Принц Папа Жан

ПО СТЪЛБАТА И ПО-НАТАТЪК

ПО СТЪЛБАТА И ПО-НАТАТЪК
Дълго беше това мое странно пътуване. Като че ли то започваше от никъде, минаваше през никъде, водеше наникъде. Миг по миг, детайл след детайл си припомнях преживяванията от последния ден преди пътуването. И все нещо ми се губеше. Купонът на крепостта продължи почти до сутринта, когато тръгнахме надолу. Спомням си, че се прибрах и бях много уморен, но не можех да си спомня кога бях излязъл от къщи.
– Сигурно страдам от сомнамбулизъм – изкисках се. Исках да се уверя, че не съм в ДРУГАТА СРЕДА, макар да не помнех да съм получавал криза. Не, не бях в другата среда. Гласът ми беше отчетлив, а не кънтящ, какъвто е по време на кризите. Можех и да командвам движенията си. Да, аз страдах от сомнамбулизъм. Веднъж ми се присъни среща със свръхразум. Обяснявах му, че човек не е разумно същество, венец на природата, божие подобие, а диагноза. Като се опомних, разб¬рах, че съм говорил на стриптийзьорката от нощния клуб под нас. Навярно публиката си е помислила, че съм част от атра¬кцията. Та нали бях и по пижама. Хи-хи-хи-хи!
… За жалост не беше така! Припомнях си тези весели историйки, за да разсея безумния и глух страх, който бе запо¬чнал да ме обзема. Бях се изгубил, та дори без да отчитаме факта, че имах частична амнезия и не помнех сума неща; бе достатъчно, а като добавим и чудовищното усещане за ужаса, който почваше да ме обзема…
Не! Никога не съм страдал от сомнамбулизъм и не съм слизал по пижама при стриптийзьорката в нощния клуб. Вървях по един необясним път към една необяснима цел. Точка… или дори многоточие…
За миг спрях и се огледах. Пейзажът бе съвсем обикновен. Нощ. Топла, но мрачна нощ. Небето тъмнее и светлината на пълната луна е зловеща или поне съмнително разсеяна. Около мен се шири смесена широколистна – ни много дива, ни много стара – гора, а аз вървя по застлана със ситни камъчета пътечка и обувките ми издават хрупкащ звук. Бях с есенните си обувки. Бях в черното си шушляково яке. Бях облечен като за през есента, но до вчера беше лято. Недоумението ми нарастваше, а бялото петно в паметта ми се превърна в екран. Да, да – почти екран на домашен телевизор. Само че портативен.
– Манията за преследване е нещо обикновено при ам¬незията. Съвсем безсмислена е тази мания и дори вредна… По този начин едва ли ще запълня белите петна в паметта си. Нещо е станало, но ако не се справя, да не съм Папа Жан!…
Това го казвах аз. На себе си, разбира се. Исках сам да си повдигна духа и продължих по пътеката. Все до сутринта щях да срещна някого и да разбера къде съм. После щях да си се прибера и лека-полека, един по един, щях да подредя спомените си.
Сепна ме пълната луна.
– Но вчера беше новолуние… Вчера на крепостта видях новолунието!
Е, да… Не е било вчера! Минало е доста време и ето ме тук…
Защо и как – не знам.
И не бива да си задавам въпроси.
А да вървя!
Засърбя ме БЕЛЕГЪТ. Беше уж почти невидим и си кро¬туваше върху Линията на живота, на дланта ми. Не можеше дори да се забележи. Понякога обаче го чувствах и това винаги бе предупреждение за някаква опасност.
Настръхнах целият и се заозъртах. Беше мъртвешки тихо. Не, беше си есенно тихо и изобщо миришеше на есен. Къде бе отишло онова прекрасно лято? Не намерих в спомените си нещо, което да ми даде някакъв отговор, но не съзирах около себе си и някакви признаци на евентуална опасност.
Белегът обаче продължаваше да пулсира.
