Принц Папа Жан

Лунен оргазъм

Изтекоха повече от две години от вечерта, в която докоснах с четката картината. От тази вечер нататък започнах да изпитвам неистов глад да рисувам. Извайвах гърди, бедра, венерини хълмове. Вълни, напомнящи женски форми. Скали, приличащи на мъжка твърд, впила се в ранимата плът. След всяка картина чувствах облекчение, като след края на полов акт. То траеше секунди, после отново следваше гладът – и следващата картина. Виждах призрака, който ме караше да живея по този начин и ме вдъхновяваше във всеки облак, зад всеки ъгъл, във всяка природна форма, във всяка жена.
Рисувах чудото, а то винаги ми се изплъзваше и колкото и съвършено да беше в картината, толкова несъвършено оставаше в живота. Липсата му и същевременно постоянното му присъствие ме отчайваха. Често си казвах: „Това е фантазия, Папа Жан! Стремеж към съвършеното, а то е само път! Няма да я откриеш!“
И отново гладен и страстен заставах пред следващото платно. Докосвах го с четката и гръдта оживяваше, за да задам своя въпрос: „Коя си ти?“. След това отново започваше търсенето, и разбира се, отчаянието, докато най-сетне ч у д о т о не се откри само пред очите ми!
Стана в един асансьор. Сега ясно си спомням, че преди да се кача в него, дълбоко в себе си съм знаел, че ще се случи и това ще промени съдбата ми. Чувствах неистово, нямо вълнение, което не знаех как да разтълкувам.
Асансьорът в Двореца на културата беше препълнен. Много бяха тези, които желаеха да чуят лекциите на Материус Розенкройцер. Рицарят на печалния образ на метафизичните копнения. Критикът на мефистофелския разум. Знамето на бунта на скепсиса. Аз също исках да ги чуя и може би дори да се запозная с него, без да предполагам, че тази случайна крачка на любопитство и любознателност ще се превърне в такъв остър завой в емоционалния ми живот.
Споменах, че помещението, в което се издигахме нагоре беше претъпкано и не можех да избегна случайният допир до непознатата. Усетих тръпката. Миг след това – ерекция, която се мъчих да овладея с неистови усилия на волята… Смущението ми се колебаеше от приятна топлина в ледени тръпки и отново топлина. Нещо се разкъса. Ръцете ни се докоснаха. Видях лъчите, излизащи от пръстите й, впиващи се като змии в моята ръка. Проблясна искра. Другите не я видяха. Но тя ми се усмихваше. Чувствах се скован като герой от кошмар. Исках да направя нещо, да си помисля нещо, ала не можех. Мислите ми се разпръснаха, а претъпканият асансьор сякаш щеше да пътува векове. Ръката ми трепна, докоснах бедрата й под тънката рокля. Тя почувства допира и се усмихна загадъчно. Усмивка на паднали дрехи. Насмешлива, сериозна, невинна и перверзна. Усмивка на жена, която знае какво иска, но не очаква да узнае това. Излъчване на светица и куртизанка. Скъсани окови. Такава, каквато може да те подпали и подлуди. Такава, за каквато се водят войни. Усмивка от цветовете на картините ми. Странна, някак незавършена. Необяснима. Кратка, сякаш никога не е била. Илюзия, магия….
Ала не беше! Очите ни се бяха срещнали и попили едни в други. Изразът на нейните беше съвсем различен от този на устните й. Изглеждаше смутена, сякаш се боеше от нещо. Може би от допира, а може би, наранена, не искаше повече болка… Говорехеме с очите си. Този диалог ме подлудяваше. „Но какво?! Това беше случайно докосване!“ – извинявах се пред себе си аз, но сърцето ми диво подскачаше. Не беше случайно докосване. Това беше секс. Голото момиче в гората на моите фантазии и гръдта от първата ми картина. Необузданата страст, с която рисувах, понякога онанирах и се изпразвах върху картините. Уж неволно докосване, а усещания за лава, несъизмеримо по-силни от онези в леглата на всички други жени, и от рисуването на всичките ми картини…
„Ще имам тази жена!“
Още тогава чувах воя на гладните кучета, надушили прясната кръв на кравата, в чието тяло бях потърсил спокойствието на зачатието. После три песа започнаха да разкъсват месата й, и скоро щяха да стигнат и до мен, а аз исках да ги нахраня, исках да изпитам по-голяма болка, защото така направеното щеше да бъде още по-скъпо…
Асансьорът сякаш пътуваше към центъра на вселената и в него щяхме да бъдем двамата на ръба на двете душевни бездни, до самия свършек на света…
„Ще имам тази жена!“
Приличаше на лястовица. Кестенява. Ефирна. Тънкокрила. Устните й – плътни, целуващи дори когато не целуват, а в същото време с някакъв ярко изразен детски каприз, който внушаваше единствено невинност…
Не исках да ги нараня, а в същото време исках да ги изгоря с целувки. Копнеех да ги удавя във страстната си слюнка и в сперма. Исках да ги изцапам с боя и те да нарисуват всичките ми картини. Желаех да ме хапят и да ги хапя. Да видя как отгризват сандвич или банан, или главата на змия. В спонтанна лудост да целуват плътта на измисленият принц от гората и да стенат, да стенат…
„Полудял съм!
Ще имам тази жена!“
Най-сетне возилото спря на етажа, където всеки миг щяха да започнат лекциите. Още щом стигнахме, с бърза крачка тя се отправи към виновника за събирането – Материус Розенкройцер. Дискретна целувка по бузите и поздрави на близост. Те бяха съпрузи…
Нещо ме удари в корема. Като че ли ме поля студена вода и отрезнях. Чувствах се ограбен от табуто, което само за миг поставих пред себе си.
Лекциите слушах разсеяно. Трите часа ми се струваха векове, в които все още бях в асансьора и научавах повече от дивите си пориви, отколкото от споделените интелектуални постижения на гения, изречени със страст и несравнимо красива стилистика…
„Какво повече можеш да ми дадеш, гениални философе, повече от нея! Какво можеш повече да ми кажеш, от дивата сласт, която чувствах в слабините!“
Летях!
Когато лекциите свършиха, не разбрах как краката ми ме отнесоха до умореният от реториката си доктор и жената, която беше негова съпруга, а не жената – лудост от асансьора.
– Папа Жан! – представих се.
– Художник-ексцентрик!
Засмях се.Тя отново ми се усмихна. Така сякаш си имахме наша тайна. Все едно в асансьора не бяхме се докоснали с пръсти, а се бяхме любили и влагата от спермата ми над бедрата й още не беше засъхнала.
– Ирина, много ми е приятно! – изчурулика лястовичката.
Мълчаливият диалог вървеше трескаво.
„Ще те имам! Тук свършват табутата! Доброто, злото и изобщо всичко, с изключение на екстаза!“
Розенкройцер се усмихваше средновековно-схоластично, сякаш разбираше всичко и се надсмиваше.
„По дяволите…“
– По дяволите! – дори не усетих, как изрекох това.
– Модерният дявол днес са думите и …. – започна отново лекциите си Материус Розенкройцер.
„Ама ти май си много отнесен!“ – подразних се в мислите си аз.
– Какво? – усмихна се Ирина.
– По дяволите ли каза?
– Исках да кажа, че имам голямо желание да ви покажа картините, естествено и техни фоторепродукции… Да, и да почерпя за това, което се случва в тази зала, защото от днес България няма да е същата. Дори и един интелектуалец да се превъзпита, ще повлече след себе си хиляди души, а те от своя страна… Откъде ми хрумна това!
Очите й блеснаха любопитно. Оказа се, че тя също прави опити в живописта. Половин час след това всички се поотпуснахме. Снимките на картините се подаваха от ръка на ръка и освен възклицанията „уф“ и „ах“ за тях се избръщолевиха цял куп интелектуално недоносени тълкувания за стил, което издаваше много назубрени клишета и много малко свободни байтове чувство. Не знам от къде се взе в последния момент цялата тази яйцеглава тумба. В това поне имах опит. При такива събития, когато дойде ред на почерпката, няма как да не се появят и умниците. На масата е най-приятно да се говори умно. Не е като пред празното платно, или пък пред аудитория от интелектуалци, които трябва да убедиш в своята истина. Всъщност единствените думи, които чувах бяха на Ирина и Материус. Макар и да призна, че не разбира от живопис, той ми даде много ценни идеи върху философията на картините ми, и дори ми каза неща, за които не бях се замислил, а бях нарисувал по интуиция.
Ирина обаче нанесе съкрушителния удар. Думата, която тя произнесе, осмисли цялостното ми творчество. До този момент стилът ми нямаше име. По този начин бе освободен и неканонично жив. Това обаче създаваше затруднения при представянията по изложбите, а и аз не винаги разбирах какво точно искам от следващата си картина. Сякаш винаги съм бил в плен на модерния дявол – интелекта.
– Енергетичен лизизъм! – каза тя.
– Какво! – изненадах се.
-„Лизис“ – разтваряне! Всеобща разтворимост на всичко във всичко, чрез твоята енергия.
Усъмних се, че чете мислите ми. Имах нужда от наименование на изкуството си. Като че ли го знаеше, преди да съм го споделил. Почувствах се щастлив. Миг – вечност, обикнах я. Ей така, отведнъж. По същия начин, както часове преди това я бях пожелал сексуално.
