Принц Папа Жан

О Т К Р О В Е Н И Я – ОБРАТНА ВРЪЗКА

О Т К Р О В Е Н И Я – ОБРАТНА ВРЪЗКА
/ПОСВЕЩАВАМ НА БОЙКО БОРИСОВ – МИНИСТЪР ПРЕДСЕДАТЕЛ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ/

ПОЕМИ И СТИХОВЕ

1. ПРЕУСТРОЙСТВО
/Посвещавам на Бойко Борисов – Министър Председател на Република БЪЛГАРИЯ/

Политическо Преустройство
на старо мислене и на новий зов,
се раждат вече в много клетки
на живеещия в този век човек.
Но пак сме толкова угрижени…
Подтискани от мисълта за утрешният ден.
И тежка е брадвата,
и в хляба горчилката.
Защо да преживяваме дните си така?
Потенциални капацитети,
заложби, умове и мускулатури,
впрегнете вий силата да тегли хомота.
Теглото на Живият свят.
Но вярата ще трябва да се търси и доказва.
А новото ще дойде с Гения,
С Мислителя на Всички светове,
останал да придвижи атома
към мирни брегове.
О, цивилизацио славна…
Забрави за миг болките,
терзанията на тези светове
и покажи на хората,
че не всички трябва да сме врагове.
И пак ли началото?
Кога ще дойде краят?
Когато спрем бомбите!
Когато спрем СПИН-а!
И злобата човешка спре да се присмива!

Ще се радвам истински!
Ще дишаме цялостно!
И ще живеем пълноценно!
А този слънчев ден на нашите мечти
ще дойде с много пот и кръв
в полето на труда.
И после всички мънички деца,
ще станат сестри задружни
и братя на света!!!

2.ЗАБЪРЗАН СВЯТ
/Посвещавам на Бойко Борисов – Министър Председател на Република БЪЛГАРИЯ/

Аз виждам в този свят борби на думи от безумия,
и пак разлагащи се атомни реакции,
но с болката, умираща от СПИН-ова отрова,
протягаща се съхнеща ръка за помощ.
Обърквам се в града незнаен,
поема ме тълпата мрачна от себеподобни същества,
забързани във своето ежедневие.
Минава покрай мен жена
с размазан грим, с кръвясали очи…
Какво ли пък – незнайна красота…
Прелита черен мерцедес
със спуснати пердета на незнаен “Х”,
забързан за поредна политическа афера.
Във въздуха витае смрад на изгорели огнени кълба.
Задъхваш се от ропоти, навалици, сръдня,
и бомбите забързани се спущат във нощта
и искаш да извикаш с пълен глас…
– Хей вие,спрете, стига!
-Защо, къде отиваш ти, човеко!
Но не можеш все таки…
Във гърлото ти буца натежала,
подтиска сетното ечение
и само в себе си разбираме,
че всички ний на път към космоса потегляме,
да търсим милост и пощада
от повелителя на всички светове…
Човекът!!!
А той и пет пари не дава,
за нашите молби и угризения.
Нали си има вече много слава,
и тежката вода в реакция желана.
Но бърза…
Това последно копче да натисне,
за да може в слабостта неизживяна,
да сложи край на своята промяна.

3. ПРОКЛЯТИЕ
/ПОСВЕЩАВАМ НА ВСИЧКИ ПОЛИТИЧЕСКИ ЛИДЕРИ/

Рушихме строй, изграждан с кръв и пот,
развети знамена под тропота на буйните коне.
Народ, заченат от Незнайно късче Българско поле.
Поредната пародия, съборен мавзолей на глупостта…
В този болен храм изкуството е мъртво.
Изстрадали творци сме, с лаврите на вечността.
Забравени в хралупите, самотни и безмълвни
очакваме милост от Божията ръка.
Творци, пометени от политическа върхушка.
Оглозгахме и хляба – последно вдъхновение.
Остана ни честта за идни поколения.
Строихме вечност над пилона
и флаговете хранехме със плът.
Забравихме закона Божий
и чакаше ни съд.
Рушихме вечност и пилонът падна
и флагове поихме със мечти,
убихме творчеството в себе си желано,
сега живеем сред беди.
До вчера мраморни коне,
железни постулати,
от днес – продажна свобода,
между червените и сините пирати
умира личността…
Къде си ти, ЖЕЛАНА СВОБОДА?!

