Принц Папа Жан

Пясъкът….

Пясъкът не беше същият. Никога нямаше да е същият. Има мигове, които просто не могат да бъдат същите. Които, колкото и да се опитваме да повторим, са различни от това, което искаме да преживеем отново. В тази нощ пясъкът бе влажен, като дива възбуда и сякаш плажът бе различен, а беше същият…
– Ние сме далече! – прошепна Ирина – Далече от всичко, което ни възпира, което не може да ни възпре, което спираме ние заедно с времето!
Пръстите й галеха гърдите ми. Устните ни се впиха в страстна целувка.
Как изобщо си помислих, че мога да се отрека от тази целувка. Ръката ми беше под роклята й, а отдолу тя напомняше за влажния пясък под голите ни стъпала.
Ние сме най-близо до себе си! Близо до всичко, което желаем, което е желание, ние сами сме желание… Желанието на всички времена, които искаме да посветим един на друг… Потъвах в нея. В прегръдките й. В устните й. Губех битие в нейното. Губех душа в нейната. Плътта ми, твърда като желязо, се опитваше да запази под себе си тъй крехката ми и ранима същност. Мислите се опитваха да ме запазят от любовта. Част от мен не преставаше да крещи, че това не може да се случи, че това не се е случило, ала бе истина, че отново бяхме на същият плаж. Само двамата. Есен беше, но приличаше на лято.
Тогава не издържах. Още щом стихотворението се получи, по-силно от всякога пожелах да я видя. Разпъвайки цветовете в думи, думите в стих, тя, моята любов, възкръсна и се възнесе в по-дълбоки измерения на чувствеността.
„Коя си ти?!
Призрачен лъч от бяла светлина,
датиращ от незнайни времена…“
Може и да беше неразумно, ала всичко се разви твърде бързо. Дали беше стихът или плътта ми не можеше без нейната? Промених всичките решения и се подадох на чувствата си.
Забравих, че се смеех истерично и смехът ми беше преминал в стон, а след туй в мълчание. Забравих за картината, която четката не искаше да рисува. Излязох от ателието си, а устните ми повтаряха излелия се стих. Не знаех накъде съм тръгнал. Просто вървях. Усещах, че отивам при нея и не вярвах, че го правя. Качих се в колата. Устните ми продължаваха стиха:
„Природата се вля във майката земя,
да се родиш като безумна красота…“
Исках да я видя пак. Гола, смутена, откровена. Исках да не знам защо самият аз съм смутен, когато би трябвало да изпитвам единствено дива радост. Да докосне пръстите си до устата ми, сякаш да ме накара да замълча. Да плъзна устни нагоре по ръката й. Дълго да ги задържа на рамото, а после да лъкатуша векове с тях по деликатната й шия, докато накрая всички векове свършат в безкрая на слетите широко разтворени устни, а ръцете ми галят гръдта й…
„Измислена или от Бога сътворена,
радост на всичко земно и неземно…“
Бях при нея. Лек страх през дива радост надникваше от погледа й. Още не вярваше, че съм при нея. Не вярваше също като мен, че това може да се случи, ала щастлива от невероятният факт… Бяхме сами в апартамента й. Материус всеки момент можеше да се върне, но вече беше твърде късно да бъдем разумни.
„Прокудена или олицетворена,
замислена се взираш във нощта…“
Тя е в дълга червена рокля с дълбока цепка. Цвилещ, ръмжащ я вдигам и увивам около кръста й. Мятайки се като риба на суша, стенейки диво, се опитва да се освободи от презрамките, но е твърде възбудена, за да може да направи и едно точно движение извън акта, който следва. Късам презрамките. Тя драска гърдите си. Засмуква моите. Ръката ми потъва във вагината й. Рязко се откъсваме. Гледаме се в очите. Смутено, нежно и диво. Не мога да й кажа: „Липсваше ми! Опитвах се да те забравя, но безкрайно те желая…“ Нищо друго, освен стиха не мога да й кажа:
„Аз търсих те по звездната пътека,
в живота мой една звезда ми светеше,
за да се докоснат две аури на една мечта…“
Допира пръст до устните ми. Иска да замълча. Лъкатуша с устни нагоре по ръката й, както змиите по картината. Материус всеки момент може да се върне, а аз искам да целувам рамото й векове. Смуча гръдта й и вече забравили къде се намираме, не бързаме за никъде…
„Дойде при мен със плетени коси
от горски теменуги,
с очи, светещи като огнени кълба…“
Любехме се. Върху пианото. Гласът й отекваше по струните. Тиха мелодия за пиано и оркестър любещи се бесове. Нежна, страстна, перверзна мелодия… Панелите вибрираха от звука. Връщаха го многократно отразен в телата ни. Всяка нота беше очи. Риби очи…
– Искам да бъда риба! Да плувам гола във водата! Да се любим във водата!
„Магьоснически забърка отровната отвара
и аз изпих до дъно сместа на любовта…“
Роклята й е увита около кръста. Пръстите й – впити болезнено в раменете ми. Устните й – свити в екстаза. Очите й – безумни.
Липсваше ми! – стене тя…
„Светкавици докосваха плътта и дъждове ни ляха.
Бодили и храсти разкъсваха спомените на страстта…“
Не мога без теб! – звъни гласът й по струните, а лактите й бият в клавишите…
„Но ние продължихме да вървим
по пътя на коравата съдба…“
Падаме под пианото. Тежко пада капакът. Тежък звън. Луната се свива. Ирина изкрещява:
– Тоталноооо!
Още не вярвам, че сме заедно и само преди часове бях далеч от нея и исках да забравя, че я има. Исках да забравя, че ме има..
„Телата ни омагьосани се сливаха и отделяха.
Втвърдените меса изсипваха семената на сладострастието…“
Поехме си въздух за миг и пак впихме тела. Като в поемата, която звънеше в паметта ми. Думите, които не изрекох, превърнах във действие. Не можех да напиша върху лист стиха, преди да съм се опитал да преживея поезията му. Не можех отчаян и болен да остана в ателието си. Трябваше да я видя. Иначе сърцето ми би онемяло като неизречен стих. Едва в мига, в които за втори път през тази вечер замятахме телата си в сладострастни спазми, разбирах какво правех, какво съм искал да направя още в мига щом чух гласа й по телефона.
– Искам да правим любов в асансьора! В онзи, в който се срещнахме!
– А на Луната?
– И на Плутон!
– Сладки смокини! – целунах гърдите й. – И в кош със сладки смокини!
– А върху гърба на кон?
– Ще правим, нали?
– А във ковчег?
В капсула, в която ще свърши въздухът… Стаята ми се стори тясна. Какво търсехме тук? В нейния дом, край семейното й огнище? Трябваше да бъдем другаде…
– Сега ще се облечем, ще тръгнем с колата. Без да избираме пътя. Той ще ни намери…
– Искам да е перверзно и мило! Диво! Като на гърба на кон… – почти изцвили тя, а аз се усмихнах… Щеше да бъде по-перверзно и мило отколкото би могла да очаква…
„Чувствителността откриваше поривите на съвършенството.
Мракът се превръщаше в безумна светлина, огрян от лицата ни.“
Лежахме по гръб на пода. Държахме се за ръце и мълчахме. Неразбиращи. Подведени от себе си. Желаещи повече, имащи всичко. Опитвахме се с погледи да пробием тавана. Да се пръснем в шизофренична забрава и да не бъдем осъдени да се обичаме през раздяла, и да се докосваме през забрани. Да не бъдем Ирина и Папа Жан, а онези наши двойници, които тогава съзряхме на речния бряг да правят освободена любов.
– Искам да сме там! – прошепнах й.
– Край морето… – отгатна…
„Полетели във вихъра на емоционалността си.
Миговете и дните отлитаха към времоядите на спомена…“
Усмихнати, държащи се за ръце излязохме от апартамента й. Някаква съседка ни гледаше с рибешки очи. Стъклени. Неразбиращи. Удивени до полуда. В колата вече се целувахме. Навсякъде. Възбуден завъртях стартера. Не внимавах ни за посока, ни за път. Целувах любимата си и само от време на време поглеждах напред и в огледалото… Колата летеше. Очите на Ирина, потънали във видимото, сякаш сънуваха. Питах се дали не сънувам и аз, и как е възможно просто така да избягаме. Отпуснах ръка в скута й. Топъл, пулсиращ от страсти. Истински. Не, не сънувах. Уви, не сънувах!
Господи, аз не сънувах!
„Боите засъхваха по платното
на докоснатата форма на изумителност…“
– Ние бягаме! – прошепна, прегърна ме. После преметна крак над скута ми. Възседна ме и впи устни в моите. Ръката й се вмъкна под ризата ми. Пътят се изгуби. Препречен от красиво видение, той не съществуваше. Нищожна част от съзнанието ми се уплаши, че ще катастрофираме. След това за мен нямаше никакво значение, че можем да катастрофираме, че сме вече катастрофирали, тъй като сме си позволили с милувки да скрием от очи пътя си и да пътуваме слепешком, пияни от наслада, единствено по волята на провидението към срив или към брега на насладата. Не виждах пътя. Не исках и да го видя. Исках да се разтворя в прегръдките й. Да я разтворя в прегръдките си. Да катастрофираме точно в мига на върховна наслада, за да не си позволим да охладнеем…
– Това е лудост! Това е свобода! – крещеше – Тотално оплождане преди съдбата…
– Преди появата на Месия!
