Принц Папа Жан

Рупите

Рупите. Вдъхновения и тайнство. Космическо докосване. Нощ преди да заминем Ирин е чувствала, че я целува нещо по бузите, устните, гърдите, бедрата, а не е било плът. Преди това бяхме заедно и беше толкоз емоционално изразходвана, че не вярвах да е незадоволено либидо. От много време вече знаех, че съм й достатъчен. Нещо повече, че съм единствен, който може да отвори вратата пред сексуалните й задръжки и да я накара да се държи по този начин, както например в Балчик, а и често след това. Почти винаги когато сме двамата сами и искаме, и правим любов. В останалото време ставаше чаровната, светска жена, поетеса на духовността и съпруга на знаменития Материус Розенкройцер. Можеше да се усмихва така, че мъжът, дарен от тази усмивка да си помисли, че има термоядрена централа в слиповете. Да шепти сладко в нечие ухо по време на някое парти за душевен стриптийз, разкъсаните дрехи на изнасилената земя и сладострастният шепот на думите, който изпълнява всички младежки, забранени желания, за скепсиса в прекрасните си гърди, докато накрая слушателят изпадне в делирна треска на ухапан от две хиляди испански мухи. Да поглежда в очите така, че да подпали фантазийки за троянски войни, мечове, кръв и много мъжествени бойни подвизи в името на този поглед. Не можеше да бъде обаче жена, извън тази красива обвивка. Самият аз често се запитвах с какво съм спечелил това.
Беше неуместна и ревността ми в дадени, за щастие по-кратки от секунда, времетраения. Не бих могъл да си помисля сериозно, че вечерта след която осъществихме една дългоочаквана своя мечта, а именно да се любим в асансьора, в който се запознахме, ще бъде докосвана от фантазията си за непознат мъж или дори от фантазията за мен, тъй като това в асансьора, колкото и кратко да беше, я изразходва емоционално докрай. Все пак не издържах и докато пътувахме към Петрич я закачих:
– Май трябваше да платя малко повече на онзи приятел! – ставаше въпрос за техника в НДК, който се погрижи асансьорът да е блокирал за час. Ирина ме изгледа малко сърдито.
– Разбра ли какво искаше да попиташ?
– Сънувала си докосвания по доста интимни места. Е, изключвам бузките. Но пък какво е един час в асансьор за жената, която беше готова да се удави от страст?
Понякога много повече! Асансьорът беше пълен. Аз не те познавах и бях тръгнала на лекциите на съпруга си. Случайно се докоснах с един непознат. Стана нещо. Пробуди се в мен един демон, за чието съществуване не бях предполагала. В този миг всички останали изчезнаха и аз се отдадох, макар и малко страхливо в първият момент, на милувките на непознатия…
Точно така беше снощи. Беше плаха, както преди изложбата във Варна. Все едно щях да се докосна до девствения блян. Самият аз се чувствах така. Всичко беше наред докато влязохме в асансьора. Още щом вратите зад нас се затвориха и разбрахме, че сме сами забравихме, че сме любовници. Възбудени, страхувахме се да нарушим разстоянието, което разделяше страха от насладата. Възбудени победихме страха, но той продължи и в мига, в който въпреки него се отдадохме на насладата. В този миг на абсолютна сладострастност, сякаш убивахме невинността си и с нея душите си. Извършихме по-голямо посегателство над живота на този, когото обичахме, отколкото тогава, когато едва не се удавихме. Докато свалях роклята не хапех гърдите й, а едва ги докосвах с устни, но по звуците, които издаваше тя знаех, че допирът е много по-болезнено сладостен, отколкото тогава, когато ги хапех. Не смучех вълшебния й клитор, а едва докосвах кадифената корона над него, но колената й омекнаха така като, че ли устни се домогват до тези нейни тайни прелести за първи път. След това продължихме по-нежно от всякога макар накрая да се разлютихме и да строшихме огледалото…
– Само за миг всички изчезнаха. Останах сама с непознатия, а още миг по-късно имахме с него всичките преживявания, които сме имали досега. Беше прекрасно…
– Все пак, тези милвания. Има страсти, за които дори не предполагаме, не че мога да ревнувам от тях…/А ревнувах, дявол ме взел!/
– Моля те, Жанинко! – сложи ръка на бедрото ми. – Повярвай ми. Съжалявам, че съм жена! Ако имам някакви непозволени и тайни сексуални желания, те са свързани със съвсем осъзнатото ми желание да бъда момче. В тази нощ някой докосваше жената, но беше различно… Различно дори и от хайвера…Засмяхме се и двамата.
