Принц Папа Жан

Всемирната галерия

ПРИНЦ ПАПА ЖАН

ВСЕМИРНАТА ГАЛЕРИЯ «ПРИНЦ ПАПА ЖАН»

ПАЛИТРАТА НА СВЕТОВЕТЕ

На красотата с любов!
На теб, Лидия – Мамо,
която ме създаде – Благодаря ти.
От автора, който сьздаде за теб тази книга

„ЕНЕРГЕТИЧНИЯТ ЛИЗИЗЪМ“ В ЖИВОПИСТА
И „НЕОРОМАНТИЗМЪТ“ В ЛИТЕРАТУРАТА,
И КНИГАТА „ВСЕМИРНАТА ГАЛЕРИЯ „ ПРИНЦ ПАПА ЖАН“

Пред нас несъмнено е едно блестящо произведение на словесното изкуство, което покрай другите си достойнства притежава и рядкото качество да бъде уникална „картинна литература“, доколкото книгата е артистична симбиоза от текст и живописни платна.
Тази книга-притча би била автобиографичен роман, ако не беше затворена в сребърната рамка на няколко големи метафори, и тя би била дългата халюцинаторна нощ на един трепетен ум, разболял се от опасната близост на Красотата, ако висата мярка на естетическата форма не придаваше на сляпото мятане на желанието тънката усмивка на лирично-подигравателния неореализъм. Тя би била и натурализъм, ако еротичният текст не беше обуздаван от камшика на интелектуалната дисциплина. Но също така книгата би била и бестселър…
Кой е авторът и има ли изобщо автор този Съноподобен Текст? Авторът Принц Папа Жан всъщност представя едно Мултипленно Его, раздиплящо се в художника, писателя, мецената, авантюриста Принц Папа Жан – и още изявени същности. Затова тук „автор” надхвърля частното, общоприетото понятие!
Авторът е авнтюрист в ума и рицар в сърцето, който обаче сякаш не може да си проправи път към живота от обраслото с картини и думи съществуване. На този ум, за да стигне до екзистенцията, му „пречи” логиката, а на тази душа, за да се добере до своите чувства, й „пречи” естетизмът. Но неговото страдалчество на този своеобразен кръст е най-вече в преситеността му от чувствителност. Неговата печал е и в… излишеството от радости! Заобиколен от видения и тласкан от пориви, накъдето и да се обърне, между него и живота му застава интелектуалното очарование от Думите и Живописните платна, в чиито ръце той е предал Реалността. И себе си.
Общото впечатление от тази книга, в която Натурализмът направо скача в Интелектуализма, заобикаляйки, като излишна, психологията, е, че героите (и авторът) са лица, готови с две ръце да се подпишат под програмните афоризми на Символизма в думите на Стефан Маларме: „Светът е създаден, за да бъде описан в една книга“ и „Всичко се резюмира в красивите залези“. Превърнал живота си в изкуство, той не може да живее отделно от него, и превърнал Смъртта във върховен естетически феномен, той не може, дори да иска – и да умре.
В това „обърнато съществуване”, в което изкуството процъфтява, а животът линее, никаква логика не е в състояние да наруши неговата обратност просто защото мястото на природната необходимост е заела субективната свобода на естетическата щедрост. Обратно на самия себе си, в един халюцинаторен свят, вместо с душа – с антитяло, и вместо с чувства – с антимисли, самият той е абстракция, която се мъчи да си проправи малко биологичен път сред едно още по-абстрактно съществуване. Всичко е в мъгла, както в ранните романи на Сартр и Кафка, и възприятието е само страхуваща се радост, както е при Киркегор. В Естетическата яснота свети Мъгливият живот и благородната рефлексия разчленява престъпното съществуване.
– – – – – – –
* Йохан Валентин Андреа – алхимик, реставратор на Розен-кройцерите през 17 век:

„Съществуването е винаги престъпление, докато има високомерни в своята невинност същности, надвесени от някакво добродетелно и присмехулно небе, понеже съществуването е индивидуалност, а Индивидуализацията е родена от своето отрицание на Общото н от убийството на Общото. Всеки опит да се оневини Екзистенцията е превръщането й в Есенция и затова Екзистенцията съществува само чрез Престъплението и само докато тя е престъпна. Затова, който иска да направи невинен живота – той го изгубва.”

В този роман-притча, роман-метафора, главни действащи лица са Смъртта и Красотата, Унизеният живот и Главозамаялото се изкуство, Подиграната истина и Справедливата лъжа, Интелектуалният демон и Странстващия медиум. Има и човеци, но те много бързо се превръщат в призраци или във Видения на Виденията. Всеки жив индивид слиза от нарисуваното платно в живота, за да изкаже своята реплика, и после обратно се завръща и изкачва в картината по стените на нескончаемата Галерия, за да може да умре и да си почива до следващото му художествено повикване от автора, който обаче сам открива, че е нарисуван от Всевластния Анонимен Художник, който може и да е самият той, когато е бил непознат на себе си.
Най-голямото удивление на този свят не е Човекът, а Езикът – пише модерният Дявол, Интелектът. Ще бъдем големи наивници, ако мислим, че романите се пишат от човеци, и то се пишат за душата. Истината е, че романите се пишат не от хора, а от Лингвистичните способности (или Особености), и второ, те не описват душата, а описват влиянието, което изпитват телата от въздействието на Думите.
Книгата-притча, която препоръчваме на читателя тук, е в този смисъл особено симптоматична за епохата: с цялото си очарование на изящен литературен пърформанс тя безжалостно свидетелства за Края и Смъртта на романа като човешка литература, за да оповести раждането на една друга, по-вечна и независима от човека литература: Литературата на Думите, Словесността или Текстуализмът, противопоставена на т.нар. литература на Душата. В този смисъл е показателно произведението „Всемирната галерия „Папа Жан““, което вътре в грандиозния сюжет на една гигантска космическа притча подобно на ERA-SERIA представлява верига от следващи и редуващи се натуралистично-интелектуални мизансцени, които фриволно и с артистичен финес успяват винаги с голямо остроумие или жестока автоагресия (ирония) да прескачат психологията и подчертано „психологическия момент“. Те свидетелстват безмилостно, че модерната душа не е психологична, а – онтологична. Но онтологията, която откриваме на дъното на тази душа, не е онтологията на Битието (нито даже онтологията на Времето, което прави даже ранния Хайдегер безнадеждно остарял), а – онтологията на Словото. Взрете се внимателно а книгата: освен артикулирани интелектуални фойерверки и натуралистични контрапунктични оценки, редуващи се настойчиво с някаква фатална упоритост, няма да откриете нищо по-различо от живота. Необразованият читател може да бъде подведен, че вътре в тази грандиозно разгъната интелектуална метафорика, в която изкуството предшества живота, защото, за да живееш – трябва първо да влезеш в някакво живописно платно, и за да получиш страст – трябва първо да станеш литературен персонаж. Все пак има и психологически живот, има и душа, има и свежи, чисто природни пориви, но вербализмът и текстуализмът така са обсебили героите, че очевидно те изживяват вълненията на думите и същевременно са способни на страст, която не е родена от палитрата или писалката.
Модерното човече, веднъж съзряло очарованието на Думите и приковано към тяхната хипнотичност, завинаги изгубва вкус към психологията и тича към тази бездна, в която се е излегнало туловището на Текста; Словото е станало по-привлекателно от Душата! Читателят ще бъде изненадан от натуралистичното описание на една богата и авантюристична житейска съдба, че се касае за някаква особено развълнувана от съблазните на съдбата, обичаща да рискува емоционалност: но тук емоции изпитват основно картините и думите, – и Човекът, – при условие, че повтори техните вълнения. Ако си нарисуван – ще получиш страст, ако си литературен образ – имаш шанс да получиш чувствителност: този, който не е претворен от поет или живописец, от естетическата индустрия, няма шанс да влезе в живота. Изнесена на преден план, тази зависимост на битието от естетизма, препраща безусловно в епохата на тоталното отчуждение на човека.
Това не са герои, които живеят, за да мислят, и живеят, за да рисуват, а герои, които рисуват, за да могат от картините си да изтръгнат смисъла на порив, който ги е вкарал в живота, и мислят, за да могат да откраднат от патоса на мисълта, който би ги довел до сладостта на съществуването. Какво да прави една чувствителност, която жестоките образи и невъзмутимите думи са изтръгнали от сладостта на тялото и захвърлили в горчивината на мисленето, освен да възприеме тайно и от самата себе си цялата нараненост на съществуването като самоиронична гордост на себеизвисяването? След като не може повече да скърби и да се надява, защото всяка скръб и надежда са предварително осмени от липсата на вълнуващия се нежен Бог – какво друго му остава на човека освен жестокия към самия себе си смях? Ще живееш – ако позволиш да бъдеш нарисуван, ще бъдеш екзистенциалист – само ако преди това бъдеш естетически призван.
За разлика от обикновените представи, където животът предшества изкуството, във «Всемирната галерия Папа Жан““ изкуството предшества живота.
Но литературата на XX век откри очарованието на Думите и в блясъка на словесната онтология умря човешката психология. Онтологията на Езика уби психологията на Човека в мига, в който литературата напусна засрамено Прозата и се прибра високомерно в Поезията. Психологията на човека закриваше онтологията на Езика. Животът на душата закриваше живота на Текста. Романът и Прозата дълги векове служеха на този мит и вербален фантазъм: човешката психология. Това позволява да квалифицираме литературната психологичност като психотичност. През хилядолетията единствено Поезията не бе изневерила на Словото и като не признаваше новоизобретената от Ренесанса човешка психология, оставаше вярна на онтологията на Словесността. „Душата и самата психологичност на човека” бяха изобретени в това късо време на няколко столетия, когато една голяма част от Словесността се отцепи от Поезията, като Родина на Езика, и се обособи в едно измислено и изкуствено място някъде между Думите и Тялото, наречено високопарно и необмислено „Душевност“. Това, което искаме ние, е да премахнем „Логоса“ („Логия“) от „Психо-Логия“-та и да реставрираме Обективната психичност там, където човешката самомнителност изобрети Субективната психологичност. След като се излезе от тялото и преди да се влезе в Думите (Знаците), съществува едно ничие, промеждутъчно пространство, където артефициалността се издига в наука. Тази „Психология“ ще започне да описва и след това да я изживява Прозаичният човек, роден от разделението на Словото, и Психологичният човек, роден от прозаическото и прозаическата еманципация.
Никога не сме подготвени да посрещнем талантливостта и величието на другите: приковани винаги към собственото си честолюбие, чуждите интелектуални подвизи винаги ни изненадват. Ние постоянно забравяме, че Другите съществуват – върху тази забрава се крепи нашето самосъзнание – и силите, които ни изтръгват от тази сладка забрава и отрезвяват от пиянството на солипсизма, всеки път ни нараняват дълбоко. Тогава в аплодисментите на изгряващите звезди ние чуваме призива на собственото си самосъжаление и се заклеваме с цената на престъплението да извършим такъв подвиг на ума или приключение на духа, че в церемонията на сърцето отново да си възвърнем
безпаметството на самовъзхищението и отново да забравим, че Другите също съществуват.
В подобно самолюбуване на своя талант, обрамчен от младата си литературна слава, аз се бях така сладко отпуснал в притаената гордост ма шумния си триумф, че когато разтворих за пръв път книгата „Всемирната галерия „Папа Жан““, бях остро пронизан от забравената у мен болка на литературната и интелектуалната завист. Да, аз с моята невероятна техника, владеещ стотици стилове и литературни епохи, принц на реторичната стъпка, приведен под товара на филологическите хилядолетия и обременен от спомена за 10 000 ритмически години, аз, който мислех себе си за Последния Упанишад, завиждах на този автор, завиждах на лекотата и стилистичното майсторство, които с едно очарователно изящество излива човешките съдби в естетически портрети и интелектуално-афористични форми. Едва когато открих несъразмерността на романа-притча и долових „недостатъците му” в неговата „прекомерност”, както и „липсата” на тънки психологически анализи, аз почувствах известно облекчение, но уви, то не трая дълго, защото достойнствата на книгата бяха несравними.
Нещо младо, звънко, блестящо имаше в тази ювелирна литература, прокрадваща се през всички авангардизми в недосегаемото царство на приказното и съно-подобно-романтичното. Дали скепсисът на мрачната и сурова теория, зажаднял у мене по романтичното освобождение от логиката, не придаваше допълнително Новалисов блясък по този лунен портретист на човешките съдби? Нещо неуловимо, виртуално, като паяжиновидната пролетна дреха върху луната, пълзяща нежно и коварно върху доверчивия диск?… Не можех да се отърва от усещането, че този гигантски роман-притча е един незавършващ, вечно възобновяващ се сън, в който сме потопени всички, от който сме произлезли всички и а който ще се завърнем всички, люшкащи се върху Кораба на Световното Безсъзнателно.
Тогава осъзнах, че ритмиката на тази епиекзистенциалистка литература е постоянната алтернация-колебание между неореализма и неоромантизма.
Постоянно в рамките на живописните портрети се сменят излъганите реални образи. В литературната реалност героите се опитват да живеят, протягайки ръка неистово към живота, но когато се докоснат, с леден страх дърпат ръцете си от нарисуваната плът, защото живите момичета се превръщат в спомени. Индивидът се изплъзва като образ, реалността – като идея, а битието – като мисъл. Вместо в нещата, човек е затворен вътре в мислите. Героят е призван да осъзнае, че никога не ще се отърве от образите и да стигне Реалността. По-зловеща и горчива от Ябълката на познанието се оказва Ябълката на съзерцанието на Прекрасното. Ако Отровата на Истината бе задавила само най-мъдрите, то Отровата на Красотата е задавила всички. В продължение на стотици страници героят постоянно се намира на границата между Реалното и Нереалното. Съноподобно-Онейричното прелива в Будността и отново се завръща в неостаряващата романтика на творящата фантазия; Фантазията, царица на действителностите, от чийто спор с Паметта се ражда Вселената. Затова пасажите на афористичните диалози със Смъртта и жестокостта на интелектуалните сентенции се редуват с фантастична поезия на нежността, изпята от най-смирените кътчета на душата. Ужас, Смърт, Интелектуален терор, Поезия на жестокостта и Далечен Мечтаещ Живот, Близка Красота и Отвъдна Чувствителност изпълват романтичното луноподобно съществуване на тези повече халюцинаторни, отколкото реални образи – индивидуалности, за които Божеството е достъпно, а Човешкото – трансцендентно; които се хранят със символи и умират от мечтание, които са безсмъртни, защото никога не са живели, и не могат да се родят, защото постоянно са родители на световете, бидейки нескончаемо творци на живота, те не могат да го живеят, и създавайки без отдих чувствителност за съществата,
сами стоят несмутими, никога неотпускащи се в забравата на творението, вечно будни и вторачени срещу безсънните очи на Красотата.
Там, където боговете застиват в глупаво самовъзхищение, Принц Папа Жан, непокорен на собствената си радост, безразличен към поредния си успех, отегчен от овациите, които предчувства, тръгва към поредната си авантюра, интелектуална или не, но това няма значение, защото в кривото царство на живота всеки подвиг е правилен. Той е винаги и монах, и воин едновременно. Всички тези превъплъщения, които приема душата му –
поет, художник, дърворезбар, колекционер и меценат на изкуството, създател на нов стил в живописта – „Енергетичен Лизизъм“, на нов мироглед „жаноизъм“, природолечител: са само човешки и блед израз на една по-горда и неизтощима
страст – Красотата! Но недоволен от бурния живот и от евтиния нарцисизъм на естета, той се опитва да срещне тази красота под един no-горчив и печален образ – Истината. Тази надменна и обидена женствена форма на Красотата става неговата последна и окончателна любима.
Той е този вулкан от енергия, на когото му е безразлично в каква форма ще се отлее. Непрекъснато във възбуда към художествения стимул, независимо дали спрямо Земя, Жена или Идея, той признава само една несподелена страст: собственото си прозрение за неудовлетвореност. Затова винаги можем да го видим разхождащ се с една полупрезрителна и самоиронична усмивка. Затова непрекъснато преследва собственото си видение като непознат и все пак хиляди пъти нарисуван образ. Самотен с милионите образи в душата и молещ за общуване единствено своя надменен Аз, Енергията му осигурява почестите в самота, които благородството му отхвърля снизходително в обществото. Горд с космоса от видения и идеи, който му принадлежи, и „скромен” с човешките си картини, които той рисува „в час на скука” (300 платна за година), той с тъжно-иронична усмивка в самота разсъждава над себе си – дали съм повече талантлив, отколкото плодовит? Дали ще прегръща идеал, логика или състрадание, или нов стил в изкуството, за него винаги е израз на даряващия екстаз. Освен писател и художник, Папа Жан е още и природолечител, лекуващ с биоенергия. Картините му притежават енергиен лечебен ефект с екстрасензорна активност. Енергетичността на екстра-сензорните му способности се е превърнала в енергетика на цветовете, от способност на индивида се е превърнала в способност на творенията му, които, еманципирани от художника, сами реализират Арт-Терапи (Art-Therapy)-комуникацията.
Притесняван от непрекъснатия си енергиен поток в изкуството и в живота, за да се освободи от неговата напираща мощ, Папа Жан «се принуждава» да създаде нов стил в живописта – „Енергетичният Лизизъм“*. Стил за всеобщата Енергетична Всеразтворимост на цветовете и формите помежду им.
Мултипленният автор Принц Папа Жан очевидно е несъмнен литературен талант, преплетен от проницателен ум и автоагресивна естетичност. Елегантното преливане на логичните и етични пластове на битието свидетелстват за литературно майсторство, без пряк аналог. Авторът събира в една страница епохите и в едно изречение логиката и митологията. Силата на тази книга е в желанието да се мисли и неспособността да се живее въпреки пълната потопеност в живота. Авторът, отчасти повлиян от Просвещението, иска да направи Екзистенцията зряща: макар тя по дефиниция да е сляпа. Но нима е грешка да се съединят слепият живот и зрящото изкуство в един образ, за да прогледнем?

