Принц Папа Жан

НЕКА БЪДЕ КУПОН

Дълго вървях при това мое странно пътуване. Не приличаше на другите. Не приличаше и на дългия ми изморителен сутрешен крос. В началото кросът бе просто една тежка необ¬ходимост. Трябваше да я приема като бунт срещу годините, които унищожават Прекрасната Плът.
Да, Плът също се пише с главна буква. Поне според мен.
Пък и нали Уитман беше казал: „Ако тялото не е душа, какво е душата тогава…“ А? Въпрос! И към теб, драги ми Читателю. Светът предлага толкова много отговори, че почти са на изчезване тези, които задават въпроси.
Дори и удобни…
… Не бе толкова уморително, не се чувстваше приливът и отливът на сили като при кроса.
Защото можеше да започнем и с един крос.
Сега преходът не беше никак уморителен. Вървях сякаш през НИКЪДЕ и тялото ми беше част от това НИКЪДЕ и не изпитваше никаква умора. НИКЪДЕТО беше нарушено само от движението.
Но и то стигаше, за да не затъна завинаги в НИКЪДЕТО. Има ли движение, има и посока. А има ли посока, трябва да има и цел.
Да, но за мен тази цел беше твърде неясна. Бях се под¬чинил на някакъв порив да вървя и да задавам въпроси.
Ако пътят ме заведеше някъде, значи имах и цел.
Сега просто вървях. Самурай, верен на своя дао. Или бунтар, верен на своя абсурд.
Та нали често нашите идеи приличат на курви, преди да ни заведат до леглото си.
Когато само ни водят.
А ние вървим след тях.
Вървях!
Моето пътуване не приличаше и на търговските ми пъте¬шествия, където краят – сполучлив или не чак дотам – беше ясен и определен, а материалните стойности правеха и целта ясна.
Не знаех дори кога бях тръгнал. Спомнях си само, че в началото това бе някакъв капризен порив, но като му се подчиних, разбрах, че капризен е най-малкото. И най-неточното.
Вечерта беше съвсем обикновена.
И това й беше ненормалното.
Седях в някакво бистро. С приятел. Той въртеше джин. И след третия или четвъртия си джин развърза и езика си. Запо¬чна да рецитира свои стихове. Беше дори интересно. Макар че приятелят, за когото става дума, доста заеква и понякога му е твърде трудно да се изказва. Тогава дори и на мен, който съм му свикнал, ми е трудно да го слушам.
А сега ми беше интересно.
Дори приятно.
А не бях на неговата вълна. От известно време не пия и сто грама. Твърде много калории съдържа алкохолът. Казваха, че съм се вманиачил – е, добре: бях маниак с по-малко калории.
Приятелят беше налял на думите си, които искаше да каже, повечко алкохол, но те се бореха с божествената жидкост, плуваха ту бътерфлай, ту кроул и идваха при мен. Тогава моят човек грабваше китарата си и думите му вече мязаха на мажоретки – маршируваха и танцуваха, дупетата им лъщяха от пот, но идеха срещу мен – млади и изкусителни.
Е, за неговата китара трудно може да се каже, че беше китара – това бе просто някакъв статив за музика, сглобен от три различни себеподобни. Но приятелят си беше истински приятел. Този слабичък мъж, страдащ от невъзможността да се отдели от момчешкото в себе си, този фантазьор, наричащ себе си ту граф Албърт фон Алекс, ту Елин Мароле Верада, ту Единородния син на Дявола… Моят приятел беше станал нещо като част от мен. И сега беше така. Особено сега! Защото вече чувствах алкохола, който беше погълнал той – бях почти пиян.
Той рецитираше. Този път беше без китара.
И аз започнах също да рецитирам свои стихове.
И то високо. За да чуе душата. Душата не я ли стреснеш с нещо казано по-високо, се прави на две и половина. Ангел спря да заеква, защото аз вече крещях – желаех именно да крещя, а не да рецитирам. Двете момичета от съседната маса престанаха да смучат от чашите си някакъв сок, а насочиха и погледите, и сламките си към мен (затова май се казва да те изпият с очи!), та ме зяпаха като пред консумация, а на мен не ми пукаше и даже ми беше гот. Когато млъкнах задъхан, едва успял да намеря въздух за последната строфа, започнаха и да ръкопляскат.
Без ирония и не като апостроф, а от кеф.
Заповядайте тогава на нашата маса.
И те заповядаха.
Двете слабички невръстни музи.
Едната с неособено майсторски изрусена коса и с големи очи, с агресивното и типично за сезона облекло, заради което обичам още повече лятото („Нека да е лято!“): черна и къса ластична пола, къса протегната към полата фланелка с кървав надпис на някаква рок група… Блузката нямаше и ръкави. За да се долавя по-добре и по-лесно миризмата на плаж.
Другата муза го даваше по-официално. Светлата рокля от прозрачна материя именно с прозрачността си показваше, че крие много неща. Па и черната риза не беше закопчана догоре. За да не измъчва любопитните погледи. Усмивката беше добре закачена върху лицето й и почти се сливаше с него.
Изведнъж масата стана многолюдна. Двете момичета бяха на по не повече от осемнадесет години, та можеха да минат едновременно за деца и жени, тури ги четири гаджета или гостенчета, зависи от настроението за какви ще ги водиш.
И новата аудитория искаше да рецитирам, аз нали се чувствах вече пиян, склоних и започнах – товати, оновати, нещо, дето почти съм забравил, друго, дето още не съм го доправил, съвсем нова стока, извадена току пред очите им от кладенеца на душата. Не обръщайте внимание на образите и сравненията. Обясних, че се чувствах пиян. Пиян по най-хуба¬вия начин. Тоест освободен от света. Двете момичета, които може би друг път нямаше и да видя, усещането за неподозирана близост с граф Албърт фон Алекс ме караха да се чувствам така, както се чувствах, когато Виктор Бугай ми показа моя нов портрет, наречен от него „Най-силния в света“.
Е, бях най-силният в света. Жива картина! Без платно. Само един пиян и заекващ приятел, две непознати момичета, деца и жени едновременно, и аз.
По едно време долових у момичетата дори недоверие. Те не можеха да повярват, че вулканът от думи е моя собственост, че пред тях имат живо същество, което може да ражда страшни думи и красиви изречения и че тези изречения валят върху тях по-красиви от цветя. И по-дъхави от тях!
Щеше да им бъде страшно гот, само ако бях престанал да крещя. Това е менюто, мадам, думите са фламбирани, поднасят се с живия огън на душата ми. А вотр санте!
