Принц Папа Жан

КНИГА НА ЛЮБОВТА

ПОСВЕЩАВАМ НА ЛОРА ЙОРДАКИЕВА (МАХАТМАДЕВИ)
Световно известна писателка, философ и духовен учител

ЛИРИЧНА ПОЕМА

Не твоята гримаса познавам,
познавам пълзящия по кожата ти сластен демон,
преливащата се по нея лунна светлина,
мъждукащото отражение на свещи седем,
познавам търсещата ме жена,
познавам непокорния гребен
на убиващи се във брега вълни,
познавам твоето излъчване,
познавам звездния танц по челото ти,
валса на болидите, лудуващи под костите ти,
познавам бликащото шампанско на излъчващата се
от порите ти виталност,
познавам опиума на устните ти,
познавам отчаянието на изписаната съдба,
познавам те, познавам те Лора…

Останало е в мен зрънцето,
обляно от светлина, което се пръска
и ражда в цветове небето,
а то ръси златния дъжд,
който обладава земната ми плът,
за да разцъфти във вдъхновение,
а вдъхновението да се превърне в лабиринт,
в който те търся
и знам, че и ти ме търсиш…
Знам, че ме търсиш.
Без разум, без памет, без воля, без себе си дори,
като изгубено във тайнствена страна сияние,
като блуждаещ огън всред тресавище,
като очи, залутани след носена от вятъра прашинка,
като несъзнателния път към истината,
като Тибетско откровение,
като грях,
като видение.
Видение, вселено във жена.
Жена, воюваща със своето видение.
Като съдба.
Като съдба, като съдба.

Там, където несъществуващата бездна
разголва своите гърди,
където си болезнено съществена
и единствено реална ти,
където чезна,
където пак си ти,
единствена, божествена,
взрял се във духовната хазна
на жена с прекрасно тяло,
живееща единствено във словеса,
одухотворена в тяхната душа се бори
за капка въздух и за истинска съдба
и отново се превръща в прекрасни думи
и в беззвездни небеса.

Ако беше разголената бездна, която обещава,
ако бе жената, която пожелава,
ако бе слънчевите съсци, от които пиех
млякото на свенливата реалност,
ако беше виртуален образ,
или образа на братовчедка ми, с която съгрешил съм
в ранна възраст,
или образа на туй, което все наричам тръпка,
или моята поредна стъпка…
Стъпка е на нестинарка!

Останала е в мен искрата.
Тази, която лудуваща пада в сеното.
Която краси нощта с пламъци.
Която нагарча и във въздуха, и във виното.
Която примирява видението и жената,
а те се унасят, а унесът е трагично сладък
и разсъблича… Къса със зъби първо корсета,
впива под него език и целува зърната,
а в тях океаните са алени
и пурпурно торнадо
като знаме се вее
над огнените вълни,
сред тях си ти.
Момиче, което от мен желае.
Видение, което от мен се отрича.
Мит: барелеф върху мрачното ми създание.
Барелеф на жрицата на Изкушението.
Барелеф на змията на Откровението.
Трагичната мисъл и война.
Война, война.

Останала е в мен лудуващата ласка
на тринадесет фатални картини, достигащи до теб
с върха на побеснелите си от страст езици.
Милиметри дели трепета им от разголената ти гръд.
Милиметри и светлинни години ги делят от нея,
а тя е набъбнала.
Готова е за следваща експлозия.
Тринадесет бяса в нея забиват зъби в шиите си,
а вместо кръв от тях потича нектар.
Онзи, божественият, блаженият опиум, който не убива,
а преизпълва с живот.
Стича се по снежните върхове,
а камъните под лавините се топят
и човекът оживява.
Оживява, оживява.

Оживява, смален в малкото си тяло,
а то е вдъхновено и възбудено,
то е безумно влюбено и пияно от трепети.
То е тъй побъркано и жадно, че изпива цялата вселена.
То е умопомрачено от вкуса й на шампанско.
То е вече криле над злото и доброто.
То е мост между истината и лъжата.
То е свят между небесния и скотския.
То е просто човекът.
Човекът, човекът!

