Принц Папа Жан

Размисли

Взирах се в снимката от онази нощ, в която предизвиквах съдбата или бягах от нея или нямаше съдба, или това беше съдбата… Допрял дулото на револвера в слепоочието си, седнал върху леглото, около което освен бутилките алкохол и опаковки транквиланти се въргаляха пачки банкноти и лоената свещ. Тридесетсантиметровата лоена свещ с вградени няколко глави на Буди, донесена от Индия на Материус и Ириния. Тя гореше. Гореше върху изпепелените вече писма, написани от Ирина… На следващата снимка горях картината, която някога Ирина ми подари на изложбата, след която се любехме върху тортата. Картината представляваше ангел, а на снимката от онази нощ на фаталност, любов и лудост, аз изгарях картината. Първо челото на ангела, а после и крилата му… Разхвърляните пачки банкноти бях спечелил същия ден. Те не трябваше да изгорят, защото щяха да бъдат нужни за погребението ми… На следващата снимка свещта с Будите беше покрила със стопения си восъчен пурпур цялото брачно легло, а аз седях във все още горещия восък с насочен в слепоочието си револвер…
Ирина ми подари скъпата лоена пагода. Ирина я изгори. На снимката стопената пагода приличаше на изтичащата ми кръв. Светлината на цялата стая бе в кървав нюанс. Бутилките приличаха на банки кръв, на банки заразена кръв, които изтичаха във вените на света. Разхвърляните пари бяха кървави. Сякаш бяха хвърлените от Йуда Искариотски със силен крясък:
– Не искам кървави пари!
Ако ги бях спечилил няколко дни по-рано, освободен от материалните проблеми, щях да ги харча на морето с Ирина. Сега бяха за погребението ми… В кървави нюанси беше и следващата снимка. Свещите бяха върху разхвърляните полуобгорени писма. Значи не бях ги изгорил напълно! Да, разбира се. Още пазех част от тях. Кървава пепел, кървави писма. Червена стопена свещ. Цялата написана поезия, която бях посветил на Ирина, стотици полуизгорени листове, разхвърляни по пода. Жива леш с моите черти държеше и на следващата снимка револвера, но насочен в сърцето. Съвсем съм се бил побъркал… Хвърлих снимките в жабката на колата. Животът продължаваше.
След като Сашо и съпругата му Роси ми помогнаха да изляза от предверието на смъртта, три дни, които бяха тринадесет хлидядолетия се мятах в паяжината на чистилището, където се видях със страшни и чудати същества с моя лик. Преминах през тринадесет огледала и тринадесет мои нови картини, част от тях със стари мотиви, но заредени с енергията на новия живот, който започвах след тази нощ на смъртта. Кошмарите отминаха. Паяжината се скъса точно в момента, в който „Черната вдовица“, задоволена от мен, се опита да ме разкъса. Светкавица, всъщност ангелски меч, пресече паяжината и аз се събудих окончателно. Празен и щастлив. Омаломощен и вдъхновен. Вергилий и Данте останаха в чистилището, но аз излязох, оставяйки там само разтрошена мазилка, запалена червена пагода с Буди, мои стихове, посветени на Ирина и писма на Ирина за мен. И скъпата картина, в която тя ме нарисува като ангел, разбира се изгорен.
За нея малко съжалявах, но не беше нито време за съжаление, нито пък ден за умиране… Започнах да рисувам. Артменаджерът ми бе шокиран. До преди мигове съм му приличал все още на пътник, а след миг съм станал и съм хванал четката… Виждах тринадесетте картини. Все още не във всичките им детайли, но почти завършени. Трябваше просто да ги нарисувам, за да прекъсна и последната нишка на паяжината, която все още ме свързваше с ада, като с пъпна връв… В първата – „Демонът в мен“, вадех мозъка си от отвореният си череп и го мачках, превръщайки го в пихтия. Демонът, който насочи револвера в главата ми. Демонът, който не искаше да мисля. Демонът, който ми помагаше да чувствам. Да мразя, да обичам. Да се самоунищожавам. Да бъда мозъчна пихтия. Жива леш, с допрян до главата револвер. Демонът, който ме побеждаваше. Демонът, когото смазвах на ринга. Демонът, който със забранен удар под кръста вместо да ми причини болка ми доставяше наслада, която нанасяше травмата в мозъка и болката бе толкова голяма, че ръцете разчупваха черепа и изваждаха мозъка, за да го превърнат в пихтия и разпръснати мисли и може би от тази пихтия, с ръцете на скулптор да направят пластика – символ на печалното съществуване и краха на волята за власт… Сигурно пластиката щеше да преставлява гола жена в кървав цвят, с широко разтворени бедра на трона на света, а между тях – главата на роб в чийто гръб тя забива кинжал…Разтворен череп и пихтия…
„АКО ДЕМОНЪТ ТИ ТЕ ПРЕВЪРНЕ В ПИХТИЯ, ОТ ПИХТИЯТА ИЗВАЙ ПРЕКРАСНАТА ПЛАСТИКА НА СЕБЕ СИ ТАКЪВ, КАКЪВТО ЩЕ СИ В БЪДЕЩЕ!“
Втората: „Човекът свещ“. Главата ми се разтапяше като свещ. Като статуята на пагода, като Буди от восък, като потъващо слънце, като залез на боговете, като реалност в съня, като силно чувство в безразличието. Ярки цветове и най-голямо вдъхновение при навлизането в дебрите на безкрайната страна на печалното. Като жажда за живот. Като дробове търсещи, глътка въздух в мъгла от зарин. Като изливащ се напалм. Като догаряща цивилизация. Като мечта, която остарява и се превръща в реалност. Като фантазия, която загасва, за да се превърне в лъжа. Като всеки човек. Като не всеки човек, а само като себе си. Като целия свят. Човекът свещ. Момичешки сълзи. Течаща пот в първата любовна нощ. Угасваща в луната ярка луна. Топящи се листа на късната есен. Безбройни пропилени чувства. Топяща се свещ! Восък. Човек.
„АКО ЧУВСТВАТА ТИ ТЕ СТОПЯТ, ОЗАРИ СВЕТА С ПЕЧАЛНО ГУБЕЩОТО СЕ ТВОЕ ТЯЛО!“
Трета картина: Кръгове, кръгове, кръгове… Огнени кръгове… Две голи тела в средата. Две вплетени в кръгове тела. Въртяща се в кръг часовникова стрелка. Кръгово време. Спомени от бъдещето. Неизживяно изживяно. Аз не съм това, което съм бил, а това, което ще бъда когато се завърна в това, което съм бил. Аз съм вечен стремеж. Аз съм този, който сее. Който запложда земята, за да дочака жита, а те дали ще дочакат времето за жътвата си, за да се превърнат в хляб? Може да падне град или зла ръка да ги опожари… Аз съм този, който посява семената в жената и чака тя да дочака жита, а дали ще дочакат времето за жътва, в което ще дадат духовен хляб на цялото човечество или ще ги смачка внушението на големия град, или хищна любов ще ги вкара в средата на огнения кръг?
„Ще дочакаме ли жътвата?“. Втората книга от трилогията „Галерията Папа Жан“. Аз бях този, който палих картините си, но в тях едно травмирано от живота момиче правеше това и възприело се като завършена своя картина, реши да се взриви с жилищен блок… Всъщност да се взриви с целия си свят. Травмиран непознат гений, готов да взриви целият свят, защото го намира съвършен, а чувствайки все още творческия порив, превръща съзидателната енергия в разрушителна. Милиарди не биха дочакали жътвата. А аз отново се питам: „Къде си тръгнал? Къде отиваш ти, човеко?“ Това е първият и последен постулат на Жаноизма, а Жаноизмът не е Хитлеризъм, Сталинизъм или каквото и да е друго, завършващо на „…изъм“.
Жаноизмът е моето духовно учение чрез послания и моята енергия, която препредавам на други, за да има още и още движение и светът да открива нови черти на красотата, а красотата не е Съвършенството, следователно творческият порив може само да се стреми към нея, а не да се трансформира в разрушителен. За да можем да дочакаме жътвата… Жаноизма се превръща в хайку – жаноизми: основните мой послания към светът!!!
След Лунния оргазъм и насладата от самоубийствената страст, да се изпита следващата по-голяма. Оцеляването. Падналия револвер с неизстрелян златен патрон. Жаноизмът е златният патрон, който винаги може да влезе в барабана на револвера, но никога няма да бъде изстрелян. Стремежа към съвършенство, който на крачка от самото Съвършенство пада пред него на колене…
Картината „Ще дочакаме ли жътвата“ изобразяваше трошащо се сухо дърво, единият от клоните е разбиващият се атом. Другият завършваше със странен плод – „плодът на познанието“, моят мозък! Връху нея оставих маслените отпечатъци от дланите си. Всичко зависеше от мен. Зависеше от мен дали ще дочакам жътвата.