Получих го едва седемнадесетгодишен. Толкова силно не бях се влюбвал дотогава, а момичето насочи срещу себе си нож. Не, не го избих, това не влизаше в играта. Тя каза, че ако я обичам, трябва да задържа ножа за острието. И го дърпаше към себе си. Задържах го. Загубих много кръв. Беше детска щуротия, но винаги когато усещах белега, гордеех се, че го имам. Този белег ме и пазеше. Винаги ме предупреждаваше, когато може неочаквано да ме сполети нещастие. Страж на Линията на моя живот. Портативен бодигард. Или биологична алармена система.
Продължавах да вървя по алеята, а пътят ми приличаше на унес. Опомних се, когато след миг щях да се сблъскам с някаква желязна врата, изпречила ми се или изникнала неоча¬квано на пътя ми.
Голям надпис известяваше: „43-о измерение. Вход – стро¬го забранен!“
Капакът ми се правеше на интересен. Обиколих го. Отзад нямаше нищо особено, просто пътят продължаваше, но на опа¬ката страна на вратата пишеше:
„Изпусна купона! Ха-ха-ха-ха! Стафитъъ тъкъфъ!“
Върнах се и отворих вратата. Пред мен се откри безкрай¬но стълбище. Тръгнах по него, коридорът все така не откри¬ваше края си даже когато вървях повече от час. Стълбището ми беше познато, сякаш бях слизал по него, а не бях. Пък и толкова голямо стълбище едва ли съществува някъде по све¬та. Освен ако не е непознатото и тайно осмо чудо. Защо и откъде-накъде попадах на него, ако изобщо това, което виж¬дах, бе реално. И къде, за Бога, бях виждал това стълбище?…
Седнах на едно от стъпалата и се опитах безуспешно да анализирам всичко. Единственият извод, до който стигнах, бе, че това, което преживявам, е напълно реално.
– Значи да… По дяволите – вярно е! Сънувам ли! Не! Наистина не! Наркоман ли съм? Не! Хроничен алкохолик? Не, напоследък дори не пия, защото в алкохола има много калории, а май и го споменах вече. Аз съм си Папа Жан. Кръщелното ми име е Иван. Когато поотраснах и започнах да имам работа с момичета, едно от тях ми рече Жан и това ми хареса, оттогава за всички станах Жан, чак додето не се превърнах в природен лечител в необятната Русия и хората взеха да ми викат „Папа“, понякога дори и „Падре“ – като на свещеник! Аз съм Папа Жан и освен че съм природен лечител, съм и човек, който обича да рисува и дълбае върху дърво, а също пише и стихове и често да се събира в компании и да се влюбва в красиви жени… Имам и колекционерската си страст, имам и желанието да създам ВСЕ¬МИРНА ГАЛЕРИЯ – тя винаги е била цел в живота ми!… Не се обличам скъпо! Не карам супер коли! Така ми харесва… Често по ми допада компанията на буйни млади хора пред скучните и безкрайни поучения на закостенелите сериозни…
Накратко: нормален!
Млъкнах, защото си говорех сам. Наистина бях уплашен.
– Някъде съм виждал това стълбище! – измърморих пак.
Въжето! Да, въжето и физкултурният салон! Въжето, по което се изкачвах!… Бях на осем години, защото бях във втори клас и имахме за изпит по физическо катерене по въже. Тези изпити винаги са били зрелище за класа и голям шанс за изпитвания клоун.
За мен този изпит не беше от трудните. Имаше нещо артистично в мен. Още тогава го е имало. С каквото можех, показвах се и може би това е една от причините да минавам за палав. Изпитванията по физическо бяха истинско удоволствие точно за това, че по съвсем законен начин можех да се покажа.
Бях се влюбил в моята съученичка Елена и исках непре¬менно да я впечатля. Още щом ми хрумна това в часа по родинознание, в часа преди физическото, вече знаех, че успехът ми е вързан в кърпа. В тези часове поне бях център на внима¬ние. Този път трябваше да надскоча себе си и знаех много добре как. Просто щях да го сторя и това е всичко!
В междучасието не издържах и казах на Елена, колкото и да се смущавах от нея, да наблюдава какво ще се случи, когато дойде моят ред на въжето. Щях да изпълзя по въжето до куката, на която висеше, а после да се вдигна на мускули до куката и да започна да ритам тавана, също като клоун, който иска да ходи по него – с главата надолу.
