Принц Папа Жан

ЗА ЗЪБЧЕТО – С ЛЮБОВ И НОСТАЛГИЯ

ЗА ЗЪБЧЕТО – С ЛЮБОВ И НОСТАЛГИЯ

Бях двадесет и четири-годишен и в обозримите планове за моето бъдеше не се виждаше никаква сватба. Пък и тогава вестниците пердашеха дописки за социалистическото съревнование, а не се занимаваха с хороскопа ви за всеки ден.
Макар и да бях в сезона на любовта, или по-точно в джунглата на любовните приключения, никаква сватба не се задаваше на хоризонта. Беше времето на нашенските хипарчета. Вече знаехме, че да се прави любов е много по-приятно от правенето на война. Макар и любовните подвизи да минаваха за проява на морален упадък. Тоест, за буржоазен морал.Тогава това беше едно и също.
Упадъчна или не, любовта беше сладка, нейните презрели плодове падаха край мен и аз ги изяждах лакомо и ненаситно, забравил притчата за изгонването от Рая…
Наближаваше Нова година. Поканиха ме на купон три много готини момичета, аз кроях планове с какво мога да им се отплатя, та спомените и на четиримата да бъдат наистина незабравими.
Бъдещата ми съпруга – Мария – също бе поканена на това парти. Така и се запознах с нея в навечерието на Нова година. Бих могъл да го напиша и в навечерието на Новия живот, но не си падам по големите лафове.
Когато отново я видях на седемнадесет години, бях готов за втори път да се влюбя в нея. Макар и да знаех какво ще последва.
Както първия път, доста се дърпах, за да устоя на нейните ласки и обяснения. Такива жени са най-опасни.
Те са готови да постигнат на всяка цена своето, а после никога не забравят на каква цена са го постигнали и ти го връщат тъпкано… Изобщо готовият на самоунижение човек е способен и на миого по-голяма жестокост.
За жена ми, разбира се, е силно да се каже всичко това, но в някаква степен то съществуваше и при нея. Когато отново видях това симпатично същество с по-особени и странни предни зъбки, заради които й викаха „Зъбчето“, когато разпиля хубавата си дълга кафява коса, толкова модна в ония години, отново се влюбих в нея.
Дори повече от първия път!
Зъбчето съвсем не се оказа толкова невинна, колкото изглеждаше на пръв поглед. Набързо и доста находчиво се справи с приятелките си и те й оставиха свободен коридор. И толкова изтънчено ме прелъсти, че нямаше начин да остана сух. На първия ден от Новата година вече бяхме гаджета, но аз все още не мислех, че всичко е наистина сериозно, и то за дълго. Почти завинаги! Дори сега, когато би трябвало вече със сигурност да го знам и помня, пак не можех да го възприема.
Пред себе си имах безкрайно ергенско настояще, тъй светло и лишено от каквито и да било препятствия, че се виждах изпълнил всичките или поне главните цели на своя живот.
Но Зъбчето влезе с гръм и трясък в него. Много пъти я гонех, отнасях се грубо, а тя все повтаряше и повтаряше, че ме обича – нещо, на което един човек, който носи сърце, не можеше да устои. Каква е ползата да спечелиш цял свят, ако си потъпкал чувствата на единствения човек, който може би истински те обича?…
Зъбчето ме караше да не мога да мисля за нищо друго, освен за нас двамата! Не й вярвах, но не можех да я откъсна нито от себе си, нито от чувствата си. Тя винаги се завръщаше като победител. Макар и да се молеше като най-покаялия се грешник!
Тя ме желаеше, както желае нещо най-капризното дете!
Тя беше готова да се отрече от себе си!
Тя обсебваше миговете ми като завоевател и покорител. Беше неуморна. Беше целенасочена. Беше в края на краищата момиче, което знае какво иска и как да го постигне.
По-късно такива като нея в песни и стихотворения наричаха Мъжки момичета. Но беше истинска жена! Това, което ми даде тя, не можах да го намеря при друга. Това беше точно Жената, която ражда живот, твори живот и отнема живот. Или поне спокойствието…
Та помнех, че и сега, щом отмине купонът и дочакаме утринта, все още неотрезнели напълно, ще сложим началото на една дълга, преминаваща през какви ли не перипетии връзка. Накрая щяхме да стигнем до безкрайни раздели, както и преди това да имаме две прекрасни дъщери, които толкова обичах…
Едната щяхме да наречем Гергана и още на три годинки тя, нашата дъщеря, щеше да ходи на уроци по пиано при учителката Кети Стоянова, с която бяхме добри приятели. Другата щяхме да наречем Лидия. Тя беше зачената в Съветския съюз и това отново запали жарта между нас, която иначе по-късно щеше да се превърне в хладна пепел…
