Принц Папа Жан

в пещерата

8.12.19… Бяхме в пещерата край Чудните мостове, сякаш в пастта на огромен звяр, който всеки момент щеше да забие каменните си зъби в нас. Сякаш бяхме пещерни хора. Сякаш бяхме един на друг в сърцата си. Навярно така изглеждаха отвътре.Тъмни, страховити, красиви. Сърца, в които бяхме само ние двамата. Сърца, в които отекваха гласовете ни… Ирина запя, вдигайки високо, високо гласа си. Отекна из дълбините на пещерата. Акустиката беше чудесна и имах чувството, че съм с хор от триста Иринии… Запях и аз. Мъжки хор се сля със женския, а зъбите-сталактити се превърнаха в пиано. Мисълта за пиано ни възбуди.
Възбудата в телата премина във възбуда на гласовете. Те заудряха по-силно, по-страстно, по-диво по клавишите сталактити и сталактони. Превърнахме се в роял. Роял, на който композираше музиката си най-нежният, най-вдъхновеният от небето и земята, най-освободеният и най-душевният композитор. Ние бяхме неговите фуги и неговият реквием. Превръщахме се в звуци, а звуците нямат дрехи и несъзнателно, без да усетим кога, се съблякохме. Превърнахме се в полифония. Сливахме се и сънувахме. Пещерата се превърна в музикална сцена. Превърна се в публика, завладяна от екстаз, над която се изливахме. Която обладавахме. От сърцето до под ноктите на пръстите. От гърлото на пещерата песента ни се изливаше над гората, а когато тя премина в звуците на оргазмите и на двамата, няколко сталактита паднаха. От двете ни страни. На сантиметри от телата ни. И продължихме да се любим, да крещим и да пеем. Чувствахме се като под дамоклев меч.
– Любов или смърт!
– Песен!
– Романс или реквием!
– Пещера!
– Пещ!
– Меч!
– Любов или смърт!
– Трансцеденция на сърца!
– Меч!
Изричахме с крясък думите между песента си и след всеки крясък се откъртваше остър сталактит и падаше в близост до страстно вплетените ни тела. Гласовете ни се любеха. Проникваха като мъжка плът дълбоко в пещерата, а тя ги отразяваше в оргазмен тон… Къртеха се сталактитите, а ние все по-яростно, по-щастливо, по-екстазно се любехме в пианото пещера, върху чиито клавиши най-гениалният композитор с неизвестно име твореше своята „Одата на любовта.“ Звуците се превръщаха в картини. Падащите сталактити – в падащи ангели, в изтичащи години, в изгубени спомени, в разминавания със смъртта в скоростта на безумната любов. Звуците се превръщаха в картини. Картините във виртуална реалност, в която се озовавахме, аз и Ирин, до пианото в нейната стая. Композиторът беше момиче. Младо момиче с руса, почти сребриста коса, снежно лице и очи на пролетен лист. Нежните й пръсти удряха по клавишите. Клетките ни се превръщаха във клавиши и по тях свиреха създания като това на пианото, но прозрачни, почти невидими. Композираха най-трогателната, най-страстната, най-нежната, най-земната и най-човешката фуга… Гласовете ни отекваха в пещерата и исках да нарисувам „Любовните гласове на пещерата!“
Скоро нарисувах и тази картина, а посланието, което излезе от нея гласеше:
„ДУШАТА Е ПЕЩЕРА, ЗАМЛЪКНАЛА КОГАТО Е ПРАЗНА И ПЕЕ ПРЕКРАСНО, КОГАТО В СЕБЕ СИ ДРУГИ ДУШИ ПРИЮТИ.“
По-късно направих изложба в друга пещера край Карлуково. Квинтет от голи цигуларки правеше концерт между картините ми, а двата спомена се сливаха в една симфония, в една картина. Представлява цигулка. Цигулка, разсичаща и стенеща в свой особен ред стотици пространствени измерения… Тази цигулка беше пещера!
Тази пещера бяхме ние!
Украсена бе с картините ми, а квинтет от голи цигуларки свиреше с огромния роял на пещерата…
Стояхме в пещерата и телата ни се наслаждаваха на хубавата музика. Тя звучеше със звуците на „червената цигулка“ на Николо Бусоти. Разказах историята на тази кървава злокобна драма. През 1681 година италианският майстор-лютиер Николо Бусоти посвещава една от своите цигулки на неродения си син. При раждането на детето умират и съпругата и наследникът му. Николо смесва кръвта на жена си с лака, с който в последствие лакира цигулката.
Прословутата „Червена цигулка“, обхожда света, обхожда редица манастири и попада в ръцете на велики виртуози, но навсякъде, където попадне – носи нещастие и смърт. Всички, които са свирили с нея, умират от тайнствена смърт. През 20-ти век цигулката е оценена за 2 400 000 щатски долара. Моментално решихме, че трябва да оставим магически ритуал при спомена от тази злокобна драма – отпечатъци от кръвта си. Съдрах бялата пола на Ирина, която ни послужи като платно. Разрязахме дланите на ръцете си и започнахме да рисуваме с кръвта си най-прекрасната цигулка в световната живопис. Прибрах платното в ателието си и довърших този налудничав шедьовър. Нарекох картината „Кръвта на цигулката“ и я скрих така, че след години експертите да отгатват сместта от боите.

Get real time updates directly on you device, subscribe now.

Comments
Loading...