Материус Розенкройцер

Лизис (λισιЅ) — от старогръцката дума разтварям, взето в смисъла на всеразтворимост

МАЛЪК ПРЕТЕНЦИОЗЕН ПРЕДГОВОР КЪМ
ЕДНА НЕОБИКНОВЕНА КНИГА

Тази книга е естественият порив на една сложна и интересна съдба да продължи своята виталност в плоскостта на разсъждаващото Различие, където животът се превръща в огледало и съд на мисълта и на нейната абсурдна подреденост. Ексцентричността не е търсеният модус, тя е no-скоро начинът, по който мисълта е похитена от тръпчивия вкус на един прекалено реализиран живот, където няма място за ексцесиите на модерната болезненост, и е една постоянна запълненосг от събития, които се случват, за да изчезнат, за да не бъдат запомнени, но които са негово собствено обаяние и разобличение. Пълнотата на живота прави самия живот излишен. Животът е точен и акуратен в своята екстремност, той е секундантът на дуела ни с мисълта. От една страна е животът със своята свирепа в настойчивостта си подвижност, а, от друга страна – ехидно-съзерцателният свят на мисълта, поднесен като митологична креативност, която разсъждава, обмисля и направлява.
На фона на една пределна искреност, стегната в корсета на бъбриво непокорство, е отлято пространството на няколко големи метафори – Стълбата, Всемирната галерия, Магазина за въздушни кули. Но те не са плод на отчуждена само рефлексия, нито на една изначална двойнственост. По-скоро това са две различни пространства, всяко от което има проекция в другото, макар и губейки от своите измерения. Така животът, проектиран в мисълта, не е топология на фактите в тяхната психологическа интерпретация, а срещата им в метафората на някакъв голям символ, откъдето те единствено могат да получат своето значение. Животът не толкова трябва да бъде изживян, той трябва да бъде осмислен и разгадан. Хаосът, който често приемаме за съдба, е всъщност ред от един по-висш порядък, който остава непознат. Именно геометричното пространство на притчата е мястото на тяхната среща.
В този роман има нещо езическо, демонично в своята демонстративна метафизичност, оголена от психологическите интерпретации. Той е написан шумно и същевременно одухотворено, с една ренесансова приповдигнатост и размах.
Основният символ – символът на всемирната галерия, напомня много за Вавилонската библиотека на Борхес. Авторите са заключени в естетизма на собствения си Аз, без да могат да напуснат автоагресията на непрекъснатото спомняне. Тази галерия е и реална, и несъществуваща едновременно. Тя е и опрощение, и съд. Тя включва в себе си една наистина уникална колекция от произведения на изкуството и същевременно приютява цялото минало и настояще, както и случайното им подреждане в бъдещето, породено от самата подредба на галерията. Галерията е свободният избор на свръхразумния порядък да се появи като съдба, като предизвикателство към удоволствието да желаеш всичко и непрекъснато, така че желанието от господар се превръща в тиранин и затваря индивида в единствената картина на реалността.
Ериния Делина

ПРИНЦ ПАПА ЖАН:
ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ ВМЕСТО ПРЕДГОВОР…

„Галерията“ не е биографичен роман. В него има и твърде много фантастика.
Но той не е и фантастично четиво. Става дума за една съществуваща личност – за мен, съвременника Принц Папа Жан – писател, художник, колекционер и меценат на изкуството, природолечител и авантюрист.
И човек преди всичко. Човек! Защото това са все човешки длъжности. И превъплъщения!
Тогава?
Не, „Галерията“ не е философски роман. Да оставим на мира костите на Волтер. Тук отсъства (или почти отсъства) какъвто и да е опит за преоткриването на света. Аз просто доказвам, че има много светове, та се дивя къде да пусна да пасе трева под Слънцето един дълбокомислен и блестящ Философски Въпрос.
Не е и еротично произведение. Макар и да не спускам завеска пред сексуалните любовни сцени. Може би просто намеква за коитуса между Обществото и Езика.
Не е и диаболично четиво. Макар зад многото ъгли често да надничат маските на Смъртта и на Дявола.
(Мон Дьо… или мон Диабъл… Изберете сами!)
„Галерията“ не е и магико-реалистичен роман. Магиите идват тук, за да заменят необходимостта от нови притчи.
Макар че много притчи са втъкани в „Галерията“!
Не е най-сетне и трилър. Независимо от това, че героят честичко вади своя пистолет. За да се предпази от други зейнали дула и бляскави остриета, човек е принуден да се брани от всички превъплъщения на Просвещението.
И фентъзи-роман не е. Но приказките в него са необходими както за тези, които още не са пораснали, така и за онези, които са пораснали прекалено много.
„Галерията“ прилича на каталог на галерията „Папа Жан“. Но е по-скоро самата галерия.
Не е и стихосбирка, макар че поезията наднича честичко от огледалата, които разнасям по широките друмища на света. (Да извинява Иполит Тен за огледалата и за друмищата. „Вземам своето, където го намеря…“ И Молиер да извинява). Но кой ли ги бръсне сега класиците? А и самият аз (виж корицата!) имам брада и не прекалявам с бръсненето.
Не е дори библия. (Пазил ме Бог!)
Макар че между своите приключения и сънища проповядвам жаноизма и изпращам едно по едно своите Двадесет хиляди и тринадесет послания към света.
Може би е нов манифест? Защото накрая ще се запознаете и с Енергетичния лизизъм – един нов стил в живописта и литературното творчество.
И нов стил на Живота!
Щом става дума за Живота, тогава е роман, все пак…
Никакво „все пак“!!! Роман и нещо друго… И още нещо друго. И много други неща. Роман-енциклопсдия!
Но кой ли налита сега да чете енциклопедиите?
Затова да приемем, че „Галерията“ е просто галерия.
И картините се разглеждат една по една.
Разглеждайте!
И пазете билетите си до края на представлението. В цената е включена и вашата застраховка.
За да излезете читав на Този Свят..
.
… И ИЗПОВЕД
пред Читателя като Бог