– Целувай гърдите ми! Изпусни волана… Искам да преминем през пламъци… Искам…
Някак отстрани виждах криволичещата кола. Това наистина беше лудост. Хладни тръпки на ужас сковаха тялото ми, когато съзнах какво правим в този миг, но в този миг нямаше сила, която можеше да ме накара да се откъсна от милувките й, за да мога да виждам пътя, който така и така бях изгубил отдавна зад нейната фигура. Подскачаше в скута ми и крещеше…
– Люби ме, люби ме, люби ме…
Колата продължаваше рискования си танц по автострадата…
„Думите отразяваха порочността на Всемира.
Измислената илюзия на съществуване се преплиташе с вечността…“
Чух клаксон. Огромният камион, който прелетя на милиметри от колата ни прости, както ни прости съдбата. Ирина се мяташе в див оргазъм. Аз изпусках волана. Беше лудешки. Беше красиво. Целият бях в тръпка. Цялата беше тръпка… Смучех гърдите й. Едната ми ръка галеше бедрата й, докато другата вече изпущаше волана. Кракът ми бе освободил газта, но кракът на Ирина я натисна до дупка…
Красиво е…
Почувствах, че се вливаме във вечността. Нямахме шанс да оцелеем. Можехме да спасим последното приятно изживяване преди смъртта, като го изживеем така, както желаехме да изживеем целия си живот. Екстазно. Тотално екстазно…
„Анализаторите на телата показаха своята изказност.
Тръпки пълзяха по чувствителните ерогенни зони…“
Бяхме вече на влажния като възбуда пясък. Провидението бе ни простило. Преживяхме пътя и стигнали до брега на мечтите си, по-щастливи от всякога, отново се отдадохме на милувките си…
„Еросът очакваше
„Тоталното оплождане преди появата на Месия“.
Превърна се в кръстница на картината със змийското излишество…
– Как се случи? – попита тя, галейки главата ми.
– Липсваше ми и се превърна в стих – отвърнах й. – И исках да го чуеш…
– Нима?
– Не. Исках да не убивам чувството си към теб, задоволявайки се със стих, когато мога да те имам цялата…
„Медитирайки, превръщахме страстта в излишество.
Съвършената промоция на екзотичната наслада…“
– Божествен клитор! – игриво рекох прокарвайки пръст по нежната
част от плътта!
– Ще го чуя ли? Стихотворението! – попита ме игриво.
– Още е рано. Много рано… Божествени устни…
– Ние избягахме – рече смутено. – И сме още голи… А скоро слънцето ще изгрее…
– Преди да завърша картината със змиите вече знам как ще се казва: „Тоталното оплождане преди появата на Месия!“
– Като че ли вече си ми го казвал!
Не! Двамата си го казахме. Звук след звук. Изживявайки го до най-малък нюанс… Можехме да катастрофираме, но оцеляхме…
– За да продължим да се любим…
– Да…- прошепнах аз, а стихът продължаваше да се излива:
„Потопени във вихъра на изчезващата действителност
понякога излизахме от съноподобната нирвана…“
– До кога ще бягаме, Ирина?
Не ми отвърна. Тя казваше, че сме избягали. Всъщност това беше първата нощ, в която не бягахме. До нея безкрайно го правехме. Бягахме един от друг, от чувствата си, от този плаж!
– Материус има нужда от мен! – отвърна ми кратко и просто. – Но да не мислим за това. Тази нощ беше наша и не бива да свършва печално. Не вярвай, че сме се разделили. Не вярвай, че тази нощ все пак изтече. Беше толкова красива. Сякаш невъзможна.
– Тя беше невъзможна. Станал съм перверзен. Невъзможно е да имам обичта си, а само някакви сладки нейни жалки проекции в телата на други жени. Със същите божествени клитори и устни. Но просто жени, не ти! Нали желаеше Плутон!
– И най-високия връх на Витоша. Не, на Хималаите! И в кош с риби!
– Ала защо трябва да го имат други от мен?
– Но аз не ревнувам. Откривай ме в тях.
– Мислиш ли, че е възможно?
– Не – отвърна тя.
„Лутахме се и пропадахме в реалността на живота.
От стъпките ни се издигаха вкаменени статуи…“
– Ще ми кажеш ли някога стиха…
– Може би вече си го чула, макар и не с ушите си…
– С клетките?
– И с аурата…
„Мъглата заличаваше сенките
на раждащите се прозрачни духове…“
Става ми студено…
– Не можем вечно да бягаме, Ирина…
– Нима вечно не бягаме? Повярвай, не искам да нараня Маттериус…
– Моля те, обичай ме както в тази нощ. При него има една друга жена. Прилича на тази, която е сега при теб и понякога делят едно и също тяло, но това са различни жени. Имай своята. Дивата. Забранената. Вечната бегълка. Обречената да бъде твоя само с част от себе си, макар и с цялото си сърце… Виждаш ли, накара ме да говоря тривиалности. Не обичам да набеждавам сърцето за шегите на Ероса…
– О, да! – казах с лека ирония – Твоята поезия е друга. Твърде интелектуално превъздигната, за да признае, че някаква мускулна топка може да каже понякога повече от всички изписани книги, а и тя е изписала всичките книги. По-добре е да приписваме всичко на някакви измислени богове като Ерос, вместо да си признаем, че точно тази мускулна топка е Ерос… По-добре е да се залъгваме с поезия, отколкото да бъдем поезия!
– Не ставай злъчен!
– О, няма как! – болеше ме като изричах всяка думичка. – След малко ще се развидели и ще тръгнем обратно. Ще се върнеш в семейното огнище. Ще бъдеш отново добрата съпруга и ще ме наредиш като стих в следващата си стихосбирка. Сигурно ще е много интелектуален, защото само така ще успееш да усмириш чувствата си. Само така. С много разум… А аз… Няма да ти кажа стиха си. Ще го шептя когато остана сам… Защото прилича на изповед… Разхвърляна изповед… Много понятия без здрави връзки едно с друго… Също като живота ни. Също като любовта ни. Силни чувства. Взривове. Никаква последователност. В един момент се погребваме. В следващият си помагаме да възкръснем само и само, за да се убием отново…
– Моля те, не говори така! – щеше да се разплаче.
Развалях всичко. Прекрасната нощ. Прекрасното преживяване. Радостта, че сме живи и сме изживяли живота така, както искахме да го изживеем. Нямаше от какво да бъда недоволен. Един миг понякога е достатъчен да вземеш всичко от живота, а сега той траеше цяла една нощ.
„Картинната галерия се превръщаше в храм на влюбените.
Като свещи телата ни се разтваряха във времето…“
– Искам със спермата си да напълниш океана!
– Но това е невъзможно!
– Поне моят можеш да напълниш!
С една фраза отново ме възбуди и се опитах да напълня не нейния, а целия океан.
После пак се натъжих. А тя бе пълна. Радостна. Щастлива. Желаеща. Презадоволена.
– Защо е цялата тази печал, Папа Жан! Ти живееш така, както искаш. Не можеш да го осъзнаеш, но е така. Иначе щяхме да се срещнем по-рано. Имаш жената. Защо ти е женското божество на нещастната обич? Не искам да си печален…
– Е, ти съзна всичко. Отново го съзна и го нареди както трябва… И където трябва… Философията знае на всяко нещо къде му е мястото, дори когато сама казва за себе си, че нищо не знае. Дори когато става въпрос за любовта, за която уж казва, че не разбира.
– Любов или сексуална тръпка? – за пръв път гласът й прозвуча хладно.
– Ако за теб е просто сексуална тръпка, може би имаш право да зададеш този въпрос.
„Със свише енергия доминираше над препятствията.
Насочваше ни лъчът на телепатичното,
биоенергетично взаймодействие…“
– Защо не отхапеш зърната ми? Като искаш да причиниш болка от любов го направи!
Права беше. Наранявах я без да има защо. Не може да се лекува рана с рана.