„Какво, какво ще направиш?“ – полюбопитства Елена.
„В твое име ще разсмея всички“ – това „в твое име“ беше от някаква книга, разбира се.
Елена се засмя и започна да удря с крак мозайката на коридора. И както се смееше, очите й се присвиваха досущ като на японка.
Дали щеше да се смее, когато съм на въжето?
В съблекалнята, докато другите момчета се бореха и кре¬щяха, аз бях напрегнат като струна. Сигурно така се чувстват участниците в рицарски турнир. Разбира се, рицарите не се правят на клоуни. Те обаче изпросват само въздухарски неща като например дискретна усмивчица или подхвърлено цветенце. А аз исках НЕЙНАТА УСМИВКА.
Да си призная честно, присвитите й от смеха очи и до днес не мога да нарисувам. Много по-късно разбрах, че така се усмихва Мона Лиза.
Както и да е. Докато другите щурееха в съблекалнята, аз концентрирах артистичната си енергия и подготвях своя номер. Нямаше да е никак трудно. Куката беше достатъчно голяма, а и мен си ме биваше.
Може да се каже дори, че бях малко самоуверен. Както тогава, когато паднах от моста, а това се случи два месеца преди сценичната треска, която ви описвам…
Това междучасие мина много бързо, въпреки че беше голямото. Когато вратите на физкултурния салон се отвориха и се заблъскахме пред тях кой да влезе пръв и да започне маймунджилъците си на някой от уредите, застанах най-отзад, както никога, и влязох съвсем спокоен. Досега съм бил просто глупав. Вече знаех: последният влизаше като истински импера¬тор…
Започна изпитването. Бях осми номер и изгарях от нетър¬пение. Преди малко ми се щеше да имам повече време, за да обмисля номера си, сега напрежението ме изгаряше. Исках по-скоро да дойде моят ред и тогава… Сценичната треска е истин¬ски ужас, нали?
Но бях номер осми.
А №8 е поставен точно по средата на №7 и №9. Другите не ме интересуват. Освен Елена.
Най-после дойде моят ред и аз се озовах на куката, къде¬то, ловко извивайки се, опрях с краката си тавана и започнах да шляпам по него.
Класът беше изплашен и не се разсмя веднага, но аз продължих да шляпам с крака, докато не чух рева на учителя, че ще ми скъса ушите, а след това вече посегна към ушите на онези, които се бяха разкискали.
Беше време да пристъпя към втория номер от програмата си. Да пусна ръцете си направо от куката, точно когато съм с главата надолу и въжето е зад мен, извръщайки се, да го уловя. Изглеждаше поне до този момент напълно възможно. Или поне аз го исках. По-късно щях да разбера, че това е игра на случайността, а не чак толкова добре пресметнат риск. Но тогава се пуснах и полетях надолу. Този път имах много по-лош късмет, отколкото при падането си от моста. Не загубих съз¬нание в момента на падане, а преживях всичко. Стори ми се, че видях в кратката част от секундата, която последва, разшире¬ните очи на Ели. Те бяха точно толкова красиви, колкото и когато се присвиваха от смях. Последва ударът. Този път не паднах на крака. Паднах върху глава и усетих цялата болка. Колкото при падането ми от моста бе невероятно това, че падам на крака, толкова невероятно беше това, че при падането ми от въжето паднах по глава. После започна болката. Не, не веднага – най-напред всичко наоколо изсветля, а после потъм¬ня.
Миг преди да загубя в мрак очертанията на всичко, успях да видя лицето на Ели. Тя се беше навела над мен. Като че ли само заради нейното уплашено лице си заслужаваше да падна по глава от четири метра.
Свестих се в стаята на лекаря, а Ели беше пак над мен. И тогава върху лицето й прочетох или исках да прочета едно изражение, което беше по-красиво и от усмивката й: „Ив е жив! Той е жив!“
След падането прописах стихове и това е още едно дока¬зателство, че поезията е откачена работа.
