Принц Папа Жан

СЪЛЗА ЗА ВИТЯ

СЪЛЗА ЗА ВИТЯ

Беше точно тази вечер, когато можех да отнема тази възможност на Витя. Двамата с Алек пък можеха да ме лишат от възможността да се разхождам из Галерията на спомените. Мен ме бе спасила случайността, а Витя бе спасен от онова, дето едни наричат Свръх-Аз, а други си му викат Глас Божий. Но можем заради езиковата простота да го назоваваме просто Съвест. Та ако един ден Витя повтори от печката на внука си моите думи, че би желал да прескочи този спомен, ще разберем, че Съвестта може и да не бъде безплодна.
Все си мисля, че спасиш ли живота на човек, все едно че си го направил свое дете. Към Витя не изпитвах никакви бащински чувства, но бяхме Приятели. Ето още една дума, която можем да пишем с главна буква.
Още преди тази вечер Витя и Алек бяха застанали срещу мен. Нали те ме бяха предупредили по телефона повече да не се връщам в Русия и изобщо да не им се мяркам по пътя. Дълго размишлявах по този въпрос и анализирах всичко, но все пак се върнах в Русия. Посрещнаха ме, както подобава! Нарязаха гумите на колата и прогониха моя шофьор. Мен пък ме отведоха в апартамента, който дори по закон беше още мой.
Завързаха ме и си отвориха бутилката с водка. И бутилката съшо бях купил аз, за тях я купих, но когато я измъкнаха от шкафа, изобщо не ме питаха.
Дори ми беше забавно да чакам в неизвестност онова, което щеше да ми се случи. А те отвреме-навреме ми подхвърляха и по някоя шега, подходяща за човек с черно чувство за хумор.
Разбрах, че блъфират. Ако знаеха какво точно трябва да направят с мен, не биха се бавили. Техните нерви, мисля си, бяха по-тънки от моите. За това е необходим и тренинг, и природна надареност… Още отначало алкохолът ги хвана, та говореха такива щуротии, че ме хвана срам и за двамата. После Витя стана агресивен и освен аз, вече вързан за креслото, можеше да пострада и Алек. Точно тогава се сети за руската рулетка.
— Папа Жан, ти все се правиш на по-голям от руснаците, но нищо не си видял ти от Русията, щом не си играл руска рулетка. Това е мъдрост, Папа Жан, мъдрост. Ето виж! – Извади магнума, после извади и всички патрони от барабана, после сложи един. – Видя ли го? Този патрон се казва Витя-Рижия и е в барабана. Барабанът е Русия, Папа Жан. Барабанът е Русия! Дулото какво е? Дулото си е дуло, ха-ха-ха-ха. Може и да гръмне, може и да не гръмне. Зависи дали Витя ще е под ударника. Витя не е лошо момче и изобщо няма лоши момчета, но има момчета-патрони. На тях това им е работата – да ги турят в барабана и да гръмнат, когато върху тях падне ударникът… Хи-хи-хи-хи…
— Витка – извика му уплашено Алек. Не беше театър от тяхна страна. Алек наистина се беше уплашил. – Я махни това пушкало!
— Той трябва да научи нещо, мой човек! Трябва, нали е нафукана интелигенция. Трябва да научи нещо за свойствата на барута, а ти си пий водката и мирувай.
— Абе, я стига си се излагал…
— Мълчи, ти казах! – изкрещя Витя.
Сега разбрах, че може и да не ми сторят нищо лошо, но непременно искат да ме изплашат.
Витя завъртя барабана. Беше много пиян, бутилката водка не беше единствената течност в стомаха му и в неговия мозък.
— Ударникът, който може да падне върху Витя, след като Русия се е завъртяла, се задвижва от механизъм, много проста работа не само за оръжеен техник, но дори и за любител. Задейства се със спусък! Спусъкът си е спусък само при обикновен пистолет, а иначе при руската рулетка се нарича лост или ръчка. И всичко това се командва от мозъка. А кой е мозъкът? Аз. Аз вече не съм Витя, Витя е в барабана. Аз съм някой си. Но точно този някой си е много важен сега. Хоп!
Дръпна спусъка. Изщракване.
— Имаш късмет, Витя не гръмна!
— Витя, ти си голям глупак – рекох му възможно най-спокойно, въпреки че и сега не знам, откъде го взех това спокойствие.
Витя се засмя и отпусна револвера.
— Не ти харесва, а, Папа Жан? По-приятно е ти да дърпаш спусъка…
Мълчах. Ако не бях го срещнал и не бях го взел на работа при мен, щяха отново да го приберат в затвора, защото беше толкова отчаян и толкова мразеше всичко. Па и затворник май беше истинската му професия. При мен имаше пари, спокойствие и време, за да тренира и да започне отново да се състезава.
Но всички състезания се отлагаха.
Сега щяхме да се състезаваме на руска рулетка.
Сложи друг патрон и го нарече Алек. Този път не говори много, а направо натисна спусъка. Алек скочи и го хвана npeз кръста. Витя се опита да го удари, но Алек изби револвера от ръката му.
— Опомни се! – крещеше той. – Не си струва заради него да загазваме! Утре, ако се наложи, ще му видим сметката, но сега е рано… Много е рано!
— Кажи ми честно, Алек – обадих се аз. – Кой ви командва, та сте готови да посегнете на живота на човек, когото ако вече не наричате приятел, трябва поне малко да сте му благодарни?…
Алек клекна пред мен, хвана ме за яката и рече в упор:
— Никой! Никой в този живот не може да ме накара да съм му благодарен! Някой питал ли ме е защо се раждам и защо трябва да живея по този скапан начин, та ме кара да се чувствам и благодарен? И не мисли изобщо, че от страх за теб спрях сега Витка. Чакаме да ни се обадят по телефона, та оставих Витка да си поиграе с теб. Аз пък ще ти обръсна брадата. Искам да видя без брада ще приличаш ли на оня благородник, на който обичаш да се правиш…
Витя си бе прибрал револвера и бе се заел отново с бутилката.
— Искам да отида до тоалетната – примолих се.
— Ще си пикаеш в гащите – рече Алек. – Ти още малко ще поискаш и да те изпишкам…
— Май ти имаш нужда още да те изпишква баба ти.
Удари ме. Не беше силно, но достатъчно, за да ме вбеси.
И трябваше да броя до хиляда или до две хиляди, за да забравя, че съм бесен. Продължаваха да се наливат и да ми поднасят гадните си закачки. Не им обръщах внимание. Чаках телефонното обаждане. Може би завинаги губех галерията „Папа Жан“, губех моята връзка със света. И не толкова страхът ме движеше, а ужасът, че ще загубя толкова много…
Толкова много! Освен живота си,..
Вече се бях срещал и с КГБ. Но и тези си ги биваше…
Руска школа, няма що. Щом и руската рулетка ползваха, какво ли друго щеше да последва…
Нищо. Сега-засега нищо.
Само дето много бавно се нижеха часовете…
Посреднощ канарчетата Филип, Цезар и Нерон се разпяха. Много ги обичах… Но защо пееха посреднощ? Рижият се разкрещя на Цезар, толкова много цветът на неговата перушина приличаше на косата му…
– О, и ти го подкрепяш!… Предател!
Бръкна в клетката, извади Цезар и пред очите ми му откъсна главата. После откъсна главите и на другите две канарчета. Ръцете му бяха в кръв, погледът му отдавна бе кръвясал, та му отиваше да крещи:
— И на теб, Папа Жан, така ще ти откъсна главичката. Мамицата ти българска!
Тогава може би ми беше прилошало. Когато дойдох на себе си, видях, че до тях на пода се търкалят вече две празни бутилки. Плюс другото, с което бяха заредени предварително. Плюс главичките на моите канарчета… Сега, рекох си. Сега!
Мерзавците бяха заспали… Ръцете ми бяха отекли и ме боляха, а аз си припомних, че ги бях довеждал със себе си в България, та да се почувстват като бели хора… И в Пампорово ги бях водил, и със Стефан Попов ги запознах, а той им подаря снимки от негови постановки… С автограф! За спомен!… Възлите не позволяваха да си измъкна китките, а и въжетата бяха здрави…
Оставаше само едно. Самото кресло. Да!… Само то можеше да ме спаси…
Креслото не беше от най-масивните, а и когато го сглобявахме, двете странични облегалки, за които ми бяха вързали ръцете, можеха да се отделят заедно с краката. Успеех ли да ги отделя от седалката, щях да успея и да си измуша ръцете… Та нали не бяхме турили болтовете – имаха някакъв фабричен дефект…
Този дефект ме спаси!
Събрах всичките си сили, беше въпрос на живот и смърт, та сили се намериха. Цялото кресло скърцаше, сякаш щеше да се пръсне. Това и исках, но само да не ги събуди… Не, бяха толкова пияни, та и Цар Топ да беше гръмнал, пак щяха да хъркат…
Облегалките с краката изхвърчаха настрани и аз тупнах със седалката на пода. Витя се надигна, изгледа ме, промърмори нещо и пак се отпусна да спи… Само да се освободя и ще го убия, виках си, само да се освободя. Под леглото имаше малка брадвичка. Само да се освободя… И се освободих.
Даже вдигнах брадвата над главата му. Не знам какво ме спря в този момент, но се спрях. Щях да убия човек!…
Не можех да отнема човешки живот. Не можех да стана касапин… И си спомних думите на моята учителка по литература: „Жан, търси и у звяра човешкото… Опитай да го откриеш…“ Отпуснах топора. Турих го до главата му, та като се събуди, да разбере… После разместих паркета – бях скрил малко пари (бели пари за черни дни, зелени долари за още по-черни дни). Те щяха да ми стигнат да се измъкна от Русия… Хвърлих прощален поглед към спящия Витя. изръмжах все пак през зъби, че ще се cpещнем отново… И ето ме!
– Засега ще се срещате само в спомените – рече Смъртта.
— Ще изляза и от тях! – рекох аз… – Мога да кажа, че този миг не е кой знае колко далече…
Смъртта се усмихна тъжно и с глава ми посочи следващата картина.
Беше репродукция на картината на Бугай „Кула“. На картината стадо овце се предвождаше от черна овца. Те се придвижваха по песъчливия морски бряг. В далечината като мираж се издигаше кула или хълм, а небето бе лятно, сиво, само някакви облаци намекваха за дъжд. Черната oвца бе Горбачов, а останалите – Политбюро… Пасяха и преживяха на песъчливия бряг…