Нямах право да говоря друго, различно от това, което исках да кажа. Исках да кажа, че съм щастлив. Много щастлив. А и ако кажех това можеше да не излъжа. Човек е верен единствено на своето щастие. Дори нещастният. Отдаденият на противоположния знак на своето желание. Несъзнателно душата твори това, което желае. И при провал тя е преминала през райската градина на невъзможната за осъзнаване тръпка на блаженство. Навярно бях щастлив заради това, че имам Ирина само за мигове. Заради това, че съм влюбен и въпреки манията на влюбения за притежание, аз не я притежавам. Навярно бях щастлив заради, това, че моята любима беше сладострастна тръпка и поезия на изтерзаната от бичовете на плътта душа. Навярно бях щастлив, че трябваше да наруша правилата. Навярно бях щастлив, че не можех да ги наруша. Или защото живеех в съновидение. Или…Или…
Защото съдбата ми беше да нямам съдбовна жена, а жени. Лекомислие и прелест. Невинни перверзии и не любов, а любови. Множествени образи вместо образ. Пръснати във всички посоки фалоси, вместо семейна вярност. Лудост, наместо равновесие в изкуството. Естетика вместо етика. И над цялата сатанинска разпиляност, като жрица в мрака на погубеното и красивото – прекрасната жена… И неуместните разсъждения в мига, в който трябваше да се насладя на тръпката… Да пия морето от чашата между бедрата й. Извора на сладострастието да слея със солта. Невероятният коктейл да примеся с повече сперма. Повече сперма, отколкото злъч от неизплакани сълзи…
О, любов, защо дори на своя бряг си тъй печална?
Защо жребците на еротиката са покрити със следи от камшиците ти?
Защо колесницата ти, строшена, е захвърлена встрани на магистралата на живота, по която в този миг прелитат ръмжащи, вонящи дракони, бълващи изгорели газове?
Май това за някои е щастието, колкото и абсурдно да звучи!
Щастлива си във своята печал! В неумението да се насладиш на своята сладост!
„Като кръстница на „Енергетичния лизизъм“
се чувстваше пълна във своята всеразтворимост…“
Опомних се. Не бяхме на нашият бряг. Беше минало много време. Сънувал ли бях? В този миг не знаех. Събудил се бях от един сън и сякаш мигновено бях потънал в следващ. Целият бях в бои. Както някога сам във ателието си в Асеновград. Не помнех как се бяхме върнали в онази сутрин. Помня, че пак се любихме в движение. Беше наистина хубаво…
– Не може да продължава така! – припомням си, че й рекох.
– Разкошно е! – отвръща ми с преизпълнен с наслада глас – Нима искаш всичко в живота ти да е подредено…
– Не можем повече да лъжем този човек. Той също те обича. Трябва да го накараш да се почувства мъж! Тогава може дори да ме забравиш. Само трябва да го накараш да се почувства мъж!
– Ти ме накара да се почувствам жена!
Приятен огън. Безкраен хлад в Страната отвъд критериите.
– Мисълта е изгнание за страстите, приятелю! Материус не може да достигне до тялото си без да е преминал през всичките кръгове на ада на това изгнание. Твърде дълъг път, за да ме докосне така като теб… Той има нужда от съпруга, приятелка, интелектуална партньорка, но любовницата в мен ще е винаги на другиго. Всъщност вече знам – единствено твоя.
– Стига с тази поезия. Бъди по-човечна!
– Поезията ме прави човечна. Иначе съм дива котка…
Припомням си, че така се разделихме. Тръгнах нанякъде. Дни след това, отново се върнах при нея…
– Ти си, луд! – крясъкът й бе преизпълнен с наслада.
И двамата сме луди… Този път „избягахме“ по-близо… Беше из полите на Витоша. Под кръстосаните погледи на доста туристи. Докато тя стенеше над мен, видях с периферията на зрението си нашите двойници. Гледаха ни. Може и да бяха същите, които ние тогава видяхме край реката. Загадъчни. Безименни мъж и жена, с нашите лица. С нашите тела, които се наслаждаваха единствено с погледи на своята тръпка. Дали не са игра на въображението? Дали всичко не е игра на въображението…
„Сокове, цветове, багри, тела, природа и любов,
се разтваряха пред погледа на Твореца Бог…“
– Папа Жан, ти си трепетен разум, готов да се разболее от опасната си близост с Красотата! – весело говори Материус, разглеждайки снимките на картините ми. Иска ми се да му кажа, че дори не предполага колко близо съм до Красотата и колко е истинска опасността от болестта за която ми говори. Боли ме, защото го обичам, а го мамя. Боли ме защото аз и той не сме един мъж или съпругата му не е две жени. Боли ме, защото философията свършва, когато започне животът, защото той, геният, не може да открие формулата, с която да ни отърве и тримата от омагьосания любовен триъгълник… Започвам да се смея. Силно, необуздано, лудешки. Материус ме гледа объркано. Много по-объркан съм от него. Адски ми е смешно.
Любовен триъгълник. Омагьосан кръг. Геометрия от думи за чудо и приказ, според която в един момент се получава, че „триъгълникът е кръгъл…“
Смея се още по-лудешки…
– Доста си инфантилен! – казва ми Ирина, когато разбира, че се смея на откритието си, че триъгълникът е кръгъл. Разбира се, скъпа. Само едно дете може да прости на това сатанинско чувство за хумор, с което се обичаме и обичаме ближния… Пак ще вдигна бедрата ти и всичко ще дойде на мястото си или поне ще влезе на мястото си, преди да излезе отново от релси… Смехът ми е заглъхнал. Пак съм се върнал отнякъде при нея. Пак сме сами. Любим се както тогава, близо до пианото…
„И така стъпка по стъпка,
стигнахме до базиликата на обречените.
Свещеникът магьосник изпиваше кръвта от жертвоприношението…“
Разделихме се. За стомилиарден път казах, че всичко изживяхме и повече няма да я видя. Върнах се в ателието си в Асеновград, при своята незавършена картина и вече имах сили и вдъхновение да добавя всичко това, което й липсваше. Три безкрайни дни и три безкрайни нощи работих по нея. Накрая я полях с коресилин и я запалих. Изгаряйки част от себе си, се надявах да се пречистя. Ден след това само за часове нарисувах повторно картината, за да осъзная, че още не е завършена. Все още й липсваше нещо. След това се мятах в тягостен кошмар. Върху черепа ми зееше рана. Като удар с брадва. Усмихвах се с онзи лукав израз на безкрайно и малко тъжно прозрение, тъй типичен за Материус. Седях на болнична кушетка и се усмихвах, тялото ми бе слабо, заплашващо всеки момент да се прекърши под огромната глава. Изродът бях аз и бях Материус. Двамата мъже, които Ирина обичаше се бяха слели в един. Вместо да бъде съвършен, той бе болен и изроден… Почувствах, че съм спасен, когато излязох от кошмара.
Докоснах незавършената картина, а това, което последва не беше сън. Не беше и халюцинация „на един трепетен мозък, разболял се от опасната си близост с красотата“, а чудо. Съвсем реално чудо. Едната от жените-змии се отдели от картината и ме целуна нежно по устните. Устните на втората, влажни и страстни, попиха във скута ми. Потънах в картината, в която всичко беше искрено и красиво, в която любех вакханките без страх, че ще ме разкъсат, в която нямаше за къде да бързам, нито да си и помисля за това какво ще изгубя след като нощта изтече, в която нощта не можеше да изтече, в която нощта беше Ирина, избрала си да ме направи щастлив със други лица на многоликата си прелест…
„Изправени пред олтара на свещенодействието
повтаряхме заклинателни мантри:
Изгоряна любов,
изгоряна любов,
изгоряна любов!“
Не съм в картината. В софийското ателие съм. Довършваме с Ирина картината. Лепим змийските кожи, които предишният ден събрахме по време на разходката ни из Витоша…
Ще ми повярваш, ли че близо половин година живея в съновидение? – питам я.
– От онази вечер, в която избягахме?
Кимам.
От вечерта, в която се сринах в насладата. В която не поисках да умреш в онзи мой стих. Той постоянно звучи в главата ми. Дори и сега. Яде ми паметта като компютърен вирус. Понякога дори ме прави щастлив.
„Разтопени от магията на свещеника, излязохме от трансбитието…“
– Една нощ сънувах отвратителен кошмар. Аз и Материус бяхме един мъж. Беше изроден…
– Всички сме изродени. Това ни прави красиви. Иначе щяхме да бъдем идеални.
– А ако в един миг все пак отворим очи и видим колко сме изродени и се отвратим от себе си?
– Няма да ги отворим! – отвърна ми, докато лепеше опашката на змията във влагалището на жената с нейният образ в „Тоталното оплождане преди появата на Месия!“
Изстена. Прокара пръст по змийската кожа и шеговито плесна по дупето двойничката от картината.
– Приятно й е – засмя се тя. – Понякога наистина съм тя…
„Отворих очи. Прекрасната плът отсъстваше.
Тя изчезна и от спомена,
като пареща лава изтече между пръстите ми…“
– А когато не си тя?
– Тогава ли? – приближи се към мен и седна на колената ми. – Аз съм поетеса, отегчена от доста от живот.
„Единствено остана картината на стената с образа мил.
Има ли те или те измислих?!“
– Ти си философ – рекох й. – Можеш ли да ми дадеш някакво обяснение за странните неща, които ми се случват от онази вечер? Не съм психично болен повече, отколкото е безопасно за мен и за околните. Все пак забравям много неща. Случват ми се други, на които рационалният разум не може да повярва.