Причината за неизбежните постоянни раздели беше, че Зъбчето, която след онази новогодишна нощ постоянно се кълнеше във всичко, което съществува и което не се е родило още, във всичко, което е на небето и под небето, че ме обича и че ще е единствената жена, която ще ме разбере, всъщност не ме разбра.
Не я винях. Беше поела непосилна задача, а и бе заложила на губеща карта. В онази новогодишна нощ аз бях светлокосо, симпатично, но съвсем обикновено момче. Тя обикна това съвсем обикновено момче и ие искаше да види в мен нищо друго. После, когато го разбра, прояви мъжеството на жената, която е готова да направи всичко за съпруга си, даже да го обича през зъби, дори да се опитва да разбере онова, другото, което не беше нейно…
Не й пречеха дългите пътувания. Възприе ги и свикна с тях, въпреки че преди това никога не ги бе обичала. Свикна и с това да остава често сама, макар че понякога го изтъкваше като основна причина и за кавгите, и за бурните раздели. Питаше се на глас: „Чудя се защо не ти изневерих поне веднъж! Ти ми даде толкова много възможности, даже имах чувството, че сам ме подтикваш към това…“ Струва ми се, че свикна и с моето особнячество, с крещеното на стихове. И ми шептеше през смях, докато се любехме:
— Ти си откачен маниак! Затова ли толкова те обичам?
Тя не бе момичето на Грегориаш и не можеше да каже, че човек се чувства свободен, ако сам е избрал своето робство и го е обикнал. Тя не можеше да разбере, че и моето робство, и моето чувство за свобода са свързани все с несъздадената оше моя галерия. Сега, когато за втори път се срещах със съпругата си, разбирах, че съпрузите повече се обичат взаимно, отколкото обичат своите деца. Въпреки че често изглежда обратно. Има нещо необяснимо хубаво, което остава между нас.
— Какво ти е, Жан? – попита ме Зъбчето. Когато се запознахме за пръв път, не ми бе задавала този въпрос.
— Понякога виждам в бъдещето. Падам си малко пророк… – рекох, свил присмехулно устни.
— Повече приличаш на завоевател – усмихна ми се почти насърчително тя.
— Но аз не виждам никакъв антагонизъм! – рекох. – Нали Давид е бил и пророк, и завоевател!
– Само той! – прекъсна ме рязко. – Но той е изключение. Защото е бил любимецът на Бог, дори когато е извършил и пъкленото си престъпление. Пророците все не ги признават, а завоевателят събира признание… И цветя има за завоевателите, и паметници… Чак докато покрият славата им с упреци…
„А какво ли е да не си признат от собствената си съпруга!? Явно това не е проблем само на Сократ…“ – помислих си скришом.
— Значи съм пророк! – перифразирах мислите си. – Виждам, че утре няма да мога да бъда разбран и от собствената си жена! — това го казах гласно.
— Хо-хо-хо, я виж какъв черногледец си бил! Та ти можеш да накараш да те разбере всяка… Аз те познавам от толкова малко време, но вече знам, че си чудесен. Това е добро начало, нали?
Този разговор не бе се състоял при първото ни запознаване и се смущавах, че се намесва нещо ново и нещо чуждо в спомените ми. Не исках да променям миналото си, колкото и несъвършено да беше то…
Грешка е да се променя миналото, дори ако е възможно. Паралелните екзистенции на настояще, на минало и на бъдеще никога не трябва да се смесват. Те трябва да си взаимодействат, влизайки в конфликти…
— Като си пророк, защо не ми кажеш нешо за бъдещето? За да не го промениш ли? Ненамеса, а? – предизвикваше ме.
Тогава бях пийнал повечко, та се хванах, но защо повярвах на поканата й отново?
— Мога да ти кажа нещо – рекох. – Ти ще имаш две прекрасни дъщери и съпруг, с когото няма да се разбирате, но ще се обичате. Добре ли е?
— Ама какво си подхванал тези съпружески разговори…
— Понякога започвам да говоря за непривичното… Пък и идва Нова година.
— По-стар ли се чувстваш?
— Не, хваща ме алкохолът. Ще трябва да спра, за да съм сигурен, че утре няма да се събудя с доста угризения и болки в главата… И то на място, където се вършат други неща, предимно физиологически и по-отдалечени от отшелническия егоизъм…
Зъбчето прихна да се смее на изчанчения ми лаф.
Предложих й да танцуваме и върнахме отново нещата на мястото си. Така беше и тогава. Същата песен! „Къщата на изгряващото слънце“ и Анимълс. Танцувахме по острието на бръснача. Всичко между нас двамата можеше да се скъса още тогава. И аз бранех изгряващата като слънце любов, бранех сигурно зачатието на дъщерите си и шептях на Зъбчето. Шептях стихове…
Които тя така и не заобича…
Които аз така и не дописах…

