Принц Папа Жан

ОРКЕСТЪРЪТ НА ПЪРДУНИТЕ

ОРКЕСТЪРЪТ НА ПЪРДУНИТЕ

Попаднах в студентската си квартира. Тогава живеехме заедно с моя състудент Ваньо. Колко й е на младостта? Ta бяхме решили с него да създадем наша си музикална композиция. Смела! Авангардистка! Супер! Класическите образци нямаше да ни свършат работа. Па и, кажи-речи, всичките трепети на човешката душа бяха вече нотирани и превърнати в хармония. Ние дирехме нов ред на звуците, измисляхме нови инструменти, както и нови изразни средства, преди всичко…
И все не излизаше нищо. Каквото можеше да се превърне от шум в мелодия, се бе вече превърнало. Електрониката също вече омотаваше с жици и кабели музиката…
Нашето откритие приличаше на другите гениални открития поне по това, че стана неочаквано.
Толкова нередовно се хранехме по време на композиторските си приключения, че бяхме разрушили всички биологични режими и стереотипи и живеехме, кажи-речи, на резерви. В такива моментн стомахът също започва да протестира. Той е главният епикуреец от човешкото тяло.
Та точно това се и случи! Докато Бальо най-задълбочено подреждаше безсмислени музикални фрази, си попръдна. При това пръднята му, явно подчинена на вълненията на духа, излезе много мелодична. Ето го истинското просветление! На гости ни бяха дошли всички музи! И това ако не е нова дума в изкуството, здраве му кажи.
Е, не баш дума, но звук!
И то какъв звук…
Оркестър от пърдуни!
Епикур се качва на концертния подиум!…
И подхванахме с Вальо истинската работа върху новото ни музикално произведение. Сега можехме да пърдим, когато си пожелаем. И в избраната от нас гама!
Подпръдваме или трещим неистово и записваме всичко върху една касета. После щяхме да сглобим новата мелодия…! Намерихме и многопистов магнетофон, та работата вървеше. Не беше далеч времето, когато хората щяха да посетят първия оркестър на пърдуните. Вече обсъждахме дирижирането, разсъждавахме дали голите задници на оркестрантите трябва да лъснат срещу публиката. Въпросът с миризмата решихме бързо – просто щеше да хармонира на основната ни идея. Синтез на изразни средства. Миризми и звуци от цял свят, съединявайте се!…
Малко зор щяха да видят музикалните критици. От този момент нататък музиката щеше да се дели на музика на сърцето и музика иа стомаха! Която бе по-непосредствена и идеше не чрез някакви инструменти, а направо от извора.
Не след дълго, но съвсем естествено ние се отказахме от гениалните си прозрения и вече дирехме нови пътища в други изкуства. Защото случайната пръдня на моя съквартирант не беше в състояние да ни избави от всички мании.
Заобичахме пак класическите произведения или кльопахме рокендрол и живеехме с думите и мелодиите на поетите с китари.
Касетата с пръдни затулихме някъде за спомен. Много рядко си я пускахме сами, колкото да се посмеем от сърце…
Една вечер обаче касетата ни скрои изненада!
Бяхме се запознали с три много мили момичета. Даже ги и избавихме от закачките на някакви пияни типове на средна възраст… Докато ние с Вальо не само че не бяхме нахални, но и можехме да завъртим интересен моабет на маса или в квартира,
Речено-сторено.
Седнахме на масата и лингвастофилките клъвнаха.
Това ти, онова ти – ха, наздраве. И после пак това ти и онова ти. Но възвишено и вдъхновено.
Така разбрахме, че момичетата, освен всичко друго, обичат и класическа музика.
Вальо имаше наистина богата фонотека и като се прибави и моята, поканата ни беше повече от състоятелна и прилична.
Нямахме никакви задни мисли. Но попаднахме на задни изразни средства.
Момичетата – красиви, интелигентни и приятни във всяко отношение – ни дойдоха на гости.
Да слушаме музика!
И да тръпнем под вълшебните й звуци! Аз, Вальо, Нели, Таня и Афродита, и имената бяха вълшебни…
Награбихме се заедно с няколко бутилки шампанско и тръгнахме да слушаме Вагнер. Но в кутийката с касетата на Вагнер не беше Вагнер, а пърдуните.
Гръмна музика!
Но с други, познати вече на читателя изразни средства.
Момичетата се нацупиха, помислиха си, че им се подиграваме. Но накрая стигнахме до споразумението, че ще приемем всичко на майтап. А естетическа наслада ще дирим друг път.
Все пак Вальо не се сдържа и му дръпна една ода на пръднята. Но те вече можеха да се смеят и не ни се сърдеха.
Смъртта се смееше.
— И това ли според теб има някакъв зловещ символ? – попитах я.
— Не, разбира се… Това е едно доста поучително преживяване… . ‘
— Да! И главно за Нели – засмях се аз, защото точно Нели с укор ни беше попитала къде намираме естетическата наслада. – С нея си останахме приятели. Бяха минали седем-осем години от „премиерата“ на касетата с пърдуните и се срещнахме в София. Често ходех по работа там, а тя беше вече софийска жителка и работеше като адвокат. Една вечер я замъкнах на театър. Нели беше неразположена, настинала била и така-нататък, но билетите бяха вече купени. Почаках я да си тури официалните дрешки и тръгнахме. Гледахме „Човекоядката“ и щом Тошко Колев се появи на сцената, Нели издаде някакъв неестествен звук, а после ми залепи един шамар. Гневът й прерасна в истерия. С което и привлякохме вниманието на другите. За да успеят да видят потеклите под съвсем официалната пола по краката й… лайна…
И повече не се видяхме. Отмъщението на пърдуните беше повече от жестоко…
— Че нали като те срещне момичето, ще помни тази сцена! – рече Смъртта.
На подобни сцени тя поне се бе нагледала.
— Но аз нямах никаква вина! – заоправдавах се.
— Е, не е много кавалерски да искаш да поеме върху себе си цялата вина!…
— И ти понякога прекаляваш с иронията си… – рекох на Смъртта.
— А на теб не ти ли се струва, че хората прекаляват с глупостта си? – усмихна се лукаво.
— Нима иронията ще ги излекува? – попитах.
— А нима глупостта приема лечение? – отговори ми с въпрос.
Или може би докато говорех със смъртта, аз водех със себе си един безкраен монолог. Смъртта беше само ехото на моите въпроси и отговори – Ехото на Живота. Може би новата ми галеристка щеше да ме направи по-мъдър. Но и тя беше тъжна. И тя завъздиша.
— Изморена съм… Искам само да съм Смъртта в една картина. И да вися на стената на твоята галерия.
И ми напомни за момичето от картината на Грегориаш. Турих приятелски ръка върху нейното рамо и рекох:
– Изляза ли от Галерията на спомените, ще знам, че не съм водил монолог, а наистина съм разговарял със смъртта… Стигнем ли до края на Галерията, ще стигнем и до края на всички твои страхове… Това ще стане, ще стане, ще стане. ЩЕ СТАНЕ!
Тръгнах напред. Трябваше да вървя, за да не ме застигнат страховете…