Ако можех да прескоча следващата картина…

Таня беше двадесет и пет-годишна синеока красавица, с млечнобяла кожа и гарвановочерна коса. Беше много мила, макар и да бе ощетена от живота. За някои беше и психарка. Може би защото не се изразяваше „дълбокомислено“ и не блестеше с изискани маниери.
Но имаше красиво и щедро сърце!
Макар че рано бе погребала баща си, неизлечимо страдащ от алкохолизъм. Успял обаче, преди да го погребат, да изтормози майка й дотолкова, че тя се разболяла от диабет. Пред отслабналото зрение на майката изтлявали всички илюзии, за да ги заменят халюцинациите. И майката се превърнала в истински товар за дъщеря си.
Не любов получила Таня от своя приятел, a тopмоз. Накарал я да спи с неговите приятели. Тя отказала. Тогава, с „благословията” на нейното гадже, те я изнасилили.
Погребали майка й няколко дни след спонтанния аборт, след който едва не загинала и тя самата. Оцеляла! Останала да я преследва мълвата…
Сега Таня наистина често започнала да сменя своите приятели. Дирела защита, а и се влюбвала истински – нали Таня пишеше стихове…
Запознах се с нея именно на една поетична вечер. Там хапеше ноктите си и не смееше да се изправи, за да рецитира… Мои приятели ме бяха довели на тази вечер. Те и ме запознаха с нея. Най-напред харесах авторката, а после и нейните стихове.
Стиховете й бяха прости и трогателни. Без фалшива философска натруфеност, без почти задължителната женска caнтименталност, без демонстративен авангардизъм, толкова често прикриващ творческата безпомощност и импотентност… Думите й разкриваха едно истинско душевно терзание, те бяха желание да се освободи от болката.
Още тогава реших, че ще станем приятели. А станахме и любовници – не много бавно, но съвсем сигурно.
Вечерта, към която ме връщаше картината на спомена, беше наистина прекрасна. На сутринта се събудих сам. Е, не беше нещо съвсем ново, но едно тревожно предчувствие сега ми подсказваше нещо друго…
Намерих я посиняла в кухнята. Очите й почти бяха изскочили от орбитите и в тях се беше запечатал такъв ужас! Едната й гърда бе изскочила от пеньоара, с дълбока следа oт одраскване. Тя се бе съпротивлявала. И бе умряла мъчително. По врата също имаше рани. Мафиотите наистина бяха намерили начин сериозно да ме наранят. Нямах проблеми с полицията Убиецът бе действал непохватно и бе оставил навсякъде отпечатъци – не само върху плътта на Таня, но и из цялата кухня. Няколко дни но-късно го намериха мъртъв с берета в ръката. Решиха, че е самоубийство, а престъплението, което ми отне Таня, обясниха с психопатия, заради която и друг път бе избягвал съдебната отговорност…