– Авторедакция на паметта. Предпочиташ да имаш красиви, а не истински спомени. Предпочиташ да си спомняш нещата не такива, каквито са били, а каквито си ги видял. Приключил си един етап от живота си и се връщаш към него с „редактираните си спомени“. По-интересно ти е така. Ще ми кажеш ли онова стихотворение, от което започна онази нощ…
– Има ли те или те измислих?!
Погледна ме въпросително.
– Това беше стихотворението – рекох й с усмивка. Засмяхме се и двамата.
– Този път наистина надскочи себе си. Обикновено не си толкова пестелив на думи и толкова убедителен!
Засмяхме се по-свободно. Ритнах картината. Хванах Ирина под мишниците и я поставих на платното като върху жертвена скиния. Последвалото не беше секс, а странен религиозен, еротичен ритуал. Тайнство, което така и не разбрахме с какво се отличаваше от всичките други пъти, в които правихме любов. Това беше краят на един етап от живота ми. Краят на едно стихотворение. Краят на една безкрайна поредица от тръпки. След него щяхме отново да се променим…
„Има ли те или те измислих?!“
Във сънищата паметта за твоето присъствие
ме връща във скръбта.
Изживяна радост, мъка, болно време,
засадено цвете, попарено от житейската слана.
Отшумяла тръпка, огънят не ще изгасне,
ни трепета на моята душа…
Коя си ти?!
Прозрачен лъч от бяла светлина…“

Стихотворението свърши. Горестта също. Узрял бях да я обичам без да страдам, а от старите страдания да изпитам още по-голяма радост…
Пясъчният часовник, преброил сладките ни тръпки, бе покрил брега със златна постеля за влюбени…
Нашият бряг, който след тази нощ нямаше да ме кара да страдам, замисляйки се за неща, които трябва единствено да се почувстват. Ритуалът свърши и започна любенето.

8.

Беше край Балчик… Първата световна изложба на балони. Мои картини, вързани за балони с водород, щяха да полетят към четирите краища на света, за да поделя своето изкуство и вдъхновение с птиците, а после с щастливците, които щяха да открият падналите картини, всяка от която вече от много време насам струваше милиони. Откакто с Ирина започнахме да се срещаме когато пожелаем и без много да мислим дали някой ни вижда и ни чува, ни идваха все такива идеи. Точно така: и д в а х а. Вече дори не помня дали това за изложбата за балоните беше или не беше нейна, но не е от значение. В тези месеци мислихме биперсонално. Аз и тя, макар толкова различни, често се сливахме не само като тела, а и като интелекти в един човек. Когато балоните, отпуснати на милувките на въздушните течения отплаваха, за да търсят щастливата ръка, ние двамата отплавахме с една рибарска лодка след тях. Изпращахме ги, докато те изчезнаха в небето като гърди на нещастна любов. Докоснах с тялото си тези на моята. Стиснах я в здрава прегръдка, а нейната беше отчаяна…
– Няма да се стопят така! – рече ми тя.
– Аз не искам да съм птица, а риба, която отплава, но се връща…
– Която изпитва най-пълноценно любовния екстаз, защото поема хайвера с цялото си тяло. Целият улов беше под краката ни. Тонове все още живи риби. Ирина скочи в тях. Потъна до колене в купчината. Свали банският си, а аз скочих върху нея почти разкъсвайки своите.
– Сега ще изпитаме с тях този оргазъм!
– Сега ще изпитаме с тях този оргазъм!
Паднахме в купчината. Хиляди риби очи ни гледаха с извънземните си погледи. Всички участваха в нашата любовна игра. Плъзгаха се по телата ни. Вмъкваха се между прегръдките ни. Биеха с гладките си тела лицата ни. Задушавайки се, впиваха най-страстни, най-отчаяни целувки, с най-разтворени устни в нас. Чувствахме това, което и те при своя оргазъм. Секс със хиляди риби на открадната рибарска лодка. Всеобщо тотално оплождане, преди смъртта на хиляди, оргазмът за двама ни беше най-пълен.
– Искам да съм риба… да съм риба… да съм риба…
– Ти си риба!
– Ох!
Тялото й под мен се метна точно като рибе. Някаква риба беше влязла в разтворения й анус… Проникнах бързо отпред и друга риба пъхнах в устата й. Тя пък хвана две в ръцете си, а после десетки, изглежда разбрали на какво са поканени, започнаха да скачат отново по нас. Беше фантастично. По човешки си оставахме перверзни и това, което правихме бе перверзно, но в същото време бяхме риби, като всички тези нещастнички, които щяха да паднат скоро в тигана на някоя домакиня…
– Нали искаше да си риба!
Не отговори. Изглежда си го представяше защото отваряше и затваряше уста като нещастничките около себе си, а аз се възползвах от момента от една бърза френска целувка… И свърших точно навреме. Сред тонове люспи и хайвер, защото миг след това ни откри крайбрежният патрул, потърсил отвлечената лодка. Имахме неприятности, но не бяха големи. Когато ни освободиха не се изкъпахме. Все още миришехме на риба на километри и телата ни бяха покрити с люспи. Хотелът ни беше полупразен. Обикаляхме от стая в стая и хвърляхме хайвера си. Любехме се, докато ни омекнат краката, очите изскочат, телата изтръпнат, мозъците престанат да мислят, във всяка от стаите. Не знам колко пъти го направихме. При всички случаи не беше в свръхвъзможностите на човека. Не знам колко часове трая. При всички случаи беше повече, отколкото можехме да позволим да ни няма. Правихме го по всички възможни начини, дори ми се искаше да проникна във вените й и мисля, че го направих. Без да ги разкъсвам. Просто докато ги галех с члена почувствах, че свършвам, а не видях да има по тялото й семенна течност… Някой ще каже: разбира се, след толкоз пъти какво ще изпразни!
Но не! Получавах отнякъде другаде сексуална енергия! От вселената, от света, от природата. Винаги когато съм се любил с Ирина е така. Презадоволен, презаситен и прещастлив съм. Не мисля за друга жена, но пък с нея желая да продължим още. Когато все още нещата между нас не бяха сигурни, също беше лесно обяснимо с това, че все си мислихме, че е за последно. Вече отдавна не беше така. Сега дори се опитвахме да се настроим да си мислим така. От излишен перверзен романтизъм, но вече не само дълбоко, а изобщо бяхме твърдо уверени, че ще се срещаме отново и отново, докато смъртта ни раздели. А после: не се знае.
Можехме да се преродим във влюбени риби или влюбени мухи, които летейки могат да го правят. Та дори и една нощ с помощта на доста дълги медитативни упражнения бяхме прехвърлили част от съзнанията си в две такива малки създания и беше много хубаво. Летяхме си из стаята и подготвяхме петдесетхилядно поколение за тормоз на хората, докато накрая се треснахме в прозореца и отново се пробудихме в телата си, върху които бяха паднали двете мухи. Още си ги държа препарирани в една кутия. Толкова кратко и толкоз разкошно и в тях бяхме почувствали Лунния оргазъм. В неговата пълнота и в неговото пълно затъмнение.
Любили сме се и върху коне. И като риби. Експериментирали сме всичко което не е и с т и н с к и извратено, като разкъсване на вени и вкарване на пенис или впръскване на сперма. Това което се случи обаче, беше различно: прокарвах члена си по ръката й и тогава усетих как най-силно, най-пълноценно, най-изпразващо свърших и беше точно върху вената. Сперма нямаше. Изглежда бе преминала по някакъв трансбиологичен, безконтактен начин в нея, защото миг след това почувствах своето собствено енергийно поле в тялото на любимата ми. За миг тя се промени. Стана по-силна, още по-освободена, но много по-агресивна. Агресията е нещо желано в секса, когато се споделя и от двамата. Този път обаче ставаше дума за агресия, преминаваща в нежност. Това беше дива мъжка агресия. Ако имах дълга коса щеше да ме хване за косата, да извие главата ми назад и да си вкара несъществуващия пенис в отворените ми от болезнен стон устни. Вместо това, аз нежно зацелувах клитора и бедрата й, лъкатушейки с устни надолу по тях. Усетих как ураганът се усмирява и Ирина става същата Ирина, макар и носеща още моя плод в себе си.
После всичко утихна. Като че ли близките вълни дори станаха по-тихи. Дали след подобен тотален оргазъм така ни се струва или наистина цялата обграждаща среда го чувства и утихва с нас? Лежахме двамата един до друг. Телата ни още бяха топли и зачервени, миришеха на риба и на свобода. Слънцето клонеше към заника си и нашата пълна луна отново бе изгряла.
– Скоро ще бъда същата!
– Коя от всичките? – усмихнах й се аз.
– Вещицата, която при пълнолунията извършва ритуалите си. Гола. Взема мъжките сърца и женските тела. Смесва мъжка и женска пот с кравешко мляко. Две капки от своята кръв. Две капки от кръвта на нерез и бясно куче. После издоява луната, огледана в менчето с магическа смес и след туй маже с нея гърдите си. За да вземе силата на пълнолунието. Да вземе силата над приливите и отливите. На приливите и отливите на земята. На приливите и отливите на всички сърца. Дробове. Тестиси и вагини…
– Никога не си извършвала такива ритуали!
