Принц Папа Жан

Когато се завърнах в България

Опасенията ми се оказаха основателни. Когато се завърнах в България, Ирина беше вече в Америка и нямах никакъв адрес. За пръв път в живота си проклинах безпогрешната си интуиция. За пръв път исках да не съм аз. Презирах успехите си и титлите си. Презирах славата си. Презирах сладострастието и още повече презирах философите, философията, философстването…художниците, красотата, любовта. Презирах презрението си. Бях бездна, която ме водеше към друга… Дали онова в Синеморец изобщо беше истинско?
„Приключил е един период от живота ти, Жанино, затова си спомняш нещата такива, каквито искаш да са били, а не такива каквито са били обективно.“ Припомних си думите на Ириния. Идваха от бездната. От бездната на тялото й. От бездната между краката й. От бездната в черепа й. От бездната под порите й. От бездната на безкрайната комбинация на кванти, преминали в атоми, в гени и създали жената-бездна…
Не разбрах как бях застанал пред бездната. Стъпил бях на парапета на петнадесетия етаж. Стоях изправен и не се движех. Височината сама ме привлече. Почувствах как тялото ми се накланя и видях най-прекрасната картина и почувствах най-ужасният оргазъм. Сигурно беше Божия намеса или просто си бях роден с късмет. Внезапна, силна като ураган вълна отклони тялото ми назад към стаята. Паднах от парапета и едва не строших стъклата. Стиснах зъби и отново тръгнах към парапета. Тогава ме нападнаха гълъбите. Обичах да храня гълъбите и дори когато имах само една коричка, предпочитах да им я нароня и да слушам песента им. Научиха се да кацат по ръцете ми и по раменете ми. Понякога се държаха като истински нахални просяци, но по-често бяха уличните музиканти, които ме радваха с песента си и чакаха своята награда за това. Сега бяха хищни, свадливи и зли. Биеха ме с крила, забиваха клюнове и нокти в мен. Опитах се да се браня, но не очаквах една толкова малка птица да прояви толкова голямо бойно умение, че въпреки близо стоте си килограма, които пращяха от сила и енергия, не можех да си пробия път до перваза… Целия надраскан и накълван, реших за последен път да ги нахраня… Разделих хляба си с тях. В компанията им изядох най-вкусните залъци в живота си, а когато те доволни зяпаха, очите ми се изпълниха със сълзи и през тях с хленчещ глас повтарях ли, повтарях:
Обичам живота! Обичам живота! Обичам живота…



Get real time updates directly on you device, subscribe now.

Comments
Loading...