– Ще те имам! – промълвих тихо, така че да не бъда чут и почувствах отчаяние. Влюбвах се и знаех, че трябва защото вече познах, че тя е призракът, който ме караше да рисувам и в тази вечер е настъпил поредният прелом в живота ми, без който, ако не щастлив, бих живял нормално. Без сънища, предразсъдъци, асансьори, към дъното на вселената, отвъд всяко табу, добро и зло…
Трите кучета разкъсваха кравата и скоро щяха да стигнат до тялото ми, свито в непорочен ембрион. Исках да задоволя страстта им както тогава, когато желаех да задоволя своите хищнически еротични страсти и сладостни копнения. Второто ми погребение. Предишното беше с нея.
– Искам свободата си! – изсъска лястовицата, която се беше превърнала в змия. – Обичам те, ала повече обичам свободата си.
Освирепявах. В този миг тя дори не подозираше, че е близо до смъртта. Само с едно движение на ръцете си щях да прекърша тънкото й вратле. Тя ме бе подлудила. Пробудила в мен самеца и звяра. Опитвах се да се владея. Всичко ставаше смешно и жалко. Вече отдавна бяхме любовници, бяхме забравили онези тежки мигове, в които можехме да бъдем заедно само за час-два, докато обикаляхме из общинския пазар. Времето, в което се любехме само с погледи и мечтаехме за нощ, като онази след изложбата ми във Варна, беше изтекло.
За пръв път тогава прекрачихме последната бариера. Беше диво и страстно. Не си спомням дали беше пълнолуние, но ние бяхме в състоянието на лудата луна. Беше уж халюцинация. Тя като че ли не искаше да се е случило, или поне майсторски играеше. Следваха дългите векове, в които отново се виждахме само докато пазарувахме. Докосвахме се нарочно случайно и като деца се чувствахме длъжни да имаме някакво лъжливо алиби, оправдавайки всяко докосване и всяка открадната минута, която прекарвахме заедно. Желанието ни надскачаше всички мери, всички възможни потенциали на лудостта, които е способна да понесе душата, всички мечтания, всички мастурбации, всички поетични метафори, всички параноидни форми на очакването, всички допуснати недопустими неща.
Недопустимо беше да се разделим. Недопустимо беше да сме заедно. Недопустимо беше да се крием. Недопустимо беше да се открием. И тъй, след като всичко беше невъзможно, дойде моментът, в който разбрахме, че вече няма какво повече да получим от тази форма на авантюрата ни. Пречупихме очакването си и в прегръдките си открихме утешението… „Ти ме накара да се почувствам жена!“ – стенеше страстно. „Ти ме накара… Ти…“
– Коя си ти? – все още питах и я виждах в незавършените си картини!“
„Любовният триъгълник не е донесъл на никого нищо хубаво!“ – казваха ми близки приятели, които не си затваряха очите пред това, което ставаше с нас…

5.

Мъдро и хубаво. По дяволите! Знаех го, но какво от това? Какво значи „хубаво“? Щеше да бъде жестоко, ако не ставаше така! А може би беше жестоко именно защото така се получаваше! Вече започнах да предусещам мислите й, страхувах се, и това ме объркваше. В началото приличаше на лястовица и тази прилика беше прекрасна. После се сетих, че лястовиците са прелетни птици. Нямах право на повече от това, което получавах и не исках да я лишавам от свободата й, и с това да я убия. Продължавахме да се обвързваме. Волността, която обичах не по-малко от нея, ми се струваше незначителна. Предишните ми цели бяха лишени от щастливо съдържание, преживяванията ми нямаха стойност без нея. Тя беше сторила с мен това, в което не вярвах, че може се случи с мен. Беше ме обсебила. И малко, по малко откриваше жестокостта си. В някои моменти се чувствах като питомния й нерез, който може да задоволи животинските й пориви. Понякога се чувствах глупак, че съм допуснал да се мисля за нереза, защото тя разкриваше обичта си и не играеше. Имал съм достатъчно жени в живота си, за да знам кога една жена играе, независимо дали е комедийна актриса, проститутка или просто родена мошеничка. Понякога бях щастлив. Понякога страхлив от това, че мога в следващия миг да загубя всичко, което имам.
Странно беше. Дори не знаех какво е. Исках да разбера, ала може би това щеше да бъде краят. Любима или просто любовница?! Любов ли е или само въздишаща страст?! Ако можех да отговоря на тези въпроси, сигурно щях да разваля тайнствената им прелест… Тайната на мечтите си и тяхната метежност…
Тя отново откри демоничното си его. Бяхме избягали от всички. В една изоставена овчарска колиба високо в Рила. Докато се любехме, чувствахме раждането на божественото. Тайнството на непорочното и невинното. Пълното освобождение. После се отдадохме на медитативни упражнения. Любехме се отново, но това не бяха телата ни, а освободената от разума виталност и астаралните ни първообрази. Сияещи призраци, виещи се, като змии, се гонеха, заплитаха се и се връзваха на възел. Устните сами, без никаква волева заповед, зашептяха мантрата:
– Обичам те,
обичам те,
обичам те…
Протягахме ръце един към друг така, че пръстите ни почти да се докосват…
– Нека да го запазим! – изрече неочаквано тя, а гласът й беше тъй различен, че ми подейства, като леден душ и изведнъж скривалището на невинността и непорочността се превърна в самотна изоставена овчарска колиба, която миришеше на потни тела и плесен. Вечната и Божествената изведнъж се превърна в обикновена поразхвърляна красавица, а влагалището й приличаше на мърсоливо циганче. Възбуди ме в новото си превъплъщение. Разкъса дрехите на мечтанията ми, прегърна ме и отново стана от идея – жена.
Очите й обаче ме гледаха в упор. Почувствах се като ученик, неподготвен за изпит. „Нека запазим разстоянието!“ – повтори тя. „Нима има такова?“ – попитах раздразнено и бях готов да отпусна ръцете си, но не го направих. „Чувствам те като част от себе си. Ние сме едно. Повярвай ми, има любов!“
– Има я, докато има разстояние! – лястовицата не отлиташе, а се превръщаше в змия. – Не отдръпвай ръцете си. Не ги отдалечавай и не ги приближавай. Запази разстоянието, за да не охладнеем. Не ги приближавай за да не ги разкъсаме…
-Това са поетични интерпретации – реагирах раздразнено, недоволен, че са ме извадили от съня. – Какво ти става?
– Това е истината! Не ме докосвай, за да не ме разкъсаш! Не го прави, за да не те опороча! Не се отдалечавай, за да ме имаш още…
Вярвах й. Имаше нещо безумно в погледа й и това ме притесняваше. Забравих съня и сетивата ми заговориха.
– Какво ти е Ирин? – попитах разтревожен. – Все някога всичко ще свърши. Нека запазим част от себе си за самите себе си. Ние не можем да бъдем всеотдайни в любовта си, защото сме твърде нарцистични, за да бъдем влюбени в другиго, освен в себе си. Чрез другия само докосваме себе си. Асистирано самозадоволяване. Сгърчих се! Шамар!
Още държах протегнати ръцете си, макар да не знаех защо. Тя всичко развали. Държеше се като петнадесетгодишна пикла, изпълнила емоционалната си празнота с хипотетични идеи за любовта. Не трябваше да го прави точно сега. За този миг се бяхме борили, страдали. За да е силен, сладостен и огнен. Толкова дълго бяхме подържали едно разстояние, значително по-голямо от разстоянието между пръстите ми. За миг тя отрече всичко. Какво повече искаше? Обичах я и за миг я упрекнах, простих й хиляди пъти. Бях в недоумение. Не разбирах, търсех вината в себе си. Отчаяно хванах ръката й. Дръпна се яростно, но не успя да се изтръгне. По-лошо беше от това, която и да е друга жена да ми бе залепила плесник. Побеснях… Не съм сигурен, че контролирах движенията си, но тя – по-бясна от мен, се дърпаше и яростно крещеше. В един момент се изтръгна. Хванах я. Съборих я. Впих устни в гърдите й. Бореше се неистово. Извиваше се като змия. Това ме възбуди още повече и аз страстно зацелувах гърдите й. Опитваше да се изтръгне, но нямаше сили да го стори. Обладах я грубо. Приличаше на изнасилване и тя издаде болезнен крясък.
Исках я, обичах я, трябваше да съм силен, за да я покоря… Стенанията й ми приличаха на стенания на проститутка. Свърших бързо. Почувствах се и задоволен, но и ограбен. Тя мълчеше и макар отправила поглед към лицето ми, не ме виждаше. Беше другаде, мислеше за друго. Нещо, към което тя гледаше с омраза.
– Какво искаш от мен! – изкрещях й. Не разбирах. – Какво си мислеше, че ще получиш?!
– Казах ти да не доближаваш пръстите ми. Ето, ти ме разкъса. Не трябваше да ме докосваш!
– Нима не съм те докосвал? Още тогава в асансьора те докоснах и разстоянието, за което ми говориш се стопи. Или не помниш… лястовичке!
Замълча. Стори ми се, че е онемяла, а аз бях глупакът, който се опита с думите си да развърже езика й. Не можех да издържа на нямото й обвинение. Предпочитах да крещи, да ме обвинява, да плаче и да не ми прости, но не и да мълчи обидно. Приличаше на ням сфинкс, но не и на безащитна жена. Тя усещаше напиращото ми раздразнение и се забавляваше с всичко това. Ролята, която си бе избрала и в която бе повярвала, за да ме нарани, подведена от своите фантазии, ме унизи. Или аз не разбрах подтика й. Тя бе повярвала, че така щеше да е по-хубаво, отколкото би могло да бъде. Често преди това се опитваше да усложни нещата, от които в своята простота човешката природа навярно се е срамувала от поведението ни в този момент.