– О, аз не си мажа гърдите с подобни гадости! – засмя се сладко
-Успявам да огледам луната в очите си и тя да попие в психичността ми. След туй с нейната сила и всичките приливи те любя и се отдавам на любовта ти!
– И се превръщаш в риба… Засмя се.
– Риба съм, когато плувам гола в морето. Сама и нощем очаквам да дойдеш в тялото на морски бог, понякога и в тялото на морско чудовище. Днес само участвахме в тоталното оплождане на рибите.
Завъртя се в главата ми нещо. Повярвах му и се уплаших да не е истина. Продължаваше да витае. Припомних си какво преди часове чувствахме докато се мятахме заедно с умиращите риби, между екстаз и агония, покрити с морски пръски, хайвер и люспи. С всяка клетка чувствахме екстаза. Всяко милиметърче от тялото ни беше полов орган. Дори аурата ни беше ерогенна зона, възбудена и набъбнала като зърно, тя се простираше на километри извън нас и чувстваше възбудата на устни при целувка, докосвайки се до отлитащите балони с картини. Любехме се и във водата, и във въздуха, докосвахме близкият бряг и се любехме по него, любехме се и в телата на рибите, под обвивката на всяко хайверче. Макар просто да бяхме легнали върху рибите и краката на Ирина да стягаха кръста ми, докато ръцете й държаха две по-едри риби, ние не се любехме единствено с тела. Бяхме нещо повече от тела, или пък, ако все пак бяхме тела, то тези тела, отворили врати за целият оргазъм на природата, умееха по един непознат за човека, „непорочен“ начин да се любят и с цялата природа. Извънклетъчно от рибите, които хвърлят в тях хайвера си.
Стори ми се ужасяваща като откритие случайната мисъл, че може и наистина да е Откритие. Дори не знам как ми хрумна тази мисъл на фона на всичките преживявания, първо като хипотетична трактовка, а след това и като картина „Непорочното зачатие“ и побързах да споделя всичко със своята любима.
– Какво се замисли? – попита ме тя.
– Знаеш ли защо съм Папа Жан! – засмях се. – Защото много съм папкал, за да стана толкова голям… Засмя се и тя, кратко. Сигурно се чудеше какво ми става. То всъщност това, което продължаваше да я интересува, пак започна да ми става, но мислех за съвсем друго и потта ми бе избила от вдъхновение. Видях пред очите си картината, която до преди миг беше само идея, философско предизвикателство при всички случаи с много голяма теософска стойност. Такава, каквато имат всички ереси, за да укрепят религиозните догми или да направят пробив в тях за следващи ереси и следващо по-голямо укрепване на догмите.
– „Непорочното зачатие“! – голата Дева с разтворени клетки към цялата вселена. Заченала от изхвърленият във въздуха хайвер на рибите…
Ирина ме погледна удивена. После весело се засмя и ме целуна.
– Сега вече наистина ще те провъзгласят за Папа…
Засмя се, но аз бях сериозен, защото виждах картината. Господи, прости ми, ако ти си този, когото призовават. Понякога все още вярвам в теб и често като тръгна на път призовавам Света Богородица да ме пази. Прости ми ти, който си единственият Бог на Любовта, ако аз, който я виждам различна от повечето от поклонниците, ти допускам грешка.
– Девата в твърде развратна поза – шептях на Ирина. – Над Девата – ангелът и риби. Летящи риби. Много, много риби… Начупени пространства. Геометрични фантазии, а Тя е в оргазъм. Най-големият, най-чувственият, най-чистият оргазъм. Най-тоталният. Оргазмът на цялото човечество! Оргазмът, непочувстван до днес, докато ние не го изпитахме. Там на рибарската лодка. Той все още вибрира в телата ни… Ирина ме целуна.
– Тогава да побързаме. Да вземем и останалото от него преди да е отминал. Искам отново да плуваме.
Дори не се облякохме. Провисихме се от терасата и скочихме. Беше вече нощ. Лятна и страстна. Милваща с морския вятър и задъхваща се все още от жегата на отминалия ден. Нощ, приличаща на жена след пълноценна любов. Нощ на запили младежи и къси рокли. На младост и още много, много любов. Преди всичко нощ с пълната луна. Нашата нощ, в която все още омаяни от преживяването, но като алкохолици желаещи още, още и още ненужна омая, голи, бягащи със смях към брега…
Хвърлихме се във вълните. Утихнали доскоро, те бяха отново възбудени или ние, възбудени, ги чувствахме такива. Луната възседна рамената ни, когато в дълга, дълга целувка, потопени до колената във вода, почувствахме новия прилив на безкрайните космически сили за отдаване на обич…
Сякаш Ирина наистина я бе издоила и отнела й силите, ми отдаваше с любовта си всичките земни приливи и приливите на всички устни, гениталии, сърца…
– Да плуваме!
– Да станем риби!
– Да станем риби!
– Да плуваме голи…
– Под изчезналите в провидението картини…
Замълчахме. Впихме устни, както луната се впива в менчето на вещицата. Краката й се вплетоха около кръста ми. Стенанията ни се сляха с плясъка на вълните. Устните ми целуваха гърдите й, а когато се отделяха, пръски заменяха устните. Една по-силна вълна ни събори. Лицата ни бяха под водата. Видяха се някак неземни. Човешки, но и океански. На хора живеещи в океана. В необятна страна и любовта е необятна. Не искахме да си покажем главите навън. Целувахме се под водата. Падна върху мен по корем и аз проникнах в нея. Отнасяше ни, но ние не бяхме хора, а риби. Не ни плашеше течението на морето, като не ни плашеше, че течението на живота ще отнесе нашата обич. Тя бе така невероятна, тя изпитваше толкова силно Пълния оргазъм, че дори и да се случеше, почувстваната радост нямаше да ни бъде отнета. Тя щеше да разцъфтява в отнесения от тайфуна хайвер и подхвърляна от вятър на вятър да влезе с най-тихия, най-милващ и нежен през прозореца на самотно момиче, взряло се в пълната луна. Щеше да се пръсне на мъжки семена й женски сокове по напъпилата гръд и корема му. Да се превърне в пъплещи подкожни мравки, които да слизат надолу по кожата към нежното кадифе и да я обладаят с нейната собствена ръка, докато очите й, вперени в луната, видят върху лицето й татуирани нашите собствени лица. Едни в други преляла хармоничната духовност и фаталната плът, нежно вдъхновение и дива страст. Две лица, мъжко и женско, върху лунното. Две рибочовешки лица, оковани в безумието на страстта, освободени от строшаващата всички вериги всемирна хармонична обич…
Течението продължаваше да ни носи навътре, когато малко преди да изригна, Ирина се отлепи от мене и правейки ловко водно упражнение се обърна и го пое в устни. Видях извиващият й се гъвкаво като змия гръбнак, блестящ от водата в лунната светлина, а после всичко от очите ми изчезна. Почувствах го.
Изтичах целият, погълнат от хищна, лакома, любяща до полуда, безкрайно всеотдайна и безкрайно алчна, дълбока до края на Вселената, Бездна на Бездните. Почувствах как разбивам като паднал метеор небцето и стигам до мозъка. Пръскам се между гънките, тека по тях и тръпнем от взаимният допир. Опомних се преди да глътна вода. Всичко дойде на мястото си. Блестящите под луната вълни, подскачащите над тях риби, усмихнатото лице на Ирина и вече далечния бряг. Всичко бе заело нормални позиции за очите ми, но те все още го виждаха някак вяло, защото все още бях замаян от преживяването и не разбирах какво толкова се беше случило. Неведнъж съм свършвал във устата й, но сега имаше нещо различно… Извиващият се рибен гръбнак!
Усещането преди това!
Пълноценният в преживяванията си ден!
Извиващият се гръбнак… Ще го нарисувам някой ден… Ще го нарисувам… Все още бях замаян. Припомнях си усещането и то сякаш се повтаряше… Свърших в устните й още като го докосна. Разбих небцето и проникнах в мозъка й. Изливах се по гънките. Попивах в клетките и те раждаха цветя. Диви горски цветя. Мисли – стихове… Лудости… В главата на безбожно красивата вещица, която искаше да издои луната… Извитият гръбнак!
Не, не беше гръбнак на риба, а на пантера. На черна пантера. Някакъв странен вид, който живееше във водата… Който приемаше формата на жена, която когато беше сексуално задоволена при пълнолуние, за миг отново се превръщаше в пантера… Това е въображение! Просто ми заприлича на пантера. Това, че е духовно възвисена и има добра етикеция, са едни черти от характера на Ирина, които изобщо не пречат понякога да е дива точно като хищна пантера… И като пантера ще я нарисувам някой ден. Всъщност в това отношение Ирина не се различава от много други двукраки нежни котки, които могат и сладичко да мъркат докато ги галиш по гърба, а в следващият момент да те разкъсат. Познавах Ирина в това й лице, защото в него, както казах, не беше уникална. Други нейни лица се изплъзваха от познанието ми. Такива, каквито не се срещаха на всеки кръстопът. Такива, каквито нямат аналог в действителността. Поне не в тази, която принадлежи на познанието и писателят може да напише нещо за тях, а художникът – да ги улови в картина. Такива лица само се усещаха. От малцина щастливци под вековната пълна луна… Извиващият се гръбнак… Устните на мястото, където миг преди това беше влагалището й. Пробивът!