4. ХХI ВЕК
/Посвещавам на дядо ми Ангел – МЪДРЕЦА – Вечна му памет/

Издигат се и скели и ковчези,
каква е разликата между тях сега?!
Надвесена над нас е атомна ръка,
която иска всичко да прегърне.
Какво му трябва на човека още?!
Всемирен дом във плачещи съзвездия
или пък малко хляб и глътчица вода,
за вечно искащата си душа.
Побъркани,
объркани
и онемели,
над стражата мировна в този час,
надгонват се политици-фанатици,
душите им да се преселят във вечен свят.
Но всичко занемява, ослепява,
последна болка и сподавен стон,
за грешката която днес ще стане,
която утре няма кой да отчете.
Но пак милиардите изтичат безогледно,
да населят с уран мъртвото небе.
Къде си, Гении!?
Ти, Човешки Разум?!
Къде се крие твоето дете?!

5. ГЕНЕРАТОР НА СЪДБИ
/Посвещавам на бати Пеци – духовен саратник, генератор на идеи/

Сърцето ми е генератор на съдби,
изгубени очи,
утихнали вълни
на спрели да туптят,
на отегчени да туптят сърца,
на изгубени в утехата пулсации.
Послания безчет
на отломки от разбити надежди,
на пропилени изгреви,
на пропилени изрази,
на пропиляното в забрава,
на хиляди изгубени пътеки,
на хиляди забравени мечти,
на хиляди невидими звезди,
на хиляди отронени сълзи…
Сърцето ми е генератор на съдби,
на сили, разпиляващи се в бездна,
на страст, изгубена във суета,
на младост, остаряваща в света,
на тръпките последни на свещта,
на капките на дивата стихия,
пропиляла пролетта,
на падащите есенни листа,
на всичките забравени лета,
на мечтания, сковани от леда.
Сърцето ми е генератор.
Ще дам мощта си,
за да озаря Света!

6. БИСЕРНО ОПИЯНЕНИЕ
/Посвещавам на Ирина Делина – световно известна – филосов, писател, режисьор/

поема

Земята се разцепи и роди дъщеря.
И огнени езици избърсаха плацентата.
И въздуха целуна новата жена,
водата я понесе, понесе я към времето,
в която малката кралица,
за пръв път опознала любовта,
разбра, че може да обича,
и обичана да бъде тя,
че можеше да ласкае диво,
в поезия да впряга ветрове
и по момичешки щастливо,
да се смее с детски глас,
че можеше да е съпруга,
че можеше да има няколко сърца,
че можеше да ражда, и да страда,
ала все пак най-щастлива беше с мене тя.
Но щастие тъй много,
не всеки би могъл да понесе
и колкото по-беден е човекът,
би разбрал го по-добре…
И тъй, богатата кралица
при среща с мене не разбра,
че е дарена на който тя обича
от разпукналата се земя…
Казват, скитник бил съм,
но скитницата беше тя
и когато бях далече,
тя още по-далече полетя.
Тъй дълго и какви ли не надежди,
аз имах, но накрая ги надви
времето което всичко побеждава,
ако няма обич да го победи…

И все назад се връщам без сълзи,
макар и с горест,
аз стих по стих изливам болестта.
А дъщерята на земята
потъна нейде в дън земя…
От целувки ми остави язви,
от думи нежни – спомен чер,
от любовните копнежи – самотата,
увяхнали цветя безмер.
Ателието празно във красота без радост,
Душата ми – по-пуста от пожар,
а споменът за мойта радост
остана в мене като дар.
Тя бе родена от земята,
погалена от всички ветрове,
обречена на красотата,
ръка опита се,
но не успя да ми даде…
А, аз ту принц, ту скитник,
лицата виждах и в стотици градове,
единни и различни в свойта нежност,
и в склоността към грехове.
Така и повече не я докоснах.
Докосвам белите листа
и май във мъката пораснах
и знам, че мога пак да я докосна със стиха.

Ако още раждането й вълшебно
е оставило прашинка от плътта,
от нейде ще ме чуе за последно
и нека си припомни любовта.
Любов, която няма повече да има,
макар кралица – ще живее в самота,
кралицата като величие умира,
щом няма кой да я изпрати със сълза.
А щом любимия напусна,
на кой ли своята обич ще дариш,
че обичта без искреност е тъй безвкусна,
тъй както в театър – слаб артист…
И всеки може да усети
по слабата игра каква е любовта
и всеки ще те изостави,
когато ти останеш във беда…

* * *

Ти беше изкушение, ти бе опиянение,
ти си сезони, червено лале,
и обвинение черно и нежно ласкателство,
и въглен, изгарящ мойте ръце.
И рана, възбуда и въздух, и астма,
и думи безбрежни в библейският ред,
и пъпка разцъфнала, шпага, закана,
и купен на черно към рая билет.
Сипещи тръни от коша космичен,
тайнствени стъпки към мойто сърце,
дъх поетичен, ден прозаичен,
въздух, пулсиращ под мойте криле.
Черната скука на моите радости,
вечния блян от съня на нощта,
отшумялата песен на потока клокочещ,
целувка във мрака от гореща уста.
Отшумялата радост на безумната вечност,
пулсиращо щастие на крилати мечти,
галеща тръпка на екзотичното тяло,
бленуван трепет на мисли добри.
Лудост, екстаз и разум, земя,
пустош и цветна градина,
искаш да имаш света,
изгуби го без мен.