„АКО ЧАКАШ ЖЪТВА, ДОЧАКАЙ Я ТЪРПЕЛИВО, ЗА ДА НЕ СЕ ПРЕВЪРНЕШ В ЗЛОДЕЙСКАТА РЪКА , КОЯТО ЩЕ ИЗПЕПЕЛИ РЕКОЛТАТА!“
Четвъртата картина: „Пред прага на реалността“. Паднал съм на пясъка по очи, с гръб към избухналата в морските вълни атомна бомба. В пулсиращата, тръпнеща, гърчеща се, изхвърляща се в оргазъм, изкривяваща обема на пространството, поглъщаща облаците, изгаряща небесата, изпълваща се с всички стихии атомна гъба, е Ирина. Чиста, свята и гола! Около гъбата витаят буди, ангели и пророци. Размишляват, тъгуват, страхуват се, искат да променят нещо, искат да съберат това, което вече изпуснаха от ръцете си. Женската плът и страстта…
„АКО ПОЧУВСТВАШ СИЛНА СТРАСТ, ЗАКАЛИ РЪЦЕТЕ СИ! ПРЪСТИТЕ ТИ НЕ БИВА ДА Я ИЗПУСКАТ!“
Пета картина: „Медитация“. С едно-единствено око съм. Ръцете ми са завързани, ала чувствам туптежа на вселената. Тръпката на атомната експлозия между бедрата, надвисналата като опасност над цял свят красота на земята, по която над зелените безкрайни поля тичат коне и бизони, а из небесата препускат слънчеви сърни, а всяка от сърните е човешка душа. Демонът, извадил мозъка и превърнал го в пихтия, за да може човекът от него да извая пластика на гола, невинна и чиста жена, която по-късно да съзре в сърцето на атомната гъба. Отново да види прекрасните поля с препускащи волни същества и небеса със слънчеви човешки души. Догарящата свещ, която праща посланието си дълбоко в космоса, за да открие приказната планета. Тя да се пръсне пред прага на своята реалност и измама, като разбиващ се атом… Кръгове, кръгове, кръгове. Пулсацията на цялата вселена. От големият взрив, до земята, обсипана в лава. От първия жив организъм, до виртуалния разум… От голямата експлозия, до голямата експлозия. Всичките думи, всичките ноти, всичките багри, всичките играещи си с тях пръсти, очи, сърца… Всичките клетки. Живи и неживи. Умрели и възкръснали. Всичките мрачни и преизпълнени с надежди пророчества. Всичкото в сърцето, което бях отдал на Вселената, връзвайки ръцете си и затваряйки действителните си очи, за да отворя сънуващото, а сънуващото око е окото на твореца.
Окото на този, който бе умрял, за да изкупи греха на своята любима, но бе възкръснал, за да я създаде отново. Окото, което отваряйки се, ражда. Окото, с което истински се съзира. Сляпото око, което съзерцава. Око, несвързано с измамите на останалата сетивност. Око, необъркано в лабиринтите на лингвистичната шизофреничност, на демоничната необузданост, на свръхсетивните усещания. Медитативното око, в което наистина може да се побере цяла вселена. Стига да знаеш как да затвориш другите две и в тях да създадеш „Виделина“. Стига да можеш след това да го потърсиш и откриеш, после да използваш опита си като шперц и да отключиш вратата му клепач. Стига да можеш да я бутнеш с любов, а не с ритник. Тогава ще се открият безкрайните огнени кръгове на всички стихии, безкрайните кръгове на всички времена, безкрайните мигове, всеки от който – равен на вечността и всеки от който – също кръг от самата вечност. Всеки от които – нищожен, като един кратък човешки живот. Всеки един – величествен като един човешки живот. Огнен кръг в овчарска колиба около две голи тела… Догарящи в кръгове пагоди. Объркани ангели, демони и буди. Вселени в телата. В средата на огнените кръгове. Изпусната страст и облекчения. Махало-люлка, което те отвежда в следващият миг, който е предишен. Кръгово движенние на четката. Кръгово движение на вселената. Пулсация. Всеобщ оргазъм! Облекчение и отново сън и творба и борба, и молба… Клатушкащ се въжен мост… Завъртяна рулетка. Завъртян барабан на револвер… Златен куршум… Светкавица, ангелски меч, разсичащ паяжината на преизподнята… Златни кръгове… Огнени кръгове… До безкрайност… До пълно изпразване! И отново кръг и безкрайност!
„АКО МОЖЕШ ДА ЗАТВОРИШ ОЧИТЕ СИ ТЪЙ, ЧЕ В МРАКА ДА ТВОРИШ СВЕТЛИНА, ЩЕ ОТВОРИШ ОКОТО НА СЪЗИДАТЕЛЯ В СЕБЕ СИ!“
Шеста картина: „Вечният фалос“? Ако аз съм вечният мъж? Ако съм мъжествена вечност? Ако съм вечен? Ако съм мъж? А аз съм мъж и съм вечен! И видях как златният куршум пръска черепа ми и стената е украсена с обица от мозък, кръв и злато. И тогава стената излезе от себе си, за да отиде на вечерния бал на звездите и да покаже новият си накит. И всички звезди бяха очаровани от красотата й. И всички звезди пожелаха да имат този накит и блъскайки се една в друга, ме създадоха. Създадоха едно полубожество с еректирал фалос. Полубожество, което желаеха. Обичаха и искаха да правят любов с него. Искаха да бъдат оплодени от него. И престанаха да бъдат звезди, а жени, а аз – гол и с хиперболизирана мъжественост на картината ги оплождах всички. Тотално… Тоталнооооооо… За да премина през вечният кръг. За да се върна във вечния кръг. За да бъда в средата на огнения кръг с единствената от всички и от множествено полубожество да се превърна в човек с една душа, психичност и любов. Огненият кръг да обхване телата ни и отново да ги превърне в свръхчовешки. Отново да ги превърне във взрив, ангели и затворени очи, които творят светлина в мрака. Под тях да е догарящата свещ, зад догарящата свещ – демонът. И отново кръг… Вечен кръг… Вечна любов и оплождане. Кръгово време. Кръгова техника на рисуване. Елементи и енергия от една картина преминават в другите до безкрайност.
Първата картина от тази поредица е „Картината на века“. Върху тази картина са положили подписите си хиляди хора, знаменитости, спортисти, политици и други. Искам да направя симбиоз между политиката, спорта и изкуството и енергията на всички тези хора да бъде запечатана в платното. С тази поредица започнах цикъла „Космически изложби“.
Дъжд по прозореца. Дъжд, обладаващ земята… Светкавица, биеща дърветата. Ангелски меч, късащ паяжината на чистилището, паяжината на познанието… Смърт и възкресение. Възкресение чрез оплождането. Това, което ще изходи от теб, ще носи твоят ген и тежкото бреме на интелектуалното наследство, което си му оставил. Объркано от твоите маниакални състояния, в които си творил, утешено от твоята душевност, подтиснато от депресивността, вдъхновено от вдъхновението. Рожба на възбуденните жени и на вечния фалос…
Седма картина: „Магазин за въздушни кули“. Някога беше книга. Книга на моите спомени. Опитвах се да подредя в нея разхвърляния си в приключения и вдъхновение живот. Някога беше едно случайно запознаване с Брат Стивън, с който от този момент започнахме да работим над трилогията „Галерията „Папа Жан“, а „Магазин за въздушни кули“ беше първата книга. Изследване на стойностите и спомените. Лутане в галерията на спомените. Лутане в галерията на спомените в книгата. Лутане в галерията на спомените и в живота. Спомените продължаваха да се наслагват с настоящето. Книгата престана да бъде книга, а борба с настоящето, което не можех да удържа и за миг, защото само след миг то се превръщаше в спомен. „Магазин за въздушни кули“ престана да бъде книга и се превърна в човек. Аз престанах да бъда човек и се превърнах в текст от „Магазин за въздушни кули“. Трактат върху стойностите от плът и кръв. Не можех да достигна до спомените си чрез текста, защото между тях и него бях застанал Аз. Като туптящо сърце. Туптящо сърце, което по време на написването на първите двеста страници на книгата се влюби в Ирина.
Не можех да достигна до сърцето си, защото пред него бе преградата на текста на „Магазин за въздушни кули“. Не разбрах как се случи, но от прототип на книгата се превърнах в герой, който се всели в нея. Не разбрах как се случи, но заживях текстуално, художествено литературно, но не екзистенциално в огромната книга и все повече се залутвах в „Галерията на спомените“, докато най-накрая успях да изляза от нея и отново да вдъхна въздух, а не прах от спомени. Някога това беше книга. Сега самата тя се превърна в част от „Галерията на спомените“, в която се съзрях в нощта, в която очаквах златният куршум да пръсне главата ми.
Някога беше книга, но се превърна в картината: „Магазин за въздушни кули“. В тази първа книга от трилогията „Папа Жан“, пресъздавам Манифеста –
Всемирната галерия Принц Папа Жан