Мозъкът!
Изливам се по него! Поя го и се наслаждавам от докосването.Тръпна от екстаз… Нима имаше и мозъчен секс? Само часове преди това ми изглеждаше странно, че си помислих, че съм проникнал във вените, а сега ми се случваше нещо далеч по-невероятно…
Какво стана! – изкрещях й, а тя, приличаща на нимфа, ми се смееше весело и плуваше около мен.
– Нищо, любими! Просто пълна луна! Една жрица на тайните умения може да разтвори всичко във всичко в такава нощ. Може да отвори такива врати, каквито дори няма…
– Ах, ти…- засмях се и се втурнах след нея. Плувахме бързо и продължавахме да навлизаме навътре в морето. В нормално състояние бихме си помислили, че е неразумно, че брегът е вече твърде далеч, че сме твърде изтощени, но след преживяването в рибарската лодка, хотела и това, което се случи преди малко, не можехме и да си помислим да бъдем разумни, а и сега не бяхме хора, а риби, които не се плашеха, че няма да могат да се върнат на брега, защото родината им е морето, а не сушата…
– Ще те любя и във въздуха… Ще те любя и в огъня… И отново на земята… И отново във водата… И във всичките стихии… И ще ги смеся… И ще ги смесиш… И ще се разпаднат… Ще се разбият като атоми, а ние ще погълнем гъбата им в тела… Защото знаеш как се отварят вратите и се поглъща…- крещях през няколко метра, задъхвах се и продължавах да плувам след нея, а тя – след хоризонта.
Настигнах я. Телата ни се вплетоха. Докосвахме се. Нежно с пръстите на ръцете и на краката. Преобръщахме се и езиците ни играеха по ерогените. Изскачахме над вълните и се целувахме. Потапяхме се и плувахме надолу към бездната, докато дробовете ни се възпламенят от желание за въздух и за целувката, която ще следва над водата. И пак плуване навътре, потапяне, докосване с пръстите на ръцете и на краката, препускане на езици по ерогените, изскачане над вълните и целувки, дълбоки гмуркания и плуване навътре в морето, докато видяхме няколко делфина. Плувайки, танцуваха един около друг, докосваха с човки гениталиите си. После се любеха. Весело и по човешки, но по-свободно. Цяла група играещи си на любов делфини. Дълго и с наслада ги гледахме. Накрая останаха само два. Заплувахме към тях и подобно на тях правихме това което правихме и преди да ги срещнем. Делфините въпреки, че бяха заети със заниманието, си ни изпускаха от погледите си само за миг и отново ги отправяха към нас. Явно и те изпитваха наслада от нашата любовна игра както и ние от тяхната… Не знам колко време бяхме навътре в морето и как изобщо ни мина мисълта, че трябва да се връщаме и че силите може и да не ни стигнат да се доберем до спасителната суша…
Настроението плавно, но бързо се промени. Секунда след секунда осъзнавахме какво сме направили. Както и когато пътувахме и тя ме любеше, докато ръцете ми бяха на волана, бяхме прекалили…
„След тоталната страст! След последното изкушение! Какво остава? Смъртта! По дяволите, ние не го правим за пръв път! Нашата любов е суисивна! Доставяме си върховна наслада, след която следващото по-силно усещане може да бъде единствено умирането! Лунният оргазъм! Новолунието! Ние се самоубиваме!“
Ама че глупост! Разюздани сме до смърт! Буквално до смърт! Господи!
Метър след метър напредвах напред. В началото тя беше доста пред мен, но започна да изостава. Нямаше моята издръжливост, нито моята рутина да се боря със смъртта.
Да, освен художник съм и авантюрист, при това много луда глава. Пътувал съм много и съм попадал къде ли не. Губил съм се в снежни сибирски пустини. Настъпвал съм и мина и е трябвало да стоя неподвижен върху нея в продължение на цяла вечност, докато плъхове са гризали краката ми. Не за пръв път съм оставал обезсилен навътре в морето при доста по-неромантични ситуации… * Оцелявал съм във всички тези случаи благодарение на Божието провидение и дивата жажда за живот, в името на всичко което имам и съм имал… Дори по-богати души не са успявали, обаче и в този момент се страхувах много за Ирина. Много! Много! Тя нямаше моята воля за живот! Нямаше да й помогне издоената луна, за да може да стигне до брега! Моята мила… Моята мила… Нашата обич щеше да я убие… Не, трябваше да успея. Ще я крепя колкото мога. Затова съм по-силен. Затова съм мъж! Почувствах онази енергия. Пълните проценти от своите сили, дори и удвоени, защото бяхме двама. Защото предпочитах да спася тази космическа жена вместо себе си.
Странно, когато човек е готов на саможертва заради любимия си, не гледа на него като собствено притежание. Само тогава! Може би го обича повече, а може би по-малко… Достигах я… Кракът ми се схвана. За миг си помислих, че потъвам… Безславно! Без да съм успял да направя за любовта си повече от това да убия любимата си.

* Споменатите приключения са описани подробно в „Галерията
Папа Жан1,2 и 3 книга“

Да я убия от любов, да я убия от страст. За да се срещнем като червеи или по-нещастни човеци в следващо прераждане, когато имахме цял Лунен оргазъм… Направих нещо… Не знам какво… Бях целият изтръпнал, но тялото ми се движеше над вълните и то по-бързо и по-мощно от преди това. Мисълта ми бе, трезва и разбирах едва сега на каква лудост се подложихме…
„Ирина, трябва да се научим да спираме преди да сме стигнали до тук! След тази граница всичко губи смисъл…“
Настигнах я и едва сега се уплаших до смърт. Тя плуваше, но пищеше от страст…
– Достигнахме! Достигнахме до там откъдето повече няма! До предела! Ние умираме, любими! Умираме от любов!
Трябваше да я плесна или раздрусам, но в този ден бях проникнал в кръвта и мозъка й, бяхме споделили всеобщия и лунния оргазъм. Беше се случило нещо, което ми беше взело не само телесните сили, но и душата, а и паралелно с това осъзнах, че брегът наистина е твърде далече и течението твърде бързо, за да се справим уморени. Изпитах насладата, че се предадохме на смъртта. Изпитах и ужаса, че губя толкова много, но ми остават нейните последни целувки. Преизпълнен с печал, можех да се насладя на единственото и тъй краткото в този момент, в който всичко губех. Целувахме се и вече не се стремяхме към брега, а само се държахме над вълните, но усещах, че скоро няма да можем да правим и това.
Вълните ни погълнаха, когато усетих силната опора под себе си. Допирът беше приятен. Това беше любящо същество. След миг осъзнах, че се намирам на гърба на делфин. Миг след това видях, че Ирина като морска вакханка размята ръце и коса в езда на друг делфин и надава диви крясъци. Това бяха същите делфини. Тези, които гледахме как се любят и които ни гледаха да се любим. Бяха спасили едни себеподобни същества…
– Скъпи! – крещеше тя…
Изпитахме по-силно чувство от смъртта. Оцеляването! Най-сетне на брега. Най-сетне утихнали и мълчаливи. Потънали в себе си, отвъд спомена за отминалия ден и голяма част от нощта. На метри един от друг, галени единствено от вятъра.
– Дали оставяме отпечатък върху вятъра? Картина, която съществува секунди. Не просто завет, а картина? – замислено пита Ирина по-скоро себе си, отколкото мен.
– Спомням си за изложбата си под водата – казвам по-скоро на себе си, отколкото на нея. – В Асеновградския басейн… Това беше началото от изложбите ми „Вода – Въздух – Огън – Земя“… Всички сме живели първо във водата, макар да сме сътворени от кал, най-ранният ни спомен е водата. В тази нощ се уверих, че е така…
– Вчера направи изложба във въздуха. Защо? Нали живеем още на земята?
Избухнах в спонтанен, дълъг до задушаване смях. Докато избиха сълзи по очите ми и диафрагмата ме заболя. За миг спрях и отново започнах да се смея…
– Какво има? – попита Ирина и точно когато успях да овладея смеха, заразена, тя започна да се смее и отново подпали лудешкия ми смях…
– Как – ха – ха – во?
Успях да го кажа.
– Е, някой сме го правили и във въздуха, следователно сме живели във въздуха. Спомняш ли си когато бяхме мухи? Е, Салвадор Дали си е падал още повече по мухите. Мазал се е с мед и лайна и е изпитвал абсолютна сексуална наслада от лазенето им по него…
Ирина се изсмя фалшиво, сякаш ми каза: „Много смешно!“
Аз пък продължих сериозно.