– Аз обичам свободата си!
Господи. Сила. Слабост. В кой свят живея?
Да беше ме зашлевила! Това не беше театрална сцена, на която конфликтите толкова бързо и толкова просто се решават, а самата истина, в която не исках и не можех да повярвам. Кратко изречение. Като изсвистяване на куршум, плясък на крила на прелитаща хищна птица, гръмотевица. После мълчание. Мрак. Злокобно и тягостно. Безкраен кармичен дълг. Равносметки на ръба на истерията. Новолуние и мъка. Случайна среща, неволно докосване, перипетии и всичко бе тръгнало с главата надолу и вместо да прекараме една прекрасна вечер, прогизнали до кости от изненадалия ни проливен дъжд, трябваше да се примирим с факта, че и природата негодува срещу тази любов. Тя едва ли разбра, че плачех под дъждовните струи и отчаян исках да сложа край на живота си.
Нова среща в небитието. Наверно нови неудачи. Някой от някъде се криеше, после се появяваше. А аз се забивах в първата тоалетна, и представяйки си, че съм с нея, се самозадоволявах. Не знаех, че тя е правила същото под душа. Следващата среща се отлага.

Сам съм в самотна вила.
Рисувам цяло денонощие. Докато рисувам съм възбуден от образа, който чертае съзнанието ми, докосвам се до нея, макар и не по гръдта й… Платната свършват.
Студ, самота, тревога… Искам нея… Паля платната си, за да се сгрея. Всъщност паля самотата си. Така горя и част от себе си, а после…
После полека се смиряваш, бавничко гаснеш, а душата ти се вихри и няма мир. Самотата става още по-арктическа. Докосва се до космоса. Превръщам се в гаснеща звезда. Искам да угасна напълно, но трептя, за да усетя болката. Всичко се размазва. Споменът губи параноичното си чувство за трагедия.
Искам да е хубаво и се усмихвам, мечтая за непожелани мигове. Пет момичета са в самотната ми вила. Бъркам под роклята на едната. Усмихва ми се сладостно. Другата дърпа нагоре фанелката си и аз засмуквам зърната й. Отново всичко се размазва. Помня, че се бяха включили и останалите. Картината -отпечатък от техните тела – ми напомняше за тази красива, може би неморална, но при всички случаи доста нелепа нощ. Напомня ми, че накрая бях излял няколко кофи боя по пода и ги накарах да танцуват, докато подът се превърна в палитра. После се любеха върху едно платно. Нарекох го „Ириния“. Защо? Това беше толкова еротично предизвикателно, че не можех да издържа дълго пред него без да се изпразня, но за жалост – незавършено. Дали да не ида при психоаналитик? Да! Дали да не му кажа: „Влюбих се в една жена! Започнаха да ме възбуждат платната! Обичам красотата й и искам да правя любов с нея, докато Луната изгори в оргазма си!“
Вместо това нарочно откривам следващ женски модел. Този път не развързвам жребеца, а просто рисувам голо женско тяло. По-скоро гръбнака му. Нейният. За пръв път гръбнакът й е така интересен. Превръща се в маслена змия. Върху него разцъфтяват две лозови зърна. Заблестява ореолът на астаралното лъчене. Разкъсан е от демони. Змията хапе мозъка. Изпълнен от злъч, дрогиран до полуда, в делириум, започвам да произвеждам чудовища. Анемични и малки, те се хранят с Божията пръст и изхождат метал. Раждат се нови чудовища, които се хранят с метала и от своя страна раждат следващи и следващи, и следващи… Пушат бензин и олово срещу сложили противогази Олимпийци… Мятат едно срещу друго светкавици и ракети. Забиват челата си в гръбнака и на искри капят върху четката ми, а четката издишва ли издишва агресия и омраза. Може би срещу змията, която тъй го привлича, може би към мен самия – и заради слабостта, която изпитвам. Губя съзнание. Май наистина трябва да се посъветвам със специалист – си мисля, когато идвам на себе си, но отново не го правя.
Лека-полека се отърсвам от кошмара. Отново съм малко влюбен. Може би истински. Появило се е едно момиче, чувствата ни са лъчезарни и не раждат чудовища. С нея не се крием от никого. Казва се Фани и е едва на осемнадесет, но е истинска жена. Външно прилича на Ирина, но не тази прилика ме привлича. Момичетата на нейната възраст обичат, но не го показват. Тя не гледаше сериозно на връзката ни. В крайна сметка – какво сме двамата пред четири милиарда, а какво ли са четири милиарда пред трилиарди звезди? Вселената не се върти около нас и половите ни органи – още по-малко около набедените ни сърца. Освободена, тя се отдаваше на всякакви сексуални разнообразия и приемаше всичко в живота с удивителна простота. Като че ли за нея не беше откъснат едемския плод и грях нямаше… Връзката ни бе моето лечение. И тя обаче се размаза върху картината. Проста работа. Служебно. Не мислех, че може да има нещо друго.

Трябваше да срещна Ирина, за да поговоря за анотацията на „енергетичния лизизъм“. Имах куража да се покажа пред света като откривател на нов стил в живописта. Дължах това на Ирина. Все пак тя беше кръстница на стила. Когато се срещнахме, не забравих за Фани. Реката още не се беше разтворила в океана и нямаше как да се разтвори. Ирина просто ме предизвика. С „неволното“ разголване на бедрото. Разголи бедрото си многозначително и припомни, че сме „добри приятели“, и „може би повече“. С хрумването й да отидем пак „на пазар“…
Последваха онези „невинни докосвания“. Намеци. После – любопитството й за това какво рисувам в момента. Въпрос на чиста учтивост. Моят отговор – картина от еротични видения и преживявания, всемирно оплождане. Предизвикателството, уж шеговито, ала в усмивката й нямаше шега, а и аз понякога не разбирам от шеги.
„Бих ли могла да ти позирам?“
„Кога?“
„Откриването на изложбата ти във Варна е скоро, нали?“
Не можахме в този ден да пишем анотацията за енергетичния лизизъм. Ирина успя да отвори раната. По най-хитрия начин, който може да измисли жената. И змията. Очакването на греховното и забраненото. Времето за размисъл, в което можех единствено да изгубя борбата със себе си. Времето, в което щях да разбера, че както и да постъпя, все щях да съжалявам. Един безкраен месец до големия за мен празник. Първата ми самостоятелна изложба от такъв мащаб. Над двеста мои произведения на трите етажа на галерия „Весталка“. Още тогава трябваше да я удуша.
Фани бе изключителна жена. Не можеше да бъде пренебрегната от мъж заради друга жена, а само заради магьосница или демон. Ала може ли магьосница да се удуши?! Ако можеше, нямаше да бъдат измислени кладите. И може ли демон да се хване с ръце?! А щом става въпрос за Ирина, ако можех да я удуша, бих предпочел да ми отрежат ръцете. Тези, с които рисувах.
„Изложбата ти във Варна е скоро!“ – отекваше гласът в ушите ми, докато рисувах и картината ставаше все по-арогантна, по-любяща, по-величествена, по-страшна… Появиха се танцуващите жени… „Изложбата ти във Варна е скоро!“ – отекваше гласа й, когато любех Фани между стотици свещи в една пещера в покрайнините на Асеновград.
“ Изложбата ти във Варна е скоро… Скоро… Ще се получи великолепна картина, ако… е… не знам точно, приятелю!“
Полудявам, отблъсквам Фани от себе си. Настоявам да направим тройка с една нейна приятелка. Фани е разкрепостена, но става въпрос за най-близката й приятелка, която изглежда не приемаше толкова свободно еротичните наслади. Съзнавам, че искам да се заяждам с нея, защото чувствам вина от това, че се влюбвам в друга. Не искам да я пренебрегвам, защото тя не го заслужава. Искам да го заслужи. Да е виновната. Очаквам да ми откаже и да й се разсърдя, и да повярвам, че съм й се разсърдил. Вместо това тя ми отвръща с гузна усмивка:
„Не зная дали ще се получи, но ако стане, ще е много хубаво!“
Зашлевявам я, наричайки я „перверзна свиня“.
Дните до изложбата изтичат бавно. Не мисля за Фани. Исках да я обвиня за нещо. Без да очаквам, тя сама ми открива нещо, което не бих приел, че е моята любима. Тя наистина беше прекалено перверзна. Мисля за Ирина и денят идва. После нощта. Всичко се катурва. Разстоянието се разпилява и аз отрезнявам най-сетне. Съзнавам, че през цялото време, в неистовото си желание да я имам, съм се държал като откачен.
Отминава прекрасният миг. Следват отново срещите ни за по час – два, докато пазаруваме заедно и едно още по-лудо желание – и ето ни, всичко надборили, далече от всички и сами се мразим.
– Помниш ли когато ни валя дъждът? Ключът ми за ателието – у един приятел, ключът за апартамента – в друг, за колата – в трети…
Усмихвам се, вече ми звучи весело споменът. Като че ли всички се бяха уговорили да не ми ги върнат навреме. А пари в себе си нямам. Последните ги дадох за цветята…
– Тринайсетте рози! – усмихва се Ирин и ми се струва, че съм сложил край на мъчението, на което се подложихме – Тринайсетте надгробни рози на гордото, самотно чувство, което можехме да изпитваме един към друг. Което можеше да ни извиси над всичките тези сексуални усещания… И над цялата тази животинска ярост. – Кажи ми, колко пъти си помислял за това, да ме убиеш?