* * *
Искаш вятър в косите,
в този философски задух,
убежище срещу бедите,
чувствата ги пази разумът.
Искаш вятър в косите,
аз ще го създам,
че съм вдъхнал висините,
в път във обич разпилян.
Искаш вятър във косите,
аз ще ти го дам,
ще изместим висините
и ще ни прегърне плам.
На светкавица и на камина,
на живот и смърт, живот,
на вина-невинна,
под която плаче Бог…

На жаравата на нестинарка,
и на феникс: гроб,
вечна и безкрайно кратка,
като целият живот…
Искаш вятър във косите,
имай свойта свобода,
ала възел са съдбите,
опознали любовта…
Искаш вятър във косите,
вдъхнах ти го, друг избра…
Живей във дните ветровити,
че изгуби любовта…

* * *

Жестоките истини в черна забрава,
във изповед нежна, стопена в платна,
връщам се във утрин неизживяна,
като гълъб кацнала на мойта ръка…
Птичият глас неразбран ме попитва:
-Къде ли съм тръгнал, защо е така?
И Господ с пагони старшински разпитва:
-Папа Жан, где е любовта!
-Валерия, Валерия, да бъде…Блаженна!
Във твоите устни е целият свят,
в гръдта ти – пустиня, любов съкровенна,
очите-мираж, като рози цъфтят.
Богиньо езическа, бавно залязва
зад хълма земята, топи се в жарава,
лъч последен небето прорязва,
Валерия твоя жертва оставам!!!

* * *

Любовта на другите е лично чувство.
Моята е всемирно изкуство.
В епидермиса на грешният си ген
останах аз до болка откровен.
Раздрах го и извадих тринадесет хиляди сърца.
Със пипер посипах всеки облак, за да люти,
като пироните във раната Христова,
като светкавица във есен,
по нас полепналата плесен,
върху забравена, загубена или неродена
от Пикасо картина вдъхновена.
Ти като бягаща по урвите сърна,
раздра зениците на мислещите ми очи,
потекоха от там триста по триста на триста сърца.
Изля се във боя неуловима,
сърна, снага извила, вдигнала си таза…
Открила женска прелест,
плюеща ракети и целувки,
върху оплешивялата глава.
Снага на толкова преструвки
и дипломатка във война,
оставила ме сам самичък във нощта.
Аз въплътих се в уморените картини.
Принц-Скитник, пътуващо сърце!
От утринта си тръгнах да те диря.
Отдал живот на красота!
Отдал живот на красота!
Преди да те познавам още, казах:
“Обичам те!”
Отдал любов на красота!
Дори когато във калта умирах,
умирах,
и все пак доживях.

През милионите картини,
през стотиците куршуми,
и жестоки думи,
и бодливите градини,
за да достигна бос, кървящ,
До Теб!
До Теб!
До Теб!
Изтерзанието грозно помни…
Бях скитник, меценат, монах, отшелник.
Бях вярващ и невярващ!
Защо ли аз възкръснах!
За да спечели любовта към теб!

* * *
Потънал в езерата на кристалните очи,
аз се докосвам до дъха на мозъчната плазма,
изпил до дъно вихъра на твоята чувствителност,
попадам в царството на еротичните мечти,
съзирайки реалното безмълвие,
се спускам в градивната фантазия на чувствата.
Там където пътищата водят в безпътие
и остава вярата от спомена за любовта,
тишината на една реалност във която няма мрак,
се носи сред въздуха, напоен от бели теменужки…
Изгонил облака от своя прах,
отвъдно се пречиствам от цветната дъга.
Потулен под маската на себедоволството,
се взирам във незрими светове
и искам да целуна вятъра,
пребродил бездната на твоето лице.