Сега се говорят толкова много лъжи, че поисках да повикам Истината, за да я чуят всички.
Но Лъжата беше проникнала така в мен, че не можах да назова Истината дори по име.
Започнах да пиша Стихове, за да Я изрека. И очарованието от Поезията ме оплете в лъжовните думи като Лаокоон.
И спрях да пиша Стихове.
И се почувствах по-беден.
Но „по-беден“ не е все пак „победен“, нали?
Тогава се опитах да нарисувам Истината. А боите приличаха на засъхнала кръв върху мъртвото й тяло, а Сълзите в очите замъгляваха и изкривяваха нейния Образ.
Спрях и да Рисувам.
Започнах да търся Този, който я бе нарисувал вече. Твърдо вярвах, че, макар и маскирана, Тя се крие зад маската на Красотата.
Станах меценат.
Но Красотата ми завеща своята бедност.
Красивото струваше скъпо, а и не винаги беше истинско. А Аз не можех да купя целия Свят.
Тогава – може би ритуално – посадих хиляди дръвчета. И докато ги засаждах, бях поне спокоен за Красотата и за Себе си. Но щом поспирах, за да отдъхна, разбирах, че направеното не е повече от това да се съблечеш и да останеш гол сред Природата.
И макар и да напомня Сексуалната възбуда (или дори да е самият Порив), минава пред рицарите на бонтона за неприлично. (Или поне непривично.)
Да сътвориш Стих, да нарисуваш Картина или да засадиш Дърво… Зад тях можеш да се скриеш от виковете на Лъжата.
Но не и да я победиш.
Светът продължаваше да говори лъжи, а Аз продължавах да викам Истината, без да мога да я изрека.
Тогава се опитах с моята Колекция да създам Ред, свой и неподчинен на Света.
Но и моят Ред имитираше световния. И аз не знаех какво да правя! Или просто се чувствах скапан.
Тогава се събирах с приятели, за да споделя или поне да отклоня нападащото ме Познание.
И им говорех и разказвах. Омагиосан или вдъхновен.
А може би и двете.
Но не забравяйте – и аз мога да предупреждавам, че това са думи на човек, който е падал върху главата си. И чиято глава е понасяла много удари с пълни и празни бутилки, с пълни и празни пистолети, с пълни и призрачни галерии и библиотеки…
И аз самият понякога не мога да повярвам, че Битието е страдание преди всичко, че в него има толкова много Неопределеност…
Как тогава да повярвам на собственото си Житие? А?

Подпис (не се чете): ПРИНЦ ПАПА ЖАН
Художник, писател и галерист,

P.S. – Тези страници могат и да се окажат излишни. Тогава можете да ги задраскате или скъсате и така ще покажете своето отношение към тях. Но преминете ли този праг, вие ще бъдете беззащитни пред Автора. Внимавайте!

ЗАЩОТО ЗАПОЧВАМЕ

…………………
Приближаваха се. Може би кучетата отново бяха открили следата, а милиционерите щяха да търсят с неистов хъс изнасилвача. Това не им се случваше всеки ден и щеше да им донесе похвала или дори награда. Лаят ставаше все по-близък. Ченгетата и кучетата бяха някъде близо над мен, а аз повтарях набързо всички молитви, които знаех… А някаква частица от мен, може би най-страхливата, започна да ме размразява, както се духа върху замръзнало стъкло, за да видиш какво става на улицата, и да ми повтаря: «Не се бой, не се бой, не се бой!.. Това е само спомен… Само спомен е и ти си в «Галерията на спомените».»
И топла пот ме обля.
Нищо, че щях да срещам Диоген и нищо, че той щеше да ми се присмива… И с влачещите се трупове бях почти свикнал… Нали ще съм цял и невредим… И пак ще срещна галеристката…
Тогава гласовете на милиционерите и лаят на кучетата се преплетоха и после с бучене започнаха да се отдалечават от мен..
И с бученето бях почти свикнал.Изненада ме иронията в очите на галеристката.
– Завърна ли се? Аз просто те излъгах, че човек не може да оживее в старите си спомени… Сега знам що за човек си, Папа Жан! Обичаш прекалено много приключенията…
Никога не ми е говорила с такъв сарказъм.
— И какво откри в това вулгарно същество, с което гледах да се разсъбличате толкова припряно?… И как си чуруликахте само?
Ревност ли беше това? И само ревност ли съдържаше в себе си? Наведе глава и замълча. Не знам колко време продължи нейното мълчание, но ми се поиска да я докосна, но тя отблъсна ръката ми. Очите й бяха пълни с нещо средно между презрение и упрек.
— Какво ти е? – попитах, въпреки че знаех много добре. Или поне се досещах.
Тя се разплака.
— Знаеш ли какъв си? Ти си един биологичен тип! И не познаваш нищо друго освен нагоните си… – Вече крещеше. И още няколко пъти нарече Оля вулгарна кучка.
Опитах се пак да я докосна, но тя за втори път ме отблъсна.
— Това е само минало!… Бледи сенки върху платното на спомена – рекох аз и дори си вярвах. В този момент не мислех за никоя друга, освен за галеристката…
— Само спомени… Към които се върна с голямо удоволствие. И дори не ти се излизаше от онова платно…
— Ако можеше желанието да ме връща в платната, бих се върнал отново на откриването на Галерията „Папа Жан“. И ти много добре знаеш това… И знаеш, че моята връзка със света е изкуството! Та нали управителят на Магазина или кой го знае какъв дявол, ми предлагаше таблицата, с която можех да имам всички жени по земята…
— Какво, за Бога, откри в тази кучка?…
— Нищо! – промълвих. И се досетих. Не се разговаря така с жена. – Може и в нея да съм търсил теб!… Ти си нарисувана и си толкова съвършена, че не можеш да осъзнаеш колко незавършени са всички други жени. В тях все има нещо, което не може да се обхване…
Вече не хлипаше. И се заслуша.
— А аз търсех една завършена красота. И срещах по пътя си към теб само бледите сенки на твоето съвършенство…
Дрън-дрън… Ама хващаше дикиш.
— Ти освен че си създадена от Всевишния, си сътворена и от човешките ръце и теб мога да те обхвана, и да разбера цялата ти красота…
Не, рано беше за обхващане и прегръдки. Макар че огънят на ревността вече тлееше в очите й…
— Ти, която изглеждаше толкова истинска, не си истинска, защото си съвършена! Но това не ти дава право да ме виниш, че аз съм просто човек. Защото аз съм точно човек, а не нерез… Докато има вина, има и болка, докато има болка, и изкупление. Докато има човек, има и път. Докато има път, има хиляди жени по него и хиляди грешки и грехове… – Слушаше ме все още. Но трябваше да завърша. Финалната фраза бях измислил отдавна:
— Припознах се в Оля, помислих, че си ти!
— Аз? – изви глас в презрение. – Нима приличам по нещо на нея?
Наистина не приличаше. Винаги и всички са различни и никоя не е като другата.
— Не приличаш… Но тогава бе ти, тогава не съм могъл да го разбера…
Замълча.
— А сега защо се върна в картината?
— За да опитам да разбера и себе си, и своето объркване.
Мълчеше подозрително.
— И какво откри?
— Дълго бродих, дълго ходих в света на спомените си и нищо добро не видях. Видях раба божий Папа Жан, който загуби Галерията си, макар и да не се отрече от нея… Но сега и той е в Галерията на спомените…
— Ще видиш, че въпреки всички изпитания, той ше излезе от Галерията на спомените – погали лицето ми галеристката.
— Има ли изход Магазина за въздушни кули?
– Безспорно има!… Толкова очевидна е безизходицата тук, че не може да не е измамна!
Краката ни потъваха в думите като в пясък, но поне пясъците на думите бях свикнал да преброждам.
— Не можем да се отделим от вечността…
Кой го казваше това? Тя или аз? И защо думите така бучаха?
И защо бученето ме изпълни целия? Защо изтръпна главата ми? Почувствах, че това изтръпване ставаше огромно, огромно и то не можеше да се задържи в черепа, нито дори в тялото ми… и излетя навън… Но докато беше още у мен, изтръпването ме поведе пак към Харков, пак към същата пейка, пак към Оля…
Зад която дебнеха кучета и милиционери…
Щях да им избягам пак.
Защо да не се отбия за минутка? Преди да ме затворят в Галерията на спомените.
Това, макар и глупаво преживяване, беше част от мен и нелишено от смисъл… Нищо не е лишено от смисъл! Ни-що!
И пак всичко забуча в ушите ми (Всич-ко!) и аз, без да се завръщам в Галерията на спомените, се връщах в своето минало… Връщах се при себе си!
И се намерих с Ирина пред входа на една от моите квартири в Москва. Дълго търсих ключа. Тази вечер бях пийнал повечко джин, не бях пиян, но бях замаян.
Ирина беше хубавица и минеше-не минеше месец, се срещахме. Уж като за пръв или поне за последен път. Впечатляваше и братушките с екзотичната си външност. Косата й черна, лъскава, дълга и гъста, заедно с абсолютната й мургавост, я правеха да прилича повече на индианка. Беше висока около метър и осемдесет, а като туреше и токчета, стърчеше с половин глава над мен.
Щом заговореше обаче, се превръщаше в хлапе.[a1] Любеше ли се, всичко хлапашко. Изчезваше и ставаше жена, само жена, при това доста опитна! Чудесно се разбирахме и нищо не ни обвързваше по никакъв начин, а продължавахме да се чувстваме самотни, дори и когато бяхме заедно. Иначе ме обичаше. Аз придавах пълнота на живота й. Друго всичко беше между другото…
Учеше последна година в консерватория и доста бе усъвършенствала класическата китара, но казваше, че и музиката не й доставяла онази пълна наслада, която търси. И наистина продължаваше да търси. Казваше, че има и приятел, но едва ли държеше много на него, щом толкова често му изневеряваше. Имаше и някаква нейна си тайна, която така и не разбрах…
Дълго търсех по джобовете си ключа тогава, дълго го търсех и сега, когато всичко отново се повтаряше. И май че не бързах особено. Защото щях да изживея с удоволствие пак всичко, макар да не знаех как ще реагира момичето на Грегориаш… Ако ни видеше…
Най-сетне намерих ключа и отключих вратата. Но какво чак толкова смешно намерихме, та се закискахме? Смешното бе след това. Възглавницата ми е била спукана леко. Това, обаче, което последва върху нея, съвсем я довърши. Но ние бяхме твърде заети и не й обръщахме никакво внимание. Макар че из цялата стая бяха започнали да хвърчат пера и не само хвърчаха из стаята, а бяха започнали да полепват и по телата ни. Усетихме се, чак като се видяхме целите овъргаляни. Приличахме на някое хвъркато или жертва на генерал Линч.
Беше късно да спираме, обаче! Та продължихме да се въргаляме в перата и дори се замеряхме с тях. Като със снежни топки! Много малки, много леки и много нежни снежни топки.
На Ирина това не й се стори достатъчно и затърси в чантичката си някаква по-голяма фиба или пила. После разпори и другите две възглавници.
Подгоних я, уж да я спра, но получих удар с възглавница по главата, а после ме посипа лавина от пера. Тогава хванах другата възглавница и цапардосах Ирина по палавата й главица… Превърна се в странна птица! Това още повече я разсмя и тя побягна из стаята, махайки с криле. Дълго лудувахме, любехме се и пак лудувахме…
На другата сутрин беше трудно да се очистя от перата. Бяха се впили в кожата, заплели се бяха в брадата и в косата, намерих перца дори в носа си. Търках се най-малко час под душа, наложи се да вляза под него още веднъж, но, общо взето, през целия ден продължавах да чопля пера от брадата и разсмях не един приятел и бизнеспартньор, като им разказвах за своето „нещастие“… Казвах само за разпраната възглавница, но така сияех, че те трябваше да разберат всичко…
Сега останах в рамката на картината заедно с Ирина два дни. Не бързах да я напусна. После нямаше да я видя вече…
И изобщо не стъпих в Галерията, а се телепортирах направо в друг спомен.
Може би малко тъгувах за галеристката. Но си помислих, че сигурно това е пътят към изхода. И че така щях да напусна Магазина зa въздушни кули… Все пак Галерията принадлежеше на Магазина… Дали, обаче, изображенията върху нейните картини не бяха извън ужасния Магазин? Платната безспорно принадлежаха на безкрайния Магазин, но изображенията, принадлежащи на духа на загадъчния художник или на моите спомени, може би се простираха извън Магазина? Може би това беше и единственият начин да избягам навън… Щях да се разделя с най-прекрасното момиче, с най-красивата галеристка и може би с единствената жена, с която не исках да се разделям… Поне без да съм й казал последно сбогом…
Но нямах време и да сантименталнича.
Следващото преживяване, което трябваше да възкреся, ме отведе в Екатерининския музей в Ленинград. Бях отново с Таничка и Антония. Интелигентни и ведри събеседнички, бъдещи изкуствоведки, а може би и писателки. Защото в момента пишели наистина уникална книга! Двете авантюристки (това беше най-точното определение) бяха прекосили половината Европа и половината Съветски съюз на автостоп. Запознахме се, защото ми стана приятно, като чух българска реч. Намесих се аз на български и това сложи началото на нашето приятелство. Не бяха посетили Летния дворец и им предложих своите услуги на екскурзовод.
Въртяхме се цял ден и цяла вечер из Екатерининския дворец, а накрая ни хрумна да останем тук и през нощта, та да направим и нощно къпане в басейна на двореца.
Речено-сторено!
Вечната, нетленна младост има и своите тайнства, нали?
Беше лято. Беше красива лятна нощ, а аз, Антония и Таничка решихме да я превърнем и в незабравима. Дълго плувахме, дълго си играхме и се гонехме във водата около басейна. Сигурно ни беше станало студено, щом в един миг решихме, че на статуите около нас вече им е студено. А хората са наистина безсърдечни, щом оставят красотата да зъзне.
— И ние сме безсърдечни! Щом облякохме себе си, а тях оставихме голи…
Аз започнах да каканижа една безкрайна история за това, че тези прекрасни тела са изгонени от Едемската градина, след като вкусили плодовете на познанието…
Антония ме прекъсна:
— Дрън-дрън – рече. – И краставици на търкалета… И за какви краставици ще говорим, като са му толкова малки гениталиите на тоя…
И ми посочи една от статуите…
Тогава Антония все пак се смили над тях и прие предложението на Таничка да ги облечем…
На нас и без туй не ни беше много студено, а Таничка в Антония мъкнеха бездънни чанти, в които се намериха и две бутилки вино.На статуите вино не се полагаше. То е създадено от Бог, за да се наслаждава душата на човек…
Това, разбира се, можеше да го измисли само Антония. За насладата на човека от виното и за причината, поради която му е дадено, беше споменато макар и бегло в някой от Давидовите псалми…
Идеята да облечем статуите си я биваше, тя вдъхнови и мен, та и аз заедно с двете момичета обличах премръзналите. И те станаха дори по-елегантни. Или поне по-забавни. Особено ни харесваше златната статуя, облечена с дрехите на Антония. А и тя изтърси цяла реч по този повод:
— Сега разбра ли и ти, студена статуйо, че дрехите правят човека и че по дрехите посрещат, а по други части на неговото тяло изпращат? Сега с теб може да се говори като с човек… Какво? Назад към природата ли? Русо да си върви там сам! Дръж се като човек и няма да съжаляваш! Никой не иска да се обличаш като дъщеря на наркотрафикант или като модел на Валентино! Трябва само да си прилично облечен…
Дънковото сафари, което бяхме нахлузили на статуята, наистина много й гилваше. И тя стана и по-приемлива, и по-истинска… Накрая, когато бутилките свършиха, пак се изкъпахме и поплувахме, за да посрещнем и зората в Екатерининския дворец голи и истински. После съблякохме статуите и още мокри, се скрихме отново в това, „по което посрещат“, за да излезем от двореца и да посетим най-ранобудните кафенета на Ленинград. Дори се опитвахме да се правим на весели…
След обличането на дрехите, обаче, вече се бяхме отчуждили. Ала трябваше да мине време, за да го разберем.
.
МАХАЛОТО НА ФУКО И ПЕСЕНТА НА КАМБАНАТА

