Принц Папа Жан

БЕЗУМНА СТРАСТ

1.

Грешникът познава болката. Грешникът познава и насладата. И празнотата. Може би дори и любовта – чрез тръпките й. Чрез болката и насладата, които тя му дава, за да отнеме неговата свобода, а може би – за да му дари онова ефирно чувство, което птиците усещат в своя полет.

2.

Разпънат на кръстопътя на тридесет и три. Някак случайно, ако изобщо има случайни случайности, я пожелах истински, макар и винаги да съм я желал, въпреки че още не я познавах. Макар и да не знаех още какво точно желая. Помислих си, че просто искам да рисувам, макар никога да не бях гледал сериозно до този момент на своите занимания с маслени бои. Мислех си, че просто е защото съм разпънат на кръста на Христовата възраст, времето, в което съществуването става философия, а тя престава да бъде примамващ блян и се превръща в хляба, юмруците и жаждата за живот. Почувствах празното платно като еротично предизвикателство и докоснах четката така, както бих докоснал жена. Тогава изпитах възбудата. Силна, страстна, убийствена. И всичко се проме
ни. Изведнъж. Започна се. Това бе първият миг. Неусетно се обричах на жената на моята трагедия. На моите най-силни желания. Жената – демон и ангел. Жената, която щях да обикна. Все още тя бе едно забулено в дълбокото бъдеще еротично предизвикателство, приличащо на бяло, докоснато само веднъж с четката платно.
– Папа Жан – чух се да прошепвам. – Спри! Спри, докъдето си стигнал!
Ледени тръпки. После – възбуда. Отново тръпки на ужас. Отново възбуда. Ръката с четката трепереше пред платното. Исках да го докосна и знаех, че е неразумно, че ще ми струва много, ала грешникът познава болката и е готов да плати прескъпо за насладата. Празното платно ме изкушаваше. Приличаше на ненадейно изникнало в тъмна гора голо момиче, което също като мен иска и се бои. Което също като мен желае да изкуси и да бъде изкусено. Което си мисли, че истински иска да запази целомъдрието, а тази мисъл само изостря апетита към греховната стъпка. Което разтваря устни да ми каже „Не мога да сторя това“, но от устните не излизат звуци, а вместо туй те се приближават бавно към моите. От своя страна, кой знае защо, те също се боят от горещото докосване и също се опитват да откъртят простото изречение: „Не мога да сторя това“, ала звук няма. Набъбнали от нежни бесове и сладост, опиянени, устните се приближават. Бездната е неизбежна. Волята пред нея губи възможността си за избор. Стотици питони джуджета пъплят по кожата. Превъплъщават се в нервни възли, тръпнещи пред прага на докосването. Разумът е пиян. Устните се допират и всичко свършва. Започва друг живот. Всъщност започва истинският живот, в който стойностите претърпяват крушение и на тяхно място застават нови. Видях, че плахото докосване с четката е жена. По-скоро някаква мъничка, мъничка част от зърното й. Бях в ерекция. Възбуден и ужасен от това, което ставаше. Имаше нещо налудничаво в това, което се случваше с мен. За един – единствен миг загубих представа кой съм. Приличаше на обсебване от демони. Или миг на невменяемост. Триножникът, празното платно и боите бяха на един приятел, когото погребах преди месеци. Известният български художник Николай Гешев. Бях негов меценат и много го обичах. Неизползваните материали, печални и тъжни, ми напомняха за него. Понякога ме просълзяваха. Бяха единственото убежище, което откривах за да остана сам със себе си и да водя един измислен диалог с моя мъртъв приятел, дори ме вдъхновяваха да направя по-бързо туй-онуй, за да избягам от чувството на печал, което ми внушаваше този храм на незавършеното. Често пиех чашка с тях, както я пиех някога с него, но никога, никога, никога не бях се опитвал да рисувам.
Преди ден навярно би ми се сторило кощунствено. Нещо бе станало с мен. Не знам какво. Просто почувствах присъствието й. Тя ме влудяваше. Тя ми прошепна да хвана четката и да докосна платното, за да открие през него голотата си… Треперех. Студена пот обливаше тялото ми!