– Да! – продължи с усмивка.- Не беше някой нахален ангел, използващ безсъзнателното ми състояние. Просто нещо ме докосна. То дори може да не е било личност, а някаква загадъчна сила. Знаеш, че на всички метафизични сили вече съм дала имена, но тази… Виж, тази е различна… Сега вече вярвам, че ще се доберем до пророчицата…
– А ти защо изобщо се съмняваше? – тук вече щях да й се разсърдя. Признала го беше и тя, както други хора, че съм човек за когото няма невъзможни неща, които са възможни за друг човек. Рядко срещана порода съм, за нея изобщо няма: „не може“. Художник и поет съм, но нямам вид на интелектуалец именно заради това, че няма нещо от това, което мога да напиша или да нарисувам, а да не мога да го направя в живота. Може би това е отговорът на въпроса за изглеждащия абсурден успех с Ирина. Сърдя се като дете, когато някой се усъмни в нещо, което съм казал, че мога да направя.
– Жанинко, пак ставаш дете! Знаеш, че съм се уверила в способностите ти! Толкова дълго обаче чаках срещата с баба Ванга, че когато това стана, се изненадах.
Да, тя знаеше,че мога и ще й уредя срещата. И наистина май това беше истинската причина за успеха ми с нея. Ирин, освен че искаше да бъде риба и момче, искаше и да е рицар. Средновековен. Втурнал се с коня и с меча си в нощта. Странстващ рицар, тръгнал да търси нови подвизи. Знаеше, че е невъзможно да бъде рицар, но пък като петнадесетгодишно момиченце вярваше, че ще намери своя рицар. Същият, за когото нямаше невъзможни неща. Винаги съм го чувствал и винаги без да съм съзнавал, съм се стараел пред нея повече от всякога да щурмувам невъзможното и борейки се с него, метър по метър да намалявам границите му.
– И каква беше според теб тази сила? – излязох от дразнещата ме тема за способностите.
– Може би тя съзнава, че съм родена да бъда докосвана. С любов. От непознатото. От свръхчовешкото. Може би просто това е пророчеството, което очаквам!
– Дано да е толкова нежно! – нямаше причини да бъда ироничен. Пътят продължи в мълчание и спомени за асансьора. Ирина галеше бедрото ми. По начин, който ми бе приятен, но не и предизвикателен. И двамата се вълнувахме от срещата с пророчицата Ванга. Не можех да споделя, ала аз малко се и боях. Това, което от много време ме тревожеше, беше най-приятното преживяване в живота ми, в който имаше хиляди неприятни неща, какво ти – стотици хиляди! За сметка на това милиарди бяха приятните. Въпреки това, нямаше някое което можеше да се сравни с дори една нищожна част от преживяното от нас в Балчик. А то ме и тревожеше. Някога в колата, когато летяхме в отсрещното платно, срещу камионите, би могло да бъде случаен, частен, просто див порив. Не би могло да бъде случаен, частен, просто див порив това, което сторихме със себе си в Балчик. Първият път нямахме време да мислим, но вторият… А имаше и втори път! Когато нещо се повтори, то става система.Твърде позната истина. Боях се да застана пред баба Ванга, за да не каже, че трябва да избера между любовната тръпка и живота на двама. В същото време се надявах да каже нещо друго за двама ни. Нещо което би ме зарадвало. Ах, как би ме зарадвала и една добра думичка за отношенията ни с Ирина!
Радостта би ме въздигнала отвъд лунния оргазъм… Би ме помилвала като тайнствена призрачна ръка в нощта… Да, не тя не е докоснала Ериния… Най-сетне стоях пред баба Ванга.