Не отвърнах. Осъзнах, че винаги го е разбирала. Нещо повече: предизвиквала го е. „Надгробна плоча!“ – ръката ми трепереше и държеше запалката. Прекали с поетичните хиперболи! Прекали и хиперболизира трагедията!
Не знам как запалката се озова в ръката ми, която трепереше над сухото сено. Всичко щеше да пламне. По-скоро – да експлодира.
– Ето, сега постави надгробна плоча! – рекох. – Над всичко, което се бе случило между нас!
Не бях аз. Беше демонът ми, който бичуваше нейния демон. Прозирах го с част от съзнанието си и волята ми се бореше да не натисна бутона.
– Не ми е за пръв път да подпаля картините си!
Ирина скочи като пантера върху мен. Стисна с голите си бедра главата ми. Исках да я отхвърля, но не можех. Исках да я ухапя, а я целунах. Паднах по гръб. Стоеше над очите ми като перверзен кумир и в ръката си държеше запалката, която не знам как бе изтръгнала от ръката ми. Натисна бутона и пусна запалката в сеното. Пламна. Преобърнах я и отново проникнах в нея, но сега тя беше възбудена, възвърнала същият си плам, с който винаги до тази нощ се любехме. Изтърколихме се на около метър от пламъците, но те скоро щяха да ни достигнат. Знаехме го и двамата и искахме да вземем последното красиво нещо, което можеше да ни даде тази разрушителна любов. „Сега ще се имаме, докато смъртта ни раздели!“ – изстена тя и това не беше стенание на проститутка, а на обичаща жена. Пламъците се разнасяха. Шептяха ни, крещяха ни, виеха и трещяха заедно с накъсаните думи:
– Обичам те,
обичам те,
обичам те…
Когато свършихме, бяхме в средата на огнен кръг. Нямаше начин да се спасим.
– Погребах те, погреба ме… – изрекох, а гласът ми се изгуби в по-силния глас на огъня, звучащ, като присъда.
– Не! – чух през него гласът на Ирина. Изгоряхме!
Живееше ми се. Изгаряше ми се. Изгаряше ми се в прегръдките й. Живееше ми се – заради тях. Изгаряха две картини. Две прелестни картини с душа. Само и само защото бяха толкова сполучливи, че не изобразяваха пламъците на страстта, а ги въплъщаваха. Продължавах да я мразя и да я обичам, но вече беше твърде късно за всичко, освен да й простя… Тогава заваля. По-скоро – изсипа се порой. Прогнилият покрив буквално рухна на мънички трески. Вода, огън, искри и пушек се превърнаха в змии, подобни на тези, които покриваха онази започната отдавна еротична картина, която преди време сама Ирина нарече: „Тоталното оплождане преди появата на Месия“. Стори ми се, че сме се вградили в картината и това, което преживяхме, беше нейното послание, а не сблъсъкът на нашите характери и на нашите страсти… Дълго крещяхме под изсипващия се върху нас спасител. После се любехме в калта и саждите. Тогава бяхме погребани и оживяхме. Пламъците ни простиха, но зъбите на гладните кучета нямаше да ми простят, тъй както гладните желания не ми простиха.

6.

Преставам да мисля за кучетата. Мисля си за онзи ден. Първият, в който останахме сами. Трябваше да бъде и първата ни любовна среща и щеше да бъде, ако серия от интермедии не я развалиха. Може би още тогава, небето чрез дъжда се е опитвало да потуши огъня. Не го съзнавах, обаче и не бих могъл. Не го осъзнах и по-късно. Напротив, след приключението в овчарската колиба, обикнах Ирина повече, а и тя до самата раздяла не се появи. Имало е случаи, в които бе на ръба да започне, но навреме успокояваше демоните. Като че ли се боеше отново да не пламне всичко. Понякога я сънувах, като героинята на Стивън Кинг от „Живата факла“, която като се разгневи с поглед изпепелява всичко около себе си. И от една гледна точка тя беше точно жива факла. А всичко между нас започна по вода.
Стана няколко седмици след запознаването ни. Тогава ми се струваше, че фантазирам, но по-късно разбрах, че наистина сме разговаряли телепатично, макар да не сме знаели или поне не сме вярвали, че го правим. Чувах шепота й нощем:
„Къде си, искам да бъда с теб! По гръб съм, свила съм коленете си, а бедрата ми са разтворени, нощницата ми е запретната! Галя се и мисля, че си ти! Може и наистина да си при мен, щом си го мисля! Нали всичко е мисъл! Повече е мисъл, отколкото голи тела… Искам да е истина че си ти. Искам, а не можем да се срещнем… Искааааам…“
– „Искаааам… – гласът ми се слива с нейния. Виждам горящата колиба. После се въргаляме в сняг. Снегът се превръща в кокичета. От близката дъбрава ни гледат стотици големи очи. Неестествено големи. Зверски, издаващи интелект, стотици пъти надвишаващ човешкия… „Стискам с пръсти зърната си. Най-ерогенните точки на тялото ми. Усети го, нали? Искам да ги целуваш, смучеш и хапеш. Искам да тече потта ми с твоята слюнка. Прави го така… Продължавай!
Продължаваааай…“
„Искааааам…“ – събуждам се. Спермата ми е напръскала стената от леглото почти до тавана, а органът ми е сякаш от желязо и ми изсмуква всичката сила в себе си. Крушките на полилея ми напомнят зърната й. Змиите на още незавършената картина, която отново бях опръскал, ми приличат на омекналите й от възбуда бедра. Празните платна, голотата й. Пукнатините по стената, тръпките ни. Завършените картини за пълнотата на чувствата, които изпитвах миг преди да изляза от унеса си…
Пак се унасям. Шепти ми нещо. В ухото. Тъмно е и не я виждам, но дъхът е нейният. Шепотът е нейният: „Изложбата ти във Варна е скоро, но ще издържим ли до тогава? Трябва ли да издържим?! Няма ли да се пръснем?! Няма ли да нараним мечтите си?! Няма ли с наранените мечти да оскверним щастието?! Няма ли с оскверненото щастие да погубим природата?! Няма ли да се самоизмамим, че имаме воля, когато всъщност сме се примирили, че сме нямали шанс?!“
Шепти ми и змиите проникват под кожата ми! Пият от вените ми еликсира на болката, която ражда вдъхновението и е в състава на неудовлетворената кръв. Разбирам, че сме в онази гора, която видях за пръв път, когато докоснах с четката първото си платно. Ирина е и момичето в гората, и не е то. Идея, и в същото време е жена. Чиста, като юношеска фантазия и порочна, като самата реалност… Алиса в страната на чудесата и порнозвезда, отдала се на всички мъжки докосвания…
– …ще издържим ли, ще издържим ли, ще издържим ли дотогава… Сега е толкова тъмно, че можем да се срещнем, дори и да не видим лицата си… Толкова е възбуждащо…
– Докосни ги… Докосни гърдите ми… Така… Такаааа… – Разголи се… Такаааа…
Стряскам се, а денят е настъпил. Денем не чувам гласа й или поне не така, както нощем, но си припомням кратките мигове, прекарани заедно и съм сигурен, че и тя ме желае, както аз – нея. Вече съм сигурен, че няма да издържим до изложбата. Забивам погледа си в един сладък задник, откровено очертан под впитата в него тънка лятна рокля. Натискам газта, протягам ръка от прозореца на колата и я прибирам, малко преди да го докосна. Смея се на щуротията си. Виждам следващ – в къса кожена поличка, който от горещината сигурно се е сварил в собствен сос. Повтарям номера. Тръгвам да обикалям безцелно из града и се опитвам да се разтоваря по този начин, но бързо ми омръзва. Дали да не открадна пак някоя проститутка от сводниците й? Тези не съвсем безопасни приключения наистина ми действат тонизиращо… Решавам да го направя, но бързо се отказвам.
Следващата жена, която виждам в гръб, е стройна, чернокоса, поклаща се като танцуваща в дрейф фрегата. Заприличва ми на Ирина. Цялата ми несериозност изчезва. Цялото ми лудо желание да се срещна с нея се възвръща. Спирам пред пощата. Бъркам дълго из чантата и джобовете да открия телефона й. Изпадам в ужас, че съм го изгубил. Еректирам, когато го откривам. Две ученички на другия апарат забелязват това и се кискат. Иска ми се да го извадя и… в ухилените им усти. Напрегнат съм, но когато чувам в гласа си една по-различна от лятната топлина, тя облива вътрешностите ми и се отпускам като от транквиланти.
– Ирин! Аз съм, Папа Жан!
– О! Така исках да те чуя! Май не свършихме нищо по анотацията за енергетичния лизизъм.
Всичко беше дошло на мястото си само.
– Точно за това ти се обаждам! Сега в София е лудница! И тази жега! Виж какво, мисля, че не можем да свършим сериозна работа, дори пак да дойда. Тук, в Асеновград е по-спокойно… Замълчава. За миг, но ми се струват часове. Късите панталони пак ми стават тесни. Ученичките са се отдръпнали настрани, към тях се е присъединила трета, наблюдават ме, без да си мислят, че ги виждам. Усмивките им вече не са просто весели. Има нещо стъклено в тях. Напрежението на възбудата и смута. Езичето на едната като че ли е залепило леко разтворените устни и им помага да не се държат прилично. Извръщам очи от тях.