— Някога ще я нарисувам – рекох аз. – Ще я нарисувам като слънчоглед, сякаш откъснат от картина на Ван Гог. Като пчеличка върху слънчогледа… Едновременно пчела и момиче. Ще има и слънце, но и то ще расте от земята, ще има стебло в нея…
— Нима ще й върнеш живота?
— Не искам и да й го връщам. Животът се отнесе отвратително с нея. А съм безсилен пред онези, които изпратиха един луд, за да я убие… Дано на небето е по-щастлива…
Тогава й разказах една легенда. Или легенда-притча.
По-късно като корсар на княз Морфей имах едно интересно приключение. Някакъв остров-крепост с не особено многобройни жители се разтърсваше всяка вечер от стонове. Според старите предания болката идваше от Прокълнатия хълм, където не смееше да стъпи никой. Аз посмях и открих огромен полупаяк-получовек. Тук живееше той и тук плетеше своята паяжина. Тънка като човешките нерви. И астрално свързана с нервите на жителите на острова-крепост. Едно изхвърлено преди много години от жителите на острова-крепост момиче, прогонено като дъщеря на вещица, намерено и спасено от орела, който живял тогава на хълма, вечер свиреше прекрасна мелодия, използвайки за струни същата тази паяжина. И не знаеше каква болка причиняват нейните фини и невидими пръсти. Но мелодията унасяше в красиви сънища паяка, който я бе осиновил след смъртта на орела. Не ми оставаше нищо друго, освен да заведа самотното момиче при нейните събратя и с това да ги освободя от болката. Не знаех как ще я приемат те и техният фанатизъм. А нали и веднъж я бяха прогонвали?
Но приказките и легендите имат щастлив край. Сънищата също.
С княз Морфей бяхме накарали едно сърце да пее, вместо да се гърчи… Но Таня мога само да я нарисувам… Една пчела-момиче върху слънчогледа…
— Странен си, Папа Жан – рече ми Смъртта. – Мека ръка имаш… И твърда, когато е необходимо. Романтичност и в същото време уравновесеност… И това облекло? Вечните черни дрехи… Неизменната черна барета! Защо се обличаш така?
— Това предпазва тялото от отрицателна енергия – усмихнах се уморено. – Белият цвят отразява лъчите, а черният ги отблъсква за нормалните неща в живота. При отрицателната енергия е точно обратното: черният цвят я отразява, а белият я поглъща.
— Не ми се струва достатъчно сигурен щит…
— И металният щит би паднал от вражески меч, ако го държи несигурна ръка – рекох. – Моята барета нося дори в слънчево време… Не от слънчевите лъчи се страхувам…
— От воина зависи и щитът! – изключително великодушна беше Смъртта.
Хареса ми това, което каза. Много ми хареса…
— Преминаваме към следващото приключение! – Гласът й отново стана властен.

Не беше минало много време от смъртта на Таня. Завръщах се в наетия от мен апартамент. Очаквах да ми се обадят приятели. Бях напълнил една чанта с бира, нали чаках гости. Стараех се да не мисля за Таня и донякъде успявах, макар че тя още ме посещаваше в моите кошмари. Затова и дирех компаниите – не много шумни, но не и достатъчно тихи. Тази вечер щеше да е една от многото, ако не се бе случило това, което последва.
Още като видях задаващата се тумба младежи с рейнджърски прически, кожени якета и тесни панталони, еднакви като униформени, разбрах, че ме очакват неприятности. Повечето от тях сериозно се смятаха за националисти. Ако бяха последователни, изобщо не биваше да се заяждат със славяни, но пубертетските им страсти ги караха често да напускат тесните рамки на принципите. На такива не им е виновен нито Хитлер, нито Хасбулатов, нито Руцкой, нито дори Жириновски. Виновен е най-напред нагонът, който те удовлетворяваха, макар и не съвсем по подходящ начин.
Приближиха ме и поискаха цигара. Знаех, че така ще започне. Отбягвах да говоря заради акцента, а не ги знаех дали нямат нещо против и към братята българи… Попитаха ме какво нося, след като ми издърпаха от пакета почти всички цигари. Бира, казах. Поискаха само една. Дадох им бутилката. Бях оставил тежката чанта аа земята и като сметнах, че свободно мога да си тръгна, се наведох да взема чантата. Тогава ме удариха с бутилката по главата. Ако бутилката не се бе счупила, сигурно щях да падна аз. Не знаех, че имам толкова яка глава, случваше ми се вече за втори път, при това без да загубя съзнание. Ставаше ми вече навик. Оня, който ми нанесе удара, сигурно мислеше, че няма начин да реагирам. Изритах го в слабините, а като се изви, още веднъж го ритнах в лицето. Не чаках втория да ме нападне, а завъртях крака си и ударих и него. Някой се опита да ме удари отзад, но успях да парирам удара и да хвана ръката с бокса в ключ. Нямах време да му вземам бокса, защото се нахвърли и един дебелак, който сигурно беше висок два метра и надвишаваше тройно полагащите се на този ръст килограми. Мязаше на истински борец по сумо, но само мязаше, защото ми позволи да го ударя два-три пъти с челото по носа, докато се опитваше да ми строши гръбнака в прегръдките си. Нададе крясък като ранен в топките мамут, та ме подсети да изритам и неговите. Групата замръзна озадачена. Използвах момента и духнах към дома. Отървах се само с една цицина…
След два часа успях да посрещна приятелите си, които този път си носеха пиенето, та минахме и без моите бири.
Пийнахме и забравихме всичко. На сутринта си го припомних. До блока имаше една детска градина. И чистачката, която отиваше най-рано в градината, надала ужасни писъци. На една от люлките висял обесен младеж. По нашарените върху тялото му сърпове, чукове и пречупени кръстове се разбрало, че е тяхна работа. На моите познати!…
Познавах убитото момче. Беше инструктор в школа за източни бойни умения, имаше завидна кондиция… Но и това не го бе спасило. Мен също не ме спаси умението да се бия, а най-вече късметът…
— Напуснах на следващия ден наетия апартамент – завърших своя разказ пред Смъртта.
— Сигурно си се страхувал, че това не са просто националисти, а изпратени от мафията хора.
Кимнах.