Ангел, нали разбрахте, че графът и Единородния син на Дявола се казваше Ангел, та и той се обаждаше със своите опуси, но се поизмори момчето и си заръча нов джин.
Не желаех да пие, не исках така да се тъпче с вдъхновение и допинг, исках като мен с вкуса на свободата да препуска из прерията на душите ни, но той беше толкова препълнен с разочарование и гадното чувство за непостижимост на желано¬то, което може би се изпаряваше с алкохола, който съдържаше стомахът му и неговата изтерзана душа. Защото той не нали¬ваше градусите само в стомаха си, а и в душата. Така поне казваше. И аз понякога му вярвах.
Добре че момичетата отвориха лаф за науката, на която се бяха посветили. Не изцяло, разбира се. Можеш ли да се напъл¬ниш целият с цифри и теореми. Защото те следваха математика в Пловдивския университет. И бяха в сесия. И бяха напрегнати. Та бяха дошли да се разтоварят от напрежението.
И твърдяха, че аз съм ги освободил.
Като съм ги заразил с красота и поезия.
А аз бях просто тръгнал по стъпките на Графа. Вървях по пътеката с него. Сигурно по тази пътека имаше много тръни, та тръните се забиваха в петите, не, не – не само в петите! – в петите и сърцата ни, поетите имат ахилесови сърца. И когато в ахилесовото сърце се забие трън или стрела (на Амур есте¬ствено), поетите започват да крещят.
Но вече се бяха разтоварили, казаха ни две сладки и може би обещаващи щастие с две неизвестни, нали са математички, думички за довиждане. И думичката беше „чао“. Което за макаронаджиите било и „здравей“, и „довиждане“. Или може би „сбогом“. Защото, кой знае, ще се срещнем ли пак.
Е, може би ще се видим. Градът ни е малък. А като бях започнал да пътувам, разбрах, че и светът не е особено голям и затова се срещат и познати в този уж огромен свят. Но наистина е и безкраен. Поне защото още не съм се срещнал с целта си.
Графа заекваше, докато изказваше своите съжаления, че сме се разделили ей тъй, с едно „чао“ – без никакво пикантно продължение.
Опита се да си поръча нов джин, защото на неговите двадесет и седем години разочарованията се преглъщали труд¬но на сухо.
Принудих го да се откаже.
И аз съм изживял не малко приключения и разочарования, но не това е начинът.
И ако останех тук повече, щях да се задуша.
Рекох му, че в краен случай може да изпие следващия си джин другаде.
Това „другаде“ – компромис или перспектива – вдигна и Графа от стола му.
Даже изфъфли нещо от рода на „При нас е прието да се пие не на едно-единствено място“. И тръгнахме.
Без да си кажем нито лаф повече, знаехме, че отиваме към „Плажа“.
Някои празнари ми се чудеха дори защо толкова обичам това заведение, аз самият не мога да измисля много убедителен аргумент защо го обичам. Но го обичах. И не само защото всичко в него беше евтино и пиянско, най-малко за това, това даже можеше да мине за аргумент със знак „минус“ (Ех, какво ли правеха математичките…), па и се бяха навъдили напоследък шайка „метъли“, та посплашиха мнозина и ме укоряваха, че мястото на човек с пари (за тях с „много пари“, за мен – „с достатъчно пари“) не е там… Но аз бях започнал да харесвам и „метълите“, и всичко друго, та с Ангел отивахме точно там.
Па и на „Плажа“ работеха моите приятели Митко и Васил, добри момчета, с които можеш да се разбереш и без половин дума, с усмивка или с жест само.
Този път беше невероятно тихо. На „Плажа“ се излежава¬ха един-двама пияници с по-тежки „обгаряния“. Е, нямаше джин и Ангел трябваше да се ориентира към бирата. Поизпла¬ших се, че коктейлът от двете течности може да не е и чак толкова здравословен, че може да се наложи дори приятелска телепортация на тленните и спиртосани останки от доброто самочувствие на Графа, но нямаше какво да се прави.
(В скоби казано, Графа наскоро бе правил опит за само¬запалване и доста сполучлив май е бил опитът му, защото течностите, с които се бе наквасил, имаха афинитет към огъня. Наскоро излезе от болницата и още носеше белезите. Папа Жан, природо-лечителят, му беше помогнал, имах вече понатрупан опит от бившия Съюз и настоящата България, но да спи зло под камък…)
Но този път причини за безпокойство нямах. Ангел беше във форма, а и достигна върха на настроението си, щом в заведението цъфна и Джон.
Отскоро го познавах този врабец, момче, което също ми¬наваше за поет с китара, та и сега мъкнеше със себе си инстру¬мента, и лицето на негово сиятелство Графа засия. Графа имаше нужда от неговата китара, когато изпълняваше стиховете си с китара, той не пелтечеше и ставаше наистина артистичен.
Джон се насочи към нас, дрънчейки някакъв рок.
– Здрасти!
– Здрасти!
Помолихме го за китарата, той се опъваше. Беше по-наквасен и от Графа и дъхтеше на малка приватизирана пивоварна.
Та се хилеше и пееше:
Аз, които не познавам умората
И вечно бях на дълък път,
аз, който бях уж като хората
и чаках страхният си съд…
Сега-засега съдът се отлагаше. Поради липса на трезви свидетели. Ръмжеше Джон и стискаше китарата. Ръката му се разтвори само като му подадох банкнотата да си донесе бира.
И тогава Графа я докопа!
И изрева:

Кълна се в дяволите всичките
Та Дяволът ми е бъща.
Макар че уж съм си с всичкият,
аз годеник съм на Смърта…

Май песента на Графа в своя оригинал беше по-друга. В оригинала имаше нещо като „Годеница ще ми е Смъртта“, но като намествам думите в четвъртитите килии на стиха (Да извинява Стефан Цанев!), неволно го редактирам. Без да про¬меня нещо в смисъла. И без да посягам на поетичната собст¬веност на Елин Верада.
Джон вече надуваше шишето с бира като тромпет. Той можеше да те побърка от пиене, трепереше като истински неврастеник, но измисляше стихове, които раздираха душата на парцали и останалото – тъкането на чергите – беше лесна работа…
Джон живееше като откачен и нямаше нужда да се кълне във всички дяволи постоянно – с тях се чувстваше като свой сред своите.
В „Плажа“ нахлу едно слабичко и почти прозрачно създа¬ние, хич не му трябваше да нахлузва ластичните си дънки, които подчертаваха закривените му и твърде мършави крачета, но сега гордо и предизвикателно седеше на тях и ни даваше възможност да разгледаме веригите и синджирите над фланел¬ката с диаболична ваденка и надписите „Номера на звяра“ и „Айрън Мейдън“.