– Излезли сме от океана, но още не живеем на земята, макар и да стъпваме на нея, макар да чувстваме и мислим на нея. Със стъпките си, чувствата си и мислите си, ние живеем там накъдето ни водят те. На небето или в пъкъла. Стремим се към небето. Вярваме дори във вечното блаженство, ала един миг небе се купува със сто години горене в пъкъла на страстите и порочния кръг разсъждения, угризения, неудовлетворение. Това е символиката на последователността ми от изложби…
– А земята?
– Заживяваме по нея едва когато сме под нея. Когато дадем живот на невинни същества, които без да мислят, съществуват!
Тази нощ можехме да се любим и на земята. Ако бяхме умрели заедно.
– Иска ми се и не ми се иска да е така.
„На мен също любима!“
– Трябва да се прибираме, Ирин – нежно й рекох. Целунахме се за сбогом. Трудно ми беше да си представя как ще се прибере гола при съпруга си, но тя е жена. Все щеше да намери някакъв начин.
Още щом помирисах възглавницата заспах…
„Спомняш си всичко като на сън, защото това е отминал от живота ти период и той е останал такъв, какъвто желаеш, а не какъвто наистина е бил!“-говореше ми Ирина, а аз сам вървях по брега на Чая и я търсих, макар да знаех, че е в София при съпруга си.
До мен спря кола… Красива брюнетка с дълга, къдрава коса, пролетно зелени очи, спортно тяло със здрав загар ми се усмихва чаровно… Не бях ли в Балчик и не правих ли изложба във въздуха? Потръпнах от ужас. Всичко е било фантазия!
„Хайде, качвай се симпатяго, не ме ли позна?“
Познах я като се качих. Беше сексспортистката. Тя и Жребецът й качиха мен и Ирин в колата си, когато ни изненада дъждът. Заведе ме на същото място, на което я бях видял да се чука с нейния супермен. Бутна ме на камъните. Възседна ме и ме заязди като спортен кон. Видях във въздуха балоните, носещи картините ми. Около тях летяха стадо делфини. От храстите излезе партньорът на спортистката.“Хубава работа!“ – каза той и се включи, обладавайки я отзад…Тогава тя се превърна в Ирина, а той… Не го познавах! Беше ужасно същество със синкавобяло лице и с огромни черни устни, космати ръце, завършващи с нокти. Вместо да стене от възбудата, се хилеше сардонично. Лицето на Ирин се покриваше с бръчки, докато над мен остана съсухрена старица, накрая скелет. Членът ми разби тазобедрената става, спермата ми изпълни костите й и те се пръснаха на парчета. Проникнах в съществото, но то вече беше жена. В началото демонична, като този, който беше зад Ирина, но постепенно ставаше жена, докато накрая се превърна в самата Ирина…
„Ти проникна и в костите ми!“- крещеше тя. „При пълнолуние мога да отворя всичките врати.“
„Но това не си ти!“
Делфините бяха снижили полета си. Летяха ниско над нас.
„Изобщо кои бяха тези?“
„Ние!“
„Но това не си ти!“
„Не бях аз, докато не ме срещна. Не беше с мен, докато не те срещнах! Не бях истински с теб, докато не проникна в кръвта и в мозъка ми! Не беше истински с мен, а със старите женски проекции, насложени върху мен, докато не проникна и в костите ми любовта ти! Ще се любим някой ден заедно и на земята…“
Опомних се. Едва в този момент, започна кошмарът. Плувахме далеч от брега. Неочакваното спасение. Делфините. Брегът. Кроткото ни прибиране. За самоубийствената обич няма оцеляване. Както при наркоманията и алкохолизма. Просто трябва да се отречеш от нея. Единствено това. Не можеш да я имаш и да не убиеш с нея и любимия…
Потънах. Исках най-сетне да глътна вода и всичко най-сетне да свърши. Халюцинациите за спасение, каквото не можеше да има. Страстите, които изпитвах към нея. Проклетата жажда за живот, която още ме държеше над водата. Проклетата жажда за Ириния, която ме убиваше. Проклетата жажда за жена, която ме правеше жив. Проклети жажди. Защо не можех да изпия морето, в което се давех, след като съм толкова жаден? Да! Защото е солено, също като любовта, като секса. Не утолява жаждата, а я разпалва! Е, скоро с нея щяхме да се любим най-сетне и на земята. Или на небето, ако има такова! Или по-скоро в огъня, ако изобщо има по-жарък огън от този, който ни горя в последното денонощие.
Вместо да погълна вода, изплувах над водата и изкрещях:
– Дръж се! Дръж се!
Хладната прегръдка на смъртта ме загърна като с вълни. Вече нагълтах вода. Почувствах приятно докосване и силна опора…“Делфините!? Кой вярва вече в делфини!? Май децата!“
Бяхме край реката. Валеше проливен дъжд. Така май изглежда смъртта.
Отворих очи. Бях обиколен от плажни спасители.
– Жива ли е! – изкрещях.
– Тези нощни къпания не са безопасни. – каза ми един от тях и се усмихна. – Преди теб дойде в съзнание. Каза, че са ви извадили делфини. Не може да са дошли с вас до брега! Как смяташ, какво ви спаси?
„Смятам, че я обичам до смърт!“
– Тя как е?
– Прибрахме я! Не ви намерихме и дрехите. Ще трябва и на теб да измислим отнякъде бански! Все пак, какво ви спаси?
– Никога не може човек да знае, уверил съм се. А ти, като спасител?
– Че няма по-откачени хора от художниците и поетите, но ти Папа
Жан, ще ми дадеш един автограф!
– Имаш го, Мич Бюканън! – засмях се. Красива утрин. Слънчева, но не гореща. Утринта след първата смърт, след първият пълен Лунен оргазъм. Отново утрин и живот! Но докога? Докогато може. В този момент съзнавах, че имам воля да се боря с вълните с часове, да обикалям из ледени пустини с дни и да стоя върху мина, хапан от плъхове цяла вечност, но нямам сили да се преборя с любовта, по-опасна от вълните, по-жестока от ледената пустиня, по-бавно и мъчително убиваща от плъхове – неподвижен човек. И все пак по-приятна дори и от самия живот…

9.

Рупите. Вдъхновения и тайнство. Космическо докосване. Нощ преди да заминем Ирин е чувствала, че я целува нещо по бузите, устните, гърдите, бедрата, а не е било плът. Преди това бяхме заедно и беше толкоз емоционално изразходвана, че не вярвах да е незадоволено либидо. От много време вече знаех, че съм й достатъчен. Нещо повече, че съм единствен, който може да отвори вратата пред сексуалните й задръжки и да я накара да се държи по този начин, както например в Балчик, а и често след това. Почти винаги когато сме двамата сами и искаме, и правим любов. В останалото време ставаше чаровната, светска жена, поетеса на духовността и съпруга на знаменития Материус Розенкройцер. Можеше да се усмихва така, че мъжът, дарен от тази усмивка да си помисли, че има термоядрена централа в слиповете. Да шепти сладко в нечие ухо по време на някое парти за душевен стриптийз, разкъсаните дрехи на изнасилената земя и сладострастният шепот на думите, който изпълнява всички младежки, забранени желания, за скепсиса в прекрасните си гърди, докато накрая слушателят изпадне в делирна треска на ухапан от две хиляди испански мухи. Да поглежда в очите така, че да подпали фантазийки за троянски войни, мечове, кръв и много мъжествени бойни подвизи в името на този поглед. Не можеше да бъде обаче жена, извън тази красива обвивка. Самият аз често се запитвах с какво съм спечелил това.
Беше неуместна и ревността ми в дадени, за щастие по-кратки от секунда, времетраения. Не бих могъл да си помисля сериозно, че вечерта след която осъществихме една дългоочаквана своя мечта, а именно да се любим в асансьора, в който се запознахме, ще бъде докосвана от фантазията си за непознат мъж или дори от фантазията за мен, тъй като това в асансьора, колкото и кратко да беше, я изразходва емоционално докрай. Все пак не издържах и докато пътувахме към Петрич я закачих:
– Май трябваше да платя малко повече на онзи приятел! – ставаше въпрос за техника в НДК, който се погрижи асансьорът да е блокирал за час. Ирина ме изгледа малко сърдито.
– Разбра ли какво искаше да попиташ?
– Сънувала си докосвания по доста интимни места. Е, изключвам бузките. Но пък какво е един час в асансьор за жената, която беше готова да се удави от страст?