Онази вечер не можех да заспя. Бяхме се разделили, кой знае кога щяхме да се видим пак… Аз бях сам. Самотен и възбуден. И готов за подвизи. Или поне за нещо по-така.
Тогава се озовах отново в Исаакиевския събор.
Ще припомня нещо – и на читателите, и на себе си.
Исаакиевският събор е една от най-големите забележителности на Санкт Петербург. Храмът е строен от 1818 до 1858 година по проекта на Монферан, допълнен по-късно от В. Стасов и други. Храмът е висок 101,52 м, украсен е с чудесни скулптури…
Заради тях ли идвах тук?
Не, заради махалото на Фуко!
Така го наричаха. И аз го запомних не от физиката, а от Ленинград.
То е едно гениално хрумване. Жан Бернар Леон Фуко е гений, доказал въртенето на Земята чрез своето махало през 1851 година, а през I860 година е станал и член-кореспондент на Санкт-Петербургската академия на науките.
Това прочетох по-късно в енциклопедиите.
Тогава бързах да спра въртенето на Земята!
„Ще спра Земята?“ — мислех си. Бях пълен с толкова много Безумие и Сила, че и това си помислих тогава.
И махалото беше достоен секундант за този най-титаничен двубой.
Та нали то доказваше, че Земята трябва да се завърти точно за 24 часа около своята ос. И да не закъснява като капризна любовница за нашата Среща!
Точно за 24 часа!
И после точно за 365 дни да направи пълен кръг около Слънцето… (Е, за малко повече, та да дойде ред и на високосните години…)
Времето тече и човек му е подвластен.
Всичко останало беше подчинено на този Абсолют.
Всич-ко!
Съзвездията в очите на любимата,
гаснещата светлина в очите на умиращ приятел,
глупавите реклами по телевизията,
страниците на най-хубавите книги – нали и те имаха край,
срещите и разделите,
юношеските пориви,
мъжките разочарования,
женските хитрости…
О, всичко това е толкова малко! Махалото на Фуко отмерваше абсолютните стойности:
клетвата и благородството на Хипократ,
смелостта на Ахил,
жестокостта на стрелата,
която беше се прицелила в петата му,
чувството за дълг на Хектор,
слепотата на Омир,
жертвоготовността на Христос…
Сякаш бях на някакво изчанчено парти в суперлуксозен бар и току-що ми бяха поднесли менюто, за да мога да си избера и след това да поръчам:
лицемерието на фарисеите,
жарта на фригидните,
иронията на Сократ,
дързостта на Лутер,
гнусливостта на Сартр,
отчуждението на Камю,
безмилостността на Фройд,
безкрайния оптимизъм на Диоген…
И неговата глупост! Да се мандахерца дни и нощи със своя фенер из всичките галерии и лабиринти на Този свят.
И дори на Другия!
Толкова пропилени мигове е отмерило махалото на Фуко, а аз се бях сетил за момичето на Грегориаш…
Всеки негов мах е една усмивка на черепа! Като онези черепи, дето са заковани в килиите на монасите. И като поздравите на древните: „Помни, че ще умреш!“ и „Помни, че живееш!“.
Да, помни, че живееш!
Толкова еднакви уж са тези два поздрава и толкова различни !…
Помни, че живееш!
Но и че не можеш да спреш Земята… „Не мога ли поне да опитам?“
„Можеш – присмиваше ми се Махалото. – Защо не?“
Опитах.
Бях го докоснал с ръка и всичко отново забуча… И аз отново потъвах, потъвах, потъвах… Боже, няма ли дъно този храм? Защо няма дъно и край?
Имаше! Или стъпих на друг спомен. Не се бях върнал при галеристката. Пак бях с Таничка и Антония…
Сънувах ли или само си припомнях?
И спомените ли е завладял вече княз Морфей?
Не му ли стигаха сънищата ми, та така се ровеше и превземаше и моите спомени?…
Защото бях в Москва. И се разхождахме с Антония и Танечка из Кремъл.
Сигурно сме пътували с Червената стрела. Е, бяхме подвластни на Времето, но през Пространството шляпахме спокойно и самоуверени…
Двете говореха за тяхната си книга. Антония започнала така да се фука със своите бисери, че станала голям сухар. Но Антония отвръщаше най-спокойно, че въобще не смята да храни с бисери свинете…
Не само те се фукаха. И аз бях непоправим фуклъо. Не можах да спра махалото на Фуко. Добре, добре… Човек не винаги успява. Но ей-сега ще вдигна пред смаяните им и вдъхновени очи Цар Камбана…
„Какво-о-о-о?“ — Те ли питаха или беше започнала да звъни Камбаната?
„Такова! – рекох. И бях малко нещо ядосан. – Какво като си най-голямата камбана на света? Няма да правим туристически атракции, но ще те вдигна…”
Антония ме гледаше подозрително с пролетнозелените си очи.
Но Таничка подхвана разговор за неподозирано големите възможности на Човека. С главно „Ч“! Който звучеше гордо! И който можеше да каже нещо по-гордо и по-силно от гласа на всяка камбана! И не само да го каже, но и да го изпълни!!!
Толкова чуденки имаше в очите на двете момичета! Сигурно аз съм ги изсипал и разпилял пред тях. Нека!!!
А Таничка продължаваше да чурулика. Такава камбана била според нея е само гиричка за един Аполон.
Мен сезираше. И Бугай ме беше нарисувал като Аполон. Колко му е?
„Кой, ако не аз, кога, ако не сега?“
Кой го е казал? И кога?
Хич не ми пукаше за нищо. А риторичните въпроси не се нуждаят от отговори. Те просто се разсичат като всеки елементарен Гордиев възел.
Освен Таня и Антония, до Камбаната и до мен се спря и едно хлапе. Момченце на 5-6 годинки, не повече. Което вярваше на приказките и на чудесата.
И на мен също!
Сигурно баба му или дядо му се бяха запилели нанякъде, може и майката да е изчезнала със своя любовник, та то се разхождаше само с широко отворени очи и диреше чудеса.
И МИ ВЯРВАШЕ!
Та заради него трябваше да я вдигна. Заради него! Защото то щеше да го запомни. И да си каже: „Защо щом онзи чичко може да вдигне камбаната, защо аз да не мога да повдигна ЗЕМНОТО КЪЛБО?“
И щеше поне да опита. Без да чака някой да му подаде лоста.
Може би така някой бе решил да построи и Вавилонската кула!
И висящите градини на Семирамида!…
Чудесата са специалитет на вярващите в тях!
Те са невъзможни без вярата… И Христос е казал: „Ако имате вяра поне колкото просено зърно, планини можете да повдигнете…“
Моята вяра беше по-голяма от воденичен камък, а Цар Камбана, колкото и да надуваше перки, не можеше да мери сили с която и да е планина.Та бях сигурен с успеха си! Почти…
При вдигането на една тежест най-важното е да я отлепиш от земята. После идеше лесното.
Ще я вдигна! И чух звука на отлепването, този толкова специфичен звук…
Не, излъгал съм се. Бил е моят стон. Изпуснат неволно от широко разтворената уста, но стон… Само стон!
Светът ли се люшна и залюля пред мен, или виждах вълните, върху които е стъпвал Христос и по които Петър не е успял да стигне до него заради неверието си?
Очите на Таня ми се усмихваха. „Сигурно е видяла, че съм поклатил камбаната“ – мислех си.
Оставаше да я отлепя от Земята.
„Неподозирани са силите на човека – казваха очите на Таня. – Днес Папа Жан може и да се поизмъчи, но утре някой, който днес е имал по-малко вяра, ще опита и тогава Човек непременно ще успее…“
Ах, Таничка, миличка, благодаря ти и за главната буква, и за вярата.
Пак ще опи-т-т-т-ам-м-м-м…
И се намерих на земята. Вече с малка буква.
С малка буква – човече някакво – бях и аз.
В очите на Антония съзрях и упрек, но в очите на Таничка блестяха чисти сълзи. И това ми стигаше. Поне засега.
Паднах обезсилен на земята, но в главата ми ехтеше някакъв звън.
Камбаната ли бях поклатил?
Или идеше бученето…
Не, звън на камбана беше! Поне сега…
Когато се върнах отново в Галерията на спомените, не ме гледаха очите на Антония и Таничка, а очите на галеристката.
— Мислех, че никога няма да се върнеш – проплака тя и в очите й наистина заблестяха сълзи. – Толкова дълго се забави, а управителят на Магазина се беше лепнал за мен през целите шест години…
— Шест години? – нямаше нужда да питам друго, щом е минало толкова време. – Цели шест години!…
— Да, шест години – тя говореше с примирение и това бе повече от най-красноречивото доказателство. — Шест години висях пред картината, в чиято рамка попадна и изчезна… Помислих си – завинаги, а шест години е почти завинаги… Изтекоха! Две от тях бяха високосни.
— И какво ти е предлагал управителят? – попитах. Все пак се бях опитвал да вдигна Цар Камбана, та един управител ли…
— Щом ти се изгуби в своите спомени, намаляха и клиентите на Галерията. После съвсем изчезнаха. Галерията приличаше на мъртва. Спряха да минават и труповете. Диоген също се скри някъде, а призракът съвсем не се вестяваше. Бях сама и по цели дни плачех. Тогава управителят се появи и започна да ми се смее. И ми предложи Систематичната таблица. Така съм можела да имам власт над всички стоки и служители в Магазина за въздушни кули. Не, не само над него – над света. Можела съм да стана кралица. Щом имам таблицата, ще знам къде му е мястото на всеки от тях. И ще мога да му заповядвам. А за теб не бивало да тъгувам. Като имам таблицата, съм можела също да ти избера място. И съответната роля. В таблицата и в моя живот…
— И ти не прие?! — Боже мой, та нима имаше на света жена, жива или нарисувана, реална или измислена, но все едно – ЖЕНА, която да се откаже от толкова огромна власт?! – И ти не прие…
— Разбира се, че не приех! – Тя можеше да бъде скромна и все пак великолепна. – И защо ми е… Дори властта над теб?…Та ти щеше да се превърнеш в послушен робот, вече нямаше да си същият…
Великолепна беше! Обичах я! Толкова много я обичах! Та тя беше истинска Пенелопа…
— Вече си мислех, че няма да се върнеш… Съвсем мъничко надежда ми беше останала, колкото една дъвка… Мислех,че сирените…
Какви сирени? Нима е зърнала в рамката на помръкналото платно Таничка и Антония? Не, не, слава Богу? Просто напълно се беше вживяла в ролята на Пенелопа…
И се чу стон. Не само Одисей се бе завърнал. Завръщаха се и зомбитата. И пак хукваха да продават своите кожи.
— Ти се завърна и всичко започна да тече по старому – прошепна галеристката.
— Тази таблица не ти ли заприлича на забранената ябълка? На плодовете на познанието, искам да кажа… Дяволът се опитва да ни я пробута за втори път…
— Сигурно има и нещо друго, което не разбираме – промълви галеристката. – Безспорно Галерията не е Едемската градина… Но ако управителят е наистина дявол, иска да ни отърве от нея?!
— Ако имаме време, ще разберем и това – рекох озадачен.
— И време имаме – усмихна се галеристката. – Времето се завьрна с тебе…
Не само времето се беше завърнало. От посивялата рамка на картината изскочи онова момиче… „Мелодията!“ – едва не извиках, но я познах. Само дето не беше с флейта, а с китара…
— Здравей! — поздравих я. — Радвам се да те видя отново…
— Но ние не сме се срещали! – възрази момичето.
— Не ми ли изпя ти песента за каменната пустиня?
— Не беше каменната пустиня, а пустинята на духа – възрази спокойно и дори усмихнато момичето. – Това, първо. И второ: не съм била аз, а моята сестра… Аз съм мелодията на камбаната…
Да, нали чух камбанен звън, преди да загубя съзнание. Тя ли е била?
— Аз съм мелодията на самотния звън на камбаната… Някои истини остават затворени завинаги в мен… Но други могат да се превърнат и в мелодия за китара, макар и за двама. Аз съм жива, защото ти се опита да разклатиш най-голямата камбана в света и ме събуди… Искате ли да ме чуете сега?
— Искам – казах аз.
— Искаме – каза галеристката. – Тя попита и двамата…
– Искаме!
И тя запя, подрънквайки с китара:

А аз ще бия все камбаната
да ви събуди моят звън!
Звънът й нека ви напомни,
че всичко не е само сън…

Ще бия, ще срутя стените,
стени от суета и страх,
стени от грехове и НИЗОСТ
и всичко, дето става прах…

Не беше ли това песента, която подрънкваше на китара там, на крепостта, Стивън? Но откъде я знае момичето?…
Глупости си мисля, разбира се… Момичето е Мелодията на тази песен, Мелодията на Камбаната… Но откъде я знаеше Стивън?…

Ще бия, докато звездите
не паднат в твоите коси…

Пееше момичето, а галеристката се усмихваше щастлива. Не бях ли измислил аз тези думи? И не ги ли бях измислил заради Павлина?
— Къде ли е тя? – прошепнах.
— Тук съм – усмихна се галеристката.

Ще бия, докато стените
предпазват ни от рай и грях…

За какви стени говореше Мелодията? За стените на Галерията ли?… Не, между тях ние бяхме съгрешавали вече…

Ще бия, докато в камбани
затваряме и дъх, и дух…

 

 

……. (ТАЗИ ЧАСТ ОТ КНИГАТА СЕ НАМИРА В ОРИГИНАЛНИЯ ДИСК)

 

Тринадесета глава
ЦЕНАТА НА БАНАЛНИТЕ ИСТИНИ

Приличаше на морските пейзажи от моите картини, макар да бях сигурен, че никога не съм виждал този плаж. Цветовете на всичко, което беше под нас и над нас, бяха някак измислени и нереални. Светът, в който попаднахме, отваряйки вратата, приличаше на нарисуван с масло. Такъв беше и морският бряг. Тук срещнахме Човека, носещ баналните истини.
– Хей, скитници, спрете се! – провикна се той. – Цената на баналната истина, която ще ви кажа, е само няколко гроша. Необходимо е да бъде чута. Макар и всеки да я носи в себе си, никой не смее да я произнесе. Та на мен ми плащат за куража… Баналната истина е извънредно ценна, защото тя е истинската и най–трайна мяра; всичко, различаващо се от нея, е само |интелектуална игра и нищо повече…
Човекът, носещ баналните истини, ме истински заинтригува. Беше навлякъл мърляви пиратски дрехи, а и лицето му подсказваше, че някога е бил моряк. Единствено фигурата му разваляше това впечатление. Защото имаше тяло на човек, който не обича да напуска брега.
Беше силен и ловък в думите. По всичко останало мязаше на треторазряден алкохолик, отдал се на порока и разрухата и загубил всякаква надежда. Продаваше баналните си истини, за да ги превърне в божествената жидкост.
– Искам да я чуя – рекох му аз и заплатих за това.
Странстващия медиум Стийв също гледаше човечеца с огромен интерес.
– На този бряг няма плодове. Дърветата тук са красиви и цялата растителност е буйна, по плодове няма… На този бряг не можсш да живееш никак, освен като убиеш времето си. И да чакаш Нищото. При мъртво време не се чака и Нищо. То е дошло. Няма и смисъл да засадиш дръвче. То няма да даде плод. Няма и смисъл да напущаш този бряг с някои от корабитe, които се отбиват. Чакат те само терзания и неприятни изненади. И ти го знаеш много добре, Папа Жан! Баналната истина е, че аз няма да напусна брега, който не дава плодове. Тук ми е по–добре!…
– А ще посъветваш ли и другите да сторят същото?
– Баналната истина не е някакво послание към света. Тя си е лично моя. Продавам някоя и друга, за да има с какво да заплатя изпитите чашки. Някога бях пират и цепех морето. Нарушавах общоприетите закони и бях творител на нови истини. И какво? Чак като попаднах на този остров, разбрах всичхо.
И реших повече да не се скитам. Намерих пристан за душата си. Както казват тарикатите и поетите. Дърветата не дават плодове, не давам плодове и аз! Тук ми е мястото, а и на всеки, който иска да се почувства щастлив, мястото му е тук!… А на теб, Странстващи медиуме, не ти ли е малко чоглаво и тъжно,
че все приютяваш в себе си духа на някой друг?
– Щастливи са хората, които имат собствени идеи – отговори също загадъчно моят приятел. Защото само щастливите могат да имат идеи, та били дори те и носенето на банални истини. Терзанията обаче са по–нужни на човека, отколкото щастието. Във всеки случай не бих желал да приютя твоя дух. Макар и някога да е значел нещо…
Последвахме пирата, който не обичаше морето, в кръчмата, където намираше във виното своите истини. Ние със Странстващия медиум също имахме нужда да седнем и да се подкрепим.

Четиринадесета глава
ЗА ДОСТОЙНСТВАТА НА ТВОЯ ВРАГ

Не останахме в кръчмата дълго. Дори не успяхме да си поотпочипем и да се подкрепим.
Кръчмарят приличаше на дядо Коста Халачев, та и той ми напомняше зa седемте вълни, които трябвало да използвам, за да приключа с това пътуване и да построя своята галерия. Пиратът, който мразеше моретата и продаваше банални истини, се нафирка много бързо. Та за него ни заговори кръчмарят:
– Някога е бил най–страшният пират на всички морета. От него се е боял дори Черния Тим, легендите за когото са повече от раните му. Двамата били непримирими врагове, но след смъртта на Черния Тим Ким–Бялата акула се превърнал в продавач на банални истини. Понякога става и така: загубиш ли достойния си враг, губиш и собственото си достойнство… Той не остана в своя път и не отвори своите седем вълни,
– Но защо? – полюбопитства медиумът до мен.
– Защото се изплаши от това, че всяко пътуване свършва. Предпочете да ги забрави, за да не му напомнят за края… Тъкмо за такива хора са безплодните брегове и острови…
– За нас това поне е невъзможно – рече самоуверено Стийв.
– Дано – рече кръчмарят и дори се прекръсти. – Но лъжа е, че не можете да останете на този остров… Това е остров, приятен в много отношения. Аз самият ще остана вечно тук… Не ви гоня от кръчмата, приятно ми е, като срещна скитници, напоследък дори корабите не спират на този бряг. Толкова наплашени са oт него. Много време никой, освен този нещастник, с когото не може и да се разговаря, не се е отбил в моята кръчма. Но вървете! Тръгнете на изток. Там ще намерите подходящ кораб, с който ще тръгнете, накъдето ви поведе Пътешественика. Пътешествениците са истински вълшебници – те няма да ви излъжат. Това е от мен…
Говори още много и постоянно ми повтаряше за седемте вълни, които трябваше да освободя по пътя. Мислех сн какво ли значат тези вълни и дали е толкова важно да бъдат освободени, колкото важно бе да премина през всичките си спомени, докато бях в Магазина за въздушни кули. Защо трябваше да бъдат седем, а не дванадесет, петнадесет или седемстотин седемдесет и седем? Толкова малко число ме плашеше. Мислех си, че с освобождаването им ще свърши и моят живот.
– Тревожи ли те това, че и един достоен човек може да свърши като разнасящ баналните истини? – попитах Странстващия медиум, щом излязохме.
Той не ми отговори, та изрекох отговора сам:
– Мен лично не. Едно от моите послания към света е: „Имаш ли едно дете, приеми всички останали за негови сестри и братя…“ Така ще знаеш, че ще предадеш утрешния свят на своите деца… Та заради тях не би оставил баналните истини. А би ги отскубнал като троскот. И тогава Земята отново ще ражда…

Петнадесета глава
ИМА ЛИ ФАЛШИВИ ХОРИЗОНТИ?

Порехме вълните на морето, водени от безпогрешния усет на Пътешественика. Едва след като стъпихме на кораба, разбрахме, че Пътешественика и Кораба са едно и също. Кораба беше жив и усещаше поривите не само на морските вълни, но нашите душевни трепети.
Кораба знаеше за пътя ни. Знаеше за целия ни път още в мига. в който стъпихме на него. Знаеше докъде ще ни заведе и бе много по–прозорлив от нас. За някои от нещата, които ни очакват, само намекваше, но още тогава предупреди, че трябва да преминем през Острова на изпитанията.
Островът на изпитанията заслужаваше напълно името си. Тук се получаваше странен оптически ефект… и ти виждаш отвсякъде и навсякъде само хоризонти.
– Какво означава чисти намерения?! – попита неочаквано Странстващия медиум и заприлича отново на оня Стийв, който в Нашата среда искаше да бъде морален, но не желаеше да разбере какво е морал. За да не бъде статичен и мумифициран почти…
– Ще разберем, ако островът ни пусне и издържим на изпитанията – рекох му. – Сигурен съм, че намеренията ни са чисти.
– Почти се досещам за ключа – замислено рече Странстващия медиум. – Този остров ще се опита да ни залъже, че има фалшиви хоризонти. Всъщност всички о един ще са истинският. Нали и ти казваш: „Ако имаш една картина, нарисувай още няколко…“
Мълчах. Страшен мъдрец ми се пише, откакто стана медиум. Ама защо наистина е прието ла се смята, че хоризонтът е един… Ако приемаме, че целта е една, всичко останало ще бъдечаст от нея. Но не е ли всичко останало отделен хоризонт?
И така, преди да стигнем на Острова на изпитанията, вече знаехме, че за нас изпитания там няма да има. Нашето изпитание вече беше история и за него можеше да се разказва.