* * *
Понякога бохем, понякога монах,
понякога приличен и космичен,
открих ли в твоята прегръдка бряг,
полужена-полумомиче.
Открих ли в тебе бряг,
полужена-полумомиче,
или каприз на тялото ти бях,
макар че толкоз те обичам…
Макар, че толкоз те обичам,
полужена-полумомиче,
останах аз, самотен и космичен,
макар, че толкоз те обичам…

* * *
По мравките на кожата ми стара,
в нюансите на болката и сладостта,
безпринципната моя вяра,
сърце и сламка, и весла…
По мравките на кожата ми стара,
която като змия аз смених,
завръщам се при тебе, обич наболяла,
простих ти, и не ти простих….
По мравките на кожата ми стара,
припомням си онез звезди,
на твойта свята изневяра,
в която свойта обич преоткрих…

По мравките на кожата ми стара
помня, че реших така,
избрах леда, избрах пожара…
Самотен се пробудих в утринта…

* * *

Аз дишах твоя дъх
и до плътта ти многократно се докосвах.
Неведнъж съм пил от твойте устни сокове омайни.
Обичам те,
в безкрайния си стих те съзерцавам.
В очакване на тялото ти ще умра!!!
С мечтата си да те докосна се събуждам,
В очите парещи светлината се изпразва
и като кристална капчица роса
една сълза ми загорча.
Сълза, изтичаща от спомена,
а мислите ми развълнуваха скръбта,
сълза, попарила отровата
на чашата излята във плътта.
А мойта мъка?
Тя е пресъхнал кладенец.
Душата ми превърна се в удавник,
попила спомена от лудостта.
Прокуден от човешките надежди,
останал сам самотен на света,
се приближавам до смъртта.
На моят гроб китайска роза посади,
която в стаята сега цъфти
и във плача си удави,
забравата на нашите мечти.

* * *
Дойде при мен
със спуснати коси, откраднати от здрача.
Забравила погубените в черна месса дни,
с пламтящият си поглед на две вглъбени в космоса очи…
Брилянтено красива и пърхаща от сила.
Раздвоена във мислите, които като река текат.
Задъхано спокойствие
опря главата си на разума от миналите дни.
Обезверена в рухналата кула,
която дълго ний градихме
със страх и плахост на сърна.
Във устните ми ти изля поток от думи,
омайни сокове на любовта.
И виж – мигът превърна се
във вечност обладана.
Романтика погали мисълта
И уморените тела желаеха
докосването на страстта.
Дай да оставим тишината
като морски вълни,
да ни погали с нежността си.
Там където съзнанието изчезва в мрака,
в гонитбата от страсти
се вплитахме като морски водорасли.
В екстаза си политахме,
със скоростта на светлината,
в бездната на космоса.
Разлагащите атоми
на нашето любовно преживяване
пак се прибираха във ямата
на празното, на вечното небе.
Развихрила се чувственост
като вулкан заливаше плътта,
ръцете се изпразваха и гаснеха
с магьоснически танц на песента.
Обляни на утрото с цветната рапсодия…
Пространствено далечни,
с мисли натъжени,
отдалечени в своите две ъглови легла…
Останахме в мечтите си запазени,
като две влюбени деца.

* * *

След дългото гладуване
поисках малко хляб от теб,
а ти обърна се със строгост натежала
в измамената вечност на греха.
Навярно е за грижите,
които аз покорно ти дарих.
Скована лудост дни наред
попарва мозъка възбуден
и със чевръстата си шпага
отсече туй, което е било.
Безчувственост и студ
тъй лъхат от красивите очи!
Откровеност,
която не си ти!
Пътища трънливи
Препречват звездния ти миг.
Илюзията грешна
те обсебва в порив див.
Мъдри съветници
сплитат примки за твоите сънища.

Животът що е без теб?
Ще го изживея…

Горчиви сълзи, потънали в бездна!
И порив от заблуда разкъсан!
Останала добрина от световно безумие
отлитна със спомен за думите.
Остана горчивият хляб на несгодите.
И ранените шепи,
с които поднесох ти глътка вода,
а после с лека ръка прогоних
грабливите гарвани, твоите чувства.

Трудно е да си помислиш дори!
Трудно е да си помислиш:
Отлетяха мойте мечти!
Колко много от тях ти отне!
А колко изпусна?

Не искам на сила Любов!
И прошка насила не искам!
Потопи във забрава себе си,
Забрави, че аз съществувам
и друг като мен намери…

И с нови балони – надежди,
полети над Руската шир
със своите приятели снежни,
стопи всичко, което изживяхме сами!

Ти изгоря във пещта на добротата ми,
това е отплата, не диря повече нищо,
но пепел закътах в шкафа си…
Лети си с балони,
но помни,че носиш кръст!