Понякога много повече! Асансьорът беше пълен. Аз не те познавах и бях тръгнала на лекциите на съпруга си. Случайно се докоснах с един непознат. Стана нещо. Пробуди се в мен един демон, за чието съществуване не бях предполагала. В този миг всички останали изчезнаха и аз се отдадох, макар и малко страхливо в първият момент, на милувките на непознатия…
Точно така беше снощи. Беше плаха, както преди изложбата във Варна. Все едно щях да се докосна до девствения блян. Самият аз се чувствах така. Всичко беше наред докато влязохме в асансьора. Още щом вратите зад нас се затвориха и разбрахме, че сме сами забравихме, че сме любовници. Възбудени, страхувахме се да нарушим разстоянието, което разделяше страха от насладата. Възбудени победихме страха, но той продължи и в мига, в който въпреки него се отдадохме на насладата. В този миг на абсолютна сладострастност, сякаш убивахме невинността си и с нея душите си. Извършихме по-голямо посегателство над живота на този, когото обичахме, отколкото тогава, когато едва не се удавихме. Докато свалях роклята не хапех гърдите й, а едва ги докосвах с устни, но по звуците, които издаваше тя знаех, че допирът е много по-болезнено сладостен, отколкото тогава, когато ги хапех. Не смучех вълшебния й клитор, а едва докосвах кадифената корона над него, но колената й омекнаха така като, че ли устни се домогват до тези нейни тайни прелести за първи път. След това продължихме по-нежно от всякога макар накрая да се разлютихме и да строшихме огледалото…
– Само за миг всички изчезнаха. Останах сама с непознатия, а още миг по-късно имахме с него всичките преживявания, които сме имали досега. Беше прекрасно…
– Все пак, тези милвания. Има страсти, за които дори не предполагаме, не че мога да ревнувам от тях…/А ревнувах, дявол ме взел!/
– Моля те, Жанинко! – сложи ръка на бедрото ми. – Повярвай ми. Съжалявам, че съм жена! Ако имам някакви непозволени и тайни сексуални желания, те са свързани със съвсем осъзнатото ми желание да бъда момче. В тази нощ някой докосваше жената, но беше различно… Различно дори и от хайвера…Засмяхме се и двамата.
– Да! – продължи с усмивка.- Не беше някой нахален ангел, използващ безсъзнателното ми състояние. Просто нещо ме докосна. То дори може да не е било личност, а някаква загадъчна сила. Знаеш, че на всички метафизични сили вече съм дала имена, но тази… Виж, тази е различна… Сега вече вярвам, че ще се доберем до пророчицата…
– А ти защо изобщо се съмняваше? – тук вече щях да й се разсърдя. Признала го беше и тя, както други хора, че съм човек за когото няма невъзможни неща, които са възможни за друг човек. Рядко срещана порода съм, за нея изобщо няма: „не може“. Художник и поет съм, но нямам вид на интелектуалец именно заради това, че няма нещо от това, което мога да напиша или да нарисувам, а да не мога да го направя в живота. Може би това е отговорът на въпроса за изглеждащия абсурден успех с Ирина. Сърдя се като дете, когато някой се усъмни в нещо, което съм казал, че мога да направя.
– Жанинко, пак ставаш дете! Знаеш, че съм се уверила в способностите ти! Толкова дълго обаче чаках срещата с баба Ванга, че когато това стана, се изненадах.
Да, тя знаеше,че мога и ще й уредя срещата. И наистина май това беше истинската причина за успеха ми с нея. Ирин, освен че искаше да бъде риба и момче, искаше и да е рицар. Средновековен. Втурнал се с коня и с меча си в нощта. Странстващ рицар, тръгнал да търси нови подвизи. Знаеше, че е невъзможно да бъде рицар, но пък като петнадесетгодишно момиченце вярваше, че ще намери своя рицар. Същият, за когото нямаше невъзможни неща. Винаги съм го чувствал и винаги без да съм съзнавал, съм се стараел пред нея повече от всякога да щурмувам невъзможното и борейки се с него, метър по метър да намалявам границите му.
– И каква беше според теб тази сила? – излязох от дразнещата ме тема за способностите.
– Може би тя съзнава, че съм родена да бъда докосвана. С любов. От непознатото. От свръхчовешкото. Може би просто това е пророчеството, което очаквам!
– Дано да е толкова нежно! – нямаше причини да бъда ироничен. Пътят продължи в мълчание и спомени за асансьора. Ирина галеше бедрото ми. По начин, който ми бе приятен, но не и предизвикателен. И двамата се вълнувахме от срещата с пророчицата Ванга. Не можех да споделя, ала аз малко се и боях. Това, което от много време ме тревожеше, беше най-приятното преживяване в живота ми, в който имаше хиляди неприятни неща, какво ти – стотици хиляди! За сметка на това милиарди бяха приятните. Въпреки това, нямаше някое което можеше да се сравни с дори една нищожна част от преживяното от нас в Балчик. А то ме и тревожеше. Някога в колата, когато летяхме в отсрещното платно, срещу камионите, би могло да бъде случаен, частен, просто див порив. Не би могло да бъде случаен, частен, просто див порив това, което сторихме със себе си в Балчик. Първият път нямахме време да мислим, но вторият… А имаше и втори път! Когато нещо се повтори, то става система.Твърде позната истина. Боях се да застана пред баба Ванга, за да не каже, че трябва да избера между любовната тръпка и живота на двама. В същото време се надявах да каже нещо друго за двама ни. Нещо което би ме зарадвало. Ах, как би ме зарадвала и една добра думичка за отношенията ни с Ирина!
Радостта би ме въздигнала отвъд лунния оргазъм… Би ме помилвала като тайнствена призрачна ръка в нощта… Да, не тя не е докоснала Ериния… Най-сетне стоях пред баба Ванга.
– Ти си дошъл от друго време, Папа Жан! – рече ми тя. Тогава видях окото й. Окото с което виждаше. То висеше на сантиметри над главата й, през него прозираше нещо ярко. Нещо, което ме накара за миг да затворя очи. Когато ги отворих, тя беше една съвсем нормална старица, като се изключи силното излъчване.
– Ти си създаден да бъдеш Велик и хората да те следват…
„Моля те, кажи, нещо за Ирин! Не, не казвай нищо! Моля те, по-добре недей! Няма да ти повярвам, ако кажеш нещо лошо, въпреки, че го знам и въпреки, че си най-великата пророчица!“
– Ще ме нарисуваш някой ден, а аз няма да съм вече тук! Картината ти ще струва толкова, колкото всички картини, които си продал до този момент и ще я купи един човек, който също като теб е дошъл от едно друго време и също е, за да бъде Велик и хората да го следват. След тази картина ще има други, които ще струват още повече, и още повече, но тя ще ти е може би най-скъпа… Ти обаче, все ще си на път… Защото ти си Князът…
Не разбрах последните й думи. Не разбрах, като излязох, дали се радвах или не за това, че нищо не каза за Ирина. Може би така трябваше! Да, пророците не би трябвало да казват неща, които правим съдбовни, чрез личната си воля, а само неща които Бог, вече е определил и не можем да променим, но искаме да узнаем, или неща, които можем да променим единствено чрез Божията намеса, вслушвайки се в думите на пророците му…
Стана изведнъж по-слънчево, по-приятно, по-живо всичко. Последните мисли, които минаха през главата ми, ме обнадеждиха много повече отколкото, ако Ванга ми беше казала, че някой ден Ирина в бяла рокля ще влезе с мене в храма. От тези мисли излизаше, че Бог няма нищо против връзката ни. Дяволът няма власт, по-голяма власт над нея, отколкото ние сами имаме. Значи всичко е въпрос на личен избор и любов. Значи всичко трябва да решим ние: ако може с разума си, а ако разумът не е способен – със страстите си…
– Ще споделиш ли тайната си? – попитах Ирин, когато излязохме.
– Нищо за нас и се радвам!
Великолепно е, когато този когото обичаш мисли сходно с теб.Така сякаш си четете мислите. Мисловна еротика! Фантастика!
– Предсказва ми големи успехи. Извън страната.
Радвах се. Радвах се за предсказанията, които бяхме чули и двамата за себе си. Хванати за ръце стигнахме край тайното езеро. Цялото обвито в мъгла и приятни изпарения. Същото, край което тайнствен вихър е вдигнал баба Ванга, докато е била момиче, а когато се върнала на земята е била без очи, но пък е можела да пророкува.
Сложих ръце върху раменете на Ирин. Целунахме се. Лицата ни изчезнаха в мъглата. Телата ни изчезнаха в мъглата. Докосвахме се без да се виждаме. Усещахме тръпнещата плът така, както никога досега. По-жива, по-чувствена, по-невинна, по-саможелаеща се. Плътта на водния оргазъм. Обсипани с минерали изпарения, приличащи на човешки тела, докосващи човешки тела. Стенещи с човешки гласове. Изчистени в минералния извор от жаждата си за саморазрушение. Изпитващи ангелска любов едно към друго. Съзидателна. Не по-малко страстна, но по-различна… Все още мокри и щастливи се качихме в колата. Вече виждах картината с образа на пророчицата. Спирала с нейното лице. В най-горната й част – аз и Ирин, прегърнати, напомнящи Адам и Ева, духове в отворения за откровение череп на баба Ванга, обграден от символи, мои и нейни спомени…
„Ще го нарисуваш, а аз няма да съм тук…“
Тъжни бяха думите й, но аз бях щастлив. Щастлив, че над всичко това, което изпитвахме и правехме с Ирин, не висеше черният облак на самоубийството. Щастлив бях и от преживяването си в езерото. Беше наистина по-приятно от всякога. И по-кратко!
Твърде кратко!

Get real time updates directly on you device, subscribe now.

Comments
Loading...