ЕНЕРГЕТИЧЕН ЛИЗИЗЪМ –
НОВ СТИЛ В СВЕТОВНАТА ЖИВОПИС
(И ФИЛОСОФИЯ НА ЖИВОТА) – ОТКРИТ ОТ МЕЖДУНАРОДНО-ИЗВЕСТНИЯ ХУДОЖНИК АКАДЕМИК ПРОФЕСОР ПРИНЦ ПАПА ЖАН –
БЪЛГАРИЯ, НОСИТЕЛ НА ОРДЕН „НОВ ЕЛИТ”
НА РУСИЯ

Енергетичният Лизизъм — Разтворител-Разложител-Различител-Анализатор-Диференциатор-Превръщател-Трансфигуратор: на всяко във всяко (omnia in omnibus – лат.). Лизизъм – от гр. ез. lysis – разтваряне.
Целта на логическата верига на Енергетичния Лизизъм е да се покаже как той е едновременно всеобщ разтворител (разложител} и всеобщ трансформатор на всичко във всичко. Ако е всеобщ трансформатор, то е и всеобщ синтезатор (еквивалентатор-изравнител на всичко).
Той не е само всеобщ анализ, а и всеобщ синтез.
Енергетичният Лизизъм е като всеобщия разложител — всеобщия анализатор — всеобщия различител на всяко от всяко: той различава всяко от всяко, а различава и нещото от самото него.
Енергетичният Лизизъм е една постоянна всеобща потребност на всяко нещо да бъде различно от самото себе си, но да бъде нещото различно от самото себе си, по дефиниция означава да включва в себе си другото. А то ще може да включва (съдържа) в себе си другото, само ако в природата му е вложено (да превръща) всяко във всяко и следователно Енергетичният Лизизъм може да бъде всеобщ диференциатор — различител, само ако той е всеобщ трансформатор — превръщател на всяко във всяко.
Като писател-изследовател Материус Розенкройцер (Тимен Тимев) вече се е заел да докаже връзката на Енергетичния Лизизъм и контекстуализма (неговата модерна теория за литературата и текста въобще). Това предстои да бъде афиширано в западните литературни и научни среди и да даде основата за анализи и дискусии на езика, текста и когито (мисленето).
Енергетичният Лизизъм в живописта, създаден в моето творчество – на Принц Папа Жан, е философска концепция, въплътена композиционно в конкретна техника на изграждане на живописните платна: преминаване на точката в линия; на линията в повърхнина; на повърхнината — в обем; обемът, в многомерни пространства (многомерните неевклидови геометрии).
Многомерното пространство по дефиниция, събрано в безразмерната точка, е конструкцията на абстракционизма. Ако съберем всички родове конкретности в една безразмерна точка — получаваме абстракционистичност. Ако разложим кой да е абстрактен образ — получаваме всички родове конкретности.
Следователно Енергетичният Лизизъм показва генеалогията на абстракционизма като всеобщо вместилище на всички възможни настоящи и бьдещи стилове и техники на рисуване.
Ето защо само във Всемирната галерия може да се покаже Енергетичният Лизизъм, и обратно — само Енергетичният Лизизъм може да строи Всемирната галерия: защото той не би бил