– Ти си дошъл от друго време, Папа Жан! – рече ми тя. Тогава видях окото й. Окото с което виждаше. То висеше на сантиметри над главата й, през него прозираше нещо ярко. Нещо, което ме накара за миг да затворя очи. Когато ги отворих, тя беше една съвсем нормална старица, като се изключи силното излъчване.
– Ти си създаден да бъдеш Велик и хората да те следват…
„Моля те, кажи, нещо за Ирин! Не, не казвай нищо! Моля те, по-добре недей! Няма да ти повярвам, ако кажеш нещо лошо, въпреки, че го знам и въпреки, че си най-великата пророчица!“
– Ще ме нарисуваш някой ден, а аз няма да съм вече тук! Картината ти ще струва толкова, колкото всички картини, които си продал до този момент и ще я купи един човек, който също като теб е дошъл от едно друго време и също е, за да бъде Велик и хората да го следват. След тази картина ще има други, които ще струват още повече, и още повече, но тя ще ти е може би най-скъпа… Ти обаче, все ще си на път… Защото ти си Князът…
Не разбрах последните й думи. Не разбрах, като излязох, дали се радвах или не за това, че нищо не каза за Ирина. Може би така трябваше! Да, пророците не би трябвало да казват неща, които правим съдбовни, чрез личната си воля, а само неща които Бог, вече е определил и не можем да променим, но искаме да узнаем, или неща, които можем да променим единствено чрез Божията намеса, вслушвайки се в думите на пророците му…
Стана изведнъж по-слънчево, по-приятно, по-живо всичко. Последните мисли, които минаха през главата ми, ме обнадеждиха много повече отколкото, ако Ванга ми беше казала, че някой ден Ирина в бяла рокля ще влезе с мене в храма. От тези мисли излизаше, че Бог няма нищо против връзката ни. Дяволът няма власт, по-голяма власт над нея, отколкото ние сами имаме. Значи всичко е въпрос на личен избор и любов. Значи всичко трябва да решим ние: ако може с разума си, а ако разумът не е способен – със страстите си…
– Ще споделиш ли тайната си? – попитах Ирин, когато излязохме.
– Нищо за нас и се радвам!
Великолепно е, когато този когото обичаш мисли сходно с теб.Така сякаш си четете мислите. Мисловна еротика! Фантастика!
– Предсказва ми големи успехи. Извън страната.
Радвах се. Радвах се за предсказанията, които бяхме чули и двамата за себе си. Хванати за ръце стигнахме край тайното езеро. Цялото обвито в мъгла и приятни изпарения. Същото, край което тайнствен вихър е вдигнал баба Ванга, докато е била момиче, а когато се върнала на земята е била без очи, но пък е можела да пророкува.
Сложих ръце върху раменете на Ирин. Целунахме се. Лицата ни изчезнаха в мъглата. Телата ни изчезнаха в мъглата. Докосвахме се без да се виждаме. Усещахме тръпнещата плът така, както никога досега. По-жива, по-чувствена, по-невинна, по-саможелаеща се. Плътта на водния оргазъм. Обсипани с минерали изпарения, приличащи на човешки тела, докосващи човешки тела. Стенещи с човешки гласове. Изчистени в минералния извор от жаждата си за саморазрушение. Изпитващи ангелска любов едно към друго. Съзидателна. Не по-малко страстна, но по-различна… Все още мокри и щастливи се качихме в колата. Вече виждах картината с образа на пророчицата. Спирала с нейното лице. В най-горната й част – аз и Ирин, прегърнати, напомнящи Адам и Ева, духове в отворения за откровение череп на баба Ванга, обграден от символи, мои и нейни спомени…
„Ще го нарисуваш, а аз няма да съм тук…“
Тъжни бяха думите й, но аз бях щастлив. Щастлив, че над всичко това, което изпитвахме и правехме с Ирин, не висеше черният облак на самоубийството. Щастлив бях и от преживяването си в езерото. Беше наистина по-приятно от всякога. И по-кратко!
Твърде кратко!

Get real time updates directly on you device, subscribe now.

Comments
Loading...