После веригите издрънчаха в обятията на Джон, върху когото се нахвърли споменатото вече създание, създавайки му доста грижи: най-напред да не позволи да го съборят, а да потърсят други форми на сваляне, а после да изтрие лицето си от всичките й целувки.
Ангел продължаваше да пее, извънредно много доволен, че Джон държи в прегръдките си момиче, а не китара.
Създанието беше, изглежда, само номер едно в индийската нишка от момичета и момчета – все същия бичим, които тута¬кси си намериха места около нас.
Китарата ни водеше из някакви лабиринти, където дебнеха на двойки Живот – Смърт, Любов – Омраза, Зло – Добро и разбира се Приятелство – Предателство.
„Сякаш съм в галерията“ – помислих си за миг.
И ми беше хубаво.
Часовете се търкаляха и вечерта ставаше все по-хубава и по-хубава. Както и по-тъмна. Нещо, което сякаш изискваха душите ни. Пиеха биричка и се сменяха – весели пионки върху шахматната дъска на доброто настроение – ту на тази маса, ту на онази, моят приятел размяташе като знамена между талази¬те с дим нотираните си стихотворения…
Кеф и густо!
На душата и на придружаващото я тяло…
Едни идваха, други си отиваха, бяхме останали шест-седем човека, когато някой предложи да отидем на Асенова крепост и възторгът се взриви отново.
Ще вървим, разбира се! С пиячката и с всичко необходи¬мо. Толкова щураво и хубаво ни беше на всички…
По пътя усетих, че не ми достига въздух. А сутринта пробягах десет пъти по-голямо разстояние… Има и такива мо¬менти. Уж ти е хубаво, а слепоочията започват да пулсират… Така някой ден… Да, ще обявят годежа… „Годеница ще ми е Смъртта…“ Или – как беше – „… Аз годеник съм на Смъртта…“
Огледах се да открия Елин Верада, но китарата не беше у него. Беше в ръцете на клатушкащия се Джон, той се съдираше да пее, а аз не чувах нищо, думите му не идеха при мен… И изпитах същото чувство – когато ме погълна „другата среда“ на вълните. Пак ли идеше ДРУГАТА СРЕДА? Елин Верада се клатушкаше и говореше нещо на едно от момичетата. И него не чувах. Толкова ли съм се отдалечил от тях…
Ето, момичето го прегърна, засмя се, а аз не чувах нейния смях, в мен целия кънтеше все онова: „… Годеница ще ми е Смъртта…“
Затърсих лексотана по джобовете, май че честичко пося¬гах към него напоследък… Е, човек се износва като батерия и тогава… „… Годеница ще ми е Смъртта…“ Не, не… Рано е още. И аз продължавах да обичам шумните приливи и отливи на доброто настроение, издигах се върху вълните им като със сърф… А сега търсех успокоително. Които – успокоителните -по принцип не обичах. Защото правят човека мърда. А аз не можех да си позволя и за секунда да бъда мърда…
И видях сянката на старицата. В кошмар ли бях попаднал? Не, не – бях напълно буден и търсех хапчетата. А старицата? Бе загърната в тежки – като черга – дрехи, качулка от същата материя стърчеше на главата й… Не прикриваше очите си… Очите й блестяха злорадо като очите на куртизанка на средна възраст, точно така гледат по-младите си клиенти… Пардон -партньори… Както и да е… Очите ме гледаха злорадо и аз едва ли не бях започнал да крещя: „Още е рано…“ Или нещо, което се полага в такъв случай…
Не успях. И слава богу, защото старицата беше всичко друго, но не и Смъртта…
Да, това поне разбрах… Изпратих я с поглед до завоя, но аз си бях омотан в кошмара: търсех трескаво лексотана, а приятелите ми не ме чуваха и не знаеха, че имам нужда от помощ, от тяхната помощ…
Намерих лекарството. И влязох в крак. Там ли отиваме?
Към крепостта на мъртвите?… И „годеница ще ми е Смъртта“? Не, това са само думи, черни маниста на песента, само на песента.
„Ей, събирам пари за поркане… И да дигнем един страшен купон… Дайте пари, аз знам какво да купя… Отиваме на Крепостта…“
Така беше извикала Ани. Отдавна, когато бяхме още на „Плажа“. И сега се мъкнеше напред. До Джон. Който разтя¬гаше китарата и струните на гласа си… Сега вече чувах гласа му, значи все пак изплавах от ДРУГАТА СРЕДА и бях тук. Поизпотен, но тук. И жив! За да мога да чуя думите на една не съвсем рокаджийска песен, песента на Джон:
Но аз ще бия все камбаната
Да ви сабуди моят звън! –
Звънът й нека ви напомни,
Че всичко не е само сън…
Ще бия,ще срутя стените, стени от суета и страх,
стени от грехове и низост и всичко, дето става прах…
Моника, момичето, което приличаше на врабче, бе прегър¬нало Ангел и сладко му чуруликаше. Опитваше се като големи¬те да говори съвсем щури неща и се радваше, че е толкова шантава идеята да се „дигнем на Асеновата“ и че като сме се „дигнали“, всичко станало още по-шантаво.
Да, едно такова момиче-врабче е много по-хубаво и кра¬сиво от „годеницата на графа“. И се изсмях гръмогласно.
Моника ме изгледа като извънземен – не можеше да вдене какво става. Обичам си моя гръмогласен смях. Прилича ми на здравото мъжко ръкостискане, което за мен като бизнесмен е по-важно от всички договори, подписани със златни писалки. Или дори с кръв! Да си стиснем ръцете, Врабче! Навремето, когато аз тръгвах на училище, дъртите пееха една песен: „Мо¬ника, дете прекрасно! Моника, обичам те…“ И нея съм готов да изкрещя: „Моника. врабче прекрасно! Моника, обичам те-е-е…“
Още по-здраво се притисна Моника до Графа. Не се стра¬хувай, момиче! От нищо се не бой! Ще доведа в България напук на цялата руска мафия Виктор и той ще те нарисува. И твоя глас ще нарисува, твоето чуруликане. Какво, не вярваш, че може да се нарисува глас ли? Ще го нарисува, скъпа, ще го нарисува!
Извърнах се. Задирих с поглед старицата. Тя си беше съвсем реална женица и чезнеше от погледа ми на завоя.
Значи Я няма, значи всичко е наред! И от нищо не ми пука! От нищо! Ако ще да се изправят срещу мен юнаците и калтаците от всички ужасии, в които съм се заплитал сега, да дойде цялата мафия на Русия, пред която бледнеят героите на Марио Пузо и Джеймс Хадли Чейс, пак няма да ми пука. Аз съм жив, вече изплувах, вървя с приятели и ми е шантаво и хубаво.