– Ирин. Знам, че ще ти е трудно да дойдеш в Асеновград. Все пак имаш семейни задължения. Разбери, че без теб ще ми е доста по-трудно да свърша работата, а не искам на първата си самостоятелна изложба да бъда неподготвен…
– Много бих искала… – замълчава…
– Знам, че искаш! Направи го, по дяволите, иначе тези дни и на двамата ще ни се сторят още по-горещи!
– Ще ми е трудно! – каза след прекъсването.
– Знам, но ти ще го направиш! – без да искам го казах. Изрекох на глас най-щастливата мисъл в живота си. Като че ли бях пил. Исках да пия. Исках да се окъпя и да окъпя всички в шампанско. – Чакам те!
– До скоро! – отвърна ми и вече не знаех, може ли сърцето ми да понесе толкова щастие, а душата ми да го побере. Тя каза „доскоро“. Сблъсках се с момичетата пред изхода на пощата. Изобщо не ги забелязах. Още не бях на себе си. И едва ли щях да бъда, нито в този миг, нито в следващите, а може би никога повече..
– Ей! – викна ми подстриганото, като мургаво момче миньонче, което май беше най-нахаканото в компанията, двете русокоски се усмихваха смутено и малко глупаво. Какво се блъскаш, като бирена талига!
– Талига с шампанско! Която ще се изсипе върху вас, ангелчета! – бях щастлив и пиян, макар да не бях пил и грам.
– Какво? – не загря миньончето. То май и аз не се разбрах.
– Чувствала ли си се някога толкова щастлива, че да ти се иска да окъпеш всички в шампанско? Просто да споделиш щастието си с цялата вселена. С всичко дишащо и недишащо и дори стъклото да ухае на любов, а бетонът – на старо вино.
– Е, не съм алкохоличка! – сряза ме най-безцеремонно, но на мен не ми пукаше, нито пък изобщо забелязах, че ме сряза.
– Аз също! Аз съм Принц Папа Жан! Това значи…
– Художникът! – блеснаха любопитно очите на къдравата приятелка на нахаканото миньонче. Имаше очи на юнска вечер. Седемнадесет -осемнадесетгодишно ангелче на прага на своето падане. Същото онова, което си беше залепило устните с езиче.
– Щастливецът! – отвърнах. Не всички художници са щастливци…
– Макар всички щастливци да са художници! – опита се да обърка пак разговора мургавото джудже. – А всички силогизми неуместни! – ангелчето се ядоса на приятелката си.
– Да, същият Папа Жан! – подадох ръката си. Ако мога сега да съм същия, какъвто бях само преди часове… Ако може боята да се разтвори в шампанско… Това пък какво значеше? Засмях се. След мен, едно след друго – и момичетата. Без повече да говоря, прегърнах с едната си ръка двете русокоси девойки, а с другата миньончето и ги замъкнах към колата. Бях ги заразил с настроението си, а и навярно се чудеха къде е купонът, докато не се появих. Спрях само за да купя шампанското, а после форсирах към ателието си. Още по стълбите отворих едната бутилка и започнах да ги пръскам. Надаваха писъци, отбягваха струята, заставаха под нея с отворени усти. Пръските подскачаха около устните им като звездички. Мокрите им тънки рокли откриваха формите под себе си. Продължихме да се заливаме с бутилките и в ателието, без да обръщаме внимание, че мокрим и картините. После пихме и се смеехме. В тези часове наистина не бях „същия Папа Жан“, а един щастлив младеж на тяхната възраст. Без име. Без памет. Без минало. Без бъдеще. Живеехме в едно щастливо и невинно настояще. Невинно беше и събличането на момичетата. Роклите им изсъхваха и слепваха неприятно по тялото…
– Така и така сме като голи! – забеляза миньончето и дръпна презрамката на роклята на „сладкото езиче“.
– Не мога. Ще ни видят отсреща! – заопъва се приятелката й.
Нямаше кой да я види освен гълъбите. Ателието ми беше на десетия етаж, а толкова високи сгради отсреща нямаше. Все пак спуснах щорите. Миньончето смъкна и другата презрамка на приятелката си. Ръката се задържа върху гръдта, твърде дълго за да бъде случайно. И двете момичета се гледаха смутено. И двете разбираха и не си признаваха какво значи този допир. Аз също. Аз бях на тяхната възраст и твърде щастлив. Третата се съблече сама. Имаше разкошни за възрастта си форми. Беше най-тихата, но в действителност тя единствена от всички ни не беше невинна. За миг я пожелах, после го забравих. Продължихме да пием, а аз осъзнах, че имам прекрасни модели и все пак съм художникът Папа Жан. За броени минути върху картината със змиите се появиха три голи вакханки. Танцуващи, диаметрално противоположни като порочност на тази лекомислена лятна вечер. Момичетата се кискаха и танцуваха, имитирайки вакханките от картината. И аз се кисках като седемнадесетгодишен. Докато телефонът иззвъня.
– Папа Жан – беше Ирина – Материус се съгласи. Идваме в Асеновград.
Първо не разбирах какво става. После изведнъж изтрезнях и остарях с двадесет години. Забравих за купона. Забравих за щастието си преди да е започнало.
– Радвам се. – отвърнах мрачно. Излях чашата върху горящите в пепелника цигари.
– Купонът свърши! – хладно рече миньончето.
– Не. – отвърнах – Вашият – не… Моят! Не ми обръщайте внимание. Продължавайте. Радостно е, когато има гости.
Не се получи. Момичетата не продължиха още дълго. Дрехите им още не бяха изсъхнали когато ги облякоха.Миньончето изчака приятелките й да излязат.
– Искаш ли да остана с теб?
– Моля те! – отвърнах й аз. Не исках да бъда сам, а тя го разбираше. Знаех, че е девствена и когато е излизала от къщи преди часове, не си е представяла, че ще стане така, а беше готова да жертва фантазията си за първата нощ, само за да не ме остави. Трогнат, отново се почувствах щастлив. Унесох се в топлата прегръдка, под топлото й сърце и призраците отново не ме нападнаха. Може би това бе любовта, ала моята орис бе да опозная една друга любов. По-различна. Навярно и по-завършена.
Съвсем забравих за мургавата спасителка на самотни сърца, когато с букет от тринадесет рози броях секундите до идването на влака от Пловдив. Денят започна мрачно и бих казал – отегчително. Първо се изтърси в ателието шофьорът ми и понякога гард, който пазеше гърба ми, когато работите станат напечени. Колата му била повредена и му трябвал ключът от моята. Дадох му го при условие, че до пет вечерта, когато очаквах Ирина, ще ми го върне. После се появи приятелчето, с което осъществявахме проекта по антиромана „Галерията „Папа Жан“. Той помоли към два-три да му отстъпя ателието. От няколко дни знаех, че и той очаква идването на голямата си любов. Връчих му ключа, и го помолих най-късно до шест да ми го върне, тъй като и аз ще имам нужда от ателието си. Нито единият, нито другият се появи, а часът беше седем. Ирина беше закъсняла. По-скоро за да ми върне надеждата, отколкото да ме разстрои, каза по телефона, че ще се опита да дойде сама, за да не се разсейваме. Точно така го каза – „ще се опитам да дойда сама“. Аз пък щях да изглеждам дяволски глупаво с този голям букет на перона, ако от влака освен нея ми се усмихнеше мъдро и лукаво Материус. Притеснявах се и в същото време бях щастлив. Всичко щеше да дойде на мястото си. Шофьорът ми е точно момче и ако беше закъснял, значи е имало защо, но все ще ме намери, дори и при второто пришествие. Колкото за терена – е имам и апартамент, и квартира. То всичко това щеше да е безсмислено, ако Ирина не успееше да се изплъзне от съпружеската опека, но се надявах да успее. Та нали съм щастливецът Папа Жан. Нали откупих този щастлив миг с толкова душевни терзания и с толкова лудост. Най-сетне влакът пристигна и моята дива, дивна обич слезе сама. О, богове! О, щастие! Перипетии и закани! Липса на логика и късмет! Хазарт на любов и съществуване! Ирония и Ириния! Ако някой, който ме познава чуе, че Папа Жан е спал в прегръдките на мургава, малолетна красавица и не е правил нищо в повече, ще престане да вярва във всичко, което по-нататък чуе от човека, от когото го е чул. Дори този човек да е Папа Жан. Щом обаче в цялото преживяване е замесена Ирина, нищо не е предвидимо. Дори и това, че сме сами на гарата.
