Принц Папа Жан

пред компютъра

Руми лежеше пред компютъра затворила очи, а цялото й изражение издаваше неистова наслада. Ирина галеше с мишката тялото й, шепнейки й с моя глас:
– Хубаво ти е нали?
– Да! – стенеше Руми – Много е хубаво, скъпи!
На монитора се виждаше разстлана до безкрая нежна ливада, вятърът лудуваше по нея и стръковете приличаха на вълни… Когато лицето ми се срещна с това на демоничната, тя вдигна в закана ръката си с огромни нокти над сърцето на тази, с която бях сега… Продължи да си играе с мишката. Прокара я по гърдите на Руми и на монитора се разкриха върхове. Височината бе огромна. Замайваше. Предизвикваше ледени тръпки под слабините. Страшни ледени тръпки за този, който не обича високото и страстни за този, който е свикнал с красотата му… Мишката слиза надолу по корема и се разкриват слънчеви ливади. Още по-надолу – рядка гора, в която аз и Руми, още деца, тайно се срещахме, за да се прегърнем и се плашехме с демони. Още по надолу се разкри вир. Къпахме се под водопада. Смеехме се. Зверските зъби избиха в образа на Ирина, ноктите й станаха още по-големи. Не знам как го сторих, но хванах ръката й. Борехме се мълчаливо. Тя натискаше ръката си в посока на сърцето на Руми, аз се мъчех да я отклоня. Тя беше демонично силна, но аз някога ангелски обичах. Отметнах ръката назад и Ирина се стопи.
Продължих да играя с мишката по тялото на Руми. Изгряваха слънца. Озаряваха косата й. Луна закриваше слънцето, а то отново побеждаваше. Любехме се единствено в нейната стая, но тя – озарена от безбройните ни настроения, беше винаги различна и на нейната спалня обиколихме света, а после, когато мишката бе на устните й, кротко се целунахме. Руми отвори очи и загаси компютъра.
– А сега да го направим истински.
Прегърнахме се, съвсем забравили за демона, който сега спотаен ни гледаше и ревниво точеше нокти и зъби. На монитора се появиха десетки премигващи очи, взиращи се в голите тела. Любехме се на паркета, пред „Картината с джокерите“, когато обърнех поглед виждах демоничната все още жена. Тя живееше в синия си свят. Гледаше ни, но не ревнуваше, защото се чувстваше напълно насладена и със самата себе си, а слънцето, което не се виждаше на картината, я огряваше. Неволно си спомних за двата пръстена на тракийки вождове, датиращи, както останалите накити, от преди две хиляди и петстотин години. Намерих ги с останалите и ги залепих на картината. После ги отстраних. Единият стана притежание на Ирина, другият остана мой. От мига, в който го откраднаха в Балчик, нещата между нас тръгнаха зле. Навярно своя още го пази, но пръстените трябва да са два. И телата трябва да са две.
– Телата трябва да са две! – казах на Руми.
– Понякога съм сама, но сега ме люби! Люби ме, Папи, люби ме, да се слеем в едно.
Тялото й се разтваряше от насладата. Устните й – нежна плазма – се изсипваха по кожата ми. Потъваха под нея, за да станат оазис в душата ми – пустиня… Вдигнах я. Сложих я да седне на триножника. Опрях го в стената, за да не се прекатури и ускорих темпото. Триножникът всеки момент щеше да се счупи. Звуците, плъзгащи се от устните на Руми навън, се блъскаха в картините и променяха нюанса на цветовете. Те заблестяваха и оживяваха. Сега споделях красотата им с някого и те ставаха по-красиви, защото още едни очи бяха щастливи под тях. Руми нададе пронизителен крясък и тялото й омекна на триножника. Взех четката и започнах да рисувам по корема й. Рисувах „Картината с джокерите“. Умалена, с избледнели краски, с богини, които се срутват във вълните, с островитянка със скрито в мъгла лице и неразкъсани джокери. Петте цветчета на оригиналната картина бяха тринадесет… Когато на лявата й гръд нарисувах лунния лик, тя вече се смееше. Весело като дете. На дясната нарисувах прозорец, от който надничаха просълзени, но копнеещи очи.
– Понякога съм това, което виждаш на дясната ми гръд…
– А аз лявата ли съм?
– Понякога.
Блъснах четките и палитрите от работната ми маса на пода. Вдигнах Руми от триножника и я сложих върху масата. Картината от Синеморец се превръщаше в палитра, върху която размесвах боите. Исках да нарисувам виртуалните чувства на Руми, въпреки че не преставах да чувам демоничния смях на Ирина.



Comments are closed.