Ръката ми се тресеше пред платното! На милиметри от него. Не смеех да го докосна. Не смеех и да я отдалеча. Мравките на сексуалната възбуда късаха тялото ми. Болезнено и сладостно. Както винаги, когато се докосвах до новата си любов и както никога досега. Виждах непознатото голо момиче в гората, чиито устни все повече се приближаваха към моите и желаеха, и не можеха и не успяваха да изрекат: „Не мога да сторя това!“…Тръпнещ нямо, й промълвих:
„Докосни ме, скъпа! Това е един щастлив сън!“
„Просто сън!“- отвърна тя, тъжна и опиянена от еротичен прилив. Зениците ми се взираха в картината, от която загадъчна и едва разголена се откриваше гърдата. Стоях пред нея възбуден, както никога и ужасен от нещо, което не разбирах и нещо, което желаех. Докоснах я отново с четката и започнах да рисувам, всъщност да я любя, макар още да не я познавах.
– Коя си, ти? – успях да прошепна, преди да започне дългият унес, по време на който рисувах ли, рисувах, а всъщност пътувах към нея, без да съзнавам това. Бавно доближих устни до масленото платно. Нещо се разтвори. Майчината утроба. Раждах се. Бях дете. Дете, което гладно впива устните в гръдта на майка си, после всичко следва главоломно. Животът лети със скоростта на състезателна кола. Устните ми се впиха отново в гръдта, ала вече бях пораснал и това не беше гръдта на майка ми, а на любимата. Тази, която срещнах, след като не устоях на изкушението да рисувам. Целувах гърдите й, а тя, стенеща и полудяла, не преставаше да отговаря на въпроса ми коя е:
– Тази, която ти направи жена! Тази, която ти направи! Тази, която…
Полудялата луна разкъсваше гърдите, които целувах… Разкъсваше ме… Стояхме в ателието ми, но вече бяха минали няколко години от онази паметна вечер, в която реших да рисувам… Отлепих устни от гръдта. Взех четката, онази същата, но рисувах не върху платното, а върху гръдта нарисувах Луната. Лунният оргазъм на пълнолунието. След него идваше новолуние и тъмнина. Вече добре знаех коя е и чувствах, че скоро ще се разделим, макар да не можех, да не исках и да се боях да си го призная.
Тя се казваше Ириния, а аз отдавна вече бях известният художник Папа Жан.
Тогава я видях!
Същата!
Излъчващата женска сила!
Разрушаващата и съзидаващата!
Жената, която ражда и която убива!
Същата със сиянията, които изтичаха от пръстите!
Която чувствах, че ще видя, когато застанах пред първото си платно!
Която ми се присъни след първата ми среща с Материус Розенкройцер!
Която толкова ме тревожеше и вдъхновяваше през последните дни!
Която вървеше по въжения мост над бездната!
Беше кестенява! Ефирна нежна кожа, дълга шия, хетера, изваяна от Фидий. Сочни устни, плътни и жадни за безкрайни целувки. Скули, изпъкнали като на жрица, живяла дълго в Хималаите. Загар на таитянско момиче. Аура, набъбнала като Вавилонската кула. Прекрасните гърди живееха сякаш свой живот, дирижиращ с движението си хармоничната мелодия на безкрайната природа. Движенията й носеха финеса на балерина. Тези изящни ерогенни полукълба никога не бяха обуздавани от корсети и сутиени, а зърната и разцъфтяваха под дантелената й блуза като сочни смокини. Перфектна осанка на манекенка, която току-що слиза от световния подиум. Стройна липа! Кристална чаша, тъй деликатна, че всяко докосване щеше да я превърне в прах!
Очила, от които надникваше най-свежият, най-веселият и в същото време най-дълбокият женски поглед!
Метафора от плът! Метафора на цялото вдъхновение на световната история!
Пръстите ни се докоснаха!
Почувствах прилив и отлив на енергии…

3.