Тук е Джон, тук е граф Албърт фон Алекс, тук са другите. И запях:
Ще бия, докато звездите не паднат в твоите коси…
Другите млъкнаха и се ослушаха.
– Какво ти е, Папа Жан? – попита ме врабчето.
Отговорих й, че просто съм се събудил.
– Какво значи това? – попита ме момичето в сянка, което вървеше след тях, и излезе от сянката.
Сега я видях. Не беше по-висока от метър и шестдесет, но много добре сложена. И макар че се правеше на рокер с оде¬ждите си, бе малко по-голяма от другите.
– Като стигнем до крепостта, ще ти кажа. Сега просто ми се диша! – рекох.
Момичето отметна с ръка косата си, но аз пак не можах да видя цялото й лице. А Моника се закиска. Нека! Тя е в годините на смеха. Смехът й криеше добро настроение и уди¬вление. Кой беше казал, че удивлението е първопричината за зараждането на философията? Не помня. И няма значение. Не е от нашата компания. Но хубаво го е казал.
Нещо светеше и в косите на непознатото момиче и аз пак извисих глас. Джон млъкна. Бях му измъкнал песента под носа и я размахвах като знаме:
Ще бия докато стените предпазват ни от рай и грях…
Някой ме погали по ръката и после я стисна. Приятелски. Приятелски и съвсем добронамерено. Беше тя. Моята Непозна¬та. Като у Блок. Рокерчето с дългите коси. По-късно щеше да се нарече Павлина. И аз така щях да я наричам.
Но защо не пее Джон? В мен ли се е заслушал? Да, слушаше ме. Но и нещо друго го занимаваше, та се опитваше да прегърне Ани и да намери „най-скришното място“. Не си развихряйте фантазията. На най-скришното място момичето беше скрило бутилката уиски, която взехме от „Плажа“.
Я го гледай ти, рицаря на Добрия Стар Алкохол! А тру¬бадур ми се пише…
И аз пак надух дробовете си:
Ще бия,докато в бутилки затваряме и дъх, и дух…
Какво, не ме ли чуха, та ревнаха всички в един глас:
– Ще пием!
– Ще пием! – рекох и аз, защото Павлина ми подаде бутилката, след като тя бе отпила от нея.
В устата ми имаше само вкус на строшено стъкло. Беше останало от крехките думи, които така пиянски изпотрошихме.
– Ще пием! – ревнах с всички.
И всички ревнаха „Ще пием!“, та и аз не можах да чуя продължението на собствените си мисли.
Но човек сигурно и за това пие – да не може да чуе продължението на собствените си мисли.
Когато стигнахме Крепостта, Ангел отново взе китарата от Джон и той не се дърпаше. Може би у Ани имаше и друга бутилка, а може и да е открил нещо у нея скъпият ми Джон.
Не знам! Не, вече знам – беше ми наистина хубаво.
Защото в този момент Ани беше наистина красива. Върху фона на натежалия Млечен път. Бяхме стигнали руините, луна¬та почти не се виждаше – беше новолуние, – но изгряваше у нас. И у мен сигурно. Защото виждах Ани като жрица на Млечния път и на Разрушената крепост. Може ли едно момиче, което не е навършило петнадесет години, да бъде жрица? Защо не! Душите ни винаги са по-стари от нас. И по-мъдри. Но Джон търсеше алкохола, за него тя беше момичето с бутил¬ката. Или момичето с двете бутилки, дано да има и друга бутилка, щом е пуснала шишето „Тийчърс“ на другите…
Жрицата или бутилката? Това е въпросът, който може да си зададе не само Хамлет. Моите колеги колекционери също често предпочитат бутилката пред духа. И жлезите на добрия им вкус са свързани със стомаха. Та ако в началото прагмати¬змът на Уйлям Джеймс е бил една философия на ценностите, после „прагматизмът“ се е превърнал в прилагателно, с което декорирали личности, прекалено внимателни към собствените си интереси и собствената си лакомия. За които жриците са красиви или досадни измислици в този свят с толкова наистина утвърдени стойности. А стойността е нещо с много нули, нали? Джон поне не беше алчен. Той ценеше бутилките с добро настроение.
И със забрава.
И аз дирех нея в началото. При Графа в онова бистро с двете математички. На „Плажа“ сетне. И по пътя към крепост¬та. Когато аз, тридесет и шест годишният уж сериозен мъж и бизнесмен, щях да хлътна отново в другата среда, когато видях в една обикновена старица годеницата на Графа – Смъртта…
Самият Граф бе седнал на една дръзко врязала се в про¬пастта скала и свиреше. Сега китарата беше негова, а това значи, че в ръцете му беше доброто настроение.
Джон, Ани, Моника и другите вече се спуснаха из кре¬постта да дирят добро настроение и нови изживявания. Ако можеше да ги зърне духът на цар Иван Асен II, доста би се озадачил от своите поданици…
Защото всички сме поданици и на миналото!
Дори когато в краката ни свети един съвсем съвременен град.
– Градът прилича на светещ гущер – чух глас до себе си. Беше Тя. Момичето, което ме попита какво искам да кажа на Моника. И което се назова Павлина.
– А аз съм привързана към разрушителната светлина… Не в светлината на свещта, а в огъня, който прави пожарите…
И замълча.
– Мислиш, че не е един и същ ли?
– Не е, има друг характер… И момчето, като стане мъж, е вече нещо друго. Не се различават само по цената на игра¬чките си… Кажи най-сетне какво искаше да кажеш с твоето „Събудих се“?
– Не ти ли се е случвало да вървиш като в сън и изведнъж всичко се прояснява и приема друга форма… И сми¬съл! – наблегнах на смисъла. И май най-после го съзирах.
– Знаех, че ще кажеш нещо подобно – рече Павлина. – Помислих си го още тогава. Но исках и да го чуя.
– Свикнала си да се подчиняваш на поривите? – забих в крехкия разговор и един въпрос. Като пирон! Може би се страхувах, че разговорът може да секне, докато другите диве¬еха.
– Който ти каже обратното, те е излъгал – Павлина беше категорична. – Всеки им се подчинява… Това дали го желае, или не, няма особено значение… А глупави пориви няма. има глупави тълкуватели.
– О – рекох аз, – това е на височината на крепостта.