Останаха ми тринадесет фалоса
от които се лее плазма и сперма.
Възбудените фалоси на тринадесет нощи.
На тринадесетте нощи,
в които греховно влюбени ще преминат
през всичките адски кръгове
и ще достигнат Абсолюта,
в който трагедията е Рай,
а адът е скучно топлото,
пред жаркото легло на Любовта.
Леглото, в което интелектуализмът самотен сънува
Величието на импотентната статуя на своето падение.
В която поривът е заменен с навика.
Свободата се е облякла като куртизанка
и прислужва на отекчени перверзници.
Останаха ми широко разтворени, като устни клетки.
Те бълват фурии и харпии.
Еринии размятат над тях омагьосани бичове
и след всеки замах реалността се променя.
Променя се, променя се!

Останал ми е пътуващият сал на тръпката.
Посветената на всички нимфи тръпка.
Тръпката, затворена в ковчеджето им,
в съкровищницата им
Тази, която откраднах.
Тази, която пазачите на митовете
се опитаха да ми отнемат.
Тази, която опазих.
Тази, която ме опази.
Същата, с която те облях.
Малка като квант, в която се скрихме
и заживяхме в нея,
далеч от суетната гордост на преситените богове.
Същата, с която заедно се леех по картини.
С която създавах светове.
В която нямаше омраза.
Която не разбрах и не разбра.
Живеехме в прекрасния й вариант и родихме себе си
и изгряхме, като миг и вечност,
напомнящи на малките ни тела Лора.
Малките ни тела, малките тела!

Останал е златистият пашкул от сърцето ти.
Този, в който се скривам от световната суета.
Този, който ме връща в битието ти.
Този, в който скривам очите си от тъжната сивота
на време, в което шансът да оцелееш, е хищнически,
в което няма място за откровеност,
което понасяме стоически,
което напомня за нероденост,
което е жестоко езическo,
което ни оковава в подреденост,
което е най-цинично, когато е най-изтънчено,
което е най-безлично, когато се опита да открие лице,
което е най-космично, когато ни затвори
в зандана на откровението си,
което те кара да наречеш сянка жената.
Жената, жената!

Останала ми е и луната,
онази същата, която нощем идва в леглото ми и шепти,
която има твоите черти,
която, неподозирайки, се трансформира и става любима,
която ме обзема и променя,
спуща ме с лъчите си от небето към природата,
а отразените й от природата лъчи ме връщат там високо,
където сме само заедно,
далеч от перверзния карнавал на световното.
Там, където нормите са различни,
където хармонията е страст,
където разумът се забавлява,
където тялото е дух,
където си врата към други измерения,
където съм врата към висше сътворение,
където екстазът е разум,
където в забрава си припомняме истината,
а тя е голи вакханки на жребци.
Нашите клетки, нашите клетки.

Останала ми е една духовна раковина,
която крия в джоба си,
с която вечер разговарям,
а разговорът ни носи в пространството
и там себе си сътворявам –
отново да достигна, отново до теб,
да проникна през огледалния ти образ тайничко
до най-скритите и потайни кътчета на съзнанието ти,
да спущам пръсти от пръски на спомени по него,
да чуя признанието ти,
това, което силното ти “Его”,
попречи да изречеш,
смелото,
бунтовното,
единственото,
последно.
Последно, последно.

Останаха несъзерцаемите ти трепети.
Те, който ме докосваха.
До които се докосвах.
Които ме обладаваха и обладавах.
Преминаваха през тежките стени.
Късаха дрехите и топяха кожата.
Стигаха до свят, какъвто няма,
а ние пожелахме да има.
Там ставаха птиче ято
и фуга, изпълнявана от оркестъра
на всички земни и небесни ветрове.
Носехме се в транс
и сами се превръщахме в мелодия.
Нямахме минало, нямахме и бъдеще.
Имахме себе си изцяло.
Имахме себе си изцяло. Имахме се изцяло.