Изстрадах всичко, което съм изстрадал с Ирина, докато рисувах картината: „Два обряда над бездната“, носеща още името „Нашето единомислие“, тринадесетата от цикъла „Единомислие“, който започнах от най-ранния си творчески период. Нарисувах с лекота, с чувство за опиянение, комфорт и лъчезарност, образите на мои приятели, преливащи се в тези на техни любими. Изпитвах повърхността и външния облик на любовта им, докато я пресъздавах като любов върху платното. Част от мен беше с влюбените, които отпечатваха образите си върху платната ми и тази част изпитваше най-бодрото, лекомисленото, чистото, святото и лъчезарното от тази обич. Наричах ги в платната „влюбените“, рисувах ги като единомислие: лицата им се преливаха едно в друго и две лица ставаха едно и също същество. И тъй нарисувах: Люси и Крис, Иван и Гери, Дилян и Кали, Стивън и Деа и т.н… Портретите бяха седем, когато почувствах, че скоро ще се наложи да нарисувам своето лице, сливащо се и все пак дистанцирано от това на Ирин. Осъзнах с ужас, че единомислието не значи единосъществуване. Дори и едно същество, каквото са влюбените, може да живее в шизофренично противоречие със себе си, в два различни свята, макар и само. После нарисувах и Александър и Роси, Румен и Веси и портретите станаха дванадесет, а Маестро Принц Папа Жан отдавна беше без своята Ирин. Фаталният номер от цикъла отново се падна на него. Фаталният жребий отново изтеглих аз!
„АКО СИ ФАТАЛНА ЛИЧНОСТ, ФАТАЛЕН Е ВСЕКИ МИГ В ЖИВОТА ТИ И ВСЯКА ТВОЯ КРАЧКА И ВСЕКИ ДЕН В СЕДМИЦАТА И ВСЯКА ЦИФРА! АКО СИ ФАТАЛЕН, ПРЕСТАНИ ДА СЕ ЗАМИСЛЯШ ЗА ФАТАЛНОТО! АКО МОЖЕШ – ПРИЕМИ ГО. ПО-ДОБРЕ – НАДСМЕЙ МУ СЕ! АКО ИМАШ СИЛИ – ПРЕБОРИ СЕ С НЕГО, А АКО ИМАШ РАЗУМ – ТОГАВА ПОБЕДИ ГО!“
Разтварях в палитрата цвят на земя и на абанос, цвят на платина и на превръщаш се в нощ залез, цвят на старо злато и на чернозем, цвят на море и въздух, цвят на старо вино и на кръв, цвят на гълъб и на луна. Търсех подходящия разтвор, за да пресъздам нейният тен. Търсех съвършената смуглост, кипяща от живот. Цветът на тореадорска ревност и цигански ритъм, на видения на Гоген и на ден сред екзотични брегове, на живот в тяло, благословено от слънцето. На лекомислена хармония, повила един неспокоен и дълбок търсещ дух.
Такъв беше образът на Ирина. Обвита и благословена от красота, нежна и загоряла от слънцето кожа, неспокоен, вечно лутащ се от свят на свят, от категория на невъзможното, към следваща категория на невъзможното, дух. Трептяща на метафизичният праг същност.
Присъствието й на алена заря в юлска утрин. Нежно и вълнуващо под гальовната кожа на жена, родена за милувки. Имаше взаимодействие и симбиоза между метежния й дух и крехката й красота. Такива като нея се раждаха на един милиард години, за да разделят империи и да умират, ухапани от змия, до своя любим. Да откъсват и изкушават с плода на познанието скъпия си приятел. Да побеждават в мъжки битки, а да губят като жени. Да вдъхновяват, да бъдат кумири. И чертите й бяха на кумир. Изваяни от хилядолетната генетична игра, може би от Бог и дори с намесата на дявола, във Фидиев маниер. Достолепни, в същото време земни. Интелектуални, а наситени с еротизъм. Високо чело със силно изразено полукълбо в средата. Перфектен нос, подобен на мраморна римска богиня. Леко осъвременена, по-малко героична и много по-женствена. Толкова достолепна, но пък далеч по-нежна. Такава като нея древните скулптори не биха могли да изваят от камъка. Очи, макар и по азиатски издължени, вечно удивляващи се, винаги широко разтворени, затрогваха, а не излъчваха строгостта, типична за далекоизточно изписаните очи. Естествено кафяви, възбуждащи с топлина, а когато последния път я видях след завръщането й от Америка – вместо очила носеше контактни лещи със синьозелен цвят.
