Принц Папа Жан

Любех се с Ирина

Любех се с демона Ирин. Между тринадесет свещи, наредени във формата на обърната пентаграма в ателието ни. Подът беше пропит с леснозапалими бои и очаквахме всеки момент догарящите свещи да ги възпламенят… Вече бях направил своя избор. Не можех бавно да гасна. Да бъда трепереща светлина, около която пляскат прилепските крила на нещастната любов и всеки момент могат да я угасят… Оставаше ми да извърша последния, най-грешния си ритуал и да умра, и в ада да намеря утешение от ада на земята. Ако изобщо имаше ад! Ако изобщо не бяхме си измислили Рая, за да се чувстваме райски в кратките мигове в които сме щастливи и след които следва безкрайното потъване в блатото, в което не пеят жаби и не жужат комари, няма блатни духове и блатна жрица. Блатото на мъртвият живот. Тъпата болка в душата, по-мъчителна от най-изтънчените мъчения на садистичния Инквизитор… Свещите догаряха. Боите се размирисваха. Започнаха да димят. Кашляхме и се задушавахме и ни бе приятно. После ни обгърна мрак. Демонски криле ни носеха на някъде… Приличаше на приключението ни с моноплана, защото дори носени над бездната се любехме. Нямаше обаче скали, защото под нас и около нас, и над нас беше единствено тази всеобхватна бездна… Задушавах се и исках да си взема глътчица въздух, да се помоля на живота. Знаех, че една-единствена думичка ще ме върне. Не можех. Нямаше въздух в дробовете ми. Тялото ми механично се допираше и отделяше от това на Ирина. През нейното преминаваше страстна тръпка, но от устните й не излизаше онзи звук, който толкова добре познавах и който се беше превърнал в любимата ми мелодия… Къде отивахме?
Защо го правехме!
Тръпките ни бяха някак отегчени и сковани! Хладни и увехнали! Мрачни, тъмни, бедни… Един единствен вик: „Обичам те!“, щеше да ни спаси. Една-единствена картина в бездната щеше да ни върне към живота, ала в бездната нямаше картини, защото нямаше стени, които Били да препикае… Трус!
Насилвах се да викна. Чух стоновете! Бездната откриваше дъното си. Стотици адови изчадия се извиваха едно около друго, хапеха се, биеха с опашки голите си тела, опъваха вратовете си с вериги. Изхвърляха едно върху друго тонове семенна течност. Наслаждаваха се и стенеха в болката. Любеха се, ако това можеше да се нарече любов, върху жарава… Демонът снижаваше полет. Накрая ни пусна в средата на демоничната оргия… Някаква адова сладострастница с три влагалища ме уви с ръце-пипала. Стегна врата ми с езика си – камшик. Други две ме задърпаха към ложе, бълващо лава. Ложе, напомнящо вагина. Положиха ме на него и притиснаха отвсякъде главата ми с висналите си гърди. Вагината ме всмукваше навътре в себе си. Дърпаше ме навътре да ме смели… Като милионите вагини, които някога също като нея, се опитваха да ме всмучат цял, за да ме смелят… Не виждах Ирина. Ужасявах се за това, което се случва с нея с този момент и напрегнах цялата си воля да я призова, ала усещането, че потъвам в огромната вагина, в която ще бъда смлян, започна да ми става приятно. Чувствах възбуда, неистова възбуда, че ще бъда смлян в органа на насладата… Загубих разума си. Бях опиянен от непознато, свръхприятно чувство, но някак успях да открия онзи най-чист глас, този с който пях в пещерата, този който се сливаше с боботенето на водопада и с нежния глас на цигулките на голите момичета и да изкрещя:
– Обичам те, Ирина!
Огромната вулва ме изплю навън. Паднах в средата на кръга от отвратителни адови красавици които ми се зъбеха. Успях да извикам отново:
– Обичам те, Ирина!
Почувствах задушливата миризма на изгорелите бои. Прозорецът беше отворен. Пожарът – потушен. Ирина – все още в несвяст. Нямаше да разбера кой го е направил и затова не се и опитах повече. Все още бях ужасен и отвратен до дъното на душата си.
– Но това бяха халюцинации от ацетоновите изпарения! – побързах да се утеша, ала сърцето ми продължаваше да бъде ужасено.С туптене, то ми казваше:
„То-ва на-ист-ин-а е адът, то-ва…“
Свещите бяха угаснали. Взрях се в тях. Напомняха ми за едни други свещи…
И тук отново започнах да рецитирам част от поемата „Бисерна полуда “

Ти беше изкушение, ти бе предателство,
ти си сезони, червено лале,
и обвинение черно и нежно ласкателство,
и въглен, изгарящ мойте ръце.
И рана, възбуда и въздух, и астма,
и думи безбрежни в библейският ред,
и пъпка разцъфнала, шпага, закана,
и купен на черно към рая билет.
Сипещи тръни от коша космичен,
тайнствени стъпки към мойто сърце,
дъх поетичен, ден прозаичен,
въздух, пулсиращ под мойте криле.
Черната скука на моите радости,
вечния блян от съня на нощта,
отшумялата песен на потока клокочещ,
целувка във мрака от гореща уста.
Отшумялата радост на безумната вечност,
пулсиращо щастие на крилати мечти,
галеща тръпка на екзотичното тяло,
бленуван трепет на мисли добри.
Лудост, екстаз и разум, земя,
пустош и цветна градина,
искаш да имаш света,
изгуби го без мен, Ирина.



Get real time updates directly on you device, subscribe now.

Comments
Loading...