Тя пое букета и ме целуна. Нито аз, нито тя вярвахме, че това е истина. Гледаме на преживяването си като на стар, романтичен черно-бял филм. Съпреживявахме това, което се случва на героите, но това едва ли бяхме ние. Миг след това разбрахме, че това не е холивудски филм, а действителността. Това сме ние. Двамата. Всичко е истина… Половин час след това гневно си повтарях: „Това не може да е истина! Това не може да е истина! Това не може да е истина!“ Гардът ми го нямаше! От вратата на ателието чувах цялата гама на оргазма. Чак се уплаших, че вратата ще се разпадне. Това само ме развесели. Все още си мислех, че ще си намерим гнездо в квартирата или в апартамента. С усмивка попитах Ирина, дали да не почукаме, за да ги обезпокоим. Решихме да не го правим. Изчервила се от смут и възбуда, тя ми напомняше за малолетните от предишната вечер. За кратко се заслушвахме. Разсмяхме се. После, хванати за ръце, подскачайки като деца, слизахме по стълбите. Апартаментът ми беше заключен. Работа на арт-менаджера ми. Обича да изчезва в най-неподходящия момент. Има талант да го предусеща. Бих разбил вратата, но преди време заради един обир бяхме сложили блиндирана решетка. Трябваше да съм малък танк… Оказва се, че и квартирата е заключена. Нещо беше станало, за да заключат хазаите външната врата. От седмица не бях се вестявал и не очакваха, че мога да се появя точно в момента, в който отсъстват. Приплака ми се, но положението имаше и комична страна. Ако не бях чакал толкова дълго тази среща, ако имахме повече от няколко часа, сигурно бих забелязал само смешното, но при всички тези условия, беше трагично. Капакът на всичко беше, че всички джобни пари изхарчих предишната вечер за шампанско, а жалките им остатъци стигнаха точно за тринадесетте рози. Така отпадаше и хотелът.
Единственото, което оставаше, бе да намерим усамотено място край реката. Вървяхме километри. Къпещите се не обръщаха внимание, че слънцето е изчезнало зад дъждовни облаци. Край брега щъкаха рибари, които хич не ги беше еня, че могат да закачат някого за банските или по-дълбоко. По-нагоре извън града всяко интимно местенце вече беше заето от любещи се двойки. Хлапаци. Едва ли имаха и петнадесет. Куражът им стигаше дотам, момчето да бръкне под полата на момичето. От храстите излезе и второ момче. Прегърна момичето през кръста и го дръпна на тревата. Първото най-сетне намери сили да запретне роклята му и да си смъкне панталоните. Изглежда момичето нямаше нищо против. Още утре щеше да съжалява, а още вдруги ден щеше да го повтори. Малко по-нагоре видяхме втора двойка. Красавци. Приличаха на расови коне. Правеха го на брега, после скочиха във водата. Спортисти. Любеха се спортно, буйно, умело, сигурно за хиляден път. Хвана ме яд. Сигурно имаше къде да отидат, но си търсеха разнообразие. Доста задържахме погледа си на тях. Още по нагоре видяхме третата двойка. Не мога да опиша какво почувствах в този момент. Това бяха нашите огледални образи. Мъжът възпълен, плешив, с рижа брада и татуировка на косматия гръб. Жената – стройна, кестенява, с дълги бедра, малко по-млада от него. Това бяхме ние! Гледахме се как го правим, но това не бяхме ние или по-скоро не бяхме ние, които криейки се, не можехме да се отдадем на дивите си страсти.
Погледнах Ирина. Беше замислена и изчервена, както на стълбите пред ателието ми. Опита се да каже нещо, но само нелепо изпелтечи, че не може да издържи повече на това. Прикриваше, че е възбудена зад възмущение, което не изпитваше. Все пак продължихме нагоре по реката. На всичко отгоре взе да капе. После заваля като из ведро. Едва се държахме на краката си под напора на тежките водни струи. Потокът, който се стичаше по шосето стигаше до прасците ни и беше истинско щастие, че една кола спря на вдигнатата ми за стоп ръка. Бяха дивите коне. Мокри и доволни. Аз обаче плачех под струйките, които се стичаха по лицето ми. Само след час Ирина щеше да се качи на влака и отново да ме остави на самотата и лудостта на незадоволеното ми желание.
„Лошо започна! Всички са срещу нас! Ключовете! Колите! Приятелите! Дори нашите двойници и небето! Всичко днес се е отдало на любов, а ние – на кратка среща и раздяла. Няма да издържа! Ще пробода още тази вечер сърцето си! Страх ме е да остана сам, а днес никоя друга, освен Ирина, не може да ме утеши! Вчера беше последната нощ, в която все още можеше!“ Час след това се разделихме. Сълзите ми бяха засъхнали. Мисълта да свърша, беше някак чужда. До изложбата оставаше малко. Ако и тогава не стане… Значи не е трябвало… Дъждът не загаси огъня!
Варна. Галерия „Весталка“ се открива! Вълнение и суетене!
Бивша мис България става галеристка! Ах, каква сензация, какво вълнение и суета!
Около сградата, която скоро ще бъде претъпкана като кошер от любители на изящното или просто любопитни, от купонджии и журналисти, от философи и лингвистофили, от малки, по-големи и още по-големи, се разкарват хора със сенчести лица, хора с лъчезарни и посърнали лица. Палитра от лица. Събитието не се нуждае от шумно рекламиране… Материус Розенкройцер ще направи философска интерпретация на новия стил в живописта: „Енергитичен лизизъм“, а откривателят на този стил е не друг, а „Болгарский Пикасо“, както бе наречен в руската преса – „Папа Жан“. Това се казва сензация!
Наближаваше шест часа, изложбата трябваше да бъде открита. Весталката е притеснена. Готова е дори да се разплаче. Първият й опит за нещо по-различно от това, което бе правила до този момент, е провален. Или поне беше на път да бъде провален. Вече е деветнадесет часа, началото бе обявено за осемнадесет. Хората започват да стават нервни, а някои, отбили се до близките бистра, за да се преборят с жегата, вече са се разгорещили от разхладяващата бира. Други пък са твърде заети, гледат си часовниците и с върховни усилия се опитват да приемат нещатта с философско търпение. Папа Жан го няма! Ето това вече е причина за вълнение и суетене. „Ако вземат да си тръгват ще направя стриптийз! А Папа Жан, ще го…“ – мисли си гневно весталката, после се разсмива. Представя си погледите при вида на неочакваното разсъбличане на собственичката на галерията. Особено погледа на един дребничък очилат културтрегер, който случайно се забелязва в тълпата може би заради това, че е застанал до сто и двадесет килограмовия двуметров гард с издути панталони, чиято мъжка надареност сигурно е по-голяма от човечето с очилата. Като си мисли това, бившата мис България избухва в смях. Смехът се превръща в истеричен и тя бърза да се скрие в тоалетната. „Дано не се е случило нещо на Папа Жан! Все ще се появи, а закъснението, от опит знам, е нещо, което прави срещата по-желана! Ама че тривиална мисъл! Ще се побъркам! Дано не му се е случило нещо… Галерия „Весталка“, не може да се провали още при самото откриване!“
Не! Нищо лошо не се е случило с Папа Жан! Поне не засега!
Папа Жан е с една друга весталка! Една истинска весталка. Една фантазия, която се превърна в реалност… Срещнахме се с Ирина няколко часа преди откриването, а Материус тъй се беше разфилософствал с някакви студентки, че изобщо не забеляза, че сме изчезнали. Скоро бяхме в хотела в „Златни пясъци“, който бях ангажирал за гости на откриването…
– Имаме няколко часа! – рече просто като, че ли отдавна бяхме любовници.
– Цяла вечност! – отвърнах. – Твърде кратка!
Щях да разкъсам вечерната й рокля, но преди да го сторя тя успя да се изплъзне от нея. С ловкостта на змия излизаща от кожата си.
– Не знам как го направих! – очите й бяха пълни със смут. Сякаш изведнъж бе изтрезняла. Прикри с ръце гърдите си. Плазмени отпечатъци избиха над тях.Трепереха дъги от електронни устни около плътта й и я разкъсваха. Зли противоречия с котешки нокти се впиха в очите ми. Не исках да видя това и повече от всичко исках да го видя. „Голата Ирина“, кумирът, облечен със същата кожа както всяка жена. Поетесата на възвисеното с истински женски зърна и зверче между краката…
Тежки дихания биеха прозорците. Прибоят ли? Не!
Бяха дробовете ни, а може би прибоят беше нашите дробове!
Прииска ми се да я загърна. Като изнасилено момиче, което съм открил да плаче до разкъсаните си дрехи… Прииска ми се да завали!
Прогърмя в ушите ми онова телефонно обаждане, което развали купона с шампанското!
Върна ми спомена за онези самотни нощи, в които с фантазии се докосвахме. Самотата и незавършената картина. Опръсканата стена и лудостта ми. Срещите ни на общинския пазар. Не! Можех да понеса всичко! Можех отново! Щях да бъда същият, а сега бях пред прага да се променя. Изведнъж да порасна, след като бях останал невинен трийсет и шест години. Наклоних глава. Не забелязах кога тя отпусна ръцете от гърдите си. Приближи се до мен. Плахо, сякаш разтвори чужди ръце, а миг след това ме прегърна със своите. Страстно. Сякаш искаше да счупи врата ми. Обви крак около кръста ми. Устните ни се впиха. След тежка суша – порой, преминаващ в градушка, биеща две жадни тела. Свлякохме се на земята. Тя беше под мен. В погледа й имаше налудничавост, почти демоничност. Трябваше да ме уплаши, но ми заприлича на някакъв приказен образ, такъв какъвто не може да има реална жена от плът и кръв. Прокарах ръка по гърдите й и почувствах присъствието на това, което липсваше във всичките ми картини. В плътта на всяка друга жена. Истинската, необузданата, въпреки всички юзди на социума, любов и страстно желание. Дишаше тежко, а изразът на очите й безкрайно се променяше. Лудостта откриваше нови граници на нормалното и плавно забравяхме… Това, което ни разделяше, това което ни караше още повече да се желаем, и което ни бичуваше със самообвинения. Нямаше нищо по естествено да лежим и да се галим. Ръчичките й, като палави паячета, заразкопчаваха ризата ми, галейки същевременно гърдите под нея. Сякаш бяха повече от две. Сякаш бяха стотици, всяка познаваща различна гама на сладостният допир на любовта. Стигнаха до панталона. Впих устни в гърдите, които галех. Тя изстена. Освободеният жребец бе вън от панталоните ми, скъсал веригите, с които го бе вързал човекът. Проникнах в нея. Всичко се промени. Всички желания бяха изпълнени. Хилядогодишно блаженство изпълни душата ми, докато тялото ми диво разбиваше клетки в нейните.