– Приличам ли ти на жабче? – смееше се тогава тя.
– Приличаш ми на котенце, което мъркайки, галейки се в тялото, може да ти забие нокти – отвърнах й, а когато очите й, още по-изразително описаха детинското удивление, разширявайки се повече от обикновено, не можех да не избухна в смях и да не я прегърна.
С тази жена не можеше да се скучае.
Рисувах окото й, а кафявия цвят преливах в зелен. Истинстинската й същност се преливаше в козметиката, избрана сега. Тя беше жената – полудевойка, която все още желаеше да се роди момче, може би заради професорската си титла по философия и въпреки епохалните си прозрения в книги от типа на „Тялото на Бога“. Поддаваше се на световното внушение и се опитваше да прекрои божествената си красота с естетиката на времето. Зелените очи й отиваха, но зеленият цвят върху нейната ретина беше стъкло. Нейната Америка върху полите на Витоша, по които някога се любехме, беше стъкло. Почти недоловимият акцент в мелодичния й глас беше стъкло. Изтънченост върху естество. Борбата между тях. Чувствах, че и аз съм покрит със стъкло. Че я виждам през него и тя ме вижда така. Виждаме как дланите ни се докосват, как устните ни се впиват, но и дланите и устните са се допрели до стъклото. Прелях кафявия със зеления цвят и в очите й заигра една непозната пъстрота. Тъй прекрасна, изразителна дуалистична, игрива, човекобожествена, чувствена, но и разумна, интелектуално-лекомислена, лудуваща, каквато й подхожда да бъде. Едва сега пред портрета й, когато тя беше далеч от мен, я разбрах напълно:
– Ирина! – възкликнах и сякаш нейният глас в самия мен ми отвърна:
– Не разбра ли, Жанино, че животът ми е и мой и взаимстван, че моята същност е лична, но е и част от световното съществуване, че моята красота е естествена, но и съобразена с естетическата рамка, изкована от вековете, че те обичам, но част от мене е твърде огромна, твърде световна и хаотична, че да може да се събере завинаги в сърцето на един човек. Не разбра ли, Жанино, че очите ми са били винаги и белтъчни и стъклени, боготворени и човекотворени, кафяви и зелени. Винаги кафявото и зеленото в тях се е преливало в недостижимата пъстрота, в която си влюбен. Обичал си ме и ще ме обичаш, точно защото съм пъстра. Защото винаги можеш да ме имаш и винаги да ме нямаш. Дори да завладееш света, ще изгубиш душата, която те люби. Имаш ли тази душа, няма да имаш света. Аз самата се нямам напълно, а винаги се събирам, търся, класифицирам, пренареждам, откривам се всеки ден, губя се всеки ден, разтварям се, разпилявам се и безспирно ще се гоня. Ти пожела да ме притежаваш напълно, затова ме загуби.