Сега бях на СТЪЛБАТА. Едва сега, седнал на едно от стъпалата й, разбрах, че тогава, докато съм бил в безсъзна¬ние, съм видял за пръв път стълбището. Макар и като съно¬видение.
Сега обаче не бях паднал отникъде. Или поне не помнех.
Значи сънувах.
Или поне исках да е така…
Но виждах стълбището съвсем истинско! А що за стълби¬ще е? Едва ли е Планетата Мелодия! Няма да разбера обаче дали наистина не е безкрайно, ако не се опитам да го пребро¬дя…
Продължих да се спущам. Белегът върху Линията на жи¬вота продължаваше да ме пари и да ми подсказва, че опасно¬стта е около мен. Никога не ме е измъчвал толкова дълго.
Освен може би тогава – със самолета. Тогава не поисках да го чуя, но за щастие Бог пожела да остана жив. Не слушах белега, защото много исках този самолет. Много го исках и имах достатъчно пари, за да си позволя да го купя. Три пъти отивах до летището. Два пъти ме връщаха, защото шефа им го нямало. На третия път самолетът, който щях да си купя, току-що се отделяше от площадката. Вътре в него беше и синът на шефа на компанията Андреевски, когото търсех. Точно обясня¬вах на момчетата от охраната, на Витя и Алек, че това е моят самолет и след броени часове ние тримата ще летим така, когато последва катастрофата…
Белегът ме бе предупреждавал, но не желаех да го послушам.
Още преди да тръгна по стълбището, бе започнал да ме притеснява, а от този миг бе минало повече от половин дено¬нощие. Да, чувствах добре, че се бе изтърколило доста време, въпреки че нямаше как да го разбера. Джобният ми часовник – руска работа от не най-високо качество – съвсем се бе побър-кал. Секундарната му стрелка се мяташе като махало от чети¬ридесет и седма към четиридесет и осма секунда, а стрелките на минутите и часовете бяха в своя зенит и не се отделяха от него.
Сочеха дванадесет. Кобното дванадесет! А белегът ужасно пареше. Този път обаче не беше само предупреждение за опа¬сност. Белегът отчиташе и времето, дето часовникът отказваше да измерва… Тогава?
Вървял съм вече четиридесет и осем часа. Не бях се уморил. Не изпитвах нужда ни от сън, ни от храна, ни от вода.
– Нищо не разбирам! — изрекох, а ехото го понесе надолу по стълбите.
„Не искам и да разбера“ – рече гласът в мен.
– Невероятно! – опонирах с удивление на вътрешния си глас.
„Хайде стига! От това няма никаква полза! Продължаваш да губиш време, докато се чудиш!“ – отново ми рече гласът. И ме подтикваше да вървя напред. „Бъди като тогава в скривали¬щето!“
„Ти си уморен, спри се! Помисли! Докато ходиш, е невъз¬можно да помислиш! Така ще се заблудиш още повече и никога няма да излезеш от това стълбище!“ – обади се втори глас. „Минали са четиридесет и осем часа! Две денонощия! Ще рухнеш от изтощение и никога няма да излезеш от това стъл¬бище! И никой няма да те намери! Костите ти ще изгният и никой няма да ги забележи!… Никой!… Никога!…“
Този глас беше прав. Докато продължавах напред, се ос¬тавях в ръцете на случайността. Но докато вървях напред, нямаше да престана да вярвам, че ще стигна изхода…
– Но какво е това стълбище! – продължавах да се удивлявам и да се съпротивлявам на гласовете в мен. – То е толкова голямо, че не може да е построено от човешка ръка…
„Това не те интересува! Трябва да направиш нещо!“ ¬отначало не разбрах кой от гласовете беше. Важното беше да продължа.