-Тоталнооооо… – стенеше тя. – Тоталнооооооооооо…
Нададох крясък и паднах назад. Цялата бе в семенна течност. Търкаше я по гърдите ми и ми се усмихваше така, както никога не бе се усмихвала. Спокойно и блажено. Някак унесено, преизпълнено със сладост. Стори ми се невероятно, че тя може да се усмихва така и за миг осъзнах истината. Ирина дълго не е била сексуално задоволена. Дълго се е възпирала при всички изкушения, които бе имала…“Стегнала е душата си с железен корсет! С тяло на жена, тя не е била жена, а жената я е измъчвала… Все по-рядко правели секс с Материус… Все по-рядко! Едва сега разбирам загадките в поведението й. Нервност от сексуална незадоволеност. Подтискане на желанията, което не е много трудно за един философ и все пак дяволски трудно за един човек, още повече за такава жена като Ирина!“
Почувствах облекчение. Това, което разбрах в този миг, ме оневини напълно пред съвестта ми… Бих прокълнал съвестта!
Бих я престъпил! Бих живял с угризенията и бих умрял с тях, щом ставаше въпрос за жената, която обичах. Не бих бил обаче блажен, а сега бях! Преборих се с едно мъчение. Престъплението ми е, че сложих край на едно престъпление. Счупил бях стъклената обвивка на усмивката й. Скъсал бях железния корсет на невинността й. Макар да не знаех, спасих не само себе си, а и едно женско тяло от адските пламъци.
– Утешихме се, а сега… Май не бива повече да се повтаря… Достатъчно е да имаш една жена веднъж!
Искаше ми се да й кажа, че я обичам. Вместо туй, кимнах. Някак настрани. Като че ли исках да кажа и да, и не…
Не можем да искаме всичко на света. Все пак го искаме. Не можем и да сме вдъхновени, и удовлетворени. Да имаме рай, а да мечтаем за него. Не може да сме това, което мечтаем изобщо…
– Защо тогава има тъга в думите ти?
– Тя е като при изпращане на влак.
Нежно приближих устни към нейните. Като за раздяла. Не се получи. Отново възбудени ги впихме. Тя ме събори по гръб, натисна с единия си крак гърдите ми и започна да гали своите. Отдала се беше на старите фантазии за нашата интимност. Прокарах ръка по прасеца й. Загалих бедрата й. Цялата се тресеше. Като листо, което щеше да се откъсне и в последният миг, преди да бъде понесено от есенния вятър, най-силно желае да изсмуче повече от живия сок на дървото. Цялата беше страстна тъга. Желаеща страстна тъга. Ръцете ми още по диво заиграха по бедрата й. Чувствах как мускулите й омекват, как с последни сили се държи над бездната, в която скоро щеше да падне. Как иска да запази нещо, което не бе запазила. Сякаш танцувайки, плавно се отпусна, надавайки сладостен вопъл върху побърканата от очакване, пулсираща вече и извън вените си, твърда като истина част от плътта ми. После и двамата запулсирахме извън вените си. Пулсът ни биеше виещите се тела като с камшици. Биеше стените с юмруци. Излизаше извън отвореният прозорец и се пръскаше в битието. Произведен от адските машини на телата ни, биещи се като барабани, се опитваше да разруши всичко съществуващо… Задушавахме се.
Излязохме на терасата. Тя хвана парапета и имах чувството, че ще го строши, когато отново сляхме в една лудост, в едно престъпление, в една обич тела… Вече не помнехме това, че се крием, че някой може да ни види, че има нещо нередно, че не може да бъде това, което става… Не бяхме в хотела. Бяхме отвъд дивните тайни на сивият хоризонт, в който се бяха вперили невиждащите ни очи… После ми се стори, че виждам пълната луна. Две пълни луни… Това бяха гърдите й, но сетне настъпи пълнолуние. За миг всичко изчезна в мрак. Бях вдъхнал световното и затворил очите си.Отворих ги издишвайки. Потънал в пот, обезсилен, лежах на терасата. Ирина я нямаше. Още отекваше в ушите ми крясъкът й:
-Тотаааааааално…
Бавно станах.“Господи! Изложбата!“
Залитайки влязох в стаята. Ирина оправяше косата си. Тананикаше си нещо. Като ме видя млъкна, а погледът й стана виновен. Като на дете, строшило захарница.
– Изложбата! – рече тя, показвайки ми ръчния си часовник. – Закъснели сме…
„Не сме закъснели за нищо друго, освен за това да се имаме…“ – помислих си мрачно. – „Защото сме закъснели за това, пропущаме още толкова други неща! Но какво значение имат сега, лястовичке! Какво са в сравнение с това, което имахме, което можем и да нямаме?!“ Изведнъж бе станала важна, делова и чужда. Гледаше часовника и си мислеше за светския ангажимент. В поведението й значителното изглеждаше незначително, а незначителното – значително. „Да облечем официалните дрехи и да хвърлим спомена при мръсното си бельо!“
Целуна ме бързо, но секундата, в която докосна устните ми беше достатъчна, за да ми открие истинското чувство в цялата му дълбина и да разсее в радост мрачните мисли.
По пътя към галерията пеехме и на два пъти едва не катастрофирахме. Най-значителното събитие в световният живот на моето изкуство, една от големите ми самостоятелни изложби премина в унес. Розов унес и мечтания по преживяното. Настроението ми бе на върха, но никой не си и помисли, че не откриването на изложбата, полято с толкова шампанско, комплименти и оферти, е причината за него.
Щях да направя стриптийз, за да задържа хората! – изкуствено разсърдена, през усмивка ми рече галеристката. – Е, ако знаех щях да закъснея повече! Така лиших хората от…
– О, млъкни Папа Жан! – избухна в смях. – Побъркваш ме!
Какво точно значеше „лизизъм“? – пита ме сладка сипаничава студентка с огромни очила и огромни гърди. – Лизане… Лиз… Лиз…
– Всеобща разтворимост на всичко, във всичко! – започва да й обяснява изчервената Ирина
– Престани, Папа Жан! – каза ми междувременно в ухото. Грабнах бутилка шампанско и започах да играя с език по гърлото й срещу ококорените под диоптъра очи на студентката. Ириния е в гръб и не ме вижда, но пък студентката изобщо не я слуша. Гледа маймунджулуците ми и едва сдържа смеха си. Ирина вероятно се чуди защо й се смее момичето и е готова да свали очилата й, да издере очите й, да разкъса роклята и огромните й гърди с нокти, да я убие, а накрая да стъпче с токче очилата, но със стоицизма на проповедник пред сутеньори и проститутки продължи да изяснява „енергетичния лизизъм“, докато аз лижех гърлото на бутилката. Накрая Ирина се обърна. Вероятно бе готова да ме замери с нещо, но нямаше нищо под ръка. Започнах да пръскам с шампанското тези около мен. Най-сетне Ирина ме хвана за ръка и ме дръпна встрани от тумбата.
– Трябва да се освежиш! – избута ме към тоалетната. Наведе лицето ми над чешмата и го наплиска със студена вода. Бръкнах под роклята й. Не успя да ме отблъсне. Запретнах я около кръста й, скъсах бикините и я сложих седнала на мивката. Ирина не можеше да се противи. Бе похарчила и последната капка воля да ме обуздае. Възбудена и уплашена се молеше по-бързо всичко да премине и никога да не свърши. Изтръгна се от ръцете ми и опъна роклята.
Купонът свърши. Настроението ми беше под нулата. Чувствах угризения спрямо Материус заради Ирина. Упреквам се и не мога да намеря почва под краката си.
„Да не бях се качвал в онзи асансьор!“
Останалото не можеше да протече по различен начин. Купонът продължи и в хотела. Отмина еуфорията по една от най-уникалните изложби в света, достойна за рекорд на „Гинес“. Продадени бяха всичките 200 картини наведнъж общо за 200 000 долара. Затова до всяка картина, предварително откупена, стоеше снажен бодигард. Приятелите ми пиеха, веселяха се, пееха и философстваха, а на мен ми ставаше още по-тежко. По-тежко. Още по-тежко… До момента, в който Ирина ми прошепна в ухото да отидем на плажа. Объркано гледах към Розенкройцер. Той не пиеше, но изглеждаше по-пиян от събеседника си, с когото спореха за нещо.
