички други герои на този невероятен роман.
Даже и на мониторите Дейв Рийс и Силвия Алисън.
Трудна е задачата на мониторите – тези разузнавачи и репортери от бъдещето. Трудно е да бъдеш човек, щом стриктно трябва да спазваш Законите на Ненамесата.
Те, стерилните модели и манекени на Бъдещето, се очовечават със Сладките Грехове на Настоящето.
Защото Времето изяжда Светлината. … Върти се омагьосаният кръг, който смесва болка и радост. Уж само за калейдоскоп напомнят разпилените цветни стъкълца и парчета от плътна проза и романтична проповед, от драма и комедия, а неусетно се подреждат в някаква нова менделеева таблица човешките достойнства и пороци, които понякога се различават само по броя на ненаситените си валенции. Пред очите ни се раждат картини и стихове, но заразените с другост изгарят на кладата на времето дори през 201 век…
И това ли е оптимизъм?
Да… Че кой пък ви е казал, че оптимизмът е практически изгоден и непременно носи дивиденти.
Щом има клади, значи има и заразени с другост…
И така, страница след страница с приключения и изповеди, с кошмари и възторзи.
А ако все пак са ви дотегнали малко приключенията, когато самият Папа Жан е стъпил върху адска машина и разсъждава в компанията на плъхове, които разкъсват плътта и сърцето му, или натиска до дупка педала с газта в една кола, която освен заредената със страсти Кони вози и зареден с взрив механизъм, без да се брои Папа Жан, помислете си какво би ви казал самият Папа Жан с очарователната си усмивка на авантюрист в изкуството и в живота: – Аз съм супермен и нищо суперменско не ми е чуждо…
За простосмъртните остава удоволствието от греха да прочетат и съпреживеят тази книга.
И да запомнят притчата на Бен за мъдростта да дочакаш жътвата.
Принц Папа Жан дочака духовната жътвата.
Като щурец и мравка едновременно. Или като истински кентавър. Както е прието по протокола.
За мен остава удоволствието да го поздравя и да му стисна ръката.

Съдържание

Принц Папа Жан
ВСЕМИРНАТА ГАЛЕРИЯ “ПАПА ЖАН”
трилогия

книга втора

В ОЧАКВАНЕ НА ДУХОВНАТА ЖЪТВАТА

Редактор
Никола Джоков

Коректор
Данислава Калъчева

Технически редактор
Благой Николов

Компютърен дизайн
Михаил Крекмански

Българска, първо издание

формат 84/108/32

*Принц Папа Жан автор.

Принц Папа Жан Иван Николов Георгиев – автор на живописните творби, чиито репродукции показваме в книгата

*Никола Джоков – автор на послеслова, съставител и редактор на българския текст, 1996 г.

ВСИЧКИ ПРАВА СА ЗАПАЗЕНИ И ПРИНАДЛЕЖАТ НА АВТОРА. ТЕКСТЪТ ИЛИ ОТКЪСИ ОТ НЕГО НЕ МОГАТ ДА БЪДАТ ВЪЗПРОИЗВЕЖДАНИ ИЛИ ПРЕВЕЖДАНИ НА ЧУЖД ЕЗИК БЕЗ РАЗРЕШЕНИЕТО НА ФИРМАТА “АРТ ПАПА ЖАН – 20013”

ISBN

Comments
Loading...