В следващата картина разгръщах каталога на Виктор Бугай.
Каталогът току-що бе излязъл от печат и аз поливах своето постижение, а Виктор кротко се усмихваше. Аскет по принцип, не бих го нарекъл приятел на алкохола. На първите две страници бе първият триптих с моите портрети. Ето ти го „Комерческият директор – Папа Жан“. В оригинал картината бе с размери 41×51 см. Бях изобразен с вързани ръце, но вперил в битието своето трето око. Загадъчният женски ангел до мен бе всъщност зодиакалният ми знак „Дева“ – муза и съдба едновременно.
Следваха „Благодетелят в Русия – Папа Жан“ и „Щедрият обладател – Папа Жан“. От лявата страна на моя милост „Благодетелят…“ е кучето ми Асура, което в превод ще рече Демон. Мен и красивата афганска хрътка пазеха две деви…
Но от всички мои портрети, нарисувани от Бугай, най-много ми харесваше „Хитрият гимнастик – Папа Жан“. Циклопското трето око на „гимнастика“ бе отправено в упор срещу този, който гледаше картината, срещу света. На раменете на хитрия гимнастик бе седнала даряващата и отнемаща живота жена, а около нея като гирлянда или ореол се виеха стотици странно вперени очи…

— Не забравяй за огромната инфлация в Магазина за въздушни кули! – прекъсна моя унес Смъртта.
— Много неща не могат да бъдат засегнати от инфлацията, защото просто не са въздушни кули…
— Дано следващият спомен разколебае цялата ти самоувереност! – рече тя.
Не я разколеба. Но ме принуди да се замисля над спортните си страсти.

През онази юлска утрин имах доста джобни пари, та като видях играещия на шашки дребен мошеник, ми се прищя да му отдам заслуженото. Не познавах играта, но се надявах бързо да науча правилата и да покажа на дребния негодник, че съществуват и хора, които не може да преметне. Започнах да губя, но ясно бях демонстрирал с държането си, че смятам да играя докрай, ако ще и до последната копейка. Повече от два часа играх и накрая си тръгнах не само без всичките джобни пари, но и без ръчния си часовник, бях го купил точно преди два дена. Сега Папа Жан – „Повелителя“ и т. н., българинът, който не се изплаши нито от руската баня, нито от руската рулетка, го бяха ограбили на шашки. И нямаше стотинки за градския транспорт…
Докато таксито ме отвеждаше в апартамента, си мислех за комичните провали. Сигурно са необходими. Защото няма малки и големи битки. Има само различни игри. Залозите при големите игрн са огромни, тази големина ги прави да изглеждат сложни. Дребните залози създават у нас чувството за простота. Това е илюзорно! Сложността и в двата случая е една и съща! Шашките просто не са за мен. Моята игра бе свързана с нещо повече от печеленето и пилеенето на пари. Тя бе любовта ми към робството, което сам си бях избрал! По това приличах на Людмил Иванов и на Николай Гешев, аз бях повече мъченик, отколкото играч на шашки…

— Но инфлацията в Магазина за въздушни кули наистина е огромна! Сигурен ли си, че няма да засегне и теб, и твоите стойности? – попита ме Смъртта, явно прочела моите мисли.
— Пак ти повтарям. Нещата, които върша, имат стойност и другаде: там цената не пада и не се качва, там няма пожари и няма крадци…
— На небето ли? – попита лукаво.
— Там!… Откъдето идва светлината!

Там, където пироманиаци не поставят взривни устройства на колите, бих казал – ако знаех коя ще е следващата картина от моите спомени.
Мерцедесът, който ми взривиха, беше съвсем нов, но майсторите-техници от отдел „Специални ефекти“ на руската мафия се бяха погрижили да направят своето зрелище повече ефектно, отколкото точно. Това доказало и следствието. Не бяха изчислили разстоянието с някакви си десетина километра, а колата избухна няколко минути след като стигнахме аерогарата.
В самолета на кръста си носех колан, който струваше четиристотин хиляди долара. Та бях притеснен, но Белегът ме е болял не за парите. Той е долавял опасността, с която толкова щастливо се бях разминал. И Линията на живота не се бе скъсала, наболяваше старият белег…
Този път митничарите направо щяха да откачат, когато видяха да декларирам сумата от четиристотин хиляди долара. Когато все пак повярваха на очевидното и разбраха по какъв начин пренасям сумата, изпаднаха в истерия. Единият крещеше да намерят служебна кола и да ме транспортират възможно най-бързо, колкото се може по-далеч от летището. Другият крещеше, че няма никакво намерение да си слага таралеж в гащите. Третият се хилеше само на „екстремната ситуация“, причинена от някакъв си щурчо, решил да пренесе близо до оная си работа цели четиристотин хиляди долара. Той беше най-умният от тримата! Всички руснаци с пагони бяха гледали прекалено много екшънфилми, та лицата им бяха забравили да се усмихват.
Когато другата кола ме посрещна на летището, вече не ми беше толкова забавно. Моите посрещачи бяха вече научили какво се е случило с изпратилия ме мерцецес. И ми се прииска да рисувам… Много пламъци и смъртта, с която се бях разминал. После все пак реших, че по-добре е просто да се напия. Така и направих…