– Да – рече тя. – Аз обичам да стоя нависоко и да виждам в града огнено влечуго… Обичам и огъня, който опожарява…
Можех просто да си помисля: „Ще се опариш, мойто момиче!“, но случаят беше по-друг. И просто попитах: „Защо?“
Тогава тя седна. Или просто се отпусна. Искаше да говори:
– Преди две години ходех с едно момче. То рисуваше много хубаво, но все едно и също. И все с някакви извънземни същества. Било картина от бъдещето… Всичко или почти вси¬чко оковано в метал, а хората приличаха на андроиди… Толкова много размишляваше за духа и за тялото, че бе се превърнал в истински психар… И ми разказваше за ежедневието на тибе-тските лами – със своите ритуали те се стремели към себереализация… И към усъвършенстване на спасителните механиз¬ми… Вярваше в своето бъдеще и уж вървеше към него… Но не го дочака… Безбройните му навици, с които имитираше ритуалите на тибетските монаси, не го предпазиха от поривите му… Самозапали се заедно с картините си…
Не биваше нищо да питам и просто мълчах.
– Тибетските монаси сключват обет да не се занимават с жени – продължи Павлина и беше почти спокойна. – Моят приятел не беше сключил такъв обет и макар да не общуваше кой знае колко с другия пол, не остана недокоснат от страстите… И от мен!
Може би тук трябваше да попитам нещо. Но мълчах. И Павлина все пак отговори на въпроса ми:
– Запознах се с него заради едно интервю… Той беше достатъчно странен, за да предизвика моето любопитство… Не бяха картините… Или поне само картините… Той беше наисти¬на странен… Стоях с часове при него, това, разбира се, вече не беше интервю, но не беше още и нещо друго… И веднъж той каза нещо от рода на онова, което рече пред Моника… И затова се сетих за него и за огъня…
Може би трябваше да я погаля. Отместих само косата й. За да видя лицето.
– Не, нищо ми няма – но гласът й трепереше. – Тогава плаках… И беше наистина страшно. Намериха го изпепелен… Него и картините му… Двеста или триста платна… Беше наи¬стина продуктивен. За да създаде толкова пепел…
Бях потресен. И не знаех какво да кажа. Може би ако познавах това момче, ако бях срещнал Павлина по-рано и тя ми беше разказала за него… Може би нямаше да се случи… И той като другите си събратя по четка и по изкуство се беше само¬убил от неразбиране… Но да изгориш…
– Защо тогава казваш, че обичаш огъня? – попитах, все пак попитах нещо.
– Защо ли? Наистина защо!… Този огън беше част от Вальо. Носеше унищожителния огън в себе си и сигурно това ме е привличало, а не картините… И всичките му глупави механизми към съвършенство… Може и наистина част от него да диреше това съвършенство, но всичко друго у него желаеше разрушението…
Компанията се бе завърнала и затягаше обръча около нас. Гласът на Графа бе станал дрезгав – стараеше се да надвика другите. И им повтаряше, че е син на Дявола, че змиите не се боят от него, че ако зависело от него, би превърнал джамиите в кабарета, а църквите в покер-клубове, толкова тъпо било да висят разни светци по стените… Точно сега всичко това не ми се слушаше отново. Защото Павлина бе започнала да говори за себе си. Работела в един от пловдивските вестници. И сега била в Асеновград да търси някакъв си материал, все нещо от рода на „господин Еди-Кой Си ухапа своето куче“, но попаднала на много готино хлапе и то я домъкнало при нас…
Готиното хлапе беше Ани, но и жрицата се беше разсвирепяла, крещеше и надвикваше другите. Или неочаквано млъ¬кваше. Защото тогава разбираше, че Джон търси вече не бутилката в деколтето й, а нещо друго… Я го виж ти епикуре¬еца. Променил ли се е? Или просто е свършил алкохолът?
– Искаш ли да се дигнем и да отидем най-горе?
Стана. Казах й, че дори насън мога да я изведа по най-безопасния път горе, но светлината на луната не бе достатъчна да се избира място за безопасните ни стъпки по полусрутените стени на крепостта. Но и тя искаше да избяга от гласовете на другите…
Когато дойде Виктор Бугай, ще го накарам да нарисува това: двама безумци вървят по руините, а край тях е пропаст¬та… Виктор беше нарисувал Русия като разрушена и пуста църква, опасана с треви и бурени, около нея се въртеше само един остарял, мършав и мързелив кон…
Да, гласовете вече почти не се чуваха. Чувах безкрайно повтарящия се плисък на вода. ДРУГАТА СРЕДА ли идеше? Или аз отивах към нея? При първата криза поне теренът около мен беше безопасен, а сега пропастта ме дебнеше и беше много по-реална от старицата, която срещнахме…
Помагаше ми само нежната ръчичка на Павлина, но и нея трябваше да изпусна в мрака – започвах да се изпотявам и да ставам лепкав…
Може би затова съм нарекъл Ани жрица на Млечния път и на Разрушената крепост… Защото само Разрухата и Смъртта са наистина вечни… Трябваше да пусна ръката на Павлина… Не само заради гадната пот, трябваше да намеря и лексотана… А нещо ме дърпаше към пропастта и аз крещях: „Не-е-е“… Не, щом Павлина не ме беше чула, значи не съм крещял… И вече се завръщах… Оттам ли? Не знам… Но при себе си!
И вече крясъците на компанията бяха по-сладки от чуруликането на птиците… И от хора на ангелите… Да вървят по дяволите всички ангели…
Ангел бе отстъпил китарата си на Джон и бе избрал бутилката. Те бяха на двадесетина метра зад нас и на десет метра под нас, а това не беше нито близо, нито далече…
– Нещо ти беше станало – обади се Павлина. – Беше като скован…
– Пак се събудих – рекох й. – За втори път… А два пъти е прекалено дори за един толкова щастлив ден…
И замълчах.
– Макар че преди малко исках да ти кажа, че ако позна¬вах твоя приятел, той нямаше да завърши така…
– Искаш да кажеш, че щеше да вземеш и неговите кар¬тини за твоята галерия?… Да, може би си прав… Той се нуж¬даеше именно от това… Но никой не го чу…
Седнахме на единия от парапетите на площадката, до която бяхме достигнали. Зад гърбовете ни остана пропастта, но тя вече не беше страшна.
– А може би онзи механичен свят го погуби… Той живе¬еше в един механичен свят… Но и развалените елементи и детайли на машината ги изхвърлят, нали?… Неговият свят го погуби… И него, и картините му…
И после с друг тон ме попита:
– Какво сънуваше преди малко?
Долових игриво-предизвикателните нотки в гласа й, позна¬вах тази мелодия.