Аз, моята охрана и няколко весели момичета тръгнахме през оня уикенд на риболов. Колата беше доста мърлява, а тъй като Алек и Витя получаваха доста тлъсти хонорари, си помислих, че могат поне да измият колата.
Картината на този спомен сега оживяваше пред мен.
Алек и Витя са държали на своето право на празник, а после, като тръгнаха да мият уж МПС-то, се върнаха и докладваха, че колата затънала в калта. И толкова уж бяха разтревожени, че аз се заех да ги утешавам.
Зарязах въдиците и тръгнах да спасяваме положението. Колата наистина беше затънала яката, та колкото и да се мъчехме, нищо не можахме да направим. Тогава като в приказката за ряпата към нас се присъединиха и момичетата. Витя остана зад волана и ни крещеше какво да правим. Беше същински надзирател в плантация. Пък и ние бяхме до ушите в кал, та наистина мязахме на негри.
Изведнъж колата потегли. Витя нададе победоносен вик, а ние цопнахме в калта. Ако кажа във водата, ще бъде доста далеч от истината. Тогава аз отидох при моя служител, хванах го за яката и го бутнах при всички останали.
Витя ме изгледа доста свирепо, но си го изкара все пак на Алек, та двамата направиха доста кални бани.
Момичетата надаваха победоносни крясъци, поддържаха Алек, но Витя му беше наврял вече главата в локвата. Всичко отиваше към сериозен бой, та се засилих и паднах в епицентъра на събитията, за да изпръскам с кал в името на справедливостта всички по равно.
Момичетата се прицелиха в мен и започнаха да ме замерят с кални топки. Боят между двамата ми телохранители стихна. Защото и те се присъединиха към нашия кален купон. Тогава разбрах, че и прасетата имат своите естетически критерии и емоционални изригвания…
— Обичаше ли Алек и Витя? – попита Смъртта.
— Да, и ми е трудно да повярвам, че вече не са ми приятели. Често ги сънувах, преди да попадна в Тази среда..! Но после нещата наистина се объркаха.
— Законите на мафията са железни! – каза тя.
— Но защо аз трябваше да го преживея?…
— Защо не си задаваш същия въпрос, когато се докоснеш до парче дърво, до някоя картина, до голо момиче… Сивият цвят е доста сложен. Знаеш го като художник. А аз като любител мога да добавя, че в него винаги има и Добро, и Зло – засмя се Смъртта. – И не винаги в равни пропорции…

Get real time updates directly on you device, subscribe now.

Comments
Loading...