Обърнах поглед към Смъртта. Сега тя беше почти симпатична. Приличаше на едно от момичетата от „Плажа“. Една от „метълките“. Може би, защото Смъртта бе показала, че си пада по рока. Или защото беше повече жена…
— Докато летеше със самолета, ти казваш, че те заболял Белегът върху Линията на живота… Разкажи ми за него, моля те…
Тогава видях, че от Смъртта наднича лицето на първата галерестка… Това беше невероятно. Просто невероятно. Та нали бяха пълна противоположност…
— Нали знаеш всичко за мен, защо тогава да ти разказвам?…
— Говори, моля те!
„Говори , моля те“ — толкова често го повтаряше голото момиче на Грегориаш.
— Бях само на седемнадесет години, но вече имах опит с жените. Уж бях преживял много и бях изпитал много разочарования, а продължавах да се влюбвам. До дъното на душата си и завинаги! Така срещнах и Нея. Винаги ги пишем с главни букви и винаги разбираме, че сме направили не само граматическа грешка. Понякога го разбирах и исках да се отдалеча от нея. Тогава тя затягаше възела. Общо взето, психарска любов. И една нощ тя започна пак – че не съм обичал достатъчно плътта й, че не съм искрен да й го кажа, щом като всичко е свършило, че не съм я харесвал и т. н., и т. н. До края на света. Или на нощта поне. Та така, искайки от мен силни страсти и демонстрирайки своите, тя извади отнякъде нож и го насочи към себе си. После каза: „Ако обичаш тази плът, няма да позволиш тя да бъде наранена…“ . Искаше да види кого повече обичам: нея или себе си. И трябваше да хвана ножа за острието, та да не му позволя да стигне до гърдите й. Можех и да избия ножа, но това не доказваше нищо, това щеше да бъде извън правилата на играта, а аз вече играех нейната игра!
Линията на живота се случи под острието на ножа. Тя дърпаше към себе си, аз – към мен. Беше съвсем сериозно. От Линията на живота шурна кръв, много кръв… Тогава тя изпусна ножа и прилепи устни към ранената ми ръка. Плачеше и пиеше кръв. Като вампир!
Или като откачалник, нали предупредих, че историята е малко нещо психарска. Белегът остана почти невидим и често забравях за него… Но толкова често ме е спасявал. С предупредителната болка, че нещо тревожно предстои. Струва си да имаш такъв белег. Не се срамувам от него… И съм платил цената му.
— Страст! – рече Смъртта.
— Страст! – повторих и аз. – Но Джон не беше прав!…
— Сега вече наистина не разбирам – рече.
— И ще ме помолиш да говоря? – запитах.
— Говори, моля те!
Обичам и това изречение. Обичам да го чувам от жените, макар че те често не се вслушват в това, за което питат.
— Дълга история… Започна се от „Плажа“. Джон и всички момичета и момчета току-що бяха сложили доспехите си на рицари на рока. Оттогава го познавам… Когато край крепостта той с песен оплакваше свой мъртъв приятел, ми направи впечатление на травмиран психически. Постарах се доста и той започна да се отърсва от убийствените сили, които го бяха обладали. Павлина ми разказа тогава някаква странна история за своя самозапалил се приятел, който виждал като в просъница някакво красиво момиче, живеещо далеч, много далеч, може би в Америка, да рисува картини и да ги пали… На една от тези картини било изобразено момиче в приказна гора. Дрехата й разкъсвали три коня. Момичето било смутено и изплашено, девствено и невинно, но по лицето му е изписана и похотлива наслада. Павлина твърдеше и това, че сред виденията на нейния мъртъв приятел имало и някакъв Джон, който бил приятел на момичето, дето изгаряло прекрасните си творби, една от тях била и картината с конете….
А когато се запознах със Джон и тръгнахме по пътя на приятелството, още тогава, в първите часове на нашето приятелство, Джон, като научи, че рисувам, ме помоли да нарисувам една картина по негова идея. Тогава той ми разказа за странната си халюцинация. Тогава още работел в Палеонтологическия музей. Често тръгвал недоспал на работа, почти главен след поредните си алкохолни подвизи. Музеят все още бил в момент на реставрация, та стените му били олющени.
Тогава на Джон му се сторило, че се намира в галерия, олющените квадрати на стените толкова приличали на картини. Една от тях показвала три коня, разкъсващи със страшните си зъби дрехите на едно момиче…Толкова много съвпадения! Можеха ли да бъдат случайни? Имаше нещо необяснимо…
Тогава още реших да нарисувам картината. И я завърших по времето, когато вече пишех тази книга. Измених нещо в нея, разбира се. Не, не в нея – измених нещо в прекрасната халюцинация на Джон. Моето момиче не беше сред гора – беше седнало на някаква полянка. Конете бяха стилизирани, за да подчертая преди всичко тяхната духовност, но момичето беше земно: перверзно и дори агресивно. Дрехата й още не е разкъсана, но тя е в състояние на оргазъм. Белият кон, символизиращ въздуха и водата, бял и наивен като младо момче, сега беше прелъстител. Кафявият беше земята. Мъжът, уравновесен и улегнал, но сега у него се бе събудил любовникът, разкъсал дрехата над нейната гръд. Черният, надвесил се над главата, бе огънят, тлеещ още в пепелявата му кожа. Един сексуален демон! Просто картината трябва да се види…
— Не е ли тревожно това, че сега си спомни за Джон?
Смъртта чакаше отговор. После, като видя, че аз само мълча, попита друго:
— А защо каза, че Джон не е бил прав?
— Аз оставих картината в дома му, за да го зарежда с енергия. Беше в нов тежък период. Пак прекаляваше с алкохола, изпадаше в твърде тежки състояния, а понякога проявяваше и неподозирана агресивност. Нощта, преди да му дам картината, бе счупил огледалото с юмрук и ръката му бе наранена .
Подхванахме пак вечната тема за живота и за смисъла на всичко онова, което правим. Тогава Джон каза, че агресията е истинският спасител на личността и че в еротиката има повече агресия, отколкото любов. Не, не беше прав…