Нарисувах устните й широки и плътни. Скулите й строги, но и разнежени в топлина, тръпнещи от вечно вълнение: пред поредната ни прегръдка, пред метафизичния праг, пред световната авантюра, пред поредното пътуване. Езическа богиня, не от мрамор, а от плът й кръв…
Как бих искал да съм Фидий в този миг и обожествявайки я, да я извая от мрамор и да престана да я обичам! Как исках в този миг да вградя сянката й в мрамора и дори сам да се превърна в мрамор или поне сърцето ми да стане мрамор! Не можех! Рисувайки я, отново изпитвах всички страдания по нея, цялото щастие, изживяно с нея, всичките ни Лунни оргазми и пропадания в кратери, хиляди посветени стихове. Рисувах тялото й, ефирното присъствие на кошута, нежна като топла ласка. Съвършено стройно, възвисило рязко щедра, плътна гръд с копнежни – огнени пламъци – зърна. Топлият хълм над бедрата й. Тръпнещите фибри, които с движения някога сякаш изричаха: „Жанино, Жанино, Жанино…“
Разпилях кестенявата й коса с вятъра, защото Ирин беше дъщеря на Мъдростта и Вятъра. На древен философ и прокълната вакханка. На свята, но буйна девойка и пратеното от дявола изкушение. Нарисувах и тъговната свивка под долната й устна. Стана ми тъжно, но усетих, че дори и в най-щастливите си мигове е била винаги малко горестна. Не можеше да притежава всичко, а още по-малко можеше да се лиши от желанието да иска всичко…
„АКО НЕ МОЖЕШ ДА ПРИТЕЖАВАШ ВСИЧКО, МОЖЕШ ДА СЕ ЛИШИШ ПОНЕ ОТ ЖЕЛАНИЕТО ДА ГО ПРИТЕЖАВАШ! НАПРАВИ ГО, АКО НЕ ИСКАШ, ДОРИ КОГАТО СИ НАЙ-ЩАСТЛИВ, ДА СИ МАЛКО ТЪЖЕН!“
С тъмно златиста кестенява коса… Около всяко косъмче трептеше аура в цвят на тъмна охра, преливаше се и правеше косата й да изглежда по-светла отколкото в действителност беше…
Лицето й преливаше в моето. Трудно е да се нарисува портрет на толкова духовен човек като Ирина. Колкото и да е сполучлив портретът, винаги има нещо незавършено, нещо недоизказано, нещо което води към следващия, и следващия… Ако щете двехилядния и тринадесети портрет, а после още и още, и още… До безкрай. Този портрет никога не можах да завърша… Фиктивен край за произведение, което никога нямаше да е напълно завършено. Когато в миналата глава, отправяйки послание попитах: “ Ако няма край, защо е началото?“, веднага се самоапострофирах с въпроса: „Кое е началото? Кое е краят?“. Понякога е трудно да се определи. Понякога не може да се определи. Кой поставя началото на любовта между двама? Искрата в кое сърце предхожда другата? Кое тяло подпалва с тръпки другото? Има ли изобщо първо? Възможно ли е, след като става дума за единомислие, единовъзприятия, единосъжителство? Любовта в съвършените си „стандарти“ е кръг между двама! Кръгът често изменя формата си. Понякога се превръща в триъгълник, дори и в многоъгълник. Понякога геометричната фигура се разпада. Понякога е напълно изтрита с гумичката на абсолюта от световното съществуване, но винаги е била кръг. Кръг, в който началото е невъзможно. Кръг като кръгова техника на рисуване, в която формите са следствие от енергетични експлозии. Експлозии като Големия взрив и чак след настъпването им може да има някакво начало, но преди това начало е нямало. Любовта между двама не може да произлиза само от един от двамата. Изобразените с кръговата техника обекти не може да са начало един на друг. Всичко е начало, следователно всичко е безкрайно.
Така, без да свършва, ликът на Ирина се преливаше в моя. Издължените очи се пресъздаваха в моите. Значително по-широки. Биха приличали на очи на бухал, отдадени на съзерцание на невидими за множеството неща, но цветът им бе син, което значеше, че твърде обичат светлината, за да бъдат живот на бухал. Очите ми почти напълно ме изразяват като амплоа и като характер. Подобно на бухала съм философ, но няма да се отдам на безкрайно съзерцание, за да не стана пленник във вечния мрак на дълбоките понятия, за да виждам туй, което другите не виждат, а да не забелязвам трапа пред краката си. Обичам мъдростта, но повече от нея обичам самата любов. Красотата е гравитационното притегляне за птицата на любовта, а мъдростта е гравитационното притегляне за сърцата на самотата. В очите си съчетавам птицата на любовта и сърцето на самотата. Самият аз съм и двете. Рисувам очите си с милори…
После избирам плътни бои. Най-естествените, най-близките до природата и до земята. Плътта ми е безкрайно земна, пращяща от здраве. Плът на животно, а не на растение. Тъжен е двадесети век, че без да възвиси духа е превърнал с улеснения и леснодостъпни отрови повечето от рожбите си по-близки до растения, които и най-лекият вятър ще пречупи или дори ще откъсне от корен. Щастие е, че не съм един от тях. Имам захапка на питбул. Когато реша, късам със зъби кабели. Коронният ми номер пред публика е свиването и късането на яките капачки от бирени бутилки. Нямам мускул по себе си, който да не е силно развит. Най-впечатлявам с лицевите си мускули. Те не могат да се развият във фитнес-залите. Няма културистична система за тях, не е изнамерена и диета, с която да се подобрят. Особено релефни и впечатляващо обемни са мускулите над слепоочията ми. По лицата на много хора не са забелязват дори. Това е най-използваният мускул в човешкото тяло. Той се използва и при говора, и при дъвченето. Поради това този мускул трудно се натоварва, а оттам – трудно се и развива. При мен е силно изразен, сякаш съм различна порода човек, която е създадена захапе ли нещо, да не го изпуска от зъбите си. Звучи хищно, а аз наистина съм хищник. От хищниците произлиза ловът, а аз съм ловец. Кръвната ми група го доказва. Ловец на преживявания, на любов, на красота, на световни погледи. Ловец съм на пейзажи, на голи тела, на радост.