Бавно търся лика ти под изкривената гримаса,
която нарисува с думи върху своето тяло.
Мъча се да я изтрия, а тя е татуирана.
Тя е гравирана дълбоко в духа ти.
Да я отстраня, значи да те счупя.
Да те изгубя.
Търся лика ти и отново го откривам,
а той е изпълнено с небесно мляко тяло,
тяло, по което танцуват малки огнени духове,
гонят се и с танца си, рисуват милувките ни,
вселяват се в ръката ми,
а ръката – под езика ми,
езикът – под очите ми,
очите ми – под битието,
битието – под съзнанието ми,
съзнанието – под собствената ми тайна.
Собствената ми тайна се превръща в поема,
поемата се превъплъщава в картина,
картината потъва в леда на сърцето ми
и то потича и ме кръщава отново.
Кръщава ме. Отново ме кръщава.

Кръщава и твоето лице
и то отново блясва без гримаса.
Усмихва ми се слънценосещо,
леко, игриво, живо и щастливо,
както беше някога…
Отново е някога и имам теб.
Имам теб.
Макар че не си при мен.

Потъвам дълбоко под понятията, под виденията…
Под натоварените с бетон и неон скули…
Под мултимедийната реалност…
Под световните знамения…
Под мрачните кули…
Под неистовата, истерична,
свръхмодерна баналност
на разумността…
Под театралните копнения…
Под подправения огън,
под подправената светлина,
под подправената буря…
Под масажиращите истините философи…
Пад греховните очи
на луминесцентната действителност…
Под маската от слово върху лицето ти…
Там някъде е кожата ти,
непорочно чиста, неопетнена, неподправена.
Там някъде е магията,
която промени живота ми.
Там някъде е енергията,
която не направлявам,
а се оставям да бъда воден от нея,
защото вярвам в чистотата й.
Там си гола и ранима.
Гола и необяснима.
Там си пръстенът на моето съществуване.
Там пируват вълшебствата
и от небето се лее целуващ дъжд.
Там нощта струи от лицето ти
и отмята черната коприна,
покрила голи, мраморни торсове.
Там премигват две сърца,
две бездни в нежнокафяво.
Там през миглите
се процеждат лъчите на звездите.
Там е истината, лишена от дявол.
Там сме ние самите.
Ненабедени и заключени
в подредената в безбройните ситноизписани редове
за световното съществуване вселена.
Там са игрите на олимпийците.
И бисерната полуда е там.
Докосвам нежност
и ме докосва нежността.
Плувам в нея,
а тя подскача над моето вълнение: полуриба, полужена.
Там е изворът на всичко туй,
което погубваме в изкривените понятия.
Призрачно е, но и реално.
Там си ти.
Огледай се.
Това е лице на жена.
Това е лице на жена. Твоето лице Лора.

Там, където демоните не губят своя образ
и не се превръщат в пластмасово усмихнати сектанти,
където ангелите не се превръщат в падащи знамена,
там, където цялостта не се топи в пошлост,
там, където да правиш любов,
значи да си любов.
Там, по върха на твоята козина,
където с език описвам печалното си съществуване,
там, където печалното ми съществуване
се описва по моя език,
там, където за пръв път те разголвам,
за да те сътворя с милувките си различна
и от мраморния идол на безсмъртната
да извлека с нейното единствено стенание
душата на тленната,
а тя да ме възкреси,
там, отново заедно…

Стражи с пики бяха твойте думи,
а по пиките течеше
сладострастният сок на безумието…
Този, в който да се отровим.
Този, който да ни зароби
с наркозата на интелектуалното ни самоопиянение,
в което е, разбира се, твоят дявол,
твоят любовник, който се опитва да те разкъса от мен,
ала той няма ни физиката ми,
ни перисталтиката ми,
ни моята виталност, която значи живот.
Там някъде си святата мадона,
отдадена и на фараона, и на последния
изпълнен със сила Богоизбран,
който трябва да преведе народа си
през душевната пустош.
През душевната пустош. През нея към тебе.

Там, където няма похабяване, а телата се носят
по спирала към дъното на същността.
Където страстната взаимност е светостта.
Където прокобните маски на сериозността са комични.
Където страховитите лица са лица на клоуни.
Където плътта е росата.
Където говорят листата.
Където е ранна пролет и пъпки.
Пъпки по клоните, пъпки на гърдите ти,
пъпки на вдъхновението,
от което разцъфтяват произведения,
които утре ще бъдат наречени “велики”
и ще останат неразбрани.
Нямам спокойствие там,
а имам буреносния си заряд,
който неочаквано се разтваря в най-широката прегръдка.
Нежни светлини закопняват над слепоочията ни,
разтварят широко скритите ни сетива.
Обричат ни и на терзания, разбира се,
но има ли святост без терзание?
Малко дете съм там.
Малко дете, което иска себе си.
Което знае да постигне себе си
и го постига с милувката.
С милувката, с милувката!