Шестнадесета глава
ЗАПОЗНАЙТЕ СЕ С МАДАМ ФИЛОСОФИЯ

Изпитанието дойде, но от съвсем другаде. Радвам се поне, че Странстващия медиум остана на Кораба и не преживя всичко това, което преживях аз. Но за прекрасната жена, с която се запознах на острова, не мога да не разкажа.
Когато за пръв път попаднах във вилата „Уморените истини на прозряната лъжа“ и срещнах мъртвия си приятел Николай Гешев, той ми каза, че Философията е просто момиче, което като всички останали е родено от майка и има баща. Това, което го различава от другите, е нейното безсмъртие. Още отдавна, много отдавна, още в началото, философите са се влюбвали в нея. това е създавало безброй легенди. Срещу тях самата мадам Философия няма нищо против, имиджът винаги е бил важен, пък и тя по природа си е мистификаторка.
Още щом слязох на брега и се срещнахме случайно, се стреснах. Стори ми се за миг, че Сладострастницата Дая е слязла от картината ми. Имаше същата къса черна коса, същият златист загар на кожата. Черните й очи имаха излъчването на магьосницата, устните й бяха по същия начин леко разтворени, а и носеше същата, сякаш оръфана от конете бяла рокля, толкова къса. че не прикриваше почти нищо, а и кожените ботуши под нея стигаха едва до коленете й.
Липсваха само конете. А аз поисках да съм именно кон.
– Дая! – извиках сподавено.
– Не! – засмя се тя, май ми и намигна. – Сбърка! Винаги ме бъркат с някоя друга… Май всички ме виждат такава, каквато искат да съм…
Още не разбирах. А на нея й харесваше моето учудване и това я правеше още по–перверзна… „О, тъжното око на коня“ – изплува изведнъж в съзнанието ми стих на също така великия мистификатор Трендафил Акациев. Момичето пред мен бе старо почти колкото света, това значи, че си падаше по мъдрите хора. та и аз реших да го давам мъдър. А не по конски невъздържан. И тя също като мен случайно бе попаднала на Острова на Изпитанията, макар да пътувала не с воден от Пътешественик Кораб, а с космически…
– Не трябва да се страхуваш от лъжливите хоризонти. Всички са един и същ реален хоризонт – подсказах й отговора. Голям праз! Не й направи никакво впечатление.
– Попаднала съм тук отпреди пет хиляди години и не съм тръгнала към никой от тях – рече ми. – Предпочитам да си стоя на острова и да се наслаждавам на красотата на всички хоризонти. Светът и бездруго е опасен. Толкова много легенди има за мен и толкова глупости са извършени в мое име. А и повечето от най–страшните глупаци са мои незаконни деца. Моя собствена плът, заради която философите винаги са били готови на всичко. По–добре ще бъде да си стоя на този остров и да съзерцавам неговите хоризонти… Щом са повече, ще има и повече за съзерцаване, нали?…
– Но ти си толкова красиво момиче! – прошепнах.
– Е , и? – засмя се. – Твърде красиво, но карам мъжете в мислят само глупости… И те ги вършат не дори заради плътта ми, а заради легендата за мен. Вероятно това с някаква перверзия. Вероятно бъдещите ми любовници ще й измислят и име…
– Но нима не искаш да достигнеш хоризонта? – попитах. Но повече гледах, отколкото питах.
– Това е глупост! Знаеш, че хоризонтът не може да се достигне…
– Напротив, аз знам и друго. Колкото повече хоризонти , толкова повече са и шансовете да ги достигнеш… Ако е само един, той просто кокетничи и ти бяга… Твоето място не е тук – молех се и почти стенех.
– Нали ти заприличах на Сладострастницата Дая. Някой ден ще се срещнеш и с прототипа на картината си! Ще видиш, че си приличаме, даже повече, отколкото си мислиш… Мястото ми наистина не е тук, но и Дая, и аз не сме никога там, където ни е мястото… Това е въпрос на характер… Или на навици…
– Още като те видях, разбрах, че сам няма да напусна остров. Не мога да те оставя тук във вечното ти и толкова безсмислено съзерцание…
– Защо? Загледаш ли се в някой от тези хоризонти, той става твой и го притежаваш, докато не отклониш очите си към другия… Когато затвориш очи пък, те всички сякаш влизат в теб…
– Заприлича ми на оня с баналните истини – рекох потресен и почти разочарован.
– Та той е само един от моите незаконни сипове. Не ме сравнявай с никого обаче. С когото и да ме сравниш, аз съм различна… Всеки, с когото би ме оприличил, е само белязан от мен…
– Твоето място не е тук. Ела с мен, ще те заведа в моята среда, ще ти покажа и моята страна.
– А къде е тя?
– Ще ти я покажа! – рекох й аз. Небето се разцепи и една ръка спусна пред нас глобус. – Ето, тук!
– Та тя не е по–голяма от главата на карфица! – усмихна се. Почти снизходително.
И на теб ли да обяснявам, че в много от малките неща се раждат големи истини? Окото е малко, но преобръща цели пространства; мозъкът е малък, но в него се ражда мисълта. Детето е малко, но у него зрее човекът… Сърцето е малко, но в него може да се побере всемирната галерия…
– Моля те, говори ми! – в усмивката й видях нещо познато.
– Моята страна е една от най–старите страни в света – почувствах се глупаво, като на урок. Но исках да й го кажа. – Тя е на повече от хиляда и триста години. Българинът е бил толкова често потискан, но е достоен… Той има нужда от теб, както и от всемирната галерия… В Българи са се родили хора като Борис Христов, Николай Гяуров, Райна Кабаиванска, Жул Паскин, Владимир Димитров – Майстора…
– Все човешки имена… Все човешки! Не ми говорят нищо.
– Но на света говорят!… А и Света има нужда от тях.
Тя май наистина беше едно момиче, което страшно си пада по навивките…
– Знаеш ли какво? – прекъсна ме и промени тона тя. – Опитах се да те изкуша, за да останеш ти при мен, знам, че харесваш женската плът, а не си безразличен и към легендите, та ми се искаше завинаги да те оставя при себе си… Мислех си, че пътешествието ти ще свърши дотук.
– Не! – изкрещях. – Нима точно така си желала?
– Писна ми да гледам с очите си как някои преобръщат света или поне се опитват да го направят. И у теб бяха заложени подобни стремежи… Аз винаги в началото преча, а после помагам. Като видях, че заедно с твоя странен приятел още на Кордба разбрахте истината за изпитанията, пожелах да измисля нови. Знаеш ли с кое ме спечели? Твърде много обичаш родината си. Човек, който обича своята родина, ие може да бъде изкушен, нито пък възпрян…
Бях изумен. И това бе изписано на лицето ми.
– С това спаси и мен – усмихна се тя, а усмивката й не беше вече толлкова сладострастна, само мъничко кокетна, заприлича ми на усмивката на Люси. – Щях да стоя още дълги години на този остров, но аз съм жива, докато движа нещата… И себе си, естествено…

Седемнадесета глава
С ЛЕГЕНДИТЕ Е ТАКА

Стивън щеше да откачи, като разбра коя мъкна със себе си на Кораба. Легендата за нея беше в действителност най–голямата му любов. И тази любов му бе донесла много повече душевни и телесни терзания от всички други приключения и преживелици. Естествено, малко се разочарова, като разбра, че Философия е в действителност момиче от плът, но и това беше за кратко. Скоро свикна с нея, но все още не можеше да проумее, че е самата тя. Макар и да бе непоправим ласкател, той си признаваше, че легендата за нея му харесва повече. Тогава тя пък му отвръщаше, че е така с всяка легенда. Беше й станал симпатичен. Но не го прелъстяваше, държеше той сам да я пожелае. А Стивън не искаше и да чуе, че може да докосне плътга й. Може би всички медиуми стават такива. Предпочиташе да разговаря за легендите, а тя, която все пак знаеше най–добре всичко за себе си, му ги повтаряше и горкият Странстващ медиум наистина се умори от щастие.
Мадам Философия единствено от всички ни умееше да разговаря и с Пътешественика–Кораб и го правеше чудесно. Кораба разбираше думите й, а тя чуваше посланията на Кораба. Наистина неясни за нас, за това момиче наставленията на Пътешественика не бяха трудни за разгадаване и така пътуването ни стана още по–интересно. И научихме много нови неща. Оказа се, че всяка вълна, покрай която преминаваме, си има собствено име и съдба, а съдбите на някои наистина бяха интересни.
С мен мадам Философия бе сдържана, но все пак не 6i забравила, че именно аз я откъснах от острова. Ако беше останала там, както обясни no–късно, щеше да умре и да остане жива единствено легендата за нея…
Защото тя обичаше легендите за себе си.
– Легендите са толкова противоречиви, че в последно време са истинско самоубийство.
– С легендите е винаги така! – повторих нейните думи.
Това момче продължава да ме отбягва заради легендата! – оплака ми се чисто по женски. – Появя се на палубата, той отива на капитанския мостик, за да разговаря уж с Пътешественика, макар и да не разбира и бъкел от това, което му говори. Отида ли на мостика, той ми съобщава, че току–шо е приютил нов дух и трябва да пише. Отбия се в стаята му, защото ми е приятно да гледам как някой съчинява нови легенди за мен. Тогава той хуква на палубата и ме оставя сред разхвърляните листове да тръпна от ужас и възбуда…
– Ти поне познаваш медиумите…
– Може да се каже… А това пътуване започва да ми харесва. Авторите на легенди са по–странни и по–красиви от всички хоризонти… Днес прочетох: „О, как сияе върху грозните истини нейната красота…“
– Нормално е – рекох. – За мен също има легенди, а и никой не знае кой–съм точно. Папа Жан ли съм? Иван? Джон?! Благодетелят в Русия или български галерист? Галерист и художник, може би… Художник, който пише и книги… Кой? Кой точно?… Легендата съхранява в себе си истината. Ако си жива и до днес, то е, защото легендата те е защитавала… Номерът е да превърнем легендата в реалност!
– Дори когато изглежда невероятно! – засмя се тя със смеха на Сладострастницата Дая и се запъти пак сигурно да преследва наплашения до смърт Стивън.
Сгреших. И скоро го разбрах. Беше отишла на мостика, мислех си, че просто иска да поговори с Пътешественика… Когато излезе оттам, ужаси до смърт и мен. Пръстите й опираха дулото на пистолета, когато видях как се взриви самолетът, когато…
А бях срещнал отново Стивън като Странстващ медиум, срещнах и самата мадам Философия, залезите се бяха вдигнали ужасно, аз трябваше да измъкна от този водовъртеж и тях, и себе си. Ранко ни е за срещата с Нищото… Нищото ще почака. То поне не е заплашено от хиперинфлация, то винаги си е Нищо… „СЕДЕМТЕ ВЪЛНИ – помислих си. – Седемте вълни ще ни помогнат…“
Коста Халачев ми ги беше дал точно за това – да ми помогнат в трудна ситуация. Философия толкова се беше уплашила, че най–напред не ме и разбра какво предлагам.
– Имам седем вълни! – повтарях отново и отново. – Не знам обаче как се отварят… Като ми ги подариха, казаха, че в трудната ситуация те биха ми помогнали… Но не знам как да ги освободя…
– Пътешественика! – извика Философия. – Пътешественика наистина разбира от вълни. Аз пък знам езика му… Дай ми една вълна…
– Коя? – попитах.
– За освобождение от несъществуващото ще ми помогне бялата – рече и се замисли. – И аз не знам смисъла й, но в този момент предпочитам белия цвят, повярвай на женската интуиция…
Подадох й вълната. Философия се втурна към Пътешественика. Миг по–късно бялата вълна със свистене като на запушен гигантски фонтан се освободи. Обля небето в нещо подобно на бели облаци… Не, не бяха облаци, бяха бурята на тези облаци. Цялата вселенска буря! Всичко буреносно, което можеха да съдържат Материята и Идеята. Една добра буря, която променяше снета около нас и създаваше нов, за да ни изтръгне от ноктите на Нищото, което ни теглеше към себе си…
– Светът се променя! – гледах изумен.
– Това е просто революция! – обясни го хладнокръвно мадам Философия.
– Добра или зла? – попитах.
– Няма добра революция! Няма и зла революция! Истина е, обаче, че само тя можеше да ни измъкне от Несъществуващото…
– Жестока ли е? – попитах.
– Никоя революция не с жестока! Никоя революция не е
нежна… След разрухата се твори и нещо НОВО… Ние не усещаме, но и ние вече не сме същите… Щом бялата вълна ни спаси, преобразявайки света наоколо, значи сме се променили. Преди да се опита да ни погълне в Маелстрьома, Несъществуващото е било у нас… Ние сами призовавахме толкова често антиматерията, без да имахме спасение от собствената си гибелна страст. Спаси ни просто Времето… То единствено може да изкриви или да промени Пространството…
– Но каква е все пак тази революция? – задъхвах се, но продължавах да питам.
– Не виждаш ли, Бяла! Трябвало с да стане, иначе старият мъдрец не би ти я дал.
А после мадам Философия сама въздъхна и добави:
– Радвам се, че ме спаси, спаси и себе си… Само човек, който винаги ме слуша, можеше да го направи. Не обичам ония, дето хленчат пред мен… Тях ги презирам и унищожавам… Благодаря ти. че не ми позволи да те унищожа…
И после мадам Философия хукна към каютите. Странстващия медиум тутакси изскочи оттам..