Ти си гола, ти гола ще дойдеш
за разпятието на нашата любов…

Танцувахме… Краката ни се местеха в такта на оная мелодия. А в мен зрееше стихотворение. Прекрасно и топло като любовта! И я целунах…

Без път и пътища ще те намеря…

И ме целуна…

Без път ли казах ? – Ти си пътят!

Сигурно съм бил много пиян.
И сега не съм много трезвен, като си припомням всичко това.

Кой знае незнайното, което в нас остава…

Никой! Поне аз не го знаех… И ето че пак не успях да кажа стиховете на Зъбчето. Но между нас течеше поезия. Или любов. Ако те не са едно и също. Добре поне, че се любехме, както тогава… И сърцата ни отмерваха ритъма на един незавършен танц и на едно незавършено стихотворение…
Но даже и да бях решил да променя миналото си, да се превърна в друг, в такъв, какъвто Зъбчето желаеше, да се опитах да забравя галерията, пак не бих постигнал много. Пак нямаше да бъда „добрият съпруг“, когото търсеше тя… Та нали пак крещях стихове и ги пишех във въздуха… А тя умееше да пише само върху плътта…
Между нас се настани мълчанието.
— Пак си замислен? – формулира го като въпрос. Такива въпроси обичаше да задава призори. Когато се завръщах.
— Не си ли замислена и ти? – отвърнах с въпрос и аз.
Та мълчанието беше пълно с въпроси…
— Малко… Но не се тревожа особено… Това, което стана между нас, не е грешка.
Този разговор не беше се състоял първия път.
— Не, не беше грешка – потвърдих аз. — Има неща, които трябва да се случат…
— Пак се правиш на пророк. Ще се уплаша накрая… Нима съм спала с мъж, който никога няма да бъде разбран?
— Не съм никакъв пророк – говорех бавно, — а съм просто Жан. Този, който бе при теб в тази нощ и му се иска нещата да останат така, макар и да обича твърде много своето пътуване в неизвестното…
Думите ми я развеселиха. Пак не ме разбираше. Мислеше, че просто оригиналнича, но думите истински ми тежаха. Страх ме беше, а Зъбчето пак не ме разбираше. Дали дъщеря ми, на която дадох розата, ще ме разбере някога?…
И поисках да се махна оттук, да напусна това легло веднага и да се пренеса в кой и да е друг период на живота си…