В следващата картина видях умиращия си баща.
Животът го уби. Добър по душа, може би повече грижовност съдържаха бащинските му думи… Онази мъдрост, която запомних и която ми помагаше: истинският мъж никога не се предава! Но ето сега отново, за втори път, бях тридесет и една-годишен и го виждах как умира. И ми каза, преди да умре, няколко стиха. От него бях наследил страстта си да рецитирам. Изрече няколко стиха, които не запомних… А може би това бяха не стихове, а жестоките думи на смъртта…
Смъртта вдигна рамене:
— Не помня, нищо не помня… Толкова предсмъртни слова и стихове съм чула. Повечето след време ги открива Поетичният демон и той ги превръща в стихове…
Пред следващата картина белегът ужасно ме пареше. Пареше така, както ме бе парил само веднъж в живота. Болката бе остра и ме подлудяваше. Продължавах да не й обръщам внимание, макар да знаех, че е запалена червената светлина на светофара…
И тогава не му обърнах внимание!…
Бях обхванат от страстта да летя и то на свой самолет. А и някакъв приятел или просто познат подхвърли, че може да ме уреди да си купя евтин самолет…
Желанието експлодира в мен, както по-късно експлодира самолетът. Но аз исках, та исках самолета. И накрая получих уверението, че тези дни всичко с неговото закупуване ще бъде о кей..
Дванадесетместен самолет! Истинско съкровище!
И тръгнах да си го взема, но шефа го нямаше. Втория път Андреевски още не беше дошъл на работа. Вече виждах в цялата история нещо подозрително, а покупката, макар и изгодна, не беше дреболия, та мъкнех със себе си много пари. Та третия път помъкнах и Алек, и Витя. Белегът ме пареше, но не обръщах никакво внимание, а Алек, седнал на волана на пасата, подсвиркваше толкова фалшиво, че можеше да накара да полудее и зулус. Но отивах за моя самолет и не му обръщах внимание.
А по това време синът на Андреевска измолил от баща си и пилота на самолета да участва в пробния полет. В компанията бяха решили, че клиентът трябва да се уважава и организираха пробен полет, макар да бяха сигурни, че самолетът е много здрав и е в много добро състояние…
Ако бяхме тръгнали десет минути по-рано, в пробния полет щях да взема участие и аз. Ако не друг, себе си поне познавам… Вече излязохме от пасата, но самолетът бе излетял.
— Момчета, след малко и ние ще сме в него. Един толкова голям меценат и бездруго лети в облаците, та един самолет съвсем няма да му е излишен… – възбудата превръщаше мечтите ми в толкова думи. Остроумни уж и толкова излишни…
Самолетът цепеше небето като орел, но изведнъж главата на орела клюмна и той главоломно се устреми към земята.
Обля ме пот. Секунди след това ужасът беше във всяка моя клетка. А самолетът падна на пистата. Разнесе се трясък, не, не беше още взрив. Самолетът все още беше здрав и читав, макар че по него запълзяха тънки огнени езици. Скочих в пасата. Витя и Алек скочиха при мен в движение. Надявах се поне хората от самолета да са живи. Все още имаше шанс да ги спасим и дори да са останали невредими. Още в колата усетихме глухата експлозия и видяхме ясно как самолетът се изду, а през дупките и пробивите навън изпълзя тъмен пушек. Сигурно още тази експлозия ги бе убила, но това все още не беше голямата, която всяка секунда можеше да настъпи.
На двадесет метра оставихме колата и хукнахме към готовото да се взриви огнено чудовище. Малко по-късно успях да видя сина на Андреевски. Бе обезобразен, а вътрешностите му се пилееха около него… Пилотът обаче беше жив и в съзнание. Опитваше се да излезе през строшения преден прозорец. Mиришеше на бензин, огънят го бе надушил и всеки момент очаквах да литнем във въздуха… Пилотът се мъчеше да излезе. Не можеше да се отдели от седалката. Имаше някаква повреда и коланът му го приковаваше към неговата седалка. Изпълнен бях с някакъв невероятен прилив на енергия. Та хванах пилота за яката, теглейки го навън. При един от напъните го изтръгнах със седалката и заедно с нея полетяхме навън. Точно в момента, в който паднахме, самолетът експлодира. Няколко секунди или минути над мен нямаше небе, а само огън. И миришеше на гориво и обжарено човешко месо.
И гърдите ни се пълнеха с огън, вместо с въздух. Огнената буря сякаш никога нямаше да стихне и може би шеше да унищожи целия свят около нас. Така сигурно ще изглежда ядрената война…
После отведнъж всичко се уталожи, само вонята на изгоряло и на бензин беше ужасяваща. И стоновете или крясъци на бащата, загубил в огнената стихия сина си, можеха да подлудят всекиго. А аз все още държех в ръцете си един полуобгорен – полужив труп, който беше все още в съзнание, за да продължи да стене и в колата, където го замъкнах… Сам не знаех как още съм в съзнание след стреса, който преживях.
Но натиснах до дупка газта на пасата. И вече благославях късмета си. Бях изтръгнал прикования към своето място пилот, миг преди самолетът да се взриви. Секунда или дори по-малко от секунда ме отскубна от смъртта…
Стоновете на берящия душа пилот преминаха в бълнуване. Той си отиваше, чувствах го, но не можех да спра колата. Трябваше да стигнем най-близката болница…
Карах със 180 километра в час. Това беше предизвикателство за полицейската кола, която с воя на сирената си се спусна след нас…
Да гони смъртта…
Защото когато стигнахме болницата, пилотът беше мъртъв… И тогава си припомних оная врата, която преграждаше моя път към ДРУГАТА СРЕДА. И тетрадката , в която бе отбелязано всичко:
8887. Папа Жан и подпис,
8888. Папа Жан – с моя подпис,
8889. Папа Жан – подписът ми…
Но запомних ужаса в неговите очи. Не беше ли го той приковал за седалката? Него ли се мъчех да изтръгна?… Миг преди взривът да разтърси всичко наоколо… Корените на ужаса бяха сковали тялото. Сега, едва сега ги беше отскубнала от него Смъртта…