Деветнадесета глава
ПЛЕНЕНИ ОТ ЗАКЛИНАТЕЛИТЕ

Не било съдено на нашето пътуване да бъде кротко и спокойно, а ние тримата да си живеем в приятната компания, която се беше родила. Философия така и не ни беше казала нищо за Заклинателите на корабите, та когато се сблъскахме с тях, тя призна, че твърде много ги е подценила. Осланяйки се напълно на Пътешественика, ние и не мислехме, ние и не предполагахме, че може да има нещо по–могъщо и по–силно от неговия усет. Не беше така. Съществуваха Заклииателите на корабите и те командваха пътищата на всекиго. Те не бяха хора, а стихии. Събираха се вкупом, доверяваха един на друг своите стихии и после ги сплитаха в една по–силна от всичко, превърнала дори отделните стихии в свои роби. Стихията омайваше и Пътешествениците. Тя ги хипнотизираше и им внушаваше да вървят по друг път. Водеше ги към клопки или ги докарваше до мъртвото течение. С пътниците на кораба правеше каквото си поиска…
И пътниците бяхме ние. Обладан от техните сили, Пътешественика приличаше на човечец, повярвал на лъжливите медии и на още по–лъжливите политици, та забравяше всички истини. Пътешественика губеше безпогрешните ориентири, а ние, убеденив неговата непогрешимост, не можехме и да предположим, че става нещо нередно.
Едва когато попаднахме на Острова на заклинателите, разбрахме какво се е случило с нас. Владетелят на заклинателите бе много доволен от своя улов. Разглеждаше ни като ловни трофеи и доволен, потриваше ръце.
– Малката сладка Философия! Добре изглежда дори като пленница… Всъщност време ти беше! Трябваше най–сетне да освободим света от теб… Странстващ медиум, а? Ха–ха–ха–ха. Малкото й братче или нещо такова. Човекът, който заради нея се отрече и от душата си, сега трепери… Вече не от страсти.. –Гласът му бе суров, сигурно мразеше до дъното на душата си моя приятел. – И, разбира се, Папа Жан. Инан. Джон?… Човекът с хиляда имена и хиляда съдби, само дето не го с написал на визитката си. Не усещащ ли, драги, че и ти като нея твърде много желания имаш още? Но не можеш да бъдеш по–силен от Заклинателите! Беше време и това да научиш!…
– С насилственото ни задържане едва ли ще ми го докажеш – рекох му.
– И няма да ме убиеш, защото не можеш! – обади се и Философия. – Колкото и да ме мразиш, и дори да философстваш…
– И ие споменавай душата ми! – намеси се и Стийв. – Имаш ли душа, ти можеш да обичаш… Но каква душа ще дирим у един Заклинател на кораби… Та нали неговата цел е да извади душите на пътуващите…
– Но и тогава ще си безсилен – рече властно мадам Философия. – Техните души са създали нещо, което остава безсмъртно… Ти си само един жалък Херострат.
– Кой? – попита с недоверие и любопитство Заклинателят па всички заклинатели.
– При това неграмотен Херострат! – И иронията отиваше на прекрасното й лице.
– Ти не си нищо повече от личната ми охрана, която ме предаде! – изкривих и аз глас с презрение.
– Ще повярваш… Ще повярваш, Папа Жан, като ви хвърля на похотливите човеци. Сигурен съм, че и на двамата много ще ви хареса там и съвсем ще забравите закъде сте тръгнали А вашата приятелка ще пуснем на кораб без Пътешественик… На милостта на вълните, демек, както обичат да се изразяват писателите. Нека Бог да реши какво ще прави с непокорната си дъщеря…
– Това е нещо наистина благородно и прозвуча noчти божествено – ироничната усмивка не слизаше от лицето на мадам Философия. – Но защо са тези вериги на ръцете ни?
– Кучета се държат изкъсо – забрави всичките си реплики и всичките си роли Властелинът на заклинателитс и ни обърна гръб. Може би трябваше да отворя следващата вълна, но не знаех как…

Двадесета глава
ЩАСТИЕТО НА ПОХОТЛИВИТЕ

В началото Философия наистина ни липсваше. Твърде много се бяхме привързали към това момиче, но после я забравихме. Живеехме в истински рай! И в рая имаше безброй момичета. Рисувах ли, рисувах. Толкова много и толкова красиви модели не бях виждал, а четката щръкваше в моята ръка, щом зърнех някоя. Имаше ги по–огнени и от Джалма, no–обичащи да играят с огъня и от Павлина, по–пленителни от Мария, по–красиви от Ани, по–мили и съвършени от момичето на Грегориаш… Това бе земята на похотливите човеци. Ако има някъде под небето рай, този рай беше там. Слънцето, и то можеше да го докаже. Грее по цял ден, но когато изгрява или е в своя зенит, е с еднаква температура. За да не изгаря, а да ти милва кожата – като с топлите устни на жена.
Странно ухаеше и морето наоколо. Целият остров приличаше на плаж, островът беше миниатюрен, а и палмите му стройни и изящни – приличаха на плажни чадъри. И наоколо миришеше на „Палмолив“, на „Шанел“ и на всичко, което рекмира телевизията… Дните си ги биваше, но често и нощите ставаха по–жарки от тях. Ако се досещате ла какво намеквам. Май бе сгрешил Заклинателят, като вещаеше, че този остров ще ни убие. Бях пленник на красотата и хич не ми пукаше докога ще ме държат в плен… Ала наистина тази красота бе за нас убийствена… Красотата бе щедра и естествена като слънцето и въздуха за всяко живо същество, дишаха я, припичаха се на нея, но не можеха да я оценят, защото тук нищо нямаше цена. Е, не ни заплашваше инфлация, но представяте ли си рай в магазин за обезценени стоки…
И ни писна!
– Не можем да избягаме просто ей тъй! – рече ми един денСтранстващия медиум.
–Защо, нима не искаш да избягаме!?
– Искам, но не мога да изоставя тези глупчовци да я карат така…
Беше загрял! Макар че в началото смятахме техния живот ла съвършен.
– Може да ти заприличам на змията –изкусител, но няма да ги оставя в техния изкуствен рай! Те дори не разбират, че Заклинателите на кораби си ги отглеждат като красиви домашни ЖИВОТНИ и поискат ли, могат да направят с тях каквото им хрумне. Трябва да науча похотливите човеци на злото! Трябва да разберат, че то все пак съществува, за да бъдат способни да се бият за истинската си красота и истинската си свобода…
– А ти знаеш ли какво е истинска свобода? – попитах го уж кротко.
– Може и да не знам какво е истинската свобода, но поне мога да я търся… И тук, в рая им, и в ада ни, по нашия край…
Замълчах. В края на краищата Стивън в ролята си на Странстващ медиум беше прав. Не можехме да ги оставим ла бъдат роби на собствената си глупост. Те изглеждаха най–щастливите и най–красилите в цялата вселена, но бяха по–нещастни от пълзящите по коридорите на Галерията на спомените трупове. Тук я нямаше хиперинфлацията от Магазина за въздушни кули, но тук изобщо нищо нямаше никаква стойност. И похотливите човеци можеха да загинат под тежестта на своето щастие… Премазан от щастие означава все пак премазан…
Някакво момиче се приближи до Странстващия медиум и с простота и наивност, която наистина подкупваше, го помоли за милувките му. Странстващия медиум доста грубо я отпъди от себе си. Стана ми някак чоглаво.
– Ако знаеш какво ми струва това! – въздъхна Странстващия медиум, щом момичето се отдалечи. – Но само по този начин ще ме разберат… Трябва да я унижа, за да събудя в нея женското. Тогава то ще преобърне този остров…
– И ще предизвикаш самоцелни войни, ще научиш похотливите да се бият – тъжно и мъдро клатех глава аз. – Отнемаш им правото да се чувстват щастливи, макар да не знаят какво е щастие…
– Прав си, Папа Жан, но не намирам друг изход!
– То и аз търся ключа за отключването на следващата вълна, но съвсем безрезултатно…
– Трябва да направим нещо!… Трябва да направим нещо!
Беше го обладала разрушителната енергия, която често го обземаше и в Нашата среда, а може би обземаше всички медиуми. Точно тогава покрай нас мина някакъв туземен атлет, прегърнал своето момиче. Стивън скочи и удари няколко пъти мъжа. Оня само с едно замахване на ръката можеше да го смаже, но си траеше. Гледаше все така щастливо и мъничко, ама съвсем мъничко учудено…
– Видя ли? – извика ми Странстващия медиум, когато двойката се отдалечи. – Те са съвсем беззащитни. Заклинателите могат да направят с тях каквото си пожелаят. Не съм политик, но не намирам друг начин да остана техен приятел, освен ако се превърна в техен враг!… Така поне ще ги науча да се бият.
– От това ще спечелят отново заклинателите… Ти само ще посплашиш похотливите и те няма да посмеят да ти направят нищо, а заклинателите ще те ликвидират или поне отстранят, и отново ще спечелят тяхното доверие…
– Но как?! Как да им покажа истината? Да пиша стихове ли? Та нима душа. прелъстявана непрекъснато от плътта, може да почувства милувката на думите! Приказки ли да им разказвам… Да извая паметник на злото ли? Та те не знаят и цената на златото… Всичко тук е комично! Но май неправилно употребих думата „комичен“, та похотливите не умеят дори да се смеят!… Трябва с нещо да ги шокираме! С нещо да ги извадим от равновесието им!…
— Идеята за приказките ми хареса – рекох. – Това бе добра идея. Сигурно в родовата им памет има нещо от времето, когато Заклинателите не са били превърнали още острова им във фалшив рай! И сигурно си припомнят и разказват разни бойни подвизи!…
— – Не ми се вярва тук някога да се е водила война… – клатеше глава Стивън. Никога не съм срещал някой неспокоен дух… Иначе щях да го приютя в себе си…
– Опитай – рекох му. – Камъните крият много тайни!
– Тук камъните не се срещат под път и над път… Това е рай, Папа Жан – въздъхна Стийв.
– Но за сметка на това сигурно има тайни…
Странстващия медиум се усмихна. Така ми се усмихваше, когато се прибираше да пише. С тази усмивка ме изостави и тръгна из острова.