„Тук ще умреш, ако продължаваш така! Ще умреш от изтощение!… Пести силите си и не ги използвай неправилно. Губил си се неведнъж и дваж! Спомни си случая, когато се загубихте по пътя за хижа „Безово“ и онова момиче можеше да умре. То беше толкова премръзнало!… Спомни си случая в тайгата и онзи трапер! Изпускал си често и влакове! Трябва да внимаваш по пътя си!…“
С мен наистина се случваше нещо необикновено. Не мо¬жех да разбера собственото си преживяване, но нали исках да преживея всичко. Та хората с години са строили корабите си, за да тръгнат към непознати земи…
„Не забравяй трапера. Той ти спаси живота тогава, но може и да не се яви отново! Ти трябва да намериш изход! Не прави и крачка напред, защото все повече се заплиташ! Чуй гласа на белега си. Сега Антония е съвсем обикновена съпруга и майка, но тогава беше истинска магьосница. Тя ти преряза Линията на живота, за да ти напомни, че животът е от плът и кръв, а не от идеи. Идеите само причиняват болката върху плътта! Ако бе слушал белега, нямаше да стигнеш никога до¬тук!“
– Не мога да напусна това стълбище, без да съм изминал поне една нищожна част от него и да го разбера! – възпротивих се.
„Спомни си стария трапер!“
„Това е глупост! – това вече беше първият глас, който опонираше на втория. – Твърде далече си стигнал, за да се върнеш точно сега и просто ей-тъй, без да си преминал стъл¬бището! Продължавай!… Знаеш, че ще стигнеш до изхода! Знаеш, че винаги си успявал!“
Бях по-склонен да вярвам на втория глас. Първият ме бе довел до тази клопка и не исках повече да го слушам.
„А може би силите ти няма да стигнат догоре! – нов глас на съмнение, стори ми се трети, а не беше. Беше пак вторият, започнал да се колебае и в себе си. – Доста дълго стоя тук! Силите няма да ти стигнат!“
– Тогава какво да правя?
„Измисли нещо!“ – вторият глас можеше и да ме убие. „Сега разбра ли, че аз съм пред теб? – обади се пак първият. – Аз съм този глас, когото винаги си слушал. И който те доведе за добро или за зло дотук! Доведе те, защото аз съм ти! Другият глас е на тялото, което не вярва на себе си…“
– Значи съм открил път – извиках силно, сякаш рецити¬рах стихове. – Значи съм тръгнал нанякъде. Значи има вятър в платната ми! Може и да открия нещо! Нали все това търсех… Нали винаги това ми е липсвало!
„Продължавай! – рече ми първият глас. – Спри да декла¬мираш и продължавай!…“
– Но къде съм попаднал!
„На това ще ти отговори пътят!“
– А защо не сърцето?
„Защото аз съм сърцето! И ти казвам, че никоя стълба не води към небето!“
– Тръгнеш ли по стълбата към небето, не обръщай пог¬лед назад! – цитирах думите на Йоан Лествичик и повече нито дума.
Втурнах се по стълбите надолу. Прескачах стъпалата по няколко наведнъж, сякаш гонех дъното. Дъното, което търсех¬ме и с Павлина. Дъното, което бе прегърнало в жестоката си прегръдка и завинаги не един мой приятел…
Николай Гешев! Толкова го обичах. Не ме беше страх от неговата смърт!
Втурнах се надолу. За да победиш смъртта, трябва да се хвърлиш върху нея и да изтръгнеш косата от ръцете й… Сли¬зайки на дъното с Павлина, се присмивахме и на Млечния път.
Може би ще открия нещо. Нали точно това бях правил от мига, когато се вдигнах на две ръце върху перилото на моста, до този момент. Нали все това бях постигал. Нали все това ми бе липсвало…
Изпаднал в подобно трескаво състояние, не разбрах как бяха минали още два часа и как краката ми отново почувстваха нужда от почивка.
После изведнъж на пътя ми се изпречи врата, подобна на първата, която ме изведе на стълбището. Подобно на първата, и тази имаше надпис:
„ИЗПУСНА КУПОНА! НАДОЛУ НЯМА ПОВЕЧЕ СТЪЛБИ! НАДОЛУ Е НИЩОТО! ТОВА Е ИСТИНАТА!“
ВРАТАТАКОЯТОВИНАГИЛЪЖЕ!

Get real time updates directly on you device, subscribe now.

Comments
Loading...