Колосано слънце по ревера на мъдростта,
Книгите, които пишем,
за да съхраним по-скъпото от свещения прах,
останало ни от живота.
Колосано слънце на лицемерната подправа
на истинския живот,
а истинският живот има своята любовна история.
Как да я скрия, когато тя е истина?!
Как да я скрия, като с това бих убил
част от красотата, която можех да споделя
и да дам възбуда на безразличния,
зрънце надежда на отчаяния,
една искричка на изхабения,
някакво чувство на свръхбогатите,
преситени от истинския живот.
Не бих ли бил вампир?
Не бих ли убил това, което казваш,
че не ми е останало от теб?

Имам твоята светла същност,
Онази, чувствената,
онази, която издава възбудени стенания,
онази, скритата под интелектуалната ти външност,
скритата под изкуствената теб,
която може да изпитва и терзания,
която може да бъде и пантера,
и отвъдност на съществувания
отвъд доброто и злото,
отвъд истината и лъжата,
отвъд живота и смъртта,
отвъд войната на половете,
отвъд блясъка на светското злато,
отвъд себе си самата,
отвъд плодовете на мъстта,
отвъд жълтите и беззъби стенания,
на една свърхмодерна интелектуалност,
която се разтапя във восъчните сълзи,
над мъртви божества.
Имам те, макар да нямам притежание над теб,
макар че съм наричал “своя” и последната твоя частица,
която си осъдила на изгнание.
Имам те, макар че слепотата ми
те превърна в кула със знамена,
макар че душата ми береше тръпките ти като цветя,
макар че съдбата ми беше част от твоята съдба,
макар нищетата ми да беше и твоята нищета,
а загубата беше тъй жестока.
Имам те като усмивка на всеки изгрев,
като притча и като кошмар,
имам те като неовъгляващ ме пожар.
Имам те като ураган на своите утехи,
имам те като това, което скептично забравят боговете,
това, което губят и по което се погубват умовете,
миговете се превръщат в митове,
мълчат философите в най-бялото и искреното свое чувство,
като природата, която ни ухажва със снежинки,
като последното изкушение,
като лудуване, което ми връща свежестта на материята,
като летуване в празничен юг.
Като празничен юг. Като празничен юг.

Нощем си лунна дъга и със теб
разтварям се в своята палитра,
рисувам слънца върху дневния лед,
топят се, ухаят на мирта.
Нощем си лунна тъга и със теб
тихом пристъпям във мрака,
паля свещи пред отрочето – век
и с тебе дочаквам зората.
Нощем си лунна нега и със теб,
свирим балади на звездната арфа
и въздухът разтапя се в мед,
и лодка ни нейде откарва.
Нощем си лунна страна и със теб,
живеем различно от денем,
после сковава те лед…
От нощите сили да вземем…
Да вземем сили.
Сили от мечти красиви.

Имам те като нощ, като лунния характер,
който пробужда върколаците.
Като лунния образ, който предизвиква мечтателите.
Като лунната красота, която вдъхновява влюбените.
Като лунното мечтание, което предизвиква революции.
Като лунното знамение, което твори немислимото.
Като лунното копнение, което осребрява виденията.
Като лунната соната, която свири с дъха си откровеният.
Като лунната падина, към която протяга ръка възбуденият.
Като лунното безприсъствено, което твори философът.
Като лунното опиянение на поета.
Като лунното откровение за грешника.
Като лунната съдба за красавицата.
Като лунната голота за звяра.
Като лунна възбуда за готовия да вземе избор.
Като лунна полуда за този, който ще съгреши.
Като лунна одежда за душата, която ще сътвори.
Като лунен оргазъм те имам. Като лунен оргазъм.

Get real time updates directly on you device, subscribe now.

Comments
Loading...