– Сигурно теб… Но в мига на събуждането си забравих за съня…
Беше много близо до мен, а сега съкрати това разстояние още повече. Ръката й беше на моето коляно, а устата й диреше ухото ми, за да прошепне от по-близо:
– В такъв случай може и да не си се събудил… А може и да сънуваме един и същ сън…
Неловко ли се почувствах, та замълчах? А може би Пав¬лина беше твърде опитна в тия неща… Тя по-късно сама ми го каза… Не знам. Само мълчах и си мислех, че тя обича огъня. И затова си играе с него…
– Демонично е – обади се пак.
– Какво?
– Да си играеш с огъня… Вече мълчахме и двамата.
– И да го обичаш – отрони се още една фраза от стис¬натото й от нечия ръка гърло.
Страх или страст извираше от мен тук, на най-високата точка на крепостта. Бяхме толкова високо над града, който приличаше на светещ гущер… И толкова близо до дъното… Не, не морализаторствам… Имах физическото усещане, че съм на дъното на някакъв затвор…
– Дъното на затвора – произнесох го гласно.
– Какво, това пред нас ли? – попита ме тя, неразбрала моята реплика. Или разбрала я по-добре от мен. Защото соче¬ше някакъв отвор, покрит с решетка. Точно по средата на площадката. – Сигурно е било тъмница… И там царят е хвър¬лял провинилите се свои поданици…
Решетката беше нова, сложена твърде късно след XIII век. Сигурно я бяха турили, за да не падне някой.
Павлина се изправи. Преди малко вървеше с мен на края на пропастта, а сега краката й потреперваха. От Страх или от Нетърпение? Не знам. Но решетката я плашеше и привличаше.
– Искам да слезем там! – рече ми. – Там е Дъното!
– На дъното ли? – попитах озадачен. И тя ли усещаше дъното. Тук, на върха?!
– На Дъното! – отговори ми. И пак го каза с главна буква. Ако не от друго, поне от главни букви разбират пеканите журналистки.
Станах почти механично. И друг някой ли ми помогна -не знам. Но застанах над решетката и после я вдигнах. А вятърът развяваше косата й в лицето ми. И зазидана да беше решетката, пак щях да я вдигна…
– Ти си луд – каза тя. – Обичам огъня!
Сега гласът й имитираше прокоба. Но разбрах, че мога да обичам и имитациите. Защото от зейналата паст лъхна смрад. Съвсем натурална. И автентична.
Нещо – или всичко – долу беше гнило. Или се разлагаха самите призраци, или така дъхат устата им, като не употребя¬ват дъвка „Стиморол“… Или така вонят дезодорантите на при¬зраците. Не големи и страшни, от които не е чак толкова позорно да се страхуваш, а малки, с телата на дъждовници, готови всеки миг да се шмугнат в дупките на душата ти и да те гледат оттам със змийските си очички…
Ако имахме фенер или нещо друго, с което можехме да си светнем, призраците щяха да изчезнат яко дим, превръщайки се в паяци и историческа прах… (Защо историческа? Защото вси¬чко е тленно и се превръща в прах ли?)
Нямахме никаква представа какво е долу.
И къде да стъпим, за да стигнем там.
Нито пък къде е точно това долу.
И какво друго ни очаква освен гниещите призраци.
Но искахме да сме там. Искахме да достигнем дъното.
ДЪ – НО – ТО – О- О – О…
Ехо ли беше това? Или глас, който идеше от дъното на душите ни?
Страх или сладострастна тръпка разтресоха тялото ми.
Видях, че трепери и Павлина. И отпусна ръце върху ра¬менете ми. Прегръдка ли беше това? Или само искаше да успокои ръцете си?
– Ще слезем ли? – попита ме. – Искам да стигнем с теб до дъното… Знам, че пребиваването там е кратко… Но искам да го преживея… И не ме е страх от призраци…
– Мен също – рекох и вече бях окей. – Твърде много ме възбудиха и връщане назад няма…
Сигурно прие думите ми буквално, защото ме целуна още там. После тръгна първа, дърпайки ме за ръка, както аз я водех към върха през руините. Следвах я. Желаех да я следвам. Желаех я. Нея и светлината, която противно на всички физиче¬ски закони ни следваше, додето слизахме към дъното. И гоне¬ше всички призраци. И ни показваше къде да стъпим. Спуща-хме се към дъното, а призраците изчезваха, за да намерим път сред нищото. И да стъпим на нищото. Слизах като Орфей в Ада, воден от една Непозната Евридика. По Непознати пътища. Към Непозната цел.
И вече миризмата не беше толкова противна.
А можехме и да чуваме вече.
Не само дъха си, но и песните на другите, които бяха останали навън. И които бяха престанали да беснеят. За да превърнат отново крясъците си в песни…
Но сега не ни беше и до песни.
Ние отивахме към дъното. Стъпихме най-после на нещо твърдо. На дъното!
Приглушените песни едва идеха до ушите ни. И светлината изчезна.
– Тъмно е и сега не можеш да видиш бенките – каза с шепот Павлина. Такива думи могат само да се шептят. – Вина¬ги съм обичала да ги показвам, а невинаги съм успявала и невинаги съм желала това, което обичам… Жалко…
Ципът на рокерското й яке изсъска като разсичащ нож. После якето изплющя като захвърлени и ненужни криле.
Още по-ефектен беше звукът на разкъсаната й фланелка. И тя остана гола. Като змия. Или като жена. Ако все още тези понятия носят различна информация…
Не – като ангел. Който дири на пода до мен крилете си. Опитах се да я вдигна върху себе си, но тя настояваше да е отдолу. И да усеща с цялото си тяло дъното.
По едно време си помислих, че сме наобиколени от вле¬чуги и те ни гледат.
С широко отворени очи.
Като нейните!
В които вече нямаше нищо. Или щях да видя само себе си.
И после легналото до мен призрачно момиче Павлина.
Която предпочиташе призраците на тлението пред пламъците на огъня.
И толкова желаеше живата мъжка плът.
Дъното й възвръщаше някакъв стар спомен – чувствала се е така, преди да се раздели с девствеността, с проклетата девственост…
Която й преграждала пътя към един-единствен миг, заслу¬жаващ да го изживееш пак и пак, и пак, и пак, и пак…
– Това е дъното-о-о-о-о! – рече и ме бутна да падна. До нея! На дъното, до което наистина най-сетне бяхме стигнали…
Когато всичко беше свършило и вече можехме да прика¬зваме, тя ме попита:
– Беше прекрасно, нали?
Лежахме на влажните камъни и плесента и тлението пъп¬леха като мравки по телата ни. Не, не бяхме на дъното. Мле¬чният път бе под нас и ние се носехме върху него. А тя питаше…
– Защо питаш като ученичка?