Знам,
че още си същата…
Безкористна, с детски мечти,
мяташ се бодро на коня си
с одраната кожа
на стари мечти!!!

Благодаря ти за нещо,
поне него помниш,
свойте думи към мен:
“Ти ме направи жена,
ти ме направи жена…” – казваш.
Благодаря, за това!

Разкъсан е плащът!
Разбито сърцето !
Душата кърви!
Няма вече кой да прелети!

Щастлива
или начумерена…
Възвисена
или вдъхновена…
Уморена
или обезверена…
Безкрайна промяна,
безкраен каприз,
а аз не съм кукла!
Не съм вече твоят кумир!
Нито клоун или пък шут!
Отплата не искам от теб!
Дори да се мятам като ранена пантера!
В мравуняка вкарвам старата слава
и бързам да ръсна трошички на гладната птичка.
Аз съм вярност, която в милувка планинска
докосва душата и радва плътта…
Аз съм радост, която дарява блаженство
и пурпура внася в нощта на звезда.
Това търся,

Сковано спокойствие,
охладняло присъствие,
безсърдечност попарена
в илюзии зли.
Позорно останали в моите мисли термити,
това ти остави в отплата, за мен.
А топлината,
що сгряваше дните ни
загаси въглена в твоите ръце.
Остани навеки богиня щастлива!
Такава те искам за идните дни…
Дали ще се върнеш?
Не зная. Не искам да мисля.
Открадната радост на друг подари.
И ако можеш понякога,
за мен си спомни

7.ТОВА СЪМ АЗ
/Посвещава НА ЛОРА ЙОРДАКИЕВА (МАХАТМАДЕВИ) – Световно известна писателка, философ и духовен учител/

Летящ по-високо от всяка изказаност,
търсещ просторите на освободната душа,
прелитаща през Дебрите на Духовните потайности
За много обич – нови висини!
За теб : АЗ!…

ТОВА СИ ТИ
Най-светлото дете на Бога!
Княгинята на моите очи!
Докоснала вълшебството на любовта,
отразена в кристалите на мъдростта.
Поезия, вълшебство и мечти!…
За мен: ТИ!…

8. ОГНЕКОСАТА
/Посвещава НА ЛОРА ЙОРДАКИЕВА (МАХАТМАДЕВИ) – Световно известна писателка, философ и духовен учител/

Лъчезарна, обич, огнекоса,
грей в денят във който слънцето се затъмни,
грей в денят във който мрак земята омагьоса,
грей и в мрачните очи…
Грей в мъглата,
грей в житата,
грей в затънтени гори,
грей и във фантазиите далечни,
и с озарение ги вдъхнови…
Грей когато пътят няма изход,
пътепоказател верен ми бъди.
Над гнева изгрей лъчисто
и в любов го превърни.
Грей над пътища мъгливи,
и страха с надежди ободри,
тегобите със лъчи игриви,
както знаеш ти развесели…
Грей когато слънцето залезе,
грей над тъмното небе,
затъмни и всичките звезди,
грей във моето сърце!!

9. ПАПА ЖАН
/ Посвещавам на Русия, с любов/

Ръце и цветове,
зеници наранени от любов,
разтворено сърце…

За обич, много, много обич…

10. НАКЪДЕ!
/ Посвещавам на Джуна – вечна и памет/ Джуна – световно известна лечителка,Генералисимус, Академик, Професор, художник, поет (Москва. 1. 07.1998г) : Президентът на Руската федерация Борис Елцин е удостоил с титлата Генералисимус екстрасенс Джуна Даваташвили единствената жена в света получила тази титла
„Княз Папа Жан – Вие сте Велик човек на тази планета, Вашето творчество има огромно значение и заслужава голямо внимание. То е духовна храна и повод за размисъл. Вашата живопис носи в себе си Вечен живот. Нека бъда така, както повелява Вашият Бог! ВИЕ СТЕ ИСТОРИЯ И ЖИВА ЛЕГЕНДА! ЖИВЕЙТЕ ВЕЧНО! Искренно ваша приятелка Джуна »

Поривите диви, които раждат лудостта
на кръста на съдбата,
пият от светите вени любовта
и умират във безсъние,
в скуката на сивите неща,
нищета безкрайна,
под мишниците им – нощта…

Сгърченият червей,
естетиката на пияната свиня
пред пяната на абсолюта,
разтворена е вагина,
вагина-душа,
сърце-жребче,
и абсолютът скверен
ме пита: НАКЪДЕ? НАКЪДЕ!

Get real time updates directly on you device, subscribe now.

Comments
Loading...