Изобщо не бе забелязал появата на жена си… Не помня небето. Не помня дали беше пълнолуние, ала оргазмът на плажа бе лунен… Вълните ни търкаляха по пясъка. Изтръгваха ни от прегръдките. Отново се впивахме един в друг и отново разделени от вълните се търсехме. Сякаш и те крещяха с нея:
„Тотаааааално! Тотаааааааааааааално! Тоталноооооо!“
Утринта беше нова. Откриването на изложбата, на която продадох двеста картини наведнъж, постижение за книгата на „Гинес“, вече е минало. Купонът бе свършил. Ирина престана да бъде недостъпен блян, а жена, която повече може би нямаше да имам, но която повече от всякога желаех, макар и да не исках да си го призная…
Лунният оргазъм стопи луната. Новолуние. Ще има ли следваща пълна луна? Кой знае! Може би и с друга жена! Ще нарисувам телата на плажа. На онази картина. Безкрайната. Вечно творчество, цветове, елемети и енергия от една картина, ще преминават в други картини до безкрая. Тази, която няма да завърша никога, тъй като нищо между нас двамата не е завършено и няма да бъде…
Тотално ли!?… Притворих очи. Приближавахме се към вълните. След толкова смени на настроението ми вече не бях на себе си и не можех да почувствам нищо от това, което бих определил като някакъв вид чувство, което има име. Разтварям се в пейзажа. Всичките ми клетки съдържат цялата информация за всичките атоми на нощта, дърветата, пясъка, морето. Чувстват глухото боботене на водопада от страсти, с които частиците се блъскат, за да предадат някаква форма на материята. Усещах как пейзажът се разтваря в мен и ме преизпълва с енергия от всичките страсти, горящи в тази нощ и тази енергия изтича от моята ръка в ръката на Ирина, и същата енергия изтича от нейната ръка в моята. Свалих й роклята със всички ръце, които пулсират в нощта. Докоснах устните й с всички устни, които дишат. Докоснах я всички тела. Не бяхме двама. Бяхме милиарди, които правят нежна любов, може би за последно в тази нощ. Които отчаяно търсят спасение в краткия миг. Които утре ще са далече един от друг или дори няма да съществуват… Разкъсани от вълните прегръдки… Изгубен в плясъка на морето смях… Търсене на прегръдка. Тотална прегръдка. Последна прегръдка преди свършека на света… Прегръдка. Нов удар на вълните и ново разкъсване. Порочно разкъсване. Порочни желания. Търкане на гърди и бедра в подводни камъни, издатини, корени. Нова любима прегръдка. Ново разкъсване. Тръпка. Светът изчезва. На брега сме и телата ни са във водорасли. Като разтегнати целувки. Хладни дъждовни целувки освежават парещите ни още тела… Новолуние… Ехо в паметта:
-Тотаааааааааааално!
„Разделяме се, а аз отново съм при камъните, издатините и корените. Сексикотенце и сексикотки… С очила, с руси и черни коси… Вместо в твоята прегръдка… Как мразя да съм самотен!“ Не сме добре устроени, затова има перверзии!
Няма!
Има порнография, защото окото зад фотоапарата вижда извратеното. Когато всяка частица търси взаимност от друга и друга от друга, за да се появим такива, каквито сме, не може да сме по-различни от това, което ни изгражда.
Ние хората виждаме и размишляваме върху нещата. Затова нямаме невинността на животните, на които много не им пука в чие тяло намират облекчение.
Ние говорим перверзии. Виждаме пошла порнография. Така създаваме перверзията и порнографията. Спасяваме се от това, че не сме устроени еднакво, като търсим единия в когото откриваме целия свят. И това е добре, защото при тези наши думички и очички съвсем бихме разстроили природата. Когато обаче единият, който е способен да ни даде прегръдките на целия свят е всъщност в нечии други прегръдки, или по-скоро по закон им принадлежи, очите спират да виждат перверзията, а на думите им е вече все едно… След онзи ден и онази нощ… Всичко за двамата започна отначало.
Двамата оставахме сами само докато пазарувахме и се бояхме да говорим за това което се случи, за да не се измъчваме напразно. Опитвахме се и да забравим, ала не се получаваше. Завързах две-три връзки и се чувствах перверзен защото мислех за друга. Така прекрачих границата и престанах да се терзая за това как го правя и с коя. Продължавах да обичам Ирина и да правя любов с други по всички измислени и немислими начини. Скоро и това не ми беше достатъчно. Като останехме сами пламтях. Не знам как издържах да не я изнасиля на самото тържище, в цялото гъмжило от хора върху щайгите с домати. Премигващата червена светлина: опасност! ме накара да се върна в Асеновград и само ако е въпрос на живот и смърт да се отбия за възможно най-кратко в София, без дори да припарвам до ателието ми, което е десет етажа над апартамента на Ирина… Хищните копнения ме терзаеха. Самотата ме убиваше. Желанието ме разкъсваше, ала вече свикнах. Скоро щях да се примиря. Така си мислех!
Може би щях да успея, ако си бях потърсил убежище другаде. Не в апартамент в жилищен блок, в който има телефон, а в някое задънено село в планините, където и не са чували за това не особено ново постижение на извратената мисъл за мъчение на душевния мир. Не! Трябваше да съм в някоя пещера. Още по-добре – дълбоко в пустинята. На самотен остров!
Не! Не на самотен остров! От дете знам, че винаги се намират островитянки със стройни тела, златист загар, пищни гърди и дълги кестеняви коси. Иринии!
В пустинята беше най-добре, но си мислех, че знам какво правя точно когато не знаех какво да правя. Образът на мечтанието ми избледняваше. Рисувах още по-добре, още по-усърдно и по-вдъхновено от преди. Намираха се и музи, макар и от тях да нямах вече кой знае каква нужда. Имах нужда единствено от себе си. От това, което нямах вече години наред в пълнота и трябваше да го изгубя напълно, както стана при фаталното ми влюбване, за да разбера колко скъпо ми е било.
От сутрин до вечер рисувах. Когато цветовете ме уморяваха, просто размишлявах и мечтаех за нещо далечно, нещо което не може да се сбъдне. Нещо в което вярват децата. Когато усетих, че се приближавам до емоционалната бездна, карах бързо колата си. Когато твърде започвах да се измъчвам емоционално – прибягвах до проститутки, а най-често се самозадоволявах. Всичко това беше един вид падина, но чувствах, че тя е времена и скоро ще стана онзи Папа Жан, който бях преди да срещна Ирина. Разбира се малко остарял, помъдрял и значително по-богат… Едно телефонно иззвъняване разби всичко това, което градих с месеци.
– Здравко! – беше нейният глас. Задавих се като го чух. Дори не си помислих за това, че тя произнася друго м ъ ж к о име.
– Не. Папа Жан съм!
Ако можех да замълча, може би… Всъщност това нямаше да промени нищо. Гласът й бе гласът на тръбата, сринала йерихонските стени на спокойствието, които тъй дълго бях градил. В този кратък миг бях гол под нея и тя ми нанесе десетки удари с бич.
– О-о-о! – изненада се и не разбрах дали приятно или неприятно.
– Как си?
Проклето безразличие.
– Как бих могъл да бъда! Май още мирише гласът ми на пясъка от онази нощ! Опитвах се просто да бъда аз. Добра се дотам, където никого не бях допускал, а сега ме наричаш с друго име.
И само как попита: „Как си?“
– Просто обърках телефона… – засмя се, гузно.
– Добре, че ми каза.
– Рисуваш ли?
– Тотално! – изрекох и ми призля.
– Какво ти е?
– Уморен и вдъхновен. Хайде чао. Трябва да потърсиш телефона на Здравко…
Затворих преди да ми е казала: „до скоро.“
Грабнах четката. После я захвърлих. Смях се. Гласът ми миришел на пясък. Хилех се като полудял. Това беше спасението ми, за да не си припомня плажа. Повече никога няма да отида на плаж в Златни пясъци. Ще запазя златните песъчинки на изхарчените щастливи мигове в трезора на спомена, до който никой не може да се домогне… Смехът ми премина в отчаян хлип. Един единствен. Кратък хлип, а после немота скова гърдите ми… Хладна немота. Змийските тела на картината – хладни и сковани, сякаш бяха в дробовете ми… Допрях четка до нежелаещата докосване както някога картина. Незавършена. Все още предизвикателна. Охладняла в един твърде ранен етап… Изпълнен от страсти – бях празен. Хладен, макар да се варях в казан. Желаещ и нежелаещ нищо. Притворих очи и видях. Онази нощ. Първата и последната. Единствената, за която си заслужаваше да докосна първото си платно с четката. Да се затворя под черупката на своето вдъхновение и егоцентризъм. Да забравям бавно кой съм и да губя придобитите в лутането си умения, за да придобивам нови. Да заменя доходния бизнес на международен меценат на изкуствата и да живея с вяра в несигурния успех на моето изкуство… Просто твърде желаех онази нощ, а за да я заслужа трябваше да се посветя на красотата с любов… С цялото си сърце и душа. С всяка фибра. С всеки удар на сърцето си. С всичките си чути и нечути мечти. Без дори да знам какво е красота. Без дори да съм сигурен, че има любов, освен Божията и майчината.
Някъде ежедневието ми се бе протрило и се скъса да открие голото желание. Незащитено от предметност и прагматизъм. Желание да имам всички златни песъчинки на плажа. Желание да правя любов с цялата природа. Да нарисувам неизживяните вопли на радостта на пълноценната тръпка. Отворих очи. Змиите от картината се гърчеха. Оживяваха преди да застинат. Затворих очи и докоснах с устни клитора на живата богиня. Тази, която не можех да изгубя. Богинята от спомена на онази нощ. Краката й се разтваряха, а страстите й – ескалация на моя плам, сладостна лава, божествена меса, попиваха в устните ми. – Тотално! – прошепнах, а после, като под диктовка изрекох стиха. Първият стих, които посветих на Голямата обич!

Get real time updates directly on you device, subscribe now.

Comments
Loading...