– Защото винаги така правя… И не ми се случва рядко! Засмях се. Странен начин на изповед бе избрала моята нова приятелка журналистката.
– Сега вече не сме там, на дъното – за пореден път произнесе на глас моя мисъл.
– От известно време насам мислим едно и също – рекох спокойно. Просто като констатация.
– След сливането – поясни ми като на пубертетче тя.
– След дъното – върнах я към темата на нашия разговор и целта на нашето пътуване аз.
– И така може да се каже – парафира отговора ми тя. После мълчахме. Защото от далеч, от много далеч, от двадесет метра хоризонтално и пет-шест метра вертикално иде¬ха думите на песента:
Купонът свърши, чашите са празни, с надежди слепи срещаме деня…
Беше рок. Без електронните ефекти, които рокаджиите обичат, и звучеше така, че да го харесат и нерокаджиите.
Купонът свърши, страстите са глухи…
– Чуваш ли? – попитах.
– Чувам – отговори. – Трябва да вървим при тях ли?
Купонът свърши, събуждаме се трезви и с уморени мисли планове редим…
Това „планове реди-и-им“ беше крясък. Или писък на птица.
Или на призрак.
Ако продължаваме да лежим на дъното.
Джон отново водеше всички с песента си. Трябваше да тръгнем и ние.
Излизането беше по-лесно. Повдигнах я на ръце и й по¬дадох дрехите, за да се облече горе.
И да ми спусне рокерското си яке. За да издърпа с него и мен. Лек като перце.
Лек като перце от крилото на ангел по-точно.
И по-неповторимо.
Нищо вече не бе останало от нежния глас на Джон. Той ревеше и се дереше, но сега този крясък, който често ми бе и неприятен, ми бе станал понятен. И дори ми хареса. На това ли Джон и приятелите му викаха „траш“? Аз съм за траша! Купон на ръба на Смъртта! И любов на дъното! Пак до Смърт-та…
„Човек и един ден да е преживял истински, може да пре¬живее сто години в затвора…“ Казал го е мосю Албер Камю в „Чужденецът“. И е бил много чат по въпросите на самоубийс¬твото. Както аз съм чат по въпросите на границата между Живота и Смъртта. Чел ли е Джон Камю? Не знам. Но сигурно би се харесал на Павлина и на нейния самозапалил се приятел. Харесал се бе на Николай Гешев, самоотровил се с алкохол… Аз го наричах „гения с тъжна участ“… За участта -познах…
И заради Николай или заради Млечния път над нас аз неочаквано си припомних и „Междузвездни войни“…
Когато Николай си отиде, аз се почувствах истински дже-дай. Той си беше отишъл, но неговата сила бе останала. От този момент аз се нахвърлих да рисувам. Цял живот съм се занимавал с картини, но с чуждите. Трупах ги за своята гале¬рия. А сега нещо в мен се беше отпушило и аз се нахвърлих върху платното, за да създам СВОИТЕ КАРТИНИ…
Дали Николай бе разбрал, преди да си отиде, колко е тъжен краят на купоните?
Приятелят на Павлина го е разбрал! Ние с нея, двамата – също… И Людмил Иванов!
Трябва да обясня на Павлина кой бе Людмил Иванов. Мой приятел. Също художник. Преди да си отиде, нарисува своята смърт и плачещите над тялото му свои родители…
Тази картина беше точно зад гърба на Пловдивския мит¬рополит дядо Арсений, когато освещаваше откриването на га¬лерията „Папа Жан“ в манастира „Свети Кирик“.
На освещаването бяха дошли и мъртвите. Защото ги виждах…
Но сега отивахме към пепелта на купона.
И аз изтръгнах китарата от ръката на Джон, за да запея нещо от Висоцки. И промяната на ритъм и настроение се хареса на всички. Защото наближаваше утрото може би. А утрото е часът на промените.
Чак когато китарата попадна в ръцете на Графа, можах да попитам Джон кога и как му е хрумнала песента за края на купона.
Обясни ми дрезгаво, че ставало дума за негов приятел, умрял от наркотично отравяне.
– Наскоро ли? – попитах.
– Наскоро… Но завинаги – дрезгаво рече Джон. – Мога само да кажа, че постъпката му ми хареса…
– Мога да ти кажа, че това съвсем не е така – отвърна вместо мен Павлина.
– Абе я си… – преглътна и все пак не довърши псувнята Джон. – Защо смяташ, че не е така? Защото не е обичал живота ли? Не можеш да го разбереш, скъпа! Нищо не можеш да разбереш. Нито моя приятел, нито индианските жреци, които са използвали пейота. Можеш да речеш, че това са дрогирани задници… Да, ама не! Пейотата не е само пейота. Моето приятелче се инжектираше с кодеин, чат-пат гълташе и паркезан, но в действителност това, което вземаше, беше чиста пейота… И си отиде… И не съвсем! На теб хрумвала ли ти е мисълта, че изведнъж можеш да видиш нещо, което да ти се стори кошмарно познато, без да си го зървала нито за миг с очите си? Та то си е съвсем истинско! А онова, дето си го знаела преди него, е илюзията… Ако някой можеше да накара човечеството да употреби някакъв халюциген, тогава чак то може да се заеме с отговора на въпроса кое е истина и кое не е… И кое е нашата най-съкровена истина…
Джон се бе разлютил истински. А Павлина го гледаше с широко отворени очи.
– Знаеш ли защо ти казах, че съм сигурна, че постъпката на твоя приятел не ти е харесала? Твърде тъжна бе песента… А накрая и ти самият надаваше вик за помощ…
– Ти си вестникарка, нали? – с възможно най-голямата доза презрение я попита Джон.
– Да – засмя се Павлина. – Но и не мисля да вземам интервю от теб… Мога да ти кажа само, че си много готин… Не го приемай за свалка… По-късно ще разбереш защо ти го казвам…
Аз само слушах. И разбирах. Че съм се влюбил в Павли¬на!
Не беше свалка… Беше Любов! И Тя беше Личност.
– Случай, Стефчо – намесих се и аз. – Хрумна ми нещо, докато ви слушах… Помислих си нещо за антиморала… Разби¬раш ли ме? Не аморала, а антиморала! И моралът, и антиморалът са все неща, които човек може трудно да си представи… А те могат да бъдат и абсолютни…
– Никога не могат да бъдат – отвърна ми Джон. -Защото ще му е трудно на човек да повярва, че повечето от войниците на Александър Македонски са били педерасти, а днес Бил Клинтън печели гласове от флирта с педитата в казармите… Какво му е абсолютното на морала?