стил на всички стилове,

ако със своя метод на всеобща разтворимост така не разрушава всяко нещо вътре в себе си в собствената му структура. И чрез това разрушаване — деконструиране на нещата, да покаже връзката на всяко от тях с всяко друго. Т.е. Енергетичният Лизизъм доказва, че всяко деконструиране е ново конструиране. Сами бяхме удивени, когато осъзнахме, че Енергетичният Лизизъм сочи всеобщата връзка на един живот — на картини и книги и Всемирната галерия „Папа Жан“ — Жаноизма, като всеобщ мироглед!
Опитвайки се да живея , аз, Папа Жан, превърнах живота си в книга. Опитвайки се да я прочета, аз я нарисувах. Опитвайки се да я разгледам като картина — аз се отдръпна достатъчно далече от нея, за да се появи тя като мисъл.
Жаноизъм — Енергетичен Лизизъм , и когато излезеш вън от Света — Наречен — Себе си, тогава аз се обърнах назад и видях, че всичко е събрано в една Всемирна галерия, вътре в която беше затворен светът, нарисуван от мен. Но само вън от него аз присъствах като дух и като непомислимост. Ето защо този, който успее да нарисува всичко и построи Всемирна галерия, сам е осъден да стои вън от нея ненарисуван.
Така и Бог, който твори света, Сам е длъжен да бъде вън от него. Вечният рефрен на всички философски религии.
Бог беше природата,
Бог беше душата,
Бог беше езикът,
Той е неоценим.
Богът е непомисленото мислещо.
Неизговоримото говорещо.
Непочувстваното чувстващо.
Духовното битие да бъдеш и материалното битие да имаш.
Ако търсите аргументация, ето я: Който сътвори ябълковото дърво, може ли да се появи сам като дърво във Вселената?
Не, естествено.
Напразно Витгенщайн преразказва и резюмира всички трансцедентални философии:
„Смисълът на света е длъжен да стои вън от света.“ Защото този, който е сътворил дървото, ако сам се появява като дърво — той самият ще се нуждае отново, от своя страна, от Творец и Сътворител, и за да прекъснем нескончаемия логичен кръг на Творец и Творение, ние сме длъжни да изковем неизходима бездна между двамата. „На Творящото му е забранено да се
появява като сътворено.“
По сътвореното не можем да съдим за Твореца, но в него не виждаме самия Творец.

За да бъде една галерия Всемирна, е задължително не само всички факти в нея да се появяват като картини, но и всяка една картина да съдържа в себе си всички останали като свои елементи: именно подобно умствено събитие се случи в главата на Лайбниц, което доведе до създаването на монадологията — единствената от хипотезите на миналото, която не се нуждаеше от нов гений (както Нютон се нуждаеше от Айнщайн), за да даде началото на модерното естествознание в света на всички възможни светове в квантовата механика до семантиката на всички възможни семантики. А модерната логика и лингвистика, в този общ код на знанието, в който се събираха науките и изкуствата като алгорометична стъпка за създаване на всяка една бъдеща теория на метафизиката, дефинирана от Материус Розенкройцер ОМНИСЕМАНТИЗЪМ.
Този омнисемантизъм в своята дейност художник и писател, аз, Папа Жан осъществявам в изкуството си като форма на една друга активност, разнасяща очарованието на Енергетичния Лизизъм.
Постоянно чрез годините осъзнавах, че Енергетичният Лизизъм като разтваряне на всичко във всичко е възможен, само след като той – като стройна философия и логика, е доказал взаимната прозрачност и взаимосвързаност на нещата. — С други думи, всяко не би било свързано във всяко (омнисемантическата модификация на Лайбниц, която въведе Материус Розенкройцер), ако те предварително не бяха взаимно разтворими, което в създадения от мен нов стил в живописта – Енергетичния Лизизъм, се осъществява творчески, на практика.
Така и старите представи на алхимията бяха доказани чрез модерната транспонтация на частиците, която направи явно извеждането на един елемент чрез всеки друг. Както от всеки химически елемент днес може да се добие злато, така и от всяко понятие могат да се изведат всички останали категории и във всеки нарисуван образ, да се разчетат всички останали.
Моята основна мотивация и вдъхновение е да си представя света като Всемирна галерия — нещо, което преди години Борхес си представяше като Всемирна космическа библиотека, в която от всяка книга може да се научи за всички останали. Като художник аз, съчетавайки медитация, интуиция, ерудиция и творчески заложби, започнах да конструирам картините си така, че дори и картините ми да изгорят, то само от една останала картина могат да бъдат реставрирани всички останали!
Величественото на този метод е във взаимопрозрачността (интерпенетрационността — Interpeation). Ho фактите един за друг имат своето голямо доказателство във факта, че в различните епохи се появява една и съща логика на взаиморазтворимост, имаща за задача да компенсира недостатъците на секуларните еднозначни формални логики, които всеки век препоръчва и с които комично се гордее. За тези, които нямат ерудиция, можем да напомним основната концепция иа Лайбниц „За света на всички възможни светове“. За Лайбниц така нареченият „действителен свят е само един от възможните светове, които могат да се построят от изходните монади, а истинският действителен свят е „Сумата на всички възможни светове“, които могат да се конструират от комбинацията между монадите, следователно реален е не нашият макроскопски свят, който е само един от възможните, а реален е само континиумът от всички възможни светове, получени чрез комбинацията на всички възможни семантики.
Пример: Така например идеята, която носи в себе си една картина, може да бъде нарисувана по множество възможни начини, които различните начини на една и съща картина Eidos {Ейдос) наивните векове приписваха на най-различни гении.
Тези скептични гении не подозираха, че това, което наричат собствено творчество, е тяхна различна интерпретация на един и сьщи сюжет; те са всъщност Великата различна самоинтерпретативна способност на картината да се самоизобразява, сама, заблуждавайки човечеството, че се твори от различните гении. Както една картина носи в себе си всички останали картини, така и езикът е континиум от текстове, в които всеки текст носи всички останали текстове за себе си в себе си.
Но само и Единствено Божественото и Боговдъхновеното носи всичко в себе си.
Всемирната галерия е модерното, живописно изображение на Лайбницовата монадология: както в една монада се изобразяват всички останали, така и в една картина на Всемирната галерия се отразяват всички останали Неща като ненарисувани, защото само като ненарисувани те могат да бъдат отразени.
Монадата е духовният атом, който взаимодейства с всички останали атоми във Вселената не посредством причинна връзка, а дистанционно — „per distantionem“ — като телепатично взаимодействие: Стохастичният метод на нелокалността, върху който е основана цялата квантова механика, и съвременният възглед за строежа на Вселената като непартикуларизъм (съвременният възглед за Вселената като непространствена вънвременна енергетична същност).
Защото различията на нещата като факти и нещата като образи {“Имаго“) са тези, че нещата като факти изискват физическо взаимодействие, а нещата като образи се основават на стохастичната квантово-механична връзка, която в старите епохи винаги са наричали телепатия. С естетическа ирония можем да кажем, че гаранция един факт да добие квантово-механичен телепатичен статус е той да се появи като естетическа енергетика в съзнанието, която енергетика е светлината, която носи енергията на Вселената и твори Вечния Живот.
Енергетичният Лизизъм

като стил на всички стилове

пресъздава Творящата светлина. Разлагането на светлинния спектър разлага енергията под формата на цветове. Всеки цвят носи чистотата на основната тухличка на Вселената (Всемирната галерия). Разлагането на светлинния спектър е естественият анализ на световната енергия. Световната енергия, самоанализирайки се, поражда цветовете като презентация.
Цветовете са екзистенциите на естествения самоанализ на Вселената. „Другото име”, дефиниращо Енергетичния Лизизъм е: Човешкото Субективно Повторение от Художника на Световното обективно Самоанализиране на Вселената, чрез която тя самоизобразява Себе Си като Цветове и като Животворящ Принцип.
Енергетичният Лизизъм е стил за всеобщата Енергетична всеразтворимост на цветовете и формите помежду им, открит от мен, Принц Папа Жан и реализиран в картините ми, които, приемайки Енергията от екстрасензорната ми активност, продължават да я предават като Арт-Терапи-комуникация с положителен лечебен, естетически и духовен ефект.
Това е и моят Манифест към човечеството за усъвършенстването му по модела, Образа и Подобието на Твореца!
От световноизвестния художник и писател
академик професор Принц Папа Жан