Така и стана. Стана в мига, в който го пожелах. Като че ли разполагах с вълшебна пръчица. Бученето. Увисването над нищото. Тунелът. Свръхсветлинният тунел или оня, който виждат хората преди смъртта си…
Озовах се в галерията „Папа Жан“…
Изродът с мънички черни свински очички бе допрял нож до „Целувката“ на Жул Паскин.
Биваше си го това момченце. Беше в черна фланелка без ръкави, май се опитваше да ме сплаши с бицепсите си и с щедрите татуировки по тях. Беше твърде мургав, за да е чист българин – с къса рейнджърска косичка, оредяла вероятно от стероидите, които бе вземало, за да порасне толкова. Усмивката на сплесканите му устни беше добре моделирана като върху плакат. Бандата бе поискала твърде висок наем, за да охранява моята галерия. Толкова пари нямах. Имах много повече в акции, недвижимо имущество и произведения на изкуството. Но тях не бих докоснал никога – те бяха иещо повече от пари. А и нямах никакво намерение да плащам иа рекетьорите след моя печален опит в Русия. Те никога не мирясват. Понякога може и сами да си мислят, че като им се плати, могат и да оставят човека на мира, но това никога не трае дълго. Винаги искат до дупка – докато могат или докато си счупят главите в някои по-здрави порти, на които почукват…
Сега бяха изпратили най-големия мутант от своята шайка и той не приличаше на човек със свинските си очички, но не приличаше и на свиня с вълчата си агресивност. Подчертано непукистки той извади ножа и го допря до платното иа Жул Паскин. Това платно, което ме бе спасило сред ледовете на Верхни Мезен.
Беше висок близо два метра и тежеше най-малко сто и тридесет килограма. Неговите шефове си подбираха работниците така, както техните колеги, сутеньорите, избираха своите работнички. Отначало изчаквах. Мислех, че блъфира. Не, не блъфираше. Той наистина щеше да съсече „Целувката“.
Изглеждаше напълно невъзмутим, но не беше. Очите му диреха някакъв диалог с моите.
Двамата бяхме на ръба, когато той изрече:
— Ако не платиш това, което ни дължиш, тази картина ще бъде унищожена!… Можеш да ми имаш пълно доверие…
Дали щях да имам време да извадя пистолета? Тогава излезе успешно, но сега наистина не знаех. Нещата при повторното преживяване приличаха на изживяното тогава, но не бяха абсолютно идентични, сега дори най-малката разлика можеше да има фатални последствия…
Засякох мига, в който беше разсеян, извадих пистолета и го насочих към голия му врат.
— Хайде сега, скапаняк такъв, пусни ножа! – при тези думи заредих.
Изпълни.
— Ръцете на тила! По-надолу, по-надолу… Да ги видя, че се опитват да пипнат кръста!… Още по-надолу!
И пак както тогава осъзнах, че натискам спусъка и обирам мекия спусък. Рекетьорът, ужасен, напълно се скова и се опита да изпълни моята заповед, та целият се изви назад. Всеки миг можех да произведа изстрел, самият аз не знаех вече какво ме караше да обера мекия спусък напълно, а и отново бях насочил дулото във врата на рекетьора.
— Още по-надолу! – продължавах да крещя. – И лактите разтворени! –
После се доближих до него и изритах ножа. Трябваше да отпусна спусъка, но не го направих. Не исках да убивам човек – макар и рекетьор… Не исках никакви конфликти нито със закона, нито с приятелите му, нито пък най-малко със съвестта си. Но ако беше направил нещо на „Целувката“ или пък се съпротивляваше, не бих се поколебал. Съзнавах добре, че спусъкът може всеки момент да произведе изстрел и бях ужасен, но някаква тъмна сила не ми позволяваше да го изпусна. В този момент аз се боях от себе си повече, отколкото рекетьорът.
Чувствах се както тогава, когато държах брадвата над главата на Витя, личния си телохранител и бивш приятел, който ме бе предал тъй подло. Нещо се бореше у мен и аз стоях на ръба на някаква пропаст. Същински екшън герой…

– Да те видя на пети! На пети! — продължавах да крещя. – Пръстите по-високо!
Едва не падна. Беше се извил назад и неестествената поза, в която го накарах да стои, бе тъй неудобна… А аз исках и да се вдигне на пети.
— Ха си залитнал, ха с теб е свършено! – тъмната сила в мен продължаваше да ни изтезава: него и мен.
Дръпнах го дори за косата назад. Не беше необходимо да го дърпам толкова силно. Тупна с целите си сто и тридесет килограма на пода. И в тупването му нямаше нищо от техниката на падане. Изстена. Допрях пистолета на слепоочието и едва сега отпуснах спусъка, но пръстът ми продължаваше да е върху него.
— Сега, като ти кажа да изчезваш, ще изчезнеш, ако не искаш да ти се случи нещо наистина неприятно… Направи кофти избор, че се опита да ме заплашиш… Не е естетически издържано, а в галерията влизат естети. Поне докато това тук е още галерия. Разкажи на твоите, а ако ти откъснат топките, няма аз да съм ти виновният… И не е необходимо да ме плашиш с приликата си с Конан Варварина. Така можеш да се харесаш на Атанас Джананов, но тук не върви… Сега изчезвай!..
Горилата се изправи и тръгна към вратата. Чак като прекрачи прага, изрече:
— Тежко ти! – и побърза да се прикрие.
Засмях се, но не ми беше никак до смях. Опасността бе отминала само временно и аз продължавах да чувствам студени и топли вълни по тялото си. Бях запазил „Целувката“ жива! Аз я спасих! За това мечтае всеки юноша, откак свят светува. Бях щастлив. Въпреки това сърцето ми беше свито. „Целувката“ беше в опасност. Не можех да рискувам живота й. Не можех да поема тази отговорност нито пред изкуството, нито пред своето дете… Нали бях предал розата… А какво наистина ще й предам без „Целувката“? Идеше ми да се разплача от безсилие…
Шум. Бучене. Прехвърляне. Тунел. Скок от среда в среда или от спомен в спомен.

Get real time updates directly on you device, subscribe now.

Comments
Loading...