– Ако си представиш ясно една картина, в която има само морал, ще си помислиш, че не може да съществува друга… Освен в някой паралелен свят… Или на майната му… Но на друга картина ще видиш само АНТИ… Което е успяло да унищожи всичко друго…
Думите ми не бяха с нищо по-убедителни от казаното от Павлина. Павлина обаче не умееше още да влага цялата си енергия в тях, тя не можеше да крещи… А Джон можеше това. И го обичаше.
И аз така му говорех.
Моят учител по природна медицина Борис Калоферов ме бе научил на това. Сигурен съм, че и психиатрите не го умеят. А трябва!
– Чат съм – рече през смях Джон. – И наистина трябва да съм голям скапаняк, щом се опитах да разваля купона…
И чак когато видях в очите му сълзи, добави само:
– Папа…
Така се обръщаха към мен хората от Верхни Мезен. Които се стараех да излекувам. И на които бях помогнал.
– Наистина си много готин – повтори неговите думи Павлина.
И долових нещо ново в гласа й. Сега пък на нея й ставаше нещо.
Не ме остави да се чудя дълго какво е новото. В нея и в гласа й.
И докато Джон и другите пееха и крещяха, вече весели, следващото парче, тя започна да ми разказва.
– Ще ти кажа нещо, което бях забравила… Когато ти разказвах за моя приятел. Дето се самозапали… Чат ли си?
– Чат съм – засмях се и включих на „приемам“.
– Малко преди да се самозапали, дни наред, ден след ден, той ми разказваше, че вижда в сънищата си все едно и също момиче… И че то рисувало необикновени картини… Нарисува ги и после ги изгори. Винаги… Не, не от ревност го разпитвах. Момичето живеело далече, далече, някъде в Америка. И се казвало Дая… Моичкият се беше взирал доста в картините й и ги описваше много подробно. И затова съм запомнила всичко. На последната картина на Дая била изобразена приказна гора и момиче в нея. Момичето било заобиколено от три коня, които разкъсват дрехите й с конските си зъби. Чувствало се и трака¬нето на конските челюсти… А момичето стои, смущава се, в усмивката й имало много смущение, но и сладострастие… Сму¬щение и сладострастие – може би това имаше и в неговата виновна усмивка… Но няколко дни моят приятел рисуваше доста различно. Като че ли забрави механичните хора – рису¬ваше наши съвременници… Единият от тях беше двойник на Джон, много приличаше на него… Но това не е всичко. Моят приятел и така го наричаше, така ми го представи. „Това е Джон“ – ми каза. И допълни, че живеел в един и същ дом, в един и същ блок с Дая. Бил неин приятел… Ето това ме смущава. Разказа ми всичко това, а след няколко дни се само¬запали с картините си…
Аз мълчах. Давах го загадъчен. Па и какво можех да кажа?… Ама все пак изломотих нещо:
– Светът е неразгадаем – рекох. – Но някой ден ще го разнищят. И шестокласниците ще го учат това, дето сега му се дивим и чудим в часовете по физика…
– Благодаря – каза ми тя. – Това е първият банален лаф, който чух от теб.
– „Нищо човешко не ми е чуждо“ – цитирах аз извест¬ната брадата фраза. Опитвах се да се измъкна финтово, като истински марксист.
А истината е, че май не мислех много-много за думите. Пусках ги да се разхождат по света. Но бях доволен. В тази нощ бях помогнал на един човек да не се самозапали, помогнал му бях да не умре от наркотично или алкохолно отравяне, да не пререже вените си над леген с хладка вода и пред постерите на „Хотел Калифорния“, „Анималс“ и „Джипси Кингс“… Или да не скочи от някоя скала… Ако не предпочете покрива на блока, в който живее…
Спомних си какво беше писал „Денят“ за мен. Репортер¬ката на вестника беше попитала един художник: „Кой е крите¬рият за изкуството – Папа Жан ли?“, и той й беше рекъл: „Защо не!… Изкуството винаги е било по джоба на богатите…“ А после беше допълнил: „Някога хората на изкуството са работи¬ли за царе и църкви… Защо аз да не работя за някаква банка?…“
Прав беше… Но аз не познавах приятеля на Павлина и не съм и могъл да му помогна. Е, не само аз. В България вече галеристите не се броят на пръстите на ръцете…
И все пак имаше една мисъл, дето не ми излизаше от чутурата. И тази мисъл беше: „Виж го ти Джон… Приятел на огненото момиче Дая…“
А приятелят на огненото момиче водеше вече нашата мила тайфа към града… Към Огнения гущер по-точно. Защото аз вървях до Павлина и градът наистина приличаше на огнен гущер. И убиваше този град. С миризмата на скара и на бира. И с песните, които обичаше и пееше с пълно гърло. „Аз искам с теб да живея…“ Или „Сине, сине, ти си ангел мой…“ Глупости на търкалета, общо взето. Но глупостите на търкалета са чуде¬сно мезе за бира. Хем като ги шибнеш до кебапчетата, бая порцийка ще се получи… „… ти си ангел мой…“ А самият Ангел твърдеше, че е син на Дявола…
И „Камъните падат“ обичаше да пее Градът.
„Камъните падат, падат от небето…“ Тук ли си, там стой! И години наред техните дядовци и бащи са свличали камъните на Крепостта от горе. За къща или за плевня, за лятна кухня или дори за веранда… „Камъните падат…“ И всеки гледа да му се падне дялан камък, та да вдигне къща за чудо и приказ… Или да отвори магазин на кюше… И да остави призраците без покрив, та да се скитат те немили-недраги…
И да вървят като нас немили-недраги към срещата с Ог¬неното чудовище…
– Ехо-о-о! – провикна се някой.
И моята отзивчива душа му откликна:
Ехо, ехо… Ехо нашир и длъж…
Не, не запях тази песен.
Много щеше да ми дойде…
Пазете ушите си от падащи камъни!
Защото датският мъдрец Сьорен Киркегор в „Или – или“ казва, че ухото е най-съвършеното сетиво на човека…
Камъните падат, падат от небето…
Пазете се от свличащи се лавини!
И от свличащи се песни…
Като нищо могат да ви затрупат…
И какво ще пишат над гроба ви тогава?
Върху последния камък, паднал от небето и използван за икономия за ваш надгробен паметник, трябва да напишат:
„Тук почива Еди-Кой Си… Загинал от Добро настроение… Настигнат при изпълнение на своя човешки дълг от лавината на песните…“
Лавината на песните…
Тя се свличаше след нас към Огненото чудовище. Градът! И тогава рекох:
-Подайте ми китарата!… Беше дошъл Моят ред!

Get real time updates directly on you device, subscribe now.

Comments
Loading...