— Тъжна участ – рече Смъртта.
— Няколко дни се чувствах ужасно и точно когато настъпи някакво разведряване, отново те видях в колата си…
— Беше два дни след това, нали?
— Точно след два дни – рекох. – Но ми се сториха много повече. Знаеш какво е депресия, нали?
— Чувстваш времето по-различно! Това е всичко…
— Да, може би… Двата дни след катастрофата ми се сториха ужасно дълги. Всичко приличаше на тъжен сън. На третия ден вече се чувствах по-добре и дори имах гости. Закъсняхме край трапезата, та накрая тръгнах ла ги изпровождам с колата. На връщане ме спряха някакви младежи, които отчаяно махаха с ръце да спра. Малко им се ядосах, защото бяха
преградили пътя, но после разбрах, че наистина трябва да спра. Едно момче и едно момиче мъкнеха някакво друго момче и то изглеждаше съвсем безжизнено в ръцете им. Качихме го в колата и разбрах от накъсаните им думи, че са си пийнали, но на техния приятел му прилошало. Не, не било само от препиването. И аз виждах, че не е махмурлук. Пък и ония двамата бяха съвсем изтрезнели. Бях не по-малко ужасен от тях. Преди два дни в тази кола на път за болницата умря човек, сега пак натисках педала на газта и не обръщах внимание на стрелката на спидометъра…
Момчето стенеше: „Искам въздух, нямам въздух…“ И после: „Дайте въздух, глътчица въздух…“ Другият, дето следеше пулса на приятеля си, наведе глава. А момичето заплака. Просълзих се и аз. Бяха съвсем млади. Почти деца… Жестоко ме преследваше… Но какво ти е? Защо си толкова променена?!
— Променена ли? – учуди се и Смъртта.
— Да, много си променена… Започваш да приличаш на жена. На красива жена!
— Но продължавам да воня, нали?
Не отговорих – наистина вонеше. Но промяната беше повече от странна. По лицето й не знам откъде изгряваше усмивка. Така разцъфтяват усмивките върху лицата на жените. И в очите й светна живот.
— Твърде много се сприятели с мен! – рече Смъртта.
— Това значи, че не ме е страх от теб, нали?
— Но не ме и обикна – усмивката й се сгърчи като рана…
— Просто не те приех за свое робство…
— Като предишната галеристка – теб?
— Както аз – изкуството!
— Както аз пък хората! – изсъска Смъртта. Сега лицето й беше друго.
— Хората ли? – учудено попитах. – Но ти ги наказваш?
— Аз съм само символ… Роден под пръстите на Южаков символ, който плаши хората… Докато те се сприятеляват с мен и дори в един момент им се виждам красива…
— А не те ли е страх, че биха те пожелали?
— Тогава наистина съм толкова красива, изглеждам дори недостъпна, тогава те ме прегръщат…
Замълчахме.
— В колата беше жестока…
— В колата не бях аз, а моята истинност!
— Твоята истинност ли? А ти коя си?
— Легендата!… Ние, двете, сме единосъщни и човек познава не истината без легендата, той стига до истината само чрез легендата… В колата ме видя жестока, защото стигна до истинската ми същност…
— А в самолета?
Зададох въпроса и ми се стори, че отново заставам пред предното стъкло на самолета, който всеки миг ще се взриви… Хванал съм за дрехата пилота и се мъча да го изтръгна от седалката. И се подписвам в оная тетрадка под номер осем хиляди осемстотин осемдесет и седем. Мъча се да го изтръгна от седалката, но го изтръгвам заедно с нея и двамата политаме към земята… Тя все още не е в пламъци…
— Тогава бях прелъстителка и арогантна… Като Философията!…
В следващата картина я видях отново. Сега тя бе Разрухата. Пак родена в огнената страст и стихията…
Работех в Коми по това време. Някакъв младежки шеф. За всичко, което обемаше свободното време на младежите, отговарях аз: аудио, видео, звукозаписна техника, електронни игри, игралните автомати по дискотеките и младежките домове в района…
Беше около полунощ, когато ми позвъниха по телефона. Подпалила се дискотеката на сто и втори километър! Метнах се в нивата и по най-бързия начин се озовах при пожара. Огромен и буен – нямаше никакви надежди нещо да се спаси. Дискотеката на сто и втори километър беше обзаведена с много труд, с пот и сълзи. Всичко в нея имаше своята стойност и тя надвишаваше цените на предметите и автоматите, доставени с толкова труд и любов. Да, да, към труда трябва да додадем и любов, за да направим нещо свястно. Бях ги дал от себе си…
Втурнах се в самия пожар. Колега някакъв, окуражен от моята щурава решителност, ме последва. За щастие пожарникарските кранове бяха в ред, но капаците им бяха… замръзнали! Това може да се нарисува само като гротеска. Около нас танцуваха пламъците, моят колега се давеше от дима, всеки момент можехме да се подпалим и двамата, беше ужасно горещо, а и студът беше наистина адски…
Сигурно е било минус четиридесет и всичко се бе вледенило. Всичко! Та в сградата се гонеха ледената и огнената стихия. Та телата ни бяха сковани от едната, а веднага след това нажежени от другата. Два часа се сражавахме с огъня. Побеждавахме го. Не пущахме маркучите, след като с толкова мъка успяхме да ги извадим само миг преди пламъците да обхванат и нас. Изстрелвахме струите. Те умираха, изчезваха със свистене, превръщаха се в задушлив дим, който давеше, и ставаше все по-студено и по-студено. Ръцете ни се бяха заледили отдавна върху пожарникарските маркучи… Трябваше да убием и последното пламъче! В три без нещо пожарът бе окончателно ликвидиран. Челото ми беше обгорено, а ръцете замръзнали. Мислех си, че на сутринта ще се наложи да ги ампутират. Единственото, което успяхме да спасим, беше един игрален автомат. Но и това ми стигаше – бях спасил нещо…