Лицето ми беше изобразено в полуанфас, под него, над него и около него бяха пръснатите стари платна. Държаха ги на връхчетата на ноктите на жестокия паяк с човешко лице. С лицето на Черната вдовица. С лицето на настоящето, превръщащо се в следващият миг в спомен. Насладило се на чувствата ти и умъртвило те в спомена. Долу от мен беше еректиралият дявол, който ме изкушаваше към греховете. Обещаваше ми неземни наслади и ме караше да върша чудеса от своите спомени. Пръснатите картини обаче бяха разтворилите се врати, разтворени от жестокият паяк, за да видя за миг настоящето, преди да ги затвори отново, ала ги изпускаше и наистина успя да ги изпусне. Не нарисувах на картината че еректиралият пенис на дявола е спаднал. Нека да си остане на картината в ерекция, за да напомня на мен и на всички останали, че изкушението е винаги около нас, а няма по-голямо изкушение от това да се изгубиш в „Галерията на своите спомени“.
„АКО ПОПАДНЕШ В ПРЕКРАСНАТА ГАЛЕРИЯ НА СПОМЕНИТЕ, НЕ СЕ ПОДДАВАЙ НА ВНУШЕНИЕТО НА КАРТИНИТЕ, ЧЕ НАСТОЯЩЕТО Е САМО МИГ, ПРЕМИНАВАЩ В СПОМЕН, А ОТВОРИ ВРАТИТЕ КЪМ НАСТОЯЩЕТО, КОЕТО Е СВОБОДНО ОТ ВСИЧКИ СПОМЕНИ!“
Осма картина: „Последният император“. Когато се сринат всички империи. Когато няма крепостни стени между душите. Когато няма войски и философи. Когато няма в крайна сметка и история, а само приказка за миналото. Тогава единствената необходимост ще е необходимостта от още и от още, и от още, и от още красота. Император без тога и трон. Без войска и приближени му. Император на империята на свободата. Абсурдно звучи, но това е художникът. Малко нескромно е, но в своя образ обобщих Художника. Нарисувах се в облика на римски император, такъв какъвто всъщност нямаше да изглежда последният император.
„АКО ТВОРИШ, ВЛАСТВАШ НАД НАЙ-СИЛНАТА И НЕПОБЕДИМА ИМПЕРИЯ. ТАЗИ, КОЯТО НЯМА ДА СЕ СРИНЕ! ТАЗИ, КОЯТО ДОРИ НЯМА ВРАГОВЕ! ИМПЕРИЯТА НА КРАСОТАТА! ПРИЕМИ ПОЧИТТА МИ, ИМПЕРАТОРЕ! АЗ СЪМ ТИ И ТИ СЪМ АЗ!“
Девета картина: „На покер със смъртта“. Играя карти. До смърт. Залагам дъх по дъх живот. За озарение залагам душа. За красота – здраве. За преживявание – вдъхновение. За мъдрост – болка. За утеха – безсъние. Залагам, залагам, залагам. В същото време на картината играя на карти. Играя на карти с няколко бандюги, сякаш живи персонажи а ла Христо Калчев. Стара история. Обрах ги до шушка. В същата нощ чух, че един приятел се самоубил при самотна игра на руска рулетка. Може би влюбен, може би просто лишен от разум, може би отегчен от живота, а може би търсещ истинска тръпка, защото е нямало кой да го обикне. Същата нощ в телефонен разговор с Брат Стивън разбрах, че е загубил приятел попаднал в секта.Обесил се бил. В игра на покер с дявола момчето бе търсило бога и бе изгубило играта. Познавах го и аз. Прекрасно момче беше. Тогава с Брат Стивън решихме да напишем книга, посветена на всички жертви на гибелните религиозни култове и от внезапните емоции, сякаш на рулетка, спечелихме вдъхновението, с което написахме за по-малко от месец хоръртрилъра „На покер със смъртта“…
Години след написването на книгата си мислех, че никога не бих заложил най-скъпото, макар да съм хазартна натура. Книгата просто ме беше освободила от силната хазартна страст, надскачаща всяка спортна страст и алчност, от всяко алкохолно и наркотично опиянение. Ето, обаче, че книгата не бе ме освободила напълно.
Някакъв тузар заложи на своя цвят. Рулетката се завъртя и се превърна във въртящ се барабан, в който липсваше само златният куршум, за да е сигурна смъртта. Рулетката в казиното спря. Тузарът само за един-единствен миг се беше превърнал в клошар. Излиза от казиното. Допира револвера в главата си и куршумът оцапан от кръв и част от мозък се забива във сърцето на случаен минувач. Моят револвер не произвежда изстрел… Виждам лицата на Александър и Роси. Спомням си как и с него обичахме да играем на покер, но залагахме стотинки, копейки, центове или бири… Вместо да изобразя револвери и блеснали от лудост очи, нарисувах блеснали от опиянение очи на няколко картоиграчи, играещи с по-ниски залози, които бяха дребната насалда от самият живот, а не голямата, алчната, ненаситната хищна наслада, каквато е покерът със смъртта, покерът, с дявола в търсене на Бога, руската рулетка в търсене на тръпка в претръпналата от презадоволеност душа.
Залагането на живот срещу краткотрайната забрава на самотата и липсата на истинска обич. Който не умее да се наслаждава на малките облози, губи големите. Който не може да се наслади от това да нахрани гълъбчето, кацнало на прозореца му ще остане недоволен дори да е построил Космически Трансгалактичен Титаник… Покерът със смъртта е за тези, които отдавна са престанали да се наслаждават на живота. Не нарисувах тях, а другите. Щастливите картоиграчи…
„АКО ТЪРСИШ НЕПРЕСТАННО БОГ, ПОМНИ, ЧЕ ИГРАЕШ НА ВИСОК ЗАЛОГ С ДЯВОЛА!“
Десета картина: „Виделина“ Със затворени очи съм. В сън, в очакване на светлината. Виждам свои фантазии за светлината, но не нея. Сънувам я. Творя я и искам като отворя очите си да я създам. Боя се, но лицето ми е спокойно. Не се боя, защото спокойните ми черти проникват в съзнанието ми. Мракът се разсейва. През затворените си клепачи виждам светлината, която озарява света. Изглежда непознат, но той е открил другите си черти. Нежен е, а нежността не сладни, не горчи и не носи порочност. Тя е само нежност без никакви други понятия около себе си. Формите са странни, но те не са гравитационно изкривяване и окови, а пръсти, които галят очите. Формите са светлини. Дъги. Впиващи се в целувки очи. В целувки без излишна сласт. В целувки без желание да захапят. Целувки, които не свършват и които не могат да се откраднат нито от похотлив прелюбодеец, нито пък като картината на Жул Паскин от моя офис. Светлината озарява безкрайни поляни. По тях препускат бизони и жребци. Облаците са слънчеви сърни, които препускат по небето. Слънчевите сърни са пречистените души. Свещта се стопи и остави светлината си да пътува в мрака, а тя след тринадесет трилиарда години пътуване ще достигне планетата, над която ще възцари като царица на Виделината, за да отвори очите ми… („Виделина“ – третата книга от трилогията „Галерията Папа Жан“.)
„АКО СИ ЗАТВОРИЛ ОЧИ И В МРАКА СЪЗДАВАШ СВЕТЛИНА, ОТВОРИ ГИ, ЗА ДА Я ДАРИШ НА ЗЕМЯТА!“
Единадесета картина: „Птицата-феникс. Минало, настояще, бъдеще“
Бях статуя на древен скулптор. Древният скулптор бях аз, сам изваял своето минало. Бях в рицарски доспехи и разперил крила се готвех да полетя от пепелта на своето минало към настоящето. Да полетя към разтвярящите се алени врати на утрото, а утрото беше моето неясно бъдеще… Крилат, в рицарски доспехи, над жаравата и шедьоврите на стари скулптори, зад мен – огън и видения на ангели и бесове, безкрайни врати към стотици непознати пространства. Възкръсвам от огнената стихия. Възкръсвам след пламъците и окървавените стени, след отровата и стопената пагода. Възкръсвам, всъщност се прераждам от пепелта си. От пепелта на недочаканата жътва, от овъглените в огнения кръг тела, от изпепелените от гръмотевиците дървета…
„АКО СИ ПЕПЕЛ, ПРЕВЪРНИ СЪРЦЕТО СИ В ПТИЦА-ФЕНИКС!“
Дванадесета картина: Тя щеше да е наследство, което нямаше да оставя на света. Тя щеше да бъде нещо, което щях да се опитам да взема със себе си на оня свят, макар никой да не е успял да вземе нещо от този свят за онзи. „Палитрата в гроба ми“. Палитра, но всъщност беше картина, картина която щях да подаря на мъртвата си плът която, щеше да нахрани червея, защото и той е част от вечния кръговрат и го видях с единственото си око, когато затворих очите на сетивата си. Почувствах го като свят. Всъщност този червей навярно дори преди Адам и Ева е опитал от плода и затуй е побързал да се скрие под земята, където най-лесно се затварят очите на сетивата и се отваря единственото, с което се чувства цялата вселена. С „Палитрата в гроба ми“, се надявах да подкупя червея и да се вселя във него, за да продължа да съществувам като плът и пак да чувствам цялата вселена и вечният й кръг като дух. Помолих приятелите си, децата си, приятелите на децата си, записах го като част от завещанието си, това, че трябваше картината да бъде погребана с мен.
А самата картина представляваше дъги от тринадесет планети, всяка от която бе в близост до тринадесет слънца. Върху дъгите вградих сянката на моя образ…
, „АКО СИ СМЪРТЕН, УМРИ КАТО СМЪРТЕН, ДОРИ ДА ВЯРВАШ В БЕЗСМЪРТИЕТО СИ!“
Тринадесетатата картина: Самото съвършенство. Пророчицата Ванга. Третото й око. Разтвореният като спирала неин череп, а аз и Ирина като духове държим част от черепа-спирала. Готически-митични същества надникват. Момиче наднича иззад дърветата. В тази картина вложих цялата си енергия и с тази картина възкръснах… Вградени като каменни статуи в главата на пророчицата. Аз и Ирина. Цветнокожо момиче под лицето на пророчицата. Страховити същества надничат от дървесата на призрачна гора, разстилаща се зад ликовете… Девойка свири на пиано… Виждам пръстите й, че се движат. Движи се и ръката на Франц, един мой приятел, който свиреше на цигулка. Един портрет, а един милион картини. Всички познати и непознати стилове и школи използвах, за да нарисувам тази картина. Тъжно ми беше. Скоро бяхме при пророчицата и тя предсказа славно бъдеще и на двама ни и нищо за това, което е между нас двамата, но бяхме щастливи. Тъжно ми бе, че рисувам картината сам… Когато картината свърши импресионистична и експресионистична, сюрреалистична и реалистична, готическа и футуристична, с приказни и виртуални ефекти, романтична и натуралистична, бях пречистен… Тази картина беше стилът „Енергитичен лизизъм“ – стилът за всеобщата всеразтворимост на цветовете и формите по между им. Мое и на Ириния откритие… Стилът на всички стилове. Моето гениално откритие. Свеж и Жив. Оцелял. Простил. Надсмиващ се без злоба на това което, беше сторил и се бе опитал да стори със себе си преди няколко дни…
„АКО ОЦЕЛЕЕШ, ОЦЕЛЕЙ НАПЪЛНО! ЗАБРАВИ, ЧЕ Е ТРЯБВАЛО ДА ОЦЕЛЯВАШ И ПОМНИ, ЧЕ ТРЯБВА ДА ОЦЕЛЯВАШ!“