Двадесет и първа глава
НОВИ ПЪТИЩА ЗА НИКЪДЕ

Непокорната дъщеря на Бог, както я нарече Владетеля на заклинателите на кораби, мадам Философия, бе опростена от своя Отец. Остана жива, макар че беше хвърлена на произвола па вълните. Корабът и без Пътешественик я отведе до Острова на истинските заклинатели. Отначало си помисли, че островът с необитаем, но сетне чу гласа на заклииателите. Това беше тежък и прокобен глас, както се полага в най–страшните приказки, и носеше със себе си гласа па ветровете, на вълните и на ангелите (гласът на дявола се прибавя по желание на клиента).
– Пътешествието ви води наникъде! – й нашепваше тозн глас. – Ние се опитваме да ви помогнем, но сме безсилна.
Вашето пътешествие е пред сноя край.
– Защо? – попита Философия.
– Ние сме истинските заклинатели на корабите и вълните. Ние подготвихме вашето пътуване, защото не можем ла изпълняваме воля, която е по–различна от казаното в Библиотеката на световете!
– Какво общо има тук Библиотеката на световете? – питаше слисана мадам Философия.
– Ние изпълняваме само написаното в кишите… А наши ят кораб се е отдалечил от маршрута на всичко, което е ставало и което е трябвало да стане… Сега трябва да го унищожим…
– Защо?! – едно знаеше мадам Философия, едно повтаряше.
– От Библиотеката на световете дадоха медал па Пай Жан. Но всеки медал освен медал на честта е и медал ш: ограниченията! Всяка чест е ограничение! Библиотеката на световете ви въздаде чест, но ви отне волята. С вашата воля ограничиха и нашата… Вие не можахте да се оправите с фалшините Заклинатели на вълните… Не нарушавайте реда на тоя
свят. Невъзможно е… Само ще се самоунищожите. Със седшк вълни, които има Папа Жан, вие наистина можете да го преобърнете, но Папа Жан не знае ключа към всяка от тях. а ние ще му ги отнемем… За да спасим теб, ще те затворим в Кулата на истината… Няма да си свободна, но ще останеш жива…
– Пет хиляди години са ме държали в плен – рече презрително мадам Философия. – И все съм се измъквала… Дори не съм се измъквала сама, а наивници като вас са ме освобождавали… Не ме е страх от вашия плен – завърши все така презрително тя.
– Ние изпитваме най–добри чувства към теб, затова се и опитваме да ограничим твоя път! По–лошо ще стане, ако пак попаднеш в ръцете на фалшивите заклинатели или, не дай, Боже, стигнете до края на своя път! Той ще е пак нищото, от което избягахте. И това ще бъде вашият край…
– Нашият край ще е началото на началата! Изричам тази изтъркана фраза, защото тя е изтъркана на моя гръб. С нея съм се налагала като с бич страстно и болезнено толкова години…Ще продължим по своя път!
– Но ние знаем всичко за всички пътища!
– Ние сте просто ограничени… Извън всички пътища има и друга!
– Ти фантазираш! – гласът затрептя от злоба или от безсилие.
– Вие сте роби на традициите. Библиотеката на световеre няма никаква власт над всемирната галерия…
– Защо ви е необходим път към някаква всемирна галерия. Има вече Библиотека на световете, не може да има и Всемирна галерия, в която да се съхранява повече…
Мъртвите камъни на острова се разцепиха, от тях изскочиха духове–воини и те плениха Философия. Макар че тя изобщо нямаше нужда да бъде пленена със сила. Нали сама бе потърсила своя плен. Но знаеше, че е родена да бъде свободна, а тя самата да пленява духовете на хората. Затворът беше за нея просто почивка.
А беше време да поотпочине…

Двадесет и втора глава
ПРИКАЗКА (ИЛИ РЕЧ) ЗА ЧЕРНИЯ ТИМ

Тъй Философия остана на Кулата па истината, а Странстващия медиум дълго се скита из острова и накрая изнамери спасителната приказка, която разказа на островитяните.
Разказа я една вечер край огнището, както бе прието и тук. Ето ви и приказката:
Някога този остров не е бил под господството на Заклинателите на кораби. Тогава той принадлежал на една жрица, която сама омагьосвала всички вълни наоколо. Тогава на острова попаднал пиратът Черния Тим, от чисто име ви говоря сега. Защото в мен се всели неговият дух.
Черния Тим ви е видял такива, каквито ги пидяхме и ние: прекалено похотливи и прекалено благодарни и задължени на един господар, за когото, уви, вие не сте нищо повече от красиви домашни животни. Черния Тим се възпротивил на вашата господарка, възразявал й, изправил се срещу нея и с това спечелил вашето доверие. Разказал ви за свободата и вие сте повярвали в нея. Говорел ви за злото и вие сте разбрали, че и то съществува. Внушил ви, че и злото може да бъде победено. Ако сте заедно. Но вашата господарка се разгневила и решила да подложи Черния Тим на едно наистина страшно изпитание. Накарала го да пълзи по едно бодливо въже, ей до онази скала… Виждате колко висока е тя. Казала му, че горе, над скалата, е самата свобода и че ако Тим е мъж, който наистина говори истината, а не е просто подстрекател, ще се изкатери по това бодливо въже. Свили се и сърцето му. й всичките му вътрешности, като разбрал какво го очаква. Но се и усмихвал. Защото вашата господарка му правела и услуга – нали ще видите неговата кръв, а истините, изписани с кръв, заслужават доверие. Кръв и плът оставял след себе си по бодливото лъже, но дори в моментите на най–силна болка той се усмихвал, защото това въже доказвало, че той е свободен. Губел съзнание, но не изпускал бодливото въже – нали само по него можел да стигне свободата. Вашите деди го подкрепяли с възгласите си и вярвали, че той ще победи, и той наистина побеждавал…
Оставали му само пръсти, за да докосне свободата, от тялото му висели само оглозгани кости. Тогава жрицата, вашата господарка, отрязала въжето… И победила…
На този свят има и пирови победи. Защото по нови въжета тръгвали човек след човек и накрая жрицата била победена от друг достоен човек, някога кръвен враг на Тим, а сега бил просто носител на банални истини…
А вие отново сте станали похотливи човеци, защото сте си намерили други господари. Единият от вашите благодетели бил мъртъв, а другият паднал духом. Тогава още не сте разбирали, че само вие можете да бъдете благодетели на самите себе си…
В мен се приюти духът на Черния Тим. Говоря ви неговите думи и ви казвам, че вашият остров ле може да бъде блажен, докато не бъде свободен. Какво като сте красиви? Красиво е само тялото ви, а душата – бедна! Какво от туй, че сте щастливи, щом не сте готови да платите цената на своето щастие. Живеете добре, но за вас това значи само безгрижие… Но грижата ни свързва с другите, грижата е истинската ценa и на любовта. На хората са еднакво необходими и Ерос, Психея!
Смисълът на вашия живот е омагьосан в заклинания. А ги владеят заклинателите. Дори робът е по–щастлив от вас, защото плаща цената на свободата… Само се излежавате под слънцето…
– Добре си ни е под слънцето, Странстващ медиуме – о6ади се тогава някой.
– Човек не може да се наслади истински на слънцето, ако не познава студа и тъмнината – рече Стивън.
Може би вече го беше напуснал духът на Черния Тим, та посягаше към торбата с банални истини.
– Всичко трябва да се заслужи – рече.
– Благодарни сме на онези, които ни дават всичко, без да тьрсим! – обади се друг.
– Дават ви само отегчението – крещеше Стивън. – А с него не може да се купи свободата!…
Онези мълчаха. И си топлеха кълките на огнището. Като няма слънце.
– Не помните ли въжето от кръв? Вие дори не смеете да си разказвате тази приказка, макар че все още не сте я забравили… Пак ли чакате друг да ви спаси? Пак чужденец? Ако го чакате от мен, това няма да го бъде. Аз ще докажа само своята свобода. Ще тръгна към бариерата от заклинания, която са оплели около вас вашите господари… Нека Всевишния да ми е на помощ, но вие се замислете за бариерата! Ако всичко наистина е толкова хубаво, биха ли я поставили на пътя? Бариерите на щастието… Добре звучи… Но замисляли ли сте се какво означават те…
Похотливите човеци слушаха смаяни. Странстващия медиум беше наистина страхотен. И мен дори смая.
Но много ли е далеч възхищението от недоверието?

Двадесет и трета глава
В РАЯ НЯМАТ НУЖДА ОТ ГЕРОИ

След речта си Странстващия медиум тръгна към бариерите, турени от заклинатслите. Не го последвах. Всеки сам трябва да намери своя път към света и към себе си. Всеки сам трябва да реши и как да избяга от страната на Отливите. Аз нямаше да бягам. Щях да стоя тук и като Черния Тим да се катеря по кървапото въже към доверието на похотливите.
Може би пак някой щеше да отреже въжето, но нали все пак съществуваше, минимална макар, възможност: да ме последват?…
Цената на риска е по–висока дори от цената на доброто уиски. И на мен като на дядо Матейко ми се щеше да намеря в рая кръчма. Или бях заприличал вече на продавача на банални истини…
Но и рая нямаха нужда от герои!
И до рицарски турнир не се стигна. Похотливите ме победиха по най–невероятния начин: затвориха ме в огледалата.
Помните, нали, че в нашия добър, стар и грешен свят Молиер бе нарекъл огледалото съветник на грациите. Какво вече би могло да има на острова на похотливите красавци и красавици от огледала? Огледалата те дебнеха отвсякъде. Те са иконите на самолюбивите – какво no–голямо божество може да има от самия теб! Радвай му се, кланяй му се, служи му… И ще живееш в Рая. Измислен или истински. Това също е въпрос на самовнушение.
Няма по–добър начин за мумифициране на човешкия дух, на всичко човешко у човека, от затварянето му в огледалото.
О, крехък и чуплив съветник на грациите!
О, нежен затвор на човека!
О, огледало!
Отивах при жените и дъщерите на похотливите. Нямаше никаква опасност и аз се оглеждах единствено в огледалата: о, колко съм силен; о, колко съм красив; о, колко съм мъжествен…
О–о–о–о–о… Огледало!
И се вцепених. Нека и другите да се оглеждат сега в мен.
И бях икона на самия себе си. Само дето мен самия ме нямаше…
Затваряйки ме в огледалата, те затвориха и легендите за мен. Легендите, които са наистина най–страшната приспивна песен…
И вече нямаше да построя своята галерия.
И вече нямаше да съм меценат и да купувам най–красивите картини и най–старите икони…
Аз можех да се надявам единствено на това да бъда икона или портрет в нечия чужда галерия… Ако нещо останеше след мен… В рамката на огледалото. Или в рамката на нечия памет…
Но щях ли да бъда това аз, ако бъда лишен и от мечтата – поне мечтата – за всемирната галерия? Щях ли да бъда Папа Жан?
Похотливите никога не биха построили или поне посетили галерия. Похотливите не биха посадили дори гора.
Те имаха всичко.
И губеха само себе си…
Ето защо ме затвориха в огледалата. Възхитиха ми се и щях да се възхищавам пак от себе си, ако и аз като тях съм затворник на огледалата!… Ако бях тръгнал със Странстващия медиум, щях да се отърва от черния си жребий!…
Ако!
Мъртво огледало на мечтите ни.
Ако!
Кратък некролог на пропилените възможности…
Но мъртво беше вече Времето.
И ме отминаваше.
И нямаше да дочакам раждането на Всемирните хора!
Раждахаха се Свръхчовеци, Супермени, Космически хора… Аз бях решил да създам от себе си Всемирния човек. И бях се превърнал в икона на идеала си. Затворник на огледалата… А похотливите минаваха покрай мен. Виждах лицата им. Вече не бяха и толкова красиви, както ги виждах някога. А те се взираха и правеха всевъзможни гримаси, за да заприличат на мен. И се изкривяваха. И не приличаха дори на себе си…
Мимолетни репродукции на замръзнал идеал… Един ден сред целия този низ от безлични лица видях и едно тъжно лице. Беше лицето на моя приятел Николай Гешев, когото смятах за мъртъв. Сега той беше жив и тъжеше, че вижда мен като мъртъв… Разрида ли се или просто се стопи сред хилядите маски на красотата?…

Comments
Loading...