Устните ми са плътни, издаващи страст, сочност и сексуалност, сравнително къси, но усмивката ми е широка и с всичките ми тридесет и един зъба, така съм роден, белег по рождение за необичайност, наредени като войници с цвят на перли.
Черепът ми е масивен като статуя на Зевс.
Челото ми е със същата форма като това на Ирина. Високо е, много високо, и е издуто в средата. Частично оплешивял съм. Това привлича силно нежния пол. Отдалеч жени, самки и жадни за нещо по-различно нимфи подушват, че всичко се дължи на прекомерното количество тестостерон в организма ми. Потентността ми изглежда е наследствен белег. Дядо ми на преклонна възраст е създал баща ми. В медиите неведнъж е писано, че Принц Папа Жан е имал десет хиляди жени в живота си. На път съм да достигна познатия рекорд на бащата на Мегре – Жорж Сименон, който е имал двадесет хиляди, за целият си седемдесет годишен живот. Мъжествеността ми е свръхсъзерцаема към нежния пол. За сексуалността ми казват: трансконтинентален хищник. За мен великият диригент на двадесетти и на двадесет и първи век Константин Кримец създаде философско-сексуалния термин Великият Eбър. Останалата коса е запазила леко рижия си оттенък. Нямам и един бял косъм, а съм преживял не малко удоволствия, а и неудоволствия, от които хората побеляват. Опитът ми наистина е за завиждане. Рамка и символ на лицето ми е брадата. Тя е по-рижа от косата ми. Гъста е и е богатирска. Асирийско-вавилонски тип, срещан и при траките. Нали съм потомък на Орфей! За да нарисувам кожата си, разтварям натурална сиена, във всички цветове на дъгата. По-важни са приключенията, при които съм запазил кожата си от нейният естествен цвят. Тук разтворителят е животът. Все пак използвам натуралната сиена, защото портретът ми трябва да бъде близък до истинския ми облик. Рисувам носа си, правилен, нормално масивен за подобно лице. В профил може да се забележи почти незабележимата извивка на върха му. В анфас – триъгълен. Ушите ми са малки – най-фината част от лицето ми. Покрити са с нежен пух, с нежна козина. Понякога ми се иска да отгледам от космите им екзотични мустаци по подобие на тези на Салвадор Дали. Започнах да си бръсна космите, за да се получат тези изключителни мустаци, израз на екзотичния характер на Принц Папа Жан.
Е, хрумванията си са хрумвания, приятели! Не всички ще осъществя. На портрета ушите ми са без мустаци а ла Салвадор Дали.
Оформям скулите си. В по-долната си част лицето ми е по-широко. Казах, че приличам на зла порода пес и наистина приличам, но в момента ми хрумва да се оприлича с Полифем. Този зловещ и симпатичен едноок великан от гръцката митология.
/Фройдистка забележка: Едноокият великан е символизирал незадоволен мъжки полов орган.