45.

Отново успях да се свържа от Москва с Ирина. Имаше нещо странно в гласа й. Нещо, което ме тревожеше. Преди да я попитам какво й е, връзката прекъсна. Опитах се отново да я набера. Даваше заето… Потретих опита си. Същият резултат.
Бях стъпил върху мина. Не можех да помръдна, за да не се взривя. Целият живот ми се стори лекомислен. Лекомислена ми се стори и смъртта. Единствено, ТЯ значеше все още нещо! Единствено тя… Промъквах се през един тунел…
– Усети ме във себе си!
– Аз не съм аз!
– Усети ме!
– Усещам те, далече сме един от друг и отново не съм аз!
– Усещаш ли ме?
– Умирам в твоите прегръдки. Бедрата ми пулсират в ритъма на невъзможното и ужаса!
Хладна пот течеше по челото ми. Краката ми отдавна трябваше да ме предадат. Заповядвах им да не го правят и те не го направиха, а трябваше. По тях пълзяха плъхове и ги гризяха, но аз не можех да помръдна, за да не се взривя… Познавам тези мини. Произвеждали са ги малко след Втората световна война… Немски. Единственото несигурно нещо, свързано с Германия. Можеше да се взриви всеки момент и то не от моето раздвижване, а само от неволен тик, дори усмивка… Плъховете ме гризяха жестоко. Дори да остане на мината само оглозган от плъховете скелет, няма да помръдна, защото до последния момент ще вярвам, че ще я срещна отново и ще се любим пак върху тортата, или в иглолистната гора… Виждах как костта на десният ми крак вече се е оголила. Болеше ужасно и по всички медицински закони трябваше отдавна не само да съм паднал, а и да съм изгубил съзнание… Но това не беше ли станало някога ?* Не бях ли се спасил тогава? Болката беше ужасяваща. Странно, но не беше остра, каквато би трябвало да бъде при ухапване на плъхове… И изобщо как се бях озовал тук, след като се намирах в своя замък в Русия? Трепнах. Екслодирах. Не, не експлодирах по някаква случайност. При трепването си спомних за оргазмите й. За всичките й оргазми, които приличаха на експлозия. В началото, след първите ни контакти, които бяха тъй импулсивни и неочаквани, тя експлодираше бързо, но малко след това ми бяха необходими часове, докато я възбудя, докато я накарам да набере онази енергия, която след това беше истинска експлозия на мина. На несигурна мина върху която съм стъпил…
Но това не беше ли се случило отдавна?
Как се спасих? Къде се намирах?
––––-
*Приключението е описано в „Галерията „Папа Жан“-2 „Ще дочакаме ли жътвата“ от Принц Папа Жан и Брат Стивън