— Такъв е животът! – рече Смъртта.
— Тежко ми беше за всичко загубено и въпреки това чувствах някаква лекота, бях спасил нещо. Бях въстанал срещу огъня и не му се дадох…
Смъртта протегна костеливите си пръсти към моята ръка. Бяха влажни и лепкави, но в тях имаше живот. Частица от живота на Южаков… Дори в образа на Смъртта, в легендата има частица човешки живот, частица човешки подвиг.
— Погледни!
На следващата картина видях баба. Беше седнала при Старата къща. Погледът й беше вперен в мен. Познавах този поглед. Беше на най-чистия човек, когото познавах. Чист човек с чист поглед – толкова лесно разгадаем, че винаги можеше да разбереш към кого е отправен. Сега гледаше малкия Ваньо. Такъв бях за нея и не бях никакъв Папа Жан. Когото художниците рисуваха като най-силния в света.
— Беше най-чистият човек – рекох, четката на спомена бе запазила чистотата. – Родопчанка е. И обича да пее. Талкова песни научих от нея. Родопска песен ехти в Космоса, за да прославя подвига на българина. В мен живеят песните на баба ми! За водата, китките и върховете на Родопа. Тя ме е дарила с обич. Най-точната мярка в този свят.
— Баба ти Ирина те е дарила с меката ти ръка – peче Смъртта.
— Меката ръка? Може би говориш за тази, с която ме е показал Виктор Бугай на една от картините си…
— Да. Противоположната на твърдата. С нея за щастие…си държал брадвата над главата на Витя. Мнозина биха поискали да я спуснеш… Помниш ли какво си си спомнил тогава?
– Да. Думите на моята учителка Гинка Златева…
– Те са част от простите правила, които си запомнил, за да стигнеш до своя Жаноизъм. Нали така го наричаш? Философията на един живот, който изследва всички стойности…
– Като държах брадвата над главата на Витя, си спомних думите, че дори у звяра трябва да търсим човешкото… И ръката ми омекна…
– И песните на баба ти са се събудили у теб…
– Да, Виктор Бугай казваше, че силата не е само в свиването, а и в отпущането… А Гинка Златева е моя учителка от техникума в Чепеларе. Преподаваше литература, един от предметите, по които ми вървеше… На бала ми подари своята визитна картичка и написа на гърба й: „На любимия ми ученик. Дори у звяра трябва да търсиш човешкото…“. Вярвала е, че ще запомня тези думи. Нали и думите закаляват човешката ръка…
– Меката ръка – допълни галеристката…
– Отпущането! – рекох аз. – Невъзможно е все със стиснати зъби да атакуваш хоризонтите, нали по пътя си ще смажеш много стръкчета, които биха родили живот…
Двамата мълчахме и aз отново бях малкият Ванко, който чакаше от баба си приказки и песни…
– Меката ръка! – промълвих.
– Тя дава живот! – рече Смъртта. – Твърдата ръка е на боеца и е нужна, но твърдата ръка не дава плодове, тя само завоюва територии на меката…
– С меката ръка се ражда само човек с щедро сърце… Тя има право на невинност. И да се ръкуваш с нея. С Жеко Дървото… С баба Ирина… С Гинка Златева…
– А какво помниш за твърдата ръка? – попита ме.
– Тя е на боецът… – усмихнах се. – Бях много млад, когато станах милионер. Толкова време прожектираха филма „Дон Ферамонте“, та някои побързаха да ме нарекат така. Уж със същата почтителност, с която ме назоваваха Папа Жан, но звученето беше друго остро и рязко, като удар с нож… Дон Ферамонте не удьржа. Но оцеля Папа Жан… Сигурно заради Меката ръка…
– Твърдата ръка обаче продължаваше да издува до пръсване бицепси, трицепси и предмишница, свила в юмрук пръстите – суфлираше ли ми Смъртта? Или искаше да ми припомни всичко…
– С нея се ръкувах с Алек, Витя и Цукан… Дори когато бяхме приятели. Те го харесваха, а и аз съм разбирал, че така трябва… Трябва! С нея построих своята галерия… А с меката разтворих вратите й за хората… И към хората…
Смъртта спря и ме изгледа. Съвсем се беше изменила и изобщо не приличаше на никаква смърт. Момиче, красиво момиче, макар и чертите й да пазеха строгото изражение… Това ме и смути. Твърде много започна да ми харесва… Неин годеник ли ще ставам? Или хитрувах дори със себе си, дирейки изход от проклсгата Галерия на спомените в проклетия Магазин за въздушни кули?…
– Не се плаши – прошепна тя… Но в гласа й липсваше сладострастието на женския шепот. Долавях някаква загадъчност и прокоба… Чувах шепот, извезан от вятъра над изоставен замък, глас на призрак и далечен крясък на нощни птици… – Хвали ме за ръката… Докато ти я държиш, аз ще бъда недостъпна…
Боях се, но хванах ръката й.
Тогава на празната стена пред нас сякаш някой закачи картина. Сивата мъгла се разсея и на картината видях Люси.
— Люси! – извиках аз. – Къде си, Люси?

Get real time updates directly on you device, subscribe now.

Comments
Loading...