Освен звероподобен великан, той е бил и страдащо същество, влюбен в морската нимфа Галатея…
„Е, скъпа, моя Галатея! Защо пробуди отново след толкова векове духа на страданието в тялото на великана?“
„Дали пък духът на страданието, не е духът на божественото, духът на легендата, в която може би ще се превърнем?“
Тъжен съм, макар и голям! Тялото ми е твърдо като скала, способно да се сражава с всички трудности на живота, но тялото ми е и мек хляб който раздавам, за да нахраня гладните. То вечно воюва и побеждава живота. Разкъсва с мускулите си, изпълнени с кръв като мехове със старо вино, суровото месо на живота, храни се с него, но е и като восък, който се разтапя пред нежен стих. Фибрите носят един възтежък метален кръст на съвремието, ала очите ми плачат когато знам, че със сълзите си мога да утоля жаждата на жадните. Не може да го разтърси и йерихонската тръба на звучащото като рок съвремие, но винаги е разтърсено от любовни трепети. Едро, обаятелно и присъствено, за да е пълно с живот, за да внася живот в дома и в паметта на всеки нов приятел, познат или любима, които чуват мелодията на думите ми и танцуват по тази мелодия. Тяло на мъж, чието „да“ е „Да!“, чието „не“ е „Не!“, на когото „може би“ е чуждо. Тяло на победител. Душа на човек, познаващ стотици поражения.
В тяло на мечка, хладнокръвие на змия, свободолюбивост на орел, любов на майка!
Тялото би експлодирало от експлозивната си енергия, ако не беше обожествено от изкуството, пред което се смирява.
Би се главозамаяло пред божеството, ако я нямаше любовта, която да го кара да разбира ближните.
Би се обезлечило сред тях, ако не можеше с горди имена да нарече и нарисува своя облик.
Би се хипнотизирало от този облик, ако я нямаше Ирина.
Превръщаше се в Нарцис, влюбен в Ехо, в тази, която някога беше обожествил.
Любимата.
Изгнаницата.
Прелъстителката.
Тази, пред която свещенодействаме.
Тази, спрямо която кощунстваме.
Която следваме.
Която ме вдъхновява да рисувам.
Според Френсис Бейкън три открития са помогнали на европееца да завладее света: книгопечатането, барута и компаса.
В действителност откритията са направени.
Любовта да завладее света. За такава като Нея: тази която рисувах и обичам. Заради Тази, за която е открита хартията, защото хартията е открита само за стиховете, които съм й посветил, а не за чертежи на оръдия. Заради която е изобретен компасът, защото компасът е изобретен не да сочи посоките, а да показва единствената посока към Нея. Тази, заради която е открит и барутът, защото барутът не е търсен, за да бъде открит, а е търсена връзката с Изкусителя който е Тя. И тази връзка е открита, без да бъде осъзната. С барут и с Лунен оргазъм тя покорява света! Без компас покорява четирите посоки. Без любовен стих – всичките листове, защото дори Теорията на относителността, прочетена от мен, е любовен стих…
Бях мъжът, обречен на нея.
Бях и волна птица.
Бях и тъжащият едноок великан Полифем.
Виктор Бугай също ме нарисува с едно око в триптиха, посветен на мен. Нарисува ме с едно око като Циклоп. При Циклопа едното око символизира единствената посока напред!
/Фройдистка забележка: Като си изяснихме какво символизира едноокият великан, трябва да добавим, че този на Папа Жан е толкова значим в живота и творчеството му и така ясно изразен и в самата му Аура, че не напразно руският художник го е нарисувал като едноок и много могъщ великан. Става въпрос за картината: „Щедрий обладатель России“. Един едноок великан покорява цяла Русия. За такова нещо и Омир не би си позволил да пише./
/Забележка на Фройдистката забележка: Фройд не е прав. Не едноокият великан символизира пенис, а пенисът символизира едноок великан./
Съзиращото невидимото виждащо – трето око! /Животворящото!/
/Бележка на нихилиста: Великанът и наподобавящият го анатомичен орган нямат нищо общо!/
/Забележка на тринадесет хиляди жени: Имат! Имааат!/
/Бележка на дадаиста: Фройд и великанът имат нещо общо, но картината я няма!/
Тайнственото сетиво, което вижда несъзерцаеми за очите неща. Способността си да пречувствам бъдещето, да долавям невидими неща у събеседниците си, и да надничам в миналото на природата и вселената. Със психокинетичната си енергия съм излекувал хиляди болни хора от различни заболявания. Аурата ми е стремление за обхват на цяла вселена. Трепет, усещан на стотици хиляди километри, част от който оставям на всеки човек, вселявам във всеки предмет, облекчавам тела, лекувам души. Вселявам енергията си в картините и чрез посланията си ще достигна до милиарди хора по земята. Полусериозна, полушеговита, но все пак реална като разказа ми е. Колоритна като картина. Бляскава като лека налудничавост, подобна на тази, която често демонстрирам.
Продължавам да разтварям цветовете по лицето си. Разтварям сякаш всички пейзажи, които са се отразили в тях, докато накрая лицето ми отново добива натуралния си цвят, издаващ живот и кипеж от енергия.
Лицето на портрета е пренапрегнато, като че ли е засегната галактика в гърлото ми. Когато лицевите ми мускули са в напрежение, щом пусна газове – релаксират. Затова преди делови и любовни срещи пускам по няколко пръдни. За разлика от Салвадор Дали, който докато е пърдял е кукуригал, аз рева като магаре. По всяко време на денонощието, дори когато правя секс, мога да пърдя гръмогласно.
Стоя удивен. Не търсех натурализъм, а го постигнах. Кожата ми лъщи както и в действителност. Слънчевата светлина играе по силно изразените мускули.
Разбирам, че отразявайки света върху себе си, аз съм отпечатал себе си върху света.
„АКО ИСКАШ ДА ОТПЕЧАТАШ СЕБЕ СИ ВЪРХУ СВЕТА, ПРЕДИ ТОВА ОТРАЗИ СВЕТА ВЪРХУ СЕБЕ СИ!“
Самотата се лекува с търсене. Дори когато не знаеш, че си самотен инстинктивно търсиш и без да знаеш се лекуваш. Сега, когато всичко свърши, го разбирам по-добре от всякога.
Не, не е свършило. Кога ли свършва всичкото? Все още съм жив и боли. Много боли! Това, което искам е наистина всичко да свърши.
Вървя нанякъде. Прибоят се смее. Дърпам за синджира черна крава. Купих я преди часове. Преди това исках да се самоубия. За да свърши, за да отболи… Кравата заплете рогата си в драките. Сега… Прерязах гърлото й. Разпорих корема й и извадих вътрешностите й. Съблякох се. Напъхах се в празния търбух. Стана ми топло и приятно. Светът престана да съществува. Не се бях родил. Бях в утробата на майка си. Все още нямах име. Все още дори нямах пол и не можех да се влюбя, а живеех в любов и топлина. Скоро щеше да се разкъса пъпната връв и да заживея в самота, която да лекувам с търсене. Щях да впия устни в майчината гръд и миг след това, още по-гладен, в гръдта на любимата – порочната, дивата и възвисената, тръпнещата и хладната, лъжовната и истинската, прокълнатата и благословената, моята и чуждата, единствената и една от многото, сладката и горчивата любов. Тази, която търсех, тази, която открих.
Тази, която изгубих и не бих могъл да изгубя.
Тази, която съзрях в картината, която не беше в картината.
Еротичната, себичната.
Яростната.
Илюзорната…
Фантазията ми беше родила това същество!
Нима всичко беше истина?!
Нима не я измислих, като исках да върна спомените от зачатието, свивайки се в корема на черната крава?!
Унасяше ме… Заиграха светлините от стари спомени. Те бяха от един предишен живот, който може би щях да забравя, щом отново видя бял свят…
Чувам воя на гладните псета, подушили прясната кръв.
Дали ще ме разкъсат с остатъците от кравата?!
Не. Не се боя.
По нещо ми приличат на страстите, от които също не се побоях, макар да знаех, че можеха и да ме разкъсат.
Чувствам близостта на освирепелите кучета и тръпна в сладостно очакване.
Както тогава, в асансьора…

Get real time updates directly on you device, subscribe now.

Comments
Loading...