Плъхът, който се опитваше да прекърши костта ми, имаше лицето на Ирина… Събудих се облян в пот. Отново посегнах към телефона. Не знаех кое време е в България, но исках да я чуя. Да й кажа какво е написала Джуна в дневника ми, как съм прекарал вечерта, да я попитам как е тя. Все обикновени неща. Просто исках да чуя гласа й… Телефонът отново даваше заето. Опитах се да се свържа чрез централата, но от там ми съобщиха, че връзката е повредена.
– Като нашата! – рекох неволно и се уплаших от думите си. Непременно трябваше да чуя гласа й защото знаех, че това ще е за последно. Вече не се боях да си го помисля. Мразех да се боя. С нещо, което е лошо, с нещо, което ти се случва, не можеш да не се примириш. Дори аз, който не се примирявах никога, трябваше да се примиря пред неизбежното… Тринадесет момичета танцуваха в огнен кръг, една от тях беше Ирина, но една друга Ирина. Първобитна, с недодялан език. Черна магьосница. От земята излизаха змии, от дърветата капеха змии и обладаваха танцуващите момичета. Анално, орално, вагинално… Оплетоха целите им тела и продължаваха да извират и да валят, още, и още, и още змии, докато накрая земята бе покрита с дебел килим от пъстроцветни змии, които се сплитаха една с друга и тръпнеха в неистова страст. Това беше най-масовият, най-разпуснатият, най-разпиленият секс. От време навреме от купищата змии излизаха ръце, крака, глави на момичетата, участващи в ритуала, а змиите продължаваха да валят и да извират, докато накрая започнаха да излизат от картината ми, защото това ставаше в моя картина… Изсипваха се и пълнеха ателието ми. С Ирина скочихме в друга картина, за да не участваме в масовия оргазъм на влечугите. После съжалихме, че сме пропуснали подобна тотална тръпка и скочихме обратно.
Заплетохме се във змиите. Заплетохме се между останалите жени. Всичко се движеше, всичко беше тръпнеща плът. Всичко изпитваше неистова наслада. Последва задушаването в капсулата, в която въздухът свършваше и след последния най-тотален оргазъм исках да се родя. Да се преродя от една клетка, ала клетката беше пролетна пъпка, неочаквано попарена от скреж…
Отново набрах телефона на Ирина.Този път чух да казва:
– Да…
Връзката отново се разпадна. Колко ли е часът в България? Колко ли е часът тук?
Стоях отново върху мината. На стената бяха избили абстрактни картини от плесен. Видях се гол под Ирина. Бяхме някъде, където никога не бяхме били. Беше пустинен оазис, а на челото й имаше цветен венец…
– Вместо рамки да сложим около картините цветни венци! – предложи ми Ирина и аз си спомних, че е време да излезем от пустинята, защото тази вечер трябваше да наградя със своя картина мис България. Сплетохме венци от рози. Получи се по добре от рамките. Когато тръгнахме към замъка „Хранков“, където щеше да се състои партито след награждаването, изпуснах ръката на Ирина и отново се озовах в подземието с плъховете, стъпил върху мината…
– Проникни в мен! – шепнеше ехото й. – Искам да те почувствам.
Видях я да прегръща мой гранитен двойник. Изпитваше насладата, каквато изпитваше с мен… Боях се да викна, за да не експлодира мината. Наведох глава и разбрах, че съм стъпил върху Ирина. Тя беше мината, от чиято експлозия се плашех… Дълго бях вървял в миришещите на плесен подземия на съвременната реалност и се опитвах да ги украся със свои картини. Рисувах родопски гласове и северни дихания, тайни вечери и картоиграчи, гняв и просии, Христос и сатири, невинни и порочни голи тела, жестоки обиди и момичета с книги, цветя и разкъсани вълци, еротични символи и лица на живи и мъртви приятели и неприятели, рисувах морета и лунни тихи океани, крепости и гърди, горди светци и покаяни грешници, нестинарки и домакини, селски момичета и перверзници от магистралите, лунни блянове и бесни кучета, кръгове и цигулки, пейзажи от огън, от лед, от пепел, от пара. Пролетни, летни, есенни, зимни пейзажи. Пролетни, летни, есенни, зимни лица. Жители на други планети, жители от дълбините на океана и именити личности. Опитвах се да нарисувам всяко настроение и всеки нюанс, на всяка вълна от световния океан. Опитах се да нарисувам всичко, за да не виждам плесенясалите стени, продукт на човешката леност към природата, за която трябва да се грижим и на която трябва да се отдадем. И така, неусетно крачещ между плъховете, бях стъпил върху Ирина, а отместването би означавало смърт…
Отново се събудих. Часовникът ми беше спрял и нямах представа за времето, но се зазоряваше… Отново набрах телефона й. Даваше свободно. Сърцето ми щеше да изскочи през гърлото. В главата ми се разтваряха всичките спомени в картини, в рамки от цветен венец… Асансьорът и Синеморец. Бялото куче Били и рибите. Змиите и всички бутилки пръснато шампанско… „Не се бой, Папа Жан! Ти постигна всичко, което желаеше! Сега си този Папа Жан, който бе роден да бъдеш. Не можеш да бъдеш нещастен…“
Телефонът даде трети сигнал. „И това, за самоубийствената любов, бяха фантазии. Една самоубийствена любов би попречила и на двамата, които я споделят, да изпълнят и нищожна част от мечтите си, а ето че твоите се сбъдват. Скоро ще се сбъднат и нейните. В Америка ще оценят интелекта й, а когато отидеш при нея, ще направиш всичко възможно повече да не се разделите….“
Четвърти сигнал.“Няма ли кой да вдигне проклетия телефон! Няма ли кой!“
Не дишах, сърцето ми щеше да се пръсне. Игра на паметта ме върна при дървото край Благоевград и почувствах нарастваща ерекция. Спомних си друг епизод от живота. Когато пак така чаках да чуя гласа й, а когато го чух бях толкова щастлив, че окъпах с шампанско непознати тийнейджърки. Сега не бих го направил. Много бях съзрял по време на връзката си с Ирин. Насладата може да се сподели с много жени. С много повече от тринадесет. Щастието обаче може да се сподели само с една… Телефонът отново даде сигнал. Чух сънения глас на Материус и сломено отпуснах слушалката. Отпуснах се на леглото по гръб и съжалявах, че тогава ни спасиха делфините…
– Не, Папа Жан! Не може да ти се случи точно сега! Ти постигна всичко! Ти си щастлив!
Не отлепях очи от стрелките на часовника. Секундната стрелка се движеше бавно, а тази на часовете бързо. Отново набрах телефона. Сигнал за заето или повреда. Ударих силно слушалката. Излязох навън. Лутах се из красивите площади, а мисълта ми се рееше някъде далеч. Искаше ми се и тези площади да споделя с нея. Искаше ми се… просто да я чуя. Само още веднъж да я чуя и да разбера дали последното „сбогом“, което чух, наистина е било последно…
После се срещнах с представители на артистичния руски елит. Те нямаха нищо против да побохемстват с новопровъзгласения таврически Княз „Болгарския Пикасо и Салвадор Дали“, както ме набедиха в най-големия руски вестник „Сегодня“. Пих много и не преставах да мисля за нея. Оставих бохемите да си бохемстват и отново се прибрах в стаята си при телефона. Този път вдигна Ирин.
– Как си?! – запитах крещейки.
– Добре.
Какво значеше това „добре“, какво беше това безразличие в гласа й?
– Ирин, обичам те! – изкрещях с все сила.
– И аз те обичам, Жанино… – нещо имаше в гласа й, дано да не беше сълзи. Не можеше да е сълзи. Тя беше момче, въпреки, че правеше секс като жена. Не можеше да е сълзи. Не можеше да е раздяла… Не може да е раздяла, сега когато… Връзката отново прекъсна. Стори ми се, че чух крясък на ножици и сатанински смях…
– Пил си много, Папа Жан! Скоро ще си при гаджето си, но сега се напий като истински княз, на който не му пука, че Петербург е паднал…
Не се веселях. Правех се на весел в компанията, но не се веселях. Не можех повече да се самозалъгвам, бях я чул за последно… Бях пил много. В чантата си винаги носих транквиланти за случаи, когато стресът окаже въздействие върху емоционалността ми. Спомних си баща ми, чиято ръка изстиваше в моята. Душата му изчезваше с топлината. До последния миг искаше да живее, до последния миг искаше да умре. Бе пил много, а накрая бе изпил няколко шепи диазепам. Лесно беше да сторя същото, ала зорницата, както някога в младостта ми, изгря… Все още беше твърде красиво да се живее, макар да е толкова печално. После с приповдигнат дух си помислих, че е най-тривиалното и най-скучното нещо да се самоубиеш заради една жена.
Папа Жан! Не си любител на сапунените опери, а и там вече никой не се самоубива заради жени… В самолета към България, обаче, не си мислех така. Хвърлях „ези-тура“ и залагах ту на „ези“, ту на „тура“, че тя ще ме чака. Напрежението от очакването ме убиваше. Полетът ми се струваше безкрайно дълъг. Като, че ли не пътувах от Русия до България, а от слънцето до Плутон. Не трябваше да го правя, ала самолетът летеше твърде бавно. Изпих бутилка уиски, след това и втора. На другият ден щях да разбера, че съм забравил фотоапарат „Кодак“ и двадесет и три хиляди долара в малката чанта, която стоеше в краката ми. Но това щях да разбера на другият ден. В този ме очакваше далеч по-голямо разочарование… Задавах си безкрайно въпроса какво щях да правя, ако не ме чакаше. Не намирах отговор. Преди да кацнем отново се бях унесъл.
Падахме с моноплана, а той се превръщаше в крилат ангел от ада, който ни носеше в обществото на най-гнусните оргии. Стреснах се от писъка при приземяването. Къпех се в пот, докато таксито ме караше към блока, в който се намират и ателието и апартаментът й. Дълго звънях на вратата, а дрехите ми бяха мокри като, че ли ме бе валял проливен дъжд. Зазвънях на всички комшийски врати, а видът ми уплаши хората, които иначе добре ме познаваха и нямаше защо да се боят от мен.
– Къде е? – попитах задъхан.
– Преди седмица замина в Америка. Вчера замина и мъжът й…
– Мъжът й?! – изкрещях. – Аз съм…
Замлъкнах. Задавих се. Чувствах, че единият от джокерите се е оказал печеливш.
– Оставила ли е някакво съобщение за мен?!
Всички вдигаха рамене.“Обичам те, Ирин!“ – казах й тогава по телефона. „И аз те обичам, Жанино!“ – отвърна ми тя, а в гласа й долових гласа на цялото отчаяние пред житейския абсурд. Прибрах се в ателието си. Търсих някаква бележка от нея. Търсих и по тайни места, въпреки, че една такава бележка се оставя на възможно най-явното място… Легнах до телефона и се превърнах в натюрморт. Едно позвъняване можеше да ме направи щастлив. Сигурно позвъняванията бяха единадесет хиляди, но нито едно не беше това, което очаквах.
Пророк Йона е прекарал три дни в корема на морското чудовище. Не знам колко прекарах аз в търбуха на отчаянието, в който се намирах и чаках божият глас с телефонно иззвъняване да ми дари отново слънцето. Мислите ми приличаха на дадаистична поема. Разкъсани. Безредни. Неуместни една на друга. Унасях се и я сънувах гола, възседнала кон, а аз – зад нея. Сънувах я като огромно влагалище, което ме всмуква в себе си като и мина, която се взривява. Сънувах я въртяща се на гумата, но това не беше гума, а земя, която не се въртеше около онази ми работа. Сънувах старите си любови. Исках да се върна при тях, но не можех да ги докосна, защото се боях да не ми отнемат нейните чувства. Събуждах се от поредното телефонно позвъняване за делова среща или оферта за купуване на картини и удрях слушалката на телефона във вилката.
Най-накрая дните на изкушенията минаха. Не успях да превърна вкамененото си минало в храна за любовта си. Преминал беше още един период от живота ми…

46.

Бях под нашето дърво край Благоевград. В гумата бях вкарал една надуваема кукла с лицето на Ирина. Фантазията ми дари бледо подобие за усещането, което някога бях изпитал. Понечих да разрежа на парчета куклата, но като видях надникналите киризари, реших, че по-добре ще е да им я оставя. Това беше просто кукла и фантазия… Когато тръгнах, ме задмина мотор. Огромен мотор от марка, каквато не познавах. Препречи ми пътя. Извъртях волана. С няколко движения на недопустимо бърз рефлекс направих слалом, който ме спаси да не хвръкна в открилата се вдясно пропаст. Само леко изкривих мантинелата, а после не можех да запаля. Ругаейки мотористите, вдигнах ръка на стоп. Спря същият моторист, който едва не ме уби. Сега ми идваше аз да го убия, но вместо това кротко се качих зад него.
Тогава напипах гърдите й. Това беше тя. Отново в демоничния си вид. Усилваше ли, усилваше скоростта. Вече чувствах, че това е краят. Дори не знаех дали тя е демоничната или истинската, която е решила, че вече е време да се любим и на земята… Караше лудешки, така както нито един състезател не би рискувал да шофира по такъв път. Скоро обаче бяхме в София. Спря пред блока ми и после форсира нанякъде. Видях, че преди да завие в другата улица, я погълнаха пламъци.

47.

Трябва да откриеш раната. Непременно трябва да откриеш раната, а после да намериш начин да я излекуваш… – говореше ми Светла. – Всичко е някъде в теб. Всичко е в спомените, с които не преставаш да я призоваваш. Раната е нещо като маркирана врата за тъмните създания…
– Никакво тъмно създание. Просто самоубииствена любов…
– Е, всички правим любов и повечето от нас – по-всички тенденции на най-авангардната висша мода. Освен това и аз мога да ти кажа, че любовта е анихилация. Стига да е абсолютна. За щастие сме несъвършени, а абсолютът умира от скука, че няма нашите несиметричности, защото те са красотата и ни водят до съвършената, но тъй скучна нула…
– Не можеш да кажеш това. Ти не знаеш!
– А как си обясняваш моториста, изчезнал в пламъци?
Не отговорих.
– Какво да направя, приятелко?
– Нека сърцето ти го каже в тази нощ! Ще правя заклинания то да е искрено и ако наистина ми повярваш, че съм магьосница, то ще ти даде правилния отговор…

Get real time updates directly on you